Синтия Виктор
Само ти (5)

4

Като внимаваше за току-що лакираните си нокти, Наташа намести двете възглавници до стената, за да се облегне по-удобно върху тях. Посегна предпазливо към новия брой на „Гламър“ върху коленете си. „Гламър“ бе нейната Библия. Всеки месец изчиташе всяка думичка в него, изучаваше подробно всяка илюстрация. Ноемврийският брой бе пристигнал днес и тя едва бе изчакала да свърши вечерята, за да може да се усамоти най-сетне с него.

Настани се върху леглото си и се взря в момичето върху корицата, като изучаваше косите, грима… с две думи, всичко. Не пропусна да обърне внимание и на леката усмивка, на ъгъла, под който бе наклонило глава, на блясъка в очите му. Точно такава мечтаеше да бъде и Наташа: безгрижна, щастлива и… известна. Младата жена бе модел, точно каквато мечтаеше да стане и тя самата. Откъдето и да погледнеше, искаше да има това, което имаше и непознатата от снимката.

Девойката вдигна косите си по същия начин. Разтвори широко очи и изви устни нагоре в сияйна усмивка, като се стремеше да се доближи възможно най-много до изражението насреща. Но не се получаваше много добре. Упражнява се в продължение на няколко минути и накрая реши, че го е постигнала. Доволна, отвори списанието и го запрелиства, докато се озова на страниците, посветени на модата.

Заразглежда ги съсредоточено. Ако искаше да изглежда по подобен начин, трябваше да ги копира точно, до най-малката подробност. Едва тогава щеше да се почувства достатъчно сигурна да излезе облечена с нещо по-различно. Нейните дрехи, разбира се, нямаше да бъдат толкова скъпи, аксесоарите щяха да бъдат по-евтини от онова, което виждаше в списанието, не можеше да си позволи по-скъпи неща от предлаганите в евтините универсални магазини, независимо дали ставаше дума за обиците, гривните, блузите или шалчетата. Но ако след училище обикаляше по-усърдно из магазините, можеше да намери доста близки имитации на изложеното.

Тя първа щеше да се съгласи, че същото се отнасяше и за готвенето — способност, която наскоро бе решила да придобие. Рецептата си беше рецепта и трябваше да се спазва стриктно. Не можеше да разбере как някои си правеха експерименти с това, всичко можеше да се съсипе поради една дребна грешка. Всеки вторник следобед сготвяше нещо ново. Сама в малката кухня на апартамента, Наташа оставяше „Радостта от готвенето“ върху тесния пластмасов барплот. Тази седмица бе направила „Бьоф Строганоф“, миналата — руло „Стефани“. Казваше предварително на майка си какво възнамерява да приготви за вечеря. Кит винаги хвалеше дъщеря си, но не можеше да я заблуди, тя знаеше, че майка й просто бе щастлива някой да я отменя от време на време в приготвянето на храната.

Девойката се намръщи леко при тази мисъл. Кит, разбира се, никога не следваше рецептите. Тя пускаше в тенджерата малко от това, шепа от онова… Наташа се бе вбесявала всеки път, когато бе стояла край нея с надеждата да научи нещо и я бе питала от кое по колко да слага. Майка й имаше желание да й помогне, но отговорите й, от рода на „колкото поеме“ или „сама ще разбереш колко“, бяха напълно безполезни. Въпреки това всичко, което готвеше, беше превъзходно.

Кит притежаваше същия усет и за дрехите. Харчеше нищожни суми за тях, но като че ли успяваше да стъкми великолепен тоалет за всякакъв случай, стига само да се поразрови из гардеробите. Правеше странни комбинации от стари поли, колани и бижута, но резултатът бе поразяващ. Как успяваше да го направи, Наташа не можеше да разбере, всичко това й приличаше по-скоро на някаква магия. Майка й компенсираше с неизчерпаемата си изобретателност оскъдните средства, така че в крайна сметка всичко се получаваше добре. Такава бе Кит. И всички знаят какво представлявам пък аз — помисли си мрачно девойката. — Нищо. Никой. Фактът, че не притежаваше нито стил, нито оригиналност, бе най-малкият й проблем. Истината бе, че тя дори не би трябвало да е жива.

Разбира се, с никого не бе споделила за разговора, който бе дочула отдавна между майка си и майката на Карлин за другото бебе, мъртвото. Тогава Наташа бе само на пет годинки и си играеше сама в стаята, когато до слуха й достигна гласът на Кит. Момиченцето замръзна на мястото си, без да смее да помръдне или да диша, заслушано в историята — как бебето било момче и не било живо, когато се родило. Много от казаното от майка си не разбра, но все пак осъзна основното — сега тук трябваше да бъде това момченце, а не тя.

Желанието на Кит да има онова момченце вместо Наташа бе очевидно дори днес. Госпожа Дамероф почти не забелязваше дъщеря си. Прегърнеше ли я, майка й се сковаваше. Единственото, което я интересуваше, бе Бен. Това, разбира се, бе заслуга на самия Бен, той беше страхотен.

Но дори и така… Наташа се сети за случилото се преди седмица. Когато се прибра, завари обикновено бодрата Кит да седи мрачно пред кухненската маса.

— Съжалявам — бе се извинила тя в отговор на въпроса на дъщеря си. — Просто понякога вечното отчаяние на баща ти потиска и мен. Иска ми се да знаех какво да направя за него, за да му помогна.

Приятно изненадана, че майка й бе решила да сподели нещо с нея, девойката седна и постави длан върху ръката й.

— Ти правиш всичко, което можеш. Сигурна съм, че е така.

Кит поклати глава.

— Не е достатъчно.

Момичето дълго търси най-верните думи, преди да каже:

— Татко си е такъв открай време. Може би просто… е такъв по рождение.

Майка й въздъхна.

— Не, някога бе различен. Винаги си е бил някак си… не знам как да се изразя… с достойнство. Но знаеше как да се смее и да се забавлява. Изобщо не приличаше на това, което е сега — очите й се напълниха със сълзи. — Ако можех само да открия правилния… — изрече с нещастен тон тя и не довърши думите си.

— Не се натъжавай, мамо — опита се да я успокои Наташа. — Ти си добра с него, а той те обича много, сигурна съм в това.

Точно в този момент влезе Бен. Девойката видя смаяна как Кит моментално се оживи.

— Здравей, миличък. Как мина денят ти? — попита бодро тя и стана незабавно, за да го посрещне, като посегна да прибере назад падналите на челото му коси.

Той се усмихна и отстъпи леко.

— Добре. Избраха ме за президент на Съединените щати, гласуваха единодушно да ме приемат в Бейзбол Хол на славата и открих лекарство против настинката. А твоят?

Тя се засмя, очевидно забравила тъгата си.

— Днес ти купих нов пуловер. Ела да го видиш.

И двамата излязоха от стаята. Наташа се загледа след тях. Усилията й да ободри майка си се бяха провалили плачевно. Затова пък глупавите шегички на брат й бяха свършили чудеса.

Момичето се помъчи да прогони този спомен. В действителност всичко това бе напълно логично. Защо Кит ще се занимава с нея, след като цялата й любов бе за Бен и за мъртвия й втори син, за когото се сещаше всеки път, щом погледнеше към нежеланата си дъщеря?

Освен това тя несъмнено още преди години си бе дала сметка, че в дъщеря й няма нищо, което заслужава да бъде обичано. Това бе останалата част от ужасната тайна на Наташа. Понякога се чувстваше така, сякаш Бог бе забравил да й даде онова, което правеше от едно същество човек. Трябваше да се преструва, че е човек, че е щастлива или развълнувана, да полага усилия, за да бъде интересна и другите деца да я харесват. От време на време си мислеше, че мъртвото момченце бе взело душата й. Може би за нея не бе останало нищо. Тя бе изпразнена от съдържание, безполезна, без никаква стойност. Всекидневно трябваше да се измисля отново и отново. Това отнемаше цялата й енергия, но ако маската паднеше и другите откриеха какво представлява всъщност… не, не можеше да позволи да се случи подобно нещо.

Проблемът бе, че с възрастта ставаше все по-трудно да крие ужасната истина за себе си. Вече трябваше да мисли за толкова неща: за подходящи дрехи, за това да я канят на партита, за училищните кръжоци, в които трябваше да се запише… списъкът беше безкраен. В същото време трябваше да мисли и за бъдещето. Щяха да й бъдат нужни пари, и то немалко, за да продължи да поддържа измамата. Трябваше да живее на нужното място, в нужната къща. Брат й можеше да си говори за възвръщане на семейната слава, да се тревожи за бащината чест и тем подобни глупости. Наташа искаше да се махне от Уестърфийлд и да стане богата. Може би ако успееше да спечели достатъчно пари, тогава най-после щеше да се превърне в някой.

Чете още половин час, след което остави списанието.

Крайно време бе да реши с кои дрехи щеше да ходи на училище утре. Утре можеше да види Тони Келнър и искаше да изглежда колкото се може по-добре. Прехапала съсредоточено устна, тя се спря на два тоалета. Беше сигурна, че щеше да му хареса. Не си подхождаше особено с много късата черна пола, тя обаче знаеше, че това също щеше да му допадне.

Крайно време беше да премахне всички задръжки, да започне да носи къси поли, за да му даде възможност да огледа краката й, когато след занятията минеше уж случайно през училищния двор, той бе споменал, че ще играе там тенис. Можеше да каже, че Тони бе вече почти напълно неин. Очакваше всеки момент да я покани да излязат. Знаеше, че щеше да стане точно така. Усмихна се и закачи полата на вратата на гардероба, за да е готова за сутринта.

Касиер на горния клас, капитан на отбора по тенис и страшно готин, Тони, колкото и да не бе за вярване, бе неин. Това й бе отнело месеци предпазливо планиране, но си струваше, защото сега вече можеше да бере плодовете на своите усилия. Всичко бе започнало благодарение на невероятен късмет. Той бе закъснял за училищното събрание и по една случайност седна на празното място до нея. Заговориха се и така се запознаха. След това Наташа уреди няколко „случайни“ срещи край училище.

После нещата бяха започнали да се развиват доста бързо. Много момичета искаха да излизат с него, но в повечето случаи той обядваше с нея. Пак на нея предложи да се приберат заедно след часовете поне три пъти през последните две седмици. А тя беше едва в долния клас. Когато двамата с Тони излизаха бавно от главния вход на училището, всички обръщаха глави след тях. Другите момичета сигурно се пукаха от яд. Тази мисъл я накара да се усмихне.

Другото невероятно нещо у Тони бе, че веднъж можеше да бъде благ и уравновесен, а след това да стане изведнъж толкова… напрегнат и сгорещен. Беше го виждала да препуска с момчетата с топка в ръка, спокоен и усмихнат. Но го бе наблюдавала и по време на мач по тенис и да се възмущава гръмко, когато отбележеха точка срещу него. А тя направо се разтопяваше, като чуеше тихия му провлачен говор. Семейството му се бе преместило от Южна Каролина, когато бил на пет години, но той бе запазил прекрасния южняшки акцент.

Наташа коленичи на пода и измъкна от стенния гардероб черните си обувки с високи токчета. Те щяха да подхождат на черната пола. Секси, но не прекалено. Не желаеше видът й да издава големите усилия, които полагаше, за да бъде хубава. Огледа ги внимателно. След това се намръщи, обърна се и тръгна към банята, за да донесе черната боя за обувки.

 

 

Тони Келнър задържа за момент ракетата пред себе си, след това подхвърли топката за тенис във въздуха и замахна.

— Точка за мен — извика, когато противникът му се спусна към летящата топка.

Момчето насреща се върна на мястото си, отпуснало колене, хванало своята ракетка в двете си ръце.

— Благодаря ти, Тони — отвърна саркастично той. — Нямаше да разберем какво е, ако не ни беше казал.

— Няма защо, Хенри — засмя се Тони.

— Хайде, нека да свършваме. И без това е прекалено студено за тенис. Не знам изобщо как се оставих да ме уговориш.

Тони, който се готвеше за нов сервис, замръзна, щом зърна Наташа Дамероф, която се приближаваше към тенис корта. Постара се да не променя израза си и се направи, че не я е видял. Тя бе тук. Беше дошла. Тъй като момичето спря за момент, за да намести нещо в чантата с учебниците, той имаше време да я огледа незабелязано. За пръв път я виждаше с толкова къса пола, краката й бяха страхотни, точно както бе предполагал. И с тези високи токчета. Усети, че започва да се възбужда, затова се обърна да вдигне няколкото топки за тенис, които се търкаляха наоколо.

Най-накрая вдигна отново поглед, сякаш току-що я забелязваше. Кимна леко и се усмихна едва-едва в отговор на поздрава и, сякаш имаше на ума си по-важни неща, и се върна към играта. Устоя на желанието си да погледне отново. Когато играта приключи, със смесица от облекчение и самодоволство видя, че тя беше все още тук.

Дяволски добре бе станало, че бе победил. Но точно затова и бе накарал Хенри да дойде днес, защото знаеше, че може да го бие и с вързани очи, а се надяваше Наташа да мине покрай тенис корта.

— Хей, Хенри, ще се видим после — извика той. Хенри, който затваряше ципа на калъфа за ракетката, вдигна очи, за да види как приятелят му прави знак с глава към Наташа. Ухили се, ситуацията му беше ясна.

— Добре, Тони. Разбрах.

Доволен от реакцията на приятеля си, Тони тръгна бавно към девойката, като преметна бяла хавлия около врата си.

— Здравееей…

Проточи умишлено думата, за да й даде да разбере, че я харесва. Така бе възнаграден да види поруменелите й бузи. Окуражен, той се приближи до нея и я погледна право в очите.

Очевидно смутено, момичето отстъпи крачка назад.

— Спомних си, че смяташе да играеш тенис днес — рече то, — и тъй като минавах насам…

— Страхотно, скъпа — бавно, чувствено погали ръката й. Едва сдържа смеха си, когато тя затаи дъх. — Какво ще кажеш да ме придружиш до съблекалнята и след като се преоблека, ще си вземем по един бургер.

Остави я да чака отпред, докато той свали набързо дрехите си и грабна една хавлия на път към душа. Нещата се развиваха дори по-добре, отколкото бе очаквал. Особено го забавляваше убеждението на Наташа, че тя е активната страна. Очевидно нямаше представа, че той я бе избрал много отдавна, че бе изчакал най-подходящия момент, за да се появи. Празното място до нея по време на събранието бе като че ли дело на боговете.

Защо пък му бе дошъл точно този израз на ума? Намръщено закачи хавлията на стената и се мушна под душа. Водата бе много гореща, точно както я обичаше. Родителите му все още вярваха в божествените дела, но не и той. По дяволите, годините на молитви по пет, по шест часа дневно, бяха останали далеч назад, във времето, когато, осемгодишен, все още беше вярвал в подобни глупости. На родителите му това им доставяше удоволствие, радваха се, че той ходи на срещите с тях, мислеха, че молитвата му бе страшно забавна. Това обаче не пречеше на майка му да се напива до забрава почти всеки ден, а не бе помогнало и на него, когато бе навършил тринайсет години. Точно тогава си бе дал сметка, че само си губеше времето.

През цялата въпросна година се бе молил неуморно на Господ да му даде сили да устои на изкушенията, които ще се изпречат на пътя му. Мислите и чувствата, които бяха започнали да се пораждат у него, бяха недопустими за Бог. Но нощем, останал сам под завивките, образите в съзнанието му го подлудяваха, принуждаваха го да плъзга длан към слабините си и след това да я движи все по-буйно и по-буйно, докато експлодира. После лежеше, обзет от срам, изплашен и с пламнали бузи. Но само след десет минути започваше отново и почти губеше съзнание от удоволствието, което си доставяше. В училище бе достатъчно да погледне голата ръка или врата на някое момиче, за да не може да си намери място, страхуваше се, да не би да свърши, насред часа и да се изложи с подмокрените си панталони.

Съмняваше се в способността си да общува с Господ. Молеше се всяка нощ и всеки ден през уикендите, коленичил зад къщата на студа, като се наслаждаваше на болката, която му причиняваше леденият зимен въздух, докато умоляваше Исус да му прости тези отвратителни грехове и да му покаже правия път. Наказваше се по всевъзможни начини — лишаваше се от храна, не играеше на топка по цяла седмица и каквото друго се сетеше. Но нищо не помагаше. Напротив, положението се влошаваше. След връщане от училище започна да се заключва в банята, неспособен да издържи до времето за лягане.

Знаеше прекрасно, че почтените хора не усещат онова, което изпитваше той. Откакто бе навършил осем или девет години, баща му му бе повтарял, че който не може да се пребори със сексуалните си желания, е обречен на ада. И въпреки отчаяните му молби Господ отказваше да му помогне. Заключението се разбираше от само себе си: Бог не даваше и пукнат грош за Тони, не се интересуваше какво щеше да стане с него. А причината бе, че Тони не бе почтен човек. Затова не бе откликнал на молитвите му да отърве майка му от пиянството. Затова и сега се бе превърнал в роб на животинската си похот, каквито и усилия да полагаше да се пребори с нея. Тони нямаше да отиде в рая и никога не бе стъпвал там.

Макар да нямаха представа за тайните му действия, неговите родители бяха шокирани, когато той обърна гръб на Господ. Натякванията им предизвикваха само презрение у него, така че в крайна сметка отношенията им се обтегнаха. Най-накрая се отказаха да му въздействат, с думите, че не могат да го спасят от наказанието, което го очаква, задето се е отказал от Бога.

Тони все по-малко се интересуваше от това. Започна да си съставя план. Знаеше, че щом порасне още малко, сексът вече нямаше да бъде забранена територия за него, защото един мъж може да накара жените да правят каквото пожелае, ако е съгласен да плати за това. Той щеше да има красиви жени, които щяха да карат другите мъже да позеленяват от завист. Подобно на жените от „Плейбой“, който вмъкваше тайно в стаята си всеки месец, изключително елегантни, когато бяха облечени, те си го искаха непрестанно, натрапваха пищните си тела, викаха за още, когато ги чукат. Ето защо реши да стане такъв, какъвто биха искали и те: преуспяващ, известен, да действа така, сякаш всичко е детска играчка за него. Може да беше бедният Тони Келнър от една от най-мръсните и бедни улички в Уестърфийлд, но щеше да има най-доброто. Колкото повече мислеше за това, толкова повече хубавият живот го привличаше. Имаше ли пари, можеше да се наслаждава на всичко и на всеки.

Най-накрая разбра какво иска, за какво бе предназначен. За най-доброто от всичко.

Миналата година бе решил, че нещата с Лайза Зорн потръгват. Деликатната блондинка от неговия клас притежаваше всички търсени от него качества. Почти прозрачната й кожа, светлосините очи, леките извивки на стройните й хълбоци, когато ходеше… беше я наблюдавал в продължение на седмици, преди да реши, че ще бъде тя. Беше елегантна, тиха, любезна, но нещо в нея му подсказваше, че щеше да полудява в леглото.

Докато я наблюдаваше, стигна до заключението, че тя е нещо повече от добре подбрана приятелка, двамата просто бяха създадени един за друг. Скоро тя измести всички други момичета в неговите фантазии. В продължение на седмици си бе представял двамата голи в леглото, на пода, на масата в трапезарията — той я галеше, а тя стенеше от желание по него. Понякога фантазиите му загрубяваха малко. Представяше си как Лайза го моли да я завърже. Виждаше я с привързани към леглото крайници да го умолява да я вземе и само при тази мисъл се разтърсваше в мощен оргазъм.

Тони спря душа и се избърса. В крайна сметка се оказа, че бе допуснал голяма грешка. Тя съвсем не бе тази, за която я мислеше. Как е могъл да бъде толкова сляп? Тя всъщност бе една глупава кучка. След всичкото внимание, което й бе отделял така щедро, след като я бе изчаквал в коридора след часовете, след като я бе канил постоянно да излизат заедно и дори през почивните дни бе стоял на улицата срещу нейната къща… Беше направил какво ли не, за да докаже предаността си, а тя го бе отблъсквала с презрение. Не излизаше с него и най-накрая дори му заяви, че не иска да го вижда. Неспособността й да разбере, че са създадени един за друг, го вбесяваше. Трябваше да я накара да разбере колко се лъже. В резултат на всичките му усилия баща й го заплаши със заповед за задържане, ако се доближи до Лайза.

Това вероятно бе най-доброто, което би могло да му се случи, реши Тони, докато обуваше панталоните си. Затова в крайна сметка се отказа от нея и реши занапред да бъде по-предпазлив.

Така и бе направил. Усмихна се, докато се решеше. Сети се за косите на Наташа с цвят на огненочервени есенни листа, за прекрасните й устни, които щяха да целуват тялото му, за налетите й гърди, които щеше да гали и да смуче до насита. Този път нямаше грешка. Това бе тя. Той обаче бе изключително предпазлив и не насилваше нещата, а оставяше всичко да изглежда така, сякаш бе по нейна идея. Господи, как само му се искаше да излезе, да я събори на земята, да разкъса дрехите й и да я чука, докато я накара да крещи от екстаз. Напъха ризата си в панталона и се огледа за последен път в огледалото.

— Внимателно, човече! — каза си той. — Много внимателно.

 

 

— Пак ли отиваш на срещичка, Таш?

Бен подаде глава през вратата на стаята й.

— Може да отивам, а може и да не отивам — отвърна загадъчно сестра му, без да отделя поглед от малкото огледало на своята тоалетка. По дяволите, толкова трудно бе да изправи косите си, естествените къдрици отказваха да се подчинят.

— Безупречният Тони Келнър се появява отново, така ли? — пошегува се той. — Така срещите стават колко, четири ли?

— Пет — не можеше да не се усмихне. — Всяка следваща — по-добра от предишната, ако мога така да се изразя.

— Възможно ли е да ни чакат сватбени камбани? — засмя се брат й.

Девойката го изгледа недоволно, но очевидно раздразнението й не бе искрено.

— Махай се оттук, клоун такъв.

— Отивам в стаята си да чета за задълженията на брата на младоженката — заяви тържествено. — Това е голяма отговорност, да знаеш.

Наташа се изкиска. Изключи машата, свали пеньоара и започна да се облича. Бяха й нужни три дни, за да реши да сложи ръждивооранжевата рокля. Съвсем семпла, но цветът отиваше страхотно на косите й. Не можеше да си представи нещо по-важно от вечерята с родителите на Тони. Подобна покана не можеше да значи друго, освен че я искаше сериозно за своя приятелка. Това бе поразително. Беше пуснала в употреба всичко, което бе чела из книги и списания за това, как да накараме един мъж да ни хареса. Разговаряха за всеки интерес, който той бе имал някога, тя се съгласяваше с всяко негово предложение, независимо дали ставаше дума къде да хапнат, или какъв филм да гледат, не забравяше да му направи комплимент за избора на дрехите, на местата, където я водеше, изобщо за всичко, за което се сетеше.

И тактиката й очевидно действаше. Върна се към миналия петък вечерта, когато се връщаха от кино. Той бе спрял пред техния блок и бе вперил тъмните си очи в нея.

— Ти не си като другите момичета, Наташа — провлеченият южняшки акцент подчертаваше още повече желанието в гласа му. — Ти си по-добра. Ти си това, което съм търсил.

Наведе се и я целуна за първи път, откакто бяха започнали да излизат. Целувката му беше буйна, почти груба. След това пъхна езика си в устата й и я обходи набързо. Това бе първата френска целувка в живота на Наташа, но тя предпочиташе да умре, отколкото да признае този факт. Постара се да го последва, но й олекна, когато той спря. Не беше чак толкова приятно. Много по-важно обаче бе, че Тони Келнър я бе целунал наистина.

Вечерта определено щеше да се запомни. Щеше да се запознае с родителите му, а нищо чудно на него да му дойде и някоя друга идея, нещо повече от онази първа целувка. При тази мисъл дланите й се изпотиха. В училище вече започваха да говорят за тях като за гаджета и това я ласкаеше страшно много. А Тони бе споменал сякаш между другото, че след две седмици двамата можели да отидат на най-голямото, най-важното парти на последния клас. Наташа вече бе започнала да мечтае за ефекта, който щяха да предизвикат, когато влязат, тя, хванала под ръка Тони.

Щом се облече, девойката отиде в кухнята за чаша мляко. Не знаеше дали тази вечер изобщо щеше да се сервира алкохол — може би родителите му бяха много изтънчени и предлагаха вино или може би той щеше да я заведе да пийнат нещо след вечеря — но бе чела, че млякото предпазвало от напиване.

Протегна ръка към кутията с мляко в хладилника, когато на вратата се почука. Не можеше да е Тони, щяха да се срещнат пред блока след четирийсет и пет минути.

— Мамо, къде си? — извика тя. — Някой чука.

— Заета съм, Таш — отвърна от спалнята Кит. — Можеш ли да видиш ти?

Девойката отиде в антрето и отвори. На прага стоеше Карлин, облечена за излизане.

— Здравей, Таш, готова ли си? В колко ще дойде?

Приятелката й, разбира се, знаеше всичко за Тони и за вечерята с родителите му. Наташа споделяше с нея всичко… е, почти всичко. Не бе й казала за лекото си отвращение от целувката. Нещо й подсказваше, че не е хубаво да разкрива това дори пред най-добрата си приятелка.

Наташа излезе в коридора и дръпна вратата след себе си. Беше принудена да постъпи така заради отношенията между Карлин и брат й. Те не само че не си говореха, ами и отказваха да бъдат в една и съща стая. От няколко дни нейната приятелка не прекарваше часове у тях, нещо, с което всички бяха свикнали отдавна, само минаваше да я вземе, за да излязат заедно. Всъщност не бе нужно да се отбива, можеше просто да телефонира или да накара Наташа да намине у тях. Но така нямаше да има никакъв шанс да види Бен. На Наташа й бе ясно, че тя се надяваше да го срещне.

 

 

Бен не бе по-добър от Карлин. Макар да се преструваше, че не слуша, сестра му бе готова да се закълне, че надаваше ухо всеки път, когато чуеше името й. Един ден, когато двете с Карлин вървяха по улицата пред блока, тя вдигна очи и видя, че той ги наблюдава през прозореца. Нито единият, нито другият искаше да й каже за какво се бяха спречкали този път. Винаги се бяха карали, така че това не беше нещо ново. Но никога не ги беше виждала толкова ядосани.

— След малко. Ти накъде си се запътила? — попита Наташа.

— Няколко приятелки отиваме на концерта на духовия оркестър, за който се говори, че е много добър. Исках да взема на заем червилото ти. Може ли?

Изгледа я изненадана. Карлин почти никога не слагаше червило. Преди да успее да отговори, вратата зад нея се открехна.

— Таш, виждала ли си ксерокопието ми от…

Бен не довърши, когато видя с кого разговаря сестра му.

Лицето на Карлин пламна, но въпреки това тя го изгледа предизвикателно.

Наташа наруши мълчанието, като се обърна към брат си:

— Ако говориш за огромната книга, която четеш, не зная, разбира се. От къде на къде ще знам къде ти е книгата?

— Съжалявам — измънка той и се прибра.

Сестра му поклати глава. Не можеше да не се е досетил, че говори с Карлин. Защо иначе щеше да виси като някоя глупачка в коридора?

— Е, добре, чао — махна с ръка приятелката й и заотстъпва към вратата на техния апартамент, очевидно нямаше търпение да се прибере. — Приятно прекарване с Тони.

— А червилото?

— Промених си намерението. Не ми трябва.

— Добре.

Наташа сви рамене и се прибра. Какво им ставаше на двамата? Очевидно желаеха отчаяно да поправят нещата, но бяха прекалено горди. Освен това тази вечер се полагаше на нея да бъде притеснена.

При спомена за предстоящата среща нервността й се върна. Стомахът започна да я боли. Това се случваше всеки път, когато бе нервна или напрегната. Времето преди срещата си с Тони прекара пред огледалото.

Когато слезе, той вече я чакаше, вдигнал яката на палтото си, за да се предпази от студения ноемврийски вятър. Забеляза преценяващия му поглед и изпита огромно облекчение, когато видя одобрение в него.

— Скъпа, толкова си сладка, че на човек му се иска да те изхруска — каза той, пое ръката й и я вдигна към устните си.

Тя се изсмя нервно.

— Нашите чакат. Да вървим.

Прегърна я и потеглиха. Наташа се опиваше от непознатото усещане. Чувстваше се желана и крехка, а той сякаш я защитаваше.

Когато стигнаха до къщата на Тони, лицето й бе почервеняло от студа, а краката й се бяха вледенили в тънките прозрачни чорапи. С истинско облекчение видя как госпожа Келнър отвори вратата и ги покани да влязат.

Девойката се ръкува с родителите на своя приятел. Беше очаквала да бъдат донякъде ексцентрични, предполагаше, че той е наследил от тях страстната си природа. Но те бяха съвсем безлични — среден ръст, сиви коси и незабелязващи се, неподлежащи на описание дрехи. Усмихната, Наташа благодари за поканата за вечеря.

В отговор госпожа Келнър леко се усмихна. Макар държанието й да не бе враждебно, тонът й бе студен.

— Вие влезте в дневната — рече тя, южняшкият й акцент бе по-силен дори от този на сина й, — а аз ще донеса свинския бут на масата.

Единственият резултат от желанието на девойката да се отпусне бе, че ставаше все по-напрегната.

Тони и баща му я поведоха към дневната. В стремежа си да не обръща внимание на болката в стомаха, тя започна да се оглежда наоколо. Слабо осветената стая бе пълна с всевъзможни вещи. Отоплението очевидно бе пуснато на максимум, защото бе нетърпимо горещо. Наташа се сети за момент за собствения си дом, нейните родители вероятно имаха по-малко пари от Келнърови, но апартаментът им изглеждаше многократно по-представителен.

Щом се настани на тъмнокафявия диван, младото момиче се обърна към окачената над камината снимка на мъж. Изглеждаше около шейсетгодишен, с очила е рогови рамки. Увеличена до размерите на портрет в естествени размери и поставена в позлатена рамка, снимката доминираше над цялото помещение.

Тони и баща му казваха нещо. Девойката потриваше нервно потните си длани в полата. Най-сетне наруши мълчанието:

— Това ваш роднина ли е, господин Келнър?

И посочи към снимката.

— О, не, Наташа — поклати глава той. — Това е Ото Мийд. Нашият основател.

— Основател ли? — повтори неуверено тя.

— Да, основателят на нашия орден. С госпожа Келнър принадлежим към Божия храм. Вече двайсет и пет години.

— О!

Момичето не знаеше какво да отговори. Никога не бе чувало за подобен орден.

— Това е голяма група хора, момиченце — темата очевидно вълнуваше нейния домакин. — Нашите срещи са забележителни. Законите, разбира се, са стриктни. Никакво пушене, пиене, танци и тем подобни неща. Но на нас точно така ни харесва.

Наташа с изненада чу как Тони изсумтя презрително.

— Само дето мама не спира да пие като смок.

— Това предпазва нашите младежи от съвременните пороци — продължи баща му. — Задържа погледа ни върху същественото, а не върху всички глупости, които обсъждат днес другите — повиши възмутено глас. — Човешки отрепки, с това сме заобиколени в наши дни, те управляват, изпълват улиците. Проклети човешки отрепки.

Изумена, девойката се отдръпна назад. Хвърли поглед към Тони, седнал на близкия стол, той наблюдаваше невъзмутимо баща си.

— Каква религия изповядват твоите родители? — попита господин Келнър. — Наташа Дамероф ми се струва чуждо име, не американско.

Тя изпита странно чувство. Не можеше да обясни защо, но й се стори по-разумно да не казва на този мъж, че е еврейка.

— На майка ми й харесвало името Наташа. Това е всичко.

— Просто го харесвала, така ли?

За щастие в този момент майката на Тони влезе в стаята.

— Заповядайте на масата — покани ги госпожа Келнър и избърса ръце в престилката си. — Бърт, Антъни, моля ви не забравяйте да си измиете ръцете.

Събраха се около малката маса и Наташа се усмихна весело на домакинята, която сервираше, макар сърцето й да биеше трескаво, когато всички започнаха да си сипват в пълно мълчание от отделните сервизни чинии и подноси. Малко по малко напрежението в нея нарасна дотолкова, че не можеше да издържа и секунда повече. Извини се и бързо се запъти към тоалетната. Първата й работа, щом влезе, бе да дръпне сифона, за да заглуши звуците от повръщането си.

— Ти си добре, ти си много добре — прошепна след това тя, като се наведе над умивалника и започна да плиска със студена вода лицето си. — Всичко ще бъде наред.

Върна се в трапезарията с усмивка, като се надяваше, че няма да забележат пламналите й бузи. Вечерята й се стори безкрайно дълга. Девойката кимаше и се стараеше да изглежда заинтригувана от малкото, което се казваше, като предъвкваше безвкусния свински бут и картофеното пюре. Струваше й се, че е само с господин и госпожа Келнър. Тони се бе затворил напълно в себе си — олицетворение на пълно безразличие. Той сякаш се оживи отново в края на десерта, докато дояждаше компота от круши. На Наташа й се прииска да заплаче от благодарност.

— А сега трябва да тръгваме — обяви момчето. — Обещах на родителите на Наташа да я върна към девет.

— Разбирам — рече одобрително майка му. Стана и започна да разчиства масата, сякаш вечерта вече бе свършила и бе дори забравена. — Довиждане, Наташа.

— Довиждане, госпожо, и много ви благодаря за прекрасната вечеря.

Домакинята изчезна към кухнята. Бащата на Тони ги изпрати до вратата.

— Бъди послушен, чу ли? — обърна се строго към сина си той, докато двамата младежи обличаха палтата си.

Тони само кимна. Сега вече студът навън бе хапещ, но на нея той й се стори чудесна промяна след задушното помещение. Когато вдигна поглед към приятеля си, бе изумена от поредното дълбоко преобразование, което бе претърпял. Сега изглеждаше щастлив и самоуверен. Стори й се дори по-висок. Усмихна й се дяволито и очите му блеснаха.

— Моите са истинска сензация, нали, скъпа? — попита той. — Е, ще трябва да направим опит да наваксаме изгубеното време.

Наташа нямаше представа за какво говори.

— Тони, защо им каза, че трябва да си бъда у нас в девет? Моите родители никога не са казвали подобно нещо.

Той й намигна. Не, сега не приличаше много на момчето, което познаваше. Струваше й се не така напрегнат като през последните седмици.

— Имам изненада за теб. Само след още две пресечки. Стигнаха до ъгъла и завиха.

— Тази къща — посочи юношата. — Тук живее приятелят ми Кърт. Замина с родителите си за Ню Йорк за уикенда — някакво събрание на баща му или нещо подобно.

— Там ли отиваме? — попита девойката, отново започна да чувства напрежение в стомаха си.

Тони не отговори. Изкачи почти тичешком последните няколко стъпала пред нея, извади ключ от джоба си и отвори входната врата. Покани я да влезе с широк жест. Тя се подчини колебливо.

— Знаеш ли къде е ключът за осветлението, Тони? — попита плахо момичето, обгърнато от тъмнината.

Ръцете му я обхванаха изотзад. Застанал зад нея, той разкопча палтото й. Наташа бе толкова нервна, че дишаше с усилие. Ръцете му бавно се плъзнаха нагоре и се спряха на гърдите й.

— Какво правиш? — попита тя.

Това бе възможно най-глупавият въпрос, но не знаеше какво друго да каже.

— Цялата къща е на наше разположение — промълви младежът. — С голямо легло. Съвсем сами — направи пауза за по-голям ефект. — Това е нашата нощ.

Устата й пресъхна.

— Но аз не знам дали е редно. Не знам…

В гласа му прозвуча гняв:

— Нали не си от тия, дето само дразнят, а, Наташа? Би ми било много неприятно дори да си го помисля.

— Хайде, Тони — рече успокоително тя. — Казах само, че…

Тонът му внезапно придоби тъжни нотки, сякаш го бе наранила.

— А аз те заведох да се запознаеш с моите родители — поклати глава. — Нима не разбираш колко много значиш за мен? Искаш да те моля на колене ли? Ще го направя — постави длани върху раменете й и се приближи още повече. Девойката усети в бедрото си твърдата подутина под панталоните му. Той я потърка бавно в нея. — Сънувам те. Толкова силно те желая, Наташа… толкова силно.

Сърцето на момичето блъскаше в гърдите му. Това бе Тони Келнър и той й се молеше. Момчето, за което мечтаеха всички. И той й казваше, че я сънува, че я желае, така както един истински мъж желае една жена. По тялото й премина тръпка. Това приличаше на филм. Беше дори по-хубаво.

— Искам да те направя щастлив, Тони — прошепна тя. Той я грабна в обятията си и я понесе към тъмната спалня. Постави я на леглото и съблече припряно палтото си. След това й помогна да свали своето. Легна до нея и започна да я целува. Ръцете му намериха отново гърдите й и започнаха да ги мачкат.

Всичко се развиваше с такава скорост. Искаше й се да се поотдръпне, за да може да диша по-спокойно. Защо не виждаше нищо романтично в неговите милувки, целувки и смукане, което в момента бе съсредоточено върху шията й? Тони грубо се бе нахвърлил отгоре й. Подобна мисъл я ужасяваше.

Младежът издърпа роклята през главата й, смъкна чорапогащника й и плъзна ръка под пликчетата й. Наташа застина, когато започна да я опипва навсякъде.

— О, да, скъпа! — изпъшка той. — О, да!

Защо това не й доставяше удоволствие? Тони издърпа надолу пликчетата й и се настани между бедрата й. Дишаше все по-тежко и по-учестено, докато се триеше в нея. Това е Тони Келнър — напомняше си непрестанно тя. Другите момичета щяха да дадат всичко, за да бъдат на нейното място. Дали да му отдаде девствеността си тук и сега? Тя не означаваше кой знае какво за нея, но ако щеше да я изгубва, поне искаше да стане както трябва.

Обгърна го с ръце и надигна хълбоци в желанието си да прояви някакво доказателство за страст.

Това като че ли го накара да изгуби контрол. Почти веднага чу свалянето на ципа му и внезапно усети натиска на пениса му, тършуването на пръстите му и остра, изгаряща болка, когато той проникна в нея. Наташа затвори очи и изви глава на една страна. В този момент й мина ужасяваща мисъл.

— Тони — прошепна настойчиво, — имаш ли нещо? За предпазване от забременяване? Аз нямам.

— О, Боже… — промълви дрезгаво той, като се движеше трескаво. — Ще… ще изляза… Ооох.

С гръмко пъшкане, което приличаше повече на вик, той се отдръпна рязко от нея, стовари се отгоре й и се отпусна, като потръпваше. Наташа усети мокрота върху корема си. Тони лежеше, заровил лице във врата й. Момичето плъзна ръка по корема си, а след това приближи длан до очите си, по пръстите й висеше нещо топло и лепкаво. Каква гадост! Добре, че беше тъмно и той не можеше да види израза на лицето й.

Това значи бил сексът. Не й се вярваше, че някога би го пожелала. Но ако мъжете имаха нужда от него, добре тогава, щеше да го изтърпява, нямаше проблем.

Тони й тежеше, ставаше й все по-трудно да диша.

Когато реши, че не може да издържи дори секунда повече, тя постави длан върху рамото му и го побутна леко.

— Би ли могъл?…

Не знаеше как да се изрази. Той издаде такъв звук, сякаш го бе стреснала насред сън.

— Извинявай, скъпа, бях се унесъл за миг — изрече и се изтърколи от нея. — Теб наистина те бива в леглото, знаеш ли? — прегърна я, придърпа я още по-близо до себе си и се изправи леко, за да може да я вижда. — И сега вече си моя, нали, Наташа, скъпа? Двамата сме отбор, ти и аз.

Тя кимна. Когато той се отпусна отново върху леглото, тя зададе въпроса, който не й даваше мира от толкова време:

— Значи наистина ще ходим заедно на партито на горния клас?

— Разбира се, разбира се. Ти и аз, каквото пожелаеш.

Наташа се сгуши в него, заслушана в равното му дишане. На нея не й се спеше. В съзнанието си виждаше обширно помещение, изпълнено с ученици от горния клас и с гръмка музика, всички танцуваха и се забавляваха. Вратата към стаята се отвори и на прага се появиха те двамата с Тони. Той я бе прегърнал през раменете. Всички се обърнаха към тях и се понесе шепот: „Ето ги, Наташа и Тони… Не са ли прекрасни…“

Момичето се усмихна в мрака.