Шерил Удс
Не в осем, скъпи (7)

Седма глава

Колкото повече приближаваше началото на телевизионния сезон, толкова по-трескава ставаше работата на Бери и Майкъл. И двамата бяха ужасно заети. Личните им контакти бяха ограничени до кратки телефонни разговори късно вечер или рано сутрин.

Дните идваха и си отиваха, без да донесат на Бери нещо друго, освен работа. Тя с изненада установи, че понякога иска да се види с Майкъл, за да обсъдят по-подробно събитията на деня или дори само за да усети присъствието му; осъзна, че й липсват хапливите му, но точни съвети. И за голямо свое съжаление усети колко голяма нужда имаше от одобрението му. Дениъл наистина беше права…

Това, от което определено нямаше нужда, бяха диктаторските му съобщения и за нейно огромно облекчение такива не се появиха. Завършеният сценарий за първия епизод беше одобрен без дори намек на несъгласие. Снимките бяха насрочени за следващата вечер, а излъчването — за следващата седмица. Огненото й негодувание срещу намесата на Майкъл бе стихнало поради липсата на други опити за вмешателство.

Междувременно денят на галавечерята, на която й бе обещал да я заведе като награда за спечеления облог, приближаваше. Това събитие заблестя с особена сила в сивотата на ежедневието й. За първи път щяха да ги видят заедно на такова голямо тържество в Холивуд. Знаеше, че веднага щяха да се превърнат в предмет на клюки и се постара да обърне особено внимание на всяка част от облеклото си — роклята, обувките, грима и дори бельото.

— Ставаш смешна — промърмори си тя, като се опитваше да избере измежду два чифта бикини, едните — светлобежови и състоящи се главно от дантела, а другите — копринени с цвят на шампанско. — Фотографите няма да снимат бельото ти!

Погледна неодобрително бакъреночервената си, плътно прилепнала рокля. Деколтето беше дискретно, но за сметка на това гърбът беше изрязан до талията. А имаше и една предизвикателна цепка, която стигаше до над коляното. Това не беше дреха, която можеше да носи в присъствието на Майкъл. Неговият апетит беше легендарен, а и вече беше съвсем явно, че иска тя да бъде следващото блюдо. Защо, по дяволите, го предизвикваше да направи първата си хапка?!

Сигурно защото някаква много лекомислена част от нея явно го желаеше. Дори сега, докато си слагаше роклята, здравият разум й подсказваше, че е по-добре да облече някой семпъл черен тоалет. Бери погледна в огледалото и устните й се разтегнаха в приятна усмивка. Тази вечер определено имаше намерение да се потопи в ласкавия му поглед и да се наслади на топлината на докосванията му… Когато отвори вратата пред Майкъл и видя одобрението в очите му, тя изпита особено усещане. Знаеше, че много жени в Холивуд са по-красиви от нея, но се съмняваше, че някоя от тях се е чувствала по-привлекателна.

— Ти си… великолепна! — каза той тихо. Бери се завъртя и Майкъл подсвирна. — Струва ми се, че не искам да те деля с останалите. Бих искал да те запазя само за себе си…

Смехът й бе звънък и чист като отблясъците на диамантените й обици.

— Няма да стане, господин Комптън. Аз спечелих съвсем честно облога и сега отиваме право на тържеството. Никога досега не съм присъствала на подобно нещо.

— Отегчително е.

— Как може програма, в която участват най-добрите актьори, музиканти, танцьори и комедианти на града, да бъде отегчителна?

Той сви вежди и с престорено възмутен глас обясни:

— Но мила моя! Никой не ходи на галавечеря заради програмата!

— Така ли?

— Разбира се! Хората отиват там, за да бъдат видени. За да се издигнат в обществото. Всички сме много благородни, но искаме да сме сигурни, че целият свят ще го разбере.

— И ти мислиш, че моето шоу е много цинично! — възмутено поклати глава Бери.

Майкъл й отвърна с една от романтичните усмивки, които караха сърцето й да подскача.

— Само се огледай, когато стигнем. Надпреварата, която ще видиш, е по-яростна от тази на конни състезания.

— Ти, разбира се, си само заинтригуван наблюдател — подразни го тя. — Нещо като самозван обществен коментатор?

— Абсолютно точно.

— А защо тогава си наел лимузина? — усмихна се Бери и посочи към алеята.

— Не съм я наемал. На компанията е. Но я използвам много рядко.

— Разбирам. Само за специални случаи.

— Точно така.

— Когато искаш да бъдеш видян ли? — усмихна му се ослепително тя.

— Не, палавнице. Когато искам ръцете ми да са свободни за хубавата жена до мен.

— Ох… — топла тръпка премина през гърдите й и усмивката й се стопи.

— Това ли е всичко? Само едно „ох“? — изимитира я той.

— Мисля, че е достатъчно. Особено след като съм си глътнала езика.

— Искаш да кажеш, че си онемяла? Хайде! Трябва да побързаме, за да се възползвам от това огромно предимство!

Когато приближиха колата, шофьорът излезе и отвори вратата пред тях. Бери потъна в луксозната седалка и се огледа.

— Мисля, че бих могла да свикна и с това. Щом не я ползваш, сигурно няма да имаш нищо против някой да ме взима за работа с нея сутрин. Какво ще кажеш?

— Може. Но ако те взима от моята къща.

— Ох, остави тогава…

— Знаех си, че това ще кажеш — престори се на разочарован Майкъл. — Много лошо. Искаш ли нещо за пиене? — наля две чаши шампанско. — За нас — каза тихо и чукна кристалната си чаша в нейната. Погледите им се срещнаха. Сякаш очакваше да повтори тоста му, нещо като обещание, че имат бъдеще.

— За нас — прошепна тя, неспособна да устои на втренчения му поглед и на магическото въздействие, скрито в тези думи.

Когато изпиха пенливото шампанско, той взе чашата й.

— А сега — една целувка за затвърждаване.

— Затвърждаване на какво?

— На нашето споразумение.

— Това сега споразумение ли беше?

— Много добре знаеш, че е така — Майкъл беше близо, толкова близо, че Бери чувстваше дъха му върху бузата си, усещаше топлината на тялото му, скрито под смокинга, който го караше да изглежда още по-предизвикателно и възбуждащо. Погледът му прикова нейния, а ръката му се протегна към гърдите й. Зърната й набъбнаха под тънката материя на роклята. — Знаеш ли колко съм чакал този момент, Бери Макдоналд? — прошепна той дрезгаво. Пръстите му я галеха нежно и възбуждащо. Тих стон излезе от устата й. — Харесва ти, нали? — продължи Майкъл. — Виждам го в очите ти.

Бери искаше да премигне и да отмести поглед, да скрие очите си и чувствата, които те издаваха, но не можеше. Сякаш тихите думи и властният му поглед я бяха хипнотизирали. В този момент би направила всичко, което той пожелаеше. А Майкъл я беше помолил само за една целувка…

Тя се наклони към него и нежно докосна устните му, като се молеше за внезапно отрезвяване. Но това, което се случи, напомняше повече доближаване на запалена клечка до сухо дърво. Усещането й бе огнено, опияняващо, пленително. Усети как потъва в прегръдката му. Пръстите му се плъзнаха по голия й гръб — ту нежни и възбуждащи, ту силни и обсебващи. Невинната целувка, която бе искал от нея, бе изгубила своята невинност, ако изобщо я беше имала. И двамата много добре знаеха, че щом веднъж паднеха в прегръдките си, дълго потисканата страст щеше да избухне в неугасими пламъци.

Бери почувства как тежестта на тялото му я притиска към меката седалка. Странно, но това й харесваше… Ръцете й потърсиха гола плът под жилетката, която той носеше под смокинга, но трябваше да се задоволят с фината материя на ризата му.

— Знаех, че ще бъдеш такава — прошепна той пред устните й. — Усещах, че под леда се крие огън, Бери…

Езикът му докосна устните й, които тя с готовност му предложи. Ръката му погали бедрото й и бавно се плъзна нагоре. Бери се напрегна, изпълнена от лек страх. Колко ли още можеше да позволи на Майкъл, преди окончателно да се предаде на магията на тези невероятни усещания? Рязка кашлица я спаси от евентуалния отговор на този въпрос.

— Пристигнахме, господине! — стресна ги гласът на шофьора.

Майкъл неохотно се отдръпна от нея. Дишаше тежко, а на лицето му бе изписано неудовлетворено желание. Ръката му остана да лежи на бедрото й. Видя смутения й поглед, но не я махна.

— Сигурно изглеждам ужасно — промърмори тя и отмести очи.

— Изглеждаш като жена, която е получила една хубава целувка. Фотографите ще имат щастлив ден.

Той се засмя и понечи да излезе през вратата, която шофьорът току-що беше отворил. Бери го сграбчи за ръката и го дръпна вътре.

— Майкъл! — прошепна тя настойчиво. — Не мога да изляза в този вид…

— Разбира се, че можеш. Изглеждаш прекрасно.

— Не те е грижа какво ще си помислят хората, така ли?

— Ни най-малко. Аз не се срамувам от връзката ни. А ти?

— Не. Разбира се, че не.

— Да тръгваме тогава. Тъкмо ще видиш защо всъщност идват хората тук.

Пред колата ги посрещна тълпа от фотографи, а няколко репортери наобиколиха Майкъл и го затрупаха с въпроси за приближаващото откриване на телевизионния сезон. Той ги посрещна с желязна самоувереност. Дори окото му не мигна, когато един от репортерите го попита с многозначително кимване към Бери дали смята, че на „Сбогом, отново“ ще бъде предоставено повече време за утвърждаване в ефира.

— Очаквам много хубави неща от „Сбогом, отново“ — каза Майкъл спокойно. — Но той ще се състезава наравно с останалите сериали. Ако не се хареса, ще го сваля от ефир.

— А вие какво мислите за това, госпожице Макдоналд?

Въпреки че вътрешно бе потрепнала от краткото изявление на Майкъл, тя не издаде вълнението си.

— Мисля, че господин Комптън е вицепрезидент на компанията. Той си върши работата. Не очаквам нищо повече от него.

— Браво! — прошепна той в ухото й, за да не го чуят репортерите. След като си пробиха път през кордона от журналисти, Майкъл я въведе във фоайето на Дороти Чандлър Павилиън, където разноцветната и наситена със звезди тълпа вече пиеше шампанско и похапваше ордьоври.

Намериха си място в един ъгъл и започнаха да наблюдават гостите. Точно както беше предсказал Майкъл, повечето от тях не само че не избягваха обективите на фотоапаратите, а дори сякаш се състезаваха, за да попаднат пред тях. Всичко, естествено, ставаше много фино, но това не можеше да скрие яростта на надпреварата. Двамата залагаха за победител във всяка малка битка и се смееха като деца.

Но приятната им роля на странични наблюдатели не продължи кой знае колко. Веднага щом хората забелязаха Майкъл и двамата бяха въвлечени във вихър от разговори. Въпреки че почти не ставаше дума за работата, Бери успя много добре да усети скритите намерения на събеседниците. Всички те се опитваха да използват кратките си лични контакти, за да затвърдят познанството си с един от най-влиятелните хора в телевизионната индустрия. Чувстваше, че няма право да ги обвинява за това. Работата в този бранш изискваше да умееш да сграбчиш предоставената ти възможност, независимо от времето и мястото. Съдейки по втренчените им погледи, тя прецени, че всички й завиждаха за предполагаемото й влияние върху този човек. Всички бяха сигурни, че просто се възползва от възможността да осигури бъдещето на сериала си.

Всъщност, помисли си Бери с насмешка, едва ли биха повярвали колко малко бе влиянието й върху Майкъл. Ако само можеха да чуят споровете им за „Сбогом, отново“ или да видят промените в сценария! Когато станеше дума за промени в шоуто й, тя се превръщаше в най-големият му враг. Независимо от специалното внимание, което й оказваше…

Останалата част от вечерта премина в калейдоскоп от забавления, остроумни разговори и прикрити доказателства за страстта му. Майкъл не пропускаше възможност да стисне ръката й или да прокара пръсти по извивката на гръбнака й. Дори когато изглеждаше напълно погълнат от разговор с някой от гостите, незабележимото докосване й напомняше, че не бе престанал да мисли за нея. Дори и да искаше. Бери не би могла да игнорира такива крещящи сигнали. Тя знаеше без сянка от съмнение, че Майкъл Комптън я желаеше, и то с една самоуверена сигурност, от която дъхът й спираше.

Но дали имаше нужда от нея? Съмняваше се. Съмняваше се, че има нужда, от която и да е жена за постоянен спътник в живота. Със сигурност беше от мъжете, на които им харесваше тръпката на преследването, а Бери му предлагаше наистина интересно преследване. Но дали, когато магията на гонитбата свършеше, той нямаше да я остави сама с болката й, така, както баща й изоставяше майка й?

Разбира се, че да. Дори сега, докато я въвличаше в разговорите, искаше мнението й и се смееше на шегите й, тя съзнаваше колко лесно би могъл да се обърне срещу нея и да я срази. И двамата бяха твърде умни и твърде решителни и упорити, за да се сработят. Може би ако бяха разделени в професионалната сфера, биха били идеална двойка. Бери въздъхна, когато пръстите му докоснаха чувствителната точка в края на гръбнака й. Разтревоженият й поглед срещна неговия.

— Какво има?

— Нищо.

— Нещо не мога да ти повярвам…

— Глупости! — настоя храбро тя. — Чувствам се прекрасно.

— Но?

Бери се намръщи на проницателността и упорството му.

— Но мисля, че трябва да си тръгвам. Утре ме чака тежък ден.

— Дали не чух и едно „слава Богу“ на края на изречението? — усмихна се той.

— Ами… — засмя се смутено тя.

— Няма значение. Рано или късно ще спреш да бягаш от мен, Бери Макдоналд. И когато го направиш, аз ще бъда съвсем наблизо.

— Това заплаха ли е?

— Не — каза тихо Майкъл. — Обещание…