Шерил Удс
Не в осем, скъпи (12)

Дванадесета глава

Вечерята им на терасата, откъдето се виждаха океанът и Даймънд Хед, беше наистина съвършена. Лек бриз, напоен с тропически аромати, докосваше кожата им с нежността на любовник, а лекото полюшване на палмите звучеше като музика. Кошница със свежи хавайски плодове и бутилка ледено шампанско допълваха екзотичната атмосфера. Но това, което направи вечерта истински романтична, беше нежността на Майкъл, неговите ласки и прошепнати думи.

На разсъмване Бери лежеше до него и го гледаше. Тялото й беше отпуснато, а сърцето — преливащо от любов по-силна, отколкото някога си бе мечтала. Тя съзерцаваше заспалото му лице и изведнъж забеляза как на устните му се появява усмивка. Усети леко помръдване под чаршафа, който покриваше хълбока му. Прокара пръсти по гърдите му и чу дълбок, тих стон. Той се обърна към нея и я прегърна. Бери беше готова за него, а настоятелните й ласки го разсъниха напълно и го подготвиха за завладяващия край, който зашемети и двама им.

— Извинявай — прошепна Майкъл в ухото й.

— Извинявай за какво? — погледна го в очите тя.

— Сигурно не ти е било много хубаво. Бях полузаспал.

— С теб винаги ми е добре. А и щом си бил заспал, откъде си сигурен, че не си пропуснал по-добрата част?

— И от какво ли се е състояла тя? — засмя се той.

— Например от това… — устните й се плъзнаха по рамото му и прокараха огнена линия през гърдите му. — И това… — продължи Бери, а пръстите й започнаха да галят корема и слабините му. — Знаете ли, господин Комптън, вие наистина сте поразителен…

— Само с теб, миличка. Само с теб… — погледите им се срещнаха. — Не зная как да го кажа най-правилно, но ти си първата жена, към която изпитвам такова нещо. Чувствата, които имаме един към друг, са напълно чужди на досегашния ми живот и не искам никога да ги загубя.

— И никога няма да ти се наложи… — Сърцето на Бери изведнъж олекна и се изпълни с песен. Любовна песен. Думите му не бяха предложение или дори обяснение в любов, ала бяха искрени и разкриваха желание за пълно отдаване.

— Радвам се отново да те видя усмихната — Майкъл нежно я целуна. След това натрупа възглавниците до таблата на леглото, седна и се облегна на тях, като взе Бери в прегръдките си. — Искам да ми кажеш нещо.

— Какво?

— Сега, след като вечеряхме… и закусихме, има ли още нещо неразкрито от изненадата ти?

— Не съм мислила за след тази нощ — призна си тя и леко се намръщи. — Глупаво, нали? Сигурно съм приела, че ще трябва да вземем самолета още тази сутрин.

— Не мислиш ли, че би било ужасна грешка при наличието на такава прекрасна стая и идилична обстановка? — пръстите му нежно се спуснаха по корема й и продължиха да го галят, докато мускулите й се стегнаха от непоносимо напрежение.

— Е, щом казваш… — отвърна Бери, останала без дъх.

— Какво предлагаш в такъв случай?

— Мисля, че вече си на прав път.

— И аз така си помислих… — усмихна се той.

През следващите двадесет и четири часа те нито веднъж не излязоха от стаята. Спяха само когато се чувстваха твърде изтощени, за да говорят или да правят любов и си поръчваха храна в малките часове на нощта, когато сочните ананаси и шампанското се оказваха недостатъчни. Бери знаеше, че дори да доживее до сто години, няма да срещне друг мъж, който да й донесе толкова радост и който така пълно да удовлетворява всичките й потребности. И когато, вече заспивайки, й се стори, че чува Майкъл да прошепва, че я обича, тя усети, че сърцето й ще се пръсне от щастие.

 

 

Когато се върнаха в Лос Анджелис на следващата вечер, Бери беше сигурна, че бе само въпрос на време Майкъл да повтори същите онези две жизненоважни слова на дневна светлина, последвани от предложение за женитба, което знаеше, че ще приеме. Вече не изпитваше абсолютно никакви безпокойства за бъдещето или способността им да съхранят любовта си за цял живот. Майкъл й бе дал свобода още от самото начало.

Но с изминалите седмици чувството за пълна хармония с него взе да охладнява от тревогите около „Сбогом, отново“. Започна да се страхува в началото на всяка седмица, когато се обявяваха резултатите от проучванията на зрителския интерес. Шоуто се бе изкачило малко през втората си седмица в ефира, но после се плъзна надолу и стигна до дъното. Екипът и актьорите бяха ужасно обезкуражени и тя с нищо не можеше да им помогне. Знаеше, че Майкъл беше прав за атмосферата на шоуто и сега, когато съответните корекции бяха направени, Бери беше уверена, че единственият проблем бе проклетият съботен час на излъчване, над който обаче нямаше никаква власт.

— Дани, не зная какво да правя. Чувствам се толкова безпомощна — каза тя в късния следобед на поредния вторник, след като бе прегледала последните резултати. — Опитах се да поговоря с Майкъл за това, но ми става все по-трудно.

— А кога се опитваш да говориш с него?

— Какво искаш да кажеш? Когато имам възможност — погледна я учудено Бери.

— Например късно през нощта? В леглото?

Бери започна да разбира какво имаше предвид Дениъл.

— Да, права си. Като че ли леглото не е най-доброто място.

— Откритието на годината! Нали самата ти непрекъснато повтаряше, че смесването на деловите с личните взаимоотношения винаги обърква нещата. Може би трябва да се опиташ отново да ги разделиш. Уреди си среща и поговори с него в кабинета му. Там е мястото, където той взима решенията си.

— И това го чувам от жената, която толкова ми натякваше, че президентът получавал най-добрите съвети за управлението на страната в леглото си!

— Възможно е, но нали първата лейди е на негова страна. В случая със „Сбогом, отново“ ти и Майкъл може да се окажете противници.

— Добре, добре — неохотно се съгласи Бери. — Ти печелиш. Ще му звънна още сега.

За съжаление в програмата му нямаше празно местенце чак до по-следващата седмица, според госпожа Хейстингс.

— Ще лети за Ню Йорк днес следобед и не мога да кажа със сигурност кога ще се върне.

— Днес следобед ли? — учуди се Бери. — Не ми е споменавал за никакво пътуване. Сигурно е нещо непредвидено.

— Не мисля така. Помоли ме да го уредя преди няколко дни.

— О, тъй ли? — промълви Бери безизразно. — Добре, няма значение, госпожо Хейстингс. Ще уредя нещо, когато се върне.

— Би било чудесно, драга — отговори секретарката и любезно добави: — Не се разстройвайте. Сигурна съм, че е искал да ви каже за пътуването. Просто напоследък е страшно зает.

— Сигурно — вяло се съгласи Бери. — Благодаря.

— Какво има? — попита я Дениъл веднага щом затвори телефона.

— Ще пътува извън града този следобед, а не ми е казал и дума за това.

— Може би не му е дошло наум.

— Дени, този човек прекара в дома ми всяка нощ от изминалия месец. Би могъл да намери поне една свободна минутка, за да ми спомене, че ще пътува до Ню Йорк. Или може би е имал намерение довечера да ми звънне от източното крайбрежие и да ми каже: „А, между другото, няма да се видим тази вечер, защото си ми малко далеч. На четири хиляди километра съм от теб.“ Така ли?

— Бери! — забеляза многозначително Дениъл. — Започваш да се ядосваш за нищо.

— За нищо ли?

— В този момент е все още нищо. Дай му някакъв шанс.

— Ама ти си била страшно благородна! Не е ли по-нормално да си на моя страна в случая?

— Аз съм на твоя страна. Точно затова се опитвам да те успокоя, преди да си казала нещо, за което ще съжаляваш.

— Никога не си позволявам безсмислени съжаления — решително заяви Бери.

— А щеше да си още по-добре, ако не си позволяваше и толкова остър език.

— Много ти благодаря!

— Пак заповядай…

 

 

Майкъл се обади от летището, за да осведоми Бери, че напуска града. По време на разговора тя си държа устата здраво затворена, само накрая каза „довиждане“ и му пожела приятно пътуване.

Когато на следващата сутрин взе специализираните издания на път към кабинета си, Бери съжали, че се бе въздържала. Още на първа страница се обявяваше отпадането на няколко от телевизионните сериали. На видно място в почти всички статии се споменаваше „обещаващата комедия“ „Сбогом, отново“.

„Въпреки специалното отношение на вицепрезидента Майкъл Комптън, това шоу от самото начало страдаше от анемичен зрителски интерес“, отбелязваше един от авторите. „Но дори неговото предразположение не можа да го спаси.“

Бери прочете статиите със стиснати юмруци. Когато свърши, вече скърцаше със зъби. Ако Майкъл беше в кабинета си, тя щеше да отиде с твърда стъпка дотам и щеше да го фрасне право в сексапилната трапчинка на брадичката! Как бе могъл, след като я бе любил толкова нощи, да има пълното безочие публично да обяви, че сваля сериала й, без дори да й е споменал за това?! И за да разбере, Бери трябваше да го прочете в проклетия вестник! Нищо чудно, че бе отишъл чак в Ню Йорк! Явно бе искал да бъде далеч, когато тя избухне.

Започна тихо да изрежда всички неща, които ще му стори, когато й падне в ръцете. Кайма! Точно на това щеше да го направи. Въпреки че той, а не Бери, имаше репутацията на човек, който разпердушинва враговете си, без да се замисли. Но когато тя се разправеше с него, щеше да изглежда по-невинен и от Том Сойер! Беше я направил на глупачка и това не можеше да остане безнаказано. Бери грабна прекрасно инкрустираното преспапие, което й бе подарил, и го хвърли. То се разби във вратата точно преди Дениъл да надникне.

— Виждам, че си узнала новината…

— Можеш да се обзаложиш, че съм я узнала — прогърмя Бери. Последва десетминутно излияние, изпълнено с обиди, от които дори моряк би пребледнял. Дениъл трепна, но влезе и седна на канапето с кръстосани крака.

— Свърши ли? — попита тя, когато Бери най-накрая млъкна.

— В никакъв случай! Той е едно арогантно, егоистично и жестоко коп… — започна тя отново.

— Ще получиш удар, ако не се успокоиш — прекъсна я небрежно Дениъл. — И освен това само си хабиш патроните за мен. Ако ще трябва да ползваш такъв език, запази си го за Майкъл.

Изведнъж очите на Бери се напълниха със сълзи и тя захлупи глава на бюрото.

— Как можа? Кажи ми, Дени, как можа да го направи, без дори да ми каже? Боже Господи! А аз си мислех, че ме обича!

— Може би точно в това е проблемът, скъпа.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаел е какво ще ти причини. Може би просто не е имал силата да ти го каже лично.

— Майкъл не е страхливец.

— Но не е и жесток, нали?

— Никога преди не съм си го помисляла — подсмръкна Бери. Мразеше се за рухването си.

— Значи трябва да има някакво обяснение.

— Вече никакво обяснение не може да му помогне. Може да ми говори и до второ пришествие, но това, което се случи, си е най-долно предателство!

Когато телефонът на бюрото й иззвъня, тя категорично отказа да се обади.

— А ако е Майкъл? — попита Дениъл.

— Нека да напише това, което иска да ми каже, като служебно съобщение. Той обича съобщенията.

— Не се държиш особено професионално.

— Не се чувствам особено професионално. Чувствам се като жена, която е получила удар в гърба от мъжа, когото обича.

Пронизителният звън престана, но след малко се възобнови.

— Не издържам! — потрепери Дениъл. Скочи от мястото си и взе слушалката. — Офисът на Бери Макдоналд! — Въпреки че се опитваше да изглежда незаинтересована, Бери се напрегна да чуе дали наистина бе Майкъл. — Да, тук е, но в момента е заета — хладно каза Дениъл. — Не, Майкъл. Не зная кога ще се освободи — тя слушаше мълчаливо в продължение на няколко минути. — Как мислиш, че се чувства? Естествено, че е нещастна! — После кимна. — Добре, ще й кажа, но не мисля, че ще ме послуша. Чао.

— Какво да ми кажеш?

— Че съжалява. Че има обяснение. Че те обича. Мисля, че това дава отговор на основните въпроси.

— Вярно — промълви Бери саркастично.

— Ще звънне пак след пет минути и се надява да говори с теб.

— Няма да говоря с него.

— По-добре да приемеш и да се приключи с този въпрос. Имам чувството, че иначе няма да те остави на мира.

— И как точно смяташ, че ще ме накара да го слушам от четири хиляди километра разстояние?

— Права си. Вярно е, че не може да те принуди от толкова далеч, но така само отлагаш очевидното. Той ще се върне рано или късно.

Когато телефонът отново иззвъня, Бери се втренчи в него. Дениъл примирено вдигна слушалката.

— Не. Още не иска да говори — докато го слушаше, погледна Бери. — Каза, че си страхливка, ако не му се обадиш.

Бери изтръгна слушалката от ръката й.

— Кого си позволяваш да наричаш страхливец? — викна тя. — Самият ти си такъв! Само като си помисля, че ти вярвах!

— Но, Бери, какво мога да ти кажа? Съжалявам — започна той извинително. — Исках да ти го съобщя лично, обаче новината е изтекла вчера, преди да имам възможността да го направя. Нямахме намерения да правим никакви изявления преди началото на следващата седмица, когато щяхме да сме готови с предстоящите сериали.

— И какво смяташе да направиш? Да ми се обадиш от Ню Йорк или да изпратиш телеграма?

— Имах намерение да ти го кажа лично веднага щом се върна. Никога не бих съобщил за закриване на шоу от разстояние, независимо кой е продуцентът. И със сигурност не бих постъпил така с теб, ако имах някакъв избор.

— Ох, вече си имал избор! И не се опитвай да се измъкнеш.

— Това е глупаво. Аз те обичам. Никога не бих те наранил съзнателно.

Бери не знаеше дали да се смее или да плаче. Колко си беше мечтала да й каже, че я обича! Сега го повтаряше във всяко изречение, но тя ни най-малко не му вярваше…

— Имаш странно чувство за такт, Комптън. Никога не си умеел да пишеш комедии.

— Не се опитвам да те разсмея. Искам да се оженя за теб.

— Това е нелепо! Току-що разби кариерата ми. Ако си мислиш, че след това бих се омъжила за теб, значи си ненормален. Бракът не може да замени работата ми. Тя не би ме предала, както ме предаде ти.

— Не съм разбил кариерата ти, не съм искал да те предавам и не ти предлагам женитба като заместител. Предлагам ти, защото те обичам и мисля, че и ти ме обичаш. Не бъди толкова упорита и не ни лишавай от възможността за щастие.

— Най-добре забрави за това. Но трябва да призная, че репликата ти не беше лоша. Запази си я за следващата мелодрама.

— Бери…

— Още колко ни остава в ефир? — прекъсна го студено тя.

— Бери, послушай ме, моля те!

— Още колко?

— Официално вече сте свалени — въздъхна Майкъл.

Бери почувства смъдене в очите.

— Чудесно. До края на деня ще се изнеса от кабинета.

— Знаеш, че не е необходимо.

— Ще го направя — каза твърдо тя. — Необходимо е. Сбогом, Майкъл!

— Бери, почакай! Моля те!

— Сбогом… Отново.