Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Not at Eight, Darling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Шерил Удс. Не в осем, скъпи

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1992

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954–11–0023–6

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Тишината в студиото се запази точно тридесет секунди след излизането на Майкъл Комптън. На тридесет и първата сякаш се разтвориха дверите на ада. Актрисите веднага се събраха и сред хор от тежки въздишки започнаха пророчески да обсъждат заетостта и качествата на Майкъл Комптън. Мъжете също се събраха и недоволните им забележки относно вмешателството на разни надути мижитурки в творческия процес издаваха повече от намек за ревност. Сценаристът на уводната сцена мърмореше под носа си нещо за някакви кретени и едновременно с това мачкаше една след друга празни пластмасови чашки за кафе. А Дениъл Лорънс, най-добрата приятелка на Бери, избрана от нея за режисьор на сериала, се хилеше насреща й, без ни най-малко да се впечатлява от обстановката.

— Какъв ти е проблемът? — подхвърли Бери.

— Добре изглежда, нали?

— Кой? — Сега беше моментът да се прави на глупачка.

— Как кой! Ами Атила — програмният директор, разбира се.

— Не съм забелязала.

— Жената, която е дала обет да не се жени, преди да намери съвършените мъжки бедра, да не е забелязала мъж, чиито форми биха могли да са дело на Микеланджело? Трудно ми е да повярвам това! — погледна я недоверчиво Дениъл.

— Внимавай! Има и други режисьори в Холивуд! — проблеснаха застрашително очите на Бери.

— Но аз съм много добра — отвърна весело Дениъл. — И на разположение. Разумно, скъпа! Познавам капризите на характера ти и освен това си те обичам. Не можеш да намериш по-подходяща от мен.

— Сигурно си права, но имаш ли нещо против засега да оставим темата за Майкъл Комптън? Трябва отново да прегледаме уводната сцена. Темпото й е отвратително.

В този момент малка звукова експлозия гръмна точно зад рамото на Бери.

— Какво искате да кажете с: „Темпото е отвратително“?! — просъска Хийт Доналдсън. — Та аз пиша комедии отпреди да сте се родили! Ако бяхте наели актьори, които да могат да кажат поне една реплика както трябва, темпото щеше да е чудесно.

Бери погледна Дениъл и бавно се обърна към него. Прегърна през рамо ниския човечец, който ядосано пухтеше в ухото й.

— Миличък — започна сладко тя, — сценарият ти е чудесен! Всички знаем, че си сред най-добрите в бранша.

Пое си дъх и продължи почти шепнешком:

— И си напълно прав, че някои от актьорите са неопитни. Но, драги, ти сам знаеш, че са идеалните за тези роли. Сигурна съм, че ако поработиш с тях и направиш само няколко съвсем малки промени, уводната сцена ще стане чудесна.

Хийт премигна срещу нея и червенината, обхванала лицето и шията му, започна бавно да се отдръпва. Вече не изглеждаше в прединфарктно състояние и заговори с малко по-спокоен глас:

— Е, бих могъл да постегна малко текста…

— Това е! — с пресилен ентусиазъм извика Бери.

— Знаех си, че ще се справиш. Защо не прегледате първите страници на сценария заедно с Дениъл? Сигурна съм, че ще ви хрумне нещо.

През следващите няколко часа Бери се чувстваше като пожарникар, който трябва да гаси няколко горски пожара едновременно, а разполага само с кофа вода. Проблемите следваха един след друг и въпреки че никой от тях не беше твърде сериозен, всички изискваха дипломатичност, търпение и спокойствие, които тя все по-трудно намираше в себе си. Като разтриваше пулсиращите си слепоочия, Бери си каза, че лудницата около нея има и едно предимство. Не й позволяваше нито за секунда да се замисли за предстоящата вечеря с Майкъл Комптън.

В шест и петнадесет тя освободи актьорите и снимачния екип, пооправи грима си, пусна още една безполезна антистресова въздишка и се запъти към административното крило. Точно в шест и половина се представи на секретарката на Майкъл Комптън — жизнерадостна жена с прошарена коса, розови страни и искрящи сини очи.

Госпожа Ема Лу Хейстингс приличаше на матрона, от която спокойно можеш да поискаш майчински съвет. Бери внезапно усети странното желание да й разкаже, че се чувства ужасно, защото й предстои вечеря с мъжа, в чийто ръце се намира бъдещето й. При това мъж с невероятни бедра! Зачуди се какво ли би могла да каже госпожа Хейстингс за последното.

— Можете да влезете веднага, госпожице Макдоналд. Господин Комптън ви очаква — прекъсна мислите й секретарката. И когато Бери мълчаливо пристъпи към вратата, добави: — Не се тревожете, драга. Той е чудесен човек!

Чудесен човек, наистина! Явно госпожа Хейстингс и не подозираше, че нейният чудесен човек почти беше заплашил Бери с провал на сериала й, ако му откаже тази вечеря. Как ли би го нарекла, ако узнаеше това? Бери не можеше да й го каже. В края на краищата, защити се тя, нима можеш да кажеш на една майка, че синът й е негодник до мозъка на костите си? Разбира се, че не. Ето защо не можеше да открие на госпожа Хейстингс, че явно обожаваният от нея шеф е едно „противно нищожество“, което се занимава с емоционално изнудване. Вместо това предпочете да й се усмихне и пристъпи в кабинета на Майкъл Комптън. Благодарна за всяко отлагане, Бери с радост забеляза, че той говори по телефона. Вдигна очи към нея и на лицето му се появи дяволита усмивка. Кимна й да седне. Тя си избра най-отдалеченото от бюрото му кресло и потъна в него. Опита да се разположи така, че да прикрие бримката, която откриваше ивица бяла кожа от глезена чак до подгъва на бежовата й ленена пола. Как не се беше сетила за проклетата бримка по-рано?! Сега вече нямаше възможност да се измъкне и да купи нови чорапи. Проклетият Майкъл Комптън, възкликна наум Бери. Някак си всичко беше по негова вина.

Огледа се наоколо и откри, че обектът на нейното раздразнение не й обръща никакво внимание. Главата му беше наведена към едното рамо, за да придържа телефонната слушалка. Ако се застои в тази поза достатъчно дълго, вратът ужасно ще го заболи, помисли си тя. Вътрешно се разкъсваше между почти перверзната наслада от тази перспектива и още по-странното желание да размачка схванатите му мускули. Премигна и погледна встрани, но очите й непрестанно се връщаха на същото място, сякаш беше хипнотизирана.

Майкъл слушаше немлъкващия и явно разгневен събеседник от другата страна на линията и лениво почукваше с един молив по огромното си бюро от палисандрово дърво. С другата ръка взимаше документи от един голям куп пред себе си и ги подреждаше в две натрапчиво спретнати купчинки. От време на време натискаше някой от другите светещи бутони на телефонния апарат, промърморваше указания в слушалката, а после и в интеркома на бюрото си. Двама асистенти непрекъснато влизаха и излизаха, подаваха му документи за подпис, изчакваха го да напише забележките си върху им, а после отново хукваха нанякъде. Госпожа Хейстингс влезе забързано с камара папки в ръце. Остави я на бюрото в кутия с надпис „Вход“ и взе документите от току-що приготвените стройни купчинки. Насочвайки се към вратата, тя се усмихна окуражително на Бери, която имаше усещането, че е пропаднала в заешката дупка от „Алиса в страната на чудесата“ и сега вече се намира някъде към средата на книгата. Никога през живота си не бе виждала така съвършено дирижиран хаос. И никога не се беше чувствала толкова грубо пренебрегвана.

— Няма да продължи дълго — обеща госпожа Хейстингс. — Винаги е така в края на деня.

Бери погледна изящния си златен часовник. Седем и петнадесет. Беше предложила на Майкъл да се срещнат в студиото в седем, а той бе настоял да се видят тук в шест и половина. Закъсняваше вече с четиридесет и пет минути и противно на твърденията на госпожа Хейстингс, не даваше никакви признаци за скорошно привършване.

Бери чакаше и все повече се ядосваше. Доволна, че е намерила извинение за бягството си, тя се приготви, въпреки влудяващата бримка, да се надигне по най-царствения възможен начин и достолепно да излезе в знак на протест срещу грубата му началническа наглост. И точно когато започна да се изправя, телефонната слушалка изщрака на мястото си.

Майкъл Комптън пусна молива, спря да рови из документите и се облегна назад в креслото си.

Светлосинята, ушита по поръчка риза с инициалите му, избродирани на маншетите, подчертаваше широките гърди и тънката талия. Вратовръзката му беше разхлабена, а разкопчаната яка разкриваше кожа с приятен кафяв тен и няколко предизвикателни къдрави косъмчета. Очите му, които сега изглеждаха повече сини, отколкото зелени, я гледаха разбиращо. Бери преглътна и започна да изучава картините по стените. Всичките бяха модерни платна, покрити с безформени петна в ярки цветове. И всичките бяха ужасни.

— Е, госпожице Макдоналд — подзе той тихо и изкусително, — какво мислите за моя… — последва многозначително колебание, което я накара да се изчерви — … кабинет?

— Мисля, че компанията е надценила декоратора — хапливо отвърна тя.

— А не мислите ли, че твърдението ви е малко опасно? Откъде знаете, че не съм ги избирал аз? — усмихна й се той.

— И друг път съм била в този кабинет. Картините бяха тук и преди вас.

— Колко сте наблюдателна — отбеляза той одобрително и добави с уморена въздишка: — Как бих искал повечето от хората в тази компания да развият способността си за наблюдение. Това би повдигнало качеството на продукцията, която ми носят.

Бери усети идеалната възможност, която й се предоставяше, и кафявите й очи възбудено просветнаха. Дори Хийт Доналдсън не би могъл да напише по-добра уводна реплика за момента.

— Точно това искам да направя със „Сбогом, отново“ — започна тя ентусиазирано. — Искам да създам характери и ситуации, в които хората да разпознават себе си. Взаимоотношенията вече не са такива, каквито бяха, когато „Аз обичам Люси“ излезе в ефир. Сега хората са по-свободни, по-общителни. Жените са по-малко зависими от мъжете, без значение дали са омъжени или не. И продължават брака си не по принуда, а защото такъв е изборът им. Колко семейства днес приличат на Андерсънови от „Татко знае най-добре“? Може да ни се иска да са такива, но, както се казва, само желанието не е достатъчно.

— Значи искате насила да прокарате действителността, въпреки че зрителите харесват измислици? — предизвика я той.

— Нищо подобно! — разгорещено възрази Бери. Беше толкова увлечена в обясненията си, че отново пропусна игривата искрица в погледа му. — Вие изопачавате думите ми. Правите „действителност“ да звучи като мръсна дума.

Майкъл стана и бавно се запъти към нея. Дъхът й секна заедно с доводите й. Внезапно я обхвана странно изострено усещане — нещо като очакването във влакче от лунапарк. Точно когато достигне върха на серпантината, преди да полети надолу от другата страна, човек знае, че ще се случи нещо непредотвратимо, но няма представа как да се подготви за него. Внушителната фигура на Майкъл се надвеси над нея и сякаш започна да излъчва леки електрически импулси, които се насочваха към диафрагмата й. Там тя усети приятна топлина, примесена с мъчителна болка. Погледът й бе привлечен и задържан от огнената увереност в неговия.

— Всъщност аз харесвам действителността, госпожице Макдоналд — каза меко мъжът, а кадифеният му глас й се отрази като топло бренди. Успокоително и опияняващо. — И я харесвам още повече в момента.

Дяволитата му усмивка накара устните на Бери отново да й изневерят. Този човек можеше да омае и Свети Петър на портите на Рая. Уж бе дошла тук да се бори за независимостта на „Сбогом, отново“, а ето че се разтапяше като парче масло, оставено на слънце. Безгръбначно! Тя беше просто едно безгръбначно!

— Господин Комптън, мислех, че искате да вечеряме и да поговорим за „Сбогом, отново“.

— И все още искам.

— Тогава?

— Можем да започваме.

— Тук? — преглътна Бери.

— А защо не? По-уютно е от всеки ресторант и въпреки картините по стената, атмосферата не е никак лоша.

А също и твърде интимна, искаше й се да изкрещи. Но какво от това, дойде на себе си тя. Интимността е мъчителна само когато й позволиш да бъде такава. В края на краищата, човекът не е направил нищо, с което да покаже, че иска да те прелъсти. Това си е лично твоя мисъл, пръкнала се в главата ти само заради втренчения му поглед и чувствената усмивка, от която сърцето ти подскача.

Добре. Просто ще изхвърля от ума си тази мисъл. Готово! Най-страшното, което би могло да ти се случи, е той да си поиска нещо, но тогава ще си сложиш измъчената физиономия на сексуална жертва и всичко ще бъде наред. Всъщност не това е най-страшното. Най-страшното ще бъде, когато той си поиска нещото и ти му отвърнеш със същото. Бери се вкамени при мисълта за тази ужасяващо реална опасност.

— Тук? Чудесно! — каза безгрижно тя и свали очилата си. Може би ако не виждаше мъжа толкова ясно, силата на излъчването му щеше да намалее.

Но можеше и да пропусне първите признаци на планираното прелъстяване. Бързо си ги сложи обратно — точно навреме, за да види келнера, който влезе, бутайки количка, отрупана с похлупени сребърни съдове. За време по-кратко, отколкото й трябваше, за да огледа съдържанието на полупразния си хладилник, той подреди малка маса. Върху безупречно чиста бледорозова покривка постави аранжирани в източен стил орхидеи, запали няколко дълги свещи и сложи прибори за двама. Тежкото сребро прекрасно се съчетаваше с английския костен порцелан, който, забеляза Бери, беше от най-скъпите.

— Надявам се, не сте поръчали храната от денонощния магазин? — отбеляза заядливо тя.

— Изчакайте с предположенията си, докато не я видите — усмихнато я предупреди Майкъл. — Нима Холивуд не е известен с изкуството да създава атмосфера, без да се грижи за съдържанието? Може да ви предложа сандвичи с шунка.

— Не ми изглеждате от шунковия тип. По-скоро наденички.

— По-внимателно! Този остър език може да ви вкара в беля.

— А също и да ме изкара от нея.

— Може би е успявал… досега — подсмихна се той. — Но това е защото не сте се изправяли срещу мъж като мен, госпожице Макдоналд.

— Защо сте толкова сигурен?

— Защото съм единствен по рода си — намигна й Майкъл, докато наливаше виното. После кимна на келнера: — Благодаря ти, Хенри.

Келнерът се поклони грациозно и ги остави сами.

— Е, госпожице Макдоналд — каза тихо Майкъл, докато й предлагаше единия стол, — вечерята ви очаква.

Бери седна пред ястия, които бяха умело подбрани, съвършено приготвени и очевидно нямаха нищо общо с денонощния магазин. Започнаха с чудесен месен пай, а десертът се състоеше от пресни ягоди и сладък сметанов крем. Всяко блюдо беше малък празник за сетивата.

Разговорът им по време на вечерята беше изненадващо приятен. На моменти Бери дори имаше чувството, че играе по динамичен и добре написан сценарий на Ноуъл Хауърд, например. Никога не беше срещала мъж, който така леко да разменя реплики с нея. Мъж, който да я кара да се чувства толкова женствена и едновременно с това да я третира като равна. Това беше точно типът взаимоотношения, които се надяваше да създаде в „Сбогом, отново“ — прями, интелигентни, жизнени и предизвикателни. Ах, да, помисли си тя с неволна въздишка, най-вече предизвикателни.

Когато се нахраниха, Бери с наслада взе една от яркочервените ягоди и бавно започна да облизва сладкия крем от върха й, преди да я постави в устата си. Изведнъж забеляза, че Майкъл изглежда пленен от движенията на устните й и той също облиза устни, несъзнателно повтаряйки движенията й. Слисана от неприкритото желание в очите му, зашеметена от хубавото вино и мисълта, че ще може и тя да го помъчи, Бери почти против волята си удължи този момент. После бавно и с наслада впи зъби в сочния плод. Дрезгав стон излезе от гърлото на Майкъл, който извърна поглед.

Какво правя, за Бога?! Мисълта я стресна и тя глътна ягодата, както си беше цяла. Току-що бе използвала женствеността си, за да подразни и дори предизвика Майкъл Комптън. Той не й бе отвърнал и това я бе подтикнало да му отправи още едно, по-голямо предизвикателство. „Сигурно съм полудяла“, каза си Бери.

— Да се върнем към „Сбогом, отново“ — предложи с разтреперан глас тя. По дяволите! След всички курсове по актьорско майсторство да не може да скрие нервността си!

— Нека седнем тук и да го обсъдим спокойно — любезно предложи той, отведе я до дивана и се настани твърде близо до нея.

Бери го огледа внимателно и изстреля скритите си помисли в лицето му.

— Това ли е моментът, в който ще ми кажете, че ще ми съдействате, ако и аз ви „съдействам“? — попита тя, успяла да придаде на гласа си леко подигравателен тон, въпреки че кръвта бучеше в ушите й като изригващ вулкан. От ярост? Или от нахлулите предчувствия? Никак не беше сигурна, а на всичкото отгоре той изглеждаше очарован от объркването й.

— Не. Това е моментът, в който ще ви кажа какво предстои да се случи със сериала.

— И?

— И вие ще ми отговорите, че сте професионалистка и можете да се справите с промените, които изисквам.

Промени? Изисквания? Бери беше сигурна, че е подбрал думите си специално, за да я нервира.

— И какво имате предвид? — попита тихо тя, като се опита да изглежда спокойна и заинтересована.

— Прегледах програмата ни за есента и прецених, че не е достатъчно конкурентоспособна. За да я направя по-ефективна, смятам да преместя вашето шоу.

— Да? — погледна го предпазливо Бери.

— Мисля, че е идеално за осем вечерта в събота.

Всички опити за преднамерено спокойствие излетяха през прозореца. Протестът й започна отначало като слаб ропот, но бързо прерасна във вик, изпълнен с недоверие и безсилие.

— Майкъл… искам да кажа, господин Комптън, не можете да направите това!

— Разбира се, че мога — спокойно отвърна той.

Разбира се, че можеше. Тя си пое дълбоко дъх и реши да призове здравия му разум.

— Мисля, че не знаете какъв огромен риск поемате. Това би могло да провали шоуто. Нашият сериал е предназначен за възрастни. А те не гледат телевизия в осем, в събота вечер. Това е време за децата.

— Точно така. Но съм сигурен, че едно добро шоу може да задържи и възрастните у дома. Ако е достатъчно добро — добави той бавно, очевидно хвърляйки й ръкавица. — Ще го гледат, докато се приготвят за излизане — направи пауза, за да проникнат думите му в съзнанието й и продължи многозначително: — Както гледаха Мери Тайлър Мур в събота вечер.

Е, да, Мери Тайлър Мур! Но дори и тя не остана в това време! Очите на Бери засвяткаха и обикновено мекият им кафяв цвят сега искреше като разгарящо се дърво.

— Предизвиквате ли ме?

— Можете да се обзаложите, че да. Ще приемете ли? — подсмихна се той, а очите му срещнаха нейните. В погледа му тя видя въпрос, нямащ нищо общо с обикновеното предизвикателство, а бе свързан с непреодолимото привличане, което си играеше с тях двамата от самото начало.

Майкъл протегна ръка и бавно прокара пръста си по бримката в чорапа й — от глезена до коляното. Бери тихо ахна.

— И сега идва моментът, в който искате сътрудничеството ми — промърмори неуверено тя, борейки се с топлата вълна, заляла я при докосването му.

— Не всичко в този бизнес опира до секса — поклати глава той.

— Защо ли тогава ми се струва, че опира? — Бери погледна ръката му, която предизвикателно лежеше на бедрото й.

Майкъл се засмя и я дръпна.

— Да, желая ви, Бери Макдоналд! Не мога да го отрека. Пожелах ви още когато ви видях за първи път в студиото тази сутрин. С вас сме единствени по рода си и мисля, че ще бъдем много добри заедно — млъкна, за да й даде възможност да осъзнае думите му. Бери преглътна и застина в очакване. В този миг не би могла да каже и две смислени думи, дори животът й да зависеше от това. — Но никога няма да поискам от вас нещо, което не сте готова да предложите — обеща й той с глас, чиято дрезгавина я накара да настръхне. — И това никога няма да има нищо общо със „Сбогом, отново“ — той отново млъкна, а синьо-зелените му очи срещнаха нейните. После, след няколко дълги и тихи секунди, в които тя чуваше ударите на сърцето си, кротко я попита: — Вярвате ли ми?

Странно, но въпреки оглушителните удари на сърцето си и топлината, от която кръвта й кипеше, Бери му вярваше. Вярваше, че може да му има доверие. Вярваше и дори беше сигурна, че я желае. И беше още по-сигурна, че трябва светкавично да се махне оттук — преди да му е предложила онова, което току-що се беше заклел да дочака.

— Мисля, че трябва да си тръгвам — заяви твърдо тя.

— Останете.

— Не мога — поклати глава Бери.

— „Не мога“ или „няма“?

— Има ли значение? Тръгвам си.

— Добре, госпожице продуцент — каза Майкъл тихо, като я изненада с пълната липса на гняв. И с пълната си капитулация. — Щом като е така… Но аз ще поддържам връзка.

— Не се и съмнявам — отбеляза сухо тя. — И може би ще решите, че в края на краищата овчарското куче е жизнено необходимо за шоуто.

— Сега, като го споменахте, и…

— Забравете за това, нахалнико! — бързо го прекъсна Бери, неспособна да скрие усмивката си. — Хийт Доналдсън ще колабира като разбере за промяната във времето. А ако поискам от него и да вмъкне куче, ще припадне още преди да съм успяла да кажа „демография“.

— В такъв случай, ще си задържа кучето… за няколко дни — каза той, а очите му придобиха онзи опияняващ мъжествен блясък, който обикновено предхожда целувката.

— Лека нощ, господин Комптън — отвърна тя и решително заобиколи приближаващите му устни.

— Лека нощ, Бери Макдоналд… — думите бяха изречени тихо и търпеливо.

На път към асансьора Бери небрежно се запита как ли би се чувствала, ако можеше всяка вечер, заспивайки, да чува тези абсолютно невинни и обикновени думи, прошепнати нежно в ухото й. Сигурно чудесно. Натисна копчето за надолу и се облегна премаляла на стената.

„Макдоналд, ти си луда. За жълт картон! Ще затънеш до ушите в тази история!“ Тя поклати глава. „Ще?! О, млада госпожичке, та водата ти е вече до миглите!“