Шерил Удс
Не в осем, скъпи (11)

Единадесета глава

Седмица по-късно Бери и Майкъл седяха един срещу друг на бюрото в нейния кабинет и ядяха обяда, който той беше купил от китайския ресторант отсреща. Телефонът иззвъня.

— Стига вече! — изстена тя. — Ще изядеш всичкия ориз, преди да съм хапнала и едно зрънце, ако този скапан телефон не престане да звъни!

— Би могла да не го вдигаш… — Майкъл взе с клечките си малка купчинка ориз и я лапна с преувеличено удоволствие. — Поне със сигурност знаеш, че не е нито шефът, нито любовникът ти.

— Не бъди толкова сигурен — подразни го Бери, вдигна слушалката и с най-съблазнителния си глас каза: — Бери Макдоналд на телефона.

— Здрасти, сладурче, къде се губиш?

Веднага позна гласа на Джеф Тейлър — симпатичен и интелигентен адвокат, с когото бе прекарала няколко приятни, но не особено вълнуващи вечери. Тя се усмихна на себе си. Идеално! Щеше да даде добър урок на Майкъл Комптън и неговата прекалена самонадеяност!

— Джеф, миличък, как си? — подзе Бери въодушевено и забеляза как веждите на Майкъл учудено се вдигат. Интересът му към разговора съвсем явно нарасна при споменаването на непознатото мъжко име. Пръчиците с поредната порция ориз със скариди спряха на средата на пътя към устата му и се върнаха в чинията.

— Много добре. Наложи ми се да замина по работа и миналия месец не бях тук.

— На някое интересно място ли?

— Хаваите. Един от клиентите ми имаше проблеми с имотите си там.

— Наистина добра работа, ако можеш да се докопаш до нея. И аз не бих имала нищо против да ме командироват на Хаваите — тя погледна многозначително към Майкъл.

— И сега като съм тук, си помислих, че бихме могли да се видим. Имам билети за театър за утре вечер. Свободна ли си?

Бери бе очаквала подобна покана от момента, в който разпозна гласа му. Естествено, че не й се обаждаше, за да си бъбрят за времето на Хавайските острови. И въпреки това не беше подготвена с отговора. Със сигурност знаеше, че е свободна. Майкъл не й беше предложил нищо за утре или останалите почивни дни. Той рядко планираше вечерите им предварително — изглежда приемаше за даденост факта, че тя е свободна. Защо тогава се колебаеше? Само защото Майкъл седеше срещу нея ли?

Разумът й напомняше, че няма никакви причини да се лишава от среща с друг привлекателен мъж. Смелостта й подсказваше, че ще прекара чудесно цялата вечер, сравнявайки Джеф с Майкъл. В полза на Майкъл, естествено. А от начина, по който реагира на това най-обикновено обаждане й хрумна идеята да му докаже, че той не е единственият мъж в живота й, който иска да излиза с нея. Но интуитивно разбра, че това би било само игра и че би било детинско да я започва.

— Бери? Чуваш ли ме?

— Извинявай, Джеф. Проверявах календара си… — Бери обърна страницата и погледна листата за събота и неделя.

Майкъл вече дори не се преструваше, че яде и я гледаше с навъсено изражение, което би разделило — дори Ромео и Жулиета. Тя не му обърна внимание и се замисли върху отговора си.

— Ей? — прекъсна я Джеф. — Не казвай „не“, Бери! Ти наистина ми липсваше — откровеността в гласа му я сепна.

— Много бих искала да дойда, Джеф, но съм заета — каза накрая. За нейна радост, любезният й отказ предизвика у Майкъл нещо като въздишка на облекчение.

— Тогава сигурно някой друг път.

— Разбира се. Някой друг път — знаеше, че този „друг път“ никога нямаше да дойде. — Всичко хубаво, Джеф. Радвам се, че ми се обади.

— Кой беше това? — изръмжа Майкъл, още преди да бе поставила слушалката на мястото й.

— Приятел.

— Близки ли бяхте?

— Защо го казваш в минало време?

— Защото приемам, че вече не сте толкова близки.

— Не приемайте нищо, господин Комптън — подразни го Бери. — Така човек може да стане прекалено сигурен в себе си.

— Много хитро! — той погледна часовника си и скочи. — Закъснявам!

Толкова по въпроса за съперничеството. Сякаш се бе стопило във възвърнатата му самоувереност. Тя го погледна и й се прииска да го беше помъчила още малко. Въздъхна. Твърде късно… Майкъл вече беше предположил, че безликият Джеф няма важно място в живота й.

— Ще се видим по-късно — заяви небрежно той.

— Така ли? — попита Бери невинно с надеждата да породи нови съмнения. Този човек беше наистина твърде уверен в себе си! Тя демонстративно погледна празната страница в календара си. — Имахме ли някакви планове?

— Вече имаме! — Майкъл горещо я целуна, преди да се втурне към вратата. По пътя се сблъска с Хийт и Дениъл, които бяха толкова увлечени в поредния си спор за сценария на „Сбогом, отново“, че едва го разпознаха.

— Какво има пак? — примирено ги попита Бери, докато обираше от чинията неопустошения от Майкъл ориз.

— Аз казвам, че Карин ще излезе с друг мъж, въпреки че е ангажирана с Мейсън — обясни Хийт.

Бери рязко вдигна глава, поразена от странното усещане за нещо вече преживяно. Шоуто отново отразяваше живота й!

— Защо не? — продължи Хийт. — Нали няма никакво обвързване? Не е давала обещания, а и другият я преследва навсякъде.

— А тя харесва ли го? — полюбопитства Бери, чудейки се до каква ли степен липсата на интерес към Джеф Тейлър бе повлияла на отказа й.

— Разбира се, че го харесва. Нали точно в това е цялата работа!

— Но дали само заради едното харесване ще рискува да нарани Мейсън? — намеси се скептично Дениъл. — Не мисля. Това ще я накара да изглежда повърхностна и безсърдечна.

— Нищо подобно. Само ще покаже, че добре осъзнава сексуалните си нужди. Би предположила, че Мейсън поне ще се опита да го понесе. Точно както жените години наред са приемали за естествено приятелите им да кръшкат от време на време. Ако не са женени за тях, разбира се.

— Ти какво мислиш? — обърна се Дениъл към Бери.

— Не зная — призна си тя. — Преди месец бих се съгласила с Хийт. Мейсън може сам да отстоява позициите си. Но сега ми изглежда неправилно… — От очите й внезапно рукнаха сълзи и тя умолително се обърна към Дениъл: — Какво ми става?

Лицето на Дениъл излъчваше загриженост.

— Но скъпа, та това е само шоу! Защо си толкова разстроена?

Преди да успее да й обясни, Бери забеляза, че той я гледа така, сякаш го е предала.

— Мислех, че си освободена жена. Точно като Карин…

— Чувството ти за такт е отвратително, Доналдсън! — изръмжа Дениъл. — Не го ли усещаш? Изчезвай оттук!

— Но още не сме решили нищо…

— Ще решаваме по-късно!

Когато той излезе, Бери призна на Дениъл, че собствените й душевни вълнения я карат да преоцени образа, който бе създала. Карин, такава, каквато я бе замислила, не би се поколебала да си уговори срещи с цяла върволица мъже, дори сред тях да имаше някой, с когото взаимно се харесваха. В тази тълпа тя би намерила емоционална сигурност, надеждна защита от обвързване, което би довело до болезнени последствия.

— Но вече не мога да играя по този начин — призна си Бери. — Защото съм влюбена в Майкъл…

Дениъл вдигна ръце тържествуващо.

— Най-после! Ще се ожениш ли за него?

— Кой говори за брак? Той не желае дори да живее с мен и със сигурност не ме обича.

— Дрън-дрън! Кой твърди подобно нещо?

— Аз. Попитах го съвсем категорично и Майкъл избегна тези думи така, сякаш липсват в речника му. Каза всичко друго, но не и това. Загрижен е. Желае ме. Нуждае се от мен. Но любов? Зарежи тая работа!

— Но, скъпа, аз съм виждала погледа му! Той няма да те остави да му се изплъзнеш и мисля, че няма да се задоволи с нещо по-малко от брак. Независимо от това, какво е казал и какво — не. Просто му дай малко време — тя се усмихна. — Тези бедра наистина си заслужават чакането…

— Повече ме интересува онова, което е в главата му.

— Да, бе, така е — съгласи се Дениъл.

— Едни мъжки крака не са кой знае каква причина за женитба.

— Може би. Тогава помисли другояче. Никога няма да ти се наложи да му обясняваш какво е демография или как се определя зрителския интерес. И освен това, той има страхотни бедра. Къде ще намериш друг мъж с подобни качества?

— Не ми споменавай за оценки. Само като погледна нашите и ми прилошава…

— Ще се вдигнат.

— А ако не се вдигнат?

— Ако не се вдигнат, можеш просто да си напомняш, че „Сбогом, отново“ те е събрало с Майкъл.

— Но може точно то и да ни раздели — мрачно забеляза Бери.

— Обичам оптимизма ти.

— Просто се опитвам да бъда реалистка.

— Действителността показва, че Майкъл Комптън е луд по теб. Отказвам да слушам повече глупавите ти съмнения.

— Мислех, че за това ти плащам.

— Не. Плащаш ми да режисирам телевизионното ти шоу. Това, че съм ти приятелка е резултат на моята добросърдечност и ненаситно любопитство.

— Любопитство?

— Още откак си решила да учудиш света, аз стоя отстрани, за да не изпусна нещо.

— И как се справям според теб?

— От ден на ден все по-добре. А сега е най-разумно да измислиш нещо за довечера. Нещо, на което добрият стар Майкъл няма да може да устои.

— Някаква идея? Какво би могло да е то?

Дениъл се престори на потресена.

— Мила моя, аз не го познавам толкова добре! — намигна й. — Но ти със сигурност го познаваш…

Когато Дениъл излезе, Бери се опита да намисли нещо романтично и невероятно, нещо, което истински да изуми Майкъл. Прехвърли през главата си всяка своя мечта, всеки разказ за весели и безумни приключения, който някога бе чувала. И когато идещата се оформи в съзнанието й, тя вече гореше от нетърпение да задейства плана си. Проведе няколко телефонни разговора, даде бързи указания на Дениъл за снимките, предстоящи тази вечер, и изхвърча от студиото, за да уреди още няколко неща.

В четири и половина влезе без предупреждение в кабинета на Майкъл.

Той седеше, навел глава над документите върху бюрото си. Беше толкова съсредоточен, че дори не погледна кой е влязъл.

— Остави ги ей там — промърмори Майкъл, без да откъсва поглед от работата си.

— Остави кое и къде?

Той изненадано вдигна глава и се вгледа в Бери. На лицето му бавно се появи нежна усмивка. Дотук добре.

— Зает ли си? — попита го тя и се разположи на ръба на бюрото му.

— Не толкова зает, че да не ти обърна внимание. Какво има? Случило ли се е нещо, откак се разделихме на обед?

— Можеш ли да си починеш малко?

— Разбира се. На твое разположение съм — Майкъл остави молива и се отпусна в креслото си.

— Отлично. Ела с мен.

— Казах, че мога да си почина. Но това не значи, че мога да излизам от кабинета.

— Разбира се, че можеш — уверено отвърна Бери.

— Имам срещи за този следобед.

— Вече не.

— Какво искаш да кажеш? — слисано я погледна той.

— Искам да кажа, че са отменени.

— И кой ги е отменил?

— Аз.

— Но, Бери! Как можа да го направиш! Срещите бяха важни!

— Не и колкото това, което съм намислила. Попитах госпожа Хейстингс, просто за да съм спокойна — каза твърдо тя. — Сега най-добре си вземи сакото и да тръгваме.

— По блясъка в погледа ти разбирам, че няма никакъв смисъл да се дърпам — въздъхна Майкъл и се предаде.

— А нима искаш?

Той премести погледа си от нея върху госпожа Хейстингс, която стоеше пред отворената врата и ги огряваше с майчинската си усмивка.

— И вие сте замесена, нали? И знаете какво става?

— Да, господине…

— Имате ли нещо против да ми кажете?

Тя се усмихна на Бери и го погледна с невинно изражение.

— Съжалявам. Заклела съм се да пазя тайна.

— Но сте ми секретарка — напомни й Майкъл и добави многозначително: — Засега…

— А съм също така и жена, която обича изненадите — отвърна тя хапливо. — И не се опитвайте да ме заплашвате, млади човече. Била съм тук преди вас и смея да твърдя, че ще остана и след като си отидете. А сега просто тръгвайте и прекарайте добре. Не бъдете такъв пъзльо!

— Пъзльо ли?! — очите му се разшириха и той хвърли обвинителен поглед на Бери. — Сега гордееш ли се със себе си? Твоя е вината, че собствената ми секретарка ме нарече „пъзльо“!

— И то с право — отвърна сухо тя. — Никога не съм виждала възрастен човек, който да изглежда толкова ужасен от една малка изненада.

— Добре — разпери ръце Майкъл. — Щом нещата стоят така, няма начин да откажа. Води ме.

Отвън ги чакаше лимузината му с изправен до нея шофьор.

— Какво приви пък той тук?

— Това е част от изненадата.

— Извикала си моята лимузина?!

— Естествено, че не — отрече възмутено Бери. — Госпожа Хейстингс го направи.

— Боже Господи! — засмя се той. — Разбирам. Има ли смисъл да питам къде отиваме?

— Никакъв.

— Не ми харесва тази работа — подхвърли Майкъл, докато влизаше в колата.

— Не ти харесва, че не управляваш ситуацията. Отпусни се.

— Аз съм практически отвлечен от кабинета си посред бял ден, а ти ми казваш да се отпусна. И освен това ти си похитителят. Защо да ти вярвам?

— Защото на мен може да ми се има доверие.

— Това още не се знае.

Тя извади от чантата си бял шал.

— Какво е това? — изгледа я подозрително той.

— Шал.

— Виждам, че е шал. Но за какво е?

Бери си пое дълбоко дъх. Предстоеше най-трудното. Тя изохка. Какво говореше? Това може би щеше да се окаже невъзможно.

— Превръзка за очите.

Още преди да бе довършила изречението си видя как Майкъл категорично поклати глава.

— А-а-а, не. Няма да стане. Дори в сценариите задрасквам сцените с превръзки за очи.

— Майкъл — подзе сладко Бери, притисна се към него и прекара пръсти по гърдите му. — Помниш ли колко хубаво ми беше, когато ме убеди да се кача на люлката?

— Какво общо има люлката с това? — попита той войнствено.

— Помниш ли колко приятно ти стана, когато ти се доверих и поех риска?

— Да — отвърна Майкъл бавно и присви недоверчиво очи. — Но няма да си сложа това нещо — беше непоклатим.

Тя го погледна в очите и зачака. Когато погледите им се срещнаха, каза:

— Моля те! — гласът й беше тих и примамлив.

— Ох, добре. Дай ми проклетия шал!

— Благодаря ти! — усмихна се Бери.

Веднага щом му сложи превръзката, тя отново посегна към чантата си.

— Почакай малко така.

— Какво, по дяволите, правиш пък сега?!

— Запушалки за ушите.

— Какво?! — Викът му отекна в кабината и Бери забеляза любопитния поглед на шофьора в огледалото. — Това вече няма да стане!

— Моля те, Майкъл! Не разваляй изненадата!

— Боже Господи! Какво си намислила?

— Само още малко. Обещавам!

Когато и запушалките за уши бяха поставени на местата им, тя доволно се облегна назад и здраво хвана ръката му. Освен че й беше приятно да чувства топлината му, Бери се надяваше, че това ще възпре решението му да разкъса превръзката и да извади запушалките от ушите си. Имаше чувството, че примирението му със странните й капризи нямаше да трае дълго. За щастие оставаше още само половин час.

Пътуването мина в пълна тишина и когато колата най-после спря, той посегна към превръзката със свободната си ръка. Тя светкавично сграбчи ръката му и махна едната запушалка.

— Още не — каза в ухото му и я върна на мястото й.

С помощта на шофьора изведе Майкъл от колата и го поведе към високи стълби, без да обръща внимание на гневното му мърморене, нито пък на смеха и забележките на хората, които подминаваха. Когато най-сетне стигнаха до целта, Бери му помогна да седне, сама се настани до него и отпрати шофьора. До този момент Майкъл беше напълно покорен, но тя усещаше, че всеки момент може да се разбунтува. Въздъхна с облекчение, когато чу звука на двигателите.

А когато самолетът се устреми по пистата, Бери се протегна към Майкъл, за да махне превръзката и запушалките.

— Къде сме, по дяволите?! — моментално прогърмя той и се огледа. На лицето му се изписа удивление. — Ние сме в самолет! — не би могъл да изглежда по-учуден дори ако се окажеше, че бяха в космически кораб. — Какво правим тук?

— Отиваме на вечеря — небрежно отвърна тя, взе едно списание и започна да го разглежда. Майкъл го грабна от ръцете й.

— Я ме погледни в очите и го повтори!

— Отиваме на вечеря! — Бери го гледаше право в очите.

— Къде?!

— На Хаваите…

Веднага щом осъзна напълно какво бе направила, той избухна в смях. За огромно нейно облекчение.

— Не си ли ядосан?

— Как бих могъл да се ядосвам на една красива жена, която ме отвежда за вечеря на едно от най-романтичните места в света? — Майкъл се замисли. — Всъщност, нали ти ме водиш? Или част от изненадата е, че ще трябва аз да плащам сметките?

— Ами… повечето неща уреди госпожа Хейстингс — усмихна се тя. — Беше сигурна, че си твърде благовъзпитан, за да ме оставиш да платя.

— Така е — съгласи се сухо той.

— Аз предложих да платя.

— Сигурен съм, че си го направила. Госпожа Хейстингс е много щедра жена… но с моите пари — Майкъл натисна бутона за повикване на стюардесата. — Мисля, че бих пийнал нещо.

Бери го наблюдаваше войнствено. Последното, което би искала да направи, беше да навреди на милата и толкова отзивчива госпожа Хейстингс.

— Не й се сърди! Идеята беше моя.

— Знам. Тя никога не би измислила подобно нещо.

— Няма да я уволниш, нали?

— Господи! Естествено, че не. Не я ли чу, когато каза, че ще остане в компанията дълго след като мен ме няма? Познава кирливите ризи на всички ни. Би могла да изнудва, когото си поиска.

— Госпожа Хейстингс никога не би направила такова нещо! Тя е най-милата, най-сладката и най-лоялна секретарка на света! И освен това те обожава.

— Не й го казвай, обаче аз също смятам, че си я бива. Въпреки това мисля да я предупредя, че следващия път, когато някоя еманципирана красавица реши да ме заведе на вечеря отвъд океана, бих предпочел да не споменава номера на кредитната ми карта.

— Ако по пътя говорим за шоуто, би могъл да приспаднеш разноските към служебните си разходи — предложи лукаво Бери. — Това ще те направи ли по-спокоен?

— Господи! Шоуто! Та ти имаш снимки довечера!

— Не се тревожи за това. Дениъл ще се справи с всичко. Репетицията вчера мина като по вода. А днес ще е съвсем лесно.

— Какво стана с благородната продуцентка, дето все повтаряше, че е част от отбор, който никога няма да изостави?

— Аз не съм ги изоставила. Само им позволявам да си опитат силите сами. На всеки може да му е от полза малко независимост, както знаеш — подхвърли тя безгрижно.

— Сигурна ли си, че Хийт няма да вмъкне някоя страстна любовна сцена, колкото да се реваншира за бягството ни?

— Дори да го направи, ще я отрежем при монтажа — успокои го Бери. — Стига си се безпокоил.

Майкъл внезапно се засмя.

— Най-после започваш да се отпускаш!

— Това пък какво значи?

— Че жената, която срещнах само преди няколко седмици, никога не би напуснала студиото заради някаква си вечеря.

— Но това не е „някаква си вечеря“! — възмути се тя. И после театрално добави: — Това е романтично бягство…

Той се усмихна и я прегърна през раменете.

— Говори ми още — прошепна в ухото й. — Звучи все по-добре…