Ан Мейджър
Възкресена любов (7)

Седма глава

Внезапното бягство на Рос от масата разруши кратката хармония между двамата. С чувството, че е неканена и нежелана, Даяна остана неподвижно, загледана в празния му стол. Знаеше, че най-мъдро ще е да не се мярка пред очите му. Трябваше обаче да се захване с нещо, за да не полудее от мисълта за него и безнадеждността на техните отношения.

Изми чиниите, после — хладилника и се захвана да подрежда чекмеджетата. След това влезе в килера и започна прилежно да сгъва купища нахвърляни безразборно дрехи. Ръцете й се движеха механично, докато умът се бореше с вцепенението, породено от тревогата за Адам и отчаянието за Рос.

През цялото време усещаше, че той е в хола и крачи нервно напред-назад; чуваше тихите шумове на телевизора. Явно бе, че той не успява да се съсредоточи върху нищо. Превключваше каналите и палеше цигара след цигара. А когато най-сетне изключи телевизора, се прибра в спалнята си.

След време тя се престраши да влезе в хола и видя, че Рос е внесъл куфара й. Беше го сложил по средата на помещението като изоставен нежелан гост. Даяна го отнесе в стаята на Адам и се приготви за сън.

След като взе душ, подсуши косата си и облече любимата нощница — прозрачна мека роба, чийто червен цвят отдавна бе избелял до розово. Веднъж Рос се бе пошегувал:

— Защо жена с твоя вкус облича този грозен парцал, щом ще ляга до съпруга си? Може би защото знаеш, че веднага ще я съблека и ще спиш гола до мен.

С блеснал поглед той бе свлякъл тънката материя и бе притиснал Даяна към себе си. Тя бе усетила желанието му и бе отвърнала със смях:

— Тази нощница, изглежда, е най-сексапилната ми дрешка.

— Май си права — бе промърморил той, докато целуваше гърдите й. — Не мога да я понасям на тялото ти повече от пет секунди…

Даяна прокуди приятния спомен и се мушна в тясното легло. Матракът беше твърд като дърво, чаршафите — груби, а възглавницата — твърде мека. Тя угаси нощната лампа, макар да знаеше, че трудно ще заспи.

През прозореца струеше бледа лунна светлина и открояваше плаката на стената. На него имаше огромна жълта котка, застинала на място, готова за скок.

Даяна си спомни, че Адам много обича комикси, и сълзи опариха очите й. При последното негово гостуване в Хюстън му беше купила три комикса. Сега те бяха подредени на масичката… Боже, дано нищо да не се случи с нейното мъничко скъпо момченце!

Фантазията й рисуваше потоците от бясно препускащи коли, огрените от разноцветен неон магистрали, тъмната гора от небостъргачи. Нима едно десетгодишно дете можеше да се оправи в този луд град? В него всекидневно пристигаха хиляди авантюристи, примамени от мита за бързо забогатяване. Ами какво щеше да стане с Адам, ако срещне някой престъпник?

Ужасена, Даяна седна в леглото. Ръката й нервно мачкаше чаршафа. Не, това бяха само кошмари заради опънатите й до краен предел нерви. Не беше възможно това да се случи тъкмо на Адам. Не и на него!

Той сигурно бе добре. Трябваше да бъде добре!

Даяна вдигна поглед в тъмнината и започна да се моли. После се отпусна, успокоена от молитвата си. Часовете минаваха, а тя ту задрямваше, ту отново отваряше очи.

Внезапно й се стори, че сънува телефонен звън. В следващата секунда обаче се разсъни и скочи. Разбра, че Рос говори от спалнята си. Ужас скова крайниците й. Тя тръгна към вратата, спъна се в някаква играчка и, окончателно събудена, хукна по посока на гласа му.

Всичко изглеждаше нереално като в сън. Сребрист сумрак обгръщаше спалнята му. Разтреперана, тя коленичи пред леглото, в което, полуседнал, Рос говореше по телефона. Ръката й се пъхна под завивката и намери неговата.

— Един момент — каза в слушалката Рос и я прегърна. — Той е добре, Даяна. Дейвид го е открил. Адам е добре… — после продължи разговора си.

— Благодаря ти, Господи! — изхлипа тя и се гуши до него.

Истеричен смях се надигна в гърдите й. Рос се наведе над нея и нежно целуна треперещите й устни. Беше вълшебен, прекрасен миг! Тя продължи да хлипа тихичко на рамото му.

— Не плачи, скъпа. Адам е вън от опасност — прошепна той.

Даяна опита да се усмихне, но не успя. Изпълваше я безкрайна обич и благодарност към Рос. Тя погали с пръсти устните му, после очерта нежно линията на челюстта. Устата му беше така близо до нейната!

Той я люлееше притисната към гърдите му с една ръка, а с другата отново взе слушалката и набра някакъв номер. Даяна беше твърде развълнувана и не разбра с кого разговаря той, ала чу, че в момента Адам спи на дивана на Брус и, че утре сутринта Дейвид ще го доведе в Ориндж.

Той затвори телефона и я прегърна. Тя беше единственото същество, което можеше да споделя с него и страха, и облекчението, и радостта, сякаш и душата, и тялото й бяха настроени в съзвучие с неговите.

Рос започна да й обяснява шепнешком как точно са открили детето, но разумът й не можеше да осъзнае напълно думите му и той трябваше да повтаря разказа отново.

Едно обаче не й каза. Когато чу от детектива, че детето е в Хюстън, Рос искаше веднага да тръгне и да го прибере. Но Дейвид му разказа колко щастлив бил Адам, когато научил, че Даяна е в Ориндж и искал само едно — когато се прибере, да намери и двамата си родители заедно. Трябваше да склони пред молбата на сина си.

За това имаше и някои егоистични причини. Знаеше, че в присъствието на Даяна ще бъде по-лесно да смъмри сина си, отколкото ако са сами. Тя притежаваше онази чисто женска дарба да омекотява конфликтите. Едва сега той разбра колко много синът му се нуждае от нея и колко по-лесно е да бъдеш баща, когато майката е до теб.

Нямаше никакво съмнение, че колкото и да се мъчеше да я изгони от живота си, все още я обичаше. Тя още хлипаше, а Рос продължаваше да я гали и люлее, да я успокоява и целува по косата. Не можеше да се спре, макар да съзнаваше до какво ще доведе това. В края на краищата твърде дълго бе живял без жена. А Даяна беше не само негова съпруга, тя беше най-красивата жена, която познаваше!

— Даяна… — гласът му прозвуча и дрезгаво, и нежно.

— М-м-м — измърка тя и усети дъха му. Той я желаеше!

— Мисля, че при създалите се обстоятелства — засмя се той — трябва да преразпределим спалните помещения. Утре Адам си идва и ще има нужда от стаята си.

— Трябва да празнуваме, Рос — пръстите й рошеха гъстата коса на тила му. — Как бихме могли, според теб, най-подходящо да отбележим… — блеснали от обич и очакване, очите й се плъзнаха по мощните мускули на гърдите му, после още по-надолу по плоския корем. — Как ли най-добре да отпразнуваме щастливия край?

— Не задавай въпроси, когато знаеш отговорите — тихият му възбуждащ смях събуди чувствеността й.

— Но тези въпроси са много приятни — отвърна закачливо тя.

— Мисля, че отговорите обаче ще бъдат още по-приятни… — прошепна в ухото й Рос. — Ти си вещица, знаеш ли?

— Само когато съм с теб. О, Рос! Толкова съм щастлива и благодарна за щастието!

— И аз, любов моя!

Обърнаха се един към друг в прилив на взаимно желание. Прегръщаха се с неистова страст, без да мислят за нищо друго, освен за взаимната наслада от близостта си.

Той не можеше да откъсне дланите си от нейните нежни закръглени форми, които сякаш се изплъзваха под тънката нощница. Тя отново лежеше в леглото му и съзнанието за тази близост будеше задрямалите еротични спомени от съпружеския им живот. Беше късно и невъзможно да я прокуди. Бе осъзнал това още в мига, в който тя влезе сънена и ужасена в спалнята му. Изглеждаше безкрайно уязвима в тази безформена избеляла нощница, за която той някога я укоряваше.

— Искам те! — дрезгаво прошепна той. — Вече нямам сили да се боря с желанието си…

— Дано ти останат поне мъничко! — тя се засмя и бавно прокара пръсти по бронзовите мускули на гърдите му. Ръката й се спускаше все по-надолу, но в последния момент се отдръпна.

— Не се тревожи за силите, които са ми останали — изръмжа той и я придърпа върху себе си.

Щом усети неудържимата му страст, кръвта забуча в ушите й.

— Обичам те!

— Не ми говори за любов! — с горчива гримаса простена той. — Аз съм мъж, а ти си жена. Нека не усложняваме нещата.

Сърцето й се сви от мъка. Даяна се изтърколи настрани и се отпусна върху възглавницата, стиснала устни до побеляване, решена обаче да сдържи напиращите сълзи.

— Не искам… Не ми е приятно, когато те обиждам, Даяна. Знаеш го, нали?

— Зная — преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

Трябваше да бъде благодарна, че поне я желае.

Той зарови пръсти в тежките й черни коси и нежно целуна шията. Благоуханната мекота на плътта й го подлудяваше. Господи, всеки мъж би се побъркал по тази жена!

Все още задавена от обида, Даяна послушно се изви така, че телата им се допряха и той високо простена. Устата му се впи в нейната и езикът му разтвори устните й. Ръцете му я обгръщаха и притискаха така, че Даяна за миг остана без дъх. Рос издърпа нетърпеливо нощницата и я хвърли на пода. Сега гърдите, слабините, всеки милиметър от плътта й се сливаше с него. Понесен от пламъците на сладострастието, Рос мълвеше несвързани думи на любов, мъка, разкаяние, докато устните им се сляха и настъпи нажежена от страст тишина.

Изведнъж го облада безсилен гняв. Гняв, че е подвластен на тази жена, че не може и не иска да живее без нея, че й се подчинява въпреки здравия разум. Устата му хищно се впиваше в гърдите, в кадифената повърхност на корема й, а пръстите му неумолимо дразнеха най-чувствителното място между бедрата й, докато тя започна високо да стене.

Даяна усещаше, че повече не може да понесе сладкото мъчение и опита да се освободи от прегръдката му, но той преметна крака си върху нея така, че тя не бе в състояние дори да помръдне, и продължи да гали влажното горещо кадифе на женствеността й.

— Моля те, Рос, недей! — стенеше тя. — Не мога да издържа! Ще полудея!

— От удоволствие, надявам се!

— Не мога да дишам вече, нито да мисля.

— Не е нужно да мислиш! Искам само да чувстваш. Да чувстваш това, което усещам и аз…

Ръката му не спираше да милва влажната й плът. Стоновете й само изостряха желанието му.

Когато тя започна да вика от удоволствие, той най-после отдръпна ръката си и нехайно се обърна отново по гръб. После рязко я придърпа да го възседне и, обхванал талията й, за миг я задържа неподвижно, за да засити очите си с нейната голота. А когато Даяна се отпусна върху него и той проникна в изгарящата топлина, го пронизаха неописуеми тръпки на удоволствие. Тя се залюля върху него в сладострастен ритъм.

Лицето й бе озарено от копнеж и любов. Неговите очи бяха потъмнели от страст. Тя бе искала само това — да му покаже колко безмерно го обича, колко пълно му принадлежи. Съзнаваше, че не иска да живее, без да го вижда, без ласките му, без онзи миг, в който телата им се сливат…

Рос я любеше с животинска страст, жадно поемаше от нея всичко, което мъжът може да вземе от отдаващата се жена. Със сведена над лицето му глава, Даяна не преставаше да шепне името му, а косата й като меко крило милваше лицето му в равномерния ритъм на еротичния танц. Във всепоглъщащия огън на екстаза, Рос изрече хиляди пъти наум двете думи, които тя мечтаеше да чуе, но не чу, защото устните им се сливаха страстно и жадно, докато най-накрая и двамата се отпуснаха изнемощели на леглото…

Тя притихна в обятията му като заспиващо дете. Той мълчеше. Можеше да й каже поне една нежна дума, но не искаше. Само преди миг между тях не съществуваха бариери и недоверие. Бяха едно цяло. Страстта му обаче изчезваше и на нейно място нахлуваше действителността. Даяна разбираше това, но нямаше сили за съжаления и угризения. Случилото се й беше достатъчно.

Рос никога не бе усещал толкова болезнено красотата й. Черните разпилени коси, слабото изтънчено лице и все още потрепващите ресници бяха призрачно красиви в лунния сумрак на стаята. Без да я изпуска от прегръдката си, той дълго я съзерцава, докато усети как дишането й става равномерно и също потъна в бездната на съня…

 

 

Мека оранжева светлина нахлуваше през високите прозорци и озаряваше скромната обстановка на спалнята — блестящите месингови топки на леглото, тънките бежови ивици на тапетите и старомодните одеяла, натрупани върху спящата жена, която се криеше под тях от нежелания ден.

Тя бавно се събуди и първото, което усети, бе необичайната тишина в къщата. Протегна се и прикри с ръка една продължителна прозявка. Навън светът бе застинал сякаш в очакване. В гората не трепваше и лист, не се чуваше дори шум на птичи криле.

Даяна протегна ръка, за да докосне любимия си, ала усети само безпощадната студенина на чаршафа. Отсъствието на Рос я събуди окончателно. Спомни си с тъга как някога той я будеше с целувка.

Тя седна в леглото и се облегна на възглавницата, но студът я принуди отново да се пъхне под топлите завивки. Най-после се почувства уютно и приятно. Мислите й бавно се избистряха.

Нямаше смисъл да си спомня миналото. Днес нещата между нея и Рос бяха съвсем различни, реши с горчивина тя. Той не искаше да се впуска в нова връзка с нея и вероятно затова бе излязъл от спалнята веднага щом се е събудил. Сигурно е решил за пореден път, че няма нищо общо с нея.

Самодоволна усмивка изви устните й. Трудно би му повярвала, особено след изминалата нощ. Може би нейната победа над Рос бе по-близка, отколкото му се искаше да признае.

— Търпение! — изрече тихичко тя. — Търпение, момиче!

Ала беше толкова трудно да чака търпеливо, за да му даде нужното време!

Даяна решително отметна завивките и протегна ръка към розовата нощница на килима. Беше студена и кожата й настръхна от съприкосновението с тъканта. Тя уви ръце около раменете си и, все така полуусмихната, тръгна към вратата. Може би това наистина беше най-сексапилната й дрешка!

Половин час по-късно тя вече бе сварила кафето и изстискваше сок от портокали. Рос беше изчезнал заедно с пикапа си. На масата бе оставен днешният вестник, а в пепелника имаше фас от цигара.

Даяна си наля чаша кафе и се вторачи във вестника. Не й харесваше това, че присъствието й е прогонило Рос от собствения му дом. Беше й тъжно, но в същото време се чувстваше твърде изморена, за да предприеме каквото и да е.

Най-после намери сили да се залови с домакинството. Размрази едно пиле и го сложи да се вари, почисти и напълни вазите с цветя.

Тъкмо започна да засажда няколко стръка папрат в градината, когато непознат бял шевролет зави по алеята и спря пред дома. Радостна, че Рос се връща, тя бавно се изправи и избърса в престилката изцапаните си с пръст ръце. Вратата се отвори и едно чернокосо момченце се втурна към нея с разперени ръце.

Адам се хвърли в прегръдките й, тя го вдигна и завъртя. Сълзите свободно започнаха да се стичат по страните й. Даяна не видя пикапа, нито тримата мъже, които слязоха от него, но в един момент разбра, че я наблюдават. Рос, Дейвид и Брус се любуваха на радостта от срещата на майка и син, на високите пинии и благоуханните кипариси, които допълваха сцената на възвърнатото щастие.

Даяна забеляза колко самотен и объркан е Рос.

Той бе човекът, който трябваше да танцува от радост, да притисне детето, ала от гордост, а може би и от чувство на вина, стоеше на разстояние с безразличен вид. Тя пусна момченцето на земята. Сърцето й се сви от тревога.

— Адам… Баща ти е тук. Той…

— Да — отвърна сухо детето и я хвана за ръка.

— Той много се тревожеше за теб. И двамата бяхме в паника. Той те обича. Няма ли да отидеш при него? Моля те…

— Не, не мога — уплашено промълви Адам. — Нали избягах точно от него?

— Моля те, заради мен!

Черните очи на детето се взряха колебливо в лицето й.

— Добре, щом искаш — промълви накрая то.

— Искам отново да живеем като семейство, Адам! Може би сега двамата с теб ще направим първата стъпка.

В тъмните очи на момчето блесна искра, някакъв копнеж, който веднага угасна. То, за разлика от нея, се страхуваше да се надява на това. После бавно и неохотно тръгна към баща си.

Рос го наблюдаваше с непроницаемо изражение, ала след известно колебание се отдели от останалите и тръгна към сина си. Двамата се срещнаха и бащата коленичи, вдигна Адам на ръце и мълчаливо го прегърна.

Дълбока, разтърсваща тръпка прониза цялото същество на Рос. Мислеше, че му е съдено да загуби и сина си, както бе загубил всички, които бе обичал. Нима наистина трябваше да остане съвсем сам, ако не се променеше? Способен ли бе на промяна? Не и без Даяна! Не се ли заблуждаваше, като си повтаряше, че тя му е нужна само заради Адам? Не му ли беше нужна заради самия него? Всъщност какво значение имаше това? В този кратък миг той реши, че не иска да я гони оттук. Поне засега…

Даяна видя като в сън как двамата я викат, как краката й я отвеждат към тях, усети ръката на Рос, която стисна силно нейната. Не, не беше сън. Беше истина!

Адам вдигна поглед към родителите си. Възрастните бяха истинска загадка! Нали до вчера бяха врагове? А сега се гледаха влюбено.

— Разрешаваш ли майка да живее при нас? — попита детето, за да се увери все пак, че не се е излъгал.

— Ако иска… Не знаех, че тя ти липсва — пресипнало подхвана баща му, без да споменава, че е липсвала и на самия него. Престори се, че не забелязва тъгата, която замъгли за миг погледа й.

— Да — тихо прошепна тя. — Ще остана!

Тримата останаха смълчани, щастливи, че отново са се намерили…

 

 

Проблемите обаче бързо ги върнаха към реалния живот. Рос трябваше да изпрати Дейвид и Брус, докато Даяна отведе Адам да се изкъпе и преоблече.

Брус бе дошъл само защото не искаше Даяна да шофира сама обратно до Хюстън. Както винаги, тази загриженост дразнеше Рос и той се държеше студено, дори неучтиво.

— Благодаря ви, че сте дали колата си на Даяна, за да дойде, както и за готовността ви да я върнете в Хюстън — каза с кисела усмивка той и с облекчение затръшна вратата на червеното ферари.

— Удоволствието беше мое — развеселен отвърна Брус и запали двигателя. Мисълта, че мъж като Рос ревнува Даяна от него, го ласкаеше и забавляваше.

— Аз ще я върна в Хюстън след два-три дни, за да си вземе багажа и да уреди бизнеса си — обясни без нужда Рос, само и само да демонстрира правата си над нея.

— И на двама ви желая щастие!

Репликата сякаш увисна във въздуха и му напомни за несигурността на бъдещето. Брус гледаше към прозореца на втория етаж, откъдето Даяна му махаше за довиждане.

— Прекрасна жена! — възкликна той с подчертано възхищение, предназначено да предизвика ревността на Рос Бранскомб. — И гледай този път да се държиш добре с нея, иначе ще ти се наложи да се разправяш с мен! Втората ми жена беше на нейните години.

Рос познаваше Брус твърде бегло, за да забележи насмешливите пламъчета в сивите му очи. Гневът му избухна и той изруга, но Брус не го чу, защото ферарито изрева оглушително и се понесе по алеята между високите борове. След няколко секунди от него нямаше и следа.

Рос ядосано пъхна ръце в джобовете на джинсите си и дълго гледа след колата. Ето такъв мъж би харесала тъща му за зет! Богат, с положение. Даяна обаче бе предпочела него, Рос, пред Брус или някой друг. Това означаваше, че никога не е отричала напълно брака си. Поуспокоен, Рос бавно тръгна към къщата.

До края на деня двамата се занимаваха с Адам. Детето бързо се приспособи към обичайната семейна атмосфера. Даяна забеляза, че Рос отбягва интимни контакти с нея. Позволяваше й да остане като негова съпруга, но пропастта помежду им още зееше.

Беше загубила доверието му и сега трудно щеше да си го възвърне.

Даяна се посвети изцяло на Адам. Той бе пропуснал един ден в училище и тя го накара да седне на разхвърляното бюро и да си напише домашните. С отегчена физиономия той си даде вид, че решава задачи, ала на всеки пет минути измисляше разни извинения, за да стане.

Даяна се мръщеше все по-често, а когато момчето съобщи за десети път, че трябва да отиде до банята, търпението й се изчерпа.

— Не! Няма да станеш, докато не решиш поне пет задачи!

— Но…

— Никакво „но“! Ако не вземеш мерки, ще се окажеш най-слабият ученик в класа!

Едва когато прегледа домашните, тя разбра неохотата на малкия — бе изостанал в обучението си доста. Детето не бе учило от началото на учебната година и това явно бе следствие от чувството му за потиснатост в семейството. Тетрадките му бяха мръсни, записките — непълни и водени небрежно. На всичкото отгоре се беше научил първо да погледне отговора на задачата и да нагласи решението така, че да получи същото число.

Докато работеше на бюрото си, Рос слушаше семейните разногласия от горния етаж — тихите обяснения на Даяна, последвани веднага от недоволното мърморене на Адам. Понякога майката преминаваше в строги нравоучения, а момчето отвръщаше със сърцераздирателни въздишки и смехотворни оправдания. Рос беше благодарен, че е заета и не се налага да разговаря с нея. Някога я считаше за твърде властна майка. Днес обаче бе щастлив, че благодарение тъкмо на това може да избегне поне временно анализа на техните отношения и собствените си противоречиви чувства.

Късно през нощта, когато Адам бе потънал в дълбок сън, двамата легнаха в спалнята, без да си кажат и дума.

Изпълнени с чувство за семейно щастие, те не искаха да засягат болезнените проблеми, които ги разделяха, а само да се любят отново и отново.

Даяна се надигна да угаси нощната лампа, но Рос я дръпна и легна с цялата си тежест върху нея.

— Исках само да угася лампата — измърмори учудено тя.

— Остави я да свети. Искам да те гледам, да виждам всеки сантиметър от тялото ти — отвърна повелително той.

— Рос, досега винаги сме гасили лампата! — възрази тя, сякаш се срамуваше да я гледа на светло.

— Не знаех, че това се е превърнало в закостенял навик — засмя се той и започна да целува дланта й. — Толкова по-сериозни са основанията да се отучим. Нали не искаме сексът ни да стане скучен и еднообразен?

Езикът му милваше пръстите й. Изтръпнала от възбуда, тя го погледна дяволито.

— Кой знае защо, тъкмо от това най-малко се страхувам, когато съм с теб.

— Да не би да има други, с които изпитваш подобни опасения? — прегърна я и повдигна главата й към лицето си.

Даяна изживяваше приятното усещане на тежестта му, бедрата, притискащи нейните, приятния допир на гърдите му. Той дълго я гледа в очите, после започна да я целува бавно и ненаситно.

Любиха се отново и отново, сякаш да се уверят, че наистина си принадлежат. Рос искаше да си докаже за сетен път, че тя се е върнала тук, в дома му, леглото му, че отвръща на всяко негово докосване, че се отдава без остатък, че действително е негова.

Даяна се любеше, без да мисли за бъдещето. Искаше всичко от настоящето, от мига, защото се страхуваше, че тази нощ може да не се повтори. А може би един ден той щеше да стане неин така, както тя сега беше негова, мислеше плахо тя…

Дълбоко в подсъзнанието и на двамата остана несигурността и страхът от разочарование, което безжалостното утре можеше да им донесе…