Ан Мейджър
Възкресена любов (4)

Четвърта глава

Не беше нужно да обяснява. Та той познаваше тялото й идеално! Даяна знаеше, че с настървени ласки и жадни целувки той може да я обладае без никакво усилие. Ленивият му похотлив поглед издаваше увереността, че не след дълго ще свали от нея не само лекия сатен, но и ще сломи твърде плахата й съпротива.

— Остави ме, иди си! — прошепна уплашено тя. — Върни се в онзи бар и намери друга, с която да задоволиш сексуалните си желания. Ти си животно! — извика Даяна. — Всяка жена, каквато и да е, ще ти свърши работа.

Прелъстявай жени, с чиито души не можеш да правиш сделки, искаше да продължи тя, но не можа.

— Тъкмо тук грешиш — изсъска той. — Има само една чернокоса вещица на тази земя, която може да ме извади от равновесие задълго, и това си ти.

— Ти… ти си… звяр! — задъхваше се Даяна. — Мразиш ме и въпреки това…

— Можеш да ме обсипваш, с каквито си искаш епитети — невъзмутимо изрече Рос. — Някои от тях наистина заслужавам. Все ми е едно. Няма да си тръгна, докато не ти се наситя.

Ръцете му отново я повалиха върху хавлията на килима.

— Рос, недей! Ще ни струва твърде скъпо!

— Млъкни, Даяна! — наведе се над нея. — Сигурно си права, но в момента това не ме интересува.

Устните му прекъснаха надигащия се в гърдите й вик. Ръцете му милваха най-съкровените, влажни и горещи места на отдаващото се тяло. Вълни на непреодолимо желание заливаха като тропическа треска цялото й същество.

Даяна още не можеше да забрави, че трябва да се съпротивлява на страстта си, но това беше неравна битка на изтощен до краен предел удавник с водната стихия. Рос вдигна глава, за да надзърне в очите й. Победоносната му усмивката отново събуди уталожения й гняв.

— Ти си чудовище! — гласът й бе дрезгав.

— Така ли? Ами тогава мога да направя това, което всяко чудовище би сторило при подобни обстоятелства. Ще се забавлявам, докато ми омръзне.

Той легна върху нея и отново започна своята влудяваща игра с тялото й. Гърдите му я притискаха към пода. Сърцето й биеше до полуда и плътта, неподвластна на волята, откликваше все по-смело на ласките му.

Кръвта й забуча, когато пръстите му стиснаха втвърдените зърна на гърдите й. После нежно се спуснаха надолу между бедрата й. Даяна вече стенеше от удоволствие. Тя надигна леко глава и в този момент усети устните му на корема си. Рязка като нож болка проряза слабините й, щом разбра какво иска да направи той.

У нея не бе останала и капчица воля за съпротива. Устата му бродеше по тялото й, сякаш бавно вкусваше екзотичен плод, чийто аромат бе забравил. Тя вече се извиваше в болезнените конвулсии на желанието, когато ръцете му хванаха хълбоците й здраво.

Телата им се сляха и двамата потънаха във водовъртежа на сладострастието…

Когато всичко свърши, Даяна дълго лежа неподвижна, сякаш излизаше от дълбока еуфория. Усещаше главата му върху стомаха си и не смееше да мръдне, за да не наруши блажената тишина.

Клепачите й трепнаха и разкриха осветения таван на мансардата. Бе забравила коя е и къде се намира. После всичко изплува в съзнанието й. Беше с Рос, своя любим, когото някога бе загубила…

Докосна черните му коси, за да се убеди, че всичко е било действителност. Но мигът, в който телата им бяха слети, се отдалечаваше въпреки желанието й да го задържи.

Горещи сълзи опариха очите й. Разтърсващите усещания, които Рос предизвикваше у нея, когато се любеха, винаги я караха да плаче.

А когато екстазът свършваше, в гърдите й се надигаше мъка — необяснима и непреодолима. Сълзите бяха нейното „сбогом“…

Даяна затвори очи, за да съхрани по-дълго спомена за блажения миг и в този момент Рос се надигна. Устните му нежно докоснаха мокрите й ресници.

— Не плачи… — прошепна той.

— Не мога да спра… Аз…

— Не обичам да гледам как плачеш. Чувствам се виновен.

— Не си — колко трудно бе да обясни чувствата си! Тя обви с ръце шията му. Брадата му леко одраска мокрото й лице. — Аз… не съм нещастна. Мъчно ми е, че свърши. Докато ме любиш, е толкова хубаво, а после изведнъж идва краят…

— Не съвсем — тихият му смях погали трапчинката на шията й. — Сега е твой ред да ме доведеш до екстаз. Защото и на мен ми се плаче, но поради други причини.

— Каква егоистка съм!

— Не, само си мързелива — той я прегърна и се отпусна на килима така, че тя седна върху него. — Избърши сълзите си. Накарай ме аз да плача.

Даяна погледна красивото му лице и се засмя през сълзи.

— Ти никога не плачеш.

— Ако не побързаш, ще се разрева. Та, докъде бяхме стигнали? — усмихна се той. — Май се налагаше да те убеждавам. Аха, да, ти беше започнала да ме събличаш. И тъй, оставям се на твоето въображение. Прави с мен каквото пожелаеш.

Докато наблюдаваше мъжествените черти на лицето му, в съзнанието й смътно и неясно започна да се оформя една идея, докато накрая се превърна в добре обмислен план. Той я желаеше! Физически. Въпреки всичко, което му беше причинила. Въпреки лекомислието, с което захвърли любовта на мъж като него. Защо бе разрушила брака си с единствения мъж, когото бе желала?

Даяна и до ден-днешен не можеше да обясни напълно онази стихия на отрицанието, която я бе движила преди три години. Страстта бе единствената, макар и тъничка, нишка между настоящето и миналото. Беше ли способна да укрепи нишката и да я превърне в мост? Не вярваше в примамливи мечти, ала знаеше, че тази нощ е последният й шанс да поиска прошка. Трябваше да го убеди, че е единствената жена на света, която може да го направи щастлив…

Устните й трепнаха в плаха усмивка. Тя склони глава към него и жадно го целуна. Устните му се отвориха и езикът й докосна неговия. Рос лежеше отпуснат и чакаше, докато ръцете й го освобождаваха от тънката преграда на дрехите.

С възхитения си женски поглед Даяна галеше мъжествените форми на тялото му. Бе възбуден до краен предел. И колко беше красив! Широки рамене, изваяни гръдни мускули и тънък кръст. Силните му бедра й напомниха, че винаги е бил атлет.

Каза, че се оставя на въображението й. Не биваше да го разочарова. Започна да го възбужда бавно, защото само тя, която познаваше до дъно еротичната му природа, знаеше как и кога той потъва в сексуален екстаз. Докосването на устните й до най-чувствените му места го подлудяваше.

Цялото му същество бе обтегнато като струна, която тя настройваше в съзвучие със собствените си движения.

Рос простена, неспособен да понася повече сладостното мъчение. Той я грабна и я облада с настървение. Страстта им изригна като вулкан.

Някъде дълбоко в подсъзнанието си и двамата усещаха, че няма да се наситят дори и след това. Унесени от стихията на любовния танц, се любиха до пълно изтощение и накрая се отпуснаха смълчани на килима.

С преплетени ръце и крака, притиснати един към друг, Даяна и Рос дълго лежаха в блаженство.

Времето бе спряло и той не знаеше колко време са лежали така, когато се застави насила да отвори очи и да погледне действителността. Нямаше никаква логика в това, което току-що бе преживял. Тя трябваше да бъде просто една от милионите жени по света и нищо повече!

И все пак, с нея не беше като с другите. Тази нощ бе осъзнал, че все още я желае както някога. Всички огорчения, които му бе причинила, изчезнаха, пометени от необикновената й хубост.

Рос знаеше, че когато всекидневието го отрезви, тези огорчения отново ще се върнат, но сега, когато за първи път през последните три години бе преживял блаженството на пълното освобождаване, той не искаше да си спомня за миналото.

Само Даяна бе в състояние да го удовлетвори така пълно. Отново я огледа. След колко време щяха да го направят пак? Дори сега тялото й го възбуждаше. Порозовялата кожа, разпръснатата като коприна коса и леката й полуусмивка подсказваха, че само с едно докосване ще разпали страстта й пак.

До сутринта двамата се любиха още няколко пъти. Рос все се надяваше, че ще се насити и ще се почувства свободен. Но тя всеки път успяваше да го привърже още по-здраво към себе си. Бе пленник на сирена, която го оковаваше с хилядолетните вериги на чувствеността…

 

 

Златиста светлина обливаше високите прозорци и огряваше лицето му. Цялото тяло го болеше. Той покри очите си с възглавницата и от това движение цялото легло сякаш се залюля.

Рос рязко се изправи и отново се отпусна. Леглото отново се залюля. Отрупано с пухени дюшеци и бродиран лен, то висеше от тавана на месингови вериги! Спомни си как ги бе люляло през цялата нощ.

На синия килим проблеснаха диаманти. Рос се усмихна, когато си спомни как бе лежала на пода съвсем гола, само с огърлица!

— Сигурно си ме помислил за малка глупачка, която се е издокарала за случая — бе казала тя през смях. — Исках само да изглеждам съблазнителна.

— Успя! — бе отвърнал той.

И не след дълго леглото вече люлееше в ритмичен унес телата им. Рос пропъди красивия спомен.

Изведнъж се запита дали таванът на неговата спалня е достатъчно висок, за да си направи подобно легло. Трябваше да попита Даяна.

Даяна… Протегна ръка в очакване да докосне кожата й. Нямаше я! Само топлината на сатенената възглавница подсказваше, че доскоро е лежала до него.

Може би така е по-добре, помисли той и разтри слепоочията си. Нямаше да устои! Отново се отпусна в прегръдките на пълното изтощение и се опита да заспи, ала звукът на някакъв електромотор го стресна. Долу прахосмукачката обхождаше дъбовия паркет и дебелите килими, за да изтрие прилежно всички следи от любовната нощ.

Рос скочи от леглото люлка в прилив на добро настроение, което нито главоболието, нито изтощените му мускули можеха да развалят. Представи си своята „спретната“ вещица с прахосмукачката и се засмя.

Усмивката не изчезна от лицето му нито под душа, нито докато се обличаше.

Когато слезе долу, Даяна вече бе в кухнята. Дневната блестеше от чистота, както и бе очаквал. Прахосмукачката беше изчезнала. Единственият шум бе едва доловимото жужене на климатичната инсталация и далечното мърморене на пералня, затворена в някой скрит ъгъл на апартамента.

Рос бе готов да се обзаложи, че се перат хавлиените кърпи.

Въздухът бе изпълнен с аромат на току-що сварено кафе. Колко уютно бе да се събудиш в дом, обитаван от жена!

Мисълта го изпълни с тъга. Сега беше съвсем различно от неговите самотни утрини, когато трябваше с мъка да се надигне и да събуди Адам за училище.

— Добро утро — каза пресипнало той.

Ножът, с който режеше зеленчуците за омлета, се изплъзна от ръцете й. И кухнята, както всичко останало, носеше неповторимия уют, който само тя можеше да създаде. Рос се взря в оригинален шкаф от началото на века. Сигурно го беше купила от корабокрушенци. Стените бяха покрити с бели и сини плочки.

Самата Даяна стоеше в другия край на кухнята и изглеждаше по-изкусителна от всякога. Ръчно плетеният пуловер падаше тежко, сякаш за да подчертае гърдите й. Тесният панталон бе прилепнал по краката, очертавайки стройната им линия. Тя можеше да изглежда предизвикателно и в най-обикновената дреха, и в най-скучната част от денонощието.

Главоболието му изчезна.

— Добро утро — отвърна колебливо тя и сложи тигана на котлона.

Рос забеляза, че избягва погледа му.

— Може ли да си налея кафе? — попита той, за да потисне желанието си да я докосне. Нещо му подсказваше, че сега няма да е толкова лесно, колкото снощи.

— Разбира се — бе хладният отговор.

Изведнъж кухнята се стори малка и тясна на Даяна. Рос сякаш изпълваше цялото пространство. Усещаше движенията му дори без да го вижда. Ето, сега вади чашка от шкафа, сипва си кафе, слага си захар и сметана… Бе очевидно, че той се чувства като у дома си.

Накрая Рос седна до масата и се зачете във вестника, като всеки мъж, който по това време на деня не се интересува от нищо друго, освен от закуската си.

Накъде ще поемем, Рос? Какво ще стане отсега нататък?, искаше да изкрещи тя, но вместо това само обърна омлета в огромната китайска чиния и го посипа с накълцан магданоз. После наля чаша портокалов сок и я сложи на масата.

Закуската бе сервирана по всички правила на етикета. Вече сме готови за снимка. Декорът е идеален за поредицата „Американското семейство на закуска“. Маделин би се гордяла!, помисли Рос, преди да принуди образа на тъща си да изчезне от съзнанието му — процес, който бе станал подсъзнателен навик през годините на неговия брачен живот.

— Закуската изглежда добре — каза той, докато сгъваше вестника. Даяна седна на масата само с чаша черно кафе. — Няма ли да хапнеш нещо?

— Никога не закусвам.

— Лош навик. Виж колко си слаба! Само кожа и кости си — отбеляза Рос и погледна слабото й изящно лице.

От години обичаше да я поднася за това, че е „кожа и кости“.

Този досаден разговор обаче започваше да я ядосва. Рос се държеше така, сякаш не знаеше, че целият й живот е сложен на везните и чака присъда.

— Тази нощ не ти изглеждах „кожа и кости“.

— Ти си „кожа и кости“ от главата до петите — заключи той, лапна последното парче омлет и избърса устните си със салфетката. За три години бе забравил колко вкусно готви жена му. — Но това ти отива, ако мога така да се изразя.

Господи, колко бе красива! Приличаше на топмодел!

— Върви по дяволите! — избухна тя.

— Нима съм казал нещо обидно? Извинявай. Трябва да знаеш, че ако изглеждаше по-добре, сега щях да лежа полумъртъв от изтощение горе в онази… люлка. Твърде стар съм вече за подобни преживявания — погледна я закачливо и се усмихна. — А може би просто имам нужда от тренинг.

— Не става дума за това. Знаеш какво имам предвид — отвърна с раздразнение тя. Не искаше да се поддаде на жизнерадостното му настроение и да се отклони от темата.

— Не зная, Даяна. Кажи ми.

— Нима не съзнаваш какво правиш?

— Не, честна дума.

— Ти… Ти… Не ми се говори за миналата нощ, защото…

— Защото какво?

— Защото ние двамата…

— „Ние двамата“ ли? — очите му потъмняха от гняв. Гледаше я студено, а сключените му вежди вещаеха буря. Нима си бе въобразила, че отново ще се съберат само защото я бе пожелал за една нощ?

— Ние не сме случайни непознати, Рос — Даяна видя промяната в очите му, но се застави да продължи смело: — Не можем просто така да изтрием всичко, добро или лошо, което сме преживели, включително и тази нощ.

— Хайде да си говорим направо, Даяна. Понятието „ние двамата“ не съществува! То умря в деня, в който загина Тами. Снощи в бара ти казах какво искам — да преспя с тебе и толкова! Нищо повече!

— Не ти вярвам! — извика отчаяно тя. — Казваш го, за да ме уязвиш. Защо ме гледаш така, ако за теб съм само една случайна жена? Защо ме люби с такава страст тогава?

Рос пребледня. Бе искрена, не можеше да отрече. Снощи в бара бе пил твърде много, преди да я съзре. Беше я оскърбил с грубото си пошло предложение. Но дори и тогава тя не бе повярвала, че той не я обича поне мъничко. Мислила е, че с грубостта си той прикрива далеч по-дълбоки чувства. А сега вече бе сигурна в това.

Наистина беше всеотдаен през цялата нощ. Ала Рос не можеше да се примири с мисълта, че в думите й има дори и частица истина.

— Ти имаш свой живот. Като гледам наоколо, доста добре е уреден. Аз също имам свой. Нека всеки от нас да продължи по пътя си — гласът му бе овладян и премерено хладен. Не биваше да издава по никакъв начин обзелото го вълнение.

Сърцето й биеше до пръсване. Той действително не искаше да има нищо общо с нея! Бе готов да убие и последните остатъци от любов и нежност! И сигурно щеше да успее. Е, добре, нямаше да проси любов! Трябваше да спаси гордостта си!

— А Адам? — тихо попита тя.

— Какво искаш да кажеш? — сви учудено рамене той.

— Той трудно понася нашата раздяла.

— Не мога да му помогна.

— Рос, не мога да повярвам, че си толкова студен и циничен! Зная, че искаш да ме намразиш, може би имаш право, но…

— Нима все още си толкова наивна? Нима си мислила, че една любовна нощ е в състояние да заличи цялото зло в нашите отношения и да промени живота ни?

— Не, не съм… Мислех обаче, че тази нощ може да стане ново начало…

— Е, добре. Ала не стана.

— Рос, съжалявам за миналото! Ако можех да върна времето…

— Връщане назад няма! — грубо я прекъсна той и рязко стана.

Трябваше час по-скоро да избяга оттук, от красивото й одухотворено лице, което все още му бе скъпо…

Рос връхлетя във всекидневната и започна да търси сакото си.

— Къде, по дяволите, си скрила сакото ми?

— На закачалка е — тя отвори гардероба и му подаде сакото.

Той го метна на рамо и тръгна решително към вратата. На лицето му бяха изписани болка и гняв.

— Рос… — понечи да го докосне тя, ала той се отдръпна като опарен.

— Снощи каза, че ме обичаш, Даяна. Че си направила грешка, когато си приела предложението ми. Не ме карай да ти кажа неща, които ще те оскърбят още повече. Не искам да те унижавам. Искам само да ме оставиш на мира.

— Разбирам, обаче…

— Чудесно! — той отвори вратата.

— Почакай! Трябва да ти съобщя нещо! Искам да се върна в Ориндж.

— Какво?! — гласът му отекна като гръмотевица.

— Отдавна искам да отворя клон на фирмата си там — опита се да обясни спокойно тя. — Тук, в Хюстън, се чувствам като пленница. Целият ми живот премина в Ориндж… Докато се разделихме. Напуснах, за да ти бъде по-леко. Хюстън обаче е толкова огромен и пренаселен, че се чувствам загубена. Там са семейството ми и Адам…

— Да не си полудяла? Ако се върнеш в Ориндж, ние постоянно ще се срещаме!

— Няма да прекарвам живота си, бягайки от миналото!

— Нямам намерение да стоя на прага и да те разубеждавам. Не мога да те спра. Но ако си достатъчно съобразителна, ще стоиш далеч от мен. Ориндж е моя територия!

Той тръшна вратата силно, решен завинаги да я изхвърли от живота и сърцето си…