Ан Мейджър
Възкресена любов (2)

Втора глава

— Всичко, което искаш от мен ли? Не… Не те разбирам…

В сумрака очите му изглеждаха омайно черни.

— Имам нужда да си докажа, че веднъж завинаги съм те превъзмогнал, че ти не си нищо повече, от която и да е друга жена, която мога да срещна в някой бар и да отведа в леглото си.

Това беше безумна разрушителна молба. В първия момент Даяна не повярва, че той говори сериозно. Каза го така, сякаш да отвежда жени от баровете в дома си бе нещо съвсем обичайно за него. А Даяна знаеше, че не е така.

— О, Рос, не! — прошепна тя. Изпълваше я буря от чувства: обида, любов, съжаление. — Ние не бива да… Не и по този начин. Щом наистина не ме обичаш вече, защо не оставим всичко там, където беше досега, в миналото?

— Защото тази вечер те видях отново.

— Ще го забравим.

— Няма да е лесно — засмя се горчиво той и прокара ръка по рамото й.

— Рос, направихме достатъчно грешки през живота си.

— Ако наистина ме обичаш, защо не спиш с мен тази нощ? За последен път. Може би след това ще разбера дали съм се освободил напълно от теб.

Даяна не го обвиняваше за жестоките думи, но те й причиниха огромна болка. Тя се олюля. Рос не я прелъстяваше с лъжливи обещания. Беше прям и откровен с нея.

— Знаеш, че ми го дължиш, Даяна.

През пелената от сълзи тя едва различаваше чертите му. Разбираше колко безнадеждни са чувствата й. Не искаше последната им среща да завърши по този начин — като сливане само на телата им. Знаеше, че след като се разделят, трудно ще понесе отсъствието му. Но беше толкова виновна пред него! Може би наистина му дължеше една прощална нощ.

Ако това можеше да му помогне, независимо каква болка щеше да й причини желанието му да преспи с нея като със случайна срещната, щеше да го направи.

— Вероятно съм ти длъжница… — не можа да продължи.

Последва безкрайно, изпълнено с напрежение, мълчание, докато най-после пръстите му повдигнаха брадичката й. И двамата осъзнаваха опасността на зловещата игра, и двамата се питаха дали ще успеят да изплуват от бурните и увличащи ги все по-надълбоко води на страстта.

Целуваха се с примитивно жестоко настървение. Той я вдигна и притисна до гърдите си. После покри с целувки лицето и раменете й.

— Ще се освободиш от Диксън и ще дойдеш с мен тази нощ, нали?

— Д-да — прошепна тя, склонила глава на рамото му.

Той я пусна, после затегна вратовръзката и прокара пръсти през косата си. Все още замаяна, Даяна видя как повдига и отмята завесата на шатрата. Поведе я през тълпата към масата, където Брус оживено обсъждаше проблемите на своя бизнес с инвеститорите. Той изпита почти облекчение, когато Даяна му съобщи, че Рос ще я изпрати до дома й. Брус стана, целуна я по бузата и стисна ръката на Рос за довиждане.

Даяна бе благодарна на хората, които препълваха асансьора. Пропътуваха двайсет етажа без необходимостта да запълват неловкото мълчание с незначителен разговор.

В подземния гараж Рос я поведе към своя син пикап, но Даяна го спря.

— Колата на Брус е отключена. Имаш ли нещо против, ако взема един пакет?

Тя тръгна към яркочервения автомобил и отвори вратата. Пазарската чанта бе на задната седалка.

— Трябваше да се сетя! — гласът му прокънтя в пустия гараж. — Брус не може да кара друго, освен ферари. Иначе не би могъл да си позволи жена, достатъчно млада да му бъде дъщеря!

Даяна смръщи вежди. Самодоволният му сарказъм я вбесяваше.

— Може би не ме познаваш така добре, както си въобразяваш, Рос Бранскомб. Не ми харесва начина, по който опитваш да си докажеш, че съм любовница на Брус. Личният ми живот е моя работа. Ти загуби правата си над мен в деня, в който се разделихме.

— Нима се заблуждавам? Нима не е вярно? — отвърна той с блеснал от ревност поглед. Очите му продължаваха да поглъщат всяко движение на тялото й под тънката полупрозрачна материя. — Сигурен съм, че Брус няма нищо против да те преотстъпи за една нощ.

— О-о-о! — извика Даяна и щеше да го удари през лицето, ако той не бе хванал китките й. — Не спя с него! — бореше се да освободи ръцете си и да избяга. Не искаше да вижда повече това самодоволно лице! Сълзи на унижение се стичаха по страните й. — Не съм била с никой друг, освен с теб… Ти, самодоволно, зло… — не довърши обидите си тя. — Твърдиш, че искаш да се излекуваш от мен, така ли? Е, добре. И аз искам същото! Какъв е смисълът да желаеш някого, който не може да…

— Даяна! — той я прегърна и залюля. — Извинявай! Не зная защо го казах. Не зная и защо изпитвам удоволствие да те обиждам. Сякаш не сме се обиждали достатъчно!

Останаха така дълго, докато тя започна да се успокоява. С носната си кърпа Рос изтри сълзите й, после я хвана за ръка и я поведе към пикапа.

— Имаш ли нещо против да шофираш? По-добре познаваш Хюстън.

Даяна караше по-бавно и внимателно от обикновено, защото си спомни колко критичен бе той към шофьорските й умения в миналото.

— И тъй, какво правиш в Хюстън, Рос? — попита след дълго мълчание тя и внезапно натисна спирачките на светофара. Рос се залюля и малко след това си сложи предпазния колан.

— Инвестирал съм в няколко жилищни блока и една сграда. Дойдох да видя как вървят нещата.

— О! — колебливо каза тя. — Да не инвестираш в „Харолд Туин Тауърс“?

— Все още не съм достигнал тази категория, Даяна. Ако не си забравила, аз съм бедно момче, което все още се опитва да направи пари.

В думите му нямаше и следа от ирония или горчивина.

— Което е решило, че трябва всичко да постигне съвсем само — продължи вместо него Даяна, като му припомни колко неприятности причиняваше някога липсата му на дипломатичност в отношенията с хората.

— Точно така.

Беше странно, но Даяна изпита възхищение към онази черта на характера му, която някога я вбесяваше — неговата упорита гордост. Но от онези дни бе изтекло много време и тя сама бе познала радостта от собственото постижение в бизнеса. Разбира се, бе приела щедрата помощ на баща си, която й послужи като начален капитал, а и няколко други заема, които изплати, щом бизнесът й потръгна.

Колко горда беше, когато преди шест месеца направи първите вноски на името на баща си! Макар че той щеше да бъде не по-малко щастлив, ако не му беше върнала и пени.

Тя ускори и се размина на педя с някакъв фолксваген. Мотоциклетистът, който караше успоредно с него, изви рязко, за да избегне удара с пикапа и отново се втурна по магистралата. Даяна мина в другата лента, като не преставаше да говори:

— Едно време недоумявах защо гледаш на нещата по този начин, но сега те разбирам. Тогава ми се искаше да живеем в града, да имаме хубава къща и… — пикапът се размина на сантиметри с някаква цистерна, която пухтеше тромаво.

— И много други скъпи неща, които аз не можех да си позволя, за разлика от баща ти — тихо довърши Рос.

Даяна не забеляза, че той следи пътя много по-съсредоточено, отколкото разговора и бе пребледнял, докато изпреварваха цистерната.

— Майка се вайкаше какво ще си помислят хората, като научат, че дъщеря й е отишла да живее в съборетина.

— Съборетина ли?! — той най-после откъсна очи от пътя и я погледна възмутено. — Тази къща беше много по-добра от всички, които майка ти постоянно ни показваше! — замълча, ядосан на себе си, че е все още е способен да се „впряга“. — По дяволите, какво правя! Не давам пет пари какво мисли или е мислила Маделин. И ти не би трябвало да обръщаш внимание на това, Даяна. В края на краищата си на трийсет години! Не си струва даже да отговаряш на подобни подмятания. Виж какво, ще ми направиш ли една услуга? Бъди така добра да не споменаваш майка си тази нощ!

— Добре — Даяна натисна с всичка сила педала на газта и профуча отляво на дизелов автобус. Рос и шофьорът се погледнаха от няколко сантиметра.

— Дяволите да го вземат! Досега се въздържах, но този автобус преля чашата на търпението ми. Карай по-разумно! — Рос усещаше, че се държи повече като сприхав съпруг, отколкото като мъж, отвеждащ случайна позната към леглото.

— Извинявай. Заслушах се в това, което казваше, и забравих да шофирам така, както на теб ти харесва — отпусна газта и намали до бързината, с която някоя бабичка кара към църквата за неделната служба.

Рос въздъхна облекчено и се облегна назад. Лицето му възвърна нормалния си цвят.

След малко Даяна отново подхвана прекъснатия разговор:

— Тогава не познавах хора като теб и не разбирах какво значи да работиш, за да постигнеш нещо. Винаги съм получавала всичко, което ми е било нужно, още преди да разбера, че го искам. Посещавах частни училища, където всички деца бяха като мен.

— Презадоволени — допълни той и за първи път се усмихна.

— Живях в детството по-дълго отколкото възрастта ми предполагаше. Ако не се бяхме оженили, може би никога нямаше да порасна.

— Ти не искаше да пораснеш — тъжно додаде той.

— Не исках — усмихна се и тя.

Колко търпелив е бил с нея Рос, макар че тогава не го бе съзнавала! За миг й се прииска да възкреси онези времена, без да допуска същите грешки, но отхвърли мечтата. Бе запомнила само едно — че втори шанс няма да й бъде даден.

Отново натисна педала на газта. Наближаваха дома й. Зелените светлини на светофара се мярнаха край прозореца като светкавица.

— Даяна!

Тя пак намали скоростта. Когато наближиха луксозната сграда, пикапът почти пълзеше по алеята. Рос въздъхна.

— Не мога да опиша колко съм щастлив, че стигнах дотук цял и невредим. Мислех, че аз съм този, който е попрекалил с алкохола и не бива да шофира.

— Щом сам казваш, че си попрекалил, не трябва да даваш оценки на другите. А и от край време преувеличаваш грешките ми при шофиране. Защо винаги, когато се качиш в автомобил, се превръщаш в страхливец?

— Това става само в случаите, когато шофьорът си ти. Този пикап още не е застрахован. Пък и не ми се иска и двамата да станем на кайма на някоя хюстънска магистрала. Не мога да си обясня защо такъв перфекционист във всичко като теб, се превръща в демон на пътищата, щом седне на шофьорското място. Какво искаш да постигнеш, като изпреварваш всички?

— Нищо. Не виждам никакъв смисъл да пъпля, докато някой ме удари.

— Това няма да ти се случи, Даяна. Искам да караш умерено, преди да си пребила себе си или някой друг.

Ето, пак беше започнал да й дава наставления! Нима бе забравил, че тази вечер не е съпруг, а мъж, който ще преспи със случайна жена?

Даяна кимна послушно — като съпруга, познаваща мъжа си достатъчно, че да не спори с него, когато това е безсмислено.

Портиерът я позна и направи знак да минат. Пикапът влезе през портала и бавно запълзя покрай тенис корта, басейна и пътечката за джогинг. Всичко наоколо напомняше авангардна версия на райските градини. Светът остана изолиран зад огромната изящна ограда от ковано желязо. Рос подсвирна.

— Трябваше да се досетя!

— Адам не ти ли е споменавал къде живея?

— С Адам никога не разговаряме за теб.

Даяна още веднъж разбра колко искрени са били думите му преди три години, че не желае в живота му да остане и най-малка следа от нея.

— Това прилича на архитектурен макет. Винаги съм си представял, че живееш на подобно място — добави той.

— Казваш го, сякаш е неморално човек да живее добре. Баща ми купи земята и сградата като изгодна инвестиция, а аз плащам наем.

— Колко добре са се наредили нещата и за двама ви!

Даяна усети иронията му и пламна от гняв.

— Защо си въобразяваш, че да живея тук е едва ли не грях?

— Не е грях, разбира се — пресегна се и извади ключа от таблото.

— А какво смяташ тогава?

Луната обсипваше със сребърен прах разпилените по раменете й черни коси. Плътното червило на устните й се открояваше в мрака с мек седефен блясък. Рос се бореше с желанието да прокара ръка по косите й и да я целуне. Беше прекрасна!

— Рос, попитах какво смяташ.

— Че не е нужно да живееш в разкош, за да бъдеш щастлива.

— Зная.

— Наистина ли? Колко много си научила, откакто се разделихме! Когато се оженихме, имахме всички шансове да изградим един успешен брак. Бяхме млади, влюбени и като повечето хора, нямахме достатъчно пари. Тогава мислех, че можем да живеем и в гората, в къща, която съм построил сам, че можем да се задоволим и само с една кола, тъй като имах теб, а ти имаше мен.

— Аз пък не разбирах защо не приемаш баща ми да ни даде заем за по-добра къща в града. Сега обаче те разбирам.

— Всички говореха, че съм се оженил за дъщерята на шефа заради парите й. Твоят собствен баща ми го каза в деня на сватбата.

— Едва ли е било на сериозно.

— Зная. Но останалите бяха убедени в това. Ричард ме считаше за добър началник и администратор, но никога не е крил, че не съм неговия идеал за зет.

Всъщност не баща й, а майка й беше най-големият противник на брака им. Тя дърпаше конците в семейството и бе накарала мъжа си да каже на Рос нещо, което в последния момент да осуети сватбата им. Ала Даяна не искаше да отваря дума за майка си.

— Знаеш, че баща ми коренно промени мнението си, Рос — тихо каза тя.

— Можех да купя къщата, която ти беше харесала, но исках да го направя със свои пари. Вече бях вложил всичките ни спестявания в една фирма за недвижими имоти в Хюстън, когато разбрах колко много мразиш нашия дом.

— Никога не съм го мразила!

— Мразеше го, Даяна, макар че никога няма да разбера защо. Още първия път, когато те заведох там…

Тя помнеше всичко с кристална яснота. Яркото слънце проникваше през гъстата гора и позлатяваше кедровия покрив. Беше толкова прекрасно! Като в приказка… Къщата и езерото пред нея, образувано от вливането на потока в реката, боровият аромат на въздуха…

Но незнайно защо, Даяна бе обхваната от смътно чувство, че някога вече е била тук. Картината й бе някак позната — като видение от забравен сън. Искаше й се да избяга, обаче Рос я задържа с целувки…

Това първоначално чувство на неловкост изчезна, когато се ожениха, ала въпреки всичко тя постоянно мечтаеше да живее в града…

— Тогавашната ми реакция няма логично обяснение. Къщата беше чудесна. Гледах на живота по детски и не разбирах колко много означава тя за теб.

Даяна усещаше, че той я гледа, но не се обърна към него. Знаеше, че е имал основание да се гордее със своя дом и нещо повече — искал е да построи по-добър със свои средства. За него е било много важно да докаже на себе си и света, че не разчита на парите на баща й, а ще постигне богатство със собствени сили.

Годините я научиха, че човек може да преживее и без лукс, ако има любовта на мъж като Рос. Ала бе усвоила този урок твърде късно.

— Защо не продължим този разговор горе? — попита тихо той.

Страните й пламнаха. Той продължаваше да седи до нея съвсем неподвижно, но Даяна знаеше, че едва успява да сдържи възбудата. Имаше нещо опасно и примитивно във всичко, което правеха тази вечер.

Тя изправи глава, решена да доведе докрай сделката, която бяха сключили. Дрезгавият му смях я изтръгна от мислите й.

— Изглеждаш по-отчаяна и от затворник, застанал пред дулата на наказателната рота — отгатна чувствата й той.

— Наистина съм отчаяна…

— Не, любов моя, не си, макар че искаш да изглежда така — тихо отвърна той.

Ритъмът на сърцето й се ускори. Рос я притегли към себе си, после сведе глава и през тънката материя целуна корема й. После продължи да целува нейната наелектризирана плът, докато тя започна да се извива и нежно да притиска главата му към тялото си. Тогава той я погледна право в очите и Даяна усети, че не може да скрие нищо от него.

— Ти искаш да се качим горе толкова, колкото и аз, нали?

— Аз…

— Искаш или не искаш? — настоя той.

— Искам — прошепна тя.

Какъв смисъл имаше да отрича? Дълбоката чувствена връзка съществуваше между тях от първия момент, в който се видяха, много преди да си кажат, че са влюбени.

Даяна разбра за миг, че всичко, което иска, е да се отдаде на Рос, без да анализира причините и последствията. Искаше в обятията му да потърси утеха за всичко, което трябваше да изстрада през трите години самота…