Уна-Мери Паркър
Тайните на Алексия (7)

Шеста глава

Алексия много обичаше да чете и една събота, докато всички бяха излезли на лов, реши да се запознае по-отблизо със съдържанието на библиотеката. Със старинните си мебели и стигащи до тавана лавици, отрупани с над три хиляди тома, огромната стая й приличаше на приказна съкровищница. Повечето книги имаха златисти надписи и кожени подвързии, много приятни на допир и бяха почти недокоснати.

Погледът й шареше из дъбовите рафтове. Имаше библии от седемнадесети век, исторически биографии, пиеси на Шекспир и Кристофър Марлоу, творби на Чосър, поезия от Байрон и Шели. С нарастващо вълнение, тя прокарваше ръка по дългите редици, възхищавайки се на заглавията и авторите, обзета от желание да се заключи в тази стая и да потъне в света на литературата.

Тогава на най-горния рафт забеляза екземпляр на „Изгубеният рай“ на Джон Милтън. Качи се на малката стълба и внимателно го смъкна, после се настани в креслото до запалената камина и отвори книгата с благоговение.

В следващия миг между страниците видя десетина писма, които се изсипаха в скута й. Нямаше представа колко време са стояли тук, но се втрещи, когато разпозна почерка.

Бяха любовни писма, написани с много страст и адресирани до Леонора. Трябваше незабавно да ги върне в скривалището им, ала някакво ужасно любопитство я изкушаваше да ги прочете.

Започна да ги чете с разтреперени ръце и установи, че са писани между септември 1898-а и март 1901-ва, преди почти двайсет години. В първите, подписани само „М“ се говореше за чудото да си влюбен. Със задълбочаването на връзката авторът призоваваше към дискретност. Очевидно след прекарана в Лондон нощ, той пишеше:

„Каквото и да се случи, Иън не трябва да разбира за нас. Моля те, много те моля, любима моя, кажи му, че трябва да посетиш зъболекаря си много пъти! Не мога да понеса да си далеч от мен!“

Думите бяха толкова съкровени, а чувствата — така интимни, че трябваше веднага да престане да чете, но желанието да продължи надделя, защото бе изключително заинтригувана от датите на писмата. От следващото ставаше ясно, че Леонора е бременна. В тона на автора се долавяше паника. Иън на всяка цена трябвало да повярва, че детето е негово. В набързо надрасканите редове личеше едновременно страх и радост.

Чувствайки се зле, Алексия вече знаеше какво следва. Краят на връзката. Любовникът съобщаваше на любимата си, че неговата приятелка също очаква дете и трябва да се ожени за нея заради бебето.

Последното писмо завършваше с думите:

„Ти си единствена за мен и винаги ще останеш любовта на живота ми, каквото и да се случи в бъдеще. Сърцето ми се къса и бих продал душата си, за да съм с теб до последния си дъх, но не е редно, затова не бива да се виждаме повече. Трябва да мислиш за Иън, макар вече да не го обичаш, а и за малкия Саймън. Ще се съобразя с желанието ти, колкото и болезнено да е за мен, пък и аз трябва да подкрепя тази млада жена, но винаги ще те нося в сърцето си. Когато се роди бебето, ще притежаваш частица от мен, която ще те обича и ще е винаги до теб, както желая да бъда аз.

Твой завинаги, М.“

Това „М“ означаваше Малкълм Ерскайн.

Алексия гледаше втренчено в празното пространство пред себе си, шокирана от невероятното разкритие. Най-силно я разтърси фактът, че Вирджиния е нейна полусестра. Ами ако майка й не бе забременяла? Щеше ли Леонора да напусне Иън, за да се омъжи за баща й и да се грижат за малката си дъщеричка? Дали Маргарет щеше да срещне някой друг и да бъде щастлива?

Алексия трудно можеше да понесе цялата тази информация наведнъж, но поне едно знаеше със сигурност. Трябваше да унищожи писмата. Беше прекалено рисковано да ги пъхне обратно между страниците на книгата. Въпреки че никой от семейство Клифтън не се увличаше особено по четенето, чистачката или случаен гост, разглеждащ библиотеката, можеха да ги открият.

Внимателно върна „Изгубеният рай“ на мястото му, пъхна листовете в джоба си и забърза към северното крило. След няколко минути всички щяха да се приберат за чая, затова скри писмата в дъното на чекмеджето на тоалетната си масичка, което винаги държеше заключено. При първа възможност щеше да ги изгори в малката си градина, превръщайки компрометиращото им съдържание в пепел.

После седна и опита да се успокои, но мислите й препускаха трескаво. Много от нещата в миналото, които не можеше да си обясни, сега й се изясниха.

Рояк въпроси се въртяха в съзнанието й.

Дали майка й бе разбрала за Леонора? Знаеше ли Иън, че Вирджиния не е негово дете? А ако момичето научеше някой ден, че е родено незаконно?

Всичко си идваше по местата, в това число и поканата за бала в „Марли Корт“ преди повече от две години. Тогава баща й бе обяснил, че срещнал случайно съпругата на приятеля си Иън Клифтън и тя предложила да запознае дъщеря му с „млади хора“.

Очевидно именно поради увлечението си по него Леонора й бе организирала почти дебютантски сезон, какъвто той не би могъл да си позволи. Може би дори бяха подновили връзката си след всичките тези години.

Когато осъзна напълно ужасяващите последици от откритието си, Алексия се почувства унизена. Била е пионка в техните ръце, използвали са я, за да се омъжи за сина на бившата любовница на баща си. Що за болно съзнание би пожелало двете дъщери на Малкълм да станат снаха и зълва? Какви извратени мисли бяха подтикнали Леонора да окуражи Саймън да се ожени за дъщерята на мъжа, с когото е прелюбодействала? И защо бе скрила тези писма в библиотеката, където всеки можеше да ги намери?

Алексия зарови лице в ръцете си, обзета от чувства на срам и обида.

Двамата, Леонора и баща й, бяха решили съдбата й и я бяха поставили в това положение. А тя глупаво си бе въобразявала, че е постигнала всичко със собствени усилия.

Същата вечер, когато цялата ловна дружина се събираше за вечеря в голямата къща, тя се извини, че има главоболие, и заяви, че ще хапне в леглото. Остана сама, отчаяно желаейки да смъкне товара от плещите си, и се заключи във всекидневната си. Обади се на баба си — единствения човек, на когото можеше да се довери.

— Не мога да повярвам — заяви Хелън изумена. — При тези обстоятелства е било крайно нередно баща ти да ти позволи да се сприятелиш със семейство Клифтън.

— Допускаш ли, че мама знае за Леонора?

Баба й замълча за момент, преди да отговори.

— Не, но винаги съм подозирала, че в миналото му има нещо, за което никога не е споменавал.

— Какво ще правя, бабо? Поставена съм в ужасно положение. С Вирджиния и така не се разбираме много, а да открия, че ми е наполовина сестра, е направо непоносимо.

— Най-добре се опитай да забравиш тези писма. Унищожи ги и продължавай както досега, момичето ми. Нищо друго не можеш да сториш. Тази история не бива да се разчува. Освен това говорим за Вирджиния, а не за Саймън — добави Хелън многозначително.

— Господи, просто нямам думи. Не мисля, че ще мога да погледна татко в очите.

— Дай си малко време, миличка. Минало-заминало. Все още си много разстроена, така че защо не поостанеш още малко в Марли? Нужно ти е спокойствие, докато се роди бебето.

— Господи, моето раждане е объркало много неща, нали? Дори повече, отколкото си мислех досега — тъжно каза Алексия. — Нищо не е в състояние да обърка нещата повече от едно нежелано дете.

— Но ти беше желана, скъпа, и обичана повече, отколкото мислиш. Какво щеше са стане с мен, ако теб те нямаше? Грижите ми за теб са най-хубавото нещо в живота ми.

— Извадила съм истински късмет с теб, бабо. И си права. Онази връзка е минало и няма нищо общо със Саймън и мен.

* * *

Няма ги! Изчезнали са! Ключалката на чекмеджето е разбита и писмата са взети. О, Господи! Кошмар! Кой ги е откраднал? Нека да помисля. Нека да помисля. Открих ги в събота следобед, когато всички бяха отишли на лов. След църквата в неделя изведох Шедоу на дълга разходка. После обядвахме в голямата трапезария с родителите на Саймън и останалите гости… а следобед всички си заминаха. Валеше, затова отложих паленето на огъня в градината за днес, а сега… Мили Боже! Не мога да повярвам! Какво нещастие, дори физическа ми е лошо. Тези проклети писма! Така ми се иска никога да не ги бях намирала!

* * *

— Добре ли си, любима? — прошепна Саймън и се надвеси над нея в огромната им спалня.

Тя отвори очи и обви ръце около врата му.

— Само съм малко уморена — измърмори в отговор и го целуна.

След емоционалното напрежение, изживяно през изминалите няколко дни, изпитваше благодарност към съпруга си, който в момента й осигуряваше спокойствие и сигурност.

— Казват, че първите месеци от бременността са най-тежки — тя погледна към мястото, където Шедоу спеше свита на кълбо. — Чудесно е да можеш да останеш в леглото за по-дълго — едва не изтърва „в безопасност“ по невнимание.

Той срита обувките си, легна до нея и започна да гали корема й.

— Какво казват докторите?

— Че всичко е наред.

— Ще можеш ли скоро да ставаш? Тук не е същото без теб.

Тя се претърколи към него и го погледна.

— Би било чудесно, нали? Само ти, аз и бебето. Трябва да го накараме да почувства колко е желано.

Саймън се усмихна озадачен.

— Всички бебета са желани. Мама винаги е твърдяла, че раждането децата е най-хубавата част от брака.

Алексия затвори очи, сякаш искаше да отблъсне представата за Леонора, бременна от собствения й баща.

— Това е едно от приятните неща — съгласи се тя, доволна, че ако не друго, след женитбата си със Саймън поне бе материално обезпечена.

— Странно момиче си — засмя се той и я целуна, — но аз много те обичам. Знаеш го, нали? Само пиенето застава помежду ни.

* * *

Скоро двамата се върнаха в Лондон и отново попаднаха във вихъра на светския живот. Изчезването на писмата нямаше никакви последици, никой от прислугата не се опита да изнудва семейството със заплахата да огласи съдържанието им, така че крадецът очевидно не бе имал намерение да въвлече фамилия Клифтън в скандал. Въпреки това Алексия се чувстваше напрегната.

Някой, само Господ знаеше кой, можеше да им причини ужасни неприятности с тази тайна и тя се чувстваше виновна, че ги е извадила от скривалището им, където бяха стояли недокосвани в продължение на двайсет години.

— Изглеждаш като призрак — критично забеляза Саймън, докато се готвеха за поредното излизане.

— Така ли?

Тя огледа отражението си в огледалото. Може би беше прав. Прекара пухчето от пудриерата по лицето си, след това нанесе малко руж. Извади корковата тапа от бутилка вино, нагря краищата й на пламъка на една свещ и я прекара около очите си, за да изглеждат по-големи и изразителни. За финален щрих си сложи ярко червило.

— Това вече е друго! — каза одобрително той, докато пътуваха.

Щяха да се срещнат с приятели в кафене „Париж“, често посещавано от принца на Уелс и настоящата му любовница. Саймън обожаваше бурния живот в нощните клубове и барове. Изглежда, жаждата му за развлечения сякаш никога нямаше да бъде утолена.

Тази вечер изглеждаше особено превъзбуден и веднага щом се настаниха на масата с обичайната приятелска компания, започна да поръчва най-скъпите вина и деликатеси от менюто. След това изпрати сервитьора да купи цяла кошница орхидеи за момичетата и за бутониерите на техните кавалери.

— Няма да ви позволя да изглеждате толкова скучни! — заяви на висок глас.

Когато очарователният принц на Уелс пристигна, разпръскващ аурата си на необуздана сексуалност и упорито самолюбие, Алексия си даде сметка, че съпругът й се стреми да подражава именно на бъдещия крал — Едуард VIII. И двамата притежаваха обаяние и чар, но споделяха и една и съща слабост към алкохола. Също като принца, у Саймън имаше някаква непоследователност, която някога й изглеждаше привлекателна, но сега вече я притесняваше. С времето беше разбрала, че границата между волния дух и яростното непокорство е тънка като паяжина, която в един момент блести на слънцето, а в следващия е раздрана от бурята.

В този момент към компанията се присъединиха Багърс и момиче с остри черти. Срещаха се за първи път, откакто бе отказала да го приеме за кръстник на детето си.

— И как е нашата божествена Алек_з_ия? — започна той, разпери възторжено ръце и я целуна по хладната буза. — Миличка, не сме се виждали цяла вечност!

Тя се усмихна престорено, а Саймън веднага поръча още хайвер и шампанско за закъснелите гости.

Вечерта се оказа дълга. Главата я заболя от шума в заведението, гърбът й се схвана от продължителното седене върху твърдия стол, а от усилията да се държи мило и любезно с приятелите на съпруга си започваше да й се вие свят.

Когато най-сетне сервираха кафето, тя направи знак на Саймън, че иска да си вървят. За нейна приятна изненада, той веднага се съгласи. След като се сбогува с всички, я прегърна през кръста и я поведе към очакващата ги кола.

— Колко е приятно да се прибираш у дома — възкликна тя и с въздишка на облекчение се настани удобно върху кожената седалка на ролс-ройса.

Той й се усмихна леко и без да отговори, потупа шофьора по рамото.

— Искам да ме закараш до „Редженси клъб“ в Сохо, а след това да отведеш милейди вкъщи.

— Добре, милорд.

Десет минути по-късно колата спря пред затъмнен вход, пред който имаше мръсен навес. Саймън я погали бързо по бузата.

— Наспи се добре. Ще се видим сутринта — каза весело той, после се измъкна и потъна в тъмнината, следван от току-що пристигнал с такси млад мъж. Беше Багърс.

Алексия се опитваше да сдържи чувствата си, докато шофьорът я закара до къщата. Прислужникът очакваше завръщането й, но тя изтича покрай него с наведена глава и се втурна по стълбите към спалнята си.

Побърза да освободи камериерката и едва тогава се хвърли върху леглото и даде воля на сълзите си. Плака до пълно изтощение. Да я унизи по този начин пред прислугата, беше едно, но да я нарани така преднамерено и жестоко беше вече съвсем друго нещо.

Захвърли бижутата върху тоалетната масичка и се разсъблече, оставяйки дрехите направо на пода. После се сгуши в завивките.

Тази нощ се прости завинаги с невинността си.