Уна-Мери Паркър
Тайните на Алексия (2)

Първа глава

Сградата бе толкова величествена, че приличаше повече на дворец, отколкото на къща. Очите на Алексия се разшириха от изумление, щом видя „Марли Корт“ между дърветата в края на дългата алея. Имаше вид на пясъчен замък, украсен като сватбена торта. Обградено от добре поддържани градини и паркове, имението гледаше към полегата морава, водеща към езеро, зад което в далечината се мъжделееха гори и хълмове.

— Господи! — ахна тя и приглади новите си сиви плетени ръкавици.

На гарата ги бе очаквала кола и сега, седнала на задната седалка до придружителката си лейди Гудуин и дъщеря й Джейн, усети как опасенията й нарастват, докато минаваха под образувания от масивни дъбове сенчест тунел, за да излязат под сияйните лъчи на следобедното слънце.

„Марли Корт“. Семейното имение на приказно богатите граф и графиня Клифтън. Свят, съвсем различен от мрачния апартамент в Кенсингтън, единственият й дом досега, и вечната нищета.

Лейди Гудуин — закръглена, едра жена с топла усмивка, издаваща болните й амбиции да задоми сполучливо Джейн, бе особено приказлива по време на пътуването им с влака и я бе засипала с куп въпроси за семейството й.

Алексия й бе отговаряла любезно, но предпазливо, чудейки се през цялото време как би могла самата тя да се преобрази от обикновена ученичка в истинска млада дама. Личеше си, че под вещото ръководство на майка си, Джейн е преминала през всички етапи в усвояването на изкуството на изисканите маниери, докато Маргарет Ерскайн бе казала на дъщеря си единствено, че е жалко, задето има толкова лоши обноски, и ако не може да каже нещо остроумно, по-добре да не говори изобщо. Но най-вече да не позволява на никого да разбере колко са бедни.

Алексия най-много се страхуваше, че бдителността й в един момент ще се притъпи и ще издаде унизителни факти, като тези, че нямат прислуга, а повечето й дрехи са шити от баба й.

Колата се движеше неумолимо към къщата. Шофьорът гледаше право пред себе си, а мис Грийн, камериерката на лейди Гудуин, седеше до него, стиснала касетата с бижута на господарката си, сякаш държеше бомба, готова да избухне всеки момент.

— Не извадихме ли истински късмет с времето? — отбеляза лейди Гудуин, обръщайки се настрани, за да може по-добре да се наслади на красивия пейзаж. — Виж, Джейн! Погледни онези орехи! Виждала ли си някога такива внушителни дървета?

Дребното, бледо и не особено привлекателно момиче съвсем не изглеждаше впечатлено.

— Аха — отвърна то вяло. — Прекрасни са.

На Алексия й се искаше да се чувства също толкова спокойна, вместо да изпитва това тревожно, засилващо се усещане за обреченост, от което сърцето й биеше лудо. В крайна сметка беше поканена само за три дни и преди да се усети, щеше отново да се върне у дома и да разказва на баба си за гостуването.

Стигнаха до парадния вход и гумите на колата изсвистяха по алеята, равномерно посипана с едър пясък, наподобяващ захарни кристали. Икономът и двама лакеи, облечени в тъмнозелени ливреи, стояха пред отворените врати с безизразни лица, сякаш очакваха не гости, а поредната доставка на въглища.

Лейди Гудуин и Джейн слязоха грациозно, но Алексия се чувстваше доста затруднена от дългата до средата на прасците й пола. Движенията й бяха тромави и недодялани като на непохватна провинциалистка. В същия момент един полъх на вятъра разтвори палтото й, а дългият, тесен шал се развя около шията й като знаме.

— Божичко! — възкликна високо тя и улови шапката си, преди да бъде отнесена.

Лейди Гудуин й отправи смразяващ поглед. Съкрушена, тя ги последва в огромно тъмно преддверие с размерите на тенискорт. Там веднага бяха посрещнати от икономката мисис Аби, която ги поведе към масивно стълбище в якобински стил, а после през широка галерия, чиито стени бяха отрупани с гоблени. Минаха по няколко коридора, преди да стигнат до стаите си.

— Банята е малко по-надолу — осведоми ги жената. — Чаят ще бъде сервиран точно в пет часа в червения салон. Ако ви потрябва нещо, просто позвънете.

Имам нужда единствено от карта, която да ми помогне да се върна в преддверието, мислено отбеляза Алексия, обзета от паника, че лейди Гудуин и дъщеря й могат да тръгнат преди нея, оставяйки я да се лута сама. Никой не я бе предупредил, че ще стане така. Бе очаквала да я посрещнат лично лорд и лейди Клифтън. Бе смятала, че ще има още много гости на нейната възраст, които да сноват наоколо и да създават ведра атмосфера преди бала. Вместо това гробната тишина в къщата я караше да се чувства като заключена в музей след края на работното време.

Миг по-късно лакеят се появи с куфарите й. Девойката изправи рамене и вирна брадичка. Никой не биваше да разбере колко объркана и смутена се чувства.

— Благодаря ви — каза тя, сякаш цял живот е разполагала с прислуга, и мъжът излезе, затваряйки тихо вратата след себе си.

Бяха я предупредили да не разопакова сама дрехите си. Баба й я бе посъветвала: „Това е работа на камериерката, която ще ги изглади, ще ги подреди вместо теб и ще ти напълни ваната. Когато излизаш, не забравяй да й оставиш няколко монети на тоалетната масичка“.

Алексия се огледа с любопитство. Впечатли се от огромното двойно легло с бледозелен балдахин. Срещу камината, в която пращеше огън, въпреки че беше вече май, имаше старомоден диван. До прозореца стояха стол и маса, върху която се виждаха подредени листове с графския герб, писалка и сребърна мастилница. Огледа се в цял ръст в голямото огледало и установи, че в сравнение с елегантната Джейн изглежда по-скоро като прислужница в евтините си дрехи.

Съблече палтото, метна го върху стола и се запита как ще издържи през следващите няколко дни, без да се издаде. Един поглед бе достатъчен, за да се досети човек, че семейството й няма пукната пара и мястото й съвсем не е тук.

Шум на пристигаща кола привлече вниманието й.

Свали шапката си, внимателно отвори прозореца и се надвеси. Пред нея се откриваше гледка към великолепната градина, но няколкото едновременно пристигащи автомобила разбудиха любопитството й. От първия „Ролс Ройс“ излезе красиво облечена двойка, придружавана от двете си дъщери, а веднага след това се появи и друга кола, с която очевидно пътуваха камериерката и един слуга заедно с осем куфара.

Алексия погледна собствения си багаж, натъпкан във вехтата пътна чанта на баща й, и сърцето й се сви. Но вниманието й отново бе привлечено към алеята. Бяха пристигнали още трима от гостите, а шофьорите им оглеждаха критично возилата на другите, докато лакеите сновяха насам-натам, заети с поредните купища куфари и кутии. После се появи старомодна карета, теглена от кон, и от нея слезе възрастна двойка, която сякаш не бе променяла стила си на обличане от 1910 година.

Колоната завършваше открито, изпръскано с кал „Алфа Ромео“, карано от млад мъж със слънчеви очила и туидена шапка с козирка.

Тя се надвеси още по-ниско, за да вижда по-добре. Колата спря със свистящи върху алеята гуми точно пред главния вход, но новопристигналият мъж бе приветстван не от иконома, а от млад русокос ездач, който скочи от коня си с радостни възгласи:

— Родърс, стари приятелю! Толкова се радвам да те видя!

Шофьорът се измъкна от колата и непринудено започна да смъква кожените си ръкавици.

— Здравей, Саймън — отговори той сдържано, но младежът обви ръце около раменете му и го прегърна непохватно.

— Мислех, че изобщо няма да дойдеш, Родърс.

— Господи, доста път е от Пенхолт до тук — отвърна с досада мъжът, отдръпна се и свали очилата и шапката си. — Можеш ли да си представиш, че тази сутрин съм станал преди първи петли? — беше висок, с широки рамене и светлокестенявата му коса се развяваше от силния бриз като копринена. Отмятайки я небрежно от очите си, новодошлият добави: — Между другото, честит рожден ден.

— Благодаря. Влизай. Цялото семейство те очаква с нетърпение.

Значи това е Саймън Станхоуп, замислено отбеляза Алексия, докато двамата мъже изчезваха в къщата.

Виконт Станхоуп, наследникът на граф Клифтън, един от най-желаните ергени в цялата страна.

Докато миеше ръцете и сапунисваше лицето си, тя откри, че най-големите й страхове се бяха оправдали. Докато дълго бе гледала през прозореца, за да наблюдава пристигането на гостите, лейди Гудуин и Джейн вече бяха слезли за чая.

Когато излезе в коридора, си спомни, че имаше някаква извивка, водеща към обширна галерия. Мина покрай няколко врати, докато се озова в Т-образен лабиринт и спря, чудейки се накъде да поеме. Не си спомняше да е минавала оттук.

— Ехо! Мога ли да ви помогна?

Алексия се извърна рязко. Млад мъж с разрошена светла коса, стройна фигура, поразителни сини очи и подкупваща усмивка срещна смутения й поглед. Беше Саймън.

— Здравейте. Аз съм Александра Ерскайн — обясни тя, пламнала от срам. — Изгубих се. Бихте ли ми казали как да стигна до червения салон?

— Ще ви заведа до там.

Той тръгна енергично към нея и в един странен миг й се стори, че огромен рояк малки мушици замъглиха лицето му. Тя примигна. За миг очертанията на главата и раменете му сякаш се размазаха и тя предположи, че се е замаяла от струящите през прозореца слънчеви лъчи. Поспря, преди да му благодари. Зрението й бързо се проясни и откри, че се взира в най-светлите сини очи, които някога е виждала. Толкова светли, че зениците приличаха на тъмни дупчици, пробити в черепа му.

Младият мъж я наблюдаваше с любопитство.

— Значи вие сте Александра Ерскайн. Чух, че ще ни гостувате. Познавате ли Вирджиния? И тя ще бъде дебютантка тази година.

— За мен това не важи в пълния смисъл — припряно отвърна момичето, опасявайки се да не остави погрешно впечатление. Може би той щеше да си помисли, че родителите й ще устроят бал в нейна чест, и щеше да очаква да го поканят.

— О! Изглеждате ми на подходяща възраст.

— Вече съм на осемнайсет, но живея в Лондон, както сигурно знаете… — гласът й потрепери и тя се почувства много глупаво.

Саймън се засмя, мушна ръка под лакътя й не без нотка на интимност и я поведе по коридорите, докато се озоваха в горния край на масивното стълбище.

— А пък аз си мислех, че именно столицата е мястото, където се случва всичко — прошепна той, сякаш споделяше с нея някаква тайна. — Вирджиния е бясна, че след войната отмениха представянето в Бъкингамския дворец. Какво си въобразяват кралят и кралицата? Какъв смисъл има да си дебютантка, ако не те въведат във висшето общество, нали!

Тя отново примигна, напълно объркана.

— Не, предполагам, няма.

— Никога ли не сте идвали тук? Откъде се познавате със семейството ми?

Непринудените му маниери и колоритният му начин на изразяване я заинтригуваха.

— Моят и вашият баща са били приятели в „Оксфорд“. Преди няколко дни майка ви случайно срещнала татко на „Бонд Стрийт“ и ме поканила да ви гостувам.

— Имате ли братя или сестри?

— Не, единствено дете съм.

Светлите му очи проблеснаха с одобрение.

— Извадили сте късмет.

Стигнаха до обширното фоайе и той я поведе през двойната врата към салон, обзаведен с мебели с рубиненочервена дамаска, декорирани в златисто. Петнайсетина души бяха насядали наоколо, отпивайки чай от изящни чаши. Сред тях бяха лейди Гудуин и дъщеря й Джейн. Двете разговаряха с млад мъж с изражение на бито куче.

— Мамо! Татко! Вижте кого открих да се лута из коридорите като заблудена овчица — весело се провикна Саймън. — Това е… Това е… — той се обърна въпросително към нея: — Как ви беше името?

Алексия не знаеше дали я взема на подбив, или говори сериозно.

— Казвам се Александра Ерскайн. Приятно ми е — погледна мрачния мъж, застанал с гръб към камината. Жена, на която все още й личеше, че била много красива на младини, стана от стола си и тръгна към нея с протегната ръка.

— Здравейте, мила. Толкова се радвам, че дойдохте. Саймън! — тя се обърна към сина си с престорена строгост. — Защо не се опиташ да бъдеш по-любезен? Ако продължаваш да се държиш така, горкото момиче ще си помисли, че е попаднало в лудница.

Младият мъж извърна сините си очи към гостенката и каза дяволито:

— Тя е достатъчно силна, за да се погрижи сама за себе си. Личи си от пръв поглед. Нали?

Алексия не успя да удържи смеха си, усещайки, че все повече го харесва.

— Очевидно ще ми се наложи — момчешкото му държане й се струваше обезоръжаващо, изгаряше от нетърпение да го опознае по-добре.

— Значи ти си дъщерята на Малкълм Ерскайн, така ли? — мрачно се намеси в разговора лорд Клифтън с потно червендалесто лице и стегната в костюм от кафяв туид едра фигура. — Хммм! Не съм виждал баща ти от години. С какво се занимава напоследък? Все още ли губи пари на надбягванията?

— Татко вече не залага на коне — тихо обясни Алексия, обзета внезапно от желанието да се намира на всяко друго място, но не и в тази стая.

Всички се бяха обърнали към нея и държейки чаши в ръце, я наблюдаваха с любопитство.

— Толкова мило момиче! Жалко, че има такъв баща — отбеляза някой шепнешком.

Лорд Клифтън продължи на висок глас:

— Защото не може да си го позволи, а? Вероятно е пропилял цялото семейно състояние.

— Прекаляваш, Иън — възрази съпругата му. — Това беше излишно.

Той я изгледа и очите му блеснаха студено.

— Какъв е смисълът да говорим със заобикалки? На всички е известно, че Малкълм Ерскайн е неудачник, който изгуби парите си на залагания. Момичето няма никаква вина.

Алексия хапеше долната си устна, а парещите сълзи напираха да бликнат всеки момент.

— Баща ми е чудесен човек! — избухна гневно тя. — Всички го харесват, защото никога в живота си не е наранявал, когото и да било.

— Какво? Дори и онези, от които вземаше пари назаем? — лорд Клифтън извърна към нея пълни с презрение очи, но в дъното им блесна някакво различно чувство, сякаш нещо у момичето го бе трогнало. — Е, ти си му дъщеря. От теб се очаква да говориш точно така, нали? — додаде с неохота той.

Пренебрегвайки го, жена му се приближи и обгърна с ръка раменете на Алексия.

— Не обръщай внимание на думите му, скъпа. Ела да пием чай — каза непринудено тя, докато я отвеждаше към кръгла масичка, застлана с бяла дантелена покривка, върху която на сребърен поднос бе подреден фин порцеланов сервиз.

През това време продължаваха да прииждат нови гости и съвсем скоро компанията се оживи. Алексия бе представена на семейството с двете дъщери, чието пристигане бе наблюдавала, но трудно можеше да се съсредоточи и да вземе участие в онова, което баба й наричаше „банални, незначителни разговори“.

Презрителните думи на лорд Клифтън я бяха наранили дълбоко, карайки я да съжалява, че е дошла, и същевременно да се пита дали и други споделят мнението му. Тя обичаше баща си повече от всеки друг на света въпреки постоянното мърморене на майка й, че е „неудачник, съсипал живота й“.

Стараейки се да овладее вълнението си, се огледа наоколо. Саймън беше изчезнал и вече никой не й обръщаше внимание. Гостите говореха помежду си и дори момичетата на нейната възраст не проявяваха дружелюбно отношение към нея. Тогава до нея се приближи самоуверено на вид момиче с дързък поглед и гъста кестенява коса, спускаща се неугледно върху раменете му.

— Значи ти си Александра Ерскайн?

— Да, но всички ме наричат Алексия. А ти си…

— Вирджиния Станхоуп, разбира се — тя изгледа гостенката от черните дантелени пантофки до яката на семплата блуза с неприкрито презрение.

Стъписана, Алексия възкликна срамежливо:

— О! Ти си сестрата на Саймън!

Вирджиния се вторачи в нея злобно, сякаш за да я постави на мястото й, откъдето нямаше намерение да й позволи да мръдне.

— Защо изобщо са те поканили на моето празненство? Ние не се познаваме, нали?

— Бащите ни са били приятели в университета и както обясних на Саймън преди това, се изгубих и не знаех как да стигна до червения салон…

— Изгуби се? — повтори другата. — Никога не съм чувала нещо по-нелепо от това някой да се изгуби в къща.

Лицето на Алексия пламна от срам.

— Вашата е доста голяма.

Това празненство заплашваше да се превърне в най-ужасния ден в живота й, а пред Вирджиния с нейната скъпа, модерна рокля и масивна кехлибарена огърлица се чувстваше направо жалка.

В този момент в стаята връхлетя Саймън, сияещ от вълнение.

— Видях балната зала! — възкликна той към събралата се компания, останал почти без дъх. — Двамата с Родърс надникнахме… Направо е божествена! — тогава забеляза унилата Алексия. — Миличка, трябва да я погледнеш! — улови я припряно за ръката и започна да я тегли към вратата за удивление на гостите, които се наслаждаваха на чаша успокояващ чай. — Освен това искам да те запозная с Родърс! Той е наш далечен братовчед и е изключителен човек.

С периферното си зрение тя успя да забележи гневното изражение върху лицето на Вирджиния, докато лейди Гудуин насърчаваше дъщеря си да тръгне с тях, което момичето отказа с леко поклащане на глава.

Родерик Дейвънпорт стоеше в средата на преддверието и разглеждаше картина, изобразяваща убит елен.

Саймън махна с ръка.

— Това е Родерик Дейвънпорт. Родърс, запознай се с Александра Ерскайн. Алексия, представям ти Родърс.

Още от първия поглед момичето разбра, че има пред себе си човек, на когото би могло да се довери. Чертите му бяха строги, кожата — гладка, а тъмните му очи излъчваха доброта. Устните му бавно се извиха в усмивка.

— Здравейте, Александра — каза той с дълбок, тих глас.

— Здравейте. Обикновено ме наричат Алексия.

Той се усмихна по-широко.

— А пък на мен всички ми казват Род.

— Всички, освен мен, приятелю — нетърпеливо се намеси Саймън, като улови и двамата за ръце. После се обърна към момичето, сякаш забравил за присъствието на другия мъж. — Балната зала е строена през XV век, но през XVII един от предшествениците ни решил да я реконструира. Изглежда огромна и доста мрачна, затова не трябва да се плашиш.

Родерик го изгледа скептично.

— Защо пък трябва да се плаши?

Саймън сви театрално рамене.

— Защото, както сам знаеш, е доста импозантна! Толкова е величествена!

— Което се отнася за целия „Марли Корт“, ако трябва да сме точни — сухо отбеляза приятелят му.

Младият домакин пристъпи крачка напред и със замах отвори двойната врата.

— Ето! Е, какво ще кажеш? Невероятно, нали?

Алексия веднага отбеляза мислено, че това е най-натруфената стая, която някога е виждала. Множество извивки, декоративна мазилка, украсена със златисти листа, камина, облицована с многобройни мраморни плочки, стигаща до потъмнелия от времето таван, стилни колони с капители с овални орнаменти, украсяващи четирите ъгъла. Излъсканият под с цвят на мед блестеше като ледена пързалка и навсякъде изобилстваше от цветя — навити около колоните, в огромни вази, разпръснати из цялото помещение, или като гирлянди, висящи над френския прозорец, водещ към терасата. И за да се подсили и бездруго фрапантното разточителство, наоколо бяха подредени златисти столове, ниски масички, тежки полилеи, семейни портрети и всевъзможни произведения на изкуството.

Тя усети погледа на Родерик върху себе си и побърза да му отвърне. В изражението му долови някаква насмешливост, сякаш той се чудеше дали е толкова впечатлена, колкото очакваше Саймън.

— А ще има ли достатъчно място за танците? — попита със съмнение Алексия.

Саймън изглеждаше съкрушен.

— Разбира се, че ще има — отговори той троснато. — Хората ще искат от време на време да седнат и да си поговорят. Не намираш ли, че изглежда великолепно?

— Красиво е — побърза да се съгласи девойката, давайки си сметка, че приятелят му продължава да я наблюдава. — Цветята са прекрасни.

Разочарован, домакинът се извърна.

— Е, според мен балът ще стане основна тема на разговор през следващите няколко месеца.

— Не се съмнявам — тихо отбеляза Род.

— Хайде да пийнем по нещо! Да празнуваме! В края на краищата, днес имам рожден ден — Саймън се обърна към един от прислужниците: — Шампанско „Белмонт“. Не забравяй и чаши.

— Аз не… — колебливо подхвана Алексия.

— О, напротив — възрази домакинът, отново развеселен. — Само няколко глътки, миличка. Нали ще пийнеш за мое здраве?

Тя се усмихна едва забележимо.

— Е, добре.

Струваше й се неудобно да откаже предвид обстоятелствата, освен това винаги изпитваше някакъв трепет, когато я наричаше „миличка“. Никой досега не се бе обръщал към нея по този начин и това я караше да се чувства поласкана и пораснала.

Саймън издърпа един от позлатените столове.

— Настанявай се. Нека се порадваме на това място, преди да е връхлетяла тълпата. Споменах ли ти, че съм поканил една джаз формация да свири довечера?

Час и половина по-късно, след две чаши шампанско, Алексия отчаяно се опитваше да намери пътя към стаята си. Господи, колко коридори и стълбища имаше в тази къща?!

Откритието, че минава за втори път покрай картина, изобразяваща пасящи на ливада крави, я хвърли в паника за втори път този ден. Леко замаяна от алкохола, тъй като до този момент не й бяха позволявали да опита дори глътка вино, тя се запита дали да не се осмели да почука на някоя врата и да помоли да й изпратят прислужница, която да я заведе до спалнята й.

В този момент чу нечии гласове. Беше мисис Аби, която настаняваше закъснели гости.

— Опасявам се, че се изгубих — съобщи на икономката Алексия.

Жената й се усмихна ведро.

— Случва се на всички, които идват тук за първи път. Веднъж един посетител дори беше опънал бял конец, за да намери пътя до банята и обратно.

Изпита неописуемо облекчение, щом се озова зад вратата на стаята си. Камериерката беше разопаковала и подредила дрехите й в гардероб, прикрит зад завеса от пъстра басма. Бледосинята й вечерна рокля бе приготвена, заедно с подходящи сатенени обувки и дълги бели ръкавици, бельото й бе сгънато върху един стол, а до него — копринените чорапи, подарък от баба й. Огънят в камината пукаше успокоително, върху страничната масичка имаше поднос с бисквити и кана с вода. На нощното шкафче до леглото бяха подредени няколко книги и нови списания.

Неочаквано я обзе непознато чувство на самоувереност, дължащо се преди всичко на шампанското, което я накара да си помисли, че може да отиде навсякъде и да направи всичко.

На вратата се почука тихо.

— Напълних ви ваната, мис — разнесе се бодър младежки глас.

Алексия се чувстваше толкова щастлива, че й се прииска да прегърне малката камериерка. Беше попаднала в рая. За такъв живот бе мечтала винаги. И смяташе да си го осигури, да избяга от вечните скандали, от постоянната липса на пари, от нещастното си детство. Тази вечер щеше да е повратната точка и нищо нямаше да й попречи да се забавлява.

Нощта премина в такъв водовъртеж от невероятни впечатления, че можеше да възстанови отделни мигове от нея едва на следващия ден. Вечерята за петдесет гости се състоя около маса, отрупана със сребърни съдове, кристал, бели орхидеи и свещи. Имаше бульон, последван от риба в бял сос, печено агнешко, пудинг и студени мезета, поливани обилно с първокласно вино. За самия бал пристигнаха още около триста души.

Те изпълниха приземния етаж и обширните стаи с разговори и смях, докато лакеите разнасяха подноси с шампанско и имаха грижата да пълнят всички чаши в мига, в който се изпразваха.

На Алексия всички жени й изглеждаха изключително красиви, облечени в сатен и шифон, отрупани с бижута, размахващи предизвикателно ветрила от щраусови пера. Мъжете се суетяха около тях, флиртуваха и се вихреха на дансинга с партньорките си.

Дори откъслечните разговори, долитащи до нея, преливаха от остроумие и аристократизъм.

Тя забелязваше най-малките подробности, попиваше жадно атмосферата на нощта и у нея се затвърждаваше убеждението, че иска да живее точно по този начин. Никога не бе допускала, че съществува такъв свят.

Не бе и предполагала, че може да има такова невероятно удоволствие. Не бе ставала свидетел на толкова споделено щастие.

Тогава Саймън доведе доста висок мъж, приближаващ тридесетте.

— Трябва да се запознаеш с нашия Багърс, иначе казано Бенджамин Мортимър Смит — обяви той. — Бях негово протеже в „Итън“.

— Наричайте ме Багърс като всички останали — вметна весело другият. — А вие сте…

— Александра Ерскайн — у него имаше нещо неприятно.

— И ви викат как… Алекс? Али? Ал? — попита той и нагло обви ръка около кръста й.

— Алексия — отвърна му с леден тон тя.

— Ааалекзииия! — провлече той. — О, самата вие сте като Ана Каренина. Може би сте романтична млада дама?

— Не, не мисля.

Багърс се вторачи в лицето й.

— Не мислиш, а? Мило дете, според мен това трябва да се провери, нали?

В този момент до тях застана Родерик.

— Багърс, дръж се прилично — нареди строго той. — Знам ти номерата.

Алексия го изгледа изненадано.

— Да не би да сте служили заедно в армията?

Двамата мъже се спогледаха и избухнаха в смях.

— В армията ли? — повтори Бенджамин. — Мило момиче, с моето зрение комисията не би ме допуснала до служба дори ако германците се бяха установили на брега на река Дувър. Хайде, ела да потанцуваме.

Той я повлече към дансинга, преди девойката да успее да възрази, докато в същото време оркестърът свиреше, а прадедите на рода Клифтън гледаха от портретите на стените с мълчаливо неодобрение.

Всъщност вечерта тя се запозна с много приятели на Саймън. Всички те бяха постоянно готови да флиртуват, лекомислени и неискрени. Освен това имаха смешни прякори като Хутс Маквийн, Порги Харгривс Уеб, Плами Пиърсън и Снагъл Синклеър^[1], без съмнение дължащи се на начина, по който говореха или се държаха. Така и не научи истинските им имена, а и не я интересуваше. Единственото важно бе, че се забавлява, но не можеше да разбере защо, щом някой от тях започнеше да се навърта около нея, Родерик неизменно се появяваше като истински ангел хранител.

— Добре ли си, Алексия? — питаше я непрекъснато.

— Да, много добре, благодаря — отвръщаше му бързо и си вземаше поредната чаша шампанско от подноса на минаващия наблизо лакей.

Малко по-късно, гледайки я доста загрижено, същия въпрос й бе задал и Саймън:

— Всичко наред ли е?

— Ама разбира се!

Защо ли всички се бяха разтревожили за нея? Дали не я съжаляваха заради баща й? Или задето вечерната й рокля е ушита от баба й? А може би защото не беше дебютантка като останалите момичета?

— Много съм добре — заяви категорично. — И страшно се забавлявам.

— Е, добре тогава. Хайде да потанцуваме.

Саймън я завъртя към дансинга, оставяйки Родерик загледан след тях, докато из въздуха се носеше оглушителното соло на саксофона. Тя се усмихна на партньора си. Тази нощ се бе оказала по-прекрасна от очакванията й и той й изглеждаше толкова красив, толкова трогателно млад с бялата си вратовръзка, разрошена коса, златиста от отблясъците на свещите, и ухайната гардения, прикрепена към ревера му.

— Не е ли опияняващо? — прошепна девойката, останала без дъх.

Бледосините му очи се вторачиха в нейните и той се разсмя.

— Невероятно, нали? Мама и татко са надминали себе си тази вечер.

— Мисля, че къщата е прелестна.

Светлорусите му вежди се повдигнаха.

— Тази вечер да — съгласи се младежът. — Трябва пак да ни дойдеш на гости.

— О, с огромно удоволствие.

— Значи се разбрахме.

— Истински късметлия си, че живееш тук — отбеляза тя замечтано.

Саймън я изгледа с недоверие.

— Мислиш ли?

— О, Господи, да!

Устните му се свиха и изражението му внезапно стана мрачно.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Всичко е вятър и мъгла.

— Сериозно ли говориш? — объркано попита момичето.

— Ооо, на кого му пука? Да вървят по дяволите всички! Както обичам да казвам, животът е, за да се живее. Да се махаме оттук. Стана адски горещо.

Тя му позволи почти насила да я отведе до френския прозорец, водещ към терасата. Луната се открояваше като ярък фенер на фона на черното небе, въздухът беше наситен с плътния, опияняващ аромат на цъфтящите наблизо жасминови храсти.

— Какво е семейството ти? — попита той рязко, извади златна табакера от джоба на фрака си и й предложи цигара.

— Моето семейство? Съвсем обикновено, бих казала. Не, благодаря, не пуша. Родителите ми не са богати като твоите и в този смисъл не си подхождаме.

— Това изобщо не ме интересува. Питам те какви са — весели, необщителни, любезни, сурови? Добре ли се отнасят с теб? — замълча и дръпна дълбоко от цигарата си.

Алексия въздъхна неспокойно, за да спечели време, тъй като не й се искаше да отговори. Каза неопределено:

— Предполагам, като всяко друго семейство са по малко от всичко.

— Моята майка никога не е идвала в детската стая, за да ни целуне за лека нощ — погледна я тъжно като малко кученце. — Татко често ме налагаше с камшика за езда. Пляс! Пляс! Пляс! — стиснатата му в юмрук ръка започна да удря каменния парапет на терасата.

В този момент тя си даде сметка колко е пиян. Саймън се олюля за момент, после се стовари тежко върху близката пейка.

— Теб били ли са те някога? — попита с гневен глас той.

— Момичетата май не ги бият — отвърна му малко изплашено Алексия.

Саймън я сграбчи за ръката и я притегли към себе си. Дъхът му миришеше на бренди.

— Просто искам да разбера какво означава любовта — продължи той с неочаквана нежност. — А ти знаеш ли?

Тя седеше до него скована, мълчалива, обзета едновременно от страх и срам. Извърна глава и се престори, че не го е чула.

— До болка копнея да бъда обичан — продължи Саймън и притисна ръката й към слабините си. После се надвеси над нея с полуотворена уста и притворени очи. — Можеш ли да ме обикнеш, мила? Много ми се иска да ме обикнеш.

Алексия скочи стреснато и отблъсна ръката му. Това беше точно поведението, за което я беше предупреждавала баба й. Младите мъже често се напиваха и се опитваха да се възползват от невинността на момичетата. Репутацията й и така беше сериозно застрашена, ако някой я видеше да седи сама с него тук посред нощ. А ако му позволеше и да я целуне, един Господ знае какво би могло да се случи и докъде би могло да доведе това.

— Трябва да вввляза вътре — заекна тя.

— Не ме оставяй, миличка — изстена той. — Исках само да…

Момичето се извърна и в мига, в който тръгна към къщата, забеляза силуета на Родерик в рамката на отворения френски прозорец. Той стоеше съвсем неподвижно, наблюдавайки я, докато тя се приближаваше към него.

Ядосана, че се е оставила да бъде въвлечена в такова компрометиращо положение, тя се насили да се усмихне, очаквайки той отново да я попита дали е добре.

Вместо това мъжът се засмя и каза любезно:

— Търсих те. Питах се дали би искала да танцуваш с мен.

— О, с удоволствие — отвърна Алексия, надявайки се да не е издала облекчението, което изпита. Поне нямаше друг свидетел на случилото се.

Когато се прибра в стаята си, минаваше два през нощта. Камериерката бе оставила поднос с леки сандвичи и чаша мляко на нощното шкафче, леглото й беше приготвено за сън, нощницата лежеше разгъната върху него, а пред камината имаше предпазна решетка за по-голяма сигурност.

Тази нощ се бе оказала нощ на открития, наситена с магия и романтика, превръщайки Алексия от скромна ученичка в млада дама. Неспособна да заспи, тя се надвеси през прозореца и вдишвайки топлия ароматен въздух, започна да наблюдава четиримата пазачи, които обикаляха къщата, давайки си сметка, че гостенките са донесли със себе си цели състояния под формата на бижута.

* * *

— Много се извинявам — прошепна сутринта Саймън, когато всички се събраха около масата за закуска. — Снощи се държах непростимо. Всъщност бях прекалено развълнуван, за да хапна нещо на вечеря, така че — няколко чаши шампанско и… край! Чувствах се лек като перце. Ще ми простиш ли?

Алексия забеляза тревогата в погледа му и веднага омекна. В края на краищата предишната вечер и тя не бе съвсем трезва.

— Всичко е наред.

— Сигурна ли си? — попита я напрегнато той и смръщи вежди.

— Напълно — девойката се засмя нервно, ужасена от откритието, че неприличното му поведение тайно я бе развълнувало.

— А ти забавлява ли се? Добре ли прекара? — Саймън разтърси глава. — Почти нищо не си спомням от момента, в който ти влезе в къщата.

— Всъщност никога не съм преживявала нещо толкова хубаво — съвсем откровено отговори момичето.

Вирджиния, която в този момент си сипваше допълнително пържени яйца от страничния поднос, чу думите й и се обади троснато:

— О, не се и съмняваме. Танцува цяла нощ, нали? При това дори не си дебютантка!

Саймън я изгледа строго.

— Беше изключително грубо от твоя страна, Вирджиния. Това, че е имала повече партньори за танци от теб, не означава, че можеш да се държиш като разглезена хлапачка! Тя е чудесно момиче и я поканих да ни гостува отново.

— Не от теб зависи кой ще отсяда в дома ни — злобно изсъска сестра му. — Все още не си наследил имението.

Доста бледа, лейди Клифтън отпи глътка черно кафе и се обади от мястото си в единия край на масата:

— Кога, за Бога, ще пораснете вие двамата? Моля, извини ужасните им маниери, мила Алексия. Довърши закуската си, а после ще се присъединиш към компанията.

Дълбоко унизена, гостенката пренебрегна изящните сребърни съдове, под които малки спиртници поддържаха храната топла, и си наля само чаша кафе.

— Не си ли гладна? — попита я Саймън, докато слагаше в чинията си яйца и бекон.

Неспособна да преглътне грубостта на Вирджиния, тя отвърна рязко:

— Не, не съм. Благодаря.

— Все още ми се сърдиш, нали?

— Ни най-малко.

— Ще поиграеш ли крикет с мен по-късно днес?

Алексия кимна любезно, но внезапно я обзе лошо предчувствие и й се прииска да си тръгне веднага. Магията и блясъкът на отминалата нощ бяха изчезнали. Огромната къща може и да притежаваше удобствата на луксозен хотел, но в нея имаше нещо тайнствено, което й убягваше. Дали това усещане не се дължеше на странните думи на Саймън, че „всичко е вятър и мъгла“?

— Може би и една игра тенис? — продължаваше да я уговаря той.

— Съжалявам, не играя тенис.

Младият мъж я изгледа объркано.

— За какво използвате тенис корта си в такъв случай?

— Нямаме тенискорт — за свое огорчение Алексия установи, че той не си дава сметка за огромната пропаст, която зее помежду им. Вероятно, след като бе разбрал колко обикновен и беден е нейният живот в сравнение с неговия, нямаше да иска да има нищо общо с нея. — Както и повечето къщи в Лондон — добави небрежно тя в отговор на някаква глупост от негова страна.

Саймън се разсмя, без изобщо да се засегне.

— Съвсем бях забравил, че живееш в града. Другата седмица смятам да отскоча до там. Може ли да ти се обадя? Дали родителите ти ще ми позволят да те изведа на вечеря? Имаш ли придружителка като онази досадна лейди Гудуин, с която пристигна тук? Горкичката — продължи, без да дочака отговора й, — сигурно е ужасно да си момиче.

— Вече свикнах — пошегува се тя, надявайки се, че споменатата достолепна дама не ги е чула.

Смехът му отекна от едната стена в другата и стресна онези, които сериозно се бяха заели със закуската си.

— Свикнала си значи! — повтори той. — Миличка, ти си невероятна! Луд съм по теб. Ела ни на гости още следващия уикенд. Или още по-добре изобщо не си отивай. Остани тук! Шофьорът ти би могъл да ти донесе всичко необходимо, нали? Хайде, кажи, че ще останеш!

Всички се бяха вторачили в нея, особено лейди Гудуин, чието войнствено изражение издаваше съмненията й, че нейната повереница се държи неприлично, при това напълно засенчвайки горката Джейн.

Алексия пламна и изведнъж й стана горещо в грозната, ръчно плетена жилетка, докато останалите момичета бяха облечени в копринени ризи и носеха перлени огърлици.

— Съжалявам, но имам работа в града.

— Но сигурно би могла…

— За Бога, Саймън, млъкни! — изкрещя лорд Клифтън, който тъкмо влизаше в трапезарията. Изглеждаше подпухнал и раздразнителен, докато оглеждаше съдовете с храна. — Къде са наденичките? Знаете, че обичам наденички за закуска. Защо тази сутрин няма? — попита с нарастващ гняв той.

Пребледнял, икономът се появи в стаята.

— Защо не вземеш нещо друго за разнообразие? — меко предложи лейди Клифтън.

— А ти защо не си гледаш твоята работа? — изстреля съпругът й и я изгледа яростно.

Изумена, Алексия отпи от чая си и огледа изпитателно прислужника, върху чиято жълта униформа бе избродиран фамилният герб на рода Клифтън. Значи не само нейните родители имаха нещастен брак. Те не си крещяха така, но помежду им съществуваше ледена отчужденост, цареше продължително и болезнено разочарование, породено от съжаление.

Домакинята се обърна към нея:

— Кажи ми, мила, как е баща ти? Докато учеше в „Оксфорд“, беше един от най-хубавите млади мъже, както сигурно си чувала.

— Моят баща? Наистина ли?

Очите на момичето се разшириха от задоволство. Опита се да си го представи преди години, когато е бил млад и щастлив, смеел се е, ходел е по събирания и много се е харесвал на жените.

— Предай му най-добрите ми пожелания — продължи лейди Клифтън и се загледа през прозореца с тъжно изражение. — Как сме се забавлявали на младини!

След закуската Алексия се отправи към оранжерията, където предишната вечер се бяха настанили по-възрастните гости, за да избягат от врявата, вдигана от оркестъра. Отиде до най-отдалечения край и погледна през прозореца към езерото, по чиято повърхност грациозно се носеха черни лебеди. Всичко изглеждаше съвършено. Запита се какво ли е да живееш тук.

Дали предишната нощ не бе погледнала на „Марли Корт“ през приятната омая на шампанското? Дали очарованието на бала не я бе хвърлило в екстаз и не си бе въобразила, че е принцеса в един вълшебен свят, надявайки се това да продължи вечно?

— Вие сте дъщерята на Малкълм Ерскайн, нали?

Тя се извърна стреснато и видя закръглен около петдесетгодишен мъж, който я гледаше с хитри кафяви очи. Върху бледото му потно лице бе изписана подкупваща усмивка, а косата му, посивяла по слепоочията, беше грижливо сресана над оплешивялото теме с помощта на брилянтин.

— Точно така — отвърна предпазливо тя. Беше го забелязала миналата вечер да прави множество снимки, да се промъква напористо към по-богатите гости, за да ласкае жените и да любезничи със съпрузите им.

Той радостно плесна с ръце и възкликна тържествуващо:

— Така си и мислех! Майка ви се казва Маргарет Ерскайн, нали? И беше танцьорка, известна под псевдонима Мадмоазел Жени.

Алексия се притесни. Откъде този човек знаеше толкова много? Майка й никога не бе говорила за миналото си и пазеше в един куфар под леглото си всичките си снимки в различни костюми и пози, правени й някога на сцената. Почтените момичета никога не се захващаха с танци; освен ако не станеха като световноизвестната Анна Павлова.

— Било е много отдавна — отвърна нервно тя.

Мъжът се настани на стола точно срещу нея.

— Между другото, казвам се Кенет Понсонби. Познавам баща ви от „Оксфорд“, а с Иън Клифтън бяхме най-добри приятели. Доста неща преживяхме заедно — в многозначителния му смях се прокрадна подигравателна нотка.

— Разбирам — каза тя, все още чувствайки се неловко. Кое беше това мазно същество, което още в първия момент предизвика отвращение у нея?

— Снощният бал мина чудесно, нали, Алексия?

— О, да. Наистина.

— Вие очевидно доста се поувлякохте по Саймън — отбеляза той и скръсти ръце пред гърдите си.

Девойката се изчерви силно.

— Не знам за какво говорите.

— О, аз пък знам! А и той е доста изгодна партия! Попечителският фонд на негово име вече е надхвърлил един милион паунда, а когато наследи и имението, ще стане изключително богат. Уверен съм, че майка ви би поощрила такъв брак — подхвърли й лукаво мъжът.

— Аз пък съм уверена, че на мама и през ум не би й минала подобна мисъл. Освен това още съм прекалено млада — тя се изправи рязко с надеждата час по-скоро да се отърве от него.

— Последния път, когато видях баща ви — продължи Кенет, — беше затънал в дългове. Успя ли да се издължи на всички, от което бе заел пари? Предполагам, че е обявил банкрут. Така е много по-лесно, отколкото да раболепничи с надеждата да изкара някое и друго пени, не мислите ли?

Очите на девойката блеснаха застрашително.

— Не желая да обсъждам баща си с вас, мистър Понсонби — изрече гневно тя.

Кенет се отдръпна обидено и се затвори в себе си като стрида, върху която са изстискали лимонов сок.

— Господи, аз май ви разстроих — отвърна намръщено той.

Алексия се стегна.

— Не исках да съм груба, но ми е неприятно, когато се разпространяват клюки за баща ми.

— Естествено. Спомням си го като млад. Беше влюбен в Леонора. Май дори й бе предложил брак, но родителите й, сър Ричард и лейди Уилоуби, нямаше да й позволят да се омъжи за него.

— Леонора? — озадачено повтори момичето.

В очите на мъжа проблеснаха игриви пламъчета.

— Говоря за Леонора Клифтън, разбира се, нашата любезна домакиня, скъпо дете. Нима не знаеше? Беше невероятна красавица и техните бяха решили, че на всяка цена трябва да сключи изгоден брак. А по онова време нямаше по-подходящ от Иън Клифтън… освен може би дукът на Уестминстър, който също се заглеждаше по нея.

— Разбирам — мислите на девойката трескаво се въртяха около новото откритие.

— Дали пък историята не е на път да се повтори? — подхвърли събеседникът й лукаво. — Ще е интересно, нали?

Тя се извърна рязко в мига, в който Саймън се появи в оранжерията. Щом видя Кенет Понсонби, застина на мястото си и попита студено:

— Какво правите тук?

— Просто си бъбрим, мило момче.

— Хайде, Алексия. Искам да ти покажа конете — подкани я младият мъж.

Гостът ги наблюдаваше, докато се отдалечаваха. Като на жаба, дебнеща муха, притеснението й му бе доставило удоволствие. Малката нямаше никаква представа какво влияние има той върху семейство Клифтън. Един безобиден опит за сватосване би причинил буря, щом се отнасяше за безценния син и наследник, а и колко забавно щеше да бъде!

После разгърна новия брой на „Таймс“, за да прочете кой е умрял наскоро.

* * *

— Търсих те навсякъде, Алексия — говореше Саймън, докато вървяха по коридора към входната врата.

— Мислех, че играеш тенис.

— Дотегна ми. Искам да ти покажа новия си кон. Подарък от мама и татко за рождения ми ден. Ела.

— Кой е този мистър Понсонби?

— Едно отвратително същество. Не мога да го понасям. Живее на наш гръб и постоянно слухти из къщата. Луд е по фотографията.

— Каза, че познавал баща ми.

— Той познава бащите на всички. По някаква причина татко го съжалява, защото винаги е без пукната пара, но аз бих го изритал от къщата, стига да можех. Само неприятности ни създава. А сега насам — Саймън закрачи към конюшните толкова бързо, че тя трябваше да тича, за да го настигне.

Коне бе виждала само в „Хайд Парк“, да се движат в колона, и макар да им се бе възхищавала отдалече, близостта им сега я изнервяше.

— Стигнахме — заяви Саймън, щом свърнаха към постройка с каменист под, а трите й стени представляваха сковани от дъски клетки. Десетина красиви коня надничаха над вратичките и огромните им размери я уплашиха.

Към тях се приближи коняр и им подаде пълна с почистени моркови кофа.

— Благодаря — каза Саймън и загреба цяла шепа. — Заповядай, мила — подкани я той, после се приближи към сива породиста кобила, която го следеше с очакване. — Ето я и моята красавица. Това е Грация. Не е ли страхотна?

Животното повдигна глава и с грациозно движение пое храната от ръката му. Имаше буйна сребриста грива, спускаща се чак до тъмните му умни очи.

— Наистина е красавица — призна Алексия.

— Можеш да я яздиш, когато пожелаеш — щедро предложи домакинът, милвайки главата на Грация.

Момичето го погледна смутено.

— Не, благодаря. Никога в живота си не съм се качвала на кон.

— Какво? Никога не си яздила? — с недоверие попита той. После започна да си играе с ушите на кобилата, сякаш тя е домашно коте или куче. — Тогава ще те науча. Като дойдеш следващия път, непременно си вземи и костюм за езда. Ще останеш очарована. Няма нищо по-вълнуващо от това да препускаш по склоновете и да прескачаш огради на гърба на такова силно същество като Грация. Чувството е неописуемо — младият мъж отметна глава и притвори очи, сякаш си представяше усещането от ездата, докато вятърът развява златистата му коса.

Алексия усети, че й прималява от страх, но същевременно осъзна, че ако иска да продължат да я канят в „Марли Корт“, както се случваше всеки път, когато този мъж стоеше до нея, трябва да привикне към неговия начин на живот.

Въпреки предишните й опасения това място я бе оплело в магията си с лукса и внушителността си. Предишната нощ не беше просто илюзия, разкрила й удоволствия, за чието съществуване не бе подозирала допреди няколко дни. Беше отворила очите й за онова, което желаеше в действителност.

„Марли Корт“, с многобройните си кулички и фронтони и стотиците искрящи прозорци, беше зашеметяващо красива, едно истинско бижу насред тучната английска природа, исторически паметник, където мечтите се сбъдват и фантастиката се слива с реалността.

В миг на някакво прозрение Алексия осъзна, че е обречена да принадлежи на това място. Обзе я непознато досега въодушевление. Да, всичко, за което бе копняла, щеше да се осъществи. Вече нямаше никакво съмнение.

— Добре — съгласи се с готовност тя и се усмихна. — Другия път ще ме научиш да яздя.

Тропот на копита по каменистата настилка я накара да се извърне рязко и очите й се разшириха от изненада, когато видя Родерик, яхнал огромен черен жребец с буйна грива и дълга опашка. Животното поклащаше нетърпеливо глава и хапеше нервно юздата, което я накара инстинктивно да отскочи назад.

— Здравей, Родърс! — засмяно се провикна Саймън.

— Хареса ли ти ездата?

С бързо и грациозно движение мъжът скочи от седлото, подаде юздата на коняря и се приближи към тях.

— Да, беше чудесно, благодаря.

— Исках да дойда с теб, но мама настоя да остана в къщата и да поиграя тенис с досадните сестри Уилямс. Представи си само! Струваше ми се, че ще умра от скука, докато не се натъкнах на Алексия, която се криеше в оранжерията.

Родерик погледна изпитателно момичето и попита шеговито:

— Криеше се? Не мога да повярвам.

Тя отвърна на погледа му, чудейки се дали при следващото й идване в „Марли Корт“ той ще е тук. Защото вече знаеше, че ще остане разочарована, ако го няма.