Уна-Мери Паркър
Тайните на Алексия (5)

Четвърта глава

Юли 1920 г.

Стигнах до заключението, че бракът е като да отвориш коледен подарък, след като предварително знаеш какво ще намериш в кутията. Сигурно съм очаквала изумителни изненади, фанфари и небесна благодат. Не че меденият ни месец (който всъщност продължи два месеца), мина зле, а и аз обичам Саймън, обичам го, обичам го повече от всякога. Просто всичко ми изглежда толкова обикновено и предсказуемо, сякаш вече съм го преживявала.

Отидохме с колата до Ривиерата, отседнахме на яхтата на семейство Уестминстър, ядохме деликатеси и като омъжена жена дори можех свободно да пия вино! В Италия Саймън ми купи два дълги наниза от перли и рубини. Беше много мило от негова страна и имах чувството, че действително ме глези. Но това не промени нищо. Аз съм същата като преди и това е най-странното от всичко.

Вече живеем в северното крило на „Марли Корт“, в апартамент с десет спални и четири стаи за приеми и дори си имаме собствен параклис. Винаги когато минавам покрай него, изпитвам необходимост да вляза и да се помоля.

Преструвам се, че съм пораснала, но не се чувствам така. Колко момичета на деветнайсет години имат иконом, двама портиери и многобройна прислуга? Не мога даже да аранжирам цветята във вазите сама, защото ми обясниха, че това би обидило мис Ленгли, на която е поръчано да се заеме с тази грижа. Надявам се, че с времето ще привикна към тези странности. Проблемът е, че няма какво да правя. Ще попитам Саймън дали мога да направя от старата зеленчукова градина малко цветно кътче за себе си. Имам предвид нещо истинско, където да садя каквото си поискам и да се грижа за него.

* * *

Много рано всяка сутрин Алексия водеше Шедоу в застлания с каменни плочи двор на северното крило, където кученцето тичаше и подскачаше, въртейки опашка и реагирайки на всеки звук. Сега то беше най-верният й и предан приятел. А това, бе помислила развеселено тя, е доста странно за току-що омъжена млада жена.

— Да ви донеса ли нещо, милейди?

Алексия се извърна и видя иконома Спенсър застанал на прага. Беше закръглен, червендалест, плешив мъж с очила, а главата му стърчеше странно на шията, като му придаваше вид на хищна птица, дебнеща плячка.

— Не, благодаря.

— Добре, милейди — той сведе лице, сякаш беше недопустимо да я вижда в домашния й халат. — Не искате ли да накарам някоя от прислужниците да разхожда кучето ви занапред?

— Не, приятно ми е да го правя сама — припряно отвърна Алексия. Всекидневните грижи за Шедоу придаваха на дните й някакъв смисъл.

Спенсър се прибра в къщата, оставяйки я да се наслаждава на свежия утринен въздух. Беше прекрасна лятна сутрин и слънчевите лъчи проникваха през листата на дърветата, тихо шумолящи от лекия бриз.

В този момент кучето залая яростно, а острото скърцане на тежката желязна врата стресна младата жена.

Тя се обърна и видя съсухрена старица да се взира в нея. Дългата й сива коса се спускаше на мазни кичури върху раменете й и макар да не изглеждаше като просякиня, дрехите й бяха мръсни и измачкани. Очите й блестяха яростно.

— Те не могат да купуват мълчанието ми цяла вечност — провикна се заядливо тя. — Защо да продължавам да мълча?

— Извинете ме, да не би да сте се изгубили?

Старицата със сигурност не беше от прислугата, но и не изглеждаше като съпруга на някой от фермерите.

— Защо пък да съм се изгубила! — отвърна злобно тя.

Алексия обгърна халата по-плътно около тялото си.

— Тогава кого търсите?

Жената пристъпи напред и вдигна свитата си в юмрук ръка.

— Не се прави, че не знаеш. Има само един виновник!

— Боя се, че не мога да ви помогна — твърдо заяви Алексия. После вдигна все още виещата Шедоу и забърза към къщи.

— Спенсър?

Икономът веднага застана до вратата.

— Да, милейди?

— Би ли отпратил старицата от двора, моля. Нямам представа коя е, нито какво иска, но ми се струва, че не е с всичкия си. Кажи й, че с нищо не можем да й помогнем.

Тя се върна в спалнята и завари Саймън все още в леглото — пушеше пура, облегнат на възглавницата.

— Нямаше те цяла вечност.

Младата жена му разказа случилото се.

Той се изсмя тихо и в бледосините му очи проблеснаха познатите весели пламъчета.

— О, миличка, как можеш да се уплашиш от старата мисис Куин! Тя живее в къщичката в другия край на гората. Съвсем безобидна е, макар и малко луда. Обикновено не идва чак до тук. Какво искаше?

— Възмездие, струва ми се — рязко отвърна Алексия. — Беше побесняла. Каза: „Има само един виновник“. Какво значи това?

Саймън сви рамене.

— Нямам никаква представа, мила. Живее в имението от години и винаги ми се е струвала доста странна.

— „Странна“ не е най-точната дума. Да не би съпругът й да е работил тук?

— Май дядо ми го е наел. Не знам. Нито пък ме интересува — прибави той, като улови ръката й и я придърпа към себе си. — Остави проклетото куче, върни се в леглото и ме направи щастлив.

* * *

По-късно, когато обядваха с родителите му в голямата къща, Алексия разказа за случката с мисис Куин.

— Толкова се уплаших — говореше тя през смях. — Изскочи насред двора като играчка на пружина от кутийка, а аз стоях там само по халат.

Лицето на Иън Клифтън стана тъмночервено, когато й отправи изпитателен поглед.

— И какво искаше? — избоботи той.

— Не знам със сигурност, но каза нещо от рода, че никой не може да откупи мълчанието й, и ми се стори много ядосана за нещо.

Свекър й изруга тихо.

— Не й обръщай внимание и в никакъв случай не разговаряй с нея. Тя е напълно луда. Всъщност отдавна трябваше да я заключат някъде!

Леонора Клифтън се обади раздразнено:

— Никога ли няма да се отървем от нея? Наистина ли баща ти й е дал правото да ползва онази къща до края на живота си? Не е честно, че ни я е натрапил, а и Алексия е права, изглежда доста страшна.

— Баща ми я е настанил в онази къща и точка. Няма смисъл да го обсъждаме — гневно изсумтя Иън.

— Нямах намерение да повдигам въпроса. Само исках да кажа, че…

— Стига. Това не ти влиза в работата, така че си затваряй устата.

— Но, татко… — нерешително започна Саймън, вече наистина ядосан — та той почина преди години. Защо трябва да продължаваме да се съобразяваме с желанията му?

— Не знаеш какво говориш! — изкрещя Иън и захвърли салфетката.

— Саймън е прав — намеси се Леонора. — Без друго ни трябва дом за новия огняр и семейството му. Не може ли да настаним мисис Куин в старчески дом?

— Върви по дяволите! — съпругът й имаше вид на човек, който всеки момент ще получи удар. Изправи се толкова рязко, че столът му се обърна и с трясък се стовари на земята. — Или ще намеря дом за теб, където ще те затворя завинаги! Проклета жена!

Леонора се изправи с пребледняло от гняв лице.

— Не можеш да ми държиш такъв тон!

— Ще ти говоря както си искам!

— Престанете! — извика Вирджиния, която досега бе седяла мълчаливо.

Алексия наблюдаваше всички с изумление. Цялото семейство се държеше като рояк оси, затворени в стъклен буркан. Саймън крещеше, разтреперена, сестра му обясняваше на баща си какво мисли за него, а майка им непрекъснато повтаряше: „Не можеш да ми държиш такъв тон!“

Иън се оттегли пръв.

— Гледайте си работата всички! — извика той и тромаво се отправи към вратата на трапезарията и така шумно я затръшна след себе си, че цялата къща се разтресе.

Леонора забърза след него видимо разстроена. Вирджиния я последва.

— Така! — каза Саймън, гледайки насмешливо жена си. — Хареса ли ти този епизод на „Щастливото семейство“? Добре дошла в „Марли Корт“. Аз ще изляза. Ще се върна късно. — Захвърли салфетката и напусна стаята, като пътьом запали цигара.

Алексия реши да се прибере в северното крило, да вземе Шедоу и да я изведе на разходка. Докато прекосяваше коридора покрай полуоткрехнатата врата на библиотеката, чу свекър си да разговаря с някого по телефона:

— Най-добре да дойдеш колкото може по-скоро — говореше той настойчиво. — Трябва да затворим старата кучка.

Тя спря, затаила дъх.

— Не давам пукнат грош! — продължаваше Иън, вече съвсем отчаян. — И не ме интересува какво ще ни коства!

* * *

Когато Алексия се върна от разходката, Саймън го нямаше, затова реши да се заеме с писмата. Бяха получили повече от петстотин подаръка за сватбата и я бяха посъветвали да благодари лично на всички.

Той се върна привечер и веднага щом влезе във всекидневната, тя усети миризмата на бренди в дъха му.

— Къде беше?

— Отскочих до Оксфорд — отпусна се върху дивана пред камината и разтърка челото си, сякаш го измъчваше главоболие.

— Бях започнала да се тревожа. Защо ходи там?

— О, за Бога! Престани да ме разпитваш, жено!

Алексия замръзна на мястото си. Никога досега не й беше говорил по този начин. Изгледа го укорително, а той посрещна на погледа й с предизвикателно изражение.

— Какво има? — очите му приличаха на кубчета лед. — Предупредих те, че това място не е такова, каквото изглежда. Ако си си въобразявала, че „Марли Корт“ е някаква приказна страна, тогава съжалявам, че ще те разочаровам, но ще ти се наложи да свикнеш с действителността.

— Саймън, какво става? — попита тя, приближавайки се до него. — Да не би още да си ядосан на баща си заради мисис Куин?

— Имам нужда от питие — заяви той, без да й обръща внимание. После позвъни на Спенсър: — Донеси ми бутилка бренди. И две чаши.

— Аз не пия алкохол — каза Алексия, когато отново останаха сами.

— Пет пари не давам какво правиш и какво не! Поисках две чаши само за да задоволя снобското ти чувство за благоприличие.

Тя се отпусна върху стола срещу него съвсем съкрушена.

— Защо се ожени за мен, щом си ме смятал за снобка?

Съпругът й повдигна рамене.

— Точно в този момент нямам никакво обяснение.

Спенсър се върна и остави подноса с брендито на страничната масичка. След като излезе, Саймън се изправи, хвана бутилката за гърлото и затръшна вратата на стаята, без да каже нито дума повече, оставяйки жена си стъписана.

На следващата сутрин той не се появи за закуска и тя предположи, че е прекарал нощта в някоя от свободните стаи, защото се срамува от пиянската сцена, която бе устроил, а вероятно страда и от тежък махмурлук. Но часовете се нижеха бавно, а него все още го нямаше и тя започна да се тревожи. Гордостта не й позволяваше да попита прислугата дали не са го виждали, но реши да се обърне към майка му, ако не се прибере и за обяд.

Едва в ранния следобед чу рева на спортната му кола откъм алеята.

Твърдо решена да не издава болката си, остана зад писалището, въпреки че ударите на сърцето й отекваха в ушите, а ръцете й трепереха.

Миг по-късно вратата се отвори с трясък и той нахълта в стаята широко усмихнат, със сияещи очи.

— Здравей, миличка — извика безгрижно и я прегърна непохватно. — Чакаше ли ме? — тя почувства топлината на небръснатите му страни.

Алексия съвсем се изуми. Сякаш скандалът от предишната вечер изобщо не се бе случвал.

— Виж! Донесох ти нещо — с изражение на ликуващо дете, той измъкна от вътрешния си джоб кожена кутийка.

— Какво? Още един подарък?

— Само една дрънкулка за най-страхотното момиче на света.

Тя отвори кутията, вътре имаше златна брошка, украсена с рубини и диаманти. Лицето й грейна.

— О, Саймън! Невероятна е!

— Сложи си я, за да видим как ти стои.

Алексия я забоде на ревера на сакото си и се наведе да го целуне.

— Много ми харесва. Благодаря ти, скъпи. Да не би да си обикалял Лондон цяла сутрин само за да ми я купиш?

— Тръгнах много рано — бързо отвърна той. — И сега умирам от глад. Какво има за обяд?

— Агнешко филе и кралски пудинг.

— О, любимите ми! Но нека първо изпием по чаша шампанско — обви ръка около кръста й, притегли я към себе си и добави с многозначителна усмивка: — А после може би… малка почивка?

— Какво е това на яката ти? — неочаквано попита тя. Отстрани на врата му имаше червено петно и в един кратък миг сърцето й сякаш спря, защото отгатна отговора.

— Нямам представа — отвърна отбранително той.

— Червило е, нали? — сърцето й биеше оглушително, дори й прилоша.

Саймън повдигна рамене.

— Мама е наела някакво ново момиче в пералнята да ни глади дрехите. Сигурно е изцапала ризата случайно, глупачка такава! Ще отида да се преоблека и ще си сипем по едно питие.

* * *

— Нашите ще дават голям прием в края на седмицата — съобщи той небрежно на следващия ден. — Защо не поканим няколко приятели да поостанат за по-дълго? Така ще можем да обединим усилия и да вдигнем страхотен купон в събота вечерта.

Алексия нямаше настроение да се забавлява, но й допадна идеята за нови хора в къщата. Цяла нощ се измъчваше от съмнения и лоши мисли и почти не мигна до сутринта, но се насили да повярва, че следата от червило върху яката на съпруга й се дължи на небрежност от страна на прислугата.

Всичко останало й изглеждаше недопустимо. Саймън я обичаше и никога не би й изневерил, още по-малко сега, след сватбата.

— Добре — съгласи се накрая. — Бих искала да поканя и баба.

Той сграбчи развълнувано ръката й.

— Чудесно. Какво ще кажеш за Багърс и Родърс, а може би Бойси и Хутс? Звучи страхотно, нали? Първото ни семейно празненство! Ами момичета? Трябва да повикаме няколко, за да запълним бройката. Какво да направим, за да изглеждат стаите по-приветливи? Това място не е ремонтирано от години.

— Цветя? Свещи? — предложи тя.

— Чудесно, момичето ми! Чудесно! — обърна се и я целуна нежно. — Знаеш колко те обичам, нали?

Точно това бе желала винаги — съпруг, който я обожава, красив дом и много добри приятели.

— И аз те обичам — отвърна искрено тя.

* * *

— Е, как е семейният живот? — попита Родерик, седнал от дясната й страна по време на обяда.

Десетината им гости, в това число и Хелън Макнотън, бяха пристигнали сутринта. Обзета от трескаво вълнение, Алексия бе станала още по тъмно, за да огледа отново свободните стаи, да обсъди менюто за следващите три дни с готвача, да купи последните броеве на списанията, които подреди върху масата в гостната, и лично да се заеме с аранжирането на цветята за голямо огорчение на мис Лонгли, която имаше доста консервативни виждания и не одобряваше смесването на различни цветя в една и съща ваза. Освен това нареди на Спенсър да следи през целия неделен ден в параклиса да горят запалени свещи.

Почервеняла от задоволство след доста натоварената сутрин, тя се обърна към Родерик с грейнали от щастие тъмни очи:

— Чудесно. Всеки ден яздя Прелест, след това извеждам Шедоу на разходка. Толкова е хубаво, че имаме свой кът в огромната къща, където да се усамотим.

Събеседникът й се усмихна. С осем прислужници, сновящи насам-натам, не разбираше как Алексия би могла да се радва на усамотение, но от друга страна, кожата й блестеше, а тихото, срамежливо момиче, което за първи път бе видял миналата година, се бе превърнало в самоуверена млада жена. Дори дрехите й бяха различни — стилни и елегантни.

— Със сигурност изглеждаш много добре — каза той, изучавайки внимателно лицето й. — Радвам се, че си щастлива, Алексия.

— О, винаги съм знаела, че един ден ще бъда — отвърна му някак отбранително тя. — Ти също трябва да опиташ — дали й се бе сторило, или наистина някаква сянка мина през лицето му? После добави: — Не е много забавно да живееш сам.

— Във всеки случай е по-добре, отколкото да си с неподходящ човек, а и работата ми отнема много време — заяви Родерик и рязко се извърна, за да поговори с бившата дебютантка лейди Зоуи Мидълтън, която пишеше поезия.

Алексия бе поканила нея, Примроуз Телфорд, Дженифър Хейлсуърт и Нони Рочестър, за да попълни компанията, и за свое удоволствие бе установила, че баба й се чувства изключително добре сред младите й приятелки, които я намираха за „страхотна и с изключително съвременни разбирания за възрастта си“.

Очевидно всички тези жени бяха впечатлени от факта, че Алексия е успяла да омая такъв подходящ мъж като Саймън и да се омъжи за него.

От време на време улавяше погледите им, сякаш се опитваха да отгатнат как го е постигнала. Богат съпруг с благороднически произход фигурираше на първо място в списъка на приоритетите им, макар яростно да отричаха да преследват такива цели.

След обяда всички се оттеглиха на верандата на голямата къща, за да се насладят на чаша кафе. Алексия шеговито бе нарекла това събиране „развлечение за възрастни“.

— Не е ли чудесно! — прошепна Саймън и обви ръка около кръста й.

Миг по-късно замря на мястото си и погледна гневно към група гости на стълбите, водещи към моравата. Тя проследи погледа му.

— Какво има?

— Виж кого е поканил татко отново! Дявол да го вземе, омръзна ми!

Кенет Понсонби се разхождаше наоколо, сякаш е собственик на имението, с пура в едната ръка и фотоапарат „Кодак“ в другата.

— Нищо не можеш да направиш по въпроса — предупреди го Алексия.

— Този човек е като пиявица. Погледни! Сега снима Бойси и Зоуи — той въздъхна тежко. — Какво си мисли? Че този дом е първокласен хотел?

Саймън забърза към майка си, за да й се оплаче. Не след дълго Кенет Понсонби се приближи до Алексия и попита лукаво с типичния си мазен маниер:

— Е, как я карате тук?

— Много добре, благодаря.

— Все още ли си луда по това момче? И много по-влюбена в „Марли Корт“?

Тя повдигна вежди в отговор на наглостта му:

— Разбира се — отвърна студено.

— Доста по-различно от онова, на което си свикнала, нали? — изсмя се той презрително. — Имам предвид, че апартамент на приземен етаж в Кенсингтън не може да се сравнява с имение от седемнадесети век, а!

Трябва да ти е доста трудно. Ти си истинска Пепеляшка, не мислиш ли — в ъгълчетата на подигравателно извитите му устни се събра слюнка, когато понижи гласа си до шепот: — Виждам, че си поканила и баба си. За милата старица сигурно е истинско мъчение да се намира на такова място. Хората говорят, че Саймън е сключил неравностоен брак. Гадно, а? Но трябва да се постараеш нещата да тръгнат така, че никога отново да не се озовеш в апартамента на партера. Ха, ха, ха! — отметна назад глава и се разсмя високо, после повтори: — В апартамента на партера. Какъв удар би било това за бедната авантюристка, а! Още повече като се има предвид, че баща ти проигра цялото си състояние.

Алексия се отдръпна гневно.

— Ще ви кажа нещо, което научих, откакто се нанесох тук — каза му надменно тя, — и то е, че не сте нито мой приятел, нито на съпруга ми, така че не сме задължени да ви забавляваме в тази част на къщата.

Обърна се и тръгна към Саймън и Родерик, които разговаряха с няколко свои познати.

Мъжът й им разказваше как полицаи го спрели заради превишена скорост, ала Род забеляза изражението й, улови я за лакътя и я отведе към най-отдалечения край на верандата.

— Какво има? — попита притеснено той.

— Онзи проклетник, Кенет Понсонби — отвърна Алексия, преглъщайки сълзите от преживяното унижение. — Говореше така презрително за баба ми. Толкова го мразя — после поклати глава с огорчение: — През целия ми живот никой не ме е обиждал така.

Лицето на Родерик доби студен израз.

— Да идем да се поразходим. Искам да знам какво точно ти каза.

След като тя приключи разказа си, мъжът я погледна, лицето му пламтеше от гняв.

— Ще поговоря с Иън. Този път негодникът е прекалил с наглостта си.

— Не вярвам да има смисъл. Той като че ли го обожава.

Родерик се замисли известно време, после седна на една пейка.

— Всъщност… мисля, че се страхува от него до смърт — заяви глухо той. — По някаква причина не може да му откаже нищо.

— Но защо? Да не са роднини или нещо такова?

— Знам само, че Иън, Кенет и моят баща са били в един и същи колеж по едно и също време.

— С моя също.

— Нима никога не си питала Малкълм за него?

Алексия поклати глава отрицателно.

— Каза ми само, че името му звучи познато, но не можа да си спомни нищо повече.

— Опитай се да забравиш глупостите, които ти е наговорил. Той е просто един стар злобар.

Алексия се усмихна тъжно.

— Въпросът е там, че не всичко казано е глупост. Надявам се Саймън да не преобърне живота ми някой ден — каза с нотка на сарказъм тя.

— Дано не се опита — гневно отговори Родерик. — Оказва се, че си прекалено добра за подобно семейство.

* * *

Същата вечер Леонора и Иън даваха вечеря за всички отседнали в дома им гости. Масата в огромната трапезария беше подредена за тридесет и шест души и цялата прислуга беше ангажирана да сервира блюдо след блюдо с изискани ястия, като към всяко имаше точно определен вид специално подбрано вино.

През множеството свещи и красиво аранжирани цветя Алексия улови погледа на Родерик и се усмихна.

Кенет Понсонби, със сияещо лице като демон, бе поставен в най-отдалечения край на масата, до Иън, който имаше вид на болен.

Леонора Клифтън седеше на противоположната страна с вид на човек, който не може да понесе повече и с нетърпение очаква гостите да си тръгнат. Алексия мълчаливо й съчувстваше. Самата тя искаше всички да са далеч от тук, за да останат двамата със Саймън насаме. Забеляза, че той е пил твърде много и става все по-шумен, разказвайки неприлични истории за отношенията на Зоуи с негов близък приятел.

В този момент Багърс Мортимър-Смит забеляза украсената с рубини и диаманти брошка, която Алексия бе забола на тъмночервената си кадифена рокля.

— Бих казал, момичето ми, че това бижу е много красиво, а? Помогнах на Саймън да го избере!

Алексия прикри изненадата си и каза любезно:

— Така ли?

— Това беше най-малкото, което бих могъл да направя за него! Горкото момче едва се държеше на краката си след тежката седмица на развлечения из Сохо, където ние… ами така да се каже… се изживявахме като прелъстители… Така че още на другата сутрин го насочих направо към „Аспри“! Обясних му, че трябва да те умилостиви по някакъв начин — мъжът се разсмя цинично. — Изглежда, е свършило работа!

Сякаш гръм я удари. Леден полъх премина през вените й, оставяйки я почти без дъх. Чертите й бяха дотолкова сковани, че изглеждаше като парализирана.

— Опа! — възкликна той, забелязал как лицето й пребледнява, а очите й се разширяват от чутото. — Да не би да казах нещо нередно? — и огледа седналите наоколо, сякаш питаше какво толкова се е случило.

С невероятни усилия, Алексия успя да се стегне, давайки си сметка, че не може да даде воля на чувствата си пред всички присъстващи. Затова само вирна брадичка и го изгледа студено.

— Учудвам се, че изобщо си спомняш нещо, като се има предвид как се напиваш, където и да отидеш.

За момент той остана вцепенен и чертите на преждевременно състареното му лице сякаш се заличиха. После се опита да го обърне на шега:

— Ей, момиченце! Май си на път да ми създадеш лошо име!

— Ти вече го имаш.

Седнала до Багърс, Вирджиния се разсмя и смехът й прозвуча като звън от разбит кристал.

— Внимавай, Багърс! Алексия не си поплюва. Не одобрява опитите ти да върнеш Саймън към предишния му начин на живот. Освен това е извикала баба си за подкрепа, а старата дама ще направи всичко любимката й да запази непорочността си.

Очите на Алексия проблеснаха гневно. Искаше й се да хвърли нещо и по двамата, за да изобличи двуличието и липсата им на морал.

Тогава Родерик се изправи, застана зад тях и им заговори с гневен шепот.

— Нямаш право да ми говориш така — рязко каза Вирджиния.

— Имам, и още как — възрази той с глас, който прокънтя като гръмотевица.

Багърс през смях се опита отново да обърне всичко на шега, но само с един яростен поглед Род го накара да млъкне. После се върна на мястото си, но по-късно Алексия го забеляза да разговаря сериозно със Саймън.

* * *

О, Господи! Значи Саймън наистина ми е изневерявал и вече всички знаят това. Сърцето ми се къса и не знам какво да правя. Гостите си легнаха и сега останахме само двамата. Заключих вратата на спалнята, защото не искам да го виждам тази вечер, но какво ще стане утре? Ами през всички останали нощи „докато смъртта ни раздели“? Как е могъл да постъпи така? Саймън, с омайните си сини очи и пленителна усмивка, който се кълнеше, че ме обича повече от всичко на света?

Утре как ще погледна приятелите ни в очите? Родерик е единственият в това семейство, на когото мога да имам доверие.

Обещанието, което си дадох, да държа под контрол живота си, все още е в сила. Ще се опитам да извлека от тази бъркотия максимална полза за себе си. Вече съм почти на двайсет. Пораснала, зряла жена.

Ще оправя нещата.