Уна-Мери Паркър
Тайните на Алексия (12)

Единадесета глава

Септември 1925 г.

Струва ми се, че се движим в шеметен водовъртеж от постоянно веселие и ако допреди няколко години си мислех, че Саймън води неразумен живот, то сегашното му поведение не може да се сравни с нищо. Толкова съм уморена, че бих заспала направо на пода, и отслабнах дотолкова, че се налага да подменя целия си гардероб, преди да е дошла зимата.

Вестниците наричат времето ни „бурните двайсет години на века“, каквото и да означава това. Сякаш сме във вихъра на циклон и се мятаме насам-натам, неспособни да спрем. Настроението в Лондон напълно устройва Саймън. Вече изхвърлих пет чифта официални обувки, защото всеки следобед ходим на танци и се прибираме у дома само да се преоблечем за вечерните забави. Джазовата музика се носи от всеки отворен прозорец, по всяко време се пият коктейли, дори напоследък ми се налага да нося ярко червило. Ако това означава да съм графиня Клифтън, опитваща се да прикрие покварата на съпруга си, значи постъпвам правилно. Щом съм обречена да остана с него завинаги, съм длъжна да го предпазвам от неприятности, но често му се случва да се измъква през нощта и да го видя едва преди обяд на следващия ден.

Освен че почти не изтрезнява, започна да взема и кокаин. Твърди, че Багърс го снабдява, и настоява аз също да опитам.

Коя съм аз? Какво правя? Сякаш вече не съм жената, в която се влюби Родерик. Струва ми се, че ще се изуми, ако ме види такава. Когато се погледна в огледалото, виждам едно изтощено, силно гримирано лице на слаба жена, обречена да изживее живота си с развратен, безпътен мъж.

Може би всичко ще свърши, когато се самоунищожим? Или се унищожим един друг.

Господи, в какво се забърках? Понякога се притеснявам, че не прекарвам достатъчно време с Фреди и Ема, въпреки че те се радват на добрите грижи на бавачката, но продължавам да мисля, че за тях ще е най-добре, ако се опитам да съхраня този брак. Саймън купи на сина ни пони и вече го учи да язди. Той не е лош баща и децата го обичат, което е най-важното.

* * *

Алексия и Саймън се завърнаха в Лондон през септември след двуседмично пътешествие до Гърция с яхтата на неговия стар приятел Порги Харгрейв — Уеб. За младата жена това беше кратка почивка от бурния им обществен живот и двамата по цял ден плуваха, правеха слънчеви бани и се забавляваха в компанията на по-изисканите познати на съпруга й.

Пътуването й помогна да възстанови здравето си след раждането на Ема и дори Саймън, много загорял и по-рус от всякога, бе възвърнал младежката си жизненост, впечатлила я толкова много при първата им среща.

Прибраха се на „Гросвенър Скуеър“, защото същата вечер трябваше да присъстват на прием, даван от Робърт Гарнок в чест на годежа му със Зоуи Мидълтън, с която бяха неразделни от кръщенето на Фреди насам.

Изглеждаща прекрасно в дългата до глезените кремава копринена рокля и с перлената си огърлица, Алексия чакаше в коридора, докато съпругът й преглеждаше пощата, пристигнала в тяхно отсъствие.

— Остави тези писма, скъпи — подвикна му тя. — Ще закъснеем, ако не тръгнем веднага.

— Какво си се разбързала? — отвърна през смях той, когато след няколко минути излезе от кабинета и я завари да потропва нервно с крак.

— Мразя да закъснявам.

— Типично за средната класа е да спазва точността. Почтеният човек винаги пристига с няколко минути закъснение — поспря се пред огледалото, за да намести гарденията в бутониерата си, преди да я последва в ролс-ройса. — Къде ще е приемът?

— В Къщата на лордовете.

— Нека не оставаме дълго.

Тя го погледна изненадано.

— Все пак ще ни се наложи да поостанем.

— Плами и Хутс казаха, че ще отидат в „Савой“ около шест и половина, така че си помислих да пийнем нещо с тях, след като се измъкнем от досадното събиране.

Алексия сподави въздишката си.

— Нали не си забравил, че довечера ни очакват на бала на семейство Стърлинг?

— Как ще съм забравил! Цяла седмица ми опяваш, че искаш да сложиш онази проклета тиара. Господи, приемаш нещата прекалено сериозно. Защо просто не махнеш с ръка и не се забавляваш?

Алексия не обърна внимание на подигравателния му тон, обзета от желание все още да се намират насред морето. Той беше в толкова добра форма по време на пътешествието, че на моменти й бе изглеждал дори щастлив, а ето че само няколко часа след завръщането им вече търсеше повод да се заяде с нея.

Целия път изминаха в мълчание.

— Доста поща се е натрупала, докато ни е нямало — оплака се Саймън.

— Нещо важно?

— Откъде да знам? Даде ли ми време да я прегледам?

— Е, нормално е, след като сме отсъствали две седмици.

Но имаше нещо много повече и в мига, в който влязоха в препълнената зала, почувства странната, нагнетена атмосфера. Всички разговори секнаха и кратката тишина бе последвана от приглушен шепот, незабележими сръгвания с лакти и изпълнени с любопитство погледи.

— Добре дошли! — приветства ги Робърт Гарнок, отбягвайки да ги гледа в лицата.

— Толкова ми е приятно да ви видя — отбеляза Зоуи и в тона й пролича неудобство и съчувствие.

Саймън веднага забеляза Багърс и се втурна към него, сякаш не го е виждал с месеци, оставяйки жена си сама. За първи път тя се почувства изолирана. Ето кое й се бе сторило странно още от самото начало. Вместо да я наобиколят както обикновено, хората сякаш страняха от нея и не знаеха какво да й кажат.

Объркана, Алексия се огледа и видя съпруга си да я приближава припряно. Очите му проблясваха яростно.

— Кажи й, Багърс. Кажи й — настоя той.

— Сам й кажи — провлече другият.

Тя се вгледа в повехналото лице на мъжа, виновен за разгулния живот на Саймън, хилещо се самодоволно насреща й.

— Какво става? — попита намръщено.

Багърс разясни положението със злобно задоволство:

— Кенет Понсонби е написал книга, която взриви целия град. Истинска сензация, нали разбираш — продължи той, оглеждайки тълпата, вперила погледи в тях. — Озаглавил я е „Високомерието и адът“ и се продава като топъл хляб.

Тя се обърна към Саймън. За първи път, откакто го познаваше, прочете страх в очите му.

— За нас е — обясни мъжът й унило.

— Как така за нас?

Приятелят му взе нещата в свои ръце:

— Това е, така да се каже, художествен преразказ на всичко случило се в семейство Клифтън. Очевидно не знаеш дори половината или пък ако си наясно, добре си пазила тайната — изсмя се подигравателно той.

— Нищо не се е случило в това семейство — отвърна Алексия твърдо, показвайки лоялност към името, което носеше в момента.

Багърс повдигна вежди и зяпна, преструвайки се на изненадан.

— Сериозно? Бих казал, че предателство, прелюбодеяние, незаконородено дете, убийство и изнудване са доста неща за едно семейство, скъпа моя.

Тя се засмя безрадостно.

— Значи Кенет Понсонби е написал книга? Такива неща често се случват в романите, но вероятно ти не си чел достатъчно.

— Това е най-достоверното нещо, на което някога съм се натъквал. Дори имението е наречено „Харли Корт“! Няма никакво съмнение, че се базира на истината. Мога да те уверя, че се прочита на един дъх. Целият град говори за вас. Наречен е роман, за да не можете да осъдите издателя — Багърс театрално изви очи към небето. — А той натрупа цяло състояние! Ще стане богат като Крез!

Съпругът й беше изцяло обладан от паника.

— Да си вървим от тук!

— Точно това не трябва да правим! — рязко отсече тя. — Стегни се, Саймън! Кенет без съмнение е написал абсолютна измислица, макар приятелите ти злорадо да вярват, че някакво долнопробно писание описва историята на семейството ти. От нас зависи да убедим почтените хора, че това са глупости.

Саймън колебливо се обърна към приятеля си:

— Как каза, че го е озаглавил, Багърс?

— „Високомерието и адът“.

— Значи не може да става въпрос за нас — въздъхна той с облекчение. — В нашия род няма такива хора.

Алексия отклони поглед, за да не гледа изкривеното в презрителна усмивка лице на Багърс.

— Трябва да запазим спокойствие — прошепна тя. — Дори не знаем какво пише в книгата, а ако си тръгнем сега, хората ще си помислят, че не смеем да ги погледнем в лицата.

— Е, аз поне не мога — призна Саймън.

— Да останем още малко, а на връщане ще помолим шофьора да ни купи по един екземпляр и да разберем за какво става въпрос.

Гласът му трепереше от страх:

— Цялата тази история не ми харесва. Това е отмъщението на Понсонби, задето отказах да му дам пари. Дявол да го вземе! — изруга тихо. — Да го бях застрелял, когато дойде последния път!

Алексия прикриваше уплахата си с усмивка. Не беше казала на съпруга си за писмото, оставено от бащата на Родерик. Дали Кенет говореше за онова нещо, „прекалено ужасно, за да бъде описано“, което бе принудило Иън да моли приятелите си да му осигурят алиби? Значи през всичкото време той е знаел за какво става въпрос. И понеже покойният й свекър вече не беше между живите, за да купи мълчанието му с пари, той бе решил да разкрие всичко в книгата си.

* * *

— Дявол да го вземе, с нас е свършено, нали? — тихо каза Саймън и затвори книгата.

В седем сутринта двамата лежаха един до друг на дивана във всекидневната. Не бяха мигнали цяла нощ. Хвърляйки поглед върху първите редове на романа, Алексия бе заявила на семейство Стърлинг, че не се чувстват добре и не могат да останат на бала. После бяха поръчали да им донесат вечерята на подноси и всеки се задълбочи в своя екземпляр на книгата.

Хладното утро си проправяше път през дърветата на „Гросвенър Скуеър“ и тропотът на конски копита караше Алексия да копнее да се върне в провинцията, далеч от клюките и скандала, надвиснал над семейството като буреносен облак. Може и да не бяха финансово съкрушени и Марли да бе все още техен, но името Клифтън вече нямаше да има предишната тежест. А Фреди щеше да го носи до края на живота си. Нейният син, както и синовете на неговите синове.

Изразът за греховете на бащите непрекъснато се въртеше в главата й. Саймън със сигурност изкупваше грешките на своя. Дори докато лежеше с книгата в ръка, се чуваше звън от докосването на стъкло в стъкло. Вече беше изпразнил цяла бутилка бренди и тя знаеше, че съпругът й пие толкова много, за да забрави гневните викове на Иън в детството му.

Дали Леонора бе знаела през цялото време? Това ли ужасно откритие я бе тласнало в обятията на друг мъж като временно бягство от болката? И този мъж се бе оказал Малкълм Ерскайн…

Алексия стана от дивана, хвърли още дърва в камината и остана загледана в разхвърчалите се искри, преди да отиде при Саймън, който бе отворил тежките завеси и гледаше през прозореца.

Прегърна го нежно през кръста и заговори спокойно:

— Ще заявим, че в тази книга няма никаква истина.

Той поклати глава:

— Трудно ми е да повярвам, че татко би направил подобно нещо, но защо тогава е давал толкова пари на Понсонби? Къде са доказателствата? Уликите? — извърна се и я погледна в очите. — Възможно ли е този негодник да е измислил цялата история, само и само да ми отмъсти, защото отказах да му плащам занапред? Дали може да докаже, че е написал книгата по действителен случай? По-важно е дали ние ще успеем убедително да отхвърлим версията му. Боклукът вони.

Отдръпна се от нея и извади нова пура от сребърната табакера, поставена в средата на масата. После попита:

— Какво ще правим?

Понеже не знаеше какво да му отговори, тя остана мълчалива.

— Да отхвърлим романа като абсолютна глупост? — продължи той. — Или да наемем адвокат, който да защити интересите ни? Сигурно е противозаконно да припишеш някакъв инцидент на известно в обществото семейство?

— Звучи разумно.

— Макар че като фамилия с нас е свършено. Нима не виждаш? Вярвам, че в книгата е разказана истината — говореше с нарастващ ужас и очите му се разширяваха все повече. — Всичко си идва по местата, ако се замислиш логично. Винаги съм чувствал, че има нещо нередно. Помниш ли скандала между мама и татко по време на един обяд — за това, че мисис Куин живее в имението?

Алексия кимна. Тогава Саймън се бе напил ужасно и за първи път от сватбата им не се бе върнал от Лондон цялата нощ.

— Помня — отвърна му глухо.

— А спомняш ли си, че ти бях споменал за мой далечен спомен за друг подобен скандал, касаещ старицата? Запечатал се е у мен от детството ми. Не мога да ти разкажа подробности, но баща ми не знаеше, че съм в стаята, и ожесточено спореше с Кенет Понсонби. Тогава негодникът го заплашваше — гласът му премина в дрезгав шепот: — Татко изглеждаше много уплашен.

Алексия трепереше от ужас и в стомаха й нещо се стегна. Истината щеше да съсипе съпруга й. Дори в този момент ставаше свидетел на крушението му.

— Всичко в книгата трябва да е истина! — извика той. — О, Господи, какво ще правим? — прокара трескаво пръсти през косата си, преди да си налее още едно питие.

— Да не искаш да кажеш, че просто трябва да се примирим? Без коментари? Да запазим гордо мълчание?

Той се обърна към нея и тя прочете поражението в очите му.

— Нямаме основание да се обръщаме към съда. Видя ли втората страница? Всички герои в тази книга са измислени и всяка прилика с действителни лица, живи или мъртви, е случайна. Ще е лудост да съдим Понсонби.

— Но можем да се позовем на изопачаване на фактите — възрази тя и отново взе романа. — Променил е името на Кливдън, а Фреди е нарекъл виконт Стамфорд, вместо Стамхоуп. Даваш ли си сметка, че е използвал инициалите ни? Леонора е станала Лора, Иън се е въплътил в Аъвър, а Вирджиния просто е преименувана в лейди Вероника. Аз съм Антея Егертън, а баща ми — Майлс Егертън. Наистина ли не виждаш? Направил го е нарочно, за да ни разпознаят всички. Това е прекалено! А така нареченият герой, тоест той, е Кийт Притърд. Естествено, не говори за себе си като за изнудвач, а като за „семеен приятел, винаги готов да помогне“. Дори цитира пасажи от писмата на майка ти до баща ми. Спомням си ги много точно! Което означава, че именно той ги е откраднал от стаята ми, когато бе отседнал в имението онзи уикенд!

В изблик на внезапна ярост Саймън изтръгна книгата от ръцете й и я запрати с всичка сила в другия край на стаята.

— Копеле! Проклето копеле! — изкрещя той, после закри лицето си с ръце и избухна в ридания.

Алексия му помогна да седне в близкото кресло, но той се препъна и едва не падна, замаян от преживяното, подсилено от изпитото бренди.

Животът й досега не бе лесен, но оттук нататък я очакваше нещо много по-лошо.

* * *

Леонора беше напълно откровена с тях.

— Знаех, че Кенет Понсонби изнудва баща ти за пари, но нямах представа защо. Нито пък колко му дава. Иън говореше за някакво младежко прегрешение през студентските им години. Като негова съпруга реших, че трябва да му повярвам — заключи тя с горчивина.

Алексия и Саймън бяха пристигнали в Марли, неспособни повече да понасят любопитните погледи, съпровождащи ги всеки път, когато излизаха от дома си. Един журналист дори си бе позволил да ги причака с бележник в ръка, следван от фотограф, готов да ги заснеме в мига, в който се появят.

Саймън реши, че е крайно необходимо да се събере цялото семейство, затова покани Вирджиния, Уилям и Родерик да останат няколко дни в имението, за да решат какво да предприемат.

— А мисис Куин? — обърна се Алексия към Леонора. — Не си ли любопитна да разбереш какво е станало с нея? — тя искрено съчувстваше на свекърва си, която също като нея цял живот се бе старала всичко да изглежда идеално и хората да си мислят, че са голямо щастливо семейство.

Леонора нервно въртеше пръстените около изтънелите си пръсти.

— Наистина повярвах на Иън, когато ми каза, че е вдовица на наш арендатор и баща му, Хенри Клифтън, й е дал къщата за пожизнено ползване. Как да се усъмня? Ако знаех… О, Господи, не съм изненадана, че горката старица направи онази сцена на погребението му — каза тя и потръпна.

— Значи тя е майка на починалото момиче? — изумено попита Вирджиния, която още не бе прочела книгата, но се опитваше да осмисли чутото.

— Руби Куин. Бедно момиче, което татко убил, защото станала неудобна — обясни Саймън с такава брутална откровеност, че всички смръщиха лица. — Убил я, защото била обикновена продавачка, забременяла от него. Ако дядо научел, че синът му се е забъркал в извънбрачна връзка, щял да го обезнаследи. „Марли Корт“ и всичките ни пари щели да отидат при далечен родственик, понеже по онова време още не съм бил роден. Всички знаем какъв човек беше дядо — дисциплиниран до педантичност, почтен и дълбоко религиозен. Татко не е имал куража да се изправи пред него — завърши той, понижавайки глас.

Потресена, сестра му улови ръката на съпруга си.

— Кога се е случило?

— Когато е учил в университета и е имал широк кръг от приятели, а Кенет Понсонби не е бил сред тях — каза Леонора и продължи с горчивина: — Смътно си спомням колко му се искаше да се приобщи към елитния клуб. Другите му се присмивали, че постоянно се навърта около тях с надеждата да го поканят на развлеченията си. За нас се оказа истинска трагедия, че тогава Иън го е държал настрани.

— Това вярно ли е? — с недоверие попита дъщеря й. — Не мога да повярвам — тя се обърна към мъжа си: — А ти вярваш ли, Уилям? Татко да е убиец? Изглежда ми нелепо. Как би могъл да… да извърши подобно нещо?

В старинната библиотека настъпи неловка тишина, никой нямаше достатъчно смелост да обясни какво се бе случило.

Накрая Родерик си пое дълбоко въздух:

— Знаел е, че Руби не може да плува, затова я извел с лодка. На един усамотен и безлюден завой на реката просто я блъснал и я натискал под водата с греблото, докато се удавила. Тялото било открито на брега два дни по-късно.

Вирджиния извика от ужас и притисна устата си с ръка.

— Мили Боже! — изхлипа Леонора. — Това е най-отвратителното нещо, което съм чувала някога. Не мога да повярвам, че Иън наистина го е направил. Беше суров и избухлив човек, но иначе… иначе беше съвсем порядъчен.

Блед като платно, Уилям се обади за първи път:

— Това ми се струва малко нагласено. Нали в такъв случай полицията…

— Поне двама души са знаели — мрачно го прекъсна Родерик. — Единият е баща ми, а другият… Кенет Понсонби, за нещастие.

Отново настъпи неловко мълчание и Алексия сведе очи към пода, отбягвайки да срещне погледа на Родерик.

— Баща ти? — с изумление възкликна Саймън. — Но ти никога не си споменавал…

— Защото разбрах едва когато татко почина преди няколко месеца. По всичко личи, че е осигурил фалшиво алиби на приятеля си, като е излъгал, че са прекарали заедно цялата вечер. Оставил ми е писмо с признание, че цял живот съвестта го е измъчвала, но бил сигурен, че и Иън би застанал зад гърба му при подобни обстоятелства.

Леонора избърса очите си.

— Господи, баща ти е постъпил като верен приятел. Сигурно е страдал много, че е помогнал да се прикрие толкова тежко престъпление.

— Ами Кенет Понсонби? Откъде знае толкова подробности? — скептично попита Уилям. — И той ли е осигурил фалшиво алиби?

Сега Алексия се намеси уморено след двете безсънни нощи. Имаше нещо, което двамата със Саймън не бяха споделили с останалите:

— Не, той няма нищо общо с фалшивото алиби. Вместо това е изнудвал Иън. Открихме анонимна бележка в пощата няколко часа след като прочетохме книгата. Там пишеше: „Това е доказателството, а негативите са скрити на сигурно място“. Беше написано с разкривен почерк на обикновена хартия и допускам, че е работа на мисис Куин. Имаше и няколко снимки, на които… — гласът й заглъхна, тя си пое дълбоко въздух, прочисти гърлото си и продължи: — Правени са точно на завоя на реката и показват всичко от момента, в който тръгват с лодката, докато малко по-късно той се връща. Сам.

Последната дума увисна страшно във въздуха. Едно удавено момиче. Един мъж с блестящо бъдеще, който цял живот ще бъде преследван и изнудван заради извършеното престъпление. И една майка, която никога няма да изживее своята скръб.

Алексия се огледа и забеляза, че Родерик я наблюдава напрегнато. Очите му бяха пълни с любов, но и с още нещо — съчувствие и възхищение. Той стоеше — висок и силен, с широко разтворени крака, оставящ в сянката си изправения до него Саймън.

Тя бързо се извърна, за да прикрие магията помежду им, преди някой да се досети какво става. Никога не го бе желала повече, отколкото в този момент.

— Снимките са направени от Кенет, така ли? — с отвращение попита Вирджиния. — Това винаги ме е подлудявало. Каквото и да сме правили, независимо дали сме играли тенис, излизали сме да яздим или сме си правили пикник, той се появяваше с вечния си фотоапарат и започваше: щрак, щрак, щрак!

— Да, сигурно има хиляди наши снимки — съгласи се Леонора. Тя сякаш бе остаряла с десет години през изминалите няколко часа, а тъмните й дрехи подсилваха слабостта й. — Като си помисля колко сме го забавлявали, как се е присмивал зад гърбовете ни, заплашвайки през цялото време Иън, че ще издаде тайната му, ако не му дава пари. Просто нямам думи. Горкият Иън. Какво ще правим сега?

Никой не отговори, защото всички бяха наясно, че ако предприемат нещо, само ще привлекат вниманието на обществото още повече.

Вирджиния погледна майка си.

— В началото бях много разстроена, но сега се радвам, че той не е истинският ми баща.

— Но е моят — изстена Саймън — и аз приличам на него. Знам това. Негодник, пияница, егоист и… — замълча, неспособен да продължи.

Родерик братски сложи ръка на рамото му.

— Не се съди толкова строго, приятелю. Никой не е отговорен за постъпките на родителите си.

— Вече никога няма да мога да вървя с вдигната глава — мрачно възрази другият. — Семейството ни е съсипано. Това е петно, от което никога няма да се отървем. Татко е извършил най-ужасния грях, като е отнел живота на едно момиче, за да предпази себе си. Сега ние трябва да носим срама и ужаса от стореното от него до края на живота си.

Алексия осъзнаваше, че е прав. Книгата на Кенет Понсонби бе лишила рода Клифтън от блясъка му завинаги. Тя бе извадила на показ най-тъмните им тайни, разобличавайки Иън като страхлив убиец, Леонора — като майка на извънбрачно дете, Саймън бе описан като „пропаднал алкохолик“, а сестра му Вирджиния бе станала съпруга на „обикновен търговец“, което напълно подхождало на произхода й. Ето това беше семейство Клифтън.

Пораженията върху собствените й родители бяха не по-малко опустошителни. Баща й бе обрисуван като „аристократ, прахосал цялото си състояние, залагайки на конните надбягвания“ и не бе пропуснато да се спомене, че за ужас на всички е сключил неравностоен брак с „танцьорка, чиято кариера била във възход през 1892-ра, когато се изявявала полугола на сцената“. Освен това дъщеря им се появила едва четири месеца след сватбата, но се възползвала от предишната страст на баща си към Леонора, за да си пробие път сред елита.

Дори Фреди и Ема, наречени в романа Фъргъс и Елза, можеха да бъдат разпознати като „деца, чието нещастие е в това, че са родени да получат наследство, разядено до корените си от злото“.

Трябваше да се признае, че всичко написано е самата истина, показваща, че животът във висшето общество е само външен блясък и нищо не е каквото изглежда.

И вече никога няма да бъде, размишляваше Алексия с натежало сърце. Как да продължат да се преструват, след като мръсните им тайни бяха извадени на показ?

— Майка ти вероятно вече знае за мен? — обади се Вирджиния. — Говори ли с нея?

— Не, чух се с татко. Разказал й е всичко. Изглежда, тя винаги го е подозирала в изневяра, още от началото на връзката им.

— И какво ще стане сега?

— Навярно ще се разведат.

Леонора остана мълчалива, потънала в спомените си за любовта на Малкълм, обзета от желание да я бе отвел от Иън още тогава, за да могат да се оженят и заедно да отгледат детето си. Откритието, че и друго момиче е забременяло от него и той възнамерява да се ожени, беше най-тежкият момент в живота й.

— Какво ще правим с Понсонби? — отново попита Саймън. Приличаше на изгубено малко дете, неспособно да намери пътя към дома си.

— Защо не се посъветваш с адвокат? — предложи Родерик.

— Вероятно точно това трябва да направим — съгласи се Алексия, — но по ирония на съдбата истината изглежда толкова измислена, че хората, които не ни познават, ще решат, че романът е чудесен, но подобни неща не могат да се случат в реалния живот.

— Де да беше истина — развълнувано подметна съпругът й. — Иска ми се да заспя и когато се събудя, да установя, че всичко е било само ужасен кошмар.

* * *

— Ще се връщаш ли в Корнуол? — попита Алексия, щом видя, че Родерик се готви да напусне Марли.

— Да. Трябва да уредя някои неща, преди да се заема със следващата поръчка.

Тя вдигна Шедоу и я притисна към гърдите си.

— Няма да продаваш къщата, нали?

— За нищо на света. Това е единственото място, което ме зарежда с енергия и ме изпълва с вдъхновение.

Искаше й се да го попита кога ще се върне в Лондон и ще се видят отново, ала решителното му държане я изпълваше с хлад. Погледна колата му — вече не бе онова мръсно „Алфа Ромео“, с което го бе видяла за пръв път на засипаната с чакъл алея, а чисто нов четириместен спортен „Армстронг Сидли“.

— Взе ли всичко?

— Да. Благодаря ти, Алексия. Искаше ми се да ви бях по-полезен през последните няколко дни. Положението е ужасно и единственото, което можете да направите със Саймън, е да се опитате да преминете през бурята, за което винаги разчитай на мен. Трябва само да ми се обадиш.

— Никой не може да ни помогне — отвърна тя с празен поглед.

— Ще се справиш ли?

Жената се поколеба, после вирна брадичка.

— Ако успея да защитя децата си, всичко ще е наред. Сигурна съм, че ще се измъкнем някак от тази каша.

— Е, тогава ще тръгвам. Саймън излезе да поязди, нали? Кажи му довиждане вместо мен.

Тя кимна, неспособна да заговори. Присъствието на Родерик беше емоционална подкрепа, която я караше да се чувства силна. Опасяваше се, че без него може да се отклони от пътя и да се разбие в скалите, защото нямаше на кого другиго да разчита, освен на вечно пияния Саймън и на Леонора, която се намираше на ръба на нервна криза.

— Сбогом, Алексия — той се загледа в очите й за миг, после се наведе и я целуна по бузата. — Грижи се за себе си.

Скочи в колата, запали двигателя и потегли по пътеката, без да поглежда назад. Алексия наблюдаваше как се отдалечава и имаше чувството, че отнася със себе си остатъка от живота й. Сякаш някой бе изтръгнал сърцето й, бъдещето никога не й се бе струвало по-мрачно. Горчиви сълзи се стичаха по страните й, когато се отправи към градината си, следвана по петите от Шедоу. Извади ключа от тайника, влезе и сред есенните листа, покриващи алеите като златни монети, даде воля на скръбта си от загубата на любимия мъж и провала на блестящата перспектива да бъде член на семейство Клифтън.