Франц Кафка
Процесът (7)

Глава седма
Адвокат. Фабрикант. Художник

Един зимен ден преди пладне — вън в мътния зрак валеше сняг — К. седеше в кабинета си и вече се чувстваше крайно уморен, макар да беше още рано. За да бъде оставен на мира поне от низшите чиновници, той бе поръчал на разсилния да не пуска никого тях, понеже бил зает с някаква по-голяма работа. Но вместо да работи, той се въртеше на стола си, размести бавно някои предмети по масата, после обаче, без да го съзнава, отпусна цялата си ръка изпружена върху плота на масата и продължи да седи неподвижно с отпусната глава.

Мисълта за процеса вече не го напускаше. И по-рано често бе разсъждавал дали не би било добре да изготви писмена защита и да я подаде в съда. Щеше да вмъкне в нея кратък животопис и за всяко що-годе важно събитие да обясни по какви съображения е действал именно така, дали този начин на действие или негово сегашно гледище следва да се отхвърли, или да се одобри и какви основания би могъл да изтъкне в полза на едното или на другото. Изгодите от такава писмена защита в сравнение с обикновената защита от страна на адвоката, който впрочем и иначе съвсем не беше безукоризнен, бяха несъмнени. Та К. съвсем не знаеше какво предприема адвокатът; във всеки случай не беше много нещо, защото от месец насам той не бе го викал при себе си, а пък и в нито един от досегашните разговори К. не беше останал с впечатление, че този човек би могъл да постигне много за него. Преди всичко той почти не бе го разпитвал, а тук имаше да се пита толкова много. Главното беше да се пита. К. чувстваше, че самият той би могъл да зададе всички необходими въпроси. Адвокатът, наопаки, вместо да пита, сам разказваше или седеше мълчаливо насреща му, навеждаше се малко напред над писалището, навярно понеже недочуваше, дърпаше кичур от брадата си и гледаше надолу към килима, може би точно онова място, където К. беше лежал с Лени. Сегиз-тогиз даваше на К. някои кухи напътствия, каквито обикновено се дават на деца, държеше така също безполезни и отегчителни речи, за които К. не мислеше да му плати нито пара при окончателното уреждане на хонорара.

След като адвокатът решеше, че го е унизил достатъчно, започваше обикновено отново да го поокуражава. Разказваше му после, че имал по-рано много сходни процеси, които спечелил напълно или отчасти, процеси, които, външно погледнати, били още по-безнадеждни от този, макар в действителност може би да не били толкова трудни. Ей в това чекмедже — при тези думи той почука на някакво чекмедже на писалището — имал опис на такива процеси, но за съжаление не бил в състояние да му покаже нищо писмено, понеже се касаело за служебни тайни. Въпреки това сега естествено за К. бил добре дошъл големият опит, добит от него благодарение на всички тези процеси. Той, разбира се, започнал незабавно да работи и вече почти бил изготвил първата молба. Тя била много важна, тъй като първото впечатление, направено от защитата, често определя цялата насока на съдебната процедура. За съжаление случвало се понякога — бил длъжен все пак да спре вниманието на К. върху това обстоятелство — съдиите изобщо да не четат първите молби. Просто ги прилагали към преписките, като изтъквали, че за сега били по-важни разпитът и следенето на обвиняемия, отколкото разните писаници. Ако молителят много настоявал, добавяли още, че щом съберат всички необходими материали, преди да вземат решение, ще проверят документите към делото, значи, и тази първа молба, естествено по реда на постъпването. За съжаление обаче в повечето случаи не ставало така, първата молба обикновено бивала забутана неизвестно къде или изобщо загубвана, но дори да се запазела докрая, едва ли щели да я прочетат — така бил подочул адвокатът. Всичко това било прискърбно, но имало известно оправдание. К. все пак не бивало да изпуска из предвид, че съдопроизводството не е публично, можело да стане публично, ако съдът сметне това за необходимо, обаче законът не повелявал публичност. Вследствие на това и съдебните документи, преди всичко обвинителният акт, били недостъпни за обвиняемия и за неговия защитник, ето защо човек не знаел изобщо или най-малкото не знаел точно срещу какво трябва да насочи първата молба, затова тя можело само съвсем случайно да съдържа нещо от значение за каузата на обвиняемия. Действително целесъобразни и аргументирани молби можело да се съставят по-късно, когато в хода на разпитите на обвиняемия изпъкнат по-ясно или бъдат отгатнати отделните точки на обвинението и тяхната мотивировка. При тези условия защитата естествено се намира в твърде неизгодно и трудно положение. Но и това е направено умишлено. Затова според закона защитата в същност не е позволена, а само търпяна, спори се дори по въпроса дали от съответния текст в закона следва да се подразбира, че поне е търпяна. По тази причина, строго погледнато, не съществуват признати от закона адвокати; всички хора, които се явяват като адвокати пред този съд, са фактически ходатаи. Това естествено се отразява твърде унизително върху цялото съсловие и когато К. следващия път отидел пак в съдебните канцеларии, нека надникнел в адвокатската стая, за да добие представа и за това. Щял по всяка вероятност да изтръпне от страх, като види оная сбирщина там. Самата тясна и ниска стая, отредена за тях говорела за презрението, с което се отнасял съдът към тези хора. В тази стая прониквала светлина само през едно малко таванско прозорче, разположено толкова високо, че ако човек рече да погледне навън — където пък пушекът от един съвсем близък комин влиза в носа и окадява лицето, — трябва да потърси по-напред някой колега, който да му подложи гръб. Подът в тази стая — нека приведем само един пример още за тамошните порядки — е пробит от около една година насам и дупката не е чак толкова голяма, че човек да пропадне през нея, но достатъчно зейнала, за да хлътне с крак чак до хълбока. Адвокатската стая се намира на втория таван; хлътне ли някой, значи, то кракът му провисва надолу в първия таван, и то точно в коридора, където чакат страните по делото. В адвокатските среди наричат тези условия позорни и това не е силно казано. Оплакванията пред администрацията не се увенчават с ни най-нищожния успех, а, от друга страна, на адвокатите е най-строго забранено да внасят каквито и да било промени в тази стая на собствени разноски.

Обаче и това отношение спрямо адвокатите е също обосновано. Целта е защитата да се отстрани по възможност съвсем, та всичко да легне върху плещите на самия обвиняем. Това становище в същност не е лошо, но ще бъде напълно погрешно от това да се прави изводът, че в този съд адвокатите са ненужни за обвиняемия. Наопаки, в никой друг съд те не са толкова необходими, колкото в този. Защото съдопроизводството, общо взето, е тайно не само за обществеността, но и за обвиняемия. Естествено само в границите на възможното, но тези граници са твърде широки. Обвиняемият също няма право да надникне в съдебните документи, а твърде трудно е от разпитите да вадиш заключения за преписката, послужила за основа на тези разпити; особено трудно е това за обвиняемия, който е пристрастен в преценката си и не може да събере мислите си поради всевъзможни тревоги. И тук именно се намесва защитата.

Общо взето, защитниците не се допускат да присъстват на разпити, ето защо те трябва след разпитите, по възможност още пред вратата към стаята на съдебния следовател, да узнаят обвиняемия как е протекъл разпитът и да извлекат от тези често вече твърде объркани сведения онова, което може да се използва при защитата. Ала това не е най-важното, защото по този начин не може да се узнае много нещо, макар че и тук, разбира се, както навсякъде другаде, по-способният узнава повече от другите. Въпреки това най-важното остават личните връзки на адвоката, в тях е заложена главната стойност на защитата.

Както и да е, от всичко, което сам е преживял, К. навярно е схванал вече, че най-долната съдебна инстанция не е съвършена, че в нея работят недобросъвестни и продажни чиновници, поради което, тъй да се рече, в строгата изолация на съда се появяват пролуки. През тях именно се промъкват повечето адвокати, тук те подкупват и шпионират, имаше дори случай, поне в миналото, да се открадват цели преписки. Не може да се отрече, че по този начин в първия момент може да се постигнат дори неочаквано благоприятни за обвиняемия резултати, с които именно се перчат тези адвокатчета и примамват нова клиентела; по тези първи благоприятни резултати нямат никакво значение или не предвещават нищо хубаво за по-нататъшния ход на процеса. Действително полезни са само почтените лични връзки, и то с по-висши чиновници, под което трябва да разбираме естествено само по-висши чиновници от долните инстанции. Единствено по този начин може да се повлияе върху хода на процеса, макар и на първо време незабележимо, по-късно обаче все по-явно и по-явно.

Разбира се, на това са способни малко адвокати и в случая изборът на К. бил твърде сполучлив. Само още може би един или двама адвокати биха могли да се похвалят с подобни връзки, каквито имал доктор Хулд. Те впрочем нехаели за оная сбирщина в адвокатската стая и нямали нищо общо с нея. Ала поддържали дваж по-тесен контакт със съдебните чиновници. Не било дори винаги нужно доктор Хулд да ходи в съда, да чака в холовете на съдебните следователи дали случайно ще се мярнат и наспроти настроението им да постигне в повечето случаи само някакъв привиден успех или дори да остане и без него. Не, та нали К. видял с очите си, че чиновниците, между тях по-големи, идват сами тук, дават му с готовност сведения — открити и ясни или поне такива, които лесно може да се изтълкуват, — обсъждат по-нататъшния ход на процесите, нещо повече: в отделни случаи убеждават в правотата на противното гледище и на драго сърце се съгласяват с него. Разбира се, тъкмо в това отношение човек не бива да им вярва прекомерно; макар да са изказали твърдо новото си, изгодно за защитата становище, все пак може би оттук отиват направо в канцеларията си и на другия ден издават съдебно решение с напълно противоположно съдържание и може би дори още по-строго за обвиняемия, отколкото е било първото им намерение, от което, според собствените им уверения, се отказали. Естествено човек не може да се брани, защото онова, което казвали на четири очи, е казано именно на четири очи и не допуска никакви публични изводи дори тогава, когато защитата съвсем не се стреми да си запази ненакърнена благосклонността на господата. От друга страна, пък било също вярно, че тези господа влизали в досег със защитата — естествено само с една веща защита — не, да речем, само от човеколюбие или от приятелски чувства, не, по-скоро може да се каже, че те донякъде се осланят на нея. Тук именно се проявяват недостатъците на една съдебна организация, която още в наченките си установява системата на тайния съд. Чиновниците не общуват с населението, те са добре подготвени за обикновени, средни по значение процеси, защото такъв процес следва, така да се каже, автоматично пътя си, нужно е само сегиз-тогиз да се побутне; но пред съвсем прости, както и пред особено трудни дела те често се изправят безпомощни — понеже неотстъпно, денем и нощем, са заровени в своите закони, те нямат нормален усет за човешки отношения и неговата липса в такива случаи им създава големи мъчнотии. Тогава идват да се посъветват с адвоката и някой разсилен зад тях носи толкова тайната иначе преписка. До този прозорец неведнъж са били сварвани господа, които едва ли някой е очаквал да види тук, заварени са да гледат просто безнадеждно към уличката, а през това време адвокатът седи пред писалището си и проучва преписката, за да може да им даде добър съвет. Впрочем именно в такива случаи можело да се види, че тези господа гледат невъобразимо сериозно на своята професия и изпадат в голямо отчаяние пред спънки, които те не могат да преодолеят по същество. Тяхната длъжност изобщо не била лека, щяло да бъде много несправедливо, ако човек смята, че службата им е лека. Йерархията и възходящата система на съда била безкрайна и дори посветените не можели да видят върха й. Процедурата в съдилищата общо взето, била тайна и за низшите чиновници, затова те просто не били в състояние да следят точно по-нататъшния ход на делата, които обработват; делото влизало в тяхното зрително поле често без те да знаят откъде идва и къде отива по-нататък. Значи, на тези чиновници се изплъзва изводът, който може да се направи при проучване отделните стадии на процеса, крайното решение и мотивите към него. На тях е разрешено да се занимават само с онази част на процеса, която е отделена за тях от закона, така че за по-нататъшния развой, сиреч за резултатите от тяхната собствена работа, те обикновено знаят по-малко от защитата, която по правило, нали, остава почти до края на процеса във връзка с обвиняемия. Значи, и в тази насока те могат да узнаят от защитата доста ценни неща. Като вземел пред вид всичко това, К. не бивало да се чуди по-дълго на сприхавостта у чиновниците, която понякога — всеки знаел това от собствен опит — ги карала да оскърбяват посетителите. Всички чиновници били сприхави дори когато изглеждали спокойни. Естествено най-много си патили от тях дребните адвокати. Разправя се например следната случка, която е твърде правдоподобна. Стар чиновник, добър, кротък човек, се заел с някакво трудно дело, заплетено още повече от писмените изложения на адвоката; проучвал го непрекъснато един ден и една нощ, защото тези чиновници фактически прилежни като никои други. На разсъмване, след двадесет и четири часова, вероятно не твърде резултатна работа, той отишъл на входната врата, застанал там в засада и изхвърлял надолу по стълбата всеки адвокат, който искал да влезе. Събрали се адвокатите на долната площадка на стълбата и заобсъждали какво да правят; от една страна, нямали в същност право да влизат в съда, затова юридически не можели да предприемат нищо срещу чиновника, трябвало също, както вече споменал, да внимават да не настроят чиновниците срещу себе си. От друга страна обаче, всеки ден вън от съда бил загубен за тях и затова имали голям интерес да влязат. В края краищата решили единодушно да накарат стария господин да капне от умора. Непрекъснато изпращали един адвокат да се изкачи по стълбата и горе — след колкото е възможно по-дълга, но пасивна съпротива — да допусне оногова да го изхвърли по стълбата, където на долния край го улавяли колегите му. Това продължило около час и старият господин, вече поизтощен и от нощния труд, наистина се уморил и се прибрал в канцеларията си. Адвокатите долу изпърво не повярвали и изпратили най-напред едного да провери дали зад вратата действително няма никого. Чак тогава влезли и вероятно не посмели да кажат дори гък. Защото на адвокатите — а дори най-невзрачният от тях вижда поне отчасти какви са порядките — и през ум не минава да се помъчат да внесат и наложат някакви подобрения в работата на съда. Докато — и това е твърде знаменателно — почти всеки подсъдим, дори съвсем простодушни хора, още при първото разглеждане на делото започват да промишляват над предложения за подобрение и така често пилеят време и сили, които биха могли да употребят много по-полезно другаде. Единствено правилното било човек да се примири с царуващите порядки. Дори ако би било възможно да се подобрят отделни неща — това обаче е глупаво суеверие, — в най-добрия случай би се постигнало нещо за бъдещи дела, но човек ще навреди безмерно на самия себе си, защото с това ще привлече особеното внимание на вечно жадното за мъст чиновничество. А не бива да се привлича вниманието им! Трябва да се държим спокойно дори когато всичко се върши противно на здравия разум! Трябва да се помъчим да осъзнаем, че този огромен съдебен организъм ще пребъде вечно, така да се каже, във висящо положение и, че ако самостоятелно променим нещо на мястото, на което се намираме, сами се лишаваме от почвата под краката си и можем да паднем в пропаст, докато огромният съдебен организъм сам и лесно ще се компенсира на друго място за дребната засечка — защото всичко е свързано помежду си — и ще остане непроменен, може дори, което е донякъде по-вероятно, да стане още по-затворен, още по-внимателен, още по-строг, още по-злобен. Ето защо да оставим адвокатите да си гледат работата, вместо да им пречим. От укорите няма голяма полза особено когато не можем да обясним причините им в тяхното пълно значение, но все пак трябвало да се каже колко много навредил К. на каузата си със своето поведение към канцеларския директор. Името на този влиятелен човек стояло в списъка на онези, чрез които могло да се предприеме нещо за К., но сега трябвало, току-речи, да се задраска. Той явно умишлено се прави, че не чува дори бегли споменавания на процеса. Е, да, понякога чиновниците били като децата. Те се докачат често от безобидни неща за съжаление обаче поведението на К. не влизало в тяхното число, — докачат се до такава степен, че престават да говорят дори с добрите си приятели, извръщат лице при случайни срещи и им пречат където могат. Но после някой път, за най-голяма изненада — без особена причина, започват да се смеят от някаква дребна шега, която човек си е позволил именно защото всичко вече изглежда безнадеждно, — и ето че си ги придобрил. Да, било едновременно и трудно, и лесно да определиш поведението си към тях, нямало твърди правила за тая работа. Понякога било удивително, че един-единствен средно дълъг човешки живот изобщо е достатъчен да обгърнеш толкова много неща, за да можеш да работиш с известен успех в тази област.

Настават обаче и мрачни часове, каквито преживява всеки човек, когато си мислиш, че не си постигнал абсолютно нищо, когато ти се струва, че си спечелил само онези дела, които от самото начало са били предопределени да вземат добър край и което би станало дори без всякаква външна намеса, обаче си губил всички други въпреки цялото тичане насам-натам, въпреки всички усилия и всички дребни, привидни успехи, на които толкова си се радвал. Тогава, разбира се, нищо вече не ти изглежда сигурно и ако някой ти зададе съвсем конкретен въпрос какво е станало, ти не ще посмееш да отречеш, че именно поради чужда намеса са тръгнали по крив път дела, които по естеството си е трябвало да протекат благополучно. Това е също един вид самоувереност, но тя остава и единствената ти утеха.

Такива пристъпи на обезверяване — защото наистина се касае за пристъпи, за нищо друго — сполитат адвокатите главно тогава, когато внезапно бъде изтръгнат из ръцете им някой процес, доведен от тях доста далече, и то задоволително напред. Това като че е най-лошото, което може да сполети един адвокат. Процесът им бива отнет не от подсъдимия; това не се случва почти никога, защото подсъдимият, взел вече определен адвокат, трябва да остане при него, каквото и да става. Та как би могъл той изобщо, щом веднъж е използвал чужда помощ, да се справи после сам? Това, значи, не се случва, обаче навремени се случва, процесът да избие неочаквано в посока, където адвокатът вече не бива допуснат. Просто изтръгват из ръцете на адвоката и процеса, и обвиняемия, и всичко друго; тогава не помагат и най-здравите връзки с чиновниците, защото те сами не знаят нищо. Работата е там, че процесът е навлязъл в стадий, когато вече не се допуска никаква чужда помощ, където с него се занимават недостъпни съдийски състави, където адвокатът не може да се добере вече до обвиняемия. Тогава някой божи ден човек се прибира у дома и заварва върху писалището си безчислените молби по делото, съставяни от него с такова голямо старание и с прекрасни надежди; те му се изпращат обратно, понеже не бива да минат в новия стадий на процеса, и представляват сега късове хартия без всякаква стойност. Ала това още не означава, че процесът е загубен, съвсем не, най-малкото няма никакво дълбоко основание за подобна мисъл, човек само не знае вече нищо за процеса и занапред няма да научи нищо за него. За щастие такива случаи са изключения и дори ако процесът на К. би бил един от тези случаи, той все пак понастоящем е още твърде далеко от подобен стадий. А тук се разкривали богати възможности за адвокатска работа и К. трябвало да бъде уверен, че тези възможности ще бъдат използвани. Както споменал по-рано, той още не бил подал молбата, нямало защо да се бърза, много по-важни били предварителните разговори с меродавни чиновници и те вече са се състояли. Трябвало да признае открито, че не навсякъде постигнал успех. Било много по-добре сега за сега да не издава никакви подробности, които ще се отразят само неблагоприятно на К. — биха могли прекалено да го обнадеждят или прекалено да го наплашат; ще му кажел само, че отделни чиновници се изказали твърде благоприятно и проявили голяма готовност, докато изказванията на други не били толкова благоприятни, но въпреки това съвсем не отказали своето съдействие. Общо взето, значи, резултатът бил твърде отраден, но от това обстоятелство не бивало да се вадят по-особени включения, тъй като по този начин започвали всички предварителни преговори и едва по-нататъшното развитие на нещата ще покаже ползата от предварителните преговори. Във всеки случай още нищо не било загубено и ако му се удаде още въпреки всичко да спечели и канцеларския директор за тази цел бил предприел вече това-онова, — тогава, както се изразяват хирурзите, раната щяла да бъде чиста и можели спокойно да чакат по-нататъшния ход на нещата.

Адвокатът беше неизчерпаем в такива и подобни приказки. Те се повтаряха при всяко посещение. Винаги имаше напредък, но той никога не можеше да му обади в какво се състои този напредък. Работеше неотстъпно над първата молба, но тя все не беше готова и в повечето случаи при следващото посещение се оказваше, че това било много полезно, тъй като последните две-три седмици били твърде неблагоприятни за подаване на молбата — а никой не бил в състояние да предвиди такова нещо. Ако К. сегиз-тогиз, напълно изнурен от дългите приказки на адвоката, промълвеше, че дори като се вземат пред вид всички тези мъчнотии — работата напредвала много бавно, адвокатът отвръщаше, че тя съвсем не напредвала бавно, но че наистина биха били вече много по-напред, ако К. бе се отнесъл своевременно до адвоката. За съжаление обаче той пропуснал това и този пропуск щял да има и други вредни последици, не само загубата на време.

Единствено благотворно прекъсване на тези посещения беше Лени, която винаги съумяваше да нагласи работата така, че донасяше чая на адвоката в присъствие на К. После заставаше права зад К., уж наблюдаваше как адвокатът донякъде алчно се навеждаше ниско над чашата, наливаше си чай и пиеше, а тя през това време даваше скрито на К. да улови ръката й. Цареше пълно мълчание. Адвокатът пиеше чай, К. стискаше ръката на Лени, а Лени се осмеляваше сегиз-тогиз да погали кротко косите на К.

— Ти още ли си тук? — запитваше я адвокатът, след като изпиеше чая.

— Исках да изнеса съдовете — отговаряше Лени.

Двамата си стисваха за последен път ръцете, адвокатът изтриваше устата си и започваше с нови сили да увещава К.

Какво искаше да му вдъхне адвокатът: утеха ли или отчаяние? К. не знаеше, но смяташе за положително установено, че защитата му не се намира в добри ръце. Всичко, каквото приказваше адвокатът, можеше да бъде правилно, макар че съвсем прозрачно беше и желанието му да се самоизтъкне, колкото бе възможно повече; и вероятно никога досега не беше водил такъв сложен процес, какъвто по негово мнение беше процесът на К. Но твърде съмнителни оставаха непрекъснато подчертаваните лични връзки с чиновниците. Щеше ли да си послужи с тях изключително в полза на К.? Адвокатът никога не забравяше да забележи, че става дума за низши чиновници, сиреч за чиновници на твърде зависима длъжност, и известни обрати в процесите вероятно можеха да имат значение за кариерата им. А може би те използваха адвоката, та чрез него да постигнат такива обрати, които естествено винаги са неизгодни за обвиняемия? Може би не вършеха това във всеки процес, разбира се, не беше вероятно; сигурно имаше и процеси, в течение на които те облагодетелстваха адвоката в замяна на неговите услуги, защото навярно също имаха интерес да не навредят на доброто му име.

Но ако действително беше така, по какъв начин биха се намесили те в процеса на К., щом този процес, както заявяваше адвокатът, беше много заплетен, значи, важен процес, и още в самото начало бе привлякъл силно вниманието на съда? Човек не можеше да се двоуми дълго какво биха направили те. Признаци за това се забелязваха вече в обстоятелството, че първата молба все още не беше подадена макар процесът да продължаваше вече месеци, и че всичко, по думите на адвоката, било още в наченките си; естествено това беше твърде удобно, за да приспиш обвиняемия и да го държиш в състояние на безпомощност, та после внезапно да го поразиш със съдебното решение или най-малко с уведомлението, че приключеното в негова вреда съдебно дирене ще бъде отнесено до по-горната инстанция.

Беше безусловно нужно К. да се намеси сам. Той не можеше да отпъди това убеждение именно в такива състояния на безкрайна умора, както тая зимна утрин, когато всичко в главата му се въртеше мимо волята му все около делото. Предишното негово пренебрежение към процеса вече не съществуваше. Ако би бил сам на този свят, той лесно би могъл да нехае за процеса, макар в същност да беше и сигурно, че в такъв случай изобщо не би се стигнало до процес. Сега обаче чичото бе го завел вече при адвоката, значи, семейните съображения също играеха роля; неговото положение не беше вече напълно независимо от хода на процеса, той самият непредпазливо и с известно необяснимо задоволство беше споменал за процеса пред някои познайници, други бяха узнали за него по неизвестен начин, отношението му към госпожица Бюрстнер също изглеждаше да се колебае в съответствие с процеса; накъсо казано, К. не можеше вече да избира дали да приеме процеса, или да го отхвърли — той беше с двата крака вътре и трябваше да се брани. Толкова по-зле за него, ако се чувстваше уморен.

Във всеки случай и засега нямаше основание за прекалена тревога. К. бе съумял за сравнително късо време да се издигне до днешната си висока длъжност в банката и да се задържи на тази длъжност при всеобщо признание; сега трябваше само да понасочи към процеса тези способности, които бе прилагал преди, и нямаше никакво съмнение, че всичко ще вземе добър край. Необходимо беше най-напред, ако искаше да постигне нещо, да отклони предварително всяка мисъл за евентуална вина. Нямаше никаква вина. Процесът не беше нищо друго освен една голяма сделка, каквито сам той често бе сключвал с печалба за банката, сделка, в границите на която по правило се криеха различни опасности и те именно трябваше да бъдат отбити. За тази цел обаче не биваше човек да си играе с мисли за някаква си вина, а колкото е възможно по-здраво да държи мисълта за собствена изгода. От тази гледна точка беше също неизбежно в най-скоро време, най-добре още тази вечер, да отнеме пълномощното на адвоката си. Наистина според неговите, на адвоката, приказки това било нещо нечувано и навярно много оскърбително, но К. не можеше да търпи, щото неговите усилия в процеса да срещнат препятствия, създадени може би от собствения му адвокат. А щом веднъж се отървеше от адвоката, трябваше незабавно да подаде молбата и по възможност всеки ден да настоява тя да бъде разгледана. За тази цел естествено нямаше да бъде достатъчно К. да седи наред с другите в коридора на съда и да слага шапката си под пейката. Лично той или жените, или други, изпратени от него лица, трябваше из ден в ден да висят на главите на чиновниците и да ги заставят, вместо да гледат през решетките какво става в коридора, да седнат на работната си маса и да проучат молбата на К. И трябваше да се постоянства в тези усилия, да се организира и следи всичко, съдът щеше най-сетне да се блъска с един подсъдим, който умее да брани правото си.

Но докато К. се решаваше да извърши всичко това, то съставянето на молбата му създаваше непреодолима трудност. По-рано, преди около една седмица, той можеше само с някакво чувство на срам да помисли, че може един ден да се види принуден да състави сам такава молба; съвсем не беше помислял, че тази работа може да бъде и трудна.

Спомни си, че една сутрин, точно когато беше затрупан с работа, внезапно бутна всичко настрана и сложи пред себе си бележника, та поне за опит да нахвърли мислите си за подобна молба и после евентуално да оставя тая черновка на разположение на тромавия си адвокат; ала точно в този момент се отвори вратата на директорския кабинет и с гръмогласен смях при него влезе заместник-директорът. Тогава това беше крайно неприятно на К., макар че заместник-директорът не бе се смял на молбата, за която не знаеше нищо, а на някакъв борсов виц, който току-що бяха му разказали; за да бъде разбран напълно, този виц трябваше да бъде допълнен с рисунка. И ето че заместник-директорът, навел се над писалището на К., взе от ръката на К. молива му и нахвърли тази рисунка върху листа на бележника, предназначен за молбата.

Днес К. не чувстваше никакъв срам, молбата трябваше да се подаде. Ако в банката не му останеше свободно време за нея, а това беше твърде вероятно, тогава ще работи над нея нощем в къщи. Не стигнеха ли нощите, щеше да вземе отпуск. Но не биваше да се спре насред път, това беше най-глупавото нещо не само в деловия живот, но винаги и навсякъде. Съставянето на молбата представяше, разбира се, почти безкрайна работа. Не трябваше човек да бъде много страхлив и прав, за да стигне лесно до мисълта, че беше невъзможно да завърши някой ден такава молба. Не от мързел или лукавство, които може би възпираха единствено адвоката при нейното изготвяне, а защото беше необходимо К. да опише и подложи на всестранна проверка целия си живот в неговите най-невзрачни постъпки и събития, съхранени в паметта; но как да направи това, като не знаеше в какво се състои обвинението и докъде би могло то евентуално да бъде разширено!

И колко печална беше подобна работа свръх всичко друго! Тя би била може би подходяща, когато се пенсионира, да занимава вдетинения му ум и така да му помогне да прекарва по-лесно дългите си дни. Но сега, когато всички мисли на К. бяха нужни за банковата му дейност; точно сега, когато той все още се издигаше означаваше вече заплаха за заместник-директора, а часовете му летяха невъобразимо бързо; сега, когато като млад човек искаше да се наслаждава през късите вечери и нощи — сега именно му се налагаше да започне да съставя тази молба!

Мислите му отново избиха в жалби. И неволно, само за да сложи край на всичко, той потърси опипом бутона на електрическия звънец за хола. Докато го натискаше, погледна часовника. Единадесет… Значи, беше пропилял в унес цели два часа — дълго, ценно време! — и се чувстваше естествено по-изнурен от преди. Все пак това време не беше загубено, той беше взел решения, които можеха да му принесат полза.

Освен най-различни писма разсилните му донесоха визитните картички на двама господа, които чакаха вече доста дълго. И бяха много важни клиенти на банката, които човек собствено не биваше да заставя да чакат. Защо идеха по такова несгодно време и защо — така като че ли питаха пък господата зад затворената врата — иначе тъй прилежният К. използваше за частни работи най-хубавото служебно време? Уморен от всичко досегашно днес и очакващ уморен онова, което щеше да последва, К. стана, за да приеме първия посетител.

Влезе един дребен, пъргав господин, фабрикант, когото К. познаваше добре. Той изказа съжаленията си, че може би е попречил на К. в някоя важна работа. К. от своя страна изказа съжаление, задето е заставил фабриканта да чака толкова дълго. Но изрече дори това съжаление по такъв машинален начин и с такъв фалшив тон, че фабрикантът трябваше да го почувства, ако не беше всецяло в плен на мисълта за търговската работа, която бе го довела тук. Вместо това той бърже извади из всички джобове сметки и таблици, разгъна ги пред К., обясни различни пера, поправи една малка грешка в изчислението, която забеляза дори при това бегло преглеждане, припомни на К. една сходна сделка, която бе сключил с него преди около година, спомена между другото, че този път друга банка се домогвала при най-големи жертви до тази сделка, и в края на краищата млъкна, за да чуе мнението на К. И действително в началото К. слушаше внимателно приказките на фабриканта, мисълта за важната сделка завладя после и него, но за жалост не за дълго; скоро той престана да слуша, после известно време кима с глава в отговор на шумните възклицания на фабриканта, но накрая се отказа и от това, като се ограничи да гледа плешивата глава, наведена над книжата, и да се пита кога най-сетне фабрикантът ще осъзнае, че от всички негови приказки няма полза. Но щом онзи млъкна, К. изпърво наистина помисли, че фабрикантът е спрял да говори, за да даде нему възможност да направи признанието, че не е способен изобщо да го слуша и със съжаление установи по напрегнатия поглед на готовия на всякакви възражения фабрикант, че търговският разговор би трябвало да продължи. Ето защо наведе глава като по заповед и бавно започна да движи молива нагоре-надолу по книжата, спираше тук-там и се вторачваше в някоя цифра.

Фабрикантът предполагаше, че ще има възражения, може би цифрите действително не са твърдо установени, може би не те бяха решаващи, във всеки случай фабрикантът покри с длан книжата и започна отново едно съвсем общо описание на сделката, като се приближи съвсем до К.

— Трудно ще бъде — рече К., като нацупи устни.

И понеже книжата, единственото, на което можеше да се опре, бяха покрити, той неволно се отпусна върху страничната облегалка на стола. Дигна дори едва-едва очи, когато се отвори вратата на директорския кабинет и в нея не съвсем ясно, а сякаш като зад ефирен воал застана заместник-директорът.

К. не се замисли по-дълго над неговата поява, а проследи само непосредственото въздействие, което беше добре дошло за него. Защото фабрикантът скочи тутакси от стола и се завтече към заместник-директора, но на К. се искаше онзи да стори това десеторно по-бързо, понеже се опасяваше, че заместник-директорът може пак да изчезне.

Този страх се оказа напразен, господата се срещнаха, подадоха си ръце и се запътиха дружно към писалището на К. Фабрикантът се оплака, че прокуриста проявява твърде слаб интерес към сделката и посочи К., който под погледа на заместник-директора отново наведе глава над книжата. А когато после другите двама се облегнаха на писалището и фабрикантът се запретна да покори сега заместник-директора за себе си, на К. се стори, че двамата мъже, чийто ръст той си представяше огромен, преговарят през главата му относно него самия. Той започна бавно и внимателно да извърта очите си нагоре, помъчи се да разбере какво ставаше там, без да гледа, взе от писалището един лист, сложи го върху дланта си и го заиздига постепенно към господата, като в същото време самият той стана от стола си. Не мислеше при това за нищо определено, а действаше така, воден само от чувството, че именно така трябва да се държи, когато един ден завърши голямата молба, необходима за неговото пълно освобождаване от отговорност.

Заместник-директорът, който много внимателно взе участие в разговора, погледна съвсем бегло листа, изобщо не прочете какво пишеше там — защото важното за прокуриста беше неважно за него, — взе го от ръката на К. и каза:

— Благодаря, зная вече всичко — и спокойно сложи листа отново на писалището.

К. го погледна навъсено отстрани. Заместник-директорът обаче съвсем не забеляза това или ако го беше забелязал, само се развесели, смееше се често високо, веднъж явно смути фабриканта с някакво остроумно възражение, но тутакси го изтръгна от това смущение като отправи едно възражение към самия себе си, нов в края на краищата го покани в кабинета си, където биха могли да приключат въпроса.

— Работата е много важна — обърна се той към фабриканта, — съгласен съм напълно с вас. А на господин прокуриста — дори при тая забележка той в същност приказваше само на фабриканта — сигурно ще бъде приятно, ако го отървем от нея. Работата трябва да се обмисли спокойно, а той днес изглежда много претоварен, пък и от часове го чакат неколцина души.

К. успя да намери достатъчно самообладание да извърне лице от заместник-директора и да се усмихне любезно, но ледено, само на фабриканта. Отказа се от всяко по-нататъшно участие, понаведе се напред, подпря се с две ръце на писалището като продавач на тезгяха и гледаше спокойно двамата господа, които продължаваха да разговарят, прибраха книжата от писалището му и изчезнаха в директорския кабинет. На вратата фабрикантът се обърна, каза, че още не си взема сбогом, а щял, разбира се, да осведоми господин прокуриста за резултата от съвещанието, пък имал да му обади и една друга дреболия.

Най-сетне К. остана сам. Не помисли нито за миг да приеме друг посетител и в съзнанието му изплава смътно приятната представа, дето хората вън сега бяха уверени, че той още преговаря с фабриканта и по тази причина при него не може да влезе никой, дори разсилният. Той отиде до прозореца, седна на самия парапет, улови се с едната ръка здраво за мартинката и погледна към площада. Продължаваше да вали сняг, още не бе се прояснило.

Седя дълго така, без да знае какво в същност му създаваше грижи, само от време на време поглеждаше леко изплашен през рамо към вратата за хола, откъдето му се струваше да долавя някакъв шум, но всеки път се оказваше, че се е лъгал. Понеже не влезе никой, той се поуспокои, отиде на умивалника, изми се със студена вода и отново се върна на прозореца с по-бистра глава. Решението да вземе защитата в собствените си ръце му се видя сега по-сериозно, отколкото бе му се сторило първоначално. Докато защитата беше предоставена на адвоката, той все пак, общо взето, не чувстваше процеса толкова обременителен, наблюдаваше го отдалеч и не можеше да бъде засегнат непосредствено от него, когато поискаше, можеше да провери как стояха работите, но също когато поискаше можеше отново да се отдръпне и да извърне лице от него. Сега обаче, ако решеше да води сам защитата си, трябваше — поне за момента — да се предаде изцяло в ръцете на съда; вярно, това щеше по-късно да се увенчае с успех, щеше да доведе до пълното му окончателно освобождение, но за да се стигне дотам трябваше най-напред и във всеки случай да се изложи на опасности, много по-големи от досегашните. Ако дори за миг допуснеше, че такива опасности не съществуваха, то днешната среща със заместник-директора и фабриканта беше достатъчен повод да се убеди в противното. Колко унил седеше зад писалището си, загубил ума и дума още от самото решение да се защитава сам! Ами какво щеше да стане с него после? Какви дни го чакаха? Ще успее ли да намери пътя, който би го извел през всички премеждия до добър край? Не означаваше ли една грижлива защита — всичко друго беше безсмислено, — не означаваше ли една грижлива защита едновременно необходимост да се изолира колкото е възможно по-пълно от всичко друго? Ще издържи ли благополучно такова уединение? И как би могъл да го постигне в банката? Та в случая не се касаеше само за молбата в съда, за което би могъл да вземе отпуск, макар че заявлението за отпуск тъкмо сега би било нещо твърде рисковано — не, касаеше се за един цял процес, без да може да се предвиди докога ще продължи той. Какво препятствие бе внезапно запокитено в попрището на К.

А сега да работи за банката! Погледна към писалището. Би следвало сега да приема посетители и да преговаря с тях. През времето, докато процесът му следваше своя ход, докато горе на онзи таван съдебни чиновници работеха над документите на този процес, той през същото време да се занимава с банкови операции? Не приличаше ли това на изтезание, което, санкционирано от съда, беше свързано с процеса и го придружаваше? И ако в банката подложат на преценка работата му, ще вземат ли пред вид неговото особено положение? Никой и никога. Та процесът му не беше съвсем неизвестен, макар още да не беше ясно кой колко знаеше за него. Навярно слухът не беше стигнал още до заместник-директора, защото, ако знаеше нещо, това щеше да проличи ясно досега, той би го използвал без всякаква колегиалност и човещина против К. Ами директорът? Вярно е, той беше добре разположен към К. и вероятно, щом узнаеше за процеса, би бил готов да пооблекчи К., доколкото зависеше от него, положително не би могъл да наложи волята си, понеже сега, когато предишното противодействие от страна на К. започваше да отслабва, той все повече и повече изпадаше под влиянието на заместник-директора, който свръх всичко използваше и болестното състояние на директора за укрепване на собствената си власт. За какво, значи, можеше да се надява К.? Може би чрез такива разсъждения той подкопаваше съпротивителната си сила, но пък беше и необходимо да не се самозалъгва и да вижда всичко толкова ясно, колкото изобщо беше възможно в момента.

Без някаква особена причина, само за да не трябва сега за сега да се върне на писалището, той отвори прозореца. Отвори го доста трудно, наложи се да върти картинката с две ръце. И тогава през цялата широчина и височина на прозореца в стаята нахлу смесената с пушек мъгла и я изпълни със слаба миризма на извряло. Влетяха и няколко снежинки.

— Грозна есен — рече зад К. фабрикантът, привършил разговора си със заместник-директора и влязъл незабелязано в кабинета.

К. кимна и погледна неспокойно чантата на фабриканта, като очакваше онзи да извади книжата и да уведоми К. за резултата от преговорите със заместник-директора. Фабрикантът проследи погледа на К., потупа чантата си и каза, без да я отваря:

— Искате да чуете какво излезе от тая работа, нали? Сделката, кажи-речи, ми е вързана в кърпа. Вашият заместник-директор е очарователен човек, но съвсем не е безопасен.

Засмя се, раздруса ръката на К. и искаше да го накара също да се разсмее. Ала на К. се видя подозрително, дето фабрикантът не искаше да му покаже книжата, пък и не откри в думите на фабриканта нищо, което би могло да го накара да се разсмее.

— Господин прокурист — каза фабрикантът, — лошото време сигурно ви действа зле? Днес изглеждате много потиснат.

— Да — рече К. и допря ръка до слепоочието си, — главоболие, семейни тревоги.

— Много правилно — потвърди фабрикантът, който беше припрян човек и не можеше да изслуша спокойно никого, — всеки си носи кръста.

К. неволно направи една-две крачки към вратата сякаш искаше да отпрати фабриканта, но онзи поде отново:

— Господин прокурист, искам да ви обадя още една дребна работа. Боя се, че може би тъкмо днес ще ви отегча с нея, но напоследък вече идвах два пъти при вас и все забравях да ви я кажа. Но ако я отложа сега, тя вероятно ще загуби всякакъв смисъл. А би било жалко, защото в същност това, което ще ви кажа може би все пак има известна стойност за вас.

Преди още К. да намери време да му отговори, фабрикантът пристъпи съвсем близко до него, почука леко с кокалчето на един пръст по гърдите му и каза тихо:

— Срещу вас е заведен някакъв процес, нали?

К. отстъпи крачка назад и веднага извика:

— Заместник-директорът ви го е казал!

— О, не — рече фабрикантът, — откъде пък ще знае заместник-директорът?

— Ами вие откъде го знаете? — попита К., но много по-спокойно.

— Аз узнавам сегиз-тогиз някои работи от съда отвърна фабрикантът — и исках да ви обадя нещо, което се отнася именно до процеса.

— Толкова много хора имат връзки със съда! — каза К. с наведена глава и заведе фабриканта до писалището.

Седнаха повторно както по-рано и фабрикантът подзе:

— За съжаление това, което мога да ви обадя, не е много. Но в такива работи човек не бива да пренебрегва и най-нищожното. Пък и нещо отвътре просто ме тласка да ви помогна по някакъв начин, колкото и скромна да е моята помощ. Винаги по-рано ние бяхме добри търговски приятели, нали? Ето затова.

К. понечи да се извини за държането си през време на днешния делови разговор, но фабрикантът не обичаше да го пресичат, стисна чантата високо под мишницата си, за да даде да се разбере, че бърза и продължи:

— За вашия процес узнах от един човек на име Титорели. Той е художник, Титорели е псевдонимът му истинското му име изобщо не зная. От години насам идва от време на време в кантората ми и носи малки картини, за които винаги му давам един вид милостиня. Той е, кажи-речи, същински просяк. Но картините впрочем не са лоши, степни пейзажи и тям подобни. Тези продажби ставаха много лесно, ние двамата просто бяхме свикнали с тях. Но по едно време неговите посещения твърде много зачестиха, аз го поукорих, завърза се разговор, заинтересувах се как може да се прехранва само от рисуване и за своя собствена почуда узнах, че негов главен приходоизточник било рисуването на портрети. „Аз работя за съда“ — рече той. „За кой съд?“ — попитах аз. И после той ми разказа за съда. Вие сигурно ще можете най-добре да си представите в какво удивление изпаднах от тези му разкази. Оттогава при всяко негово посещение научавам някакви новини от съда и така лека-полека се запознавам до известна степен със съдоустройството. Впрочем Титорели е голям бъбривец и аз често трябва да го възпирам, не само защото положително и лъже, а преди всичко защото търговец като мене, който почти рухва под бремето на собствените си търговски грижи, не може да се занимава много с чужди работи. Казвам това само между другото. Но сега си рекох, че Титорели би могъл да ми помогне що-годе, защото познава много съдии; и дори да няма голямо влияние, би могъл да ви даде някои съвети как да влезете в досег с разни влиятелни лица. А дори тези съвети сами по себе си да не са решаващи, те все пак по мое мнение сигурно ще бъдат от голямо значение за вас. Та вие сте, кажи-речи, адвокат. Аз съм свикнал винаги да казвам: прокуристът е, кажи-речи, адвокат. О, аз съвсем не се тревожа за вашия процес! Но не бихте ли отишли и у Титорели? Щом препоръката изхожда от мене, той положително ще стори всичко, каквото е по силите му. Аз наистина мисля, че би трябвало да отидете при него. Не е наложително естествено това да стане още днес, а някой път, когато ви е удобно. Ще кажа още следното: вие не сте ни най-малко задължен да отидете действително при Титорели само затова, защото аз ви давам тоя съвет. Не, ако мислите, че можете да минете без Титорели, положително ще бъде по-добре да го оставите съвсем настрана. Може би сте си съставили вече подробен план за действие и Титорели само би ви попречил да го изпълните. Не, тогава естествено недейте отива в никакъв случай при него! Пък и сигурно човек трябва да упражни насилие над себе си, за да допусне такъв хлапак да му дава съвети. И тъй, ваша воля. Ето ви препоръчителното писмо до него, а ето и адреса му!

К. разочарован взе писмото и го пъхна в джоба си. Дори в най-благоприятен случай изгодата, която би могло да му донесе това препоръчително писмо, ще бъде несравнено по-малка от вредата, заключаваща се в обстоятелството, че фабрикантът знаеше за процеса му и че художникът разпространяваше тая новина. Ето защо почти не можа да намери сили в себе си да поблагодари поне с две-три думи на фабриканта, запътил се вече към вратата.

— Ще отида — рече той на вратата, като се сбогуваше с фабриканта — или ще му пиша, понеже тези дни съм много зает, ако обича, да дойде той при мене тук на бюрото ми.

— Аз си знаех — каза фабрикантът, — че вие ще намерите най-добрия изход. Но все пак мислех, че ще сметнете за по-добре да не каните в банката хора като този Титорели, за да разговаряте тук с него за процеса. Пък и не винаги е разумно да се изпращат на такива хора саморъчно писани писма. Но вие сигурно сте премислили всичко и знаете какво следва да направите.

К. кимна и изпрати фабриканта дори през хола. А въпреки външното си спокойствие беше много изплашен за себе си. В същност той бе подхвърлил, че ще пише на Титорели само за да покаже по някакъв начин на фабриканта, че цени неговата препоръка и веднага обсъжда възможностите за една среща с Титорели; но ако бе сметнал, че съдействието на Титорели би могло да бъде полезно, той не би се подвоумил действително да му пише. Но чак след забележката на фабриканта осъзна опасностите, които биха възникнали като последица на подобна постъпка. Наистина ли вече така малко можеше да се осланя на своя собствен разум? Щом беше сметнал за възможно да покани с недвусмислено писмо такъв неблагонадежден човек в банката, където само една врата го делеше от заместник-директора, за да го моли за съвети относно процеса си, не би ли било тогава възможно и дори твърде вероятно да недовижда и други опасности и да върви слепешката към тях? Не винаги някой ще стои до него, за да го предпазва. И тъкмо сега, когато беше нужно да събере всичките си сили за съпротива, възникваха подобни, несвойствени му по-рано съмнения в собствената бдителност! Ще започнат ли и в процеса трудностите, които чувстваше при изпълнение на служебните си задължения? Във всеки случай сега изобщо не проумяваше вече как е било възможно да му мине през ума да пише на Титорели и да го кани в банката!

Още продължаваше да клати в недоумение глава, когато отстрани до него се приближи разсилният и насочи вниманието му към трима господа, седнали на една пейка в хола. Те чакаха отдавна да бъдат приети от К. Сега, докато разсилният говореше с К., те бяха станали прави и всеки гледаше да използва някой удобен случай, за да се добере до К. преди другите двама. Понеже банковите хора бяха толкова безогледни и ги оставяха да губят времето си в тази чакалня, те решиха да бъдат също безогледни.

— Господин прокурист — поде вече единият.

Но К. беше накарал разсилния да му донесе балтона и докато го обличаше с негова помощ, каза едновременно на тримата:

— Извинете, господа, но за жалост в момента нямам време да ви приема. Моля ви много да ме извините, но трябва веднага да изляза по спешна служебна работа. Сами видяхте колко дълго ме задържаха преди малко. Ще имате ли любезността да дойдете пак утре или когато пожелаете? Или може би ще поприказваме за вашите работи по телефона? А може би ще ми кажете сега с по две-три думи за какво се касае, а после аз ще ви отговоря подробно писмено. Най-добре ще бъде обаче да дойдете пак в най-скоро време.

Тези предложения на К. докараха господата, чакащи съвсем напусто, до такова изумление, че те онемяха и се спогледаха.

— И така, разбрахме се, нали? — попита К., обърнат вече към разсилния, който му бе донесъл и шапката.

През отворената врата на стаята на К. се виждаше, отвън снеговалежът се беше много засилил. Затова повдигна яката на балтона и го закопча високо под шията.

В този миг от съседната стая излезе заместник-директорът, погледна усмихнато К., който в балтон разговаряше с господата, и попита:

— Излизате ли, господин прокурист? Сега?

— Да — отговори К. и изопна снага. — Трябва да изляза по служебна работа.

Ала заместник-директорът бе се обърнал вече към господата и попита:

— Ами господата? Струва ми се, че те чакат отдавна.

— Ние се разбрахме вече — отвърна К.

Но сега господата не можеха вече да се сдържат, наобиколиха К. и заявиха, че нямало да чакат с часове, ако работите им не били важни и ако не се налагало да бъдат обсъдени още сега, при това най-подробно и на четири очи.

Заместник-директорът ги слуша известно време, изгледа и К., който държеше шапката в ръка и чистеше тук-там прашинки от нея, и после каза:

— Господа, има един много прост изход. Ако се задоволите с мене, аз на драго сърце бих поел преговорите на мястото на господин прокуриста. Вашите въпроси естествено трябва да бъдат обсъдени незабавно. Ние сме търговци като вас и умеем да ценим както трябва времето на други търговци. Бихте ли влезли тук?

И отвори вратата, която водеше за хола пред неговия кабинет.

Как само умееше този заместник-директор да си присвоява всичко, каквото К. сега по неволя трябваше да изоставя! Но и К. не изоставяше ли повече от безусловно необходимото? Докато той отиваше да навести с неопределена и — както сам трябваше да признае пред себе си — твърде малка надежда някакъв непознат художник, неговият авторитет тук щеше да пострада непоправимо. Навярно много по-разумно би било да съблече балтона и да си възвърне поне двамата господа, които сигурно още чакаха в съседното помещение. И К. може би щеше да направи този опит ако в този момент не зърна в кабинета си заместник-директора, който ровеше по лавицата с книги, сякаш беше негова собствена. И когато К. възбуден се приближи до вратата, онзи извика:

— Ах, вие още не сте излезли!

Извърна към него лицето си, безбройните бръчки, по което сякаш бяха доказателство не на старост, а на сила, и тутакси започна отново да рови по лавицата, като рече:

— Търся един препис от договор, който би трябвало да бъде у вас, както твърди представителят на фирмата. Няма ли да ми помогнете да го намерим?

К. направи една крачка напред, но заместник-директорът се обади:

— Благодаря, намерих го вече.

И се върна в кабинета си с голям пакет книжа, в който сигурно се намираше не само преписът от договора, но и много други неща.

— Сега не мога да меря сили с него — рече си К., — но щом веднъж отстраня личните си затруднения, той, ей богу, ще бъде първият, който ще си изпати, и то здравата.

Поуспокоен от тази мисъл, той се обърна към разсилния, който отдавна му беше отворил вратата към коридора, и му поръча при сгода да обади на директора, че е излязъл по служебна работа; и напусна банката почти щастлив, че за някой и друг час ще може да се посвети напълно на своя въпрос.

Отиде веднага у художника, който живееше в едно предградие, в точно обратната посока на онова, където намираха съдебните канцеларии. Този квартал беше още по-сиромашки, къщите още по-тъмни, улиците пълни с мръсна кал, която се носеше бавно наоколо по разтопения сняг.

В къщата, в която живееше художникът, стоеше отворено само едното крило на голямата пътна врата, долу в стената под другото крило пък беше пробит отвор, откъдето в момента, когато К. се приближи, шурна гнусна жълта, димяща течност, пред която бягаха няколко плъха и намериха спасение в близкия канал. Долу до стълбата малко дете лежеше по корем на земята плачеше, но едва ли някой го чуваше, защото от тенекеджийската работилница от другата страна на сводестия ходник се носеше шум, който заглушаваше всичко. Вратата на работилницата беше отворена, трима млади работници стояха в полукръг около някакво изделие и го удряха с чукове. Голям лист бяла ламарина, качен на стената, хвърляше бледа светлина, която минаваше между двама от тези работници и озаряваше лицата и работните им престилки.

К. хвърли на всичко бегъл поглед, искаше да свърши тук колкото бе възможно по-скоро, да поизпита с няколко думи художника и незабавно да се върне в банката. Постигнеше ли тук дори най-малък успех, той щеше да се отрази благотворно върху днешната му работа в банката.

На третия етаж трябваше да позабави крачките си, защото съвсем се задъха — стъпалата, пък и самите етажи бяха прекомерно високи, а художникът, както му казаха, живеел най-горе в една таванска стаичка. Въздухът също беше много душен, по средата на стълбището нямаше свободно пространство, тясната стълба беше затворена от двете страни от стени, на които само тук-там съвсем горе имаше малки прозорчета. Тъкмо когато К. се поспря, от едно жилище изскочиха три-четири малки момичета и смеешком се заизкачваха бързо още по-нагоре по стълбата. К. ги последва бавно, настигна едно от тях, което бе се спънало и изостанало зад другите, и го попита, като продължиха да се изкачват заедно:

— Живее ли тук някой си художник Титорели?

Едва тринадесетгодишното, малко гърбаво момиче го побутна с лакът и го погледна изкосо. Нито възрастта, нито телесният недъг бяха могли да възпрат пълната й поквара. Тя дори не се усмихна, а хвърли сериозен, остър и предизвикателен поглед върху К. Обаче К. се престори, че не е забелязал държането й и попита:

— Познаваш ли художника Титорели?

Тя кимна и попита от своя страна:

— За какво ви е?

На К. се стори, че ще има полза, ако набърже се поосведоми за Титорели.

— Искам да ме рисува — отвърна той.

— Да ви рисува ли?

При този въпрос тя зина прекомерно, тупна леко ръка с К., сякаш той беше казал нещо необикновено, изненадващо или неуместно, дигна с две ръце и без това твърде късата си рокличка и с всички сили се спусна да догони другите момичета, чиито крясъци глъхнеха вече неясно някъде високо горе. Но на следващия завой на стълбата К. отново срещна всички момичета. Те сигурно бяха уведомени от гърбавата си другарка за намерението на К. и го чакаха. Стояха от двете страни на стълбата, притиснали се до стената, за да може К. да мине удобно между тях, и приглаждаха с ръце престилките си. Лицата им, както и образуването на шпалира, представяха някаква смесица от детска наивност и порочност. Горе, начело на момичетата, които сега смеешком се скупчиха зад К. стоеше гърбавата и пое водачеството. И благодарение на нея К. намери веднага верния път. Защото той понечи да продължи изкачването право напреде си, но тя му направи знак, че трябва да тръгне по едно отклонение на стълбата, за да стигне до стаята на Титорели.

Стълбата, която водеше към него, беше особено тясна, много дълга, без завои, виждаше се в цялата си дължина и свършваше горе непосредствено пред вратата на Титорели. Тази врата, която благодарение на един малък, поставен косо над нея прозорец за горно осветление се виждаше сравнително по-ясно от цялата останала стълба, беше скована от небоядисани греди, върху които широка четка беше написала с червена боя името Титорели.

К. и свитата му не бяха стигнали още до средата на стълбата, когато горе вратата се пооткрехна и в пролуката се появи един мъж навярно само по нощница, сигурно заинтригуван от тропота на многото стъпки.

— О! — извика той, като видя множеството и се скри.

Гърбавото момиче плесна с ръце от радост, а останалите момичета започнаха да напират зад К., за да го накарат да върви по-бързо напред.

Но те все още се изкачваха, когато художникът отвори съвсем вратата и с дълбок поклон покани К. да влезе. На момичетата обаче направи знак с ръка да си вървят, не пусна нито една от тях, колкото и да му се молеха, колкото и да се опитваха да нахълтат против волята му, щом той не им позволяваше. Само на гърбавата се удаде да се мушне под протегнатата му ръка, но художникът се завтече подире й, хвана я за полите, завъртя я веднъж вихрено около себе си и после я остави пред вратата при другите момичета, които все пак не се бяха осмелили да прекрачат прага, докато художникът бе напуснал поста си.

К. не знаеше какво да мисли за цялата тази работа, защото изглеждаше, че всичко става по някакво приятелско споразумение. Едно след друго момичетата пред вратата източваха шии, подвикваха на художника най-различни шеговити думи, които К. не разбираше, пък и сам художникът се смееше, докато гърбавата, кажи-речи, литна в ръката му. После затвори вратата, поклони се повторно пред К., подаде му ръка и се представи с думите:

— Художник-живописец Титорели.

К. посочи вратата, зад която шушукаха момичетата, и каза:

— Изглежда, че много ви обичат в тази къща.

— Ах, тези палавници! — отвърна художникът и напусто се мъчеше да закопчае нощницата си на шията.

Впрочем той беше бос и носеше само широк, жълтеникав ленен панталон, стегнат с колан, дългият край на който висеше свободно и се мяташе насам-натам.

— Тези палавници са истински товар за мене — продължи той, като свали ръката си от нощницата, защото току-що бе се откъснало последното копче, донесе един стол и накара К. да седне. Някога рисувах една, която днес не е между тях, и оттогава всички ме преследват. Когато съм в къщи, те влизат само ако им позволя, но няма ли ме, тогава винаги поне една ще се вмъкне тук. Поръчали да им направят ключ от моята врата и си го заемат една на друга. Не можете да си представите колко досадно е това. Прибирам се у дома например с дама, която ще рисувам, отварям вратата с моя ключ и заварвам, да речем, гърбавата седнала пред онази масичка там да си боядисва с четката устните червено, а в същото време нейните братчета и сестричета, поверени й за наглеждане, шарят из стаята и я замърсяват. Или се връщам късно вечерта, както се случи снощи — като имате пред вид това, моля, извинете състоянието и безпорядъка в стаята. — Значи, връщам се късно вечерта и се готвя да се мушна в леглото, но нещо ме щипва за крака, надниквам под леглото и измъквам някоя от тези хлапачки. Не зная защо толкова се навъртат около мене; сигурно забелязахте преди малко, че не се стремя да ги примамвам. Така те естествено ми пречат и в работата. Ако това ателие не беше поставено безвъзмездно на мое разположение, отдавна да съм се преместил.

В този миг зад вратата едно гласче извика нежно и плахо:

— Титорели, може ли вече да влезем?

— Не — отговори художникът.

— Само аз пак ли не може? — попита същото гласче.

— Пак не може — рече художникът, отиде до вратата и я заключи.

Междувременно К. бе разгледал стаята; от само себе си никога не би му минала през ума мисълта, че тази окаяна малка стая би могла да се нарече ателие. Както надлъж, така и нашир тук едва ли можеше да се направят повече от две големи крачки. Всичко — подът, стените и таванът, беше от дърво, между гредите се виждаха тесни пролуки. Срещу К. до стената стоеше леглото, отрупано с различни по цвят завивки и възглавници. Насред стаята имаше статив, а на него някаква картина, покрита с риза, ръкавите на която виснеха по пода. Зад К. се намираше прозорецът, но поради мъглата вън през него не можеше да се види по-далеко от покрития със сняг покрив на съседната къща.

Превъртането на ключа в бравата напомни на К., че имаше намерение да си отиде скоро. Ето защо извади от джоба си писмото на фабриканта, подаде го на художника и каза:

— Научих за вас от този господин, ваш познайник, и дойдох по негов съвет.

Художникът прочете бегло писмото и го хвърли на леглото. Ако фабрикантът не беше говорил по най-решителен начин за Титорели като за свой познайник, като за сиромах, който се осланял на неговата милостиня, сега човек действително можеше да помисли, че Титорели не познава фабриканта или най-малкото не може да си спомни за него. На всичко отгоре художникът попита:

— Искате да купите картини или да ви рисувам?

К. погледна учудено художника. Какво собствено е било съдържанието на писмото? За К. беше нещо, което се разбираше от само себе си, че в писмото фабрикантът е уведомил художника за желанието на К. да събере тук само някои сведения относно процеса си. Значи, съвсем припряно и необмислено беше се завтекъл насам! Но в момента трябваше да даде какъв да е отговор на художника и затова каза с поглед към статива:

— Работите и сега над някаква картина ли?

— Да — отвърна художникът, взе ризата, метната и статива, и я запрати подир писмото на леглото. — Пролет. Хубава работа ще стане, но още не е напълно завършена.

Случаят беше благоприятен за К. просто му се предлагаше повод да заговори за съда, защото явно се касаеше за портрет на съдия. Впрочем този портрет показваше очебийна прилика с онзи в кабинета на адвоката. Тук беше нарисуван наистина съвсем друг съдия — един дебеланко с черна брада на кичури около цялото лице, покрила почти напълно бузите му; пък и онзи портрет беше рисуван с маслени бои, а този тук беше очертан слабо и неясно с пастелни. Но всичко останало беше сходно, защото и тук съдията заканително бе понечил да стане от престолоподобното си кресло, за страничните облегалки на което се държеше.

— Та този човек е съдия! — зина да каже веднага К., но се сдържа засега и се приближи до портрета, сякаш искаше да го разучи подробно.

Не можа да си обясни една голяма фигура в средата на задната облегалка на креслото и попита художника какво означава тя. Трябвало да поработи още малко над нея, отговори художникът, донесе от една масичка някакъв пастелен молив и поусили с него контурите на фигурата, но тя пак не стана по-ясна за К.

— Това е справедливостта — заяви в края на краищата художникът.

— Да, сега вече я различавам — рече К., — ето превръзката на очите, а ето и везните. Но това на петите не са ли криле и тя не тича ли напред?

— Да — потвърди художникът, — нарисувах я там по поръчка, защото аз съм обединил справедливостта с богинята на победата.

— Това съчетание не е хубаво — каза К. усмихнато, справедливостта трябва да стои в покой, в противен случай везните ще се колебаят и никаква справедлива присъда няма да бъде възможна.

— Аз изпълнявам така желанието на тогова, който ми е поръчал портрета — каза художникът.

— Да, разбира се — съгласи се К., който със забележката си не искаше да оскърби никого, — нарисували сте фигурата така, каквато тя действително е на креслото.

— Не — каза художникът, — аз не съм виждал нито фигурата, нито престола, всичко това е измислица, но ми дадоха указания какво да нарисувам.

— Как? — попита К., като се престори, че не разбира напълно художника. — Та нали този човек е съдия, седнал на съдийски стол?

— Да — потвърди художникът, — но не е някой висш съдия и не е седял никога на такъв престол.

— И въпреки това кара да го рисуват в такава тържествена поза? Седнал е така, сякаш е председател на съда.

— Да, тези господа са суетни — каза художникът. — Но имат разрешение от по-високо място да бъдат рисувани така. Всекиму е предписано точно как има право да бъде нарисуван. Но за съжаление по този портрет не може да се съди за подробностите на одеянието и на креслото, пастелните бои не са подходящи за такива изображения.

— Да — каза К., — странно, че е рисуван с пастелни бои.

— Съдията го пожела така — рече художникът, — предназначен е за една дама.

Гледайки портрета, той като че доби желание за работа, запретна ръкавите на ризата си нагоре, взе в ръка няколко цветни молива и К. наблюдаваше как под трепкащите върхове на моливите до главата на съдията изникна червеникава сянка, която се губеше лъчевидно към границите на портрета. Лека-полека тази игра на сянката окръжи главата като накит или като високо отличие. Ала пространството около фигурата на справедливостта оставаше — до една незабележима отсянка — светло и в тази светлота фигурата като че излизаше много напред, почти не напомняше вече на богинята на справедливостта, но не и на богинята на победата, изглеждаше сега по-скоро съвсем като богинята на лова.

Работата на художника увлече К. повече, отколкото самият той искаше; но накрая се укори, че се бави толкова дълго време тук и в същност не беше предприел още нищо за своя собствен въпрос.

— Как се казва този съдия? — попита той ненадейно.

— Забранено ми е да го издавам — отговори художникът.

Той беше се навел ниско над портрета и явно нехаеше за своя гост, когото изпърво бе посрещнал толкова внимателно. К. сметна това за някаква прищявка и се ядоса, защото поради това губеше много време.

— Вие сигурно сте доверено лице на съда? — попита той.

Художникът тутакси остави цветните моливи настрана, изправи се, потри една о друга ръцете си и погледна усмихнато К.

— Хайде, кажете си правичката — рече той, — искате да научите нещо за съда, както пише и във вашето препоръчително писмо, но най-напред заприказвахте за портретите ми, за да ме спечелите за себе си. Но аз не ви се сърдя; отде да знаете, че такива не ми минават. О, моля! — отби той рязко желанието на К. да възрази и после продължи: — Впрочем вашата забележка е напълно права, аз съм доверено лице на съда.

Направи малка пауза, сякаш искаше да даде време, на К. да се примири с този факт. Сега момичетата на вратата отново зашумяха; те вероятно се блъскаха около дупката на ключалката, а може би в стаята можеше да се надзърта и през цепнатините във вратата. К. реши да не се извини, защото не искаше да отвлича вниманието на художника, а и съвсем не желаеше, щото художникът прекомерно да се възгордее и по този начин да стане донякъде недостъпен и затова го попита:

— Това обществено призната длъжност ли е?

— Не — отговори кратко художникът, сякаш този въпрос му скова езика.

Но К. искаше да го накара да продължи и затова рече:

— Хм… такива непризнати служби често са по-влиятелни от признатите.

— Именно така е в случая и с мене — потвърди художникът и кимна с набърчено чело. — Аз приказвах вчера с фабриканта по вашия въпрос, той ме попита дали не бих склонил да ви помогна и аз отговорих: „Този човек може да дойде някой път при мене.“ И се радвам, че се вестихте толкова скоро. Тази работа, изглежда, ви безпокои много и аз естествено съвсем не се учудвам. Но няма ли най-напред да свалите балтона си?

Макар че К. възнамеряваше да не се бави много тук, тази покана на художника все пак му беше добре дошла. Въздухът в стаята лека-полека беше станал тежък за него, той неведнъж вече бе хвърлил учуден поглед към малката желязна печка в ъгъла, която без съмнение не беше запалена и затова той не можеше да си обясни тази задуха в стаята. Докато сваляше балтона, а разкопча дори и сакото, чу художникът да казва, сякаш за оправдание:

— Аз имам нужда от топлина. Тук е много приятно, нали? В това отношение стаята е разположена много добре.

К. не каза нищо в отговор на тези думи, но не топлината в същност будеше такова тягостно чувство в него, и по-скоро спареният въздух, който просто спираше дъна — изглежда, че стаята не беше проветрявана отдавна. Тази неприятност се засили още повече за К., когато художникът го помоли да седне на леглото, а за себе си запази единствения стол в стаята пред статива. На всичко отгоре художникът като че ли не разбра защо К. седна само на ръба на леглото, та помоли К. да се разположи удобно и понеже К. не се решаваше, стана отиде при него и го бутна доста навътре върху пухената завивка и възглавниците. После пак се върна на стола си и най-сетне зададе първия делови въпрос, който накара К. да забрави всичко друго.

— Невинен ли сте? — попита той.

— Да — каза К.

Отговорът на този въпрос просто го изпълни с радост, особено понеже го даде на частно лице, значи, без каквато и да била отговорност. Никой още не бе го питал толкова открито. За да се наслади докрай на това радостно чувство, той добави:

— Напълно невинен съм.

— Тъй — рече художникът, наведе глава и като че замисли; но внезапно пак вдигна глава и каза: — Щом сте невинен, работата ще бъде много проста.

Погледът на К. помръкна, това мнимо доверено лице на съда приказваше като невежо дете.

— Невинността ми не опростява работата — каза К. въпреки всичко трябваше да се усмихне, после бавно поклати глава. — Касае се за многобройни тънкости, в които се е заплел съдът. Накрая отнякъде, където първоначално не е имало нищо, ще измъкне някаква голяма вина.

— Да, да, разбира се — вметна художникът, сякаш К. съвсем ненужно пресича хода на мислите му. — Но вие все пак сте невинен, нали?

— Е, да — рече К.

— Това е главното — каза художникът.

На него не можеше да се повлияе с противодоводи, само че въпреки категоричния му тон не беше ясно дали говореше така от убеденост или от безразличие. К. реши да установи най-напред това, та каза:

— Вие положително познавате съда много по-добре от мене, аз не зная нищо повече от онова, което съм чул за него от разни хора. Но всички са единодушни, че не се повдигат лекомислени обвинения и че съдът, щом веднъж обвинява, е твърдо убеден във виновността на обвиняемия и много трудно може да бъде разубеден.

— Трудно ли? — попита художникът и вдигна едната си ръка. — Съдът никога не може да бъде разубеден. Ако аз нарисувам тук на едно платно всички съдии един до друг и се наложи вие да се защищавате пред това платно, то пред него ще постигнете по-голям успех, колкото пред един действителен съд.

— Да — каза К. на себе си и забрави, че беше искал само да поизпита художника.

Едно момиче зад вратата пак започна да пита:

— Титорели, този няма ли да си върви вече?

— Млъкнете! — извика художникът по посока вратата. — Не виждате ли, че обсъждам нещо с господина?

Но момичето не се задоволи с този отговор, а попита:

— Ще го рисуваш ли?

И понеже художникът не отговори, тя добави:

— Моля ти се, не го рисувай, той е много грозен!

Последва някаква смесица от неразбираеми одобрителни викове. Художникът отиде на един скок вратата, пооткрехна я — виждаха се само протегнатите, умолително сключени ръце на момичетата — и рече:

— Ако не млъкнете, ще ви хвърля всички надолу по стълбата! Седнете тук на стъпалата и мирувайте!

Те вероятно не се подчиниха веднага, та се наложи той да изкомандува:

— Сядайте на стъпалата!

Чак тогава утихна.

— Извинете! — каза художникът, като се върна отново при К.

К. дори не беше извърнал лице към вратата, решил да предостави напълно на художника дали и как ще го вземе под закрилата си. Не направи никакъв жест и сега, когато художникът се наклони към него и му пошепна на ухото, за да не го чуят вън:

— Тези момичета също се числят към съда.

— Как? — попита К., дръпна главата си настрана и погледна художника.

Художникът обаче седна пак на стола си и каза кое на шега, кое за обяснение:

— Всичко се числи към съда, това е!

— Досега не съм забелязал подобно нещо — рече К. отривисто.

Общата забележка на художника обезсили напълно тревожността в думите му относно момичетата, но въпреки това К. се загледа за известно време към вратата, зад която сега момичетата седяха тихо на стъпалата. Само едно от тях бе провряло сламка през една пролука между гредите и я движеше бавно нагоре и надолу.

— Вие, види се, още нямате общ поглед върху съда — рече художникът и тупна с върховете на широко разтворените си крака по пода. — Но понеже сте невинен, няма и да се нуждаете от него. Аз сам ще ви измъкна от тая каша.

— Как ще го направите? — попита К. — Та нали преди малко казахте, че съдът е абсолютно недостъпен за каквито и да били доказателства?

— Недостъпен единствено за доказателства, изнасяни пред съда — каза художникът и дигна показалеца, сякаш К. не беше забелязал някаква тънка разлика. — Но другояче стои въпросът, когато се предприеме нещо в това отношение зад публичните съдебни заседания, сиреч в съвещателните зали, по коридорите или например тук, в това ателие.

Казаното сега от художника не се стори вече на К. толкова неправдоподобно, то по-скоро разкриваше голямо сходство с онова, което К. беше чул и от други хора. Нещо повече: то беше дори твърде обнадеждаващо. Ако действително съдиите се повлияваха толкова лесно посредством лични връзки, както му беше обяснил адвокатът, то връзките на художника със суетните съдии бяха особено важни и в никакъв случай не биваше да се подценяват. Тогава художникът се включваше прекрасно в кръга от помагачи, който лека-полека се събираше около К. Веднъж в банката бяха похвалили неговия организационен талант; тук, където беше предоставен изключително на собствените си сили, се явяваше добра възможност да изпита тоя талант докрай.

Художникът наблюдаваше въздействието на своето обяснение върху К. и каза после с известна боязън:

— Не ви ли прави впечатление, че говоря почти като юрист? Повлияло ми е постоянното общуване с господата от съда. Естествено имам голяма изгода от това, но в замяна губя много от творческия си порив.

— Как за пръв път влязохте във връзка със съдиите? — попита К., решил най-напред да спечели доверието на художника, преди чисто и просто да подири услугите му.

— Беше много просто — отвърна художникът, — наследих тая връзка. Баща ми също беше съдебен художник. Тази длъжност винаги се наследява. На нея не може да поставят нови хора. Защото за рисуване на чиновниците с различни длъжностни степени са установени толкова различни, многобройни и преди всичко тайни правила, че те изобщо не са известни извън някои точно определени семейства. В онова чекмедже например държа бащините записки и не ги показвам никому. А годен е да рисува съдии само онзи, който знае тия записки. Все пак, дори да ги загубя, остават ми още толкова много правила, които съм запаметил, само аз, че никой не би бил в състояние да ми оспори мястото. Пък и всеки съдия иска да бъде нарисуван така, както са рисувани старите, големи съдии, а това умея само аз.

— Завидно — каза К., спомнил си за своето положение в банката. — Значи, вашето място е непоклатимо?

— Да, непоклатимо — рече художникът и гордо вдигна рамене. — Ето защо се осмелявам от време на време да помогна на някой клетник, срещу когото е заведен процес!

— И по какъв начин му помагате? — попита К., като че ли художникът не него току-що бе нарекъл клетник.

Но художникът не позволи да го отклонят, ами каза:

— Във вашия случай например, понеже вие сте напълно невинен, ще предприема следното.

На К. вече дотегна честото споменаване на неговата невинност. Сегиз-тогиз му се струваше, като че ли с тези забележки художникът смяташе благополучния изход на процеса за предпоставка на своята помощ, а по този начин естествено тази помощ рухваше от само себе си. Ала въпреки тези съмнения К. се овладя и не пресече художника. Беше решил да не се отказва от помощта на художника, пък и тази помощ съвсем не му се виждаше по-проблематична от онази на адвоката. К. дори я предпочиташе, защото му се предлагаше без задни мисли и по-открито.

Художникът придвижи стола си по-близко до леглото и продължи с приглушен глас:

— Забравих да ви попитам най-напред какъв вид освобождение желаете? Има три възможности, а именно: действителна оправдателна присъда, привидно оправдание и протакане. Най-доброто естествено е действителната оправдателна присъда, аз обаче нямам ни най-малко влияние върху този вид разрешение. По мое мнение изобщо не съществува лице, което да има влияние върху действителната оправдателна присъда. Решаващо значение тук има навярно само невинността на обвиняемия. Понеже вие сте невинен, наистина би било възможно да се осланяте единствено на невинността си. Но тогава нямате нужда нито от моята, нито от нечия друга помощ.

Изпърво това систематизирано изложение смая К., но после той каза също тъй тихо като художника:

— Струва ми се, че вие си противоречите.

— Как така? — попита търпеливо художникът и усмихнат се отпусна назад на облегалката.

Тази усмивка събуди у К. чувството, че сега се залавя да открива противоречия не в думите на художника, а в самото съдопроизводство. Въпреки това той не отстъпи, а рече:

— По-рано вие забелязахте, че съдът бил недостъпен за доказателства, после ограничихте това върху публичните съдебни заседания, а сега заявявате дори, че невинният нямал нужда от помощ пред съда. Тук има противоречие. Освен това по-рано казахте, че на съдиите може да се повлияе лично, а сега отричате, че чрез лично повлияване би могло да се постигне действителна оправдателна присъда, както я наричате вие. Ето второ то противоречие.

— Тези противоречия са лесно обясними — каза художникът. — Тук става реч за две различни неща: за това, което е писано в закона, и за онова, което аз зная от личен опит; не бива да смесвате тези две неща. В закона, който аз впрочем не съм чел, от една страна, естествено пише, че обвиняемият бива оправдаван, от друга страна обаче, в него не пише, че на съдиите може да се повлияе. Аз пък от опит зная точно противното. Не съм чул за нито една действителна оправдателна присъда, но за много повлиявания. Възможно е, разбира се, щото във всички известни ми случаи да не се е касаело за невинен човек. Но това не е ли невероятно? В толкова много случаи да не се касае нито веднъж за невинен човек? Още като дете слушах внимателно баща си, когато у дома приказваше за процеси, а и съдиите, които идваха в ателието му, приказваха за съда; в нашите кръгове изобщо не се приказва за нищо друго. Щом добих възможност да ходя сам в съда, аз я използвам винаги, присъствал съм на безчислени процеси в техните важни стадии, следях ги внимателно, доколкото можеше да се долови нещо, и трябва да ви призная, още не съм доживял нито една-единствена действително оправдателна присъда.

— Значи, нито една-единствена оправдателна присъда — рече К., сякаш говореше на самия себе си и на своите надежди. — Тогава това потвърждава мнението, което аз вече съм си съставил за съда. Значи, погледнато и от тази страна, пак е безцелно. Един-единствен пазач би могъл да замести целия съд.

— Не бива да обобщавате — вметна недоволно художникът, аз говорех само за онова, което зная личен опит.

— То е достатъчно — каза К. — А може би сте слушали за оправдателни присъди в миналото?

— Такива оправдателни присъди — отговори художникът — наистина е имало. Само че е много трудно установим това. Окончателните решения на съда не се публикуват, до тях нямат достъп дори самите съдии, ето защо за стари съдебни процеси са се запазили само легенди. В тях, дори в повечето от тях, има действителни оправдателни присъди, човек може да вярва, че е имало, но не е в състояние да го докаже. Въпреки това не бива да ги пренебрегваме напълно, в тях положително може да се открие известна истина, пък те са и много хубави, аз самият нарисувах няколко картини, за тема на които ми послужиха такива легенди.

— Обикновени легенди не ще променят мнението ми — каза К., — в съда също човек не може да се позове на такива легенди.

Художникът се засмя и рече:

— Не, не може.

— Тогава няма никаква полза да приказваме за тях — Каза К.

Искаше на първо време да се съгласи с всички изказвания на художника дори когато ги смяташе за невероятни и те бяха в противоречие с други сведения. Сега нямаше време да проверява колко истина имаше във всичко казано от художника, камо ли да го оборва; щеше да постигне твърде много, ако склонеше художника да му помогне по някакъв, дори не толкова решителен начин. Ето защо каза:

— Да оставим настрана действителната оправдателна присъда, но вие споменахте две други възможности.

— Привидно оправдание и протакане, само за тях може да става дума — рече художникът. — Но преди да заговорим за тях, няма ли да съблечете сакото? Сигурно ви е горещо.

— Да призна К., който преди не обръщаше внимание на нищо друго освен на обясненията на художника, но сега, след като му напомниха за горещината, усети, че по челото му избива обилна пот. — Почти непоносимо горещо е.

Художникът кимна с глава в знак, че разбира прекрасно теготата му.

— Не може ли да отворите прозореца? — попита К.

— Не — отвърна художникът, — това е просто неподвижно поставено стъкло, не може да се отваря.

Чак сега К. осъзна на какво бе се надявал през цялото време: че ненадейно художникът или сам той ще стане, ще отиде до прозореца и ще го отвори широко. Беше готов да диша с отворена уста дори мъглата. Чувството, че тук е напълно откъснат от въздуха, му причини виене на свят. Тупна леко с ръка по пухената завивка до себе си и каза с немощен глас:

— Та това е неудобно и нездраво.

— О, не — възрази художникът, за да защити прозореца си, — благодарение на това, че не може да се отваря, макар да е просто стъкло, топлината тук се задържа по-добре, отколкото при двоен прозорец. Искам ли да проветря, което не е много необходимо, понеже навсякъде през пролуките между гредите прониква въздух, мога да отворя едната или дори двете врати едновременно.

Поуспокоен от това обяснение, К. се огледа наоколо, за да види къде е втората врата. Художникът схвана това и рече:

— Тя е зад вас, наложи се да я преградя с леглото.

Чак сега К. видя малката врата в стената.

— Тук всичко е ужасно малко за истинско ателие — обясни художникът, сякаш искаше да изпревари някакъв укор от страна на К. — Трябваше да гледам да наредя криво-ляво. Леглото пред вратата, разбира се е поставено на много лошо място. Например съдията, когото рисувам сега, винаги влиза през вратата зад леглото, аз съм му дал и ключ от тази врата, за да може да ме чака тук в ателието дори когато не съм у дома. Но той обикновено идва рано сутринта, когато още спя. И щом вратата зад леглото се отвори, шумът естествено винаги ме стресва, колкото дълбоко и да съм заспал. Вие бихте загубили всяко страхопочитание към съдиите, ако чуете ругатните, с които го посрещам сутрин, когато се прекачва през леглото ми. Мога наистина да му отнема ключа, но така само ще влоша положението. Човек може да извади всички врати тук из пантите без каквото и да било особено усилие.

През цялата тази дълга реч К. размишляваше дали да съблече сакото и в края на краищата се убеди, ако не го съблече, не ще издържи по-дълго тук, затова го съблече, но го положи на колената си, та да може да го облече веднага пак, когато приключат разговора. Но щом го свали, едно от момичетата вън извика:

— Той свали вече сакото!

И се чу как всички се блъскаха към пролуките, за да се полюбуват на зрелището.

— Момичетата всъщност са уверени, че ще ви рисувам и затова се събличате — обясни му художникът.

— Тъй — промълви немного весело К., защото не се чувстваше по-добре от преди, макар сега да седеше по риза; после попита доста навъсено: — Как нарекохте другите две възможности?

Отново беше забравил тези изрази.

— Привидно оправдание и протакане — отговори художникът. — Зависи от вас кое от тях ще изберете. Двете може да се постигнат с моя помощ, разбира се, не без труд. Разликата се състои в това, че привидното оправдание изисква временно, но съсредоточено усилие, а за протакането е необходимо много по-малко, но дълготрайно напрежение. Да се спрем най-напред на привидното оправдание. Ако желаете него, то аз ще удостоверя писмено на един лист хартия, че вие сте невинен. Текстът за такова удостоверение ми е завещан от моя баща и е неоспорим. С това удостоверение ще обиколя всички познати съдии. Ще започна преди всичко със съдията, когото рисувам сега; щом дойде тази вечер да ми позира, ще му представя удостоверението. Ще му представя удостоверението, ще му заявя, че сте невинен и ще поръчителствам за вашата невинност. Но това поръчителство няма да бъде само външно, а действително и обвързващо.

В очите на художника се мяркаше нещо като укор, че К. иска да го натовари с такова тежко поръчителство.

— Ще бъде много любезно от ваша страна — каза К. — Но съдията ще ви повярва и въпреки това няма да ме оправдае действително?

— Както вече казах — отговори художникът. — Впрочем не е напълно сигурно, че всеки ще ми повярва, някой от съдиите например ще изиска да ви заведа лично при него. Тогава ще се наложи, значи, да дойдете веднъж с мене. В такъв случай обаче работата е вече наполовина спечелена, още повече, че аз естествено предварително ще ви науча подробно как да се държите пред съответния съдия. По-неприятно е положението със съдиите, които по начало не желаят да ме приемат и изслушат… и това може да се случи. От тях ще трябва да се откажем, макар че аз, разбира се, не ще пропусна да направя няколко опита; но това не е от голямо значение, тъй като в тази работа гласовете на единични съдии не могат да бъдат решаващи. Щом събера върху това удостоверение достатъчен брой съдийски подписи, аз ще отида с него при съдията, който в момента води вашия процес. Може да се случи да съм взел и неговия подпис, тогава всичко ще тръгне още малко по-бързо, отколкото обикновено става. Изобщо тогава не ще срещаме вече много пречки и това е периодът на най-голямо упование за подсъдимия. Забележително е, но факт, че през този период хората са изпълнени с повече надежда, отколкото след оправдателна присъда. Сега вече не са необходими никакви особени усилия. За съдията удостоверението представя поръчителство на известен брой съдии, може спокойно да ви оправдае и без съмнение ще ви оправдае, за да угоди на мене и на другите си познати, разбира се, след като бъдат изпълнени разни формалности. Но вие ще излезете от съда и ще бъдете свободен.

— Значи, тогава ще бъда свободен — каза К. нерешително.

— Да — потвърди художникът, — но само привидно свободен или по-точно казано, временно свободен. Нисшите съдии, каквито са моите познати, нямат право оправдаят някого окончателно, такова право има само върховният съд, абсолютно недостижим за вас, за мене и за всинца ни. Ние не знаем и изобщо, казано между другото, не искаме и да знаем как стоят нещата там. Значи, нашите съдии нямат великото право да освобождават от обвинението, но все пак имат право да отделят човека от обвинението. Сиреч, щом ви оправдаят по този начин, вие за момента ще бъдете изтръгнат от обвинението, но то продължава да висне над вас и може тутакси да влезе в действие, ако дойде заповед от по-високо място. Понеже моите връзки със съда са солидни, мога да ви кажа също как чисто външно изпъква разликата между действително и привидно оправдание в упътванията за съдебните канцеларии. Когато се касае за действително оправдание, преписката по процеса бива окончателно изтеглена, изчезва напълно от съдопроизводството, бива унищожен не само обвинителния акт, но и съдебните протоколи, дори оправдателната присъда, всичко се унищожава. Другояче стои въпросът с привидното оправдание. С преписката не е станала никаква друга промяна освен тази, че към нея са прибавени удостоверението за невинността, оправдателната присъда и мотивите към оправдателната присъда. Обаче преписката остава в съдопроизводството, изпраща се в по-горните съдебни инстанции, както това се изисква от непрекъснатата канцеларска дейност, връща се отново на по-долните и продължава да се люлее като махало на часовник ту насам, ту натам с по-големи или по-малки движения, с по-дълги или по-къси застои. Тези пътища са неведоми. Ако човек наблюдава това отвън, може навремени да му се стори, че всичко отдавна е забравено, преписката е загубена и оправдателната присъда е окончателна. Но друг, посветен човек, няма да повярва. Преписки не се губят, съдът не забравя. Един ден… никой не е очаквал това… някой съдия взема в ръце преписката, прелиства я по-внимателно, вижда ясно, че в този случай обвинението още е в сила и нарежда да арестуват веднага обвиняемия. Тук аз приемам, че между привидното оправдание и повторното арестуване е изтекло дълго време, това е възможно и на мене ми са известни такива случаи, но също така възможно е, щото оправданият да се прибере от съда у дома, а там вече да чакат агенти, за да го арестуват повторно. Тогава разбира се, със свободния живот е свършено.

— И процесът започва отново? — попита К. почти недоверчиво.

— Точно така — отвърна художникът, процесът започва отново, но пак съществува вероятността, също както преди да се издейства привидно оправдание. Човек трябва да напрегне отново всички сили и да не я предава.

Последните думи художникът каза може би под впечатлението, което му направи К. — той като че ли беше малко съкрушен.

— Но нима — попита К., сякаш сега се стремеше да изпревари някои други разкрития на художника — издействането на втора оправдателна присъда не е по-трудно от издействането на първата?

— В това отношение — отговори художникът — не може да се твърди нищо положително. Вие навярно искате да кажете, че поради повторното арестуване съдиите ще се повлияят при решението си във вреда на обвиняемия? Не е така. Защото съдиите са имали пред вид това арестуване още при обявяване на оправдателната присъда. Това обстоятелство, значи, не играе почти никаква роля. Възможно е обаче по безчислени други причини да се е променило настроението на съдиите, както и тяхната правна преценка на случая, ето защо усилията за второто оправдание трябва да се нагодят към изменените условия и изобщо да бъдат не по-малко енергични от усилията преди първото оправдание.

— Ала и това второ оправдание пак не е окончателно, нали? — вметна К. и завъртя глава в знак на отрицание.

— Естествено не — потвърди художникът. — След второто оправдание иде третото арестуване, след третото оправдание арестуват обвиняемия за четвърти път и тъй нататък. Това е заложено предварително в понятието „привидно оправдание“.

К. мълчеше.

— По всичко личи, че привидното оправдание не ви се струва изгодно — каза художникът, — може би ще ви допадне повече протакането. Да ви разясня ли каква е същността на протакането?

К. кимна.

Художникът бе се облегнал удобно назад в стола си, нощницата му беше широко отворена отпред и той беше подпъхнал едната ръка, с която се гладеше по гърдите и страните.

— Протакането — поде той и за миг се вгледа напреде си, сякаш диреше абсолютно вярно обяснение. — Протакането се състои в това, че процесът се задържа постоянно в първоначалния му стадий. За да се постигне то, нужно е обвиняемият и помагачът, но особено помагачът да остане в непрекъснат личен досег със съда. Повтарям, че за тази цел не е необходимо такова напрягане на силите, както за постигане на привидно оправдание, но все пак се изисква много по-голяма бдителност. Процесът не бива да се изпуска нито за миг от очи, при съответния съдия трябва да се ходи в редовни промеждутъци от време, пък и при други специални случаи, и човек трябва по всякакъв начин да се мъчи да си запази неговото благоразположение; ако не е лично познат със съдията, трябва да помоли други познати съдии да му повлияят, без поради това да се отказва от преки разговори с него. Ако не се пропусне нищо в тази насока, то може да се приеме с достатъчна положителност, че процесът няма да помръдне от първия си стадий. Процесът, разбира се, няма да бъде прекратен, но обвиняемият може да бъде почти сигурен, че няма да го осъдят и ще се чувства като свободен човек. В сравнение с привидното оправдание протакането има това предимство, че бъдещето на обвиняемия не е толкова неопределено, той е защитен срещу ужаса на внезапно арестуване и не трябва да се страхува, че може да се случи, щото точно по време, когато всички други обстоятелства ще бъдат най-малко благоприятни, той да бъде принуден да изживява нови тревоги и да полага отново тежки усилия, които са неизбежни при домогване към привидно оправдание. Разбира се, протакането също има свои лоши страни за обвиняемия, които не бива да се подценяват. Няма да говоря за това, при него обвиняемият никога не е свободен, защото той не е свободен в истинския смисъл на думата и при привидното оправдание. Бедата е друга. Процесът не може да спре на едно място, ако за това спиране няма налице поне мними причини. Ето защо за външния наблюдател с процеса трябва да става нещо. Трябва, значи, от време на време да се издават известни разпоредби, да се вика на разпит обвиняемият, да се води съдебно дирене и така нататък. Процесът трябва, с една дума, да бъде въртян непрекъснато в малкия кръг, в който изкуствено е ограничен. Това създава естествено известни неприятности за обвиняемия, които вие обаче не бива да си представяте толкова лоши. Та нали всичко е само външно! Разпитите например ще бъдат съвсем кратки; ако някой път нямате време или желание да отидете, можете да се извините; при някои съдии можете дори съвместно предварително да установите мерките за един дълъг период от време. Касае се в същност само за това, като обвиняем от време на време да се обаждате на вашия съдия.

Художникът още не беше издумал последното изречение, когато К. метна сакото през ръката си и стана.

— Става вече! — обади се веднага едно гласче вън пред вратата.

— Отивате ли си? — попита художникът и също стана. — Сигурно душният въздух ви пъди оттук. Много съжалявам. Пък и имах да ви кажа още някои неща. По необходимост бях съвсем кратък, но се надявам, да сте ме разбрали.

— О, да — рече К., когото го болеше глава от усилието, с което сам бе се заставял да слуша.

Въпреки това потвърждение художникът реши да резюмира отново всичко и каза, сякаш за изпроводяк искаше да даде на К. поне една утеха:

— Общото на двете методи е, че осуетяват осъждането на обвиняемия.

— Но осуетяват и действителната оправдателна присъда — каза тихо К., като че ли се срамуваше, дето беше осъзнал това.

— Схванали сте същността на работата — отвърна бързо художникът.

К. посегна с ръка към балтона, но не се реши облече дори сакото. С най-голямо удоволствие би сграбил всичко накуп и би изскочил с него на чист въздух. Момичетата също не успяха да го накарат да се облече, макар предивременно да си бяха подвикнали една на друга, че се обличал. За художника беше важно да си обясни по някакъв начин настроението на К., това поде отново:

— Сигурно още не сте решили на кое от моите предложения да се спрете. Аз одобрявам това. Сам щях да ви посъветвам дори да не вземете веднага решението си. Границата между ползата и вредата е едва забележима. Всичко трябва да се прецени точно. В никакъв случай обаче не бива да се губи много време.

— Ще дойда пак, и то скоро — каза К.

И неочаквано за самия себе си реши да облече сакото, метна балтона през рамо и тръгна бързо към врата, зад която момичетата сега се разпищяха. На К. струваше, че вижда разпищелите се момичета през самата врата.

— Но трябва да удържите думата си — рече художникът, който остана на мястото си, — в противен случай аз ще дойда в банката, за да ви попитам.

— Та отключете вратата! — извика К. и задърпа дръжката, която момичетата вън, както ясно почувства, дърпаха в обратна посока, към себе си.

— Тези досадливи момичета няма да ви оставят на мира — предупреди го художникът. — Използвайте по-добре този изход.

И му посочи вратата зад леглото.

К. се съгласи и отскочи назад към леглото. Ала вместо да отвори вратата там, художникът се завря под леглото и попита отдолу:

— За момент! Искате ли да видите една картина, която бих могъл да ви продам?

К. реши да не се показва неучтив, художникът действително взе присърце неговия въпрос, обеща да му помага и занапред, пък и поради забравливостта на К. още изобщо не беше станало дума относно възнаграждението за помощта му; ето защо сега К. не можеше да му откаже и остана да види картината, макар че гореше от нетърпение да се махне от ателието.

Художникът измъкна изпод леглото цял куп нерамкирани картини, покрити с толкова много прах, че след като художникът го издуха от най-горната картина, той дълго време не спря да се върти пред очите на К. и не му позволяваше да си поеме свободно дъх.

— Полски пейзаж — каза художникът и подаде картината на К.

Тя представяше две хилави дървета, стърчащи далеко едно от друго над тъмната трева. В дъното се виждаше многоцветен слънчев залез.

— Хубава е — каза К., — купувам я.

Той изпусна тия думи необмислено и прибързано, затова се зарадва, когато художникът наместо да му се разсърди, дигна още една картина от пода и рече:

— Ето и допълнението към тази картина.

Може би втората картина е била замислена като допълнение към първата, но между едната и другата не можеше да се забележи ни най-малка разлика — на двете се виждаха същите дървета, трева и слънчев залез. Но за К. това не беше много важно.

— Пейзажите са много хубави — заяви той, — ще купя двата и ще ги окача в кабинета си.

— Изглежда, че мотивът ви харесва — каза художникът и вдигна третата картина. — За ваше щастие имам още една подобна картина.

Тя не беше подобна, а по-скоро представяше абсолютно същия полски пейзаж. Художникът използва добре тая възможност да продаде някои стари картини.

— Ще взема и нея — каза К. — Колко струват трите картини?

— За цената ще говорим следващия път — отговори художникът. — Сега вие бързате, а ние ще останем във връзка един с друг, нали. Впрочем аз се радвам, че ги харесвате, затова ще ви дам всички картини, които бяха под леглото. Те са все полски пейзажи. Някои хора отказват да вземат такива картини, понеже били прекалено мрачни, други обаче, и вие влизате в тяхното число, обичат именно мрачните тонове.

Но сега К. не беше никак любопитен относно професионалния опит на просяка-художник.

— Опаковайте всички картини! — извика той, прескачайки художника. Утре ще дойде моят разсилен да ги вземе.

— Не е нужно — рече художникът. — Надявам се, че ще мога да ви намеря носач, който ще дойде веднага с вас. — И най-сетне се прехвърли над леглото и отключи вратата. Стъпете без страх на леглото — извика той, — така прави всеки, който дойде тук.

К. и без тази подкана нямаше да се покаже толкова съобразителен, дори беше стъпил вече с единия крак насред пухената завивка, но внезапно погледна през отворената врата навън и дръпна крака си.

— Какво е това? — попита той художника.

— На какво се чудите? — попита другият, учуден от своя страна. Това са съдебните канцеларии. Не знаехте ли, че тук има съдебни канцеларии? Съдебни канцеларии има, кажи-речи, на всеки таван, защо точно тук да няма? Моето ателие собствено също се води към съдебните канцеларии, но съдът го остави на мое разположение.

К. се изплаши не толкова от факта, че беше открил съдебни канцеларии и тук, изплаши се главно от себе си, от своето невежество по съдебните въпроси. Основно правило за поведението на един обвиняем според него беше: да бъде винаги подготвен за всичко, да не допуска никога да го изненадват, да не гледа безгрижно надясно, когато вляво до него седи съдията — а точно това основно правило той непрекъснато нарушаваше.

Пред него се бе проточил дълъг коридор и оттам го лъхаше въздух, в сравнение с който въздухът в ателието беше освежителен. От двете страни на коридора бяха наредени пейки, също като в чакалнята на канцеларията, където се водеше К. Съществуваха, види се, точни предписания за обзавеждането на канцеларии. В момента нямаше много голямо движение на посетители. Един мъж седеше полулегнал, изпружил ръце върху пейката и заровил в тях лицето си — изглеждаше, че спи; друг стоеше в полутъмния край на коридора.

К. най-сетне се прекачи през леглото, художникът го последва с картините. Скоро срещнаха един съдебен разсилен — К. различаваше вече всички съдебни разсилни по златното копче, което те носеха на цивилния си костюм между обикновените копчета — и художникът му поръча да придружи К. с картините. Притиснал носната кърпа върху устата си, К. не ходеше, а по-скоро се олюляваше.

Когато стигнаха близко до изхода, насреща им се втурнаха момичетата, от които К., значи, също не бе успял да се отърве. Те навярно бяха видели, че втората врата на ателието стои отворена и бяха минали по околен път, за да нахлуят от тази страна.

— Аз не мога да ви изпратя по-далече! — извика смеешком художникът, около когото се струпаха момичетата. — Довиждане! И не размишлявайте прекалено дълго!

К. дори не се обърна към него. На улицата взе първия файтон, който мина по пътя му. Искаше да се отърве от разсилния, чието златно копче неотстъпно се навираше в очите му, макар то иначе да не привличаше навярно ничие внимание. В желанието си да услужи докрай разсилният понечи да се качи на капрата, но К. го застави да слезе.

Когато спряха пред банката, обед отдавна беше минал. Много му се искаше да зареже картините в колата, но се опасяваше, че случайно може да стане нужда да удостовери с тях самоличността си пред художника. Затова накара да ги занесат в кабинета му и там ги заключи в най-долното чекмедже на писалището, та поне през първите няколко дни да не попаднат пред очите на заместник-директора.