Франц Кафка
Процесът (6)

Глава шеста
Чичото. Лени

Един следобед — К. беше много зает с приключване на кореспонденцията, — като се шмугна между двама разсилни, които носеха книжа, в кабинета влезе неговият чичо Алберт, дребен земевладелец на село. Като го видя сега, К. не се изплаши толкова, колкото бе изплашил веднъж преди доста дълго време само от представата, че може да дойде чичо му. А чичото трябваше да дойде, това убеждение бе заседнало здраво в главата на К. от около един месец насам. Тогава още бе му се сторило, че го вижда да се приближава малко прегърбен, хванал в лявата си ръка меката панамена шапка, протегнал дясната още отдалеко и подаващ му я с безогледна бързина над писалището, като събаря всичко по пътя си. Чичото вечно бързаше, защото го преследваше фаталната мисъл, че през време на своя винаги само еднодневен престой в столицата трябваше да свърши всичко каквото бе си наумил, и не биваше по никакъв начин да пропусне някой случаен разговор, сделка или развлечение. И К., който му беше особено задължен като на някогашен настойник, трябваше да му се притичва на помощ във всевъзможни работи и да го приема за нощуване в стаята си. Обикновено го наричаше „Призракът от село“.

Веднага след приветствията — чичото нямаше време да седне в креслото, където го покани К. — той помоли за кратък разговор на четири очи.

— Необходимо е — каза той, като преглътна с мъка, — необходимо е за мое успокоение.

К. накара веднага разсилните да излязат от кабинета и им нареди да не пускат никого при него.

— Какво чувам, Йозеф? — извика чичото, когато останаха сами.

После седна на самото писалище и напъха под себе си разни книжа, без дори да погледне какви, та да може да седи по-удобно.

К. мълчеше. Знаеше какво го очаква, обаче внезапно отпуснал се след уморителната работа, той най-напред се отдаде на приятната отпадналост и погледна през прозореца към отсрещната страна на улицата; от мястото си можеше да види само един малък, триъгълен отрез, късче гола стена между витрините на два магазина.

— Туйто, ти си гледаш през прозореца! — извика чичото с издигнати към небето ръце. Ради бога, Йозеф, отговори ми! Вярно ли е, мигар може да бъде вярно?

— Драги чичо каза К. и силом се откъсна от своята разсеяност, — та аз съвсем не зная защо си дошъл при мене.

— Йозеф — предупреди го чичото, — доколкото спомням, ти винаги говореше истината. Да схвана ли последните ти думи като лош знак?

— Досещам се защо си дошъл — каза К. послушно, — вероятно си чул за моя процес.

— Точно така — отговори чичото, като кимаше бално. — Чух за твоя процес.

— От кого? — попита К.

— Ерна ми писа — каза чичото. — Тя не дружи с тебе, ти за жалост нехаеш за нея, но въпреки това тя узнала. Писмото получих днес и естествено веднага потеглих насам! Не по някаква друга причина, но тази причина изглежда да е достатъчна. Мога да ти прочета на глас онова място в писмото, което се отнася до тебе.

Извади писмото от портфейла си.

— Ето го. Тя пише: „Йозеф не съм виждала отдавна, миналата седмица ходих веднъж в банката, но ми казаха, че Йозеф бил много зает и не ме пуснаха при него; чаках близо час, но сетне трябваше да се прибера в къщи, понеже имах урок по пиано. Много ми се искаше да поприказвам с него, но може би наскоро ще се удаде сгоден случай. За именния ми ден той ми изпрати голяма кутия шоколад, беше много мило и любезно от негова страна. Бях забравила да ви го пиша тогава, спомних си сега, понеже ме питате. Трябва да ви кажа, че в нашия пансион шоколадът изчезва веднага, още не ти е стигнало напълно до съзнанието, че са ти подарили шоколад и него вече го няма. Обаче що се отнася до Йозеф, искам да ви обадя още нещо. Както споменах по-горе, в банката не ме пуснаха да вляза при него, защото в момента преговарял с някакъв господин. След като почаках спокойно известно време, попитах един разсилен дали преговорите ще траят още дълго. Той каза, че това можело да се очаква, понеже вероятно се касаело за процеса, заведен срещу господин прокуриста. Попитах го какъв е този процес, дали не се лъже, но той каза, че не се лъжел, имало процес, и то труден процес, но нещо повече не знаел. Той самият бил искал на драго сърце да помогне на господин прокуриста, защото бил добър и справедлив човек, но не знаел как да постъпи и би желал само, щото влиятелни господа да вземат присърце неговата работа. Сигурно щяло така да стане и в края на краищата всичко щяло да свърши благополучно, сега за сега обаче, както можело да се долови от настроението на господин прокуриста, положението не било добро. Естествено аз не придадох голямо значение на тия приказки, помъчих се дори да поуспокоя простодушния разсилен, забраних му да приказва пред други хора по тази работа и смятам всичко за брътвеж. Въпреки това ще бъде може би добре, ако ти, скъпи татко, при следващото си посещение проучиш въпроса; за тебе ще бъде лесно да научиш подробности и ако действително се окаже необходимо, да се намесиш чрез твоите високопоставени влиятелни познайници. Ако ли пък не е необходимо, което е най-вероятно, то поне скоро ще даде възможност на дъщеря си да те прегърне, което ще я изпълни с радост“. — Добро дете — каза чичото, след като прочете писмото и обърса няколко сълзи от очите си.

К. кимна. Поради различни безпокойства през последно време той беше забравил напълно Ерна, — беше забравил дори рождения й ден и историята с шоколада явно беше съчинена с цел да не го изложи пред чичото и чинка му. Нейната постъпка беше много трогателна и положително нямаше да бъде достатъчно възнаградена с билетите за театър, които реши да й изпраща редовно занапред, но сега не се чувстваше подходящ за посещения в пансиона и за беседи с малка осемнадесетгодишна гимназистка.

— И какво ще кажеш сега? — попита чичото, забра вил заради писмото всяко бързане и вълнение и като че ли го четеше повторно.

— Да, чичо — рече К., — истина е.

— Истина? — извика чичото. — Кое е истина? Как изобщо може да бъде истина? Какъв е този процес? Все пак не е углавен процес, нали?

— Углавен процес — отговори К.

— И ти си седиш спокойно тук с един углавен процес на главата? — извика чичото, като все повече повишаваше глас.

— Колкото по-спокоен съм, толкова по-добре е за изхода на процеса — рече К. уморено, — не се страхувам от нищо.

— Това не може да ме успокои! — извика чичото. — Йозеф, драги Йозеф, помисли най-сетне за роднините си, за нашите неопетнени имена! Ти беше досега наша чест, не бива да станеш наш позор. Твоето поведение, — той погледна К. с косо наведена глава — не ми се нрави, невинен обвиняем не се държи така, ако още се усеща силен. Кажи ми само веднага за какво се касае, та да опитам да ти помогна. Касае се естествено за банката, нали?

— Не — каза К. и стана. — Но ти говориш прекалено високо, драги чичо, разсилният навярно стои до вратата и подслушва. Това не ми е приятно. По-добре ще бъде да излезем. Тогава, доколкото мога, ще отговори на всичките ти въпроси. Зная прекрасно, че съм длъжен да дам сметка на рода.

— Правилно — извика чичото, — съвсем правилно! Хайде, побързай, Йозеф, побързай!

— Трябва само да дам още някои нареждания — каза К. и по телефона повика при себе си своя заместник, който след няколко секунди влезе в кабинета.

Чичото във възбудата си му посочи с ръка К., за да му даде да разбере, че той го е повикал, нещо, в което изобщо не можеше да има никакво съмнение. К., застанал прав пред писалището, обясни с тих глас на младия човек, който слушаше с хладно изражение на лицето, но внимателно, какво още трябваше да се свърши днес в негово отсъствие, като му показа и някои книжа. Чичото пречеше, защото изпърво стоеше наблизко с широко отворени очи и хапеше нервно устните си, без всъщност да слуша, но дори само представата за това беше достатъчна пречка. После пък започна да се разхожда нагоре-надолу из кабинета, като се спираше навремени пред прозореца или пред някоя картина и непрекъснато издаваше гласно различните си мисли: „За мене това е съвсем необяснимо!“ или „Кажи ми сега само какво ще излезе от цялата тази работа!“

Младият човек се преструваше, че не забелязва нищо, изслуша спокойно нарежданията на К. докрая, записа си някои неща и излезе, след като се поклони на К., и на чичото, който обаче точно в този момент му обърна гръб, погледна през прозореца и с протегнати ръце мачкаше пердетата. Вратата още не бе се затворила напълно, когато чичото извика:

— Най-сетне този палячо си отиде, сега можем да вървим и ние. Най-сетне!

За жалост нямаше начин да се накара чичото да прекрати въпросите си относно процеса, докато минаваха през просторния хол, където стояха неколцина чиновници и разсилни и който точно в това време прекосяваше заместник-директорът.

— Значи, Йозеф поде чичото, като отговаряше с леко отдаване чест на покланящите се околни, — кажи ми сега откровено какъв е този процес.

К. направи няколко безсъдържателни забележки, дори се позасмя и чак на стълбата обясни на чичото, не искал да приказва открито пред хората.

— Правилно — каза чичото, — но сега говори!

И се приготви да слуша с наведена глава, като пушеше с къси, бързи всмуквания пурата си.

— Преди всичко, чичо — рече К., — съвсем не се касае за процес пред обикновен съд.

— Лоша работа — забеляза чичото.

— Какво? — попита К. и погледна чичото.

— Лоша работа, казах — повтори чичото.

Стояха на външната стълба, която водеше към улицата; тъй като изглеждаше, че портиерът се ослуша К. дръпна чичото надолу; оживеното улично движение ги погълна. Чичото, хванал подръка К., не разпитваше вече толкова настойчиво за процеса, вървяха дори известно време мълчаливо.

— Но как се случи това? — попита най-сетне чичото и се спря тъй внезапно, че минувачите подир него уплашено го заобиколиха. Такива работи все пак не се случват ненадейно, те се подготвят от дълго време, сигурно е имало признаци, защо не ми писа? Знаеш, че за теб ще направя всичко, та аз съм, тъй да се рече, все още твой настойник и до днес се гордеех с това. Аз ще ти помогна и сега естествено, но сега е много трудно, защото на процеса вече е даден ход. Най-уместно би било във всеки случай ти да си вземеш кратък отпуск и да дойдеш на село при нас. Сега забелязвам, че си и поотслабнал. На село ще позаякнеш, и то ще бъде от полза, понеже положително ти предстоят големи напрежения. Освен това така до известна степен ще се отдалечиш от съда. Тук те разполагат с всевъзможни насилнически средства, които в случай на нужда могат автоматично да приложат и срещу тебе; на село обаче би трябвало най-напред да изпратят органите си или да се опитат да ти въздействат само писмено, телеграфически или по телефона. Това, разбира се, намалява силата на въздействието, не те освобождава наистина, но ти позволява да си отдъхнеш.

— Но те биха могли да ми забранят да замина — каза К., когато чичовите думи бяха притеглили в тоя ход на мисли.

— Не вярвам да го сторят отвърна замислено чичото, — твоето заминаване не може да накърни особено силно властта им над тебе.

— Мислех си — каза К. и улови подръка чичото, за да му попречи да се спре, — че ти ще придадеш още по-малко значение на цялата тази работа, но ето че и ти като мене си я туряш много на сърце.

— Йозеф — извика чичото и понечи да се освободи от него, за да може да застане на място, но К. не я пусна, — ти си се променил, винаги по-рано се отличаваше със способността си да схващаш правилно нещата, а тъкмо сега си загубил тази способност, а? Да не искаш да загубиш процеса? Знаеш ли какво би означавало това? Би означавало, че ти просто ще бъдеш заличен. И че ще повлечеш със себе си всичките си роднини или най-малкото дълбоко ще ги унижиш. Йозеф, съвземи се най-сетне! Твоето равнодушие ме влудява. Като те погледне човек, почти му иде да повярва на пословицата: „Такъв процес е загубен, преди да започне.“

— Драги чичо — каза К., — всяка тревога е излишна, все едно дали от твоя или от моя страна. Процеси не се печелят с тревога, признай и ти малко моя практически опит, както аз признавам твоя, който винаги и сега още зачитам, дори да ме изненадва. Понеже казваш, че ще повлека и рода със себе си в тоя процес (колкото се касае до мене, аз съвсем не мога да проумея как би могло да стане, но това е без значение тук), то аз на драго сърце ще се вслушам във всички твои съвети. Само отиването на село смятам за неизгодно, дори приемам твоя начин на мислене, защото би означавало бягство и гузност. Освен това тук наистина ме преселват, но аз мога също сам по-добре да придвижвам работата.

— Правилно — съгласи се чичото с такъв тон, като че ли сега най-сетне мненията им са се доближили. — Аз ти го предложих само защото виждах работата застрашена от твоето равнодушие, ако останеш тук, и сметнах за по-изгодно да действам аз вместо тебе. Но, разбира се, много по-добре ще бъде, ако ти самият я придвижваш, като напрегнеш всичките си сили.

— По тази точка, значи, сме единодушни — рече К. — И какво ще ме посъветваш сега да предприема най-напред?

— Аз трябва естествено да поразмисля още по твоя въпрос — отвърна чичото, — недей забравя, че от двадесет години насам живея почти непрекъснато на село и по тази причина нюхът ми в тия неща е поотслабнал. От само себе си се разхлабиха и някои връзки с важни личности, които може би са осведомени по-добре. Знаеш прекрасно, че като живея на село, хората ме позабравиха. Човек забелязва това всъщност чак когато възникнат подобни затруднения. Пък и твоята история ми дойде донякъде неочаквано, макар че след писмото на Ерна аз по някакъв странен начин вече предугаждах нещо подобно, а като те видях днес, бях почти твърдо уверен в това. Но както и да е, най-важното сега е да не се губи време.

Още докато приказваше, подигнал се на пръстите на краката си, той бе направил знак на един автомобил и повлече К. подире си в колата, като в същото време подвикна някакъв адрес на шофьора.

— Отиваме сега у адвоката Хулд — каза той, — бяхме съученици с него. Сигурно си чувал това име. Не си? Много чудно. Та той е твърде известен като защитник и адвокат на сиромасите. Лично аз обаче храня особено голямо доверие в него като човек.

— Съгласен съм с всичко, каквото решиш да вършиш каза К., макар да изпитваше неудоволствие от бързината и настойчивостта, с които чичото подлови неговия случай; пък и не го радваше много, че отива като подсъдим при един адвокат на сиромаси. — Не знаех — добави той, — че за такава работа може да се потърси помощта на адвокат.

— Естествено, че може! — извика чичото. — Това се разбира от само себе си. Защо не? А сега ми разкажи всичко, каквото се е разиграло до днес, за да съм ориентиран подробно по въпроса.

К. започна веднага да разказва, без да премълчава нищо, пълната му откровеност беше единственият протест, който можеше да си разреши сам, срещу гледището на чичото, че този процес бил голям позор. Името на госпожица Бюрстнер спомена само веднъж, и бегло, но това не накърни откровеността му, защото между госпожица Бюрстнер и процеса нямаше никаква връзка. Докато разказваше, той гледаше през прозореца на колата и наблюдаваше как наближаваха тъкмо онова предградие, където се намираха съдебните канцеларии; обърна внимание на чичото върху това обстоятелство, но той не откри нищо особено очебийно в подобно съвпадение.

Колата спря пред една тъмна къща. Чичото позвъни още в партера на първата врата; докато чакаха, той усмихнато разкри едрите си зъби и пошушна:

— Осем часът, необичайно време за посещения на клиенти. Но Хулд няма да ми се разсърди.

В мъничкото прозорче на вратата се появиха две големи черни очи, погледнаха набърже двамата посетители и изчезнаха; ала вратата не се отвори. Чичото и К. си потвърдиха взаимно факта, че са видели двете очи.

— Нова домашна помощница, която се страхува от непознати хора — обясни чичото и похлопа повторно.

Очите пак се появиха, сега човек можеше да каже, че са почти тъжни, но може би и това беше само привидно, предизвикано от открития газов пламък, който гореше със силно съскане близко над главите им, но светлината му беше слаба.

— Отворете — извика чичото и заудря с юмрук по вратата, — ние сме приятели на господин адвоката!

Господин адвокатът е болен — чу се шепот зад тях.

Пред една врата в дъното на малкия коридор стоеше господин в халат и им съобщи това с извънредно тих глас. Чичото, вече побеснял от дългото чакане, се обърна рязко и попита:

— Болен ли? Казвате, че бил болен? — и се запъти заканително към него, сякаш този господин беше самата болест.

— Отвориха — рече господинът, посочи към вратата на адвоката, поприбра халата си и се скри.

Вратата наистина беше отворена; една млада девойка — К. веднага позна тъмните поизпъкнали очи, с дълга бяла престилка стоеше в хола и държеше свещ в едната ръка.

— Друг път отваряйте по-бързо! — извика чичото, вместо да поздрави, докато девойката правеше лек реверанс. — Ела, Йозеф — каза той после на К., който се мушна бавно покрай девойката.

Но понеже чичото, без да се спира, забърза към една врата, тя рече:

— Господин адвокатът е болен.

К. продължаваше да се удивлява на девойката, която вече бе се обърнала, за да заключи отново входната врата. Лицето й беше обло като у кукла, но заоблени бяха не само бледите страни и брадички, а и слепоочията и челото.

— Йозеф! — извика повторно чичото, а после попита девойката: — Пак сърдечното страдание, нали?

— Така мисля и аз — отвърна тя.

Беше успяла вече да мине пред тях със свещта и да отвори вратата на стаята. В един ъгъл на тази стая, където светлината на свещта още не достигаше, в леглото се надигна нечие лице с дълга брада.

— Кой дойде, Лени? — попита адвокатът.

Не можа да познае посетителите, понеже светлината на свещта го заслепяваше.

— Аз съм, старият ти приятел Алберт — обади се чичото.

— Ах, Алберт! — рече адвокатът.

И отново се отпусна назад върху възглавниците, сякаш ме беше нужно да се преструва пред този човек.

— Наистина ли си толкова зле? — попита чичото и седна на ръба на леглото. Не вярвам. Сърдечна атака е и ще премине като предишните.

— Възможно е — каза тихо адвокатът, — но този път е по-силна от всякога преди. Дишам трудно, не мога никак да спя и ден след ден губя сили.

— Тъй — каза чичото и натисна здраво с едната си ръка панамената шапка върху коляното си. — Тази новина е лоша. Впрочем грижат ли се за тебе както трябва? Пък и тук е толкова тъжно, толкова тъмно! Изтече много време, откак за последен път бях тук, тогава ми се видя по-ведро. Твоята малка госпожица също няма весел вид или се преструва.

Девойката все още стоеше със свещта близко до вратата; доколкото можеше да се схване от неопределения й поглед, тя гледаше по-скоро К., а не чичото, дори сега, когато той говореше за нея. К. се опираше на един стол, който сам беше избутал близко до девойката.

— Когато човек е тежко болен като мене — рече адвокатът, — трябва да има спокойствие. На мене не е тъжно. — И след къса пауза добави: — Лени ме гледа добре, тя е старателна.

Но тези думи не можаха да убедят чичото, той явно беше настроен зле срещу болногледачката и макар да не възрази на болния, все пак я следеше със строг поглед сега, когато тя се приближи до леглото, постави свещта на нощната масичка, наведе се над адвоката пооправи възглавниците и през това време размени шепотом няколко думи с него. Чичото сякаш забрави, че трябва да се съобразява с болния, стана, тръгна подире й насам-натам и К. не би се учудил, ако я хванеше отзад за полите на роклята и я дръпнеше от леглото.

Сам К. наблюдаваше всичко спокойно, болестта на адвоката му беше донякъде дори добре дошла, защото не можеше да се противопостави на усилията, които чичото полагаше около неговия въпрос, и с удоволствие установи сега отклонението на тия усилия в друга посока, без самият той да бе допринесъл с нещо за това отклонение. И ето че чичото каза, може би умишлено, само за да оскърби болногледачката:

— Госпожице, моля ви, оставете ни за малко насаме — искам да обсъдя един личен въпрос с моя приятел.

Девойката, която бе се навела още по-ниско над болния и в момента оправяше чаршафа до стената, само извърна глава и каза много спокойно, съвсем различно от чичото, чиито думи сякаш се запъваха от гняв и после отново се разливаха по-спокойно:

— Виждате, господинът е толкова болен, че не може да обсъжда никакви лични въпроси.

Тя вероятно само за удобство повтори израза на чичото — все пак дори безпристрастен човек можеше да схване това като подигравка — обаче чичото подскочи като ужилен.

— Слушай, проклетнице — издума той доста неразбрано в първото кълколене на раздразнението си.

К. се уплаши, макар да бе очаквал нещо подобно, и се спусна към чичото с явно намерение да му запуши с двете си ръце устата. За щастие обаче зад девойката се надигна болният, чичото се начумери, като че ли гълташе нещо гадно, и после продължи по-спокойно:

— Разбира се, ние също не сме си загубили още ума; ако това, което изисквам, беше невъзможно, аз нямаше да го изисквам. Моля, излезте сега!

Болногледачката стоеше права до леглото, обърната изцяло към чичото, но милваше с едната си ръка, както се стори на К., ръката на адвоката.

— Ти можеш да кажеш всичко пред Лени — рече болният несъмнено с тон на настойчива молба.

— Работата не се отнася до мене — отвърна чичото, — не е моя тайна.

И се обърна, сякаш не му минаваше през ума дори да се впуска в по-нататъшни преговори, но оставяше време на другия да поразмисли.

— Ами за кого се отнася? — попита адвокатът със съвсем отпаднал глас и отново се отпусна назад.

— За моя племенник — каза чичото, — аз го и доведох. — И го представи: — Прокурист Йозеф К.

— О — рече болният много по-живо и протегна ръка на К. — Простете, съвсем не ви забелязах. Излез, Лени — обърна се той после към болногледачката, която вече не се съпротивляваше, и й подаде ръка, сякаш се разделяха за дълго време. — Значи — каза той на края на чичото, който бе се приближил, също помирен, — не си дошъл да навестиш един болен човек, идеш по работа.

Изглеждаше така, като че ли представата за посещение на болен човек досега бе парализирала адвоката, защото из един път той се ободри, остана през цялото време облакътен на една ръка, което сигурно беше доста уморително, и непрекъснато дърпаше кичур косми по средата на брадата си.

— Ето че вече изглеждаш много по-здрав — каза чичото, — след като оная вещица излезе. — Но се пресече и пошушна: — Обзалагам се, че подслушва!

Озова се на един скок до вратата и я отвори. Ала зад вратата нямаше никого и чичото се върна не разочарован, защото неподслушването от страна на девойката му се струваше още по-голяма злоба, но все пак сърдит.

— Не си прав по отношение на Лени — забеляза адвокатът.

Но не се зае да брани болногледачката и така може би искаше да даде да се разбере, че изобщо не е необходимо да я брани. После продължи с много по-отзивчив тон:

— Що се отнася до работата на господин племенника ти, аз ще се сметна, разбира се, щастлив, ако силите ми стигнат за тая извънредно трудна задача; много се опасявам, че няма да стигнат, но във всеки случай няма да оставя неопитано нищо; ако аз не смогна сам, би могло да привлечем още някого. Ще бъда напълно откровен: въпросът ми изглежда толкова интересен, че едва ли бих се решил да откажа каквото и да било участие в него. Ако сърцето ми не издържи, то поне ще намери тук достоен повод да рухне окончателно.

На К. се стори, че не е разбрал ни дума от цяла тази реч и погледна чичото, сякаш за да получи обяснение от него, но чичото седеше със свещта в ръка на нощната масичка, от която едно стъкълце с лекарства бе паднало вече и се търкаляше на килима, кимаше на всичко, казано от адвоката, съгласяваше се с всичко и сегиз-тогиз поглеждаше към К., като го подканяше с очи да се съгласява и той.

Да не би чичото да бе разказал по-рано на адвоката за тоя процес? Не, невъзможно беше, всичко, което предхождаше посещението им тук, изключваше подобно съмнение. Ето защо той каза:

— Не разбирам.

— Да, може би аз съм ви разбрал криво? — попита адвокатът също така учуден и смутен като К. — Може би аз прибързах. За какво всъщност искахте да говорите с мене? Аз помислих, че се касае за вашия процес?

— Естествено — обади се чичото и после попита:

— Какво собствено искаш?

— Откъде изобщо знаете вие нещо за мене и за процеса ми? — попита К.

— Ах, тъй! — рече усмихнат адвокатът. — Та нали съм адвокат, движа се в съдебни среди, където се приказва за разни процеси и човек запазва в паметта си нетипичните, особено когато се касае за племенника на някой приятел. В това няма нищо странно.

— Какво собствено искаш ти? — вметна чичото повторно. — Много неспокоен си.

— Вие се движите в тези съдебни среди? — попита К.

— Да — отговори адвокатът.

— Питаш като дете — каза чичото.

— Ами къде да се движа, ако не в средата на хора от моята специалност? — добави адвокатът.

Думите му прозвучаха толкова категорично, че К. изобщо не отговори. Искаше му се да каже: „Та нали вие имате работа със съда в съдебната палата, а не с оня на тавана!“ — но не се осмели действително да го каже.

— Трябва да вземете пред вид — продължи адвокатът с тон, сякаш съвсем излишно и между другото разясняваше нещо, което се разбираше от само себе си, — трябва да вземете пред вид, че от общуването с такива хора аз извличам също големи изгоди за моите клиенти, които в много отношения, за които дори просто не бива да се приказва винаги. Естествено сега поради болестта съм малко възпрепятстван, но въпреки това ме навестяват добри приятели от съда и така все пак научавам туй-онуй. Може би научавам повече от някои, които са напълно здрави и прекарват целия ден в съда. Ето на пример в този момент имам един мил гост.

И показа към един тъмен ъгъл.

— Къде? — попита К. крайно изненадан и поради това почти грубо.

Огледа се неуверено наоколо си. Светлината на малката свещ далеч не стигаше до насрещната стена. В ъгъла действително се размърда нещо. Чичото дигна високо свещта и сега в нейната светлина там се виждаше един възстар господин, седнал до малка масичка. Той сигурно не беше дори дишал и затова бе останал толкова дълго време незабелязан. Но сега се изправи много бавно и неохотно, явно недоволен, че бяха спрели вниманието си на него. Изглеждаше, като че искаше с двете си ръце, които движеше подобно на къси крила, да отбие всякакво представяне и приветствие, като че не искаше по никакъв начин да безпокои другите с присъствието си и като че настойчиво молеше да го върнат отново в тъмното и да забравят присъствието му. Но това негово желание не можеше вече да бъде удовлетворено.

— Работата е там, че вие ни изненадахте с посещението си — каза адвокатът за обяснение и направи насърчителен знак на господина да се приближи, което онзи стори бавно, като се оглеждаше нерешително на всички страни и все пак с известно достойнство, — господин канцеларският директор… ах, да, простете, забравих да представя моят приятел Алберт К., неговият племенник, прокурист Йозеф К., а тук господин канцеларския директор… Господин канцеларският директор, значи имаше любезността да ме навести. Значението на такова посещение може да прецени в същност само един посветен човек, който знае с каква работа е отрупан господин канцеларският директор. Но въпреки това той дойде, ние побеседвахме спокойно, доколкото позволяваше моята слабост, наистина не забранихме на Лени да допуска гости, защото не очаквахме такива, смятахме обаче, че трябва да останем насаме. Но ти, Алберт, заблъска с юмруци по вратата и господин канцеларският директно се премести с масичката и стола в ъгъла. Сега излиза, че е възможно, сиреч ако е налице съответното желание за това, да обсъдим един въпрос, който интересува всинца ни, и затова спокойно можем да се съберем отново. Господин канцеларски директор — рече той, като понаведе глава усмихнат раболепно и посочи един стол с облегалка близко до леглото.

— За съжаление мога да остана само няколко минути каза радушно канцеларският директор, разположи се удобно на стола с облегалката и погледна часовника, — зове ме работата. Все пак не искам да пропусна случая да се запозная с един приятел на моя приятел.

Той понаведе глава в посока към чичото, който изглеждаше много доволен от новото познанство, но природно беше така устроен, че не умееше да изразява чувства на преданост и затова посрещна думите на канцеларския директор с висок смях, породен от смущение.

Каква грозна гледка! К. можеше да наблюдава спокойно всичко, защото другите нехаеха за него. Канцеларският директор, види се по навик и понеже вече бе измъкнат от тъмния ъгъл, пое властта над разговора; адвокатът, чиято слабост в началото може би трябваше да му послужи само за прогонване на новите гости, слушаше внимателно с ръка на ухото; чичото, все още със свещта в ръка — сега я балансираше на бедрото си и това караше адвоката често да поглежда разтревожен натам, — скоро преодоля напълно смущението си и беше явно възхитен както от начина, по който говореше канцеларският директор, така и от кротките, вълнообразни движения на ръцете, с които придружаваше думите си.

К., опрял се на долния край на леглото, стоеше може би дори умишлено напълно пренебрегнат от канцеларския директор и служеше само за слушател на старите господа. Впрочем той и не знаеше за какво ставаше реч, та мислеше ту за болногледачката и за лошото държание на чичото към нея, ту за това дали не бе виждал по-рано някъде канцеларския директор, може би дори на събранието при първото разследване. Дори да се мамеше, този канцеларски директор все пак би могъл прекрасно да застане в първата редица на участниците в събранието, между старите господа с оределите бради.

Внезапно вън в хола се разнесе шум като от чупене на порцелан и застави всички да се ослушат.

— Ще отида да видя какво е станало — каза К. и излезе бавно, сякаш още даваше възможност на другите да го задържат.

Щом влезе в хола и почака да привикне към тъмнината, върху ръката му, с която още държеше вратата, се сложи друга, малка ръка, много по-малка от ръката на К., и затвори тихо вратата. Беше болногледачката, която бе чакала тук.

— Не е станало нищо — пошепна тя, — аз запратих една чиния срещу стената, за да ви изкарам от стаята.

Обзет от стеснение, К. каза:

— Аз също мислех за вас.

— Толкова по-добре — рече болногледачката, — елате!

След няколко крачки стигнаха до една врата с матово стъкло, която болногледачката отвори и каза:

— Влезте де!

Беше работната стая на адвоката; доколкото можеше да се види в лунната светлина, озаряваща сега само една малка, четириъгълна част от пода пред всеки един от трите големи прозореца, стаята беше обзаведена с тежки, стари мебели.

— Насам — каза болногледачката и посочи едни тъмна ракла с облегалка, цялата покрита с резба.

Още щом седна, К. се огледа в стаята. Тя беше висока и просторна, клиентите-сиромаси на адвоката сигурно се чувстваха като загубени тук. На К. се стори, че вижда ситните крачки, с които посетителите се приближаваха към огромното писалище. Но после забрани това и гледаше неотстъпно само болногледачката, която седеше съвсем близо до него и го притискаше към страничната облегалка.

— Мислех — каза тя, — че сам ще се сетите да излезете и да ме потърсите, за да не става нужда аз първа да ви повикам. Странно нещо. Най-напред, още като влязохте, не сваляхте очи от мене, а сетне ме накарахте да чакам. Впрочем наричайте ме Лени — добави бързо и ненадейно, като че ли не биваше да се губи нито миг от техния разговор.

— На драго сърце — отвърна К. — Но що се отнася до странността, Лени, тя е лесно обяснима. Та, първо, аз бях длъжен да изслушам брътвежите на старите господа, не можеше да побягна безпричинно, и, второ, аз не съм нахален, а по-скоро стеснителен, пък и вие, Лени нямахте вид, че човек може да ви завладее с първото посягане.

— Не е това — възрази Лени, метна ръка над облегалката и погледна К., — ами аз не ви се харесах, а и сега навярно не ви се харесвам.

— Само да ми се харесвате, не би било чак толкова много — каза К. уклончиво.

— О! — възкликна тя усмихната и доби известно надмощие благодарение забележката на К. и нейното леко възклицание.

Ето защо К. помълча известно време. Понеже вече беше привикнал към тъмнината на стаята, можа да различи някои подробности от обстановката. Особено се набиваше в очи една голяма картина, окачена вдясно от вратата, и той се наведе, за да я види по-добре. На картината беше нарисуван мъж в съдийска тога, седнал на високо кресло като на престол, позлатата на което изпъкваше силно върху картината. Необикновеното се състоеше в това, че този съдия не седеше там спокойно и достолепно, ами притискаше силно лявата си мишца върху задната и страничната облегалка, докато дясната беше напълно свободна и само пръстите на ръката държаха страничната облегалка, сякаш той всеки миг беше готов да скочи с буйно и може би възмутено движение, за да каже нещо решително или дори да произнесе присъда. Който гледаше картината, трябваше да си представи подсъдимия пред най-високото стъпало на стълбата, горните стъпала на която се виждаха на картината, покрити с жълт килим.

— Може би този е моят съдия — каза К. и посочи с пръст към картината.

— Аз го познавам — рече Лени и също дигна очи към картината, — той често идва тук. Рисуван е на младини, но не е възможно да е имал дори най-малка прилика с картината, защото е много дребен на ръст. Въпреки това е накарал живописеца да го удължи на картината, защото е безумно суетен… като всички тук. Аз също съм суетна и много недоволна, задето никак не ви се харесвам.

На тая забележка К. отговори само с това, че прегърна Лени и я притегли към себе си; тя безмълвно опря глава на рамото му. После той пак се върна на подхванатия разговор, като попита:

— Какво е служебното му положение?

— Той е съдебен следовател — отвърна Лени.

После улови ръката на К., с която той бе я прегърнал, и започна да си играе с пръстите му.

— Пак прост съдебен следовател — рече К. разочарован, — висшите чиновници се крият. Но все пак седи на кресло, което е същински престол.

— Всичко това е измислено — обясни Лени, навела лице над ръката на К., — в действителност той седи на кухненски стол, на който е сложен сгънат конски чул. Но необходимо ли е да мислите непрекъснато за процеси си? — добави тя бавно.

— Не, съвсем не — отвърна К., — вероятно дори мис ля твърде малко за него.

— Но не там е грешката ви — каза Лени. — Аз дочух, че сте били прекалено неотстъпчив.

— Кой го разправя? — попита К.

Чувстваше тялото й до гърдите си и гледаше буйните й тъмни коси, навити на твърди къдри.

— Ако кажа и това, ще издам твърде много — отговори Лени. — Моля ви, не питайте за имена, ами поправете грешката си, не бъдете занапред толкова неотстъпчив, защото срещу този съд човек не може да се брани, трябва да направи самопризнание. При пръв удобен случай признайте всичко, чак тогава ще имате възможност да се изплъзнете, чак тогава. Впрочем и то не може да стане без чужда помощ, но за тази помощ не бива да се страхувате, аз самата ще ви помогна.

— Вие знаете много нещо за този съд и за мошеничествата, необходими тук — рече К. и я сложи на скута си, понеже тя прекалено силно се притискаше до него.

— Така е добре — каза тя.

Намести се удобно на скута му, като приглади полата си и пооправи блузата. После обви с две ръце шията му, дръпна се назад и се вгледа дълго в очите му.

— Ами ако не направя самопризнание, ще можете ли да ми помогнете и тогава? — попита той за опит.

„Аз набирам жени да ми помагат — помисли той до някъде учуден; — най-напред госпожица Бюрстнер, после жената на съдебния разсилен и накрая тази малка болногледачка, която, види се, има някаква необяснима потребност от мене. Как се е разположила на скута ми като че ли тук е единственото подходящо за нея място!“

— Не — отвърна Лени и бавно поклати глава, — това не ще мога да ви помогна. Но вие съвсем не искате помощта ми, тя не ви интересува, вие сте своенравен и нищо не е в състояние да ви убеди… Имате ли любовница? — попита тя след малко.

— Не — рече К.

— О, сигурно имате! — извика тя.

— Да, истина е — призна К. — Представете си, аз се отрекох от нея и все пак нося дори фотографията й у себе си.

Тя го помоли и той й показа една снимка на Елза; свита на скута му, Лени заразглежда портрета.

Беше моментална фотография: Елза беше снета след един вихрен танц, който тя играеше с голямо удоволствие в локала, полите й още летяха, вдигнати на дипли от въртенето, ръцете й се опираха на твърдите бедра, шията беше извита и тя гледаше смеешком встрани, но от снимката не можеше да разбере кому се смееше.

— Стегнала се е много силно в кръста — каза Лени и посочи мястото, където това по нейно мнение можеше да се види. И добави: — Не ми се нрави, много е непохватна и груба. Но навярно спрямо вас е кротка и мила, за това може да се съди от снимката. Такива едри, яки момичета често не умеят нищо друго, освен да бъдат кротки и мили. Но би ли се пожертвала за вас?

— Не — каза К., — не е нито кротка и мила, нито би се пожертвувала за мене. Пък и аз досега не съм изпитвал от нея нито едното, нито другото. Аз дори не съм разглеждал никога портрета й толкова подробно както вие.

— Значи, не държите много за нея — рече Лени, — значи, тя съвсем не ви е любовница.

— Любовница ми е — възрази К., — не вземам думата си назад.

— Дори сега да ви е любовница — вметна Лени, — няма да чувствате много тежко отсъствието й, ако я загубите или я заместите с някоя друга, например с мене.

— Разбира се — каза К. усмихнато, — допустимо е, но тя има едно голямо предимство пред вас, именно, че не знае нищо за моя процес и дори да знаеше нещо, изобщо не би мислила за него. Тя не би се потрудила да ме увещава да проявя отстъпчивост.

— Това не е предимство — забеляза Лени. — Щом няма никакви други предимства, не губя кураж. Има ли някакъв телесен недъг?

— Телесен недъг ли? — попита К.

— Да — каза Лени, — защото аз имам един такъв малък недъг, вижте!

Тя разпери средния и безименния пръст на дясната си ръка, съединителната кожица между които стигаше почти до най-горната става на късите пръсти. В тъмнината К. не успя да види веднага какво му показваше, това тя улови неговата ръка и я сложи върху своята, за да установи опипом недъга.

— Каква игра на природата! — извика К., огледа цялата й ръка и добави: — Каква хубава хищническа ципичка!

Лени наблюдаваше с един вид гордост как К. удивен разделяше и събираше непрекъснато двата й пръста, в края на краищата бегло ги целуна и ги пусна.

— О — извика тя веднага, — вие ме целунахте!

И бързо-бързо с отворена уста се покатери по колене на скута му.

К. почти поразен вдигна очи към нея — сега, когато беше толкова близко до нея, от нея лъхаше някаква горчива, възбудителна миризма като от черен пипер; улови с две ръце главата му, притисна я до гърдите си наведе се и започна да хапе и целува шията му, хапеше дори косите му.

— Вие я заменихте с мене — викаше тя от време и време, — видите ли, вече я заменихте с мене!

После коляното й се плъзна и тя с лек вик почти падна на килима; К. я обгърна с две ръце, за да я задържи, но тя го притегли долу към себе си и промълви:

— Сега ще бъдеш мой!

 

 

— Ето ти ключа от пътната врата, идвай, когато пожелаеш!

Тези бяха последните й думи и една безцелна целувка улучи гърба му, когато той се обърна да излезе.

Щом излезе от пътната врата, видя, че ръмеше дъжд. Той понечи да отиде до средата на улицата, откъдето може би щеше да зърне още веднъж Лени на прозореца, но от един спрял пред къщата автомобил, който К. в разсеяността си съвсем не бе забелязал, изскочи чичото, улови го за двете мишци и го блъсна до пътната врата, сякаш искаше да го закове там.

— Момко — извика той, — как можа да направиш това! Ти навреди ужасно на каузата си, която потръгна добре. Завря се някъде с тая млада, мръсна особа, която свръх всичко очевидно е любовница на адвоката, и с часове се губиш с нея. Не измисляш дори някакъв предлог, не потулваш нищо, не, действаш съвсем открито, тичаш при нея и оставаш с нея. А през това време ние седим на купчинка: чичото, който се трепе за тебе, адвокатът, когото трябва да спечелим за тебе, и преди всичко канцеларският директор, тази голяма клечка, която просто има главната дума по твоя въпрос в сегашния му стадий. Ние обсъждаме как би могло да ти се помогне, аз трябва да се отнасям много внимателно към адвоката, той пък към канцеларския директор и ти имаш пълно основание да ме подкрепиш. Вместо това ти се губиш. В края на краищата това не може да се потули, а те, разбира се, са вежливи, обиграни мъже, не отварят дума за това, щадят ме, ала накрая също не могат да се владеят по-дълго и понеже не могат да говорят за твоята постъпка, онемяват. Няколко минути седяхме мълчаливо и се ослушвахме дали най-сетне няма да дойдеш. Но напусто. Най-сетне канцеларският директор стана, защото остана много по-дълго, отколкото възнамерявал изпърво, сбогува се, явно ме съжалява, без да може да ми помогне, с някаква невъобразима любезност почаква още известно време на вратата, после си отива. Естествено аз се зарадвах, че той си отиде, защото вече задушавах от притеснение. Но твоята постъпка се отрази още по-силно на болния адвокат, този добряк просто не можеше да говори, когато си вземах сбогом с него. Ти навярно допринесе за неговата окончателна разруха и така ускоряваш смъртта на човек, от когото се нуждаеш. А мене, чичо си, оставяш на дъжда — пипни само да видиш, мокър съм до костите, да те чакам с часове, да се тревожа и терзая.