Франц Кафка
Процесът (3)

Глава трета
В празната заседателна зала. Студентът. Канцелариите

През следващата седмица К. очакваше всеки ден повторно уведомление — той не можеше да допусне, че бяха схванали буквално неговия отказ от разпити: и понеже действително не получи очакваното уведомление до събота вечерта, допусна, че мълчаливо е призован да се яви отново в същата къща и по същото време. Ето защо в неделя пое същия път, като вървеше сега направо по стълбите и коридорите; неколцина души, спомнили си за него, го поздравиха от вратите си, но нему вече не се налагаше да пита никого и скоро стигна до съответната врата. Отвориха му веднага след като похлопа и без да обръща внимание на познатата жена, изправила се до вратата, той понечи да влезе тутакси в съседната стая.

— Днес няма заседание — каза жената.

— Защо да няма заседание? — попита той.

Не искаше да повярва, но жената го убеди, като отвори вратата към съседната стая. Тя действително беше празна и празнотата й придаваше още по-жалък вид, отколкото миналата неделя. Върху масата, която стоеше неизменно на подиума, се виждаха няколко книги.

— Може ли да прегледам книгите? — попита К. и от някакво особено любопитство, а само за да си внуши, че не е идвал съвсем безполезно тук.

— Не — отвърна жената и пак затвори вратата, — не е позволено. Книгите са на съдебния следовател.

— Ах, тъй! — рече К. и кимна. — Тези книги сигурно са законници и една от отликите на това съдопроизводство е, че човек бива осъждан не само невинен, но и незнаещ.

— Така ще да е — забеляза жената, неразбрала го напълно.

— Добре, тогава ще си вървя — каза К.

— Да предам ли нещо на съдебния следовател? — попита жената.

— Познавате ли го? — запита на свой ред К.

— Естествено — отговори жената, — мъжът ми е разсилен в съда.

К. забеляза чак сега, че стаята, където миналия път имаше само един чебър за пране, сега представляваше напълно обзаведена дневна. Жената забеляза почудата му и рече:

— Да, ние ползваме тук безплатно жилище, но сме длъжни да опразваме стаята в дни, когато има заседание. Службата на мъжа ми е свързана с известни неудобства.

— Не ме учудва толкова стаята — каза К. и я погледна сърдито, — колкото обстоятелството, че сте омъжена.

— Да не подмятате за случката през време на победното заседание, с която смутих речта ви? — попита жената.

— Естествено — потвърди К., — днес тя е вече минало и аз почти я бях забравил, ала тогава просто ме накара да побеснея. А сега сама казвате, че сте омъжена жена.

— Това, дето прекъснах речта ви, не беше във ваша вреда. След като си отидохте, тя беше окачествена като много слаба.

— И така да е — отклони К., но то не ви оправдава.

— Оправдана съм за всички, които ме познават — рече жената. — Онзи, който ме прегърна тогава, отдавна ме преследва. Общо взето, аз може да не съм съблазнителна, но за него съм. Не мога да се браня срещу него, мъжът ми също се е примирил; иска ли да запази службата си, трябва да кротува, защото онзи мъж е студент и по всяка вероятност ще стане големец. Върти се постоянно около мене, току-що си отиде, малко преди да дойдете вие.

— Това е в съгласие с всичко друго и не ме изненадва — каза К.

— Навярно искате да подобрите някои неща тук? — попита бавно и изпитателно жената, сякаш говореше нещо, еднакво опасно за нея и за К. — Подразбрах го още като слушах речта ви, която лично на мен много ми допадна. Впрочем аз чух само част от нея, пропуснах началото, а към края й лежах със студента на пода. Да, тук е отвратително — добави тя след кратка пауза и улови ръката на К. — Мислите ли, че ще успеете да внесете подобрение?

К. се усмихна и повъртя ръката си между нейните меки длани.

— Всъщност — каза той — не съм назначен да внасям подобрения тук, както се изразявате вие, и ако кажете това например на съдебния следовател, той ще ви се изсмее или ще ви накаже. Пък и аз наистина не бих се намесил по своя воля в тези неща, нуждата да се внесат подобрения в това съдопроизводство никога не би ми причинила безсънни нощи. Все пак поради факта, че уж съм арестуван (защото трябва да знаете, че ме арестуваха), аз бях принуден да се намеся тук заради самия себе си. Но ако в същото време мога да бъда полезен някак си и на вас, ще го направя на драго сърце, разбира се. Не само от любов към ближния, а и затова, защото и вие можете да помогнете на мене.

— Как бих могла да ви помогна? — попита жената.

— Например като ми покажете онези книги там масата.

— Ама разбира се — извика жената и бързешката задърпа подире си.

Книгите бяха вехти, похабени, една от кориците подвързията беше почти пречупена през средата и двете половини се крепяха само на нишки.

— Колко мръсно е всичко тук! — рече К., като поклати укорно глава.

Преди още К. да вземе книгите в ръце, жената обърса макар и повърхностно праха от тях.

К. разтвори най-горната книга и пред очите му се яви една непристойна картина. Мъж и жена седяха голи на едно канапе, скверното намерение на рисувача личеше ясно, но неговата неопитност беше толкова голяма, че в края на краищата все пак се виждаха само един мъж и една жена, които се открояваха прекалено телесно върху картината, седяха чрезмерно изправени и поради обърканата перспектива само с мъка бяха се обърнали един към друг. К. не продължи да прелиства, а само отвори да види титулната страница на втората книга; беше роман със заглавие: „Мъките, които трябваше да изтърпява Грете от мъжа си Ханс“.

— Ето какви били книгите, изучавани тук! — извика К. — И такива хора ще ме съдят!

— Аз ще ви помогна — каза жената. — Искате ли?

— Наистина ли бихте могли да ми помогнете, без самата вие да се изложите на опасност? Нали казахте одеве, че мъжът ви бил много зависим от началници?

— Въпреки това ще ви помогна — каза жената. — Елате, трябва да поприказваме по този въпрос. Не говорете за никаква опасност за мене, аз се страхувам от опасността само там, където искам да се страхувам. Елате!

Тя посочи подиума и го помоли да седне с нея на стъпалото.

— Имате хубави тъмни очи — забеляза тя, след като седнаха и изотдолу погледна К. в лицето, — казват ми, че и аз съм имала хубави очи, но вашите са много по-хубави. Впрочем вие веднага привлякохте вниманието ми още тогава, когато за пръв път влязохте тук. И вие станахте причина да дойда по-късно тук в стаята за събрания, нещо, което друг път никога не съм правила което, тъй да се рече, дори ми е забранено.

„Такава, значи, била работата — помисли си К., — тя ми се предлага, покварена е като всички тук наоколо, наситила се е на съдебните чиновници, което лесно може да се разбере, и затова посреща с комплимент за очите му всеки случаен непознат.“

И К. мълчаливо стана, сякаш бе изрекъл гласно мислите си и по този начин бе обяснил поведението си на тази жена.

— Не вярвам, че можете да ми помогнете — каза той. — За да ми се помогне действително, необходимо е човек да има връзки с висши чиновници, а вие сигурно познавате само низшите служители, които се разтакават тук на тълпи. Тях вие сигурно познавате много добре и бихте могли да си наложите волята за нещо, в това не се съмнявам, но и най-голямото, което би могло да се постигне чрез тях, не би имало абсолютно никакво значение за крайния изход на процеса. Вие пък ще загубите по този начин неколцина приятели. Аз не желая това. Продължавайте да поддържате досегашните си отношения с тези хора, защото на мене ми се струва, че не бива да се лишавате от тях. Казвам го не без съжаление, тъй като, за да се отплатя що-годе за вашия комплимент, признавам, че и вие ми харесвате, особено когато, както сега, ме гледате с такава тъга, за която впрочем нямате никаква причина. Вашето място е в обществото, срещу което аз трябва да се боря, но вие се чувствате много добре в него. Вие дори любите студента, но и да не го любите, то поне го предпочитате пред мъжа си. Това можеше да се долови ясно в думите ви.

— Не! — извика тя, не стана от мястото си и улови К. за ръката, която той не толкова бързо успя да издърпа. — Сега вие не бива да си отидете, не бива да си отидете с такова погрешно мнение за мене! Ще имате ли наистина сили да си отидете сега? Наистина ли съм толкова презряна като човек, та не искате да ми направите дори удоволствието да поостанете още мъничко тук?

— Не ме разбирайте криво! — каза К. и седна. — Ако действително държите да остана, ще остана с удоволствие, защото имам време, защото дойдох с надеждата, че днес ще се гледа делото ми. С казаното по-рано от мене аз исках само да ви помоля да не предприемате нищо за мене в моя процес. Но това също не бива да ви наскърбява, като имате пред вид, че съвсем нехая относно изхода на процеса и че дори да ме осъдят, ще се смея. Казвам всичко това, разбира се, при предпоставката, че изобщо се стигне до действително приключване на процеса, нещо, в което много се съмнявам. Вярвам по-скоро, че делото вече е прекратено или в най-скоро време ще бъде прекратено поради мързел или разсеяност или може би дори поради страх на чиновниците. Впрочем възможно е също привидно да продължава воденето на процеса, като се надяват да получат по-голям подкуп; но това ще бъде съвсем напразно, мога да го заявя още отсега, защото няма да подкупвам никого. Все пак вие бихте могли да ми направите една услуга, ако обадите на съдебния следовател или на когото и да било другиго, който обича да разпространява важни новини, че никой никога и чрез никакви машинации, на каквито господата сигурно са способни, не ще ме накара да дам подкуп. Можете да им кажете в очите, че всеки опит би бил напразен. Впрочем те може би сами вече са забелязали това, но дори да не са го забелязали, съвсем не ме е грижа да го научат още сега. По този начин господата ще си спестят излишен труд, а и аз ще се отърва от някои неприятности; от друга страна, аз бих се примирил с тези неприятности, стига да зная, че всяка от тях в същото време е удар срещу другите. И ще се постарая това да стане така. Познавате ли собствено съдебния следовател?

— Естествено — отвърна жената, — дори се сетих най-напред за него, когато ви предложих помощ. Не знаех, че той е обикновен наш чиновник, но щом го казвате вие, сигурно ще е така. Въпреки това мисля, че докладът, който той ще изпрати до по-горните места, все пак ще повлияе донякъде. А той пише толкова много доклади. Казвате, че чиновниците били лениви; разбира се, всички не са лениви, особено не този съдебен следовател, той пише извънредно много. Миналата неделя например заседанието продължи някъде до вечерта. Всички си отидоха, съдебният следовател обаче остана в залата, нареди ми да му донеса лампа и аз му донесох една малка кухненска лампа, но той се задоволи с нея и веднага започна да пише. Междувременно се прибра и моят мъж, който тъкмо онази неделя имаше почивен ден, ние пренесохме мебелите и ги наредихме отново в стаята; после дойдоха съседи и се поразговорихме на свещ, с една дума: забравихме съдебния следовател и си легнахме да спим. Внезапно през нощта, трябва да е било късно през нощта, аз се събуждам и виждам, че до леглото стои съдебният следовател, като беше заслонил с ръка лампата, за да не пада светлина върху мъжа ми, но тази предпазливост беше излишна, защото моят мъж спи толкова дълбоко, че и светлината не би го събудила. Изплаших се ужасно и щях да се разпищя, но съдебният следовател беше твърде радушен, напрани ми знак да внимавам, пошушна ми, че писал досега, че дошъл да ми върне лампата и че никога нямало да забрави как съм изглеждала, когато съм спяла. С всичко това исках само да ви кажа, че съдебният следовател действително пише много доклади, особено относно вас, защото вашият разпит, разбира се, беше един от главните предмети на неделното заседание. А все пак не е възможно такива дълги доклади да нямат никакво значение. Освен това от случката, която ви разказах, личи ясно, че съдебният следовател ме задиря и че именно сега, в самото начало, когато той изобщо ме е забелязал, аз мога да упражня голямо влияние върху него. Имам и други доказателства, че той много държи на мене. Вчера ми направи подарък копринени чорапи, изпрати ги по студента, в когото храни голямо доверие и който е негов сътрудник; тези чорапи уж били, задето почиствам заседателната зала, но това е само предлог, защото тази работа е мое задължение и за нея плащат на мъжа ми. Чорапите са хубави, вижте — тя изпружи нозе, дигна полите на роклята си до колената и сама погледна чорапите, — чорапите са хубави, но всъщност прекалено изящни и не подхождат за мене.

Ненадейно тя се пресече, сложи ръка върху ръката на К., сякаш искаше да го успокои, и пошушна:

— Тихо, Бертолд ни наблюдава.

К. бавно изви очи. На вратата на заседателната стая стоеше млад мъж; той беше дребен, краката му не бяха съвсем прави, и се мъчеше да си придаде важност с късата, рядка червеникава брада, в която непрекъснато бъркаше с пръстите си. К. го погледна любопитно, защото онзи беше първият студент по непознатите му правни науки, с когото се срещаше до известна степен човешки, човек, който вероятно един ден също ще заеме някоя по-висока чиновническа служба. Студентът, наопаки, си даваше вид, че нехае за К., само направи знак на жената с един пръст, който за момент извади от брадата си, и отиде до прозореца.

Жената се наведе към К. и му прошепна:

— Не ми се сърдете, много ви моля, не мислете и нищо лошо за мене, но трябва сега да отида при него, при този отвратителен човек, погледнете само кривите му нозе! Но ще се върна веднага и после ще дойда с вас, ако ме вземете със себе си, ще дойда, където и да ме заведете. Можете да правите с мене каквото поискате, ще бъда щастлива, ако се махна оттук за колкото е възможно по-дълго време, бих предпочела впрочем завинаги.

Тя погали отново ръката на К., скочи и изтича към прозореца. К. неволно посегна да я хване за ръката, но попадна в празно пространство. Жената наистина му подейства съблазнително и въпреки дългото размишление той не намери солидно основание да не отстъпи пред тази съблазън. Без всякакво затруднение отби ума си беглото възражение, че жената иска да го оплете по поръчение на съда. Но по какъв начин би могла да го оплете? Не оставаше ли за постоянно на такава свобода, че да може тутакси да разгони целия съд, поне доколкото беше засегнат самият той? Не можеше ли да има това нищожно доверие в себе си? Нейното предложение за помощ пък изглеждаше искрено и може би не биваше да се подценява. И може би той щеше да си отмъсти най-добре на съдебния следовател и неговите приближени, като им отнемеше тази жена и я овладееше за себе си. Така някой път би могло да се случи, съдебният следовател след усилен труд над лъжливи доклади срещу К. в късна нощ да намери леглото на жената празно. Празно затова, защото тя щеше да принадлежи на К., защото тази жена на прозореца, това възпълно тяло в тъмна рокля от груб, тежък плат принадлежеше само на К.

След като по този начин разпръсна колебанията си относно жената, тихият разговор между двамата на прозореца му се видя безкрайно дълъг и той потропа с кокалчетата на пръстите си по подиума, а сетне и с юмрука. Студентът погледна за секунда през рамото на жената по посока на К., но не изпита никакво смущение, наопаки: притисна се дори плътно до жената и я обхвана с ръце. Тя наведе ниско глава, сякаш внимателно го слушаше, и той я целуна звучно по шията при това навеждане, без да се пресече за дълго да говори. За К. това означаваше потвърждение на тиранията, упражнявана от студента върху жената, както тя самата му се бе оплакала.

Той стана и започна да ходи нагоре-надолу из стаята, като поглеждаше изкосо към студента и размишляваше как би могъл да го махне оттук по възможно най-бърз начин; затова му беше добре дошло, когато студентът, очевидно раздразнен от безцелното шляене на К., — навремени то бе съпроводено от умишлено шумно топуркане по пода, — забеляза:

— Ако сте нетърпелив, можете да си вървите. Можехте да си отидете и по-рано, никой нямаше да почувства отсъствието ви. Нещо повече: трябваше да си отидете, и то бързо-бързо, още когато влязох аз.

В тази забележка може би бе намерила отдушник трудно сдържаната ярост, във всеки случай в нея се долавяше и надменността на бъдещия съдебен чиновник, който говореше на един несимпатичен обвиняем. К. се спря съвсем близко до него и усмихнат каза:

— Вярно е, нетърпелив съм, но това нетърпение ще изчезне много лесно и веднага щом ни напуснете. Ако обаче сте дошли тук да учите (чух, че сте студент), то аз на драго сърце ще ви сторя място и ще изляза с жената. Впрочем вие ще има да учите още много, преди да станете съдия. Наистина аз все още не познавам много подробно вашето съдоустройство, но ми се струва, че съвсем не се върши работа само с груби речи, каквито вие, както вече установих, умеете да държите безсрамно хубаво.

— Не биваше да го оставят да ходи свободно, където си ще — рече студентът, сякаш искаше да обясни на жената защо К. говори тъй оскърбително, — сбъркаха. Казах го вече на съдебния следовател. Следваше поне между разпитите да го държат под домашен арест. Понякога не мога да проумея постъпките на съдебния следовател.

— Излишни приказки — вметна К. и протегна ръка към жената, — елате!

— А-а, така ли? — извика студентът. — Не, не, няма да ви я дам!

И с неподозирана у него сила вдигна на една ръка жената, като я гледаше нежно в очите, и с превит гръб се завтече към вратата. Върху лицето му се четеше известен страх от К., но въпреки това се осмели да предизвика още по-силно К., като със свободната си ръка милваше и стискаше мишцата на жената. К. измина няколко крачки редом с него, готов да го хване и — ако се наложи — да почне да го души, но жената рече:

— Безполезно е, съдебният следовател е наредил да ме заведат при него. Аз не бива да дойда с вас, този дребен урод — при тези думи тя мина с ръка по лицето на студента, — този дребен урод няма да ме пусне.

— Вие самата не искате да бъдете свободна! — изкрещя К. и сложи ръка върху рамото на студента, който се помъчи да я захапе.

— Не! — извика жената и дигна в отбрана двете си ръце срещу К. — Не, не, само това не, какво си мислите? Тогава аз ще бъда загубена. Пуснете го, моля ви, пуснете го! Та той само изпълнява заповедта на съдебния следовател и ме отнася при него.

— Да върви тогава, а вас не искам повече да ви виждам — отвърна К., разярен от разочарование.

После блъсна толкова силно студента в гърба, че той се препъна за миг и полетя; но тутакси, от радост, че не падна, подскочи още по-високо заедно с товара си. К. тръгна бавно подире им и разбра, че това беше първото безспорно поражение, което претърпя от тези хора. Естествено нямаше никакво основание да се плаши — претърпя поражението само защото той самият предизвика борбата. Ако занапред си стои в къщи и води привичния си живот, ще превъзхожда хилядократно всички тези хора и ще може с един ритник да отстрани всекиго от пътя си. И той си представи най-смешната сцена, която например би могла да се разиграе, ако този жалък студент, този надут хлапак, този кривоног брадоносец падне на колене пред леглото на Елза и със сключени ръце започне да моли за милост. Тази представа толкова се хареса на К., че той реши, стига само да му се удаде сгоден случай, да заведе студента при Елза.

Обзет от любопитство, той се завтече към вратата: искаше да види къде ще бъде отнесена жената — та студентът в никакъв случай не би я носил на ръка по улиците! Оказа се, че пътят беше много по-къс. Точно срещу жилището започваше тясна дървена стълба, която вероятно водеше към тавана; и понеже правеше завой, краят й не се виждаше. Студентът понесе жената нагоре по стълбата, но вече много бавно и с пъшкане, защото беше доста изнемощял от досегашното бързане. Жената помаха с ръка за поздрав надолу към К. и се помъчи с вдигане и спускане на раменете да покаже, че не е виновна за отвличането, но в това движение не личеше голямо съжаление. К. я погледна с лице, което не изразяваше нищо, сякаш не я познаваше, защото нито искаше да се издаде, че е разочарован, нито пък, че трудно ще може да превъзмогне това разочарование.

Двамата вече бяха се скрили от погледа му, но К. продължаваше да стои на вратата. Трябваше да признае пред себе си, че жената не само бе го измамила, но и излъгала с твърдението, че студентът я отнася при съдебния следовател. Та съдебният следовател няма да седне и да я чака на тавана! Колкото и да гледа дървената стълба, тя нямаше да му обясни нищо. Изведнъж К. зърна на стената в подножието на стълбището малка бележка, мина на другата страна и прочете написаното с детински, неулегнал почерк: „Вход към съдебните канцеларии“.

Значи, съдебните канцеларии все пак бяха тук тавана, в тази къща, където даваха под наем жилища. Обстановката съвсем не беше в състояние да вдъхне голямо уважение и за един обвиняем наистина беше успокоително да си представи с колко малко парични средства разполагаше този съд, щом устройваше канцелариите си там, където захвърляха безполезните си вехтории наематели, числящи се сами към най-големите сиромаси. Във всеки случай не беше изключено да имаха достатъчно пари, но чиновниците да се нахвърлят на тях, преди да бъдат употребени за нуждите на съда. Според всичко, което К. знаеше досега от опит, това беше дори твърде вероятно, в такъв случай обаче подобна поквара на съда беше наистина недостойна в очите на един обвиняем, но в същност по-успокоителна, отколкото би била сиромашията на съда. Сега К. проумя също, че при първия разпит бяха се срамували да призоват обвиняемия на тавана и предпочели да го обезпокоят в жилището му. И като си помислеше човек в какво изгодно положение се намираше К. спрямо съдията, заставен да работи на един таван, докато той самият в банката се разполагаше в просторна стая с хол, от която се откриваше гледка към оживен градски площад! Разбира се, К. нямаше странични доходи от подкупи или злоупотреби и не можеше да нареди на прислужника си да му донесе на ръка някоя жена в бюрото. Но той, поне в този живот, на драго сърце се отказваше от това предимство.

К. още стоеше пред малката обява, когато един мъж дойде по широката стълба отдолу, надникна през отворената врата в дневната, от която можеше да се види: заседателната стая, и накрая попита К. дали преди малко не е видял тук една жена.

— Вие сте разсилен в съда, нали? — попита К.

— Да — отговори мъжът. — Ах, тъй, вие сте обвиняемият К., сега ви познах. Добре дошли!

И подаде ръка на К., който съвсем не очакваше това. Понеже К. мълчеше, съдебният разсилен добави:

— Но за днес няма насрочено заседание.

— Зная — каза К.

И огледа цивилното сако на разсилния, на което освен няколкото обикновени копчета се виждаха и две позлатени, откъснати по всяка вероятност от овехтял офицерски мундир; тези две копчета бяха единственият служебен отличителен белег.

— Аз приказвах преди малко с вашата жена. Но тя не е вече тук. Студентът я отнесе при съдебния следовател.

— Виждате ли — рече съдебният разсилен, — винаги ми я отнасят. А днес е неделя, не съм задължен да върша каквато и да била работа, но за да ме махнат оттук, изпращат ме някъде с някакво наистина ненужно съобщение. При това не ме изпращат надалеко, та се надявам, че ако побързам здравата, може би ще успея да се върна своевременно. Тичам, значи, колкото ми държат нозете, пристигам в учреждението, където ме пращат, изкрещявам съобщението през открехната врата, но съм толкова задъхан, че те надали са разбрали нещо, тичам пак назад, но студентът е излязъл по-бърз от мене, защото все пак неговият път е бил по-къс, трябвало е да се спусне само по таванската стълба. Ако не бях толкова зависим, отдавна щях да притисна студента до тази стена тук и да го смачкам. Ей тук, до обявата. Присънва ми се все това. Той лежи смачкан върху стената малко над пода, ръцете му са изпружени встрани, пръстите разперени, кривите му нозе са извити още повече и образуват колело, а наоколо се виждат кървави пръски. Но досега всичко това беше само сън.

— Не можете ли да се справите по друг начин? — попита К. усмихнат.

— Не зная как — отвърна съдебният разсилен. — А сега положението става още по-лошо, защото по-рано той я носеше само у себе си, а сега и при съдебния следовател; впрочем аз отдавна очаквах това.

— Но мигар вашата жена няма никаква вина цялата тази работа? — попита К.

При този въпрос трябваше силом да овладее гнева си — толкова силно изпитваше и досега предишната ревност.

— Разбира се — рече съдебният разсилен, — нейната вина дори е най-голяма. Тя му се хвърли на шията. Що се отнася до него, той гони всички жени. Само в тази къща е изхвърлян вече от пет жилища, в които се бе вмъквал. Във всеки случай обаче в цялата къща моята жена е най-хубавата, а тъкмо аз не бива да се браня.

— Щом е така, тогава наистина никой не може да ви помогне — каза К.

— Защо не? — попита разсилният. — Студентът е страхливец и би трябвало някой път, когато се опита да докосне жена ми, да се напердаши така, че вече да не посмее да се доближи до нея. Аз обаче не смея, а други няма да ми направят тази услуга, защото всички се страхуват от властта му. Би могъл да го направи само човек като вас.

— От къде на къде аз? — попита учуден К.

— Та нали сте обвиняем? — рече разсилният.

— Да — отвърна К., — и поради това трябва толкова повече да се страхувам, че той, макар може би да няма никакво влияние върху изхода на процеса, все пак би могъл да упражни натиск върху предварителното следствие.

— Да, разбира се — съгласи се съдебният разсилен, сякаш гледището на К. беше точно така правилно, каквото неговото собствено. — Ала у нас по правило не се водят безнадеждни процеси.

— Не споделям мнението ви — рече К., — но това няма да ми попречи, ако ми се удаде сгоден случай, да пообработя студента.

— Ще ви бъда много благодарен — каза съдебният разсилен донякъде официално.

Не изглеждаше обаче той да вярва, че неговото съкровено желание би могло да се сбъдне.

— Може би — продължи К. — и някои други от вашите чиновници, може би дори всички заслужават същото.

— Да, да — потвърди разсилният, като че ли се касаеше за нещо съвсем естествено.

После вдигна пълен с упование поглед към К., което не бе сторил нито веднъж досега въпреки цялата си радушност, и добави:

— Постоянно роптаят, така е.

Но разговорът все пак, изглежда, бе му станал малко неудобен, защото той го прекъсна, като вметна:

— Трябва да доложа в канцеларията какво съм вършил. Ще дойдете ли с мене?

— Нямам никаква работа там — рече К.

— Можете да разгледате канцелариите. Никой няма да ви обърне внимание.

— Заслужава ли да се видят? — попита К. нерешително, но изпитваше голямо желание да го придружи.

— Както искате — рече разсилният, — мислех, че ще ви интересувало.

— Добре — склони К. накрая, — ще дойда с вас.

И се заизкачва по-бързо от разсилния нагоре по стълбата. Като влизаше в тавана, щеше насмалко да падне, понеже зад вратата имаше още едно стъпало.

— Не се съобразяват много-много с посетителите — забеляза той.

— Изобщо не се съобразяват — каза съдебния разсилен, — погледнете само чакалнята тук.

Тя представяше дълъг коридор, откъдето грубо сковани врати водеха към различните отделения на тавана. Макар че липсваше пряко осветление, не беше съвсем тъмно, защото някои отделения бяха отделени от коридора не с цели и плътни дъсчени стени, а с дълги, достигащи покрива дървени решетки, през които проникваше макар и оскъдна светлина и през които можеше да се видят тук-там чиновници, които пишеха на масите или в момента стояха прави до решетката и през отворите наблюдаваха хората в коридора. Вероятно понеже беше неделя, чакаха малко хора. Те се отличаваха с голяма скромност. Седяха на почти равни разстояния един от друг на двете редици от дълги дървени пейки, поставени покрай двете страни на коридора. Всички бяха облечени небрежно, макар че повечето от тях се числяха към по-горни обществени класи, което личеше от изражението на лицата, обноските, формата на брадите и много други, почти неуловими дребни подробности. Понеже нямаше окачалки, бяха пъхнали шапките си под пейките, като вероятно всеки бе последвал примера на другия. Когато седналите най-близо до вратата съзряха К. и съдебния разсилен, поздравиха ги със ставане на крака; щом останалите видяха това, помислиха, че също трябва да ги поздравят, така че всички ставаха на крака, щом двамата минеха край тях. Но никой не се изправи напълно; гърбът оставаше поприведен, коленете поприсвити — стояха също като улични просяци. К. дочака съдебния разсилен, който вървеше малко по-назад от него, и му каза:

— Колко унизени трябва да се чувстват те!

— Да — отвърна съдебният разсилен, — те са обвиняеми, всички, които виждате тук, са обвиняеми.

— Така ли? — извика К. — тогава те са ми колеги.

И се обърна към най-близкия, един висок, строен, вече почти побелял мъж.

— Какво чакате тук? — попита К. вежливо.

Заприказван така неочаквано, мъжът много се смути и това изглеждаше дваж по-неприятно, тъй като очевидно се касаеше за човек с житейски опит, който другаде положително би съумял да се овладее и не би се отказал лесно от превъзходството, добито от него над много други. Тук обаче той не знаеше как да отговори на такъв прост въпрос и извърна поглед към другите, сякаш те бяха задължени да му помогнат и сякаш никой нямаше право да изисква отговор от него, ако не му се притекат на помощ. Тогава към тях пристъпи съдебният разсилен и рече, за да успокои и насърчи човека:

— Господинът пита само какво чакате. Отговорете му де!

Навярно добре познатият глас на съдебния разсилен подейства благотворно.

— Чакам… — започна той, но се запъна.

Сигурно бе решил да подхване така, за да отговори съвсем точно на поставения въпрос, но сега не знаеше как да продължи. Неколцина от чакащите бяха се приближили и наобиколили групата, ала съдебният разсилен им рече:

— Махнете се, махнете се, освободете коридора!

Те се дръпнаха малко назад, но не се върнаха на предишните си места. Междувременно запитаният бе се съвзел и отговори дори с лека усмивка:

— Преди един месец подадох молба за допускане на доказателства по моето дело и чакам решение.

— Изглежда, че си давате голям труд — забеляза К.

— Да — отвърна човекът, — щом делото е мое.

— Всеки не мисли като вас — каза К. — Аз например също съм обвиняем, но, кълна ви се, нито съм подал молба за допускане на доказателства, нито съм предприел каквото и да било в тази насока. Нима смятате, че това е нужно?

— Не зная положително — отговори човекът отново съвсем неуверено.

Той очевидно мислеше, че К. се шегува с него, затова — вероятно от страх да не направи повторно някаква грешка — с най-голямо удоволствие би повторил изцяло предишния си отговор, но като срещна нетърпеливия поглед на К., каза просто:

— Що се касае до мене, аз подадох молба за допускане на доказателства.

— Вие навярно не вярвате, че аз съм обвиняем? — попита К.

— О, моля, разбира се — отговори човекът и се дръпна малко настрана, но в отговора му нямаше вяра, а само страх.

— Значи, не ми вярвате? — попита К.

И несъзнателно предизвикан от покорното държане на човека, К. го улови за мишцата, сякаш искаше да го принуди да му повярва. Нямаше намерение да му причини болка, бе го и стиснал съвсем леко, но въпреки това човекът се разпищя високо, като че ли К. не бе го хванал с два пръста, а с нажежени клещи. Това смешно пищене накара К. да се отврати окончателно от него; толкова по-добре, щом не му вярват, че е обвиняем; може би този човек го смяташе дори за съдия. Затова сега на раздяла той наистина го хвана по-здраво, блъсна го назад на пейката и продължи пътя си.

— Повечето обвиняеми са такива едни… чувствителни — вметна съдебният разсилен.

Зад тях почти всички чакащи се струпаха сега около човека, който вече бе престанал да пищи, и, види се, го разпитваха подробно за инцидента. А насреща на К. идеше един пазач, отличаващ се главно по една сабя, ножницата на която, поне ако се съдеше по цвета й, беше от алуминий. К. много се учуди и дори посегна с ръка към нея. Пазачът, дошъл заради писъците, попита какво се е случило. Разсилният се помъчи с няколко думи да го успокои, ала пазачът заяви, че ще трябва да провери лично, отдаде чест и продължи пътя си с много бързи, но много къси крачки — навярно страдаше от подагра.

К. скоро престана да се занимава мислено с него и с чакащите, тъй като по средата на коридора видя възможност да завие надясно през един отвор без врата. Осведоми се от съдебния разсилен дали трябва да пое мат този път, разсилният кимна и К. наистина зави там. Беше му досадно, че постоянно вървеше една или две крачки пред разсилния — поне на това място би изглеждало, че го водят на разпит като арестант. Ето защо неведнъж се поспря да дочака оногова, но то тутакси изоставаше. В края на краищата, за да се избави от тази досада, К. каза:

— Видях вече как изглежда тук, сега ще си отида.

— Още не сте видели всичко — отвърна съдебния разсилен без каквато и да била задна мисъл.

— Не искам да видя всичко — каза К., който всъщност наистина се чувстваше уморен, — ще си вървя. Как да намеря изхода?

— Да не сте се залутали вече? — попита учуди разсилният. — Вървете оттук до ъгъла и после надясно през коридора направо към вратата.

— Елате с мен — каза К., — посочете ми пътя, защото иначе ще го сбъркам, тук има толкова много пътища.

— Има един-единствен път — отвърна другият вече укорно; — аз не мога да се върна пак, трябва да доложа какво съм свършил, а вече загубих много време заради вас.

— Елате с мене! — повтори К. този път рязко, сякаш най-сетне бе изобличил съдебния разсилен в лъжа.

— Не крещете така! — пошушна другият. — Тук навсякъде има работни кабинети. Ако не искате да се върнете сам, то повървете още малко с мене или почакайте тук, докато доложа каквото трябва, и после на драго сърце ще ви придружа назад.

— Не, не — каза К., — няма да чакам, а вия трябва веднага да дойдете с мене!

К. още не бе се огледал в помещението, където се намираше, и чак сега, когато се отвори една от многото дървени врати наоколо, той хвърли поглед вътре. Влезе девойка, сигурно привлечена от високото говорене на К., и попита:

— Какво желаете, господине?

Из полумрака далече зад нея се появи и един мъж, който идеше към тях. К. погледна съдебния разсилен. Та нали той му беше казал, че никой няма да спре вниманието си върху К., а ето че идеха двама; още малко и всички чиновници щяха да се заинтересуват за него, щяха да поискат обяснение за неговото присъствие. Единствено разумното и приемливо обяснение беше следното: че е обвиняем и иска да научи датата на следващия разпит. Ала тъкмо с това обяснение не искаше да си послужи, особено понеже то не отговаряше на истината; той беше дошъл само от любопитство или — но това обяснение беше още по-невъзможно — с желание да установи, че вътрешният вид на това съдебно ведомство беше също така противен, както и външният. И наистина изглеждаше, че това негово предположение беше правилно: той не искаше да проникне по-навътре, беше достатъчно притеснен от видяното досега, точно в този момент не беше в състояние да се изправи пред някой по-висш чиновник, който би могъл да изникне зад всяка от тези врати; искаше да си отиде, и то заедно със съдебния разсилен или дори сам, ако се наложеше.

Обаче неговата неподвижност и безмълвието му сигурно озадачаваха другите; и действително: девойката и разсилният го гледаха така, като че ли през следващата минута той трябваше да се преобрази някак необикновено, която гледка те не искаха да изпуснат. В отвора на вратата пък стоеше мъжът, когото К. беше забелязал по-рано отдалеко; той се държеше за покривната греда на ниската врата и се люлееше леко на пръстите на краката си досущ като нетърпелив зрител. Все пак девойката първа схвана, че това своеобразно държане на К. се дължеше на леко неразположение; тя донесе стол и попита:

— Няма ли да седнете?

К. тутакси седна и се облакъти на страничните облегалки, за да има още по-добра опора.

— Имате леко виене на свят, нали? — попита го тя.

Сега нейното лице беше близко пред него и той видя онова строго изражение, което отличава някои жени тъкмо в най-хубавата им младост.

— Не се безпокойте — рече тя, — тук това не е нищо необикновено, почти с всекиго се случва такъв припадък, щом влезе за първи път при нас. Вие сте за първи път тук, нали? Да, значи, това не е нещо необикновено. Слънцето напича силно покривната конструкция, а от нагорещеното дърво въздухът става спарен и тежък. Ето защо мястото не е много подходящо за канцеларски помещения, каквито и други големи изгоди да предлага. Колкото се отнася пък до въздуха, това просто не може да се диша в дни, когато има много посетители, а това е, кажи-речи, всеки ден. Като вземете пред вид също, че тук често простират да съхне пране (не можем да забраним напълно това на наемателите), то няма да се чудите дълго, че ви е поприлошало. Но в края на краищата човек свиква отлично с въздуха. След като дойдете два-три пъти, почти няма да чувствате колко душно е. По-добре ли ви е вече?

К. не отговори, беше му безкрайно неприятно, че поради тази внезапна слабост стана напълно зависим от хората тук; пък и понеже узна причините за прилошаването си, сега не се чувстваше по-добре, а дори малко по-зле. Девойката веднага забеляза това и за да разхлади малко К., взе опряната до стената върлина с кука на края и с нея отвори едно малко таванско прозорче, което беше разположено точно над К. и извеждаше на открито. Но вътре нападаха толкова много сажди, че девойката се видя заставена да затвори отново прозорчето и със собствената си носна кърпичка да изтрие саждите по ръцете на К., защото той беше толкова уморен, че не можеше сам да свърши тая работа.

Той на драго сърце би продължил да седи спокойно тук, докато се почувстваше достатъчно заякнал за ходене, но това можеше да стане толкова по-скоро, колкото по-малко грижи полагаха за него. А на всичко отгоре девойката каза:

— Тук не може да останете, пречим на движението.

К. попита с очи на какво движение в същност пречи тук.

— Ако искате, ще ви заведа в стаята за болни. Помогнете ми, моля — обърна се тя към мъжа на вратата и той веднага се приближи.

Но К. не искаше да отиде в стаята за болни, именно това искаше да избегне — да го отведат по-надалеко; колкото по-далеко отидеше, толкова по-зле щеше да бъде всичко. Ето защо каза:

— Мога вече да ходя.

И се изправи, като трепереше цял, понеже беше поизнежен от удобното седене. Но после не беше в състояние да се държи прав.

— Не, не върви — рече той, като клатеше глава и с пъшкане седна пак.

Спомни си за съдебния разсилен, който въпреки всичко лесно би могъл да го изведе навън, но онзи, види се, отдавна бе си отишъл. К. погледна между девойката и мъжа, застанали пред него, но не успя да открие разсилния.

— Аз мисля — обади се мъжът, който впрочем беше елегантно облечен и биеше на очи особено със сивата си жилетка, завършваща долу с два дълги, заострени върха, — аз мисля, че неразположението на господина се дължи на атмосферата тук, ето защо най-добре и най-приятно за него ще бъде не да го водим най-напред в стаята за болни, а изобщо да го изведем от канцелариите навън…

— Точно така — извика К. и от голяма радост почти попречи на мъжа да се доизкаже, — положително тутакси ще ми стане по-добре, пък и аз съвсем не съм толкова слаб. Нужна ми е само малка подкрепа под мишниците, няма да ви създам много труд; пък и не е кой знае колко дълъг път, заведете ме само до вратата, там ще поседя още малко на стъпалата и завчас ще се отморя. Трябва да знаете, че аз съвсем не страдам от такива прилошавания, за мене самия това беше голяма изненада. Та аз също съм чиновник и съм свикнал с канцеларския въздух, но изглежда, че тук наистина е ужасно, вие сами казахте. Имайте, значи, любезността да ме водите малко, понеже ми се вие свят и ако се изправя сам, ще ми прилошее. И вдигна раменете си, за да улесни двамата да го хванат под мишниците.

Мъжът обаче не се вслуша в тази подкана, а държеше спокойно ръцете си в джобовете на панталона и високо се изсмя.

— Виждате ли — обърна се той към девойката, — все пак аз излязох прав. Господинът не се чувства добре само тук, не изобщо.

Девойката също се усмихна, но с върховете на пръстите си тупна мъжа по мишницата, сякаш си бе позволил лоша шега с К.

— Но какво пък си помислихте вие — вметна мъжът, като продължаваше да се смее, — та аз наистина ще изведа господина навън!

— Тогава всичко е наред — каза девойката и понаклони за миг хубавичката си глава. — Не придавайте прекалено голямо значение на неговия смях — обърна се девойката към К., който, отново натъжен, гледаше втренчено напреде си и явно не се нуждаеше от никакво обяснение. — Този господин… ще позволите да ви представя, нали? — Господинът позволи с леко движение на ръката. — Този господин, значи, е информаторът. Той дава на чакащите заинтересовани страни всички необходими сведения, а тъй като нашето съдопроизводство не е особено добре познато на населението, искат се много сведения. Той може да отговори на всички въпроси: ако някой път имате желание, можете да го проверите. Ала това не е неговото единствено предимство, второ негово предимство е елегантното му облекло. Ние, сиреч чиновниците, веднъж изказахме мнение, че трябва да облечем елегантно информатора, който постоянно, и то пръв преговаря със заинтересованите страни, та и тяхното първо впечатление да бъде положително. Ние, другите, както можете незабавно да установите по мене, за съжаление сме облечени много лошо и старомодно; пък и няма много смисъл да се грижи за облеклото си, тъй като ние, кажи-речи, непрекъснато сме в канцелариите, дори спим тук. Ала, както казах сметнахме, че за информатора просто е нужно да бъде облечен хубаво. Обаче нашето управление, което в това отношение има малко странни разбирания, не се съгласи да отпусне средства за такова облекло и затова ние пуснахме подписка (дори подсъдими направиха волни пожертвувания), та му купихме тоя хубав костюм дори и други. Така всичко сега е готово да прави добро впечатление, но той пак проваля всичко със своя смях и стряска хората.

— Така е — вметна подигравателно господинът, — но аз не разбирам, госпожице, защо разказвате или, по-точно казано, натрапвате на господина нашите интимни работи? Та той съвсем не иска да ги узнае! Погледнете го само как седи, очевидно зает със своите собствени грижи!

К. нямаше желание дори да противоречи. Намеренията на девойката навярно бяха добри, тя може би се стараеше да го разсее или да му даде възможност да се оборави, но начинът беше неправилен.

— Аз трябваше да му обясня защо се смеете — за девойката. — Та то беше оскърбително за него!

— Вярвам, че той ще прости още по-силни оскърбления, стига в края на краищата да го изведа навън.

К. не обмълви нищо, дори не вдигна очи, а продължи да търпи двамата да се разправят за него като за вещ, беше му дори много по-приятно. Ала внезапно усети ръката на информатора върху едната си мишница и ръката на девойката върху другата.

— Хайде, станете, слаби човече! — подкани го информаторът.

— Благодаря много на двама ви — каза К. радостно изненадан, изправи се бавно и сам нагласи чуждите ръце на онези места, където най-много се нуждаеше от опора.

— Изглежда така — пошепна тихо девойката в ухото на К., докато се приближаваха към коридора, — като че ли за мен е от голямо значение да представя информатора в добра светлина, но трябва да ми повярвате, че искам да кажа истината. Той не е коравосърдечен. И не е длъжен да извежда болни хора навън, но го върши, както виждате. Може би никой от нас не е коравосърдечен, може би всички ние на драго сърце бихме помагали, но като съдебни чиновници лесно добиваме вид на коравосърдечни хора, които не желаят да помогнат никому. Аз просто страдам от това.

— Не искате ли да поседнете за малко тук? — попита информаторът.

Бяха стигнали вече в коридора и точно пред онзи обвиняем, когото К. беше заприказвал по-рано. К. почти се срамуваше да го погледне, защото по-рано беше стоял съвсем изправен пред него, а сега трябваше да го подкрепят двамина, информаторът въртеше шапката му върху разперените си пръсти, прическата му беше разбъркана, косите му висяха над изпотеното чело. Но обвиняемият като че ли не забелязваше нищо, стоеше покорно пред информатора — който гледаше встрани от него — и се мъчеше само да извини присъствието си.

— Зная — рече той, — че решение по моята молба не може да бъде взето още днес. Но въпреки това дойдох, помислих си, че бих могъл да почакам тук, днес е неделя, имам свободно време и тук не преча никому.

— Не сте длъжен да се извинявате толкова — отвърна информаторът, — вашата грижливост заслужава дори похвала. Наистина вие ненужно отнемате място тук, но въпреки това, докато не ми дотегнете, аз няма да ви преча да следите отблизко как върви вашата работа. Понеже съм виждал хора да занемаряват срамно задълженията си, научих се да бъда търпелив с хора като вас. Седнете.

— Как умее да говори с подсъдимите! — пошепна девойката.

К. кимна, но трепна тутакси, когато информатори повторно го попита:

— Не искате ли да поседнете тук?

— Не — отвърна К., — не искам да почивам.

Издума това с възможно най-голяма твърдост, но в действителност за него щеше да бъде голяма благодат, ако поседнеше. Сякаш го бе хванала морска болест. Струваше му се, че се намира на кораб, мятан от бурни вълни. Имаше чувството, като че ли водата се блъска силно о дървените стени, като че ли издълбоко под коридора се носеше бучене на премятащи се вълни коридорът се люлееше напряко и чакащите посетители от двете страни ту пропадаха, ту отново се издигаха.

Толкова по-невъобразимо беше спокойствието на девойката и на мъжа, които го водеха. Той беше техен пленник: ако го пуснеха, щеше да тупне на пода като дъска. От малките им очи излитаха насам-натам зорки погледи. К. чувстваше равномерните им крачки, но без самият той да ходи, защото те почти го носеха крачка на крачка. Най-сетне забеляза, че му приказваха нещо, но той не ги разбираше, чуваше само шум, който изпълваше всичко и през който сякаш звънтеше един неизменно висок тон като от сирена.

— По-високо — пошушна К. с наведена глава.

И се засрами, защото знаеше, че те говореха достатъчно високо, макар че той не ги разбираше.

Най-сетне стената пред него като че ли се разцепи, лъхна го свеж въздух и той чу някой до себе си да говори:

— Изпърво иска да си върви, но после можеш да му повториш сто пъти, че тук е изходът, а той не се и помръдва.

К. забеляза, че стоеше пред изходната врата, отворена от девойката. Стори му се, че из един път е възстановил всичките си сили и за да предвкуси свободата, стъпи тутакси на едно стъпало на стълбата и оттам се сбогува с придружителите си, които се наведоха над него.

— Много ви благодаря — заповтаря той и стисна неколкократно ръцете на двамата.

Откъсна се от тях чак когато видя, че те, привикнали на канцеларския въздух, понасяха зле сравнително свежия въздух, който хлуеше откъм стълбата. Двамата не бяха в състояние да отговорят и девойката щеше може би да се строполи на земята, ако К. не беше затворил извънредно бързо вратата.

После К. постоя още един миг мирно, среса косите си с помощта на джобно огледало, вдигна шапката си, която лежеше на близката площадка — там я беше хвърлил навярно информаторът, — и се завтече надолу по стълбата, толкова бодро и на такива дълги скокове, че май се изплаши от този прелом. Неговото иначе тъй добро здравословно състояние никога досега не бе му поднасяло такива изненади. Да не би тялото му да дигаше революция и да не му подготвяше нов процес, понеже понасяше тъй лесно стария? Той не отхвърли напълно мисълта при първия удобен случай да отиде на лекар; във всеки случай обаче реши — тоя съвет можеше сам да си даде — да прекарва всички бъдещи неделни утрини по-разумно от днешната.