Уилям Голдман
Остри оръжия (7)

Четвърта глава
Подаръкът

Сутрин винаги ставаше трудно.

Но днес, пет хиляди и първото утро, бе най-мъчителното от всички. Ескаланте премигна, вътрешният му часовник отчиташе десет сутринта. За миг през съзнанието му премина програмата за днес — нищо особено. Нищо. Нищо, освен непрестанното връщане към играта на масата за блекджак.

Знаеше, че трябва да отиде някъде. На времето се бе запознал с един агент от Холивуд, добър клиент и голям пътешественик. Той смяташе, че нито един град на света не може да се сравнява с Венеция. Но човек трябва да отиде там през зимата, като рискува да случи на мъгли и наводнения и да не обръща внимание на влагата. Защото тогава градът е празен и можеш да го разгледаш на спокойствие. Ескаланте отиде във Венеция и започна обиколката си от „Харис бар“, хапна ризото в сос от шампанско, следобед се разходи по площад „Сан Марко“, разгледа Двореца на дожите, изкачи се с асансьора на кулата „Кампаниле“. Пред погледа му се разпростряха Канале гранде, дворците, в далечината се виждаше Лидо, островите… как се казваха…, как се казваха…

Лошо…

Не бе в състояние да мисли. Главата го болеше прекалено силно. А и дишаше трудно. Отвори бавно очи и се почуди къде се намира. В легло, разбира се, но чие и как се бе озовал там? Докосна носа си. Засъхнала кръв. На масичката до него имаше кибрит и пепелник, на които пишеше „Гранд“. Значи, най-вероятно…, не, със сигурност се намираше в спалнята на някой апартамент в „Гранд хотел“.

Стъпи на пода. Дрехите му бяха на него. Влезе в банята и погледна лицето си. Нищо сериозно. Взе кърпа, пусна студената вода и изтри засъхналата кръв от носа си. Не бе много подут. Сигурно бе паднал на него.

Кога? След като бе напуснал масата за блекджак. Тогава трябва да се е случило. Най-вероятно в бара на „Силвър спуун“. Спомни си ясно лицето на шефа на смяната, усмивката му, когато Ник заложи последните си пари. Ескаланте се извърна и затвори очи, за да накара видението да изчезне.

Грешка.

Не бе готов за резки движения, особено със затворени очи. Изгуби равновесие и се удари във вратата на банята.

„Всеки ден ставам все по-добър във всяко едно отношение“, каза си тогава Ник Ескаланте, излезе бавно от банята, прекоси спалнята, отвори вратата и надзърна в хола.

Край масата седеше Кинък, галеше брадата си ала Арафат и пиеше кафе. Беше се изтупал в друг скъп костюм — светлосини панталони, морскосин блейзер, бяла риза и вратовръзка на райета. Той вдигна поглед към Ескаланте.

— Искаш ли сок от грейпфрут?

Ескаланте го изгледа.

— Как се озовах тук?

— Надявам се, че не си разстроен. Не сметнах за подходящо да те оставя да лежиш на пода в бара, а не изглеждаше в състояние да се движиш без чужда помощ. Нямах представа къде живееш, затова платих на двама господа да те отнесат до едно такси и след минутка се озовахме в хотела. На входа помолих двама от персонала да те качат горе, защото тук беше единственото място, където можех да те настаня. Искаш ли сок от грейпфрут? Студен е.

Кинък взе от подноса голяма чаша.

Ескаланте промърмори: „Благодаря“, опита се да изпие сока, но гърлото му бе толкова пресъхнало, а грейпфрутът толкова вкусен, че се задави.

— Да ти поръчам ли друг?

Кинък си седеше в същото положение, вдигнал поглед, нервен, или уплашен, или нещо друго.

— Не, благодаря. На дивана ли спа?

Кинък потвърди.

— Това е твоят апартамент, но ти си ме настанил в леглото си.

— Реших, че имаш по-голяма нужда от добра почивка от мен. Как спа?

— Отлично, благодаря.

— Чудесно.

Ескаланте погледна мършавото хлапе. То бе по-нервно от всякога.

— Дюк, беше много внимателен, много ми помогна… оценявам всичко, което си направил…

— О, забравих — Кинък стана и пъхна сто долара в ръката на Ескаланте. Забравих да ти платя за снощи. Ти си тръгна толкова бързо, а не обичам да съм длъжник никому.

Ескаланте впери поглед в парите.

— Аз те зарязах. За какво, по дяволите, ми плащаш?

— За времето ти. Няма да си взема обратно нито цент, така че не се опитвай да ме разубедиш.

Хлапето се върна на масата. Бе сключил ръце, за да скрие треперенето им, или за да се опита да го скрие.

Ескаланте седна на един стол в другия край на хола.

— Добре. Мисля, че искаш да ми кажеш нещо. Сега е моментът. Не смятам, че сме заедно поради някаква случайност, в тази стая имам предвид. Е, снощи се напих, ти беше там, доведе ме тук. Но не смятам, че сме се срещнали в Лас Вегас случайно.

Кинък се съгласи.

Ескаланте разтри очи и зачака.

— Няма да се смееш?

— При сегашното ми настроение, едва ли.

Кинък отпусна ръце. Пръстите му забарабаниха по масата.

— Много е важно за мен.

Ескаланте поклати глава.

— И… не искам да ми откажеш. Не съм изминал толкова път, за да чуя „не“.

Ескаланте зачака. Чудеше се дали някога е виждал по-уплашен младеж от този. Не. Ако беше срещал, щеше да го запомни, както щеше да запомни и Кинък — седнал там, мършав, немощен, с пръсти, танцуващи в свой собствен ритъм.

— Искам да бъда с теб — каза Кинък и преди Ескаланте да успее да отговори, той извика: — Не, не в библейския смисъл, Господи, не се изразих правилно. Извинявай, искам да бъда до теб. Искам да ме обучиш.

— На какво?

Кинък се поколеба.

— Зная кой си. Пръснах много пари, за да открия. Веднъж ти казах, че съм много предпазлив. Зная всичко. Знаех за сока от грейпфрут всяка сутрин, нали? И за водката. Е, това е нищо.

— На какво трябва да те науча. Спокойно. Никой не може да ти помогне, ако не кажеш какво искаш.

— Добре. Разхождах се в Бостън — може да ти се стори, че няма никакъв смисъл, но за мен има — и видях онзи човек, един старец с раница на гърба. Движеше ръцете си почти механично. Затова, естествено, привлече вниманието ми. А на раницата имаше една табелка, на която пишеше: „Моля, не ме удряйте“. Когато я прочетох, си рекох: „Странна работа“. Но осъзнах, че не е така, защото нещо в този човек ме ядоса. Прииска ми се да го ударя. Но не можах, не знаех как. — Кинък стана и закрачи нервно из хола. — Ако трябва да бъда честен, длъжен съм да ти кажа и друго: когато ти позвъних и заявих, че си бил препоръчан от друг клиент, излъгах те.

— Добре, заблудил си ме. Какво означава „не знаех как“.

Кинък свали блейзера си и го хвърли на стола. Кобурът изтропа силно. Младежът се изчерви.

— Нося пистолет — смотолеви той.

— Така ли?

— Почти непрекъснато, но не зная защо, изобщо не ми помага. — Пристъпи към Ескаланте и дръпна нагоре ръкава на ризата си. — Пипни китката ми. Хвани я.

Ескаланте го направи.

— Слаба е като вейка, нали? Не ме лъжи. Когато бях ученик, винаги се страхувах от междучасията, защото съм като онзи старец с раницата. Съучениците ми искаха да ме удрят, защото знаеха, че съм прекалено слаб, за да се защитя. Побеждавах ги единствено в час. Като дете бях по-умен от всички останали. Разбираш ли, когато видях стареца, проумях, че един ден ще стана като него. Уплашен, може би луд, носейки табелка, която да ме предпази. В този ден започнах проучването си. Обикалях фитнес зали, центрове по самозащита и тогава открих името ти. Не беше лесно, но намерих онова интервю в списанието, където онзи човек разправя, че си смъртоносен. Проучих те внимателно, защото бе много важно за мен. Вече си се досетил, искам да ме научиш на всичко, което знаеш, всичко — как да убия страха, в който прекарвам всеки ден от живота си.

Ескаланте се облегна на стола.

— Чуй ме, хлапе…

— На двайсет и осем години вече притежавах двайсет милиона долара, така че не ме наричай „хлапе“…

— Божичко, как?

Кинък сви рамене.

— Нищо особено. Забогатях като всички останали в наши дни. Направих откритие в областта на производството на компютърни чипове. Започнах в един гараж, когато бях на двайсет и три. След пет години, когато продадох фирмата, вече се мразех. Мразех себе си. Ще ти платя за обучението. Ще бъда много щедър, мога да те направя богат.

— Вече съм бил богат, последният път беше снощи.

— Ще ти помогна и за това.

— За какво?

— Не се преструвай. Аз съм откровен с теб. — Кинък започна да повишава глас. — Зная доста за маниаците. И двамата ми проклети родители бяха маниаци. Единствената причина да съжалявам, че са мъртви, е, че не мога да ги убия. Животът с тях бе ужасен, истинска агония, израснах в страх с баща комарджия и майка, която пиеше.

— Аз не съм маниак.

— Сериозно ли говориш? Не разбираш ли, че си пристрастен към комара?

— Може би обичам блекджека повече от необходимото, но това не означава, че имам проблем с комара. Уверявам те, че тази бе първата подобна нощ в живота ми. Никога не съм печелил повече от петдесет хиляди долара, нито веднъж за всичките тези години. Снощи вероятно си решил, че съм страстен комарджия, защото се държах като луд…

— Защо според теб си тук? Мразиш този град толкова много, че той е единственото място, в което можеш да останеш. Единственото подходящо за теб място. Божичко, толкова е очевидно, но ако не го виждаш, аз ще ти помогна и ти на мен. Кажи „да“, искам да бъда…

— Знаеш колко налудничаво звучи идеята ти. Нямаш още трийсет, животът е пред теб, аз наближавам четирийсетте. Цялото ми състояние, като включа и парите, които току-що ми даде, възлиза на по-малко от петстотин долара. Имам махмурлук, който би съборил дори Арнолд Шварценегер, а кой, по дяволите, би пожелал подобна развалина?

— Аз. Повече от всичко.

Ескаланте стана. Работата стана доста необикновена за него. Само преди шест часа бе постигнал мечтата си, но късметът го бе изоставил. Той знаеше къде да отиде, за да се почувства по-добре — онова място, единственото място, затова прекоси хола, но Кинък настоя:

— Кажи „да“.

— Приятел, слушай, аз заслужих миналото си, налага се и ти да заслужиш своето.

— Обещай ми, че ще си помислиш, моля те, за Бога, кажи ми поне, че ще си помислиш.

Ескаланте погледна объркания, хилав чудак с брада като на Арафат.

— Не зная. Може би ще помисля, но точно сега не мога.

Постави ръка на дръжката на вратата, отвори я, излезе в коридора и когато се обърна, за да я затвори, видя, че на Кинък му се плачеше.

В подобни случаи, когато бе толкова зле, че трябваше да погледне през телескоп, за да види някаква надежда за солидна почва под нозете си, имаше само едно сигурно място, където можеше да се спаси. Той отиде право там, караше максимално бързо, не си направи труда да се преоблече или избръсне, или нещо друго — просто отиде там.

Ийст тропикана № 1175.

Паркира, влезе вътре, плати вход от три долара и петдесет цента, пое дълбоко дъх и се огледа. Беше абсолютно сигурен, че се намира в най-съвършената сграда, сътворена от човешката мисъл.

Ако попитате някой, който е бил в Невада, за най-популярната туристическа атракция в щата, отговорът ще бъде бърз, лесен и правилен: хазартът. И ако попитате коя е втората най-популярна туристическа атракция, повечето хора също ще ви отговорят правилно — язовирът „Хувър“.

Но малцина ще бъдат в състояние да ви посочат третата най-популярна туристическа атракцията. Ескаланте стоеше в самия й център и се намираше толкова близо до щастието, колкото бе възможно, защото така му въздействаше музеят „Либърейз“.

Музеят „Либърейз“. Огромната сграда не служеше за нищо друго, освен да приютява артефактите, принадлежали не на някой друг, а на самия Лий Либърейз. Ескаланте отиде до щанда за сувенири и зачете ценоразписа.

Господи, какво изобилие! Ако имаше желание, можеше да си купи миниатюрно детско пиано със заврънкулчестия автограф на самия Либърейз върху капака (24,50 долара). Или захарница, или пепелник. Или пепелник „Джордж Либърейз“ (с релефно изображение на цигулка за три долара и петдесет цента). На кое друго място по света можеш да си купиш кръгла кутия за хапчета „Либърейз“, преспапие „Либърейз“ или…, или три сапуна „Либърейз“ с аромат на сандалово дърво и във формата на пиано само за петнайсет долара? Може ли да се сключи по-изгодна сделка на някой пазар в Азия? Не става въпрос за обикновен сапун. Нито пък за ароматизиран. А за сапун във формата на проклетото пиано.

Ескаланте вече усещаше, че главоболието му отминава. Напусна щанда за сувенири, за да разгледа колите. „Ролс-ройс“ — в него нямаше нищо особено — просто бе боядисан невероятно красиво на редуващи се червени, бели и сини ивици. „Брадли GT“ с перки като крила на прилеп в изящен златист металик. „Кадилак“ — лимузина, модел 1964 година, един от двата екземпляра, произведени някога. И любимото на Ескаланте лондонско такси, боядисано в нежен черно-бял пепит.

О, и пианата; огромни, тежки пиана, на които сигурно е свирил Шопен, друго, по чиито клавиши са се разхождали пръстите на прочутия Лист.

А величественият портрет на самия композитор, който сякаш те следи с поглед, когато минаваш покрай него. Ескаланте пристъпяше напред-назад, чувствайки се като пораснало дете.

Но нищо, нито колите или музикалните инструменти, можеше да се сравнява с магията на дрехите. Ескаланте стоеше и гледаше в захлас редиците безупречно ушити костюми. Сред тях висеше и сако в стила на императорската униформа на цар Николай с бродерия от двайсет и два каратово злато. До него бе окачена кадифената пелерина, десенирана по подобие на наметалото, използвано от крал Джордж V при коронацията му. Пелерината и така си беше красива. Но още по красива я правеше фактът, че бе обшита с кожа от чинчила на стойност шейсет хиляди долара.

Божичко!

Ескаланте поклати глава, усмихна се едва-едва и огледа музея. На прага стояха двама мъже, пазеха вратата и гледаха право в него. Те работеха за Бейби. Секунда по-късно се появи и самият Бейби. Огледа се, с жест нареди на двамата да изчезват, усмихна се широко и тръгна към Ескаланте.

Бейби бе най-добрият и най-умният. Висок, любезен, никога не се ядосваше, винаги се владееше. Ако бе възможно човек да се облича с вкус, при положение, че любимият му стил бе „калифорнийски спортен“, то Бейби се обличаше безупречно. Приличаше на актьора Алън Алда, същата неподправена непринуденост. Ако прекарате вечерта с него и на следващия ден разберете, че той е човекът, който контролира по-голямата част от Невада, ще решите, че това е невъзможно.

Бейби познаваше Ескаланте повече от десет години, някога дори бе направил неуспешен опит да го наеме. И когато се срещаха, винаги изпитваха удоволствие.

— Никълъс, Никълъс — протегна Бейби ръка.

Двамата се здрависаха.

— Пинки реши, че си тук, след като не те открих в „Силвър спуун“. Не знаех, че си любител на истинската култура.

— Идвам само по специални поводи. Страхотно е.

Бейби се усмихна.

— Бих го нарекъл уникално.

Ескаланте се съгласи.

— Никълъс, Никълъс — повтори Бейби.

Ескаланте не отвърна нищо. Каквато и да бе причината довела тук Бейби, той сам щеше да я каже, когато пожелаеше.

— Чух, че снощи едва не си разорил казиното в „Силвър спуун“.

— Добрите вести идват бързо, Бейби.

— Божичко, помня… кога беше… — преди два месеца беше спечелил повече от осемдесет бона в „Крез“ преди късметът да му изневери.

— Някой ден ще се върна там — помечта Ескаланте.

Тогава Бейби го погледна право в очите.

— Надявам се. Наистина. Снощи смятах, че ще живееш вечно. Днес не съм толкова сигурен.

— Тоест?

Бейби постави ръка на рамото на Ескаланте и двамата тръгнаха да се разхождат из музея. Минаваха покрай стотици фотографии, пощенски картички, картини.

— О, Никълъс, оказах се в ужасно положение. Ужасно, ужасно положение. И то заради теб.

Ескаланте изчака.

— Някой е нахлул в апартамент 3506 в хотел „Крез“, вързал е трима души и е взел двайсет хиляди долара.

— И това е станало, преди да си изям снакса.

Бейби избухна в смях. Имаше чудесен смях и мина доста време преди да каже:

— О, Никълъс, иска ми се да беше смешно. Разбираш ли, същият човек е убил двама русокоси господа на име Тил и Кинло. Застрелял ги както са си били вързани. Има свидетел, който твърди, че си бил ти.

Ескаланте отблъсна ръката на Бейби.

— И ти му вярваш?

— Ако му вярвах, отдавна щеше да си мъртъв, нали така, Никълъс.

Ескаланте сви рамене.

— Не зная, Никълъс, наистина не зная. Познавам Дани де Марко откакто се помня. Бащите ни са били приятели. Защо ще ме лъже, питам се аз? И не получавам отговор. Той е арогантно копеле, но не е лъжец, — поклати глава Бейби. — Тръгвай с мен.

— Къде?

— Да се срещнем с Де Марко. Трябва да открия истината, Никълъс.

— Какво намекваш, че ще ме съдиш?

— Животът ти е заложен на карта — отговори Бейби.

— Защо е необходимо да го разказвам отново? — попита Дани де Марко. Той седеше до Бейби в офиса му в задната част на хотел „Крез“. Стаята бе просторна, декорирана в спокойни, убити пустинни цветове. Ескаланте се бе настанил срещу тях на кожен фотьойл. Зад гърба му стояха неколцина въоръжени мъже.

— Разказах ти всичко, Бейби. Самата истина. И ти ми вярваш. Защо правиш това?

— Защото, Даниел, ти настояваш да убия този господин. А аз познавам Никълъс много отдавна и не бих искал да направя някоя ужасна грешка. Ако допусна такава, ще съжалявам до края на живота си. Мисля, че той има право да научи в какво точно го обвиняваме.

— Добре, добре — съгласи се Де Марко. — Просто никога не съм преживявал подобно нещо и споменът ме развълнува.

— Разбирам. Бъди кратък, ако искаш. Моля, започвай — и Бейби подкани с жест Де Марко.

Ескаланте седеше мълчаливо, подпираше брадичката си с върховете на пръстите си и се питаше защо ли Дани де Марко бе убил телохранителите си. Дали защото беше излъгал, че те са измъчвали Холи. Възможно беше, но малко вероятно. Причината сигурно бе, че го бяха видели да плаче, да рухва психически, бяха видели истинската му същност на страхливец. А той се смяташе за истински мъж и не можеше да допусне хора, станали свидетели на подобна сцена, да продължат да живеят. Ако двамата проговореха — а то рано или късно неминуемо щеше да стане, защото случката беше много пикантна, — реномето му на бъдещ господар на Лексингтън, щата Кентъки нямаше да се повдигне.

— Може би най-ужасното е, че аз му отворих вратата — започна Де Марко. — Разбираш ли, поръчах му храна — забавлявахме се, двамата с Тил се майтапехме с Кинло, играехме карти, пиехме уиски. Реших, че онези от румсървиза са много експедитивни и отворих вратата, без да се замисля. На прага стоеше този тип, облечен като сводник с черни кожени дрехи.

Ескаланте кимна.

— На лицето си бе вързал кърпа, а в ръката си държеше пистолет. Избута ме навътре и ме цапардоса през устата. — Де Марко посочи лицето си, зарасналите рани от двете страни на устните си. — Виждаш ли?

Бейби отвърна, че вижда.

— Това копеле беше много бързо. Преди Тил и Кинло да реагират, той ги върза с гръб един към друг, ти ги завари така, а след тях и мен за стола. Обаче аз се престорих, че съм изпаднал в безсъзнание и когато той ме връзваше, кърпата се смъкна и видях за миг лицето му. А такова лице не се забравя, особено ако се интересуваш от спорт. Прилича много на Гонзалес на млади години. Претършува бюрото ми, взе двайсет бона и сетне — не зная защо, може би се ядоса, че не откри повече — отиде при моите приятели, взе един от техните пистолети и ги застреля както си бяха вързани. Тези момчета, с които се смях само преди няколко минути вече ги нямаше, а аз останах жив, само защото в коридора се разнесе някакъв шум; той се паникьоса и избяга. Ако знаеше, че съм видял лицето му, щеше да застреля и мен, сигурен съм. Уби и двамата с един от техните пистолети. Провери ги, Бейби, и ще се убедиш сам — той остави отпечатъците си из целия апартамент.

— Няма какво да проверява — каза Ескаланте. — Отпечатъците са мои.

— Значи всичко е истина, така ли, Никълъс?

— Само една част.

— Коя?

Ескаланте не отговори.

— Моля те, Никълъс — настоя Бейби. — Според мен най-добре ще е, ако имаш нещо да казваш, кажи го сега. И то по-бързо.

Ескаланте затвори очи. Дори да се опиташе да се защити, щеше ли да успее? Почти сигурно Бейби щеше да застане на страната на Де Марко. Връзките в мафията са много здрави.

Чувстваше се толкова уморен. Пред очите му се мержелееха черни чипове, подредени в кутии, чипове за стотици хиляди долара. Може би не трябваше да лъже Кинък, той бе пристрастен комарджия. Всичко, което Кинък каза, бе истина. Просто на Ник му бе трудно да го приеме от устата на непознат. Човек е длъжен да отрича подобни обвинения.

Дори да успееше да убеди Бейби, Де Марко нямаше да остави нещата така. Щеше да наеме професионалисти, чрез които да си отмъсти, а вероятно и Холи вече не бе в безопасност. Де Марко знаеше кой е Ник, можеше да провери и да открие кои са приятелите му. Всъщност имаше ли някакво значение дали ще живееш или ще умреш във Вегас днес или след хиляда дни?

Отвори очи и погледна Бейби. Бейби седеше важно. Ескаланте погледна Де Марко. Той се усмихваше. А това бе лошо. На хора като него не трябва да им се позволява да се усмихват. Или да побеждават. Или каквото и да било. Дори да не успееше, Ескаланте знаеше, че бе длъжен да направи опит да изтрие тази усмивка.

Ник отвърна съвсем тихо:

— Ще ти задам два въпроса, Бейби. Ако намериш отговори, които те задоволяват, прави каквото пожелаеш.

Бейби даде знак с глава.

— Защо ще използвам пистолет?

— Що за въпрос? — попита Де Марко. — Защо хората използват пистолети?

— Никълъс никога не си служи с пистолет — любезно му обясни Бейби. — Неговата специалност са острите оръжия — вдигна той стъкления пепелник. — Никълъс може да те убие с него, повярвай ми. Без значение дали е на пет метра от теб или само на един — и остави пепелника. — А аз ще отговоря на въпроса ти, използвал си пистолет, защото е идеалното прикритие. На никого не би минало през ум, че Ник Ескаланте може да извърши обир.

Де Марко се усмихна отново.

— Никълъс, вторият въпрос, ако обичаш. Втори и последен.

— Може ли да повторя някои неща?

— Разбира се — отвърна Бейби.

— Влизам в апартамента, пребивам Де Марко, връзвам всички, взимам парите, убивам другите двама и междувременно Де Марко вижда лицето ми, защото кърпата ми пада. Той се преструва, че е в безсъзнание, но всъщност не е. През цялото време ме наблюдава.

— Точно така — каза Де Марко.

Ескаланте погледна Бейби.

— Какво знаеш за тялото ми? — попита той.

— Не те разбирам.

— Какво знаеш за това, което е под дрехите ми?

— Естествено, нищо.

— Добре, ето и вторият ми въпрос: как е възможно да знам, че господин Де Марко има малка, но добре видима рана на главичката на пениса си? Ще ти отговоря: видях как една дама му я направи с лозарска ножица в нежните си ръце.

— Какво?! — извика Де Марко.

— Бейби, подозирам, че Де Марко сам е ликвидирал скъпите си приятели. Но не мога да зная, защото не бях там. Това, което зная обаче е, че той се е държал непочтително с моя приятелка и аз й помогнах да си отмъсти. И нищо повече. Много лесно ще провериш дали лъжа: просто Де Марко трябва да си свали панталоните.

Де Марко стана и погледна към Бейби.

— Нали няма да повярваш на този кретен?

Бейби мълчеше.

— Някой да донесе микроскоп — каза Ескаланте. — Ще ни трябва, за да открием оная работа на мистър Де Марко.

Де Марко повиши глас:

— Няма да се събличам заради този кучи син.

— Мисля, че ще ти се наложи, Даниел — настоя Бейби. — Човекът залага живота си. Най-малкото, което можем да направим, е да му дадем шанс. Зная, че се смущаваш, но ще те улесня: двамата с теб ще отидем в съседната стая. И ще си свалим панталоните, така е честно, нали?

— Няма да го направя?

— Трябва.

— Няма. Въпросът е принципен.

Ескаланте започна да се смее.

— Принципен! Божичко, накарайте го да млъкне.

Бейби въздъхна.

— Дани, току-що изгуби. През последните петдесет години нито един член на твоето семейство не е имал и най-малката представа какво е принцип. А сега те питам за последен път, ще дойдеш ли с мен в съседната стая?

— Не, по дяволите! Как можеш да му вярваш и как според теб ще реагира баща ми, не мислиш ли за това?

— Вярвам, че е стрелял някой, който прилича на Никълъс. И ще направя всичко възможно, за да го открия. Свободен си — Бейби му посочи вратата.

След миг Ескаланте и Бейби останаха сами.

— Знаеш, че не е свършило — каза Бейби.

— Не е започвало.

Бейби въздъхна.

— Ще наеме някой да те убие. Ще направя така, че всички в Рино да научат, че аз съм против. Така донякъде ще намалим шансовете им.

— Благодаря ти.

— Но нямам такова влияние в Тахо.

— Имаш предвид Планера?

Бейби кимна.

— Ако аз бях на мястото на Де Марко, щях да наема именно него.

— Не се притеснявай за Планера, неведнъж съм му правил услуги.

— Да се надяваме, че е достатъчно. — Бейби стана, дойде до Ескаланте, стисна ръката му и го изпрати до вратата. — Хич не ми се искаше да те убивам.

— Зная.

— Мислиш ли, че той го е направил?

— Разбира се.

— Защо?

— Този гаден лигльо си въобразява, че е истински мъж. А се унижи пред очите им.

Бейби поклати глава.

— Чудесен мотив за двойно убийство. — Той отвори вратата. — Знаеш ли, може да прозвучи странно за човек като мен, но светът щеше да изглежда по-добре, ако хората не бяха така жестоки.

Ескаланте кимна.

— Знаеш ли кое винаги е било най-смъртоносното остро оръжие?

Бейби не знаеше.

— Езикът — отвърна Ескаланте.

 

 

Когато влезе в стаята си, телефонът звънеше. Това го учуди, защото малцина знаеха номера му. Пинки, Принцът-жаба, Холи, Пакстънови и още няколко човека.

Беше Дарил. Заекваше:

— Мога ли… удобно ли ще бъде, ако… Стана нещо. Внезапно. Може ли да дойда?

— Ще те чакам.

Малко след като се бе избръснал, изкъпал и преоблякъл, на вратата се позвъни. Ескаланте покани вътре Пакстън, а той му подаде плик.

— Още един, само че този не е пуснат в Лос Анжелос. Беше оставен в пощенската ни кутия и не исках Ашли да разбере.

— Искаш аз да го отворя?

— Вече го направих. И се страхувам.

— Защо?

— Защото… не е просто писмо.

Пакстън имаше пълно право да се страхува. Самата бележка бе достатъчно гадна.

ЗДРАВЕЙ ОТНОВО, СКАПАН БОГОМОЛЕЦО!

ЗНАЕШ ЛИ КАКВО ИСКАМ?

МИЛИОН И ПОЛОВИНА!

В ДРЕБНИ БАНКНОТИ.

ЩЕ ГИ СЪБЕРЕШ, НАЛИ, КОПЕЛЕ?

И НЕКА МЕ ОЧАКВАТ В ГРЕХОВНИЯ ТИ ДОМ.

ЩЕ ТИ КАЖА КОГА И КАКВО ДА НАПРАВИШ С ТЯХ.

О, ДА, ОТНОСНО МАЛКИЯ ПОДАРЪК НА КРАЯ НА ЛИСТА: НЕ Е ОТ НЯКОЙ, КОГОТО ПОЗНАВАМЕ, КАТО ДЕБЕЛАТА ТИ ДЪЩЕРЯ.

НО МОЖЕ ДА БЪДЕ!

Още по-ужасен бе дребният „подарък“, залепен с тиксо към левия ъгъл на листа. Малко, увито в целофан пакетче.

В него имаше пръст.