Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Edged Weapons, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милко Стоименов, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011 г.)
- Разпознаване и корекция
- beertobeer (2011 г.)
Издание:
Уилям Голдман. Остри оръжия
Редактор: Пенка Каридова
Коректор: Пенчо Иванов
ИК „Ведрина“, София, 2002 г.
ISBN 954-404-082-X
История
- — Добавяне
Трета глава
Тежестта
Апартаментът му — когато влезе и запали осветлението — не му се стори толкова отвратителен както обикновено. Причината вероятно бе в десетте хиляди долара, които държеше в ръката си. Десет хиляди долара не могат да превърнат жилището му в палат, но поне не му се повдигаше.
Апартаментът му се състоеше главно от една стая. Главно? Що за глупост — апартаментът си беше едностаен, колкото и упорито наемодателят му да наричаше бокса „трапезарийна ниша“. Ескаланте никога не бе използвал кухнята за нещо друго, освен за склад. Той не смяташе готвенето за особено полезно занимание. Полезно занимание? — нова глупост. Ник мразеше да готви. И освен това, ако живеете на подобно място, най-добрият начин да се спасите от нашествието на насекомите, е просто да не държите храна наоколо. В хладилника на Ескаланте имаше само бира, а в камерата — водка „Финландия“, скоч и лед. Малката печка използваше за шкаф, в нея държеше ценни пътеписи и статии с особена стойност. Не бе използвал печката вече цели четиринайсет години.
Най-хубавото нещо в апартамента му бе малката тераса. Ник живееше на втория етаж и терасата бе достатъчна двама души да излязат на нея или пък сам човек да седне и да изпие едно питие в края на деня. Смяташе го за истинско удоволствие, на теория. Реалността обаче, отнемаше част от удоволствията. На първо място, в Лас Вегас обикновено бе толкова горещо, че само побъркан можеше да мине без климатик. Второ, местоположението на терасата, на главната улица в Нейкид Сити, я превръщаше понякога в опасно място. Нейкид Сити не бе най-гадния негърски и испански квартал в щата — степенуването на бордеите не е точна наука. Но едно бе сигурно: не можеш да съставиш списък на шестте най-отвратителни места в цяла Невада и да пропуснеш Нейкид Сити.
Терасата на Ескаланте гледаше към Бонанза стрийт, а движението по нея винаги бе много оживено: откачалки, олюляващи се пияници, въоръжени членове на малцинствата, достигнали дъното. През годините бяха стреляли по Ескаланте поне пет-шест пъти, но нито един от куршумите не бе профучал близо до него, защото стрелецът винаги бе бил прекалено пиян, за да се прицели точно. Освен това, ако се движиш по Бонанза с колата си, както правеха повечето от тия кръвожадни типове, е много трудно да уцелиш каквото и да било.
Едно време декора на стаята му бе създал проблеми. Собственикът бе настоял стените да се боядисат единствено в някакъв лайнян цвят, защото така се цапали по-малко. А лайняно кафявото по никакъв начин не повдига настроението, когато се прибереш вечер след безкрайни часове на не особена престижна работа. Но съвсем скоро Ескаланте намери решение на проблема и то бе: географски карти. Сега всяко кафяво петънце бе покрито с карти. Всички стени, плюс по-голямата част от тавана, облепен с огромни карти на Езерната област. Бе му отнело седмици, но след като привърши, никога не бе искал да промени нещо. Тук бяха всички континенти, десетки държави, приказни сини езера и океани, приказни тъмнозелени блатисти низини, всички цветове, всички шосета, които се виеха по тавана, всички планини, които щеше да изкачи.
След като събереше стоте хиляди.
Петте свободни години.
Щеше ли да дойде тяхното време? Абсолютно. Преди по-малко от три часа, въоръжен с дървен магнум, той бе ескортирал един смахнат с брада като на Арафат от масата за игра на зарове до бара за чаша „Перие“. А сега държеше в ръката си десет хиляди долара.
Пусна пачката на леглото. Тя издаде тих, успокояващ звук и след като тупна, остана неподвижна. Ескаланте я взе и пусна отново.
Трябваха му още деветдесет хиляди.
Остави парите на леглото и отиде до големия килер — те бяха почти два в апартамента му, защото вторият бе толкова малък, че би задоволил някое джудже и започна да се съблича. Коженото яке и панталони бяха от най-добро качество, подарък от наскоро починал сводник, свестен човек, като се има предвид с какво си изкарваше прехраната. На времето Ескаланте му бе правил услуги и дрехите бяха дошли в знак на признателност.
Той изу ботушите от кожа на гущер и ги остави на пода в малкия килер. Свали различните пръстени и бижута, острия златен осмоъгълник, останалите верижки, изми ги грижливо в умивалника, избърса ги с чиста кърпа, увери се, че петната от кръв са изчезнали и ги прибра в горното дясно чекмедже на скрина.
Когато остана гол, отиде в банята, пусна душа и подложи под горещата вода мускулите на гърба, ръцете и раменете.
Щом започна да се отпуска, мислите му се насочиха към Холи. Но тя бе изчезнала, тъжно наистина, наоколо нямаше много „златни“ момичета като нея. Все пак бе взела най-правилното решение за себе си. А за него щеше да е най-добре да я изхвърли от мислите си. Това вече бе минало. Разбира се, можеше да повика образа й, ако се почувстваше потиснат, но сега не бе моментът.
Ескаланте разтри раменете си под течащата вода. Като се имат предвид енергията, която бе изразходвал толкова скоро, и скоростта на движенията, той бе в изключително добра форма. Понякога, когато се хвърляше напред и се свиваше на кълбо, ако не бе преценил момента, можеше да последва разтежение, което да го мъчи няколко дни. Този път всичко бе наред. Спря топлата вода и пусна само студената, за да подобри кръвообращението си. Сетне върна предишната по-приятна температура, за да се насапуниса. Когато свърши, остави водата да масажира мускулите на врата му. Накрая спря крана и се избърса.
Върна се в спалнята, остави пачката банкноти на нощната масичка, отиде до хладилника, извади водката, взе една чаша и си наля двойна доза. Обратно в спалнята Ник затърси нещо за четене, но се отказа, взе парите и ги подържа в ръката. Отпи от водката и разстла стотачките по покривката на леглото. Сякаш играеше на някаква нова хазартна игра, измислена от скука от някой арабин, който се прибира у дома с частния си „Боинг 747“.
Десет редици по десет.
Исусе!
Помисли си как ли ще изглежда цялата сума от сто хиляди. Отпи отново от водката и впери поглед в парите, които покриваха почти цялото му легло. С опитно движение пъхна ръка под всяка редица, събра зелените банкноти и отново ги стегна с ластика в пачка, която остави на нощната масичка.
Чувстваше се отлично. Може би за първи път разбираше какво изпитва чичо Скрудж.
Десет хиляди долара.
Една десета от петте години. Щеше да събере и останалите. Трябваше. Трябваше.
Допи водката, отнесе чашата в кухненския бокс, изми я и я обърна наопаки, за да изсъхне. Този път, когато отиде до леглото, взе „Наръчник на въздушните линии“ и легна. Когато искаше да си почине, Пинки четеше книги с теории за игра на рулетка. Ескаланте винаги се отпускаше от умората с „Наръчника на въздушните линии“. Това бе справочник на хиляда и шестотинте граждански авиокомпании в света. Съдържаше страшно интересни неща, като стоте най-разпространени самолета с техните модификации, брой на двигателите, крейсерска скорост, далечина на полета, брой на пътниците и националност на производителя. Ескаланте бе научил повечето наизуст. Например, американския свръхзвуков „Боинг 747SP“, с четири двигателя, който пренасяше 350 пътници със скорост от 960 км/час на максимално разстояние от 10 900 км.
Шибана поезия.
— Триста петдесет и две — каза на глас той и обърна на тази страница в книгата. — Х-мм. Пакистански международни линии. Добро попадение. — Скоро не ги бе препрочитал. Започна. Основани 1951 г. През осемдесет и втора са превозили 3 250 000 пътници. Персонал над 21 000 души. Линии до… линии до…
Ескаланте остави книгата върху корема си и остана да лежи с поглед вперен в картите по тавана. Беше изненадан. Защото точно тогава, в този момент, въобще не го интересуваше докъде, по дяволите, летят пакистанците.
Странно. Не можеше да си спомни подобна липса на интерес преди. Но сега несъмнено я усещаше — никакъв интерес. Погледна часовника си. 2:15. Оставаха няколко часа до зазоряване, когато щеше да бъде в състояние да заспи.
Стана, щракна с пръсти и отиде в кухненския бокс. Можеше да си налее още една чаша „Финландия“, но нямаше желание да се напива, рядко го правеше и обикновено не в толкова ранен час, затова взе студена бира, върна се в спалнята и отново легна.
Е, винаги можеше да включи телевизора.
Само че той мразеше телевизията. Смяташе всички програми за сапунени.
След малко, благодаря ти, Господи, Ескаланте се сети за статията по хронобиология, която Жабчо бе откраднал за него при последното си постъпване в спешното отделение в Рино. Жабчо я смяташе за образец на повърхностно изследване и знаеше, че Мекс ще я хареса. Пазеше я за специален случай. Ескаланте отново стана — „Как си изкарваш прехраната?“, „О, непрекъснато ставам от леглото“, — отиде до печката, отвори фурната, бързо откри статията и си легна отново.
Хронобиологията е наука, която изучава как времето се отразява най-вече върху живите организми. Някои хора започваха да осъзнават значението на умората от продължителното пътуване със самолет върху бизнесмени и дипломати, когато летят от изток на запад или обратно. Когато летиш от север на юг, се уморяващ много по-малко. Повечето птици летят от север на юг. Малкото видове, които летят от изток на запад, винаги почиват с дни по време на пътешествието си, и така насичат прелета си, че не изпитват умора.
Ескаланте се взря в картите по тавана. Питаше се откъде, по дяволите, птиците знаят кога да спрат да починат малко, когато летят на изток или на запад.
Интересно. Невероятно.
Щом като бе толкова интересно и невероятно, защо тогава захвърли статията встрани и впери поглед в тавана. Никаква полза от нея!
Едва осъзна от какво се нуждае, за да се успокои. Как можеше да бъде толкова тъп, че да не се досети? Взе чудесното масайско копие и го поднесе внимателно до лицето си, изучавайки твърдото черно дърво. Формата му бе фалическа; воините често стоят прави, прибрали копията между краката си, в продължение на часове.
Ескаланте седна на леглото, затвори очи и лесно откри балансната точка на оръжието. Започна мислено да експериментира най-добрата траектория, разстоянието, на което може да зашемети врага си или да прониже сърцето му.
Невероятно оръжие.
Интересен предмет.
Щом като бе толкова невероятно и интересно, защо тогава остави копието на нощната масичка, стана и започна да се разхожда.
Бил ли е някога толкова нервен?
Отговор: Не, никога.
И все пак защо? Защо? Опита се да открие отговора в бирата, изпуфтя, и за своя изненада, успя да го намери. Имаше напълно основателна причина да бъде нервен: тази нощ започваха вторите му пет хиляди дни в Лас Вегас и самотата просто не му понасяше.
Логичният избор бе „Силвър спуун“. Рокси си бе отишла, но Алис Ан, момичето от нощната смяна, знаеше, че трябва да го настани на маса номер 75. Облече се бързо, тъмни чорапи, мокасини в бордо, панталони в цвят каки, синя риза, плетена жилетка от камилска вълна. Стигна до вратата и се върна.
Искаше му се да вземе пачката със себе си. Може би щеше да завари Кинък да залага стотачки на масата за зарове. Ескаланте щеше да мине покрай него, да му кимне, да извади своите десет хиляди, така че Кинък да ги види, да побъбри малко и да отмине.
Отдавна не бе изпитвал подобно опиянение. Добави и трите стотачки от Озгуд Пърси, а и в десния джоб на панталоните бе скрил малко пари. Ако можеше всеки ден да печели по толкова, щеше да събере митичните сто хиляди до края на месеца.
Това трябваше да стане.
Настроението му се бе оправило. Напрежението бе изчезнало. Взе ключовете си и изгаси осветлението. Декемврийската нощ бе студена, но голяма работа. Голият град бе близо до „Стрип“, зад него, да, не се виждаше, разбира се, но бе на една крачка. Ескаланте тръгна пеша, вместо да се качи на колата си. От мръсните къщи долитаха викове и пиянски крясъци от страх или отчаяние — обичайният музикален фон в квартала нощем. Понякога страдаше. Обикновено страдаше.
Не и тази нощ, бейби.
Сигурно защото наближаваше Коледа и часът бе три без двайсет, в „Силвър спуун“ бе доста оживено. С влизането си Ескаланте огледа казиното, видя Кинък, който продължаваше да играе на зарове, и шумните дами с боядисани в синьо коси около рулетките.
Ескаланте продължи към кафенето, като се чудеше колко ли хора пилеят парите си по игри като тези, защото заровете са си живо ограбване, целият този шум и блъсканица са само прикритие. А рулетката — ако приемем, че има някаква полза от нея — е най-доброто средство срещу безсъние; колелото се върти, върти, докато очите ти се изморят и замолят за милост.
Единствената игра, според него, бе блекджак. Беше бърза, честна, играеше се един на един, сам срещу дилъра. Ако стигнеш по-близо до двайсет и едно от него, печелиш, ако ли не, той заграбва чиповете. Ако останеш без пари и излезе двайсет и едно, губиш. Същото важи и за него. Ако съберете равен брой точки, запазваш чиповете си. Реми — честно отношение от страна на казиното, което иска да те обере до шушка. Единственият проблем са виковете, които издават понякога играчите на ротативките, когато ударят джакпота и машините издадат онзи гаден звук. Никой — поне Ескаланте все още не бе срещал такъв човек, — който обичаше ротативките, нямаше коефициент на интелигентност над трийсет-четирийсет.
Алис Ан го настани на маса номер 75 обеща да направи каквото може с петдесет и осма. Ескаланте си поръча кафе и огледа лицата около себе си. На повечето от тях хазартът се бе отразил доста зле: бръчки от умора около очите, изражения на неприкрито съжаление.
Кафето му пристигна. Ник опита от него; вкусът му бе отвратителен. Отпи отново, погледна към петдесет и осма маса, реши, че не е в настроение, без значение кого ще настани там Алис Ан, плати и си тръгна.
Три без десет.
Влезе в казиното. Някой се бе разгорещил на една от масите за зарове, оттам долитаха множество викове. Ескаланте ги заобиколи и се загледа в дамите с боядисани в синьо коси, които наблюдаваха въртящото се колело на рулетката. Касандра (истинското й име) раздаваше карти на двама пияници, затова Ник застана край нейната маса. Тя бе любимото му крупие — млада, с малки длани, но изключително бърза с картите. Веднъж, преди няколко години, бе преспал с нея. Тя все още изглеждаше добре; бе омъжена за два пъти по-възрастния от нея управител на залата. Ескаланте спря. Касандра го видя, докато раздаваше картите, на лицето й се появи усмивка, която бързо изчезна, защото отново се върна към играта си с пияниците. И двамата играеха глупаво и се разоряваха. Така бе и при следващото раздаване. След малко те станаха навъсени от столовете си и напуснаха масата.
— Прекалено добра си, Каси.
Тя стегна бицепса на дясната си ръка, усмихна се и застина неподвижно, сякаш очакваше нещо:
— Тази вечер разбивам всички.
— Колко остава до края на смяната ти?
Касандра погледна часовника си.
— Петнайсет минути.
Ескаланте седна на най-близкия стол.
— Ще ти правя компания.
Извади сто долара и й ги подаде.
— Предупреждавам те, Ники, залогът е малък.
Той кимна.
— По пет става ли?
Ново кимване.
Тя бръкна в касетката с чипове, извади два фишека жълти чипове, взе по десет в двете си ръце и ги бутна към Ескаланте. Той заложи един чип от пет долара. Тя му подаде две карти, обърнати с лицето надолу. Даде две и на себе си — едната обърната, другата не. Картата й, която се виждаше, бе асо.
— Предупредих те — каза Касандра.
Ескаланте погледна своите карти. Четворка и петица.
— Дай ми карта. Голяма.
Тя му подаде още една карта с лицето надолу. Тройка.
— Пак.
Четвъртата карта бе поп, или общо двайсет и две.
— Разори ме — каза Ескаланте и показа картите си.
Каси обърна нейната. Деветка. Или общо двайсет.
Трудно можеше да я победи при това положение.
Ник заложи нов чип от пет долара.
Тя раздаде картите бързо. Той събра шестнайсет, Касандра спечели с осемнайсет.
Загуби и третото раздаване.
И четвъртото.
И петото.
На шестото също се провали.
Но спечели седмото. Цели пет долара. Осмото също. Следващото, деветото, бе най-важното.
По време на деветата игра, тя трябваше да пренареди тестетата. Изпразни поставката, взе четирите тестета и се зае за работа. Ескаланте погледна картите си: десетка и осмица. Осемнайсет. Доста добра ръка.
Обърнатата карта на Каси бе дама.
Той стоеше на масата и наблюдаваше как малките й длани нареждат картите. Докато ръцете й работеха, Ник реши, че другата й карта пак е оньор. И така тя прави двайсет. И издухва неговите осемнайсет.
Но той не се разочарова, не се разочарова от нищо в този момент. Как можеше, когато птичето на щастието бе кацнало на рамото му, защото бе чувал, бе виждал то да се случва с други, дори сам го бе изпитвал…
Но никога по този начин, толкова внезапно и силно. Почувства тежест на раменете си, там бе щастието. От всички хора във всички казина по целия свят, късметът бе решил да посети Ник Ескаланте.
Не таеше никакво съмнение. Абсолютно никакво и нямаше намерение да се пита защо. Може би това бе отплатата за петте хиляди дни. Ръцете му се изпотиха, докато най-сетне тя разбърка картите и му предложи да цепи. Той прие, Каси изравни картите, прибра ги в поставката им и удостои Ник с поглед и с бързата си усмивка.
— Каси?
— Какво?
Ник обърна картите си.
— Имам осемнайсет, но зная нещо — ти имаш двайсет и ще спечелиш, ако спра. Сигурен съм.
— Добре ли се чувстваш, Ники?
— Не. Чувствам се страхотно. Така страхотно, Каси, повярвай ми, че искам да…
Тя го погледна, поколеба се и му даде карта.
Беше асо.
— Не ме задоволява. Давай пак. Искам двойка.
Картата, която му дойде беше двойка.
— Двайсет и едно. Обърни си картата.
Още една дама.
— Божичко! — възкликна Каси.
Ескаланте взе чиповете, стана от масата, отдалечи се от нея или по-точно понечи да го направи, защото се нуждаеше от време за размисъл. Какво трябва да правиш, когато имаш такъв невероятен късмет, че просто го чувстваш, по дяволите…
В такъв случай не си тръгваш, глупако…
Върна се на масата, извади пачката, отброи хиляда долара и ги подаде на Касандра.
— Дай ми един чип, Каси, черният.
Черният струваше хиляда долара.
Постави го пред себе си. Тя раздаде. Той събра деветнайсет, тя загуби. Ескаланте заложи два черни чипа. Отново тя раздаде. Ник имаше петнайсет, спря на тях, тя загуби. При следващото раздаване Ескаланте заложи четири хиляди и когато я би с двайсет на седемнайсет, вече бе спечелил осем хиляди долара. Този път заложи само два бона, защото ако тя спечелеше, той щеше да се върне на нулата и…
Глупак! Тя не можеше да спечели. Не и с твоя късмет… Трябваше да заложи всичките осем и да си тръгне оттук с шестнайсет хиляди.
Нямаше спор. Тя загуби.
Е, имаше десет хиляди. В това нямаше нищо лошо, нищо страшно. За две минути бе спечелил десет хиляди. Тогава дойде смяната на Каси — възрастен мъж, накичен с множество пръстени. Ескаланте не хареса погледа му. Стана от масата.
— Продължавай, Ники — каза му Каси, преди да отиде да почива.
Той бръкна в джоба си, извади петстотин долара, повика я и й ги даде като бакшиш. Сетне влезе в бара да пийне нещо, като държеше десетте черни чипа в дясната си ръка. Поръча си водка „Финландия“ с лед, но размисли и поиска газирана вода. Събра длани, поднесе ги към устните си и духна черните чипове. Божичко. Сутринта бе на косъм от фалита. После дойдоха тристате долара от Озгуд. След тях десетте бона от Де Марко. А сега, в нощта на петхилядния ден, той разполагаше с двайсет хиляди в банкноти и чипове.
Господи, когато ти дойдеше късметът…
„По дяволите — каза си Ник Ескаланте, — защо реших, че си е отишъл? Само защото крупиетата се смениха, защото онзи носи прекалено много пръстени и има лош поглед не означава, че късметът ме е напуснал“.
Изчезвай оттук, връщай се там, там.
Ник напусна бара, върна се в казиното и заобиколи масите за блекджак. Късметът му наистина се бе променил. Той бе абсолютно сигурен.
Очакваше го още по-голям успех.
Ескаланте седна на една свободна маса, извади черните си чипове и ги постави пред младо и способно крупие. Лимитът на масата бе пет хиляди долара. Ник постави пред крупието пет черни чипа. Стомахът му се бе свил на топка, ръцете му трепереха, но той плъзна уверено чиповете по зеленото сукно.
Крупието загуби.
Ник отново заложи пет.
Крупието загуби.
— Мога ли да вдигна лимита?
— Не. — Отговорът не дойде от крупието, а от шефа на смяната, който сега гледаше право в очите Ник Ескаланте, без да си прави труда да прикрива чувствата си. Когато някой играч започне да печели много, шефовете на смени винаги поемат нещата в свои ръце. Те мразят да губят, сякаш парите са техни.
Ескаланте взе пет черни чипа, постави ги пред себе си, взе още пет и ги постави на съседното празното място.
Получи две несигурни ръце, четиринайсет и дванайсет, но обърнатата карта на крупието бе двойка. Ескаланте знаеше какво трябва да направи — да спечели. Той бе опитен играч на блекджак, знаеше също, че крупието губи от двайсет и осем до трийсет и шест пъти на всеки сто раздавания.
И това щеше да бъде едно от тях. Несъмнено.
Крупието загуби.
Ник отново заложи десет, по пет хиляди на всяко от двете места. Нещо обаче му подсказа да не го прави, той бързо взе черните чипове и вместо тях заложи само един и то само на едното място. Жълт чип. На стойност пет долара.
Крупието имаше двайсет.
Ескаланте загуби.
— Какво, по дяволите, е това? — попита шефът на смяната.
— Наказание — отвърна Ескаланте. — И внимавай какво приказваш.
Сега заложи по пет хиляди на всяко от двете места и отново спечели. Вече дишаше тежко, макар да се опитваше да го прикрие. Знаеше, че е по-добре да изчезне, да се овладее, затова набута всички черни чипове в джобовете на жилетката си, стана, отиде в бара, поръча си водка с лед, започна да пие и тогава реши.
Вече притежаваше осемдесет хиляди долара. Погледна часовника си — 3:20. За около половин час бе спечелил седемдесет хиляди. Колко правеше на минута? Опита се да пресметне, но се отказа. Кой го е грижа колко прави това на минута или на секунда — важното бе, че проработи неговият късмет, а не на някоя дебелана от Киъкук, например.
Изпи водката на екс, стана и прецени състоянието си. Отново се владееше. Треперенето бе изчезнало, вече не се потеше. Върна се край масите за блекджак. Знаеше, че всички служители на казиното не го изпускаха от поглед.
Трябваха му двайсет хиляди долара, за да постигне мечтата си, ако късметът все още бе на негова страна. Започна да обикаля около масите. Не беше сигурен, не смяташе, че тежестта на раменете му вече я няма, но не бе свикнал с присъствието й, така че откъде да знае дали си е отишла или не?
Реши, че каквото и да прави, трябва да го направи бързо, на минутата, без да приема нищо като даденост. Огледа се за празна маса, но такава нямаше — беше късно, някои от масите бяха заградени с въжета за през нощта. А край всяка от останалите имаше играч. Или двама, или повече.
Дали това означаваше нещо? Дали късметът идва при теб единствено когато си сам?
Ескаланте не знаеше, но трябваше да направи нещо и то веднага. Седна край една от масите, на която играеше симпатична възрастна двойка. Сигурно бе добър знак, няма начин късметът да го е напуснал. Заложи лимитът на масата. Три хиляди.
Спечели.
Осемдесет и три.
Сега заложи на две места. Спечели. Осемдесет и девет. Заложи на три места, и когато спечели, вече имаше деветдесет и осем. Отново заложи на три места. Ако спечелеше, щеше да приключи. Щеше да притежава сто и осем хиляди долара и да си тръгне.
Ако загубеше, щяха да му останат почти деветдесет бона — не е зле за една нощ. И в двата случая щеше да си тръгне. Отново се разтрепери. Събра длани, докато крупието раздаваше картите. Ескаланте погледна първата си ръка — двайсет.
И втората бе двайсет.
Третата бе деветнайсет.
А обърнатата карта на крупието бе седмица.
Крупието обърна и другата си карта. Десетка. Седемнайсет. Трябваше да издържи.
— Печели осемнайсет или повече — обяви крупието.
Ескаланте обърна картите си.
Шефът на смяната процеди през зъби: „Кучи син“ и впери поглед в крупието. Крупието подаде на Ник черните жетони.
— Може ли една кутия — помоли Ескаланте.
Крупието му даде. Тя бе пластмасова и събираше четири реда от по двайсет и пет чипа. Ескаланте я напълни и прибра останалите осем черни чипа в джоба на жилетката си.
Едва сега, когато се изправи, той осъзна две неща: колко слаби са краката му и че Кинък го е наблюдавал през цялото време.
— Невероятно! — възкликна Кинък.
Ескаланте искаше да му отговори, но не бе сигурен дали гласът му няма да го подведе и затова само сви рамене, подмина Кинък и се насочи към бара. Бе изминал половината път, когато осъзна, че е по-важно да сподели с някого случилото се, отколкото да пийне нещо. Ето защо сви надясно към най-близкия обществен телефон. Пинки и Принцът-жаба бяха най-добрия избор. Единствените, които щяха да разберат всичко. Кой друг го бе грижа? Кой друг щеше да знае, че животът му най-после е навлязъл във фазата на свободата, пет години свобода. Набра номера им.
Никой не отговори.
По дяволите! Погледна часовника си — 3:32. Къде бяха, по дяволите? Можеше да обиколи казиното, но в този час те едва ли залагаха. Сигурно се хранеха и той знаеше къде.
Отново набра номера им — първият път може би бе сбъркал, защото ръцете му трепереха.
Никой не отговори.
Остави бавно слушалката. Чакаше това, което винаги бе знаел, че ще се случи, тъй като внезапната веселост го бе извадила от контрол.
Все още бе прекалено нервен. Нищо не бе отминало. Краката му едва го държаха, ръцете му трепереха. Бе вперил поглед в кутията с чипове и в стоте черни красавци подредени в четири пълни редици. Да не говорим за осемте им братчета в джоба на жилетката.
Да не говорим за десетте хиляди в джоба на панталоните му.
Исусе, Исусе!
— Мога ли да те почерпя едно питие?
Ескаланте се обърна. Бе Кинък, с брада ала Арафат.
— Не.
— О, извинявай, не исках да те обидя — каза Кинък и отстъпи назад.
— Ей, спокойно, това не означава, че няма да пия с теб. Просто човек, спечелил сто бона трябва да почерпи. Нали така? Позволи ми аз да те почерпя.
— За мен ще бъде удоволствие — отвърна Кинък и двамата се отправиха към най-близкия бар.
— Как те наричат?
— Сайърс е скапано име, ако намекваш за него, и си напълно прав. Винаги съм искал да се казвам Ейс или Дюк, но не мога да променя името си.
Ескаланте мълчаливо се съгласи. Настаниха се на една маса и той попита:
— „Перие“?
— Водка „Финландия“ с лед и лимон — предпочете Кинък. — Приключих със залаганията и вече няма значение дали главата ми ще остане бистра или не.
Когато сервитьорката дойде, Ескаланте поръча две двойни водки.
— Не изглеждаш възбуден, както би трябвало да се очаква. Случвало ли ти се и преди?
— Никога в такъв размер — поклати глава Ескаланте. — Прав си, не съм толкова възбуден, както очаквах. Отговорът е, че мисля прекалено много, просто не мога да изключа мозъка си. Искам да кажа: нямаш представа какво става тук, вътре.
Поднесоха питието им. Ескаланте плати. Кинък вдигна чаша, чукнаха се.
— Е, нека частица от късмета ти премине и у мен.
Пиха.
Тогава Ескаланте започна да се смее.
— Странно е, но разбираш ли, държа един склад на Моухови роуд, работи денонощно и непрестанно мисля какво да прибера там, когато осребря чиповете и си събера багажа? Какво да оставя?
— Напускаш града?
— Нещо повече. Напускам града, щата, страната. Изчезвам. Ето какво означава всичко това — и Ескаланте вдигна кутията с чиповете — пет години, Дюк, пет години свобода. Говорех си, че някой ден ще го направя, но не бях убеден, че ще се случи. Ето защо не съм възбуден — не мога да спра за миг, за да се порадвам, просто искам да отлетя. Не ме интересува кой е първия самолет сутринта, няма значение колко рано излита, за където и да лети, аз съм там.
— Явно животът тук не ти е допаднал.
— Вече няма значение.
Ескаланте впери поглед в стоте чипа подредени в идеални редици. Проклетият Пинки, къде, по дяволите, бяха отишли с Жабешкия принц? Не че нещо с Кинък не бе наред, той бе обикновен особняк. Но Кинък не можеше да сподели подобно състояние с него, Кинък може да опита, но нищо повече. О, никак не бе достатъчно. Ник се извини, върна се при телефона, отново позвъни на Пинки и, по дяволите, никой не отговори, само един безкраен свободен сигнал. Затвори слушалката. Стомахът му отново се сви на топка или поне щеше да го направи, когато Кинък каза:
— Мога ли да почерпя по още едно?
— Няма да има „още едно“ — отвърна Ескаланте и бързо пресуши чашата си.
Кинък направи същото.
— Може би ще поиграя още малко. Сбогом, нощта не се разви според очакванията ми, но никога няма да я забравя.
Той стана и се отдалечи, облечен в безупречно ушития си скъп костюм с пистолета, прибран на сигурно място в кобура под мишницата.
Ескаланте поседя още минута, огледа „Силвър спуун“, запита се колко ли часове е прекарал в кафенето и дали нещо в заведението, освен маса номер седемдесет и пет, щеше да му липсва.
Не.
Стана. Чувстваше се странно. Седна. Отново бе нервен. Както в апартамента си. Стомахът му се бе свил на топка, ръцете му трепереха. Зачуди се дали да не си поръча още една водка, но се отказа. Стана и тръгна бавно, като стискаше в ръце кутията с чиповете, към другия край на казиното, където бе касата. Само трябваше да реши как да му изплатят печалбата — в стотачки или в хилядарки. Това не представляваше особен проблем. Защото нямаше значение, така или иначе сумата бе една и съща, можеше да я получи и в дребни монети. До касата оставаха двайсет крачки, десет и накрая се озова пред нея. И когато понечи да подаде кутията с чиповете, се случи най-ужасното нещо, най-лошата мисъл, която му бе минавала през главата — той се изплаши, че вълнението от постигането на мечтата ще го накара да се свлече безпомощен на пода на казиното… Защото, проумя той, мечтата, която го бе крепила, желанието да спечели стоте хиляди долара, означаващи свобода, пътуване, даващи възможност никога да не спи в едно и също легло два пъти…
Глупости, всичко това бяха глупости, една мечта на неудачник.
Защото истината — той замръзна при писъка на една жена, чиято ротативка бе ударила джакпот, — истината бе следната: сто хиляди долара не означаваха нищо.
Не.
По-лошо…
Те означаваха мъчение.
Да, първата година щеше да бъде страхотна. Но насред втората щеше да осъзнае, че му остава точно една година, докато преполови мечтаните пет, и всеки ден оттук нататък щеше да става все по-ужасен, все по-мъчителен, защото щеше да му носи не удоволствие, а болка от завръщането на същото място.
— Желаете ли нещо, сър? — попита го касиерката.
— Да — успя да каже той.
— Какво?
— Не зная… просто не зная — отвърна Ник Ескаланте и се отдалечи от касата.
Само Пинки можеше да му помогне, Принцът-жаба също, затова отново им позвъни, но чу същия неумолим сигнал.
Отиде в залата за кино — разновидност на лотото с хазартна цел, защото тя бе най-близо и се сви на един стол като държеше печалбата си в ръце. От какво наистина имаше нужда? През всичките тези години си бе повтарял, че има нужда от парите, които държеше в ръце. Но никога преди не бе притежавал сто хиляди долара. Никога не бе подлагал логиката си на изпитание — толкова непостижима му се струваше тази сума.
От какво наистина имаше нужда?
Затвори очи, извика в мислите си реки, градове, планини и небето, отвори ги и обходи с поглед вътрешността на казиното, без нито един прозорец, без нито един часовник. Най-после проумя от какво има нужда…
— Майната им на парите!
Достатъчно пари, за да не се върне никога. Проклетите пари щяха да му осигурят единственото, което имаше значение: свобода, вечна свобода.
Но докога? Никога не се бе занимавал с финанси. Никога през живота си не бе купувал или продавал дори една-единствена акция. Бе слушал за онези неща — наричаха ги облигации — не можеше да се сети… свободни от данъци, не знам си какво… Да, почакай… свободни от данъци общински облигации… И какъв доход носеха? Десет процента? Не, по-малко, най-вероятно осем. Осем процента. Взе лист и молив и се опита да пресметне колко пари му трябват, за да си осигури доход от двайсет хиляди годишно до края на живота си.
Всъщност не беше трудно. Осем процента върху сто хиляди правят осем хиляди свободни от данъци долара годишно. Умножени по две, стават шестнайсет хиляди годишно. Половината на осем бона е четири хиляди и така стават двайсет хиляди. Двайсет хиляди на година, освободени от данъци.
За да ги получи имаше нужда от двеста и петдесет хиляди долара.
Това означаваше да бъде независим от парите. Означаваше свобода, а той притежаваше сто и осем хиляди в чипове и десет в банкноти. Почти половината. Вероятно можеше да ги инвестира. Пинки щеше да му каже как, да ги инвестира внимателно и след пет, шест или седем години да разполага с необходимата сума.
Само че не можеше да чака пет, шест или седем години, бе сигурен. Осъзна и нещо друго. Отново ясно почувства тежестта на раменете си — късметът не го бе напуснал. Погледна часовника си: 3:55. Огледа се. Каси се бе върнала на масата си за блекджак. Отиде при нея, не каза нищо — просто извади един черен чип от джоба на жилетката си и го постави на масата. Тя раздаде. Той имаше осемнайсет, Каси имаше блекджак.
Това беше добре. Идеално. Нейният блекджак вече бе излязъл.
— Искам да играя на цялата маса, Каси. На всичките седем места.
Тя го погледна.
— И без ограничения в залозите.
— Трябва да получа разрешение.
— Добре.
Тя отиде при шефа на смяната и му прошепна нещо. Той погледна намръщено Ескаланте, сетне кимна одобрително. Каси се върна.
— Готово.
Ник извади останалите седем чипа от джоба си и постави по един на всяко място. Тя раздаде. Ескаланте имаше добри карти. Но Каси извади втори блекджак.
— Казах ти, Ники, убиец съм.
— Ти си котенце, повярвай ми.
Ескаланте отново почувства възбудата. Щастието бе изцяло на негова страна. Тя бе извадила два блекджека. А чувството от тежестта на раменете му бе далеч по-приятно от ласките на всяка жена. Почти всяка. Беше чудесно усещане. Пожела си да не го напуска никога, докато отваряше кутията с чипове. Сто хиляди черни красавици. Започна с малко, по хиляда на място.
Тя загуби.
Той удвои.
Той загуби.
Отново се върна на залози от по хиляда — спечели пет, изгуби два. Вдигна до три хиляди на място. На масата лежаха двайсет и един бона, когато шефът на Каси застана до нея. Горната й карта бе лоша за нея — шестица. Той бе сигурен, че няма да загуби, беше абсолютно убеден, че тя ще загуби.
Така и стана.
Ник погледна часовника си. Четири и три минути. А той бе стигнал — за миг се опита да пресметне, когато се отказа — някъде около сто двайсет и пет…
— Половината…
— Дай ми още една кутия за чипове, Каси.
Тя му я подаде. Ескаланте вече бе напълно спокоен, ръцете му не трепереха. Имаше лошо предчувствие за това раздаване, затова намали залога до един на място.
Каси извади късмет с двайсет и едно.
Ескаланте се усмихваше, докато тя прибираше чиповете, защото продължаваше да предугажда картите. Щастието все още бе на негова страна. И сега усещаше тежестта по-силно. Никога не бе правил толкова високи залози, но пое дъх и постави по пет чипа на място.
Тя загуби.
— Смяна на крупиетата — заяви шефът й.
— Направите ли го, аз си тръгвам. А едва ли желаете да отида да играя другаде, защото смятате, че ще започна да губя, нали?
— Тогава ще сменя картите.
— Ей, можеш да си смениш и бельото, задник, което не е лоша идея, ако нямаш нищо против намека.
Ескаланте взе чиповете и започна да пълни втората кутия. Наближаваше сто и шейсет. Каси разпечата четири нови тестета и започна да ги разбърква.
— Отивам да пийна нещо — каза Ник. — Каси, ще наглеждаш ли парите ми?
Тя даде положителен знак. Той бутна кутиите с чиповете към нея, отиде на бара, поръча си голяма водка „Финландия“ с лед и лимон и я пресуши на един дъх. Стори му се, че видя с периферното си зрение Кинък да седи сам на бара, плати и се върна на масата.
Ескаланте се поколеба, не чувстваше предишната тежест. Заложи само по един чип и загуби. При следващото раздаване изпитваше същото чувство и загуби само още седем хиляди. Тогава то се върна, тежестта бе по-голяма от преди. И той заложи страшно много — по десет чипа на място или общо седемдесет хиляди на масата. Картите му бяха добри и той се чувстваше спокоен. Изпита същото усещане както в апартамента на Де Марко, когато от устата му се изплъзна победоносен вик. Защото тя, Каси, щеше да загуби.
Така и стана.
— Още една кутия, моля — поръча Ескаланте. Каси му я подаде. Вече надминаваше двеста хиляди. За кой ли път погледна часовника си — 4:12. Реши да преброи внимателно чиповете си, за да разбере от каква сума се нуждае. Но гърлото му бе сухо. Помоли Каси да наглежда кутиите, отиде бързо до бара, поръча си чаша вода, изпия я, поръча още една, изпи и нея. Сетне взе голяма водка с лед и лимон и я изпи на един дъх, преди да се върне на масата.
Там вече се бе събрала тълпа. Най-малко двайсет души гледаха кутиите с чиновете и коментираха тихичко. Зад тях надничаше и Кинък. Ескаланте седна, усмихна се на Каси и преброи чиповете.
Двеста и седемнайсет хиляди долара. Не харесваше нечетни числа и затова заложи три хиляди и спечели.
Двеста и двайсет звучеше много по-добре.
Сега пред него стоеше следният въпрос: да се оттегли или да продължи бързо към вечността.
Бързината си имаше своите плюсове, но — не му се искаше да си го признае — приятно му бе да седи тук, да съзнава, че всички тези хора стоят зад него, наблюдават го и жадуват за частица от късмета му.
Заложи пет хиляди на едно място.
Тя го би.
Заложи десет хиляди.
Тя го би.
Двеста и пет.
Ескаланте я погледна.
— Защо си толкова злобна?
Тя сви рамене.
Ник взе пет черни чипа и ги подаде на Каси като бакшиш. Сетне се обърна към шефа й.
— Вече няма да е толкова злобна.
Бе слязъл до двеста хиляди и нещо в него му подсказваше да рискува, да заложи петдесет бона на едно място и ако спечели, да целуне всички за сбогом. Поколеба се, защото продължаваше да чувства тежестта на раменете си, щастието все още бе на негова страна, тежестта дори бе нараснала. Заложи десет и спечели с деветнайсет на осемнайсет.
Следващия път отново заложи десет, но и двамата извадиха по четиринайсет.
Удвои сумата, заложи двайсет, би я и вече притежаваше двеста и трийсет хиляди.
Двайсет хиляди до свободата. Повод за празненство, е, разбира се, не бе постигнал целта си, но човек не може да се оплаква от подобна нощ…
Само че Ескаланте не бе сигурен дали тежестта е все още там, на раменете му. Дали да рискува и да заложи двайсет? Ако спечели, край, но ако загуби, се връща на двеста и десет хиляди долара и ще му бъде трудно да навакса, ако щастието му го е напуснало.
Заложи десет, спечели. Вече имаше двеста и четирийсет, не се поколеба, заложи десет, загуби, двеста и трийсет, нови десет, нова печалба, двеста и четирийсет. Заложи десет за последно, загуби, по дяволите, върна се на двеста и трийсет. Двамата с Каси се редуваха и той трябваше да наруши ритъма, но като че ли не смееше. Заложи десет, тя загуби и Ник отново притежаваше двеста и четирийсет. Бог знае докога. Почувства тежестта, реши да разкъса веригата, заложи двайсет — при печалба щеше да има двеста и шейсет, при загуба — двеста и двайсет. Нямаше да е толкова зле, така си мислеше, докато не загуби и шефът на смяната се усмихна. Това вбеси Ескаланте и той заложи петдесет, но се отказа, защото бе ядосан, а човек върши глупости в яда си. Стана отново, бутна кутиите към Каси, изпи чаша вода и водка с лед и лимон и се върна. Паузата му подейства добре. Шефът на Каси можеше да се усмихва колкото си иска. Ескаланте отново се владееше, заложи петдесет и прие загубата, без да мигне, защото чувстваше тежестта на рамото си. Направи някои изчисления, погледна часовника си — 4:19 и отброи четирийсет и пет черни чипа, заложи ги на едно място, извади деветнайсет. Наблюдаваше как Каси изтегля шестица и пак шестица, тройка и петица или общо двайсет. Победи го.
— Добре — каза Ник Ескаланте.
— Приключваш ли? — попита Каси.
— Просто увеличавам оборотите. — Той бутна кутиите с чиповете към нея: — Тук има сто двайсет и пет хиляди долара. Преброй ги.
Тя погледна петте реда чипове.
— Давай.
— Сигурен ли си, Ники?
— Това е половината на двеста и петдесет, така че какво толкова?
Тя му подаде две карти. Седмица и десетка. Обърнатата й карта бе поп. Ник погледна първо нея, после другата й карта. Чувстваше се невероятно спокоен. Знаеше, както веднъж му се бе случило тази вечер, че другата й карта е десетка. Нуждаеше се от четворка, веднага, без да чака, но не би имал нищо против асо и тройка или две двойки. Така щеше да стигне двайсет и едно, и когато промълви: „Дай ми карта“, за миг помисли, че може би е сгрешил… нещо, може би погледът й, начинът, по който увиснаха раменете й, когато му подаде осмицата и го победи, защото другата й карта бе петица. Ако бе останал на седемнайсет, тя щеше да загуби. Майната му, това не беше важно. Важното бе, че му бяха останали десетте хиляди от Де Марко. Извади пачката от джоба си, заложи всичко и извади двайсет. Добре, но не достатъчно, за да бие нейния блекджак. Отиде на бара, изпи още една водка с лед и лимон, този път тройна доза, и още една. Когато понечи да плати, оказа се, че няма пари. Измина известно време преди да го проумее, защото ръката му все не успяваше да открие джоба му, а краката му трепереха. Направи опит да се хване за стола, не успя, завъртя се и падна по лице на пода. Стана или по-точно опита се да се изправи, но ръцете му не го задържаха достатъчно дълго. Преди да падне отново, видя нещо червено на пода — кръв, неговата…