Уилям Голдман
Остри оръжия (4)

Първа глава
Завистта на човечеството

Когато звънецът на апартамент 3506 иззвъня, Кинло погледна първо часовника си — минаваше два през нощта — а после и Тил.

— Какво мислиш, по дяволите? — попита Кинло.

— Мисля, че е звънецът, глупако — отвърна Тил.

— Зная, че е звънецът, разбира се, че е звънецът, не съм глух, зная какъв звук издават звънците. Питах кой е според теб, очакваш ли някого?

Тил поклати глава и посочи към спалнята.

Кинло погледна към притворената врата. Де Марко никога не затваряше вратата, когато чукаше някоя. Така всичко се чуваше. Де Марко бе в спалнята с една негърка и Кинло се надяваше, че той няма да я предложи и на него. Човек никога не знае с какво точно са заразени, но е сигурен, че са заразени с нещо.

— Ами вратата на спалнята?

— Не вратата, а зад вратата, Дани, може би той очаква някого.

Отново се позвъни, този път по-продължително.

— Ей, тъпанар — каза Тил, — не го оставяй да звъни повече.

— Искаш да отворя?

— Ей, с всеки ден ставаш все по-умен, направо е чудо.

Кинло с неудоволствие се откъсна от телевизора и отиде бавно до вратата, докосвайки инстинктивно пистолета, който носеше под сакото. Един ден щеше да си разчисти сметките с Тил. Само двамата в някоя стая. Всички ги смятаха за приятели, защото си приличаха — еднакъв ръст, еднаква възраст, еднакво руси. Но Тил смяташе Кинло за глупак и рано или късно щеше да си плати.

Кинло отвори вратата и се огледа. Видя някакъв странен на вид боклук от латиноамерикански произход. Не лицето му бе странно, а облеклото. Ботуши от кожа на гущер, черни кожени панталони, черно кожено яке, разкопчано до колана, множество пръстени и някакво златно бижу, което сигурно тежеше цял тон, окачено на златна верига около врата му. Най-голямото шибано бижу, което някога бе виждал — почти кръгло, но не съвсем.

— Искаш ли нещо?

— Да видя мистър Де Марко — отвърна странният латиноамериканец.

— По каква работа?

— Лична.

— Имаш ли уговорка?

— Не.

— Зает е.

— Ще почакам.

— Но не вътре — Кинло започна да затваря вратата.

— Не мисля, че на Бейби ще му хареса да стърча отвън.

„Това име ми е познато отнякъде“, помисли си Кинло, докато тръшваше вратата под носа на латиноамериканеца.

Когато Кинло се върна, Тил гледаше телевизия. От спалнята долитаха виковете на негърката, с която бе Де Марко. Това означаваше, че той почти приключва с нея. Обичаше да свършва едновременно с курвите. Тил се опита да се съсредоточи върху филма — тъп мюзикъл с Марио Ланца, но беше късно и нямаше голям избор. Надяваше се, че Де Марко няма да им предложи негърката. Не че имаше нещо против да бъде втори или да си я подели с Кинло. Работата бе там, че повече от секса си падаше по забавления като снощното, когато накрая наказа онова момиче на сервизното стълбище. Да гледаш мадамите как се гърчат беше супер. Вдигна поглед.

— Е?

— Погрижих се — отвърна Кинло. — Няма проблем.

— Това не ми харесва. Няма случай, когато да се справиш „без проблем“. Кой беше?

— Някакъв латиноамериканец. Искаше да се види с Де Марко, но нямал уговорка, затова го оставих да почака отвън. Бил приятел на Бейби.

Тил скочи.

— Казваш, че е приятел на Бейби и си го оставил отвън?

— Няма уговорка — сви рамене Кинло. — И не каза по какъв въпрос го търси.

Тил тръгна към вратата.

— Бейби не просто държи този хотел, целият град е негов, Кинло. Той е господарят тук, и не е хубаво да се ебаваш с приятелите му, нали?

Той оправи сакото си, отвори вратата и погледна мъжа с черното яке. Може да е латиноамериканец, може да е италианец. Ако се съди по бижутата, май е макаронаджия. Голяма златна дрънкулка висеше на синджир. В първия момент я взе за някоя от онези чифутски звезди, но тази имаше повече лъчи, май че бяха осем.

— Приятел си на Бейби?

— Не съм казал, че сме приятели. Но се познаваме от петнайсет години.

— Ти си…?

— Ник.

— За какво става въпрос? Ще те пусна вътре, ако ми кажеш. Може би.

— За момиче.

— Имаш момиче за мистър Де Марко?

— Искам да поговоря с него за едно момиче.

— Хубава ли е? Той харесва красиви и слаби. Ако не е такава, просто забрави.

— Току-що я описа.

Тил огледа мургавия мъж. Самият той бе висок един и деветдесет и пет и тежеше сто и десет килограма, но нещо в погледа на онзи не му хареса. Не. По-скоро държанието. Не помръдна, докато говореше. Стоеше неподвижно. През цялото време. Но какво толкова, по дяволите, този очевидно не бе въоръжен, а двамата с Кинло имаха ютии. Де Марко също. Глупаво е да се притесняваш заради някакъв макаронаджия, окичен с лъскави бижута, затова го покани с жест да почака вътре.

Когато затвори вратата, Тил чу Дани и негърката да крещят едновременно.

Де Марко лежеше гол на леглото и наблюдаваше как момичето се облича. Неговият старец щеше да побеснее, ако знаеше. Баща му не позволяваше да си има работа с цветнокожи и Дани никога не го бе правил до тази вечер. Тя се бе представила доста добре. И не миришеше на нищо друго, освен на парфюм, което бе хубаво.

— Джеси ли се казваше?

Тя кимна.

Де Марко я погледна. Беше хубава, приличаше на певицата в клуба, как, по дяволите, й беше името, май че Керъл. Да. Даян Керъл. А той приличаше на Сталоун. Трябваше да й направи деца, те щяха да бъдат много красиви.

— Готова ли си да повторим?

Тя се усмихна и протегна ръце.

— Все още треперя от всичко, което ми направи.

— Мога да издържа цяла нощ. Никога не се уморявам.

Тя отново кимна.

— Вярвам ти.

— Вече ще идвам по-често в града, два пъти годишно, а може би и повече.

— Обикновено се въртя в „Силвър спуун“.

— Знаеш ли кой съм аз?

— Зная само, че в леглото си цар.

— Аз контролирам Лексингтън, Кентъки.

Тя го погледна.

— Оу! Сигурно си по-възрастен отколкото изглеждаш.

— На двайсет и четири. Моят старец ми помага.

Но неговият старец беше болен. Това, което й каза, не бе истина. Но той щеше да поеме нещата в свои ръце, преди да навърши двайсет и седем. Освен ако проклетите доктори не бяха излъгали. И тогава нямаше кой да му натрапва тъпанари като Тил и Кинло. Гадни животни! Но баща му не преставаше да се безпокои за него. Баща му имаше куп врагове и единственият начин да го ударят, бе чрез сина му. Колко нелепо! Той можеше да се справи с всеки. Ако беше с мъж. Ако беше с жена, само след половин час тя щеше да го моли за още.

Джеси се облече и стана.

— Беше страхотна нощ — каза тя.

Де Марко сграбчи ръката й, стисна я здраво и започна да я извива. Чудеше се дали да не се позабавлява. Поне с това шоколадено бонбонче. Но чернокожите не бяха кой знае колко издържливи, трудно понасяха болката. Пусна ръката й и я остави да си иде. Тя му се усмихна и излезе. Той остана да лежи гол, пръстите му галеха „Завистта на човечеството“.

 

 

Когато започна да извива ръката й, Джеси реши, че е изпаднала в беда! Той бе от онзи тип мъже, които обичат да причиняват болка на жените — пролича си от начина му на правене на секс. Но тя се справи благодарение на умението си да се преструва, накара го да се мисли за някой див жребец, докато реалността бе по-близо до полудяло чихуахуа.

Докато се обличаше, ръцете й трепереха, защото и се искаше да побегне. Сега, когато излезе от спалнята, едва не хукна. Овладя се, влезе в хола, усмихна се на двамата руси гиганти…

И тогава видя Ескаланте да стои в ъгъла. Едва не му каза „здравей“, но бързо осъзна, че той не би искал да се разкрива.

Какво, по дяволите, търсеше при боклуци като тези?

Изведнъж се досети и ускори крачка, защото нейният доставчик на наркотици работеше нощем в спешното отделение на „Мемориъл“ и й бе казал в какво състояние бяха докарали Холистър предната вечер. Сигурно тези я бяха подредили така.

Джеси успя да завърти топката на бравата от втория си опит и когато най-после се озова в коридора, хукна към асансьора и занатиска проклетия бутон. Искаше да избяга далеч от апартамент 3506 преди там да стане страшно.

 

 

Веднага щом момичето си тръгна, Тил почука на вратата на спалнята.

— Да, влез.

Де Марко лежеше гол върху разхвърляното легло и се галеше.

„Свиня“, помисли си Тил.

Де Марко лежеше и наблюдаваше как Тил се опитва да гледа встрани.

„Завистливо копеле“, каза си.

— Да, какво има?

— Един човек иска да те види.

— Кой?

— Не знам, но познава Бейби отдавна и иска да те види заради някакво момиче.

Де Марко седна и разтри гърдите си. Може би Бейби му изпращаше подарък. Възможно е. Не, едва ли, но ако му изпращаше момиче, то сигурно щеше да си струва.

— Ще дойда след малко — каза Де Марко.

Тил кимна и излезе.

Де Марко отиде в банята и се напръска с „Брут“. Взе копринения си халат и го облече върху голото си мускулесто тяло, привърза го леко на кръста и влезе бос в гостната.

Веднага разбра, че Бейби не му е изпратил подарък. Бейби не би имал нещо общо с отрепка като този — с боти от кожа на гущер, смешни черни кожени дрехи и всички тия бижута. Той се усмихна и протегна ръка.

— Приятелите на Бейби са и мои приятели.

— Много любезно от Ваша страна, мистър Де Марко.

— Наричайте ме Дани, а Вие сте…?

— Ник.

След като се здрависаха Де Марко продължи да се усмихва. Застана прав зад бюрото и продължи.

— Е, Ник, разбрах, че става въпрос за някакво момиче.

— Да, сър.

— Аз съм голям почитател на секса с жени, а това включва и момичета — той се засмя. — Но само ако са красиви. Твоето красиво ли е?

— Беше.

— Моля?

Изгледа строго латиноамериканеца и видя ефекта от своя поглед — онзи започна да нервничи.

— Снощи, мистър Де Марко, към една моя скъпа приятелка е било проявено неуважение и реших, че въпросът може да се уреди.

— Неуважение? Съжалявам, Ник, но както казах, аз си падам по момичета. Сбъркал си стаята. Аз съм истински джентълмен, когато става въпрос за дами.

— Не смятам, че това, което сте направили, е проява на джентълмен.

— И какво съм направил, Ник? — Де Марко седна зад бюрото. Забавляваше се, този тъп латиноамериканец стоеше пред него, а зад гърба му бяха Тил и Кинло.

— Според нея сте извадили оръжие, пистолет, и сте го пъхнали в интимните й части, като сте я уплашили силно.

— Това не е неуважение, Ник, а само игра. Ние се забавлявахме.

— Е, според нея не е било много забавно. Случилото се по-късно, също не й е харесало.

— Разкажи ми подробно, Ник, друга игра ли е било?

Той изчака докато мижитурката в кожа се огледа и види Тил и Кинло.

— Няма смисъл да изпадаме в подробности, не съм запознат с тях. Тя не си спомня много, но бе оперирана в спешното отделение на „Мемориъл“.

Де Марко погледна горилите.

— Спомняте ли си нещо подобно? Тил? Кинло?

— Не, мистър Де Марко — отвърна Тил и Кинло повтори след него като ехо.

— Те лъжат, Ник.

— Зная. Вероятно започвате нова игра, този път с мен.

— Много добре, Ник. Чакай да си спомня: преди минута каза, че е било проявено неуважение и смяташ, че въпросът може да се уреди, нали така?

— Да, сър.

— Първо, няма как да проявиш неуважение към една курва, защото приятелката ти е точно такава, нали, Ник?

— Тя е истинска дама.

— А ти си нейният сводник, нали, Ник?

— О, не, мистър Де Марко.

— Какъв си тогава? Идваш тук в този шутовски костюм, приличаш ми на евтин мексикански сводник.

— Разбрали сте ме съвсем погрешно.

— С какво се занимаваш, Ник, след като не си сводник.

— С много неща, мисля, че съм в бизнеса с хора.

— Бизнес с хора? — засмя се Де Марко. — Откога не съм чувал да го наричат така. — Изгледа мъжа в кожените дрехи. — Ти да не падаш от Марс?

— Не, сър, тук съм, защото една моя близка приятелка…

— Млъкни, Ник!

— Да, сър.

Де Марко се изправи зад бюрото.

— Виж какво смятам аз, Ник, едно от момичетата на сводника е пребито, не може да работи и той е достатъчно тъп да поиска обезщетение, което да покрие загубите му.

— Разбрали сте ме погрешно, мистър Де Марко. При мен всичко е законно — Ник бръкна в десния джоб на коженото яке и извади нещо. — Вижте, кредитни карти, „Америкън експрес“, „Дайнърс клъб“, те са мои.

— Ти наистина си от Марс — Де Марко погледна Тил и Кинло. — Какво мислите?

— Както кажете — отвърнаха те в един глас.

— Какво пък, по дяволите, може би той е прав — Де Марко отвори чекмеджето на бюрото и извади пачка банкноти стегнати с ластик. — Тук са двайсет хиляди, ще компенсират ли неуважението?

— Много сте щедър.

— А ти си много глупав — Де Марко хвърли парите обратно в чекмеджето и извади пистолет. — Но въпреки че си глупав, вероятно знаеш какво е това.

Латиноамериканецът кимна.

— Виж, има си заглушител и всичко останало. Мога да пръсна капачките на коленете ти и в съседната стая няма да чуят нищо.

Като чисто и невинно момче, латиноамериканецът не можеше да откъсне поглед от пистолета.

Де Марко остави оръжието до парите и затвори чекмеджето.

— Няма да ти дам нито цент, Ник, но не се разочаровай, защото сега ще поговорим за нещо много важно — твоето бъдеще.

— Не може ли просто да си тръгна, а?

— О, разбира се. Въпросът е просто в какво състояние ще си тръгнеш и колко ще те боли утре. Сега, Ник, стари приятелю, ти имаш избор: мога да кажа „чао“, да ти махна с ръка и да си отидеш безпрепятствено или да накарам приятелите ми да те пребият. Кое предпочиташ?

— Да си отида безпрепятствено.

— И аз така предположих. Но ако го сторя, ако проявя щедрост, ако бъда толкова мил с теб, ще искам хората да го научат от устата ти. Искам да го чуя, Ник — кажи веднага колко съм мил. И ако ми хареса, ще те пусна.

— Вие сте много изискан човек, мистър Де Марко. Истински сладур. Щедър сте, не сте злопаметен, Вие сте най-добрият, върхът в еволюцията на човека.

— Не беше достатъчно, опитай пак — каза Де Марко. — Говори за моите достойнства. Направи го заради себе си, Ник. Последен шанс. Чакам.

Латиноамериканецът не промълви нито дума.

Де Марко гледаше новичкото му кожено облекло и се чудеше какво ли, по дяволите, се крие зад погледа му.

Мълчанието продължаваше.

— За какво си мислиш?

— … Шотландия…

Де Марко премигна.

— … за Шотландия, но вече изчезна…

— Той е луд — смая се Де Марко и направи знак на Тил и Кинло. — Пуснете го да си върви. Не го наранявайте, просто изпратете нашия приятел Ник до асансьора.

— Оттук, Ник — каза Тил и тръгна към сводника. По навик докосна пистолета под якето си като се чудеше дали този Ник ще им създаде неприятности или не. Не. Прекалено е уплашен. Вероятно щом стигнат до сервизното стълбище, ще започне да им се моли.

Кинло гледаше малоумника с кожените дрехи и се надяваше всичко да мине лесно, мижитурката да се окаже толкова глупав, че да мине между него и Тил. Но това нямаше да стане, никой не е толкова тъп, че да го заклещят по средата. Ако се случеше, щеше да бъде много хубаво, щяха да се затруднят по-малко.

Насочиха се към вратата и Кинло не можеше да повярва на очите си, когато онзи пусна Тил пред себе си, мина по средата и остави Кинло последен. Латиноамериканецът бе с гръб към него. Вървеше бавно, точно по средата. Кинло се усмихна леко, пое дъх, отпусна се малко и посегна към своя магнум.

Направо щеше да повярва в Господ.