Уилям Голдман
Остри оръжия (5)

Втора глава
Осемнайсет секунди

— Вие сте много изискан човек, мистър Де Марко — разбърза се Ник Ескаланте. — Истински сладур. Щедър сте, не сте злопаметен, Вие сте най-добрият, върхът в еволюцията на човека.

— Не беше достатъчно, опитай пак. Говори за моите достойнства. Направи го заради себе си, Ник. Последен шанс. Чакам.

Ескаланте стоеше там, облечен като сводник, и се взираше във фигурата, която наподобяваше тази на Сталоун. Дотук събитията се бяха развили отлично, както бе предположил. Историята със сводника бе свършила работа, защото той искаше първо да поговори с тях, а не просто… Винаги е от полза — поне за него бе така — да изпитваш антипатия към врага. Не е необходимо да го мразиш. Достатъчно е да го презираш. За предпочитане е да се отвращаваш от него. А най-добре е да изпитваш погнуса.

Ник изпита тези три чувства към мъжете в стаята заради думите отправени към него, заради стореното на Холи. — Беше напълно достатъчно.

Просто не искаше да се бие с тях.

Не ставаше въпрос за страх. Разбира се, двете горили бяха изключително силни. Млади. Професионалисти. Изпитваха удоволствие от работата си, ако Холи можеше да служи за доказателство. А върху него, несъмнено, щяха да се потрудят повече. Да го пребият и то бавно. Но в миналото Ник често бе изпитвал болка, и то такава, каквато тези двамата никога нямаше да успеят да му причинят.

Не, не се боеше от Тил и Кинло. Изпитваше…, просто бе толкова уморен от всичко. От нападенията, от насилието. За пет хиляди дни човек е в състояние да се отегчи от всичко. Може би ако се остави да го пребият и полежи за един или няколко месеца, ще разполага с време за размисъл, да подреди отново някогашните си приоритети.

Изведнъж, фактът, че той все още бе майстор на хладните оръжия за него загуби значение. Ескаланте стоеше, без да помръдне, размишляваше ли размишляваше, защото някога, разбира се, това бе имало огромно значение. А сега се питаше защо.

Да ги остави да го пребият. Ще положи всички усилия да притъпи болката. Къде можеше да отиде? В Шотландия! Да, в Шотландия. През годините бе имал неколцина клиенти от Шотландия, които — когато му се бе удавал случай — бе разпитвал подробно. Знаеше, че ако пътува на автостоп, единственият му багаж е една раница и не бърза за никъде, то Шотландия се разкрива в цялата си прелест, особено ако навлезе в нея по шосе А 68. Тогава би се изкачил високо, и ако времето е ясно, когато стигне до Картър Бар и Лоулендз, пред него биха се разкрили низините, които се простират чак до хоризонта.

А Единбург! С Принсез стрийт, най-красивата — всички го потвърждават, — несъмнено най-красивата главна улица във всички градове по света. На високия хълм срещу строените в редици магазинчета се издига замъкът. От него се разкрива панорама, пред която бледнее дори гледката на низините.

А сетне шосе А 96. То лъкатуши към Инвърнес, и ако тръгне по него, накрая ще се озове край едно езеро — не кое да е езеро, а Лох Нес, където Неси надлъгва света столетия наред.

Би продължил на север, все така на север, защото трябва да види Планините. Нищо на света не може да се сравнява с ръбестите върхове на огромните хълмове, които се спускат към шосето и заблуждават, че са с няколко хиляди метра по-високи.

А остров Скай, където хората са толкова любезни с гостите, които са много малко и идват най-вече заради спокойствието! Там за един ден може да си създаде повече приятели, отколкото за пет хиляди дни прекарани на друго място.

А най-накрая по обратния път към Форт Уилямз — най-голямото самохвалство на шотландците, — защото там се издига замъкът Инвърлохи. Истински замък с може би една дузина стаи за гости и с кухня, която не отстъпва на нито една друга във Великобритания. Ястията, които поднасят, са съвършени, но ако някъде се опитват да надминат съвършеното, то това е в замъка Инвърлохи, с тяхната яребица с хрупкаща препечена кожичка. Към нея поднасят само най-отбрани вина, вероятно бургундски…

… червено бургундско…

… бургундско с цвят на кръв…

Сега, като гледаше право в Де Марко, Ескаланте усети, че започва да губи контрол. Образът на замъка избледня. Знаеше какво става.

Мозъкът му на влечуго вземаше връх.

Повечето хора не го знаят, а и едва ли им трябва, но вътре в черепа си всяко човешко същество има и мозък на влечуго. Един доктор, май се казваше Крамър, го бе описал подробно. Този мозък е остатък от далечното минало и с течение на времето сегашният, който считаме за свой мозък, е израствал върху по-старите клетки на влечуговия.

Мозъкът ни на влечуго е винаги с нас. Никаква хирургическа намеса не може да го отстрани. Той дава всичко на всичко пет импулса: иска да спи, да яде, да се бие, да прави секс и да убива. В него няма клетки за приятелство или любов. Те са в горния мозък, онзи, който използваме.

През по-голямата част от времето, но не винаги. Защото мозъкът на влечугото стои скрит във влажния мрак. Винаги е бил там и винаги ще бъде. Във всеки от нас. Чака…

— За какво си мислиш?

— За Шотландия, но вече изчезна…

— Той е луд — каза Де Марко и направи знак на Тил и Кинло. — Пуснете го да си върви, не го наранявайте, просто изпратете нашия приятел Ник до асансьора.

Ескаланте видя Тил да тръгва към него и да бърка инстинктивно под сакото си, където го чакаше пистолетът му. Хвърли поглед и към Кинло, мина между двамата, защото един от принципите, изложени в глава „Отстъпи, за да спечелиш“ от книгата на Макшейн „Нашият приятел насилието“, гласеше, че когато влизаш в битка с опитен противник, често пъти най-умният ти ход е този, който ти се струва най-глупав. Всеки знае, че най-лошото място е между враговете ти, защото окажеш ли се там, се излагаш на риск. Той обаче е оправдан, тъй като врагът се отпуска, става прекалено самоуверен.

Както преди всяка битка и сега Ескаланте почувства топлина, топлина, чийто източник бе в слабините му.

 

 

— Оттук, Ник — каза Тил.

Ескаланте остави Тил да го поведе към вратата. Последва го, като предостави на Кинло, който вървеше на крачка зад него, възможност да го вижда добре. Вървяха бавно. Бяха се подредили точно както Ник искаше.

Топлината в слабините му се усили, защото, ако си опознал насилието, ако го разбираш и ако си го овладял, знаеш, че то няма общо с филмите на Брус Ли, където смъртоносните удари имат ефекта на дъждовни капки. Истинското насилие означава бързина, защото тялото е по детски беззащитно. Ако знаеш къде да атакуваш, това, което ще се случи — дали ще спечелиш или загубиш, — няма да трае дълго. В началото, докато се учеше, му бе необходима половин минута, а когато навлезе във форма — много по-малко от едно „Добър ден“.

Изцяло бе попаднал под контрола на мозъка си на влечуго. Топлината ставаше все по-силна. Предусещаше насилието, но насилието можеше да бъде негов приятел. Ескаланте не бе в състояние да промени нищо. Някои хора бяха отлични шофьори, други умееха да печелят пари, а той изглежда се чувстваше най-добре, когато… болката витаеше във въздуха.

Започна се. През първата секунда не се случи нищо необичайно. Всъщност, никой освен Ескаланте не знаеше, че се е започнало. Де Марко седеше зад бюрото си в дъното на стаята на няколко метра от тях и наблюдаваше с интерес. Главата му бе килната наляво. Кинло протегна ръка към пистолета си, приближавайки латиноамериканеца откъм гърба му. Отпред Тил също понечи да вземе своя, когато чу неочакван звук — хрущене, чийто източник несъмнено бе Кинло, на няколко крачки зад него. Но причината, за звука бе следната: с десния си ботуш от кожа на гущер Ескаланте внезапно бе изритал Кинло в капачката на лявото коляно. Ботушът не само бе тежък, но имаше и остър метален обков отзад. От разнеслия се звук Ескаланте разбра две неща: че Кинло ще изпищи, но не и преди третата секунда и че е останал без капачка.

През втората секунда Де Марко, който стоеше зад бюрото, чу звука, но не разбра добре какво го е породило. Главата му стоеше все така наклонена на една страна. Единственото, което направи, бе да примига бързо няколко пъти. Кинло от своя страна не усети нищо, в този миг огромното му тяло сякаш бе вцепенено. Отпред Тил ускори движението на дясната си ръка към пистолета и едновременно с това започна да обръща туловището си назад, за да види какво става. Ескаланте на свой ред пристъпи бързо напред — по-далеч от Кинло, но близо до Тил.

През третата секунда не се случи нищо особено. Ескаланте продължи движението си напред, поднесе дясната си ръка пред тялото, а сетне я премести отдясно. Де Марко изцъкли очи. Тил почти бе успял да извади пистолета си и да се обърне назад. А болката от счупената капачка достигна до мозъка на Кинло и той запищя неистово.

Четвъртата секунда бе изключително важна. За първи път Де Марко осъзна, че трябва да се намеси и се надигна от стола. Кинло изпитваше силна болка и се преви на две. Ескаланте насочи изпънатата си дясна ръка към обърнатото лице на Тил. В юмрука си държеше кредитните си карти — те бяха истински или по-точно, някога бяха истински, защото срокът им бе изтекъл, а ръбовете им бяха така остро изпилени, че щом ги прокара бързо по челото на Тил, рукна кръв и го ослепи. За миг.

Петата секунда бе критична за Ник Ескаланте. Пристъпи бързо към Кинло, сграбчи го, изправи го така, че гигантът да се озове зад него и придърпа ръцете му около тялото си. Де Марко вече се бе изправил, а Тил напълно безуспешно се опитваше да отвори очи.

През шестата секунда изправеният Кинло изпищя отново, докато Ескаланте не направи почти нищо, просто прибра глава към гърдите си. Де Марко извика за първи път. „Спрете го“ бе единственото, което успя да изрече, докато Тил вдигне ръцете си — в едната държеше пистолета — и се опита да спре рукналата кръв, която пареше очите му.

Седма секунда: Ескаланте, с цялата си сила, рязко изви главата си назад. Черепът му срещна някои части от лицето на Кинло — най-вече носа и скулите. Де Марко понечи да отвори чекмеджето на бюрото. Побеснял, ослепелият Тил започна да псува.

През осмата секунда Ескаланте пристъпи встрани от Кинло и русият гигант с разбито лице се свлече на пода. Де Марко постави ръка на дръжката на чекмеджето, в което бе пистолета. Тил продължи да псува несвързано.

Деветата секунда бе изключително спокойна. Кинло лежеше замаян на пода. Де Марко отвори чекмеджето. Ослепелият Тил размахваше пистолета си, а Ескаланте направи две бързи крачки към него.

Десетата секунда се оказа фатална за Тил, тъй като Ескаланте рязко удари кървящия мъж в адамовата му ябълка. Макар ударът да бе къс, той бе нанесен ужасяващо силно и точно. Острите кокалчета опряха в ларинкса и нарушиха дишането му. Де Марко най-сетне достигна своя пистолет със заглушител.

През единайсетата секунда Ескаланте се метна напред. За миг тялото му се озова успоредно на килима и той прибра дясната си ръка към гърдите. Тил се олюля назад, опитвайки се да запази съзнание. Кинло се строполи на пода; с едната ръка бе покрил коляното си, а с другата — лицето си. Де Марко извади пистолета и се приготви да стреля.

Той натисна спусъка в дванайсетата секунда и куршумът прониза мястото, където се бе намирал Ескаланте миг преди да се наведе надолу. Тил се олюля, хвана се за гърлото, изпускайки своя пистолет. Кинло продължи да се въргаля по пода, докато с дясната си ръка Ескаланте откопча тежкото осмоъгълно бижу от тънкия златен синджир.

През тринайсетата секунда той залегна на лявото си рамо, претърколи се и бързо се изправи на коляно. Де Марко държеше отскочилия след изстрела пистолет. Тил падна до Кинло, като и двамата правеха странни движения, лежейки на пода в апартамента в хотел „Крез“.

Де Марко изстреля втория си куршум през четиринайсетата секунда. Отново не уцели мишената си. Тил и Кинло продължаваха да лежат както преди малко. Ескаланте се бе подпрял на едното си коляно и в дясната ръка държеше тежкото осмоъгълно остро златно бижу.

През петнайсетата секунда Ескаланте, без да си задава въпроси, разбра, че победата му е в кърпа вързана. Да, трябваше да доведе до край някои ходове, но той ги бе усвоил до такова съвършенство, че вероятността Де Марко да стреля за трети път или дори да го уцели клонеше към нула. Намираше се на три-четири метра от него, когато метна златното бижу към двойника на Силвестър Сталоун. Можеше да го запрати към очите или носа, но тъй като Де Марко бе приказлив, Ник реши, може би символично, че устата е най-подходящата цел. Де Марко стоеше неподвижен след втория изстрел, единствено пистолетът отскочи в ръцете му. Нищо ново в движенията на Кинло и Тил — те бяха вън от играта.

Златният осмоъгълник попадна в целта си след по-малко от секунда, така че няма да бъде съвсем точно, ако кажем, че това се случи в шестнайсетата секунда. Ескаланте се бе подпрял на коляното си, когато тежкото бижу порази устата на Де Марко, счупи предните два зъба, заби се над езика, и разцепи устата му на две. Рукна кръв и Де Марко изгуби равновесие.

Седемнайсета секунда: Ескаланте се изправи на крака. Де Марко изгуби самоконтрол и се строполи безпомощен на стола си.

Последна, осемнайсета секунда. Ескаланте стоеше прав. Де Марко падна лошо и удари главата си зад бюрото, в ъгъла, където се съединяваха подът и стената. Никаква промяна в състоянието на Тил и Кинло.

 

 

Какво изпитваше Ескаланте в този миг? Той не знаеше. Изби го пот, когато се завъртя и огледа трите тела на пода. Усещаше биенето на сърцето си. Топлината в слабините му не бе изчезнала, значи мозъкът на влечуго все още го контролираше, Ник не се съмняваше в това.

Тогава, почти несъзнателно, от гърлото му се разнесе вик, силен и див, вик на… на какво? Смути се от звука (мозъкът на влечуго се оттегляше, бързо-бързо си отиваше, но никога напълно).

Вик на победител, може би. Беше ясно от доказателствата на пода около него.

„Станалото — станало“, отбеляза той. Какво толкова лошо имаше в победата?

Залови се за работа в пълно мълчание. Всъщност, мълчеше той; около него, от другите трима мъже, се носеха стенания. От единия си джоб извади кълбо корда, отряза част от нея с острия пръстен, който не му се бе наложило да използва, хвана двете горили, опря гърбовете им и завърза ръцете и краката им. Направи го така, че ако започнат да се съпротивляват — в което се съмняваше, — но ако все пак започнат да се съпротивляват, кордата да ги стегне още по-силно. После взе пистолетите им, както и този на Де Марко и ги струпа накуп върху масата. Взе златния си осмоъгълник, почисти го от кръвта и го закачи отново на златната верижка около врата си. Вдигна Де Марко и върза ръцете и краката му за стола край бюрото. Накрая взе телефона, набра номера на кабината в ъгъла на фоайето, където го очакваше Холи, и когато тя се обади, й каза да се качи горе. После отиде до прозореца и се загледа в декемврийската нощ, очаквайки Холи да почука на вратата на апартамент 3506.

Той отвори и тя пристъпи вътре. Шапка с воал прикриваше израненото й лице. Ник се бе съгласил да й помогне и преди два часа се бяха разделили, защото Холи трябваше да се „подготви“, каквото и да означаваше това. Той бе отишъл до апартамента си, за да се преоблече, а тя го бе взела с колата си, бе сложила нещата си в багажника. Бяха спрели пред „Крез“, но тя се бе притеснила, че бие на очи с този воал. Ник я бе отвел до телефонната кабина, уверявайки я, че никой няма да й обърне внимание. Наредил й бе да изчака половин час — ако дотогава не й се обадел, никога нямало да го направи. Тя бе свела глава.

Сега Холи влезе в хотелския апартамент, огледа се и спря погледа си на Дани де Марко. Доста време тя го наблюдаваше. Накрая каза:

— Да, той е.

— Исусе, дано да е той, защото ако не е…

Де Марко започна да идва в съзнание. Премигна бавно. И двете страни на устата му продължаваха да кървят, кръвта се стичаше от двете страни на брадичката му и капеше върху халата.

Холи свали шапката с воала и я остави заедно с чантата си върху телевизора. Беше облечена в черен спортен панталон и блуза с индийски десен. Имаше хубава фигура, стегната както винаги, но когато направеше някое движение, си личеше, че я боли. Пристъпи към Де Марко.

— Помниш ли ме?

Той се поколеба.

— Разбира се. Ти си момичето, с което се позабавлявахме снощи.

— Точно така. И на мен ми беше толкова приятно, че не ми се тръгваше. Исках да продължи вечно, знаеш ли какво имам предвид?

Ескаланте отстъпи крачка назад, без да откъсва поглед от тях.

Де Марко премигна и го попита:

— Какво е намислила?

Ескаланте поклати глава, продължи да наблюдава Холи и не каза нищо.

Холи коленичи край Де Марко и разтвори халата му.

— Завистта на човечеството — констатира тя.

Де Марко идваше бързо на себе си.

— Знаеш ли кой съм аз?

— Разбира се — отвърна Холи. — Ти си домакинът на партито.

Тя стана, отиде бавно до телевизора, поколеба се за миг, отвори чантата си и бръкна в нея.

— Божичко! — възкликна Ескаланте, като я видя да вади огромни градински ножици и да щраква рязко с тях. Металическият звук накара русите горили да престанат със стенанията.

— Какво, по дяволите, прави тя? — изкрещя Де Марко.

Ескаланте замълча. Самият той се чудеше какво ли е намислила Холи.

— За пари ли става въпрос? — попита Де Марко и впери поглед в Ескаланте. — Разбира се, всичко е заради пари, вземи ги, вземи двайсетте, за Бога.

— Какви двайсет? — обади се Холи.

— Двайсетте хиляди. В горното чекмедже на бюрото.

Холи отиде до бюрото, взе пачката банкноти пристегнати с ластик и я хвърли към Ескаланте.

— Не става въпрос за пари — отговори тя тогава. — Става въпрос за любов.

Отново изщрака с градинските ножици и когато пристъпи към Де Марко, той закрещя.

— Не бях аз… нищо не съм направил. Те го направиха… и двамата… Кинло и Тил го направиха.

„Лош ход“, помисли си Ескаланте. В мафията подобен тотален страх не се цени много.

— След… — прошепна Кинло, единственият, който можеше да говори, — … ние го направихме след…

— Млък! — заповяда Холи, обръщайки се към русия гигант.

Ескаланте я погледна. Тя бе объркана. След всичко, което му бе разказала за случилото се снощи в този апартамент, явно бе имало и друго, за което не бе намерила сили да му признае. За миг, неговото златно момиче, златната звезда, се озова тук при него, за първи път той бе доволен от свършената работа.

Холи отиде до Де Марко и коленичи край него.

— Надявам се да съм ги наточила добре — каза тя. — Наистина се надявам. Нека да видим.

Много бавно и грижливо, сякаш бе хирург, тя взе увисналия член на Де Марко, издърпа го и прекара острието по кожата на върха му.

Ескаланте се втренчи в появилата се капчица кръв, раната бе съвсем малка.

Де Марко я гледаше вцепенен; вероятно на него не му се струваше толкова малка, защото започна да се моли:

— Остави ме, Исусе, остави ме, сбъркала си нещо, аз съм добър човек…

Ескаланте го слушаше и си спомни как бе използвал някои от тези думи само преди по-малко от двайсет и четири часа, на паркинга, умолявайки Озгуд Пърси да не го бие повече.

— … остави ме… Аз съм добър човек, остави ме…

— Значи не си ми ядосан? — попита Холи.

— Не — отвърна Де Марко и направи безуспешен опит да разхлаби кордата.

— Добре, ’щото, и аз не съм ти ядосана и ще ти дам същата възможност, каквато ти на мен. Кажи ми, че ме обичаш и ако ти повярвам, ще ти го оставя. Но ако не ти повярвам, значи си лошо момче. И тъй като лошите момчета трябва да бъдат наказвани, ще си тръгна със „Завистта на човечеството“.

— Обичам те.

— Не мисля, че беше искрено. — Тя се обърна към Ескаланте: — Смяташ ли, че беше искрен?

Ескаланте поклати глава.

— Ти решаваш.

Холи отново изщрака с градинските ножици.

— Последен шанс — погледна тя към Де Марко.

— Обичам те, по дяволите, обичам те, да… наистина, обичам те… — Той дишаше тежко. — Обичам те… — Де Марко пребледняваше… — Аз… — зашептя, — … недей, моля те, моля те, сгреших… Всеки може…

Това бяха последните му смислени думи, защото избухна в плач, по лицето му се стичаха сълзи на паника.

Ескаланте погледна двамата гиганти на пода, които наблюдаваха сцената. Отново лош ход от страна на Де Марко. Най-лошият. „Не можеш да цивриш така“, се четеше в изпълнените с презрение очи на Кинло и Тил. Колко ли трябваше да им плати Де Марко, за да купи вечното им мълчание за видяното, че се е пречупил под натиска на една опозорена жена.

Де Марко припадна, главата му клюмна върху гърдите.

Холи не се поколеба нито за миг. Тя остави градинските ножици върху бюрото, отиде до телевизора, сложи си шапката, увери се, че воалът прикрива лицето й и взе чантата си.

Ескаланте отиде до вратата. Холи застана до него, обърна се и огледа пораженията.

— Съжалявам, че не взех фотоапарата си — приключи тя.

Излязоха в коридора и тръгнаха мълчаливо към асансьора. Когато слязоха във фоайето, Ник я изпрати до най-близкия изход. Придружи я в студената нощ чак до колата.

— Искаш ли да те откарам?

Ник кимна. И двамата влязоха вътре.

Тя потегли.

— От нас става екип.

— Бяхме екип. Не можеш да се върнеш повече тук.

— Знаеш ли какво? Не искам да те шокирам, но на света има много по-прекрасни места от „Медоуз“, като…

— Не ми казвай къде отиваш. Не искам да знам, това е най-сигурният начин да не те издам.

— Толкова ли си сигурен, че ще тръгнат по дирите ти?

— О, разбира се.

— Можеше да ги убиеш.

— Старая се да не го правя.

Холи сви по неговата улица и намали скоростта, щом наближиха блока му.

— Ще се обаждам често, няма да те забравя.

Той кимна.

— Но ти няма да можеш да ми се обаждаш, защото няма да знаеш къде съм.

— Прави каквото си решила, Холи.

— Каквото и да означава това?

— Опитваш се да постигнеш нещо по своя заобиколен начин и съвсем скоро ще се разбъбриш.

Тя се засмя.

— Никой не ме познава по-добре от теб, но този път грешиш.

Той извади пачката банкноти.

— Сигурно става въпрос за тях?

— Не. И този път грешиш. Задръж ги всичките. — Тя спря колата, но остави двигателя да работи. — Ти пое всички рискове, не искам нито цент.

— Да не се разделяме с лъжа, Холи.

Тя го погледна в мрака.

— Добре, искам половината. Мен пребиха.

Ескаланте се засмя и махна ластика. Банкнотите бяха от по сто долара. Отброи нейния дял. Тя взе парите и ги пъхна в чантата.

— Сигурна съм, че един ден ще имаш и останалите деветдесет хиляди.

Той отвори вратата.

— Гледай тези непрогледни черни нощи да не се повторят.

— Обещавам. — Тя се пресегна и го докосна по ръката. — Благодаря ти за всичко. Искам да знаеш, че никога нямаше да те помоля за помощ, ако бяха повече от трима.

— Да не се разделяме с лъжа, Холи.

Тя се засмя.

— Добре, може би петима. Щеше ли да се справиш с петима, а, Мекс?

— Щеше да ми бъде трудно.

Ескаланте излезе, затвори вратата и заобиколи откъм нейната страна.

— Знаеш ли кое е най-шантавото нещо, Ники? Достави ми удоволствие да го гледам как се гърчи.

Тя го целуна, прегърна го за миг и го пусна.

— Познавам те от времето, когато носеше тиранти — отвърна Ник Ескаланте.