Сандра Браун
Скрити огньове (3)

Трета глава

Лорийн онемя. Тази Оливия Локет да не е луда? Аристократичното лице, извърнало към нея неумолимия си поглед, не издаваше никакви чувства.

— Това е невъзможно — прошепна Лорийн без глас и думите й едва се чуха.

— Страхувам се, че е истина, мис Холбрук. От известно време насам той не се чувстваше добре. Сам ми го каза, като се върна от Ню Йорк, където бе ходил да се консултира със специалист по сърдечни болести. — Тя млъкна за момент и погледна към сина си, който, все още подкрепян от Пепе, тъкмо завиваше зад ъгъла на къщата. — Снощи Джаред и Бен се скараха. След като Джаред замина, Бен получи пристъп. Почина тази сутрин — повтори жената.

Очите на Лорийн се напълниха със сълзи.

— Съжалявам — каза тя. Какво щеше да прави сега? — Нямах никаква представа, че е болен. Моля ви да ми повярвате, мисис Локет.

Оливия погледна Лорийн в лицето и каза със същия отсечен глас, с който се бе обърнала към Пепе:

— Ще обсъдим това някой друг път. Идните няколко дни се настанете в стаята си и посвикнете малко с обстановката. Към вас ще е прикрепена Елена. Принудена съм да ви помоля да си стоите в стаята колкото е възможно повече. Присъствието ви тук в тези трудни времена е доста неудобно. Разбирате ли?

Лорийн само кимна.

Обръщайки се назад, тя насочи поглед към Ед Травърс, който продължаваше да стои в подножието на стълбата с притисната към гърдите шапка. Широко отворените очи и отпуснатата от изумление уста издаваха смайването му от новината за смъртта на Бен Локет.

— Благодаря ви за помощта, мистър Травърс. Бяхте много любезен — каза му Лорийн.

Началникът на гарата отвърна скромно:

— Винаги на вашите услуги, мис Холбрук. Ако мога да направя нещо за вас, само ми кажете. — И вдигна изразително ръце.

— Благодаря — смотолеви Лорийн.

— Мисис Локет, с ваше разрешение, ще съобщя на властите за кончината на Бе… на мистър Локет.

— Погребението ще бъде вдругиден точно в два часа. Вашата помощ е винаги добре дошла, мистър Травърс. Както и вашата дискретност.

Последните й думи прозвучаха почти като заплаха. Ед Травърс кимна и нахлупил шапката на главата си, се върна при каруцата.

Лорийн последва Оливия в къщата.

Впечатлението, добито от кратките погледи, с които едва сварваше да огледа дома на Бен, бе добро. По цялата дължина на къщата имаше широко фоайе с наредени от двете страни стаи. Стълбището бе точно срещу входната врата и в горния му край от него тръгваха три коридора.

Лорийн и Оливия се изкачиха по стълбата, завиха надясно и минаха през огромен и добре осветен коридор с врати от двете страни — вероятно това бяха спални. В края на коридора Оливия се спря и отвори една врата. Както цялата дограма в къщата, и тази врата бе боядисана със снежнобяла боя. Лорийн пристъпи след Оливия в стаята, в която щеше да прекара в усамотение следващите няколко дни.

Е, щом така или иначе ще бъда затворничка, поне килията си я бива, помисли си тя. Малката стая бе едно от онези кръгли помещения на втория етаж, които забеляза отвън на идване. Беше много приятно мебелирана. Подът бе от дъбов паркет и по него тук-там бяха пръснати килимчета. Сложна система от дантели и някакъв нежен плат оформяха балдахина над огромното четири колонно легло. Стените бяха покрити с тапети в убито жълт цвят — майсторски и с вкус направена работа. Имаше още гардероб, мивка, библиотека, люлеещ се стол с кръгла масичка до него и още една, по-малка масичка до леглото. Свежи цветя пълнеха няколкото вази в стаята и въпреки че в момента завесите бяха дръпнати, Лорийн разбра, че сутринта слънцето ще залее стаята с празнично сияние и ще я направи още по-уютна. Някой бе пожелал да я настани удобно.

— Прекрасна е, мисис Локет. Благодаря ви.

— Значи нямате нищо против да постоите в нея през следващите няколко дни, докато отмине шумотевицата около погребението.

Лорийн искаше да присъства на погребението. Но нещо в държането на жената ясно й подсказа, че тя яростно ще се съпротивлява на всеки опит на Лорийн да се появи на него.

— Банята е тук — посочи тя една врата. — От другата й страна също има врата, но тя е заключена. Няма защо да се притеснявате, че някой може да ви обезпокои.

Или пък аз да обезпокоя някого, помисли си Лорийн.

— Елена скоро ще ви донесе вечерята. Ако имате нужда от нещо, обръщайте се към нея. Тя е изцяло прикрепена към вас.

Виждайки, че се готви да излезе от стаята, Лорийн я спря.

— Мисис Локет, много съжалявам за съпруга ви. Той беше…

— Да — прекъсна я Оливия. — Лека нощ, мис Холбрук.

Лорийн седна в люлеещия се стол и се опита да обмисли събитията, случили се от пристигането й насам.

Бен Локет мъртъв! Не беше възможно. Цели седмици си бе представяла откритото му лице и бе чувала гласа му да я вика да дойде тук. Сега той бе мъртъв и нейното бъдеще, меко казано, бе несигурно.

Чак когато седна, осъзна колко е уморена. Безкрайните дни и нощи в претъпканите вагони, изнурителното пътуване от Остин с този ужасен човек, проснат отзад, докато баща му е лежал вече мъртъв, а след това и посрещането на Оливия… Твърде много й се бе насъбрало. Лорийн отпусна глава на малката възглавничка, прикрепена към облегалката на стола, и потъна в дълбок сън.

Бе събудена от нечий настоятелен глас и силно разтърсване на рамото. Махай се, помисли си тя. Не искам да се събуждам, защото се случи нещо ужасно. Не искам да си спомням.

Досадникът обаче не се отказваше. Лорийн се събуди и се взря в най-черните и най-влажни очи, които някога бе виждала. Огледа и останалата част от лицето. Бе мургаво, гладко, без нито едно петънце и много красиво. Усмивката бе открита и топла, гласът — мек и успокоителен.

— Бедната сеньорита. Толкова уморена, че заспива на стола. С шапка на главата? Без вечеря? Без баня? Елена ще ви помага, si.

— Елена? Аз съм Лорийн. Здравей!

Лорийн се улови за приятелското държане на момичето като удавник за сламка.

— Толкова сте красива, сеньорита. Но мисля, вие бъдете по-хубава, след като изкъпвате. Аз приготвя водата. А вие се съблича, si?

Елена се отдръпна назад и Лорийн видя издутия й корем, свидетелстващ за напреднала бременност. Дали Оливия не крие Елена, като „прикрепя“ камериерката към нея? Състоянието й без съмнение поставя в неловко положение семейството й, както и евентуалните им гости.

Елена в никакъв случай не бе на повече от шестнайсет-седемнайсет години и, изглежда, въобще не се смущаваше от състоянието си, и то толкова близо до края му. Гърдите й бяха големи почти колкото корема и висяха свободно и невъзпирани от нищо, опъваха бродираната бяла блуза.

Тя се заклати към банята и продължи весело да бърбори на някаква забавна смесица от английски и испански. Темите, които обсъждаше, се сменяха със същата бързина, с която работеше и неуморният й език. Когато се върна в спалнята и видя, че Лорийн все още не е помръднала от мястото си, тя й се скара:

— Сеньорита, вода изстива, а също и вечеря. Елате, Елена помогне.

Елена я обърна към себе си и Лорийн с ужас усети как сръчните пръсти на момичето разкопчават дрехите й. Искаше да се противопостави, но бе твърде уморена, за да накара думите да излязат от устата й. Бързо и с уверени движения Елена смъкна горните й дрехи.

Когато не остана нищо друго, освен дългите й гащички, корсета и комбинезона, Елена поклати глава и цъкна с език.

— Корсет! А вие толкова стройна. Ами така не може диша.

Развърза връзките и скоро виновната дрешка се озова в купчината при другите мръсни дрехи в краката на Лорийн. Когато обаче камериерката посегна да съблече и останалото бельо, Лорийн я хвана за ръцете. После бързо се скри в банята, подредена също така с вкус, както и спалнята. С благодарност погледна ваната, пълна с ароматизирана вода, влезе в нея и отпусна умореното си и изтерзано тяло в димящата вода. Тъкмо бе привършила с къпането и се бе отпуснала, наслаждавайки се на първата от толкова дни насам почивка, когато Елена блъсна вратата и безцеремонно влезе вътре. Лорийн ахна изненадана, тъй като, откакто поотрасна, никой не бе я виждал гола.

— Сеньорита готова за мен да мие нейна коса, si?

— Не! — енергично изрази протеста си Лорийн, отчаяно мъчейки се да прикрие голотата си, но като видя обидения израз върху лицето на Елена, бързо добави: — И сама мога.

— Но защо сама? Аз съм тук — каза Елена, щастлива в желязната си логика. — Сеньор Локет казва: „Грижи за млада дама“ — и аз прави точно така.

При споменаването на Бен тя бързо направи кръстния знак над огромните си гърди.

Елена вече бе започнала да сваля фибите и фуркетите от косата на Лорийн, която се разсипа в тежък водопад по раменете й. Кана след кана започнаха да се изливат върху главата на Лорийн и през цялото време мексиканката не спираше да бърбори, внимателно търкайки с изкусни пръсти гъстите й коси. Масажът почти я хипнотизира и скоро Лорийн изцяло се остави на умелите ръце на Елена.

— Сеньор Локет така много очаква вас. Казва на всички за хубава и прекрасна дама, дето идва да живее тука. Заповядва стая да бъде готова. После сам проверява да вижда дали всичко окей. — Преди да успее да се възпротиви, Елена я измъкна от ваната.

Усилията на Лорийн да се прикрие бяха напразни, но Елена сякаш не забелязваше смущението й. Червенината, заляла тялото на Лорийн, само отчасти се дължеше на горещата баня.

Нужно й бе да промени темата на разговора. В момента не можеше да мисли за Бен или за себе си. Ще се отдаде на тъгата си, когато остане сама. Ето защо попита дружелюбно:

— Кога ще дойде бебето?

— Quien sabe^[1]? — вдигна Елена рамене. — Когато готов да идва, идва. — Тя се усмихна.

— А какво работи мъжът ти?

— О, той голям vaquero в ранчо Локет. Името му е Карлос. Той много хубав човек.

Тя врътна изразително очи към Лорийн, която моментално се изчерви. Не й се искаше да чува оценките на Елена за достойнствата на мъжа й.

— Не работиш ли до много късно? Можеш да си тръгнеш, когато поискаш.

Смехът на Елена отново се сипна из стаята.

— Сеньорита, аз живее тук. Карлос стои на ранчо, аз стои тука. Когато може, събираме двамата в къща на негова майка в Пуебло.

Лорийн бе изненадана.

— Но за вас сигурно е по-добре да имате свой собствен дом и да живеете заедно!

— Si, ама трябва и яде. Без пари не може прави нищо — изкиска се тя.

— Разбирам — каза Лорийн, въпреки че изобщо не разбираше. До този момент все още не бе разбрала нищо за тази чужда земя и за хората й.

Върнаха се в спалнята. Елена извади една нощница от багажа на Лорийн и я промуши през главата й. Застанала в средата на стаята, Лорийн се почувства като изоставена и само безпомощно гледаше как Елена нарежда чинии върху голям поднос. Явно го бе донесла със себе си и го бе оставила на масата, а после е събудила Лорийн. Стаята се изпълни с апетитна миризма, когато момичето вдигна капаците от блюдата, и устата на Лорийн се напълни със слюнка. Не беше яла от… кога?

Елена постави подноса в скута на Лорийн. В него имаше красиво изпечен стек, картофи, салата и два вида хляб. Единият бе бял, замесен с мая хляб, а другият представляваше плоска и кръгла питка, напълно непозната за Лорийн. Имаше също така купа боб, щедро полят с доматен сос.

— Какво е това? — попита тя, сочейки питката.

— Tortilla. Хляб, направен от царевица — обясни Елена.

Лорийн отхапа малко, но питката нямаше никакъв вкус. Тогава Елена я намаза с масло, посоли я малко и я сви като пура. Беше много вкусна.

— Tortilla — повтори думата Лорийн и Елена кимна, пляскайки с ръце.

После Лорийн посочи купата с боба.

— Frijoles — каза Елена. — Със сос picante.

Лорийн, забравила стеснителността си, лапна голяма хапка и моментално разбра, че е направила груба грешка. Устата й пламна! Бързо преглътна това, което не бе успяла да изплюе, ужасена, че си е позволила да направи нещо толкова срамно за дама. Елена се смееше толкова весело, че коремът и гърдите й подскачаха.

— Вода — изхриптя Лорийн.

Изгълта чашата вода, която й поднесе Елена, и поиска още. Най-накрая огънят бе потушен, но от този момент нататък Лорийн предпазливо опитваше всички ястия, преди да се заеме сериозно с тях. Останалото ядене бе превъзходно на вкус и тя си изяде всичко, с изключение nafrijoies.

Въпреки протестите на Лорийн, Елена сплете косата й в свободна и дълга плитка. После отиде и отметна завивките на леглото.

— Лягайте сега, сеньорита, и почивате. Тежък ден бил, si?

— Да.

Тя се мушна в леглото, а Елена тихо събра чиниите върху подноса, после обиколи стаята и спря газта на всички лампи.

— Buenos noches, сеньорита — прошепна тя, преди да излезе от стаята.

— Лека нощ, Елена.

Лорийн се сгуши в чаршафите. Къщата бе тиха, въпреки че от време на време до нея достигаха приглушени гласове.

— Бен Локет, как можа да ми направиш такова нещо? — попита тя възглавницата и веднага се засрами от мислите си.

След ужасните сцени, които бе принудена да изтърпи, преди да напусне Северна Каролина, силата на Бен, неговата топлина и загриженост щяха да бъдат за нея спасение. Беше се надявала да започне нов живот с неговото семейство. Сега всички тези надежди бяха пометени. Бен бе мъртъв. Прекрасната къща сякаш заплашваше да я погълне. Ами онази студена и величествена жена, която я управлява с твърда ръка?

Чак сега Лорийн си даде сметка, че вдовицата на Бен не е показала никакъв признак на емоции. Но може Оливия да е от онези хора, които не обичат да показват скръбта си пред другите. Може. Мисълта за това й бе неприятна.

Какво ще каже Джаред Локет, когато научи за смъртта на баща си? Защо мъж като него, който има пари и е богат, се напива безпаметно и става посмешище пред хората? Ед Травърс ясно бе дал да се разбере, че никак не е учуден да види Джаред в такова състояние.

Е, това не ме засяга, помисли си Лорийн и решително затвори очи. С него поне няма да имам никаква работа.

Беше много висок, нали? Искаше й се да забрави за трепета, разтърсил тялото й, когато ръцете му обгърнаха талията й, а после се плъзнаха и по гърба. Притиснатата му в гърдите й глава изобщо не извикваше у нея неприятни спомени. Косата му бе светлокестенява. Дали и по нея святкат слънчеви отблясъци, така както бе видяла това по гърдите му?

 

 

След десетчасов сън Лорийн се събуди, приятно отпусната. Стаята бе окъпана в слънчева светлина, промъкваща се през ефирните жълти завеси на източния прозорец.

Отхвърли завивките и зашляпа боса към банята. Самотата, която изпита, след като научи за смъртта на Бен, както и несигурността на собственото й бъдеще, все още тежаха на съзнанието й. Не би могла да остане тук. Но също така не можеше да се върне и в Северна Каролина.

Елена влезе тъкмо когато Лорийн привършваше вече с обличането.

— Buenos dias, сеньорита — поздрави я тя бодро.

— Добро утро, Елена — отвърна Лорийн, продължавайки да реше гъстата си черна коса.

— Добре ли спи? — попита Елена и започна да оправя леглото, да подрежда и без това безукорно подредената стая, да полива цветята и да нарежда закуската на същия поднос, на който снощи бе вечерята.

— Да, много добре.

Лорийн преглътна смутено, спомняйки си някои от сънищата. Бяха пълни с високи мъже. Единият имаше бяла коса и усмихнатото лице на Бен. Лицето на другия бе скрито от голяма черна шапка, но пък тялото му й бе познато — бе оставило неизличим отпечатък в паметта й.

След като изяде снощи обилната си вечеря, Лорийн не мислеше, че сега отново може да е гладна. Но резените пресен пъпеш изглеждаха толкова вкусни и сочни. Изпи горещото кафе, въпреки че вместо него би предпочела чай. Плахо попита Елена дали отсега нататък би могла да й сервира само чай.

— О, si, si. Моя майка, тя готвачка — каза тя и се засмя на стреснатия й израз. — Тя работи при Локет още преди аз да роди. Вие казва на нея Роза.

— Съжалявам, че трябва да мъкнеш този тежък поднос по стълбите, но мисис Локет ясно ми даде да разбера, че докато приемат посетители във връзка с погребението, аз трябва да си стоя в стаята колкото е възможно повече. — Погледът й се плъзна към отворения прозорец и тя наново усети как я обхваща тъга. — Погребението все още за утре ли е определено?

— Si — отвърна Елена тихо. — Много хора идват отдалеч.

— Е, мисля, че трябва някак да си убия времето.

Успя все пак да уплътни дългите часове с четене и бродиране на покривка за маса, която бе донесла със себе си от Клейтън. Елена отказа да й прави компания — момичето обясни, че трябвало да помага на майка си в кухнята.

Денят се точеше бавно. За Лорийн, несвикнала с бездействие и умееща да си намира работа дори когато такава на пръв поглед няма, той се стори безкраен.

Късно следобед тя рязко вдигна глава от четивото и се ослуша в тежките стъпки в коридора. Който и да беше, той влезе в стаята, преди да стигне края на коридора, където се намираше нейната стая. Тя свали очилата и разтри уморено очи, заслушана в звуците на отваряне и затваряне на чекмеджета, скърцането на вратите на гардероба, изтрополяването на тежки обувки или ботуши на пода. Крака, обути в чорапи, бавно се влачеха напред-назад.

Лорийн чу звън на стъкло в стъкло, плисък на вода, тихо промърморени думи, скърцане на местена по пода мебел, шумолене на плат.

След няколко минути тайнствената личност привърши с тоалета си и излезе от стаята. Вратата се затвори тихо и стъпките заглъхнаха надолу по коридора. В стаята оттатък банята живееше някой. Откакто Лорийн се бе настанила в тази стая, от другата страна не бяха давани признаци на живот.

Същата вечер, докато Лорийн бродираше, Елена събра чиниите от вечерята в подноса и каза лека нощ.

— Елена — попита я Лорийн, — кой живее в стаята оттатък банята?

— А! Това стая на сеньор Джаред. — Очите на момичето изразително се разшириха. — Карлос плаши мен да не идва близо до негова стая. — Тя се изкиска и вдигна подноса на огромния си корем. — Казва сеньор Джаред може прави щастлива всяка жена. — Тя намигна и затвори вратата.

Сивите очи на Лорийн се взираха невиждащо в яркочервената капчица кръв на убодения й пръст.