Сандра Браун
Скрити огньове (14)

Четиринадесета глава

Падна по гръб. Полежа известно време така, опитвайки се да разбере дали не е пострадала. Решила, че не е, тя предпазливо се изправи до седнало положение. Май нямаше нищо счупено, но утре синините й бяха сигурни.

Дочула жалостивото цвилене на Флейм, Лорийн се изправи на крака и с несигурна крачка тръгна към кобилата. В широко отворените очи на животното се четеше ужас и болка. Лорийн видя необичайния ъгъл, под който лежеше предният крак на Флейм.

— О, не! — промърмори Лорийн, коленичи на земята и погали кобилата по шията. — Съжалявам, момичето ми — изхлипа тя. — Не исках да ти причинявам болка. Ще се погрижа да ти оправят крака. Ще се оправиш, ще видиш.

По лицето й се стичаха сълзи и тя ги избърса, оставяйки мръсни следи по бузите си.

Някъде с крайчеца на съзнанието долови шум на приближаващи се копита, но не вдигна глава от животното, което продължаваше да цвили, а му заговори с тих и утешителен глас.

Джаред и Руди дръпнаха юздите и в един миг прецениха ситуацията. Джаред не искаше да покаже колко се радва, че доколкото можеше да се види, Лорийн е жива и здрава. Двамата с Руди се спогледаха и кимнаха едновременно. После със синхронни, сякаш многократно репетирани движения слязоха от конете.

Лорийн вдигна глава, когато ботушите се спряха до главата на Флейм. Тръгна към съпруга си и вкопчи пръсти в лактите му.

— Джаред, аз съм виновна за всичко. Спъна се в една дупка. Тя… Ще се оправи, нали?… Помогни й… Тя ще се оправи.

Без да промени каменното изражение на лицето си, Джаред избегна погледа й, ръката му посегна към револвера и го извади от кобура.

— Не! — ахна тя ужасена. — Не!

— Руди — каза само той.

Лорийн усети как я отместват настрана, после видя как Джаред се прицелва и стреля. Цвиленето на кобилата моментално секна, за да бъде заменено от ехото на револверния изстрел. Околните хълмове бяха огласени от още един вик, но спуснала се към Джаред, Лорийн не можа да усети, че е нейният собствен.

— Чудовище такова! Ти я уби! Звяр! Животно! Убиец! Убиец, убиец.

Малките й юмручета забарабаниха по широките гърди, а ботушите й го заритаха в кокалчетата. Всичко, което искаше в момента, бе да го накара да почувства болка и да облекчи нейната. Той стоеше, без да помръдне, и не помисли да вдигне ръка и се защити.

— Мразя те! — извика тя. — Ти си противен и жесток дивак! — Гласът й започна да губи първоначалната си сила, юмруците й — също. — Мразя те! — Думите вече бяха изречени с едва доловим шепот и излязоха като вопъл.

Отпусна се безпомощно на земята като надуваема играчка, на която въздухът внезапно е бил изпуснат. Раменете й се разтърсиха в неудържим плач.

Руди клекна до нея и я прегърна успокоително през рамо.

— Той направи това, което трябва, Лорийн. Беше безнадеждно. Джаред я застреля, за да я спаси от мъките й. — Гласът му се сниши: — Мислех, че знаеш това.

Плачът спря, но главата остана наведена. Руди се изправи.

— Ще я заведа у дома — каза той тихо. — Ти се погрижи за коня.

Никога не се бе чувствал толкова безпомощен в живота си. Нямаше представа какво се е случило между брат му и неговата млада жена през последните няколко дни. Всичко, което виждаше, бе, че и двамата страдат, а той бе безсилен да направи каквото и да било да им помогне.

Джаред вдигна сведените си към свитата в краката му жена очи, погледна брат си и проговори с твърд глас:

— Не. Тя е моя жена и никой мъж, освен мен няма право да се грижи за нея. Ако трябва да се прибере у дома, ще се прибере с мен.

Руди преглътна възраженията си и мълчаливо загледа как Джаред се навежда, мушка ръце под мишниците на Лорийн и я изправя на крака. Тя отблъсна ръцете му и впери дързък поглед в него. После, без да каже нито дума, се запъти към Чарджър и се настани на седлото. Джаред седна зад застиналата й в скована поза фигура. Руди гледаше след тях, докато се изгубиха от поглед. Поклати глава учуден и разтревожен за тези млади хора, които обичаше. После се залови да събира дърва и храсти за погребалната клада на Флейм.

Лорийн седеше вдървено на седлото пред Джаред, също така твърдо решила да не се докосва до него, както и той до нея. Какво бе почувствал след атаката й си оставаше тайна. Когато най-сетне започнаха да навлизат в ранчото и се насочиха към къщата, Джаред проговори за първи път, откакто бяха тръгнали.

— Меденият месец свърши — каза саркастично. — Поздравления, Лорийн. Нито един човек досега не е съумял да застане между мен и брат ми. Преди да си успяла да предизвикаш нови търкания, искам да се махаме оттук. Още утре. Рано сутринта да си готова!

— Много добре — отвърна тя, плъзна се на земята и се отправи към къщата, без нито веднъж да погледне към него.

 

 

След сълзливата раздяла с добросърдечните Мендес на Лорийн й бе много трудно да се върне в къщата на Оливия в Коронадо, където бе познала само безпокойството. Ако не беше момиченцето на Елена, за чието раждане надутият от гордост Карлос й бе съобщил преди няколко дни, тръгването от Кийпойнт би било непоносимо.

Оливия нарочно не ги попита за причината на неочакваното им завръщане. Сега вече Лорийн знаеше защо тя се отнася с такова презрение към семейството, което живееше в ранчото.

Още първата вечер Карсън Уелс учтиво се осведоми за здравето на Лорийн. Той явно бе станал постоянен гост на вечеря.

Джаред бе мрачен и затворен и пи през цялата вечер. Оливия сипеше хвалебствия върху двамата Вандайвър, задето успели да издействат железопътното отклонение към Коронадо. Скоро щели да обявят и датата на първата копка.

— С малко късмет, свързан с времето и работната ръка, догодина по това време ще имаме линия.

— Върхът — промърмори Джаред в чашата си.

— Мислех си, че това ще те зарадва — сопна му се Оливия.

Той отблъсна стола си назад и несигурно се изправи на крака.

— Ще ти кажа какво ще ме зарадва. Тия проклети Вандайвър завчера душеха нещо около Кийпойнт. Не се случих там, в противен случай никога нямаше да се приближат толкова близо до ранчото. Искам да не си показват носа извън мястото, определено за електростанцията. Ясно ли се изразих?

Лицето му бе почервеняло, кехлибарените очи светеха в тъмното като очи на хищник.

— Да, Джаред. Ще им кажа. Сигурна съм, че ще се съгласят — успокои го Оливия.

Той само изхъмка, докато пълнеше чашата си, разливайки част от уискито по несигурната си ръка.

Единствената радост в къщата за Лорийн бе бебето на Елена. Представиха й Изабела, докато тя с жадни устни сучеше от натежалата от мляко майчина гръд. Лорийн бе шокирана от липсата на приличие у Елена, като я видя как разголва гръдта си пред нея, но младата майка изобщо не се смути. Роза наблюдаваше сцената с умиление. Косичката на Изабела бе черна и черните й очи бяха обрамчени от тъмни ресници.

Бебето спеше в малката стая до кухнята, която двете с Роза споделяха. Докато Елена изпълняваше задълженията си някъде из къщата, Роза винаги бе наблизо и готова да откликне на нетърпеливия плач на внучката си. Щом това не безпокоеше Оливия, всичко бе наред.

Според Лорийн Карлос не биваше да се отделя от семейството си в такъв момент. Трябваше да поговори по този въпрос с Джаред и да го помоли да ги изпрати да живеят в Кийпойнт. Тъй като Глория всеки момент очакваше още едно дете, помощта на Елена щеше да й бъде добре дошла.

Лорийн бе удивена, че Елена се възстанови толкова скоро след раждането. На младите майки, за които се бе грижила, докато живееше у Пратърови, обикновено им трябваха цели седмици, за да се вдигнат от леглото, а Елена почти веднага пое задълженията си, като само от време на време се отбиваше да накърми Изабела.

Затова много се обезпокои, когато един ден видя Елена, безпомощно наведена над перилата на стълбището, неспособна да се изкачи догоре.

— Елена, какво има? — извика тя и се спусна към момичето да го подкрепи.

— Просто уморена, мисля — В гласа й не се долавяше обичайната за Елена жизненост.

— Защо не си легнеш за малко? Аз ще обясня на Оливия.

Тя хвана момичето за лакътя и го насочи към стаята му. Тревогата й нарасна, като видя, че Елена я послуша, без да възрази — нещо необичайно за нея. Без да каже нито дума, тя се отпусна в леглото и Лорийн я зави с леко одеяло. В другата страна на стаята бебето кротко спеше в люлката си. Лорийн ги остави, надявайки се, че Роза скоро ще се върне от пазар.

След вечеря Лорийн крадешком се промъкна в кухнята, докато Оливия и Джаред обсъждаха някаква работа, свързана с банката. Роза седеше на масата, навела глава, докато пръстите й разсеяно премятаха зърната на молитвената броеница. Щом чу тихия шум от затварянето на вратата, тя вдигна глава.

— Роза, какво има? — попита бързо Лорийн. — Елена ли?

Жената плесна с ръце по месестите си бузи и стиснала лицето си в ръце, закима утвърдително. Шоколадовите очи се наляха със сълзи.

— Estaenferma^[1]. Тя има лоша треска.

Лорийн влезе на пръсти в затъмнената стая и коленичи, за да опипа челото на Елена. То гореше. Роза я бе съблякла и младата жена лежеше под одеялото само по комбинезон. Лорийн увеличи пламъка на лампата до леглото и веднага видя обрива. Гърдите и гърлото на Елена бяха покрити с големи петна от червени изриви. Лорийн разкопча комбинезона й, но още преди да ги види, вече бе разбрала, че петната продължават и надолу по тялото й. Със свито сърце се върна в кухнята.

— Роза — каза Лорийн спокойно, преглъщайки с усилие надигналата се в гърлото й буца, — снощи или тази сутрин Елена повръщала ли е? Не се ли оплакваше, че й е студено?

— Si, сеньора — отговори разстроено Роза. Съкрушеният израз на лицето на жената потвърди опасенията на Лорийн. Роза познаваше болестта на дъщеря си.

— Гърлото боли ли я? — Роза само кимна.

Лорийн затвори очи за момент и горещо се помоли Бог да й изпрати сили. Работата, която й предстоеше, бе неприятна, но трябваше да я свърши. Тези хора тук й бяха приятели и имаха нужда от помощта й. Ако тя не им помогнеше, никой нямаше да го направи.

Гласът й изобщо не издаваше паниката, в която бе изпаднала, когато започна да издава заповедите си.

— Свари малко чай и дръж чайника непрекъснато на огъня. Изнеси бебето веднага от кухнята и не давай на никого да го доближава. Извари всички кухненски принадлежности и повече не влизай в стаята при болната. Къде е ходила днес Елена?

— Никъде, сеньора. Много зле чувства да ходи. Преди малко дни ходи до Пуебло да показва Изабела. — Гласът на Роза потрепери, когато попита: — Тя има скарлатина, сеньора?

— Да.

Лорийн остана спокойна въпреки вътрешното напрежение, което изпита, влизайки отново в полутъмната стая.

Скарлатина. Изабела. Нямаше сили да погледне. Моля те, Господи, недей! Цял ден бебето бе спало, без да гъкне. Нещо необичайно. Дръпна мъничката завивка и извика от болка, като видя отвратителните петна по трескаво повдигащите се малки гърди.

— Боже господи! — прошепна Роза зад гърба й.

— Има ли скарлатина в Пуебло? — попита Лорийн.

— Si, сеньора. Много болни. Елена мисли, че няма хваща. Никой от фамилия не болен, когато тя отива там гости.

— Иди да направиш каквото ти казах, Роза.

Когато жената се оттегли в кухнята, за да изпълни нарежданията й, Лорийн седна в края на леглото и взе ръката на Елена в своята. Очите на момичето потрепнаха, отвориха се и то слабо се усмихна. Когато обаче се опита да каже нещо, от гърлото й излезе само хрип.

— Недей да говориш, Елена, след малко ще ти стане по-добре. — Лорийн отмести няколко мокри кичура от горещите слепоочия.

— Бебе? — попита Елена.

— Бебето… спи. Всичко ще се оправи. Хайде, заспивай сега. Като стане чаят, ще ти дам малко.

Елена затвори апатично очи и скоро дишането й стана равномерно, макар и малко повърхностно.

Лорийн излезе от стаята, мина през кухнята и с бавни, отмерени стъпки влезе в салона, където Оливия и Карсън играеха карти. Джаред се бе разположил в едно кресло, сложил гарафата с уиски близо до себе си.

Без сама да вярва на дързостта си, тя помоли да й обърнат внимание и когато тримата вдигнаха изненадани лица към нея, им каза за Елена и бебето.

— Не говориш сериозно! — избухна Оливия, когато Лорийн даде ясно да се разбере, че ще се грижи за тях.

— Съвсем сериозно говоря, Оливия — каза Лорийн с равен глас. — Имат нужда от постоянна грижа и тъй като аз нямам никакви други задължения, ще им я осигуря. Дойдох само да ви кажа, че известно време ще се наложи да поръчвате храна отвън, защото кухнята е съвсем близо до стаята на болната. Освен това не бива да пускате никого в къщата. Не излизайте никъде, освен ако е абсолютно наложително. За доброто на останалите, ние трябва да си наложим карантина.

Говореше така авторитетно, че другите не успяха да реагират и само я гледаха, без да помръднат. Но затишието трая кратко. Оливия даде воля на яростта си само секунда по-късно.

— Ако си мислиш, че ще оставя една мексиканка и копелето й да боледуват и вероятно да умрат в собствената ми къща, заразявайки всички нас, дълбоко и горчиво се лъжеш. Джаред, кажи на Пепе веднага да ги маха оттам.

Лорийн се обърна към Джаред, който през това време бе значително изтрезнял и внимателно я наблюдаваше с просветлен поглед.

— Джаред, ако те се махнат, махам се и аз с тях. Би ли искал хората да кажат, че Джаред Локет е пропъдил жена си в Пуебло? — предизвикателно го запита тя.

Той хвърли поглед към майка си и каза неловко:

— Лорийн, тези хора са свикнали с епидемиите. В Сан Антонио на всеки няколко години стотици хора умират от жълта треска. Пуебло няма необходимата канализация, която да предпазва хората от тези болести, и щом един се разболее, заразата става неудържима.

— В такъв случай канализацията би трябвало да се подобри от някой, който има много пари и власт, нали така?

Гласът й вече направо обвиняваше и тя се запита как досега е могла толкова да се плаши от Локетови. Точно в този момент се чувстваше много силна.

Джаред опита друг подход:

— Това е силно заразна болест, Лорийн. Помисли ли за това? Ти също можеш да се заразиш, нали?

Тя го гледаше с нетрепващ поглед.

— Аз съм я преболедувала. Когато бях на десет години. Бях изоставена от един баща, ужасен от болестта, и от една прислужничка, ядосана, че й причинявам толкова много допълнителни главоболия. Цяло чудо е, че оживях. Не съм забравила мъката и страха и няма да оставя Елена да страда по същия начин. И така, тук ли да се грижа за нея или на друго място?

Оливия отвори уста да отговори, но Джаред заповяда:

— Млъкни, майко!

Очите му не се отделяха от Лорийн. Двамата дълго и изучаващо се гледаха. Ръката й сама се вдигна, легна на лакътя му и остана там.

— Добре — каза той накрая. — Мога ли да ти помогна с нещо друго?

— Не. Не се приближавай към стаите в задната страна на къщата. Ще накарам Роза да дезинфекцира всичко, и то колкото е възможно по-скоро. Благодаря ти.

Чак когато се опита да си тръгне, двамата забелязаха, че пръстите на Джаред здраво притискат ръката й в лакътя. Бавно и неохотно те се разтвориха.

Без да погледне към Оливия или Карсън, тя се запъти към вратата. Там се спря и се обърна към съпруга си:

— Мисля, че бебето няма да оживее.

Джаред видя в очите й сълзи.

 

 

Дните и нощите се сляха в нескончаема смесица от болка, страдание, изтощение и отчаяние. Изабела умря през следобеда на втория ден. Напразно Лорийн се опитваше да влее малко подсладен чай в мъничките устни, но подутият червен език и стесненото гърло не го пропускаха. Течностите, толкова важни за живота му, не можаха да проникнат до стомаха.

Лорийн видя как малките гърдички потрепнаха за последен път и без много шум, само с един слаб вопъл Изабела завърши краткия си престой на земята. Лорийн искаше да се отдаде на тъгата си по загубата на този мъничък живот, но трябваше да съсредоточи вниманието си върху живота на Елена.

Изля с лъжичката цели галони чай в устата на пациентката си въпреки нежеланието, с което Елена го приемаше. Целият й език бе покрит с големи червени мехури, които му придаваха вид на презряла малина. С всяка изминала нощ треската й драстично се засилваше. Двете с Роза я събличаха и къпеха тялото й в студена вода. Не й казаха за Изабела, а тя бе твърде зашеметена, за да ги пита.

Пепе направи миниатюрен ковчег и бабата на бебето го подготви за погребение. Извикаха Карлос, но съгласно заповедите на Лорийн, той трябваше да остане в конюшнята. Не само за него се грижеше тя, а и за онези хора в Кийпойнт, които обичаше. Пепе тичаше напред-назад със съобщения до младия баща, оплакващ смъртта на дъщеря си, който сега се страхуваше за живота и на съпругата си.

Лорийн нито веднъж не излезе от стаята на болната. Изпрати Роза до стаята си да й донесе дрехи за преобличане, но едва намери време да го стори по време на бдението си над болната. През нощта, когато успееха да спрат треската, тя моментално заспиваше на стола до леглото. Непрекъснато се молеше за живота на приятелката си, молеше се Бог да й даде сили. Молеше се и Джаред да не бъде заразен. Думите напираха на устните й от дъното на душата и излизаха още преди да е успяла да ги осмисли.

Треската буквално изгори кожата по дланите, пръстите и петите на Елена. Докато момичето спеше, Лорийн лекичко я обелваше, защото Елена щеше да се уплаши, ако видеше парцалите, висящи от ръцете й като паяжини.

Пет дни след като Лорийн бе влязла в стаята на болната, тя се събуди, свита на стола, и за първи път чу равномерно дишане вместо затрудненото и слабо свистене, с което бе свикнала през дългите нощи край леглото на Елена. Спусна се към нея и ръката й легна върху хладно чело. Отворила устата й насила, Лорийн видя, че отокът на езика също е спаднал и мехурите почти са изчезнали. Обривите бавно бяха започнали да се стопяват. Прииска й се да се засмее с глас. Вместо това обаче се отпусна отново в стола и отправи гореща и благодарствена молитва.

На другата сутрин, когато каза на Роза новината, възрастната жена не можа да сдържи сълзите си и се разплака открито. Оставиха Елена да спи дълбок и оздравителен сън през целия ден. Смениха само бельото и й дадоха с лъжичка да си пийне малко телешки бульон, след което тя отново потъна в сън. Лорийн остана при нея да се увери, че треската няма да се върне.

Тя бе изтощена, но радостна и щастлива, когато същата вечер се появи, залитайки, в кухнята. С изненада видя Джаред, застанал на задната врата, да се взира навън към двора. Малко преди това Роза го бе уведомила за подобрението, настъпило в състоянието на Елена.

Той се обърна, когато я чу да влиза.

— Лорийн, твърде далеч отиде — започна Джаред без предговор. — Няма да ти позволя да останеш нито минутка повече в тази стая, без да си починеш малко.

— Нищо ми няма, наистина съм добре — въздъхна Лорийн. — Мисля, че и без това Елена няма повече нужда от мен. Има нужда само от много течности и сън. Карлос може да дойде утре сутринта и да я види.

— Si, сеньора. — Роза се приближи до Лорийн, улови ръцете й и ги целуна една по една. — Сеньор Джаред, тя ангел!

— Да, да, ангел, хубаво, но точно в момента прилича повече на дявол — каза той мрачно.

Със замъглено от умора съзнание Лорийн смътно забеляза, че и неговият вид не е кой знае колко бодър. По бузите и по горната му устна бе набола брада. Лицето му бе удължено, а очите — зачервени.

Роза би могла да й каже как по цели нощи той крачеше из стаята, ругаеше, заплашваше и молеше. Беше се побъркал от тревоги. Единственият източник на сили бе уискито, поглъщано на равни интервали от време.

Лорийн се опита да фокусира погледа си, но предметите започнаха постепенно да губят очертанията си, да се оттеглят някъде в безкрайността. Кухнята се завъртя лудо пред погледа й.

— Джаред! — успя само да извика прегракнало и се отпусна в протегнатите към нея силни ръце.

— В безсъзнание е — каза той. — И ако съдим по вида й — гладна. Обзалагам се, че е отслабнала поне с пет килограма. Роза, утре сутринта първата ти работа ще бъде да направиш една хубава закуска и да я занесеш в стаята й. Ще останеш при нея, докато изяде всичко до троха. А сега нека да почива.

Той прихвана отпуснатото тяло по-удобно в ръце и я качи горе в стаята й, ритвайки вратата зад себе си. Почака така, докато очите му свикнат с тъмнината, после тръгна към леглото. От прозорците влизаше достатъчно светлина, за да се оправи и без помощта на лампа.

Докато я слагаше да стъпи на пода, поддържайки я само с тялото си, Лорийн промърмори нещо неразбрано. Тежко се облегна на него и от устните му се посипаха гневни проклятия по адрес на небрежността й, задето се е оставила да се изтощи до такава степен. Опита се да не мисли за тялото, притиснато до неговото. Как можеше цяла седмица да стои в стая с болник и после да мирише на лавандула? Не знаеше, че тя бе помолила Роза да й донесе одеколона от стаята и слагаше по малко от него във водата, с която се миеше.

Е, не мога да я оставя просто така на леглото, помисли си Джаред. С треперещи пръсти започна да разкопчава копчетата на гърба й. Главата й се люлееше безпомощно на гърдите му. Доста време мина, преди да разкопчае и последното копче, защото работеше само с една ръка, а с другата я подпираше. Освен това треперещите пръсти бяха загубили ловкостта си.

Измъкна блузата от колана на полата и започна да откопчава кукичките. Развърза панделките на няколко фусти, ругаейки, когато те се заплитаха около пръстите му. Защо, по дяволите, жените се труфят с толкова много дрехи, питаше се ядосано. Най-накрая успя да плъзне всички фусти надолу по бедрата и те се струпаха на пода около глезените й в безформена купчина.

Той спря и пое дълбоко дъх, за да докара още кислород към мозъка си, който бе започнал да се замъглява. Ако сега се събуди, помисли си той унило, ще опищи цялата къща.

Много внимателно той я провеси по корем през едната си ръка, а с другата бавно избута блузата от раменете надолу по ръцете й.

Готово. Тя още спеше. Целият се бе изпотил и трепереше. Притискаше тялото й към себе си, отлагайки в сладко предчувствие мига, когато щеше да го разгледа необезпокояван.

Вдигна ръка и заровил пръсти в гъстите къдрици, започна с внимателни движения да вади фибите, придържащи косата й. Галейки ръцете му, тежката тъмна маса се разсипа по гърба и раменете й. Очарован от гледката, Джаред направи това, което за него бе отдавнашна мечта — пръстите му започнаха да разресват гъстата черна коприна, опитвайки се да задържат удоволствието от докосването до всяка къдрица, галейки всяко кичурче, наслаждавайки се на всяка ефирна нишка като запален златотърсач, внезапно открил богата златна жила. После зарови лице в косата и нежните думички сами започнаха да излизат от устата му в тих шепот.

Джаред леко я положи на леглото, после се наведе и издърпа фустите и полата от краката й. Тя се отпусна на възглавницата и въздъхна с удовлетворение. Косата се разпиля около главата й на фона на снежнобялата калъфка.

Внимавайки да не я събуди, Джаред съвсем леко приседна в края на леглото. Боже господи! Та тя е прелестна! Дори бръчките от умора около устата й и леко хлътналите й бузи я правеха красива. На алабастрово гладките страни почиваха дълги тъмни къдри. Погледът му се плъзна по шията и се спря в основата на гърлото, където се виждаше равномерното потрепване на пулса. Раменете бяха съвършено оформени и меко се спускаха към безупречни гърди.

Той се поколеба, но пръстите му сами се плъзнаха към горната част на комбинезона й. Развърза синята сатенена панделка отпред и бавно, предвкусвайки удоволствието от гледката, разкопча първите няколко копчета.

Очите му се плъзнаха по тънката като на оса талия и после по меката изпъкналост на бедрата. Обикновено предпочиташе жени с по-пищни форми, но тя бе съвършено пропорционално сложена, забеляза той, галейки с поглед дългото стройно бедро, мекото очертание на прасеца.

По дяволите! Бе забравил обувките. Трудно се пребори с упоритите закопчалки в тъмното, но накрая успя да разкопчае и двете.

Когато обувките вече бяха свалени от обутия в коприна крак, погледът му се върна върху лицето й, а пръстите с почти неуловими движения разтвориха деколтето на комбинезона. Тя не помръдна. Очите му безцелно се стрелкаха встрани, докато накрая търпението му бе възнаградено и той сведе поглед към нея.

Беше си представял как изглежда, но въображението бе непълно и той се оказа неподготвен за видението, което спря дъха му. Пред очите му се показаха две съвършено оформени гърди, заоблени, високи и твърди. Кожата й бе млечнобяла — като цветовете на магнолия. Зърната, украсяващи всяко едно от хълмчетата, бяха девствено розови. Ботичели би я боготворил. Нереалната й красота можеше да се види само по платната на майсторите от италианското quattrocento^[2]. Роза съвсем не бе далеч от истината. С красотата на голото си тяло тя наистина приличаше на ангел.

Да, но Джаред бе простосмъртен и я желаеше така, както никога преди не бе желал жена. Той внимателно се наведе и я целуна по гърлото, там, където биеше пулсът й. После устните му се спуснаха надолу към гърдите, езикът започна да ги гали съвсем леко, за да не може никога тя да разбере как е боготворял той този храм на тялото й. За него Лорийн бе забранен плод. Това бе самоналожено мъчение, което обаче го притегляше още по-силно към нея. Но сега, сега…

Той вдигна глава и докосна розовото зърно. Лекичко притиснал го между пръстите си, очарован наблюдаваше как то откликва на милувката и се втвърдява подканващо. Неспособен да устои на изкушението, Джаред се наведе и го пое с устните си. То се разтопи между тях като бонбон петле, а вкусът му бе още по-сладък.

Очите му отново се насочиха към лицето, прекрасно в покоя си, вградено в тъмната корона на косата като деликатна камея.

— Лорийн, прости ми — прошепна той и отново наведе устни надолу.

 

 

Когато Лорийн се събуди на другия ден по обед, не можа ясно да си спомни събитията през изминалите няколко дни, защо спи толкова до късно и защо е само по бельо и чорапи. Тя протегна схванатите си мускули и се опита да събере отделните парчета в паметта си в едно цяло.

Елена! Спомни си болестта на момичето и скочи от леглото, отхвърляйки одеялото, с което бе завита. Защо си е легнала върху покривката? Със замъглено съзнание застана в средата на стаята, стиснала главата си в ръце, мъчейки се да прогони жълтите петна, танцуващи пред очите й. Зави й се свят. Бе станала твърде бързо и кръвта не бе успяла да се качи към главата й. Недохранването през последните шест дни също допринасяше за слабостта й.

Влезе Роза и видя как Лорийн, опипвайки леглото, се мъчи да седне в края му.

— Сеньора Лорийн, вие будна! Спахте като бебе.

— Как е Елена? — попита тя бързо. Лъчезарният израз по лицето на жената разпръсна всичките й страхове.

— Много слаба и сънлива, но хапна малко препечен хляб на сутринта и говори на Карлос. — Щастливото изражение малко помръкна. — Трябваше да кажем за момиченце и тя много тъжна. Ама като вижда Карлос, чувства по-добре. Много благодарна на вас, сеньора. И аз благодаря. — Устната й започна да трепери.

— Радвам се, че успях да помогна на Елена. Искаше ми се само да бяхме спасили и детето, въпреки че след такава тежка треска то вероятно цял живот щеше да остане болнаво.

— Si, нейната малка душа сега в рая и там добре на нея. И като знам Елена и Карлос, скоро те пак прави бебе. — Ухили се широко. — Донесох закуска.

Тя внесе подноса, който бе оставила на масичката отвън пред вратата. Апетитните миризми на блюдата изпълниха стаята и устата на Лорийн се напълни със слюнка. Кога за последен път се бе хранила както трябва?

— Сеньор Джаред казва на мен да гледа дали вие в легло и дали изяжда всичка закуска.

— А той… Искам да кажа, всички останали от семейството здрави ли са?

— Ами вие снощи вижда сеньор Джаред, сеньора. Не помни ли? Вие припада в кухня. Той носи вас тука на легло. На ръце носи.

Стаята отново се завъртя пред погледа й, ушите й гръмко зашумяха. Отпи от горещия чай и се опита да спре треперенето на ръката, докато връщаше чашата в чинийката.

— Не… не, аз… ъ-ъ… не си спомням. Знам, че бях много уморена.

Дрехите й! Джаред я е сложил да си легне. Значи той я е съблякъл!

Тя си спомни, че го бе сънувала. Сега споменът за съня се върна ярък и ясен. Джаред се бе привел над нея с нежен поглед. Главата му опираше в плътта й. Ако ръцете й не бяха като налети с олово, щеше да ги вдигне и да прокара пръсти през избелялата от слънцето коса, гъделичкаща гърлото й. Спомни си, че в един момент той приближи устни до ухото й, шепнейки думички на испански. После, в друг фрагмент от съня, си спомни каква вълшебна топлина предизвикаха у нея плъзналите се по кожата й устни.

Нахрани се бавно, разсеяна от спомените за съня. Когато започна да се разсъблича, забеляза, че панделката от комбинезона й липсва. Трябваше да предупреди Роза да се отнася с по-голямо внимание към прането й.

Влезе във ваната и с благодарност се отпусна в успокояващата топлина на водата. От дни насам не се бе наслаждавала на топла вана. Свила шепи, тя започна да гребе ефирната пяна и да я плиска по себе си, но изведнъж се стресна от необичайното щипене по кожата. Даже изохка, без да иска. Започна да се оглежда внимателно и забеляза, че зърната й са леко разранени, въпреки че когато ги докосна, те сякаш звъннаха и по цялото й тяло премина вълнуващ трепет. Кожата на гърдите й бе протъркана, сякаш се бе отъркала в някаква груба тъкан. Какво ли би могло да бъ…

Очите й се разшириха от ужас при тази мисъл. Треперещите пръсти покриха плътно стиснатите, побелели от шока устни.

Не! Не! Това не може да бъде. Сънищата й и това по кожата нямаха нищо общо. Това бе немислимо! Все пак цялата се разтрепери, като си помисли за тази възможност. Джаред, небръснат, вперил нежен поглед в нея, бавно навежда глава, устните му я докосват и той я гали и целува, целува…

Излезе бързо от ваната, уви тялото си в голяма хавлия и се върна в стаята.

— Къде е Джаред? — попита тя плахо Роза, докато се обличаше и се подготвяше да отиде при Елена.

Точно в този момент не искаше да се срещат. Да се изправи лице в лице с него, с всички тия сънища в главата си, щеше да бъде твърде унизително за нея.

— Таз сутрин отива в Остин. Казва може остава няколко седмици. — Тя излезе за малко навън, после се върна веднага с малка кутия в ръка. — Той казва това трябва на вас, като друг път ходи на Кийпойнт.

Лорийн развърза панделката, отвори кутията и видя синия копринен шал, сгушен на дъното. Кърпа. Беше си спомнил, че тя има нужда от нея! Очите й се замъглиха от сълзи, но усетила изпитателния взор на Роза, с престорено безразличие мушна кърпата в едно чекмедже.

— Да не забравя да му благодаря, като се върне.

Тя излезе, а Роза, застанала в средата на стаята, поклати укорително глава.