Сандра Браун
Скрити огньове (20)

Двадесета глава

Две седмици след Коледа обитателите на Кийпойнт се радваха на няколко необичайно меки за сезона дни. По-старите предсказваха, че след като януари е толкова топъл, то най-лошото от зимата все още предстои. Всички обаче се радваха на отдиха от виещите ветрове, които понякога носеха ледени дъждове или лапавица.

Една сутрин Лорийн излезе да поязди малко сама. Мария бе настинала, а тя не искаше да безпокои Руди или някого от каубоите. Учудващо бе колко много й липсва Флейм. Но всеки спомен за кобилата бе свързан и с Джаред. С един суров и жесток Джаред. Отпъди тези мисли от главата си.

Без да губи от поглед ранчото, ориентирайки се по Рио Кабайо, тя се изкачи и слезе по няколко хълма, доволна от ездата. Беше минал около час и вече се връщаше, когато внезапно конят й наостри уши. В същото време Лорийн чу приглушена ругатня, последвана от стон. Дръпна юздите и се ослуша. Стонът прозвуча още веднъж и този път тя разбра откъде идва — от малка китка кедри, недалеч от нея. Смушка коня и се приближи. Когато вече бе на няколко метра от дърветата, едва успя да различи легналата на земята фигура.

Слезе предпазливо от коня и пристъпи колебливо напред.

— Стой там, където си! — Тя чу познатото щракане от запъването на петлето на пушка и замръзна на място с качило се в гърлото й сърце. — Ни съ приближаай! — Гласът бе заплашителен, но накъсан, сякаш самото усилие да говори предизвикваше болка.

— Ранен ли сте? Чух ви да стенете. — Вътрешно Лорийн трепереше от страх, но усещаше, че човекът се нуждае от помощ.

— Ти жената на Джаред Локет ли си?

— Да, аз съм мисис Локет. А вие кой сте? — попита тя и пристъпи още една крачка напред.

— Казах ти дъ ни съ приближааш. — Последната дума се издигна с една октава и се превърна в дълъг, смразяващ сърцето вой.

Забравяйки всякаква предпазливост, Лорийн се спусна към китката дървета. После рязко спря и покри устата си с ръка, за да спре вика, който се надигна в гърлото й.

Човекът бе раздърпан и мръсен, глезенът му гротескно бе хванат в някакъв капан. От мястото, където стоманените зъби се бяха впили в плътта, течеше кръв.

Лицето му бе жив кошмар. Това беше Лудия Джек, отшелникът. Бедното създание имаше смъртна маска вместо лице. Грозни червени белези сочеха мястото, където би трябвало да бъдат ушите му. Две дупки, през които свистеше въздух, му служеха за нос.

Лорийн с усилие преглътна.

— Мистър Търнър, нека ви помогна. — Тя пристъпи още по-близо.

Това, което бе останало от лицето му, бе изкривено от болка. Устните му бяха оголили редките зъби в агонизираща гримаса, а очите бяха здраво стиснати. Лорийн забеляза, че пръстите, стискали допреди малко пушката, сега се бяха впили в ранения крак. Пушката лежеше забравена на земята.

— Ни щъ никва помощ — изсъска той.

— Вие може да не я искате, но аз мисля, че се нуждаете от нея.

Твърдият й глас го изненада. Той отвори очи и я погледна подозрително, търсейки признаци на заплаха, но нищо такова не откри.

— Можеш ли да махнеш т’ва проклето нещо от крака ми?

— Ами… не знам. — Погледна зловещите челюсти и потръпна. — Мога поне да опитам.

— Добре тогаз, стига си дрънкала, ами го махай по-скоро, преди да ми е изтекла кръвта — изръмжа той. — Фани го от двете страни и дърпай с всичка сила.

— А няма ли да ви заболи, ако повдигна стъпалото ви? — попита плахо Лорийн.

— Да, по дяволите, но и сега боли адски, зат’ва тряба да го махна по-скоро, нали?

— Много добре — каза Лорийн решително, сваляйки ръкавиците си. Явно човекът щеше да търпи.

Сърцето й лудо заби, когато се наведе над обезобразения отшелник и леко обви с пръсти глезена малко над мястото, където бе захапан от капана. Дори и при такова леко докосване той се задъха от болка и Лорийн го погледна извинително.

— Съжалявам, знам, че болката е разкъсваща.

— Тогава по-бързо свършвай.

Тя сложи ръце от двете страни на капана, мъчейки се да хване колкото може по-здраво хлъзгавите от кръвта челюсти. Колебливо се опита да разтвори капана. Той не помръдна и въздухът нахлу със свистене в устата на Лудия Джек, когато болката се усили.

— По-силно, жено!

Лорийн отново опита, този път полагайки неимоверни усилия. Тъкмо бе решила да се откаже и видя, че металните челюсти поддават съвсем леко. Мускулите я заболяха от усилието. Най-сетне челюстите щракнаха и се разделиха, но не и преди да одраскат нараненото място за последен път.

Джек изкрещя. Зъбите на капана бяха оставили дълбоки дупки около глезена му. От тях обилно струеше кръв. Лорийн отиде до коня и взе манерката с вода. Отново коленичи до него и изля течността върху раните му. Джак направо й се присмя.

— Водата нищо не прави, госпожичке. Вземи оная манерка от коня ми. Той трябва да е някъде наоколо.

Тя се огледа и видя дръгливото животно, щипещо оскъдната трева под дърветата. Доближи го предпазливо, мислейки, че то се плаши от хора също като господаря си, но конят стоеше послушен, докато Лорийн сваляше манерката, висяща от рога на седлото. Отвори я и в носа я удари познатата миризма на уиски. Това трябваше да е скоросмъртницата, която, както й бе казал Джаред, старият отшелник си вареше.

Само за секунда се поколеба, преди обилно да полее раната с течността. Джак трепна и очите му се напълниха със сълзи, но този път не извика. С жест й показа да свали кърпата около врата му и с нея да превърже ранения крак. Но тя бе мазна и потъмняла от мръсотия.

— Защо… защо да не използвам моята? Тя е… — щеше да каже по-чиста, но навреме се усети и продължи: — … по-голяма.

— Не ща никви благодеяния.

— Не, не, нищо подобно.

Без да му дава време за протест, тя дръпна кърпата от врата си. Дойде й егоистичната мисъл, че не носи синята копринена кърпа, подарена й от Джаред, а една памучна, която си бе купила от Коронадо, и безмълвно благодари на Бога за това. Без да мисли за болката, която причинява на бедния човек, тя бързо уви кърпата около кървящите му рани.

— Готово. Поне ще ви изкара до Кийпойнт, където можем да извикаме доктор. Можете ли да яздите?

— По дяволите, почакай малко, госпожичке. Никъде не отивам, освен вкъщи, и няма да дам на някакъв си вонлив касапин да пипне, която и да било част от тялото на Джек Търнър.

— Но, мистър Търнър, това са много тежки рани. Глезенът ви може да е счупен. — Не можеше да го пусне да се върне в онази пещера, преди да е получил медицинска помощ. А моля ви, ако не искате да ходите до Кийпойнт, тогава нека извикам Руди Мендес, познавате Руди Мен…

— По дяволите, знам кой е Руди Мендес, но нито той, нито който и да е друг няма да пипне този глезен, освен мен. Имам повече счупени кости, отколкото ти — години.

— Но раните трябва да се зашият.

Той вдигна към нея презрителен поглед и цветисто изруга.

— Кой, мислиш, ми закърпи лицето, когато ония индианци го подредиха така, а? — Той не очакваше отговор, а Лорийн бе твърде зашеметена, за да го попита. — Айде сега да те няма.

Джек с усилие се изправи и отблъсна опитите й да му помогне. После се наведе и вдигна капана си, ругаейки го за това, че е празен. Наруга и себе си за това, че е проявил непредпазливостта да стъпи сам в него. Докуцука до коня си и опъна здрава глътка от манерката, преди да се качи на седлото.

— Не искате ли да дойда с вас и да ви изпратя до дома ви? Може да се наложи с нещо да ви помогна.

— Не, ма’ам. Вече направи за Джак Търнър повече от когото и да било през последните двайсет и няколко години. Ще ти бъда много задължен, ако забравиш това, което видя. — Той срамежливо отмести поглед встрани и добави: — Вие сте наистина добра жена, мисис Локет.

Лорийн усети, че ако покаже жалостта, която изпитва към него, само ще го раздразни, затова каза:

— Благодаря ви, мистър Търнър. Беше ми много приятно да се запозная с вас.

Той докосна шапката си с два пръста и потегли. Лорийн не тръгна с него, за да не нарушава така желаното му уединение. Изчака го да се скрие от погледа й, после се качи на коня и се отправи към ранчото, спирайки само веднъж до реката, за да измие кръвта от ръцете си.

Като се прибра, отиде право в кухнята, напълни една кошница с храна и бързо се върна на брега на реката, точно срещу хижата, подаваща се от скалата. Остави кошницата на камъка, както бе видяла Джаред да го прави, и без да се бави или оглежда, пое към ранчото.

 

 

Тъй като времето за раждане на Глория наближаваше, жените шиеха, плетяха и се опитваха да измислят име на детето. Една сутрин Елена щастлива заяви, че отново е бременна. Излъчваше енергия и добро здраве, а Карлос ходеше, широко ухилен. Лорийн бе трогната от това колко са щастливи двамата, като са заедно и в нов дом.

Бебето Мендес избра точно двайсет и третия ден на януари за появяването си на бял свят. Още от сутринта на същия ден Глория бе апатична. Заедно с Лорийн и Мария бяха седнали в голямата дневна близо до камината и пиеха чай, когато изведнъж тя сграбчи облегалките на креслото.

— Струва ми се, че започва. Това май бе третата болка и най-силната.

Лорийн едва не изпусна чашата си, но Мария се приближи до снаха си и подкрепяйки я, двете се отправиха към спалнята на Руди и Глория.

— Лорийн, би ли помогнала на Глория да си легне, моля те.

Лорийн стреснато подскочи, но последва двете жени в стаята. По нареждане на Мария тя отметна завивките и Мария внимателно положи Глория върху чаршафа.

— Аз ще я съблека, Лорийн, а ти иди и кажи на Елена да се грижи за децата през останалата част на деня — каза Мария спокойно. — Изпрати някой каубой да съобщи на Руди. Те знаят къде е. После се върни. Сигурна съм, че ще имаме нужда от още един чифт майчини ръце.

Лорийн изхвръкна от стаята, благодарна, че има претекст да се отдалечи от леглото на родилката. Не й се искаше да присъства на това тайнство, което бе убило собствената й майка.

С приповдигнат дух Елена я увери, че всичко в къщата ще бъде наред, ще наглежда децата и ще бъде наблизо, в случай че потрябва за нещо. Няколко минути по-късно пристигна Руди и трополейки с ботушите си, влезе в къщата, цял пребледнял.

— Руди — извика Лорийн, — разчитах на теб да ме успокоиш малко. Мислех си, че вече си свикнал с това. А изглеждаш така, сякаш ти е за пръв път.

Той се усмихна сконфузено.

— Според мен всеки път е като за пръв път. Добре ли е тя? Може ли да я видя?

— Ами… предполагам. — Лорийн не бе сигурна как се постъпва в такива случаи. — Чакай първо да проверя.

Промъкна се предпазливо в полутъмната стая и видя, че Глория е седнала в средата на леглото и оживено разговаря с Мария. Лорийн не очакваше такава картина. Мислеше, че ще завари Глория да се гърчи от болки.

— Руди пита може ли да влезе да те види.

Глория се засмя.

— Негова е вината да се намирам в такова положение, затова си мисля, че има право да ме види.

Руди влезе, след като Лорийн го покани, и с три големи крачки се озова до леглото. Седна до Глория и постави огромните си ръце на корема й.

— Значи още преди да е мръкнало, ще имаме още една уста за хранене, а?

— Известно време аз ще я храня, не забравяй.

— Сигурен съм, че ще се справиш. — Той се ухили широко и леко стисна наедрялата й гръд.

Тя игриво го отблъсна.

— Руди Мендес, дори и в такъв момент пак си мислиш за глупости. И на това отгоре пред майка ти.

— Тя знае, че съм като баща си — засмя се той, после се наведе и нежно целуна жена си по челото. — Ако ви потрябвам, ще бъда навън. Обичам те!

Глория целуна и двете му ръце, преди той да се изправи и да излезе от стаята. Очите на Лорийн се напълниха със сълзи и надигналата се в гърлото буца й попречи да отговори на Мария, която я помоли да стъкне огъня в мангала.

Следобедът се проточи дълъг. Болките на Глория се усилиха и Лорийн с ужас забеляза, че целият чаршаф подгизна от вода, леко порозовяла от смесилата се с нея кръв. Помисли си, че с Глория се е случило нещо страшно, но Мария я увери, че всичко е наред и бебето скоро ще се появи.

След около час лицето на Глория се изкриви от болка, но под тихите напътствия на Мария да се напъва по-силно най-сетне тя даде живот на едно момченце. Лорийн гледаше как Мария го издърпва от тялото на майка му и после срязва връвта, която ги свързваше. Майка й сигурно е страдала по същия начин, докато е раждала нея и малкото й братче, чието раждане я бе убило. Сърцето й се преизпълни с жалост към жената, която никога не бе познавала. Искаше й се да си спомни как й казва, че я обича. Сигурно й е казвала.

Мария тъкмо повиваше мърдащото и скимтящо бебе в топло одеяло, когато Глория извика:

— Мисля, че има още.

Мария и Лорийн се спуснаха към нея и видяха, че между краката й се измъква още една тъмна главичка.

— Лорийн, помогни й! — заповяда Мария, тъй като нейните ръце бяха заети с момчето.

Лорийн пребледня и се опита да възрази, но Глория отново изстена. Тя погледна надолу и видя, че раменете на бебето напъват навън, към белия свят. Треперейки, Лорийн пое главата на детето в ръце, както бе видяла да прави Мария, и леко подръпна. Бебето не помръдна, но затова пък писна и от устата му излезе течност, все още задръстваща малкото му гърло. Лорийн се изпоти от притеснение и с треперещи ръце дръпна още веднъж хлъзгавата глава, този път малко по-силно. Бебето направо изхвръкна в очакващите го ръце. Беше момиченце.

Смеейки се и плачейки едновременно, тя обяви:

— Момиченце е!

Тревожното лице на майката се проясни и тя се отпусна изтощена на възглавницата.

— Ето, Лорийн, вземи това, а аз да отрежа връвта. Лорийн положи момиченцето на чаршафа, а Мария й подаде момчето, преди да отреже връвта на сестра му.

— Глория, имаш близнаци. Момченце и момиченце. — Мария се смееше като момиче.

— Кажете на Руди — прошепна отпаднало Глория.

Лорийн се извърна и излезе от стаята, все още с момченцето в ръце, което не спираше да обявява на света за появата си.

— Руди, близнаци! Момче и момиче!

Руди бързо се приближи до нея и се вгледа в новородения си син.

— Близнаци ли? — попита глупаво той.

— Да, ела да видиш.

Тя отново го въведе в стаята, където Мария вдигна към него момиченцето.

— Близнаци! — Той се засмя, после извика толкова високо, че и двете бебета писнаха още по-силно.

— Видя ли какво си направил! — скара му се Мария, слагайки момиченцето на рамото на Глория.

Руди взе сина си от Лорийн и седна на леглото до жена си. Охкаха и ахкаха, наведени над децата, докато Мария почистваше с кърпа мястото между вдигнатите колене на Глория. Почувствала се като натрапник, Лорийн излезе от стаята.

Чак сега усети колко е уморена. Бе късна вечер и целия ден бе прекарала в стаята с Глория и Мария. Не бе хапвала от закуска, но празнината, която чувстваше в себе си, не можеше да се нарече глад.

Отиде в стаята си и отвори гардероба. Свали една риза на Джаред от закачалката и я притисна до себе си. Повече от месец не бе виждала съпруга си. Копнееше да сподели с него опита от раждането, това чудо на чудесата.

Легна на леглото и придърпа ризата върху себе си. Затваряйки очи, Лорийн видя лицето на Джаред, надвесено над своето, точно както го бе видяла да се взира в нея с благоговение, след като се бяха любили. Тогава по него не бе изписана горчивина, нямаше и следа от цинизъм. Само нежност. Къде си сега, Джаред? Какво правиш? Мислиш ли изобщо за мен?

Свали блузата и полата си, после промуши глава през ризата на Джаред. Придърпвайки възглавница под бузата си, Лорийн се унесе в сън.

 

 

През следващите няколко дни раждането на близнаците наруши равния живот в ранчото. Останалите деца непрекъснато се пречкаха из краката, мъчейки се да зърнат новите си братче и сестриче. Лорийн бе изумена от търпението, което Глория проявяваше. Изслушваше задъхания им и несвързан говор със сериозно изражение на лицето и всеки ден успяваше да отдели по малко време за всяко дете поотделно. Лорийн знаеше, че тя е изтощена от раждането и от необходимостта да кърми две здрави бебета, но това за нея не бе повод да пренебрегва другите си деца.

Бенджамин бе името, което дадоха на момченцето — в чест на дядо му по баща. Лорийн дълбоко се трогна, когато разбра, че момиченцето е кръстено на нея.

— В края на краищата ти й помогна да излезе на бял свят. И дано да стане дама като теб. — Глория бе прегърнала етърва си, без да обръща внимание на сълзите, търкулнали се по бузите й. Напоследък тя нещо много лесно се разплакваше.

Младите Бенджамин и Лорийн бяха по на една седмица, когато в ранчото се случи нещо доста обезпокоително. Руди си бе вкъщи за обяд, когато един работник се приближи до вратата и му каза, че вън един човек искал да говори с него. Каубоят нервно пристъпваше от крак на крак и сякаш всеки момент се канеше да застане зад Руди и да му помогне, ако се наложи.

Лорийн последва Руди на верандата и видя, че пред къщата, възседнали един калпав кон, мръсен като ездачите си, бяха застанали въглищарят от Дънкан и сестра му Джун.

Дънкан слезе от коня и се приближи към тях.

— Здрасти, здрасти, сеньор Мендес. Чууме, че имате още един комплект близнаци.

Дънкан пусна гадната си усмивка. Откак Лорийн го бе видяла за първи път, той не бе сменял облеклото си, само бе добавил няколко пласта върху себе си, за да се предпази от студа.

— Какво правиш тук, Дънкан? Имате си места, където ви е разрешено да ходите, но това със сигурност не е от тях. — Гласът на Руди бе студен и твърд.

— Е, яс само дойдоф да поднеса пуздравленита си. Май ваште лалета ще са единствените млади стрелци от фамилията Локет, а? Като гледам как Джаред е зафърлил малката си булчица…

Той се ухили иронично към Лорийн, която потрепери под похотливия му поглед. Тя извърна очи ги спря върху добре оформените крака на Джун, голи и очевидно недосегаеми за студа, обхванали хълбоците на коня.

Уловила погледа на Лорийн, Джун втренчи злобен поглед в нея и облиза сухите си напукани устни.

— Сигурно е отишъл в Остин да си потърси топло легълце за през зимата — провлече тя.

— Какво прави брат ми не е ваша работа — рязко отвърна Руди и крадешком погледна към Лорийн. Обезпокои го това, че те бяха доста добре осведомени за събитията в Кийпойнт и местонахождението на Джаред. — Той е зает с линията, но поддържа непрекъсната връзка с нас. Казвайте сега за какво сте дошли и се махайте.

Лицето на Уот Дънкан прие угодническо изражение.

— Е, айде, не се дигай на нокти, Руди. Ида с добри намерения. Вандайвър и неговите тежкари бая се мотат наоколо и се задават въпроси. Въобще не ми пука за ония проклети мексиканци, без докачение, просто тряба да съм сигурен, че сделката с Локет си остава в сила. Разбийш, нали? Тревожа се за бизнеса си, т’ва е сичко.

Челюстните мускули на Руди се бяха втвърдили като гранит и Лорийн видя пръстите му, погалили кобура на револвера.

— Изчезвай оттук моментално, Дънкан. И повече да не съм те видял да се приближаваш към тази къща — или лично аз ще те убия. Колкото до бизнеса ти, той ще остане в сила дотогава, докато двамата с Джаред кажем. Вандайвър няма нищо общо с него. А сега се махай от моята собственост.

— Е, убаво. Махам се. Исках само така — по съседски.

Той се заклатушка към крантата и я възседна пред сестра си. Тя промуши палци през колана му. Пръстите й леко бръснаха панталоните му отпред и тя пропя със сладък глас:

— С кого спинка Руди, мисис Локет, след като жена му е още на легло?

Руди посегна за револвера си, но Лорийн протегна ръка и го спря.

— Недей, Руди — прошепна тя, защото видя ръката на Дънкан да се протяга към другата страна на коня, където бе прикрепена пушката му.

Със задоволство установи, че каубоите бяха чули за неканените гости и сега всички се събираха наоколо, обграждайки мърлявата двойка на коня.

Момичето тръсна дългата си бяла коса и се засмя, уверена, че Руди няма да извади револвера си срещу брат й.

— Кажи на Джаред, че съм дошла да питам за него. Искам да го видя, като се върне. — Тя хвърли поглед на Лорийн и изхъмка презрително.

Дънкан дръпна юздите на коня, обърна го и двамата, без да бързат, излязоха от двора.

Каубоите и Руди ги гледаха, докато се загубиха от поглед, после Руди нареди двама души да ги проследят и да се убедят, че са се прибрали в бивака си.

Когато се върна в голямата дневна, Руди завари Лорийн, седнала на креслото до огъня и вперила поглед в пламъците. Отиде до нея, коленичи пред креслото и взе ледените й ръце в своите.

— Лорийн, Джаред никога не е имал нищо общо с тая мръсна пачавра.

При тези топли и съчувствени думи Лорийн се усмихна.

— Знам това. Аз просто не го привличам — призна му тя с кисел глас, — но знам, че вкусът му към жените не е чак толкова лош.

Мария и Глория се бяха приближили до тях и тревожно се вслушваха в разговора.

— Това, което ме безпокои — продължи Лорийн, — са думите на Дънкан за Вандайвърови и неговите тежкари в Пуебло.

— Да, мен това също ме безпокои, но не чак толкова, колкото осведомеността му за всичко, което става в тази къща. Гадина е, дума да няма. Бен би го застрелял на място, ако го видеше тук, и аз може да съжалявам, че не съм го направил. Откъде те познава?

Лорийн му разказа за излета с Джаред до Пикен Крийк и как на връщане се наложило да минат през селището на въглищарите.

— Руди, страх ме е — каза Глория.

Той се изправи и прегърна жена си, която току-що бе станала от леглото.

— Мисля, че той просто иска да изпробва авторитета ни сега, когато Бен го няма. Няма от какво да се безпокоиш. С Джаред ще поговорим и ще решим какво да правим с тях. Не ми харесва тая измет да се мотае из Кийпойнт.

Бръчките около устата му се бяха събрали в мрачна линия и той остана цял ден близо до къщата, въпреки че се правеше на спокоен. През следните няколко дни Лорийн забеляза, че около къщата има разположени няколко каубои. Въпреки уверенията сив противното, Руди бе разтревожен от появата на Уот Дънкан.

Мрачните предсказания за времето се сбъднаха и топлите януарски дни отстъпиха пред леденостудените февруарски виелици. В такова време нямаше много работа из ранчото и Лорийн съжаляваше каубоите, чийто ред идваше да обикалят из огромните пространства на Кийпойнт. Винаги се запасяваха обилно с провизии, възнамерявайки да прекарат по един ден в хижите, построени на еднакви разстояния тъкмо за тази цел.

За обитателите на къщата не оставаше нищо друго, освен да се занимават с децата, да задоволяват непрекъснато растящите нужди на близнаците, да кърпят и да готвят за свободните от задължения каубои в спалните помещения.

Точно през едно такова вечерно отскачане на Лорийн до спалните помещения, за да занесе на каубоите кошница току-що изпечени сладки, я спря Торн. Кошницата бе приета с благодарност и тя тъкмо бързаше през двора да се върне в къщата, когато старият команч изведнъж изплува от сянката и застана точно пред нея.

Притиснала ръка към устните си, Лорийн едва успя да сподави уплашения си писък.

Без предисловия или извинения той каза:

— Мисис Локет, тази сутрин на портата намерих ето това.

Досега не знаеше как звучи гласът му, но сега разбра, че е нисък, дълбок и почти приятелски. Тя впери очи в непроницаемата маска на лицето му. После сведе поглед към грубо направения пакет в протегнатата към нея ръка.

Вързопчето бе увито в кафява хартия и превързано с канап. На горната му страна с детски драскулици бе написано: Миз Локит.

— Какво… — каза тя, вдигнала отново поглед към лицето на Торн.

— Сигурно е нещо, което принадлежи на вас.

Тя развърза връвта и разгърна хартията. Студеният вятър подхвана кърпата, с която бе превързала глезена на Лудия Джек, и едва не я изтръгна от ръцете й. Успя да я хване в последния момент и тогава видя, че тя е прана и прилежно сгъната. Не се виждаше и следа от кръв. Устните й потрепнаха в лека усмивка. Кой би очаквал, че старият отшелник ще си даде труда да пере кърпата й? Дали са го видели, като е идвал насам да й я върне? Сигурно.

Лорийн изведнъж усети втренчения поглед на Торн върху себе си.

— Аз… аз сигурно съм я загубила някъде — заекна тя. — Някой я е намерил и… сега ми я връща. Благодаря ти.

Очите на индианеца не трепнаха и тя усети, че той знае много повече, отколкото можеше да се разбере по това безизразно лице. Човекът не проговори, а откликна на благодарността й с рязко движение на брадичката. Чак когато силуетът му потъна в сгъстяващата се тъмнина, Лорийн разбра, че си е тръгнал.

През третата седмица на февруари падна първият сняг. Цяла седмица преди това яростният северен вятър носеше дъжд и леденостудена лапавица, която успя да покрие земята с бялото си наметало.

С падането на нощта бурята усили яростта си и Руди, Глория, Мария и Лорийн седяха около огъня, наслаждавайки се на домашния уют и спокойствието, което настъпваше веднага щом сложеха децата да спят. Глория бе накърмила малката Лорийн и я бе положила в ръцете на именницата й. Лорийн притискаше бебето към гърдите си, галейки малката тъмна главица. Глория се мъчеше да засити вечно гладния Бенджамин, а Мария и Руди с удоволствие се наслаждаваха на гледката.

Всички подскочиха стреснато, когато по верандата навън се чу тропот от тежки ботуши. Все още нащрек от посещението на въглищаря, Руди посегна към кобура, висящ над камината, извади колта и точно бе стигнал до вратата, когато тя рязко се отвори и в стаята нахлу вълна леденостуден вятър, примесен със сняг.