Сандра Браун
Скрити огньове (22)

Двадесет и втора глава

На следната сутрин всички вдигнаха глави изненадано, когато Джаред и Лорийн влязоха в трапезарията ръка за ръка. Лорийн смутено се изчерви под любопитните погледи, но Джаред запази обикновеното си спокойно държане и попита защо пред техните места на масата няма прибори. Глория моментално се спусна към кухнята.

Джаред придържаше стола на Лорийн, когато Руди го подкачи:

— Абе, братко, защо рискува да дойдеш тук в тая буря, след като веднага се заключи в стаята и през цялото време не излезе оттам?

Джаред взе чинията от Глория, напълни я и едва тогава отговори:

— Е, доста дълго отсъствах. Когато се върнах в Коронадо и видях, че Лор… аз… ъ-ъ… Просто реших, че е време да дойда и да видя как вървят нещата. Безпокоях се за Кийпойнт.

— Загрижеността ти е трогателна — продължи закачката Руди. Черните му очи порочно проблеснаха, когато добави: — В никакъв случай не е била за това, че си бил… ъ-ъ… неспокоен и си искал да видиш Лорийн, нали?

— Руди! Лорийн се смущава — скара му се Глория.

Джаред остави вилицата си в чинията.

— Знаеш ли какво? Мисля, че може и да си прав.

Той грабна Лорийн и я наведе назад върху ръката си толкова бързо, че тя нема време дори да се изненада. Целуна я силно по устата с преувеличена страст. Децата се разпищяха от смях и няколко секунди след това, превъзмогнали първоначалната изненада, към тях се присъединиха родителите им и изпълнената с радост Мария, която нежно им се усмихна.

Останал без дъх, Джаред освободи Лорийн от прегръдките си и двамата се присъединиха към смеха. После Глория успокои децата и всички продължиха да се хранят.

Няколко минути по-късно Джаред улови погледа на Лорийн, намигна й и хванал коляното й под масата, леко го стисна.

Снегът бързо се стопи под кристално синьото тексаско небе. Двамата братя излизаха всеки ден, яхнали конете си, и обикаляха различни части на ранчото. Снегът бе мокър и тежък и на места оградата бе пострадала. Каубоите, уморени от бездействие, бяха изпратени да я поправят и да проверят колко животни не са преживели бурята.

Един следобед Лорийн реши да излезе с тях. Тъкмо бяха изминали миля, миля и нещо, когато се натъкнаха на трупа на едно от най-хубавите говеда на Локетови. Трупът бе обезобразен. Бяха отрязани само няколко парчета месо. Останалото бе оставено да гние на затоплящото се време.

— Да ги вземат мътните! — изруга Джаред. — Кой, по дяволите, може да го е направил?

— Не може да е Лудия Джек. Той винаги използва всяка част от трупа на животното — каза Руди.

— Не. Мистър Търнър не би направил такова нещо — каза Лорийн със спокоен глас.

Двамата се извърнаха към нея изненадани и тя им разправи за срещата си с отшелника. С присъщата й скромност им обясни как му е помогнала да се измъкне от капана.

— За щастие успях да му занеса малко храна, преди времето да се развали. Но той в никой случай не бе в такава форма, че да извърши подобно нещо, дори и да е искал да го направи.

— Искаш да кажеш, че си го видяла? Говорила си с него? — попита Руди изумен.

Той самият никога не бе виждал отшелника. Само следи от него.

— Да…

— Вече разбрах, че жена ми има способността да контактува с хората, особено с безсилни и изпаднали в беда хора.

Тонът на Джаред бе закачлив, но в очите му можеше да се прочете уважение. По време на краткия си престой в Коронадо Оливия бе проглушила ушите му с тиради срещу благотворителната дейност на Лорийн в Пуебло. Не се усещаше, че по този начин само караше сина си още повече да страда от липсата на жена си. Бе неприятно изненадан и разочарован, когато разбра, че Лорийн е в Кийпойнт. Очите му заблестяха от вътрешна топлина, когато сега ги спря върху нея.

— Ако някой изобщо може да си пробие път към душата на Джек Търнър, то това е Лорийн — каза той.

— Да, но това все още не ни дава отговор кой е убил кравата ни.

— Сигурно е някой от бандата на Дънкан — каза Джаред с горчивина. — Биха го направили.

— Каза ли ти Лорийн за посещението, което ни направиха неотдавна? — попита Руди колебливо.

— Какво?! — избухна Джаред.

Руди повтори разговора, който бяха провели с Дънкан. Лорийн изпита облекчение, че той не каза нищо за мръсотиите, които Джун и брат и бяха хвърлили в лицето й. Страхуваше се, че Джаред веднага ще хукне да търси Дънкан. Не беше ли вчера готов гол да хукне да търси Уилям Келър? Тя се усмихна на спомена, но студеният силен вик на Джаред я върна в настоящето.

— Защо не ми каза по-рано? — ядно попита Джаред.

— Защото знаех, че ще реагираш точно по този начин — отвърна Руди спокойно. — Мисля, че трябва да удвоим вниманието си и да ги държим плътно под око, но не искам да ги предизвикам да изливат злобата си по такъв дребнав начин.

— Добре — съгласи се Джаред неохотно. — Но до края на лятото искам да се махнат от нашата собственост. Когато линията бъде готова, каубоите няма вече да карат добитъка до Остин. Ще бъдат освободени от това задължение, за да обърнат повече внимание на поддръжката на ранчото. Едно от новите им задължения ще бъде да прочистват излишния кедър. Повече нужда от онази измет ние нямаме.

Той хвърли още един недоволен поглед на трупа, обърна Чарджър и го пришпори в галоп.

 

 

Когато Уот Дънкан нанесе втория си удар, той бе бърз, сигурен и смъртоносен. Меко казано, привлече вниманието на Локетови и Мендесови, доказвайки по този начин колко опасен и силен враг имат двете семейства в лицето на бандата му.

Предната вечер Лорийн и Мария се бяха уговорили сутринта да се срещнат пред обора ида пояздят малко след изгрев-слънце. Бяха свикнали да яздят заедно по това време на деня.

Лорийн прекоси двора и се насочи към обора. Бе облечена в черна пола за езда, ушита от шведска кожа, и в яке от същата материя. Ботушите й бяха направени от мека черна кожа — такива бяха и ръкавиците й. Костюмът бе малко позакъснял коледен подарък от Джаред. През главата си бе наметнала дълго вълнено вегаре^[1], дадено й назаем от Глория, и, разбира се, беше вързала синята копринена кърпа на врата си. От устата й излизаха гъсти облаци пара и се разтваряха в студения утринен въздух. Вратата на обора бе затворена.

Странно, каза си тя. Може би на Мария й се е сторило толкова студено, че е решила да затвори вратата, за да не пуска вятъра вътре. Да, но времето не беше ветровито, възрази Лорийн на себе си.

Вратата бе тежка и тя трябваше здравата да се напъне, за да я отвори. Вътре в обора бе тъмно. Цареше тишина, като се изключи неспокойното потропване на конете.

— Мария?

По гръбнака й полазиха зловещи тръпки, нямащи нищо общо със студа, и изведнъж Лорийн изпита страх да влезе вътре. Хвърляйки поглед през рамо, с безпокойство установи, че около къщата не се мярка никой. Беше оставила Джаред заспал под завивките. Елена още не бе пристигнала, за да поеме всекидневните си задължения.

— Мария? — извика Лорийн още веднъж, молейки се горещо да чуе тихия й глас.

Потискайки с усилие страха си, тя прекрачи прага на обора. Но нямаше нужда да влиза по-навътре.

Тялото на Мария лежеше, проснато на земята пред нея. Дори и в тъмното Лорийн можа да види разширяващата се и проблясваща локва кръв под нея.

Писъкът й процепи утринната тишина. Свила юмруци от двете си страни, тя ги вдигна към устата си, но не можа да заглуши вика на ужас, който продължи да цепи студения утринен въздух. Смътно усети настъпилото разбъркване — чуха се ругатни и неразбираеми възклицания, когато вратата на спалното помещение с трясък се отвори и на двора се изсипаха каубоите, достигнали различни фази на обличането, с още помътени от съня очи. Дворът се разтресе от тропота на ботушите им.

Писъците й бяха преминали в слаби хлипове, когато чу някой да възклицава:

— Боже господи!

Руди я избута встрани и предпазливо се приближи към майка си, без да вярва на очите си. Силни ръце уловиха Лорийн за раменете.

— Не гледай, Лорийн — прошепна Джаред в ухото й, докато Руди обръщаше тялото на Мария.

Предупреждението му обаче дойде твърде късно. Тя видя зейналия отвор в трахеята, от който кръвта бликаше като фонтан от майсторски направения в гърлото срез. Тя отново изпищя, но звукът бе заглушен от голите гърди на Джаред, към които той я притисна, прихванал треперещото й тяло.

Поведе я далеч от обора, за да не й позволи да види мъката на Руди, чиито дълбоки, разкъсващи душата животински вопли идваха до тях. Лорийн хлипаше без сълзи, докато минаваха покрай каубоите, застанали в неловки пози около обора и избягващи погледите им, вече досещайки се какво е станало.

Глория и едва разсънилите се деца стояха, скупчени на верандата. Устните й бяха побелели, очите — питащи.

— Мария — каза Джаред кратко.

Глория стисна очи, без да помръдне, по интуиция разбрала какво означават измъчените звуци, издавани от съпруга й.

— Хайде, влизайте вкъщи, деца. — На Джаред каза: — Ще направя малко кафе.

Той само кимна и въведе Лорийн в къщата. Тя влезе и застана неподвижно досами вратата, докато той отиде до спалнята, за да си сложи панталон и риза. Когато се върна, коленичи пред камината и се зае да разбърква огъня.

Лорийн страшно се изненада, когато силуетът на Руди се очерта на незатворената врата и затъмни светлината, идваща от свежото утро. Нямаше сълзи. Очите му бяха сухи и студени, в тях липсваше каквото и да било чувство. Само люта омраза. Той метна нещо на пода и Лорийн с писък се отдръпна от него, внезапно разбрала всичко с ужасяваща яснота. Джаред също погледна натам. Одърпаната и мазна шапка, чието обичайно място бе главата на Уот Дънкан, не можеше да бъде сбъркана с никоя друга.

— Идваш ли с мен? — попита Руди брат си.

— Идвам — отвърна Джаред спокойно.

Без да кажат дума повече, двамата се разотидоха по спалните си. Глория излезе от кухнята, носейки кана кафе и три метални чаши. Когато погледът й се спря на шапката, захвърлена на пода, очите й светнаха диво и тя се завтече към шкафа с оръжието.

Докато Лорийн стоеше, без да помръдне, вцепенена от изумление, Глория методично сваляше пушка след пушка от стойките, проверяваше ги, зареждаше ги и ги слагаше настрана.

Когато се облякоха, Джаред и Руди се присъединиха към нея и с пестеливи движения, като добре обучени войници и без излишни приказки, й помогнаха да довърши започнатото.

Когато всичко бе готово, Руди привлече Глория към себе си и здраво я прегърна.

— След като тръгнем, един от каубоите ще я донесе. Погрижи се за нея — каза той, целуна я бързо по устните и с твърда крачка излезе от стаята.

Лорийн бе рязко завъртяна изотзад. Джаред я целуна силно, почти сърдито, после рязко я пусна и последва брат си. Тя се спусна след него.

Каубоите бяха оформили полукръг в двора. Торн, със зловещо спокойно изражение на лицето, държеше поводите на конете. Чарджър ровеше с копита замръзналата земя. Руди и Джаред възседнаха конете едновременно. Пренебрегвайки с презрение стремената на своето седло, команчът се метна на коня. Руди кимна на малката си армия, дръпна рязко юздите на коня и в галоп изхвърча през портата. Торн и Джаред бяха от двете му страни, а хората му изтрополяха подир тях.

Лорийн рязко се завъртя и се обърна към Глория, която също бе излязла на верандата.

— Глория, няма да оставиш…

— Това е нещо, което те трябва да направят, Лорийн — каза тя със спокоен, но убеден глас. — Хайде, ела. И ние имаме работа.

Часовете бавно се изнизваха. Ужасът, който Лорийн изпита, като видя Мария да се търкаля в собствената си кръв, избледня, когато осъзна факта, че Джаред може никога да не се върне. Братята бяха тръгнали да търсят отмъщение и тя знаеше, че борбата ще е кървава. Не, Господи, не, молеше се тя безмълвно, механично вършейки работата, възложена й от Глория.

Тялото на Мария бе донесено от един по-възрастен работник. Сложиха я на леглото, което двамата с Бен бяха споделяли толкова години. Глория я подготви за погребение. Лорийн не бе сигурна дали може да погледне тялото още веднъж, но почувства, че Глория ще се обиди, ако тя не се присъедини към децата, отдаващи последна почит на баба си.

Лорийн бе разтърсена от дъното на душата си. Не знаеше как го е постигнала Глория, но раната на Мария изобщо не се виждаше под високата яка на роклята й. Косата й бе гладко сресана и бе събрана в обичайния стегнат кок. Лицето й беше без бръчки и на устните й бе застинало някакво далечно подобие на усмивка. Ръцете й — красивите й добри ръце — почиваха, скръстени на гърдите, с втъкнат между тънките пръсти букет.

Същият каубой, който бе внесъл Мария в къщата, направи ковчега. Лорийн изведе децата от стаята, когато той дойде, за да вдигне тялото и да го положи в дървения сандък.

През останалата част от следобеда Лорийн и Елена, която междувременно бе дошла в къщата, научила за трагедията, се мъчеха да успокоят децата, а Глория се грижеше за близнаците. Дори след като сложиха всички деца да си легнат, а близнаците отдавна спяха мирно в люлките си, жените продължиха бдението, очаквайки завръщането на мъжете си.

Най-сетне, доста след залез-слънце, отвън се чу шум от копита и те мигом изхвърчаха на верандата. В сгъстяващата се тъмнина беше много трудно да се различат фигурите, но и двете жени въздъхнаха с облекчение, като разбраха, че сред тия, които се завръщат, са и техните мъже.

Руди и Джаред влязоха в двора и уморено слязоха от конете, подавайки поводите на този каубой, който щеше да се погрижи за изтощените животни.

Глория не каза нито дума — сам слезе по стъпалата и прегърна мъжа си. Той я притисна към себе си, като че ли да поеме от силата й. После тя вдигна глава и впери поглед в умореното му лице.

— Никаква следа. Абсолютно нищо — каза той.

Всички влязоха в къщата и мъжете се тръшнаха около масата. Глория и Лорийн се разбързаха да донесат яденето, което предвидливо бе оставено на печката. Преди да си тръгне с Карлос, Елена се погрижи да изпрати една тенджера вкусен гювеч на уморените каубои в спалното помещение.

Като изпразни чинията си, Руди избърса устни със салфетката и отблъсна стола си назад. Джаред дръпна Лорийн в скута си, положи глава на гърдите й, а Руди започна да говори:

— Най-напред отидохме в бивака им. Беше изоставен. Нямаше нищо, с изключение на боклуците. Претърсихме внимателно хълмовете наоколо, огледахме всяко храстче, но не открихме никаква следа от тях. — Спря, за да отпие от уискито, което Глория му бе наляла. — Намерихме обаче един заселник, полусмахнат, който ни каза, че видял Дънкан и един-двама от хората му на пътя за Фредериксбърг. Завчера май беше, вика. Дънкан говорел с някакъв „баровец“.

— Вандайвър? — попита Глория и Лорийн ахна.

— Вероятно — отвърна Джаред.

Всички се умълчаха, потънали в собствените си мисли. Руди наруши тишината:

— Ще го намеря — заяви той. — Убиец смрадлив. Ще го намеря. — Равният му глас ужаси Лорийн. Той вдигна очи към Глория. — Къде е тя?

— В своята стая.

Той кимна и впери поглед в пламъка на газената лампа пред себе си.

— Един от каубоите отиде до Пуебло да повика свещеник. Утре сутринта ще е тук. Тогава ще я погребем. — Замълча, после продължи с променен глас: — Днес си помислих, че тя просто никога нямаше да успее да прежали Бен. Откакто той умря, тя бе нещастна. Може би… може би това беше… Може би сега е щастлива… — Гласът му се пречупи и Глория се спусна към него.

Руди се изправи на крака, подкрепян от нея, и двамата излязоха от стаята.

 

 

— Джаред, това е невъзможно! Дори и да сполучиш, даваш ли си сметка за евентуалните човешки загуби? Или за разрушенията? Как може да предлагаш такъв… вятърничав план?

— Имам ли друг избор? Опитай се да разбереш това от моя гледна точка.

Лорийн чуваше повишените в разгорещения спор гласове, долитащи от верандата. Вечерята бе привършила и двамата братя бяха излезли навън. Глория бе при близнаците. Лорийн четеше до огъня, когато до ушите й достигнаха грубите думи на Руди.

Седмица беше минала от погребението на Мария. Бяха я погребали в горичката, гледаща към Рио Кабайо. Всяка сутрин Руди и Джаред излизаха с хората си да търсят Уот Дънкан. Всяка вечер се връщаха разочаровани, задето не можеха да открият никаква следа от него. Смъртта на Мария бе поразила всички, включително и Джаред. Но дори и преди това, още от пристигането си тук през онази мразовита вечер, той не бе вече саркастичният и сърдит мъж, какъвто Лорийн беше виждала в Коронадо. Мъжът, с когото тя лягаше всяка вечер, я любеше нежно и всеотдайно на широкото легло — негова собственост още от детството му. Той й каза за плановете си да построи собствена къща на Пикен Крийк. Разказа й за обстоятелствата, при които бе загинал приятелят му Алекс в Куба, и докато разказваше, се притискаше в нея, измъчван от видения на злодействата през войната. Любовта й към Джаред придоби нови измерения. Обичаше го яростно, страстно, но и грижовно. Беше силен, мъжествен, упорит и горд, но тя бе съзряла в него малко късче уязвимост и него най-много обичаше.

Лорийн копнееше да сподели със съпруга си добрите новини, идващи от Пуебло. Пепе, когато времето позволяваше, й носеше новини за дейностите, които бе започнала. Всички вървяха добре. Вече имаше клиника, приемаща пациенти два пъти седмично. Ремонтните работи по обществените сгради бяха започнали и през пролетта имаше още планирани. Разпределяха се топли дрехи за онези, които имаха най-голяма нужда от тях. Пепе си тръгваше с подробен списък инструкции за председателките на комитетите и с писма, изразяващи благодарността на Лорийн за свършеното.

Искаше да разкаже за всичко това на Джаред, но не се наемаше. Не искаше да прави или да говори нищо, което да му напомня за събитията в Остин и Коронадо. По същата причина не подемаше разговор нито за линията, нито за двамата Вандайвър. Обаче Руди го атакува.

— Знам, че трябва да го направиш, но сигурно има и друг начин, Джаред — настояваше той.

— Не виждам друг начин. Обмислил съм го от всички страни и стигнах до извода, че ако не се придържам към този план, всичко отива по дяволите.

— Всичко ще отиде по дяволите, ако се придържаш към него. И то в буквалния смисъл на думата — парира Руди.

Помълчаха малко. Лорийн не помръдна. Джаред все още се придържаше към плана да се предизвика брожение в Пуебло. Той се продаваше на Вандайвърови и майка си заради линията.

— Едно нещо поне ми обещай. — Руди говореше спокойно. — Не прави нищо, преди да си ме предупредил. Нека и аз да видя какво може да се предприеме на този етап.

— Добре, Руди, обещавам. Обаче не знам колко време ще успея да ги задържа. Те са готови да започнат. Така че считай се за предупреден. Когато го правят, аз трябва да съм там. Разбираш, надявам се?

Руди се поколеба само секунда.

— Да — беше краткият отговор.

Лорийн бе смазана. Как щеше да постъпи така? А можеше и да не го направи. Може би ще успее да ги убеди да не съсипват селището. Стъпките от ботушите им се приближиха към вратата и тя бързо прие усмихнато изражение, за да не видят безпокойството, изписано по него.

Джаред застана пред нея и каза спокойно:

— Лорийн, утре сутринта трябва да тръгвам за Коронадо. Ти стой тук, докато се върна и те взема.

— Не. Искам да бъда с теб.

Гласът й потрепери, но тя не се поддаде на сълзите, които почувства, че се събират в очите й. Той отново бягаше от нея!

— Аз… аз ще съм много зает с тази линия и в града ще ти доскучае. Тук Глория и децата ти намират работа.

Очите й потърсиха Руди за подкрепа, но той се бе съсредоточил в паленето на пура и не пожела да срещне погледа й. Тя отново се обърна към Джаред.

— Връщам се с теб, Джаред. Не ме интересува колко си зает. Ако не ме вземеш със себе си, просто ще те последвам сама.

Лорийн вирна леко брадичка и в синьо-сивите нетрепващи очи той видя решителност.

— По дяволите! — изруга и удари юмрука в дланта си. Обърна се към брат си, търсейки съюзник. Руди обаче изглеждаше още по-погълнат от пурата си и Джаред неохотно промърмори: — Добре. Стягай си багажа.

Освен Роза, Пепе и пианото си, Лорийн не бе особено очарована да види, когото и да било друг в къщата в Коронадо. Това наистина бе най-хубавата къща, в която някога бе стъпвала, но свекърва й така смразяваше атмосферата, че никога не би могла да я нарече и най-удобната.

Посрещането на Оливия бе ако не топло, то поне учтиво. Карсън й отправи комплимент за здравия тен. Лорийн срещна погледа на зелените очи над рамото му и се запита дали Оливия се досеща за причината за този хубав тен. Сигурно се досеща, помисли си тя. Точно след първата нощ с Джаред Оливия бе предизвикала скандала между тях, който бе завършил с раздялата им.

Лорийн почти се възхити от изкуството на Оливия, с което тя се мъчеше да издълбае пропаст между нея и съпруга й. Просто бе способна на всичко, само и само да осъществи собствените си планове. Би пожертвала дори щастието на сина си. Може би наистина го обича. Но това бе ревнива, егоцентрична любов. Оливия Локет трябваше да контролира всичко. Не беше ли това причината бракът и с Бен да се окаже пълен провал? Бен не беше човек, когото лесно можеш да контролираш. А сега Оливия видя, че и синът й трудно се поддава на манипулации. Не е като Карсън Уелс.

— Благодаря ти, Карсън. Винаги мога да разчитам на теб да ме накараш да се почувствам хубава, дори и когато цялата съм покрита с прах — засмя се Лорийн и отново прегърна нисичкия пълен мъж. Той будеше съжалението й, но не й бе съвсем ясно защо.

Следващите няколко седмици отминаха гладко и незабелязано. Всеки ден Оливия ходеше в банката. Джаред също излизаше по свои си работи и понякога ходеше да види докъде е стигнал строежът на линията. С всеки изминат ден линията се приближаваше все повече и повече към Коронадо. Ако хубавото пролетно време се задържеше и нямаше много дъждове, тя вероятно щеше да бъде готова някъде в началото на есента.

Елена й липсваше повече, отколкото си бе представяла. Нямаше смеещи се деца да разведряват строгата атмосфера в тази къща. Нямаше ги смешните ситуации, които развеселяваха всички. Нямаше го тихото и ненатрапчиво присъствие на Мария… Да-а, Мария. Нейната приятелка. Любовта на Бен. Вероятно Руди е прав. Може би смъртта й милостиво ги бе събрала отново заедно.

Повече дискусии за бъркотиите в Пуебло нямаше. На Лорийн започна да й се струва, че всичко е било лош сън. Възможно ли е дори да се помисли, че Оливия бе променила плановете си?

Един следобед, в началото на март, Лорийн седеше на малката маса в кабинета на Бен и пишеше благодарствено писмо до Дамското дружество за свобода в Тексас, което така щедро бе дарило двайсет и пет килограма зърно за най-нуждаещите се граждани в Пуебло.

Тя чу дрънкащите шпори на Джаред по паркета в коридора малко преди самият той да застане в рамката на вратата. Видът му никога не пропускаше да учести ритъма на сърцето й. Никой никога не бе обичал като нея. В това тя бе абсолютно сигурна.

Беше облечен в каубойските си доспехи и изглеждаше почти по същия начин, както и когато го видя за първи път. Остави писалката и понечи да стане и да отиде при него.

— Не, стой там. — Озадачена от думите му, тя седна обратно на мястото си, гледайки го как затваря и заключва вратата.

— Джаред? — засмя се тя малко нервно. Изразът на лицето му бе толкова напрегнат, че почти я плашеше.

— Знаеш ли колко пъти съм си те представял по начина, по който изглеждаш в момента? Направо ме подлудяваш с този коректен и приличен вид — очилата, кацнали на носа, гърбът — изправен, когато се навеждаш да погледнеш нещо. Мисълта да ти поразроша малко тия гладки перца се е превърнала почти във фикс идея.

Той закрачи из стаята, като се спря само за да хвърли черната си шапка на един стол. Приближи се до огромния прозорец и дръпна въженцето на тежките завеси, потапяйки стаята в полумрак.

С бавни, дебнещи стъпки на звяр, готов да се хвърли върху жертвата си, той се приближи към стола й и я издърпа от него. После седна на същия стол, на който бе седяла тя, и я настани в скута си.

— Може ли да поразроша малко перцата ви, мисис Локет? Откакто за пръв път се промъкнах до вратата ти и те видях, винаги съм искал да направя това.

Той притисна устни към тила й и прокара пътечка от горещи целувки оттам до меката част на ухото й, възбуждащо парвайки я с език тук-там.

— И това.

Брошката й бе покрита от подалата се изотзад ръка и леко стисна гръдта й. После дланите върху гърдите се спуснаха надолу и се сключиха при талията й, където започнаха да вадят блузата от колана на роклята й.

— А после си представях как правя това.

Ръцете бавно се отдръпнаха към гърба й и започнаха да разкопчават най-долните копчета на блузата. Едва дочака да стигне до половината и ръцете се плъзнаха отдолу, придвижвайки се отново отпред. Докосвайки леко податливата и трепкаща гръд, той развърза декоративното воланче, прикрепено към деколтето на комбинезона. Опипвайки пътя пред себе си, пръстите му се справяха мъчително бавно с миниатюрните копченца, издърпаха ефирната материя надолу и най-сетне гърдите й се изсипаха в ръцете му.

Лорийн не бе проговорила нито дума. Изпънала глава назад и облегната на мощната гръд, тя тихо мъркаше от удоволствие, докато пръстите му я галеха, карайки зърната й да настръхват, като въртеше палци върху тях.

— Кажи ми, като започнеш да губиш самообладание — прошепна й той предизвикателно.

Дъхът му стана неравномерен. Устните, целуващи шията й, станаха по-страстни, езикът — по-дързък. Ръцете също спряха милувките и станаха по-дръзки.

— Толкова ми е хубаво да те галя, Лорийн! — прошепна той в ухото й. — Коприна… не, сатен. Хладен. Топъл. Господи, не знам! — изстена, лекичко търкаляйки между пръстите си тъмно розовите връхчета на гърдите й.

Най-накрая една търсеща и непохватна ръка се пребори с плата на полата и фустите й, плъзна се по обутия в чорап крак, промъкна се през дантеления жартиер, за да се спре от вътрешната страна на бедрото. Кожата под нежната материя потрепера, когато пръстите се размърдаха и започнаха да я галят, докато накрая дори през тънкия плат той усети, че тя е готова за любовта му.

— О, господи! — изстена Джаред.

Другата му ръка разкопча останалите копчета на гърба на блузата и я издърпа от раменете й. После извади всички фиби от косата й и зарови лице в рукналия водопад, поемайки на жадни глътки наситения на лавандула аромат.

Обръщайки я бавно към себе си, той огледа раздърпаните й дрехи.

— Точно както си представях. Ти си страхотна! — прошепна пресипнало.

Изведнъж тя усети, че го гледа през очилата и вдигна ръка да ги свали. Той хвана ръката й и каза:

— Тц! Те са част от представата ми.

Пръстите му се плъзнаха по ключицата й, надолу към гърдите, спирайки се да се порадват малко на зърната, измъчвайки я с това, че не я докосват там, където тя искаше да бъде докосвана. Лорийн изви гръб, протегна ръце и ги зарови в косата му, притегляйки главата му към себе си.

Той обхвана едната й гръд, повдигна я към наведеното си лице и я погали с носа си, преди да затвори устни върху розовата пъпка и да я близне с език. Когато тя изстена в косата му, той вдигна глава и й се усмихна лукаво, преди да слее устните си с нейните.

Той се отдръпна стреснат, когато усети тънките й пръсти да разкопчават ризата му. Игриви устни и пъргав език измъчваха зърната му, докато те се превърнаха в твърди пъпки. После устата й тръгна надолу по пътеката, която пръстите й бяха начертали по гърдите му. Тя хлъзна тялото си надолу, докато накрая опря колене в пода и застана между бедрата му. Вдигнала немигащ поглед към него, тя свали комбинезона, разголвайки изцяло гърдите си пред блесналите му от желание очи. Гарваново черната й коса покри бедрата му, когато тя положи буза в скута му.

— Аз също си представях някои работи, мистър Локет — прошепна Лорийн, докато пръстите й бързо се справяха с копчетата на панталоните му.

Когато ръката й се затваряше около издутия му ствол, тя каза още нещо, но той не можа да чуе какво, защото сърцето му бясно започна да бие като камбана. А когато усети нежното докосване на езика й, накъсаното му дишане заглуши всички останали звуци.

Много по-късно те лежаха пред огъня, запален от Джаред с предварително струпаните в камината цепеници. Той лежеше по гръб, подложил ръце под главата, с пура между зъбите, без да се смущава от голотата си. Лорийн се бе обърнала на една страна и се взираше в огъня, пъхнала длани под бузата си. Джаред я бе завил със своята риза, отдавна свалена и захвърлена заедно с всичките им останали дрехи.

— Много си тиха, Лорийн. Какво има?

Тя бе доволна, че той чувства настроението й, но изпитваше неохота да разкрива безпокойството, което занимаваше мислите й. Усети го как се обръща към нея и почувства погледа му върху себе си, въпреки че не погледна към него.

— Какво има? Кажи ми.

Той едва я чуваше, Лорийн говореше така тихо:

— Приятно ми е… че правим такива неща, Джаред. Аз… Всичко е чудесно, но… — Спря да говори, затвори очи смутена и продължи: — Не мисля, че дамите трябва да… да вземат участие. Страхувам се, че ще ме помислиш за твърде разпусната, ако правя… ако аз…

Смехът прогърмя в ушите й, той протегна ръка и я обърна към себе си. Все така смеейки се, покри лицето й с бързи и леки целувки. Когато смехът му попремина, каза нежно:

— Лорийн, ти винаги ще си останеш дама. Просто не можеш да бъдеш нищо друго, освен дама. И независимо от това колко често се любим, как се любим и колко това ни харесва, ти винаги ще си запазиш невинното излъчване, което първо ме привлече. То просто те отделя от всички жени, които съм срещал. — Прокара нежно пръст по високата й скула. — Разпусната, а? Даже съм изненадан, че знаеш значението на думата.

Той отново се закиска, после устата му се спусна към нейната и я обсеби.

Целувката бе дълбока, изразителна и когато свърши, без да вдига устни от нейните, Джаред каза:

— Обаче… — Ризата отлетя от нея. Показалецът му започна от гърлото й, спусна се надолу по тялото, минавайки между налетите й гърди, плъзна се по нежната кожа на стомаха и заобиколи пъпа, за да изчезне между бедрата й. — Тъкмо стана дума за разпуснатост…

Тя въздъхна с престорено отчаяние.

— Май не съм по-добра от една най-обикновена проститутка.

Той се усмихна, без да престава да я целува.

— Разбира се, че си. Много по-добра.

Искаше да му се скара за волността, но бързото му и властно обладаване я лиши от тази възможност.