Джули Уорън
Сюзън (3)

III

Красотата на пейзажа беше впечатляваща. И ако Сюзън някога бе имала съмнения, дали Мисури наистина е най-красивото място на земята, то те изчезнаха по време на това пътуване към семейното имение на Елиът.

От доста време тя седеше мълчаливо до Елиът, който освободи шофьора и сега караше сам голямата кола по виещите се селски пътища, които познаваше добре. Колкото по-дълго пътуваха, толкова повече Сюзън се радваше, че се реши да тръгне на този излет с Елиът.

— Тази местност ти харесва, нали? — попита той и оправи огледалото за обратно виждане. — Радвам се да видя, колко добре си отпочиваш. Изглеждаш като шестнадесетгодишно момиче.

— Да ти кажа честно, като гледам всичко това наоколо, съвсем не мога да си представя, че така дълго живях или по-скоро преживявах в Ню Йорк — тя се усмихна и обърна лице към него. — А ти? Обичаш ли също този прекрасен пейзаж?

Елиът се усмихна и загледа пътя пред себе си.

— За да допълня образа на бонвиван, в какъвто ти явно ме виждаш, навярно сега трябва да кажа, че ненавиждам този пущинак тук. Че е твърде тихо, твърде спокойно и много скучно.

Сюзън го слушаше внимателно.

— Но това не би било вярно, нали?

Той свали едната си ръка от кормилото, хвана нейната и я замилва. По гърба й веднага пробягаха леки тръпки. Удиви я фактът, че само едно-единствено негово докосване, може да предизвика у нея такова въздействие.

— Намирам, че тук е много красиво. За мен тази местност е едно от най-прекрасните места, който зная.

— Аз също… — прошепна тя и се запита, дали имат още нещо общо помежду си.

Спуснаха се по нисък хълм надолу и в далечината пред Сюзън се откри изведнъж голямо имение. Високи стени обграждаха имота, а от двете страни на алеята към него се изправяха вековни дървета. Сюзън имаше странното усещане, че се връща към отминали времена.

Над портата беше написано: „Южна крепост“.

Малко по-нататък зад нея се извисяваше огромна, издигната в колониален стил, вила.

— Добре дошла в нашето семейно имение — Елиът насочи колата към къщата.

— Тук е неописуемо красиво — възкликна Сюзън удивено. — Все още не съм виждала в Мисури нещо толкова великолепно. Чудя се само, как цяла Колумбия не мечтае за тази къща.

— О, това съвсем не е за чудене. Регина, докато беше жива, не приемаше никога гости.

Елиът спря колата.

Коя беше Регина? Сюзън забрави въпроса си, когато се огледа.

— Това гробище ли е? — запита тя, забелязвайки отдясно зад каменната ограда много надгробни плочи, обрасли с бурени.

— Да — отвърна Елиът. — Това е семейното ни гробище.

— Можем ли да отидем там? За мен понякога гробищата са интересни.

— Съжалявам, но не мога да споделя този интерес — рече той грубо и слезе.

Сюзън погледна объркана след него. Защо изведнъж стана така недружелюбен и сериозен. Мислеше да го запита, но предусещаше, че сега не е време. „Може би някой друг път“ — реши тя.

Елиът й помогна да излезе от колата и тръгна към къщата.

Сюзън го последва.

— Защо тази чудесна вила е така изоставена, Елиът? — попита тя, като го догони. — Нямаш ли роднини, които биха искали да живеят тук?

— Мисля, че никой не би имал желание да живее тук, Сюзън — Елиът стигна до входа, пъхна ключа в бравата и натисна скърцащата врата. — Най-малкото никой, който знае какво се случи с Регина — той се засмя горчиво.

Сюзън забеляза мрачната нотка в гласа му и реши да остави тази тема. При обиколката на къщата обаче я обзеха други мисли. Всяка от стаите, които посетиха, беше още по-впечатляваща от предната и тя не можеше да се опомни от удивление.

Накрая в дъното на коридора на горния етаж достигнаха до едно заключено помещение. Ключът се завъртя трудно и, когато най-после вратата се отвори, за миг Сюзън застина заслепена от светлия слънчев лъч, който проникваше в стаята през малък прозорец. На стената забеляза портрет с образа на елегантен, много красив мъж.

— Грегъри Харт — отекна глас зад нея.

Сюзън замря за миг. Беше й приятно да усеща топлия дъх на Елиът по слепоочието си.

— Това баща ти ли е?

— Да — Елиът сложи ръце върху раменете й.

— Що за човек е бил той? — запита тя.

Колкото по-дълго гледаше тази картина, толкова по-явна ставаше приликата с Елиът.

— Беше буен и страстен — отвърна Елиът без никакви емоции. — Майка ми го наричаше пияница и фустогонец.

Сюзън се обърна към него.

— И защо тогава се е омъжила за него?

— Може би някога го е обичала. Той със сигурност я обичаше много. Но според нея, баща ми не е бил достатъчно богат и амбициозен.

— Колко печално — Сюзън поклати глава и се запита, как ли са живели някога хората в тази къща.

— Да — съгласи се Елиът. — Преди всичко за майка ми. Имаше мъж, който наистина я обичаше. Но само любов не й беше достатъчно. За нея властта и парите имаха по-голямо значение.

Изведе я обратно в коридора и заключи вратата.

— Всичките си грешки правим от любов — каза той и я помилва по бузата. — Но, когато сгрешим веднъж в любовта Сюзън, никога повече не правим тези ужасни грешки.

Сюзън прехапа устни. Колко прав беше! Погледна го в лицето. В думите му бликаше такава горчивина, че се запита, дали и той не е имал същото разочарование, каквото тя беше преживяла с Франк.

Но преди да изрече на глас тази мисъл, Елиът се обърна и тръгна.

След като се върнаха при колата, той извади от багажника някои неща за пикника.

— Ако не хапна веднага, ще умра от глад. Вземи! — каза и тикна в ръцете й пълна кошница с продукти.

— Понякога имаш твърде заповеднически тон, скъпи, знаеш ли? — усмихна се Сюзън.

— Това вече съм го чувал. Но не се безпокой, и ти ще получиш нещичко от лакомствата.

Елиът взе две бутилки калифорнийско вино, голямо одеяло и поведе Сюзън през неравна поляна зад къщата. Оттам продължиха да вървят по-нататък по тясна горска пътека и стигнаха до малко езеро.

— Бих желал да ти кажа още нещо за парите — каза Елиът и разпъна одеялото на тревата. — Парите не са всичко! Не, не искам да се оплаквам, нямам никакви финансови проблеми — той се изтегна, а Сюзън разопакова кошницата. — Само че, парите не могат да заместят любовта. Особено, когато си млад.

Сюзън затвори празната кошница и се отпусна срещу него.

— Отвори я — заповяда тя и му подаде една бутилка.

Елиът зави тирбушона в тапата.

— Казвал ли ти е някой, че имаш заповеднически тон? — попита той и се ухили.

— Да, чувала съм го вече — Сюзън също се разсмя, но след това стана сериозна. — Изглежда, не си имал много щастливо детство.

— Не. Мисля, че майка ми не ме обичаше много.

— Странно — рече замислено тя. — Изобщо не мога да си представя, че някой би могъл да не те обича.

— Така ли? — Елиът бавно се наведе към нея и я прегърна през кръста, а Сюзън изведнъж усети, колко силно го желае. Погледите им се срещнаха и тя разбра, че той също не може повече да крие желанието си. Сюзън преглътна, обърна се и посегна към една от чашите с вино. „Господи — помисли си, — какво говоря?“ Потрепера, поднасяйки чашата към устните си.

Елиът плъзна нежно ръката си по ханша й. Лицето му беше сериозно, но в очите му блестяха весели искрици. Внимателно я подхвана под раменете и я притисна плътно към себе си. Сюзън настръхна като усети топлината на тялото му. Имаше чувството, че повече не може да разсъждава трезво.

„От какво всъщност се боя?“ — запита се и се помъчи да си спомни. Ах да, не искаше да се сближава твърде с Елиът, не желаеше да му се доверява много. Но тези мисли отдавна вече се бяха изпарили от главата й. След онази нощ в Ню Йорк тя си мечтаеше непрекъснато само едно: да се озове още веднъж в прегръдките на Е.Чембърлейн и сега мечтата й бе станала действителност.

Знаеше, че има други важни неща, за които трябваше да се тревожи: къщата на майка й, носната кърпичка с издайническите инициали. Но не искаше да мисли за тях — не и сега.

— За какво мислиш? — попита тихо Елиът.

— Нищо особено. Само за това, колко много те желая — чу се да казва.

Той я помилва ефирно по русата коса, когато тя се облегна назад.

— Ужасно си откровена — прошепна й с дрезгав глас.

Сюзън се колебаеше.

— Но какво толкова грешно има в това? Изведнъж се почувства неуверена и сама си отговори на въпроса: „Правиш грешка, защото така ставаш уязвима!“ Твърде лекомислено беше да открива чувствата си на един всъщност непознат мъж! Но трябваше ли да се държи така, като че не го желае? Това съвсем не беше вярно. Тя го желаеше и то много повече, отколкото беше пожелавала друг.

— Няма нищо нередно. Това само те прави още пожелана за мен… — промълви Елиът и я бутна лекичко на одеялото.

Сюзън усети тръпки по цялото си тяло, когато започна да гали нежно лицето й.

— Знаеш ли наистина колко си хубава?

Тя се усмихна, а Елиът се наведе и зацелува устните й. Първо много бавно, много нежно, а след това все по-настоятелно.

 

 

„Колко е хубаво да обичаш този мъж!“ — помисли си Сюзън.

Щом обви ръце около врата му, за да го притисне още по-силно до себе си, прочете в очите му удивление. Господи, нима не разбираше, колко желае да го има?!

Сюзън усети голямата му възбуда, когато я притегли, обгърнал ханша й. Той се отмести леко настрани и тя се претърколи върху тялото му. Подпря се на двете си ръце, за да може да го гледа в очите. Но Елиът обхвана лицето й и я целуна с много страст. Сюзън се притисна силно към него, но той изведнъж трепна и застина неподвижен.

— Сюзън, — изохка — лежа на някакъв камък.

Тя се кискаше тихо, докато Елиът разтриваше гърба си.

— И това е начин да си загубиш настроението — сви рамене той.

— Но ние имаме още много време да се погрижим за настроението си — отвърна тя и го проследи, докато вдигаше чашата си.

— Тогава трябва да пием по този случай.

— Затова ли ме доведе тук? Искаш да ме напиеш, за да се забавляваш после с мен?

Елиът се усмихна изкусително.

— Не звучи съвсем лошо.

— А какво става с работата?

— Говорил ли съм нещо за работа? Странно, съвсем не мога да се сетя за такова нещо.

— Вие сте мошеник, мистър Чембърлейн — Сюзън го погледна дяволито.

— Не, това не мога да го преглътна. Слушай, имам нужда от жена с истински житейски опит, която да изиграе Сандра в пиесата ми. Честно казано, съвсем не вярвам, че някоя от студентките е в състояние да поеме тази роля — Елиът отпи от чашата си. — Ти би била най-подходящата за тази роля и…

— Извинявай — прекъсна го Сюзън, — но аз не съм актриса, а режисьорка — от онези типове с бележник в ръка и с бръчки от стрес около очите, знаеш го, нали?

— Е, да — отвърна замислен той. — Но на прослушването съвсем не беше зле. А освен това, работата би била предизвикателство за теб. Или се боиш от предизвикателства?

— Не, не е това, но…

— Е, видя ли? На всичко отгоре би могло да се спечелят и пари.

— Аха! — вметна Сюзън. — Така се ловят наивници.

— Напълно съм убеден, че мога да ти осигуря договор. Няма да спечелиш състояние, но все пак — Елиът скръсти ръце и се ухили.

— Не знам, Елиът — Сюзън си взе един сандвич. — Пак ми звучи като изнудване.

— Погледни нещата и от другата страна, Сюзън — започна той и коленичи до нея. — Всичко това може да е от полза за режисьорската ти работа. Всеки добър режисьор знае, че вживяването, в проблемите на актьорското майсторство е много важен фактор при общуването със самите актьори.

— Спести си съветите, що се отнася до режисьорската работа, Елиът — гласът й прозвуча уморено. — Оставих зад гърба си Ню Йорк, а с него и амбицията си да бъда режисьорка. Това е положението. Реших да се занимавам с друго, да преподавам. Така, че да оставим това.

Постепенно се стъмняваше и Сюзън разтри зиморничаво рамене.

— Нищо не си решила — установи хладно Елиът. — Просто си се предала. Не си се борила, а си се държала малодушно. Къщата на майка ти е само претекст. Мислех, че имаш повече кураж, Сюзън — той стана и се отправи към къщата. — Май че апетитът ми вече мина.

— Почакай! — извика тя. — Няма да се отървеш така от мен.

Елиът се обърна и я погледна.

— Какво има още за казване? Ти си страхливка, Сюзън. Не си успяла в големия град и вече се предаваш. Надявах се, че си по-силен характер.

Изведнъж я връхлетя гняв.

— Колко е добре, да знае човек, че не си само един неизтощим плейбой, ами ти харесва да играеш и ролята на Господ Бог! А не ти ли е минало през ума вече, че една работа в такъв невротизиран град като Ню Йорк би могла да не бъде всичко за мен.

— Не, не съм сигурен. Във всеки случай, не това е причината да си тук сега. Просто си се предала. Жалко, наистина жалко — Елиът поклати глава и тръгна.

Сюзън стисна юмруци.

— А какво щеше да направиш ти на мое място? — даде воля на гнева си тя. В очите й се появиха сълзи.

Елиът се обърна отново.

— Щях да издържа. Нямаше да се оставя да ме сплашат така лесно!

— Лесно ти е да говориш така — извика Сюзън с треперещ глас. — Тъпкан си с пари и това те улеснява ужасно много!

Елиът й отправи ядосан поглед.

— О, върви по дяволите! — изръмжа той и забърза нататък.

Сюзън гледаше втренчено след него, без да разбира нищо. Току-що й каза, че е страхлива, а самият той дори нямаше смелостта да довърши един спор. „Аз съм тази, която има основание да се ядосва — помисли си. — Какво всъщност си въобразява?“

— Хайде, изчезвай! — извика след него, макар че Елиът беше завил вече.

Сюзън си събу обувките, свали часовника от ръката си, изтича към дървения пристан и скочи в езерото. Силното августовско слънце беше затоплило приятно водата и, когато изплува отново на повърхността, въздъхна с облекчение. Чувстваше се бодра, а ядът й се изпари. След известно време заплува обратно към мястото, където бяха седнали, но много скоро забеляза, че не може да се измъкне така лесно от водата.

Целият бряг беше обрасъл с камъш и мисълта, че трябва да гази през почти половин метър тиня, преди да стигне твърда почва под нозете си, съвсем не й харесваше.

Изведнъж забеляза Елиът. Той стоеше близо до къщата и възбудено й правеше знаци с ръце.

„Е, все пак не е злопаметен“ — помисли си Сюзън, докато му отвръщаше, махайки.

Елиът очевидно искаше да й каже нещо, но тъй като се беше появил вятър, тя не можеше да го разбере.

— Идвам! — извика тя и отново му помаха.

В този момент обаче се спъна, залитна напред и загуби опора на хлъзгавото дъно. Все пак успя да се подпре с ръце — иначе щеше да се просне с цялото си тяло в тинята. Тъкмо се надигаше, когато внезапно застина ужасена. Нещо се движеше във водата.

— О, господи! — изохка. — Това са змии!

Сюзън веднага осъзна опасността. Като дете често ходеше на риболов с баща си и много добре знаеше, как изглеждат водните змии. А тук като че ли имаше цял куп от тях.

Реши да се върне отново навътре в дълбокото, но се спря като закована. Откри съвсем близо до себе си една змия. Влечугото като че я наблюдаваше и Сюзън остана съвсем неподвижна.

— Помощ! — извика тя. — Елиът, помощ!

За секунди Елиът дотича до брега на езерото. От бързане не можеше да си поеме дъх.

— О, Елиът!

Когато го погледна, видя, че той се цели с пистолет право към нея и в първия момент не знаеше, от какво да се страхува повече — от оръжието, или от змията.

— Не мърдай! — заповяда Елиът и натисна спусъка. От водата се разхвърчаха пръски, сякаш че вътре избухна бомба, а змията изчезна.

Сюзън усети, как краката й се подкосиха. За миг затвори очи. Слава Богу, опасността беше отстранена! Елиът хвърли оръжието настрана и зашляпа към нея.

— Бягай! — извика й. — Преди змиите да са се върнали.

Пъхтейки, двамата се запрепъваха заедно в тинята.

— Как може да си толкова глупава? — Елиът я изгледа ядосан. — Така ли искаш да спечелиш спора?

— Ти… ти все пак не мислиш сериозно, че бих заложила на карта живота си, само да ти докажа нещо? Ти си най-самонадеяният човек, когото познавам.

Най-после го каза.

— Съжалявам. Естествено имаш право — извини се той. — Аз… аз така се изплаших за теб.

— Елиът… — Сюзън постави ръце на раменете му.

— Не трябва никога повече да ме плашиш така, Сюзън, чуваш ли? Не искам да те загубя.

Той я притисна към себе си и положи главата й на рамото си. Мокрите дрехи прилепнаха плътно към тялото й. С треперещи пръсти Елиът отметна косата от лицето й и с палец изтри капчиците вода по бузите.

Сюзън се освободи от прегръдката му.

— Благодаря ти — каза виновно. — Съжалявам, че те изплаших така. Но се радвам, че толкова много държиш на мен.

— Не се съмнявай в това.

Междувременно почти се бе стъмнило.

— Откъде всъщност имаш пистолет?

— Беше в кошницата. Взех го, когато влизахме в къщата. Баща ми беше страстен колекционер на оръжия. Не е лошо хоби, когато живееш тук, далече от града.

Сюзън се усмихна.

— Този път не мога да ти противореча.

За момент Елиът затвори очи.

— О, Сюзън, това не би било хубаво. Никакъв нов спор, стига вече! — той я вдигна без усилия на ръце.

Тя обви ръце около врата му и се сгуши. Елиът я занесе до одеялото и я постави върху него. След това коленичиха един срещу друг.

Сюзън неволно протегна ръце. Усети отчетливо силните му мускули през мократа риза. Плъзна пръсти по шията му и ги зарови в гъстата му черна коса.

Елиът притвори клепачи, за да може да се наслаждава по-добре на милувките й, но веднага ги отвори. Погледът му беше пълен с копнеж и страст. Посегна към блузата й и притисна горещите си устни към нейните. Ръцете му потърсиха гърдите й и ги обхванаха.

Дъхът на Сюзън замря. Дали той усещаше как ускорено тупти сърцето й? Сред тишината наоколо, дали чуваше, как кръвта кипи във вените й. Тя обхвана с длани бузите му и ги замилва. Привлече главата му към себе си и отвори устни за страстна целувка.

Елиът усещаше изгарящото я желание. Галеше нежно твърдите розови връхчета на гърдите й. Двамата се отпуснаха едновременно на земята. Той разкопча блузата й и я отметна настрани. Очаквайки ласките му, Сюзън изви тялото си към него и застена от страст.

Сключи ръце около шията му и устните й отново потърсиха устата му. Елиът милваше хълбоците й и се опита да отвори ципа на панталона й. Най-после това му се удаде и той се наведе, за да целуне кадифено нежната кожа на корема й.

— Елиът, помогни ми — прошепна Сюзън, мъчейки се да свали мокрия си панталон. Докато лежеше гола пред него, видя с какво възхищение той съзерцаваше изваяната й фигура.

— Сега ти — каза тя.

Елиът се усмихна, разкопча колана и свали джинсите си.

— Колко си хубав! — прошепна Сюзън, прегърна голото му тяло и го притегли плътно до себе си. Изведнъж й се стори, че ще умре, ако в този миг не се слееше с него.

Елиът се отдръпна.

— Още не… — промълви той.

— Но защо не?… — попита тя, а гласът й изгаряше от страст.

— Нужно е доверие.

— Доверие? Какво искаш да кажеш?

След това обаче си спомни: да, тя му нямаше доверие.

— Нима има значение това сега! — прошепна.

— Много по-голямо, отколкото преди — Елиът ласкаво обхвана рамото й. — Не съм такъв, за какъвто ме смяташ, Сюзън. Но ще стана, ако сега продължа.

Тя помълча известно време, след това се усмихна. Осъзнаваше, колко прав е той. Ако се любеха сега, дали след това не биха съжалявали. Беше рано, твърде рано. Протегна ръка и го погали нежно по бузата. След това го целуна още един път дълго и страстно.

— Ето на, сама се наказах — каза Сюзън, когато се откъснаха от прегръдката си.

— Значи ще ми простиш?

— Поне за днес. Но както се казва: и утре е ден.

От езерото полъхваше лек ветрец и стана хладно. Въздухът беше свеж и прозрачен. Голи, както си бяха, те прибраха отново нещата в кошницата, сгънаха одеялото и се върнаха в къщата.

Всъщност, идеята да прекарат нощта в „Южна крепост“ беше на Сюзън. Набързо успя да убеди Елиът да се съгласи с предложението й.

Той запали огън в камината, докато през това време тя изчисти и подреди голямото, широко легло, което дълго време не беше използвано.

Шмугнаха се голи под дебелите, пухени завивки и заспаха прегърнати като деца.