Джули Уорън
Сюзън (12)

XII

— Сюзън — завайка се Лили и избърса устните си със салфетка. — Нищо не хапна, а аз така се старах днес да ти наготвя нещо вкусно!

— Съжалявам, мамо, просто не съм гладна — Сюзън си играеше с граха и картофите от гарнитурата, а в мислите си беше далече. — Така се вълнувам за представлението довечера.

— Сигурно всичко ще мине добре.

— Надявам се! Толкова се гордея с тази постановка.

Сюзън усети, че сълзите отново напират в очите й.

Въпреки мъката, в последно време тя беше по-продуктивна, по-творчески настроена от всякога. Работата я задоволяваше и й доставяше много радост.

— Всички работиха упорито и си заслужиха признанието, Сюзън. А ти най-вече от всички.

— С течение на времето и аз започнах да мисля така — Сюзън се усмихна доволна. — Може би все пак не съм чак толкова лоша режисьорка.

— Със сигурност не си. Трябваше само да си възвърнеш старата увереност в собствените сили.

— Така казва и Ел… — мислите й отново се върнаха при Елиът. Защо пък не? Без него всичко това не би се осъществило. Тя въздъхна.

Майка й я потупа успокояващо по рамото.

— Ще се влюбиш отново, Сюзън.

— Да — отвърна й тя, но дълбоко в себе си знаеше, че никога вече не би могла да обича някого толкова много както Елиът.

Не й даваше сърце да каже на майка си, че той е женен, но Лили беше достатъчно прозорлива, за да усети, че нещо не е както трябва.

— Вече е почти шест часът! — извика Сюзън ужасена, когато погледът й попадна случайно на часовника върху камината. — Трябва да се облека, колкото е възможно по-бързо.

За вечерта на премиерата си беше купила фантастична златиста рокля, с която би могла да отиде на представление дори на Бродуей. Когато пристигна в театъра, актьорите тъкмо се гримираха за излизане на сцената и навсякъде цареше обичайната атмосфера на възбуда.

И Сюзън също усети, че се заразява постепенно от общата сценична треска. Тя стоеше, обзета от познатата трескава суетня зад кулисите, когато внезапно до нея изникна Елиът.

— Да не ти е уроки — каза той и я дари със сияйна усмивка.

Изглеждаше зашеметяващо привлекателен и Сюзън, въпреки че се опита да скрие възхищението си зад един презрителен поглед, усети в себе си да се поражда горещо желание.

— Аз… не те очаквах толкова рано — промърмори тя.

— И аз не мислех, че ще трябва да дойда сам в театъра. Но след сърдечното посрещане последната нощ и след прибързаното ти изчезване… какво бих могъл да очаквам? — в гласа му прозвучаха иронични нотки и Сюзън си пое дълбоко въздух.

— Доколкото си спомням, това ми прилича на една сутрин в „Южна крепост“. По всичко личи, че „изчезването“ е нашата обща стихия — отвърна му дръзко тя.

— Но както изглежда аз съм онзи, който трябва да се страхува да не бъде напуснат, а не ти.

— Наистина си за съжаление, Елиът.

— Да, колко жалко — отвърна той. — Явно, времето ни изтече. Точно сега, когато започнах да се поправям и да жертвам по-малко време за кариерата си. И точно сега усещам, че ти не искаш да знаеш повече за мен.

— И какво е това усещане, мистър Чембърлейн? — попита горчиво Сюзън.

— Кажи, какво всъщност съм ти направил? Какво искаш? — настоя за обяснение Елиът недоумяващо, докато погледът му се плъзна с възхищение по роклята, която подчертаваше великолепно фигурата й.

— Какво ще кажеш, ако проявим малко почтеност?

— Почтеност? — въздъхна той. — Актуалният девиз на осемдесетте години. Какво знаеш ти за почтеността? Знаеш ли колко жестока може да бъде тя?

— Не — отвърна хладно Сюзън. — Зная само колко мъка може да причини непочтеността! — с тези думи тя се обърна рязко и го остави да стои сам.

— Добър вечер, мис Джордън.

В същия момент към нея идваше мистър Джеймисън. Сюзън се огледа напрегнато за майка си, но Лили не се виждаше наоколо.

— Добър вечер, мистър Джеймисън — рече тя не особено любезно и нарочно не обърна внимание на протегнатата му ръка.

Мистър Джеймисън се окашля нервно.

— Бих желал да ви се извиня за недоразумението относно вашата къща.

Сюзън го гледаше студено и пренебрежително.

— Мисля, че би било по-добре, ако не говорим повече за това.

— Но аз исках само да ви осведомя, че мистър Чембърлейн се погрижи за всичко.

Сюзън се усмихна.

— Това навярно не е така.

— Какво моля?

— Ах, нищо, мистър Джеймисън. Както и преди, аз твърдя онова, което вече ви казах. Майка ми върна на мистър Годуин голяма част от дължимата сума. Ще получите и остатъка. Не бих желала мистър Чембърлейн да се „грижи“ за каквото и да е по този въпрос.

Джеймисън стана огненочервен.

— Но мистър Чембърлейн ще се ядоса много, когато ще…

— Да свършваме вече, мистър Джеймисън — отвърна равнодушно тя. — Във всеки случай за мен въпросът е уреден.

Сюзън се обърна и в другия край на помещението откри Дана. „Само това липсваше“ — помисли си с въздишка.

— Сюзън, колко е хубаво, чете виждам — извика Дана и дойде при нея. — Вече дочух, че днес се очакват големи успехи.

Сюзън се насили да отвърне на погледа й и беше изумена от топлотата и приятелското чувство, които прочете в него. Как можеше само Дана да е така спокойна, така овладяна?

— Дана… — започна нервно Сюзън и сведе очи.

— Какво ти тежи на сърцето, Сюзън? — гласът на Дана си оставаше неизменно приятелски и изпълнен със съпричастие.

„Ако е ревнива, то добре знае как да го прикрие“ — помисли си Сюзън.

— Време е да ти призная нещо.

— Във връзка с Елиът ли?

Сюзън кимна, а Дана сложи ръка на рамото й.

— И аз исках да говоря за това с теб.

— Ах, и двете ми любими жени са тук — извика в този момент от вратата Елиът. — Наистина, съм за завиждане!

Сюзън се опря на Дана и съвсем не осъзна противоречивостта на този свой жест.

— Започва се — каза тя и се насили да се усмихне. — Ще си потърся място, преди да нахлуе тълпата.

Кимна на Дана и тъкмо се канеше да си тръгне, когато Елиът я задържа за ръката. Изгледа го така презрително, както само тя можеше.

— Надявам се да си разбрал, Елиът, че правя само това, което искам.

— И дори, ако имам нещо против — отвърна той и, въпреки че се усмихваше, очите му останаха сериозни. — Последната нощ ми се изплъзна, но днес с удоволствие бих се наслаждавал на любезността ти.

— И на любезността на другите също, нали? — попита Сюзън престорено мило, кимвайки леко към Дана и другите наоколо, които се ослушваха с любопитство.

Елиът разхлаби хватката си около ръката й и отстъпи крачка встрани.

— И така, можем ли да отиваме? — попита той и те тръгнаха заедно към залата.

Елиът настоя да седне между Дана и Сюзън.

— Джеймисън ми каза, че напредваш с изплащането на къщата.

Сюзън се взираше напрегнато в програмата, но с ъгълчето на очите си го наблюдаваше.

— Благодаря, справям се — тя изви устни в подигравателна усмивка. — Майка ми работи усилено, а и аз съм пестелива.

Той само я погледна. Изглеждаше много нервен.

— Това не е нужно. Бих ти оставил къщата.

— Но не можех да очаквам все пак това — каза Сюзън и тайно се зарадва, че Елиът се изчерви силно. — Напълно сме в състояние да уредим сами задълженията си, Елиът.

— Декорът изглежда чудесно, Сюзън — прекъсна разговора им Дана.

— Благодаря. Имаме чудесен художник.

— Изглежда всичко се развива добре за теб — подхвърли Елиът, без да я поглежда. — Предоставя ти се отлична възможност да докажеш таланта си. Колежът сигурно ще те задържи на работа и следващата година, ако всичко мине гладко. А и ти точно това желаеше, нали?

— Да, Елиът, точно това желаех — Сюзън трябваше да извие глава настрани, за да не види сълзите й.