Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infamous Heart, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 16 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джули Уорън. Сюзън

Издателство „Слово“, Велико Търново, 1993

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-091-X


I

— О, не! — извика Сюзън и се загледа отчаяно в петното от кафе на червената си копринена блуза.

В момента сякаш не беше на себе си. Най-после планът й сполучи. Но сега, когато се заля с горещото кафе, тя осъзна колко нервна бе в действителност.

— Какво да правя сега? Така е невъзможно да изляза на сцената!

— Сюзи! Само се успокой — Лорън измъкна от чантата си хартиена кърпичка. — Може би ще успеем да махнем петното. Ела, да опитаме.

Сюзън постави чантата си пред огледалото на дамската гримьорна.

— Нямам никакво време! Преди мен има само още две жени. Дано петното да не се забележи, когато застана пред прожекторите.

— Следващата! — прозвуча изнервен глас по микрофона.

— Би ли ме погледнала още веднъж! — Сюзън изохка, когато зърна отражението си. — Е? Какво виждаш?

Лорън й хвърли набързо един поглед и се опита, макар и напразно, да изтрие петното.

— Виждам една двадесет и осем годишна жена, образована, със стил и много талантлива.

— Не мисля така, Лорън. Погледни по-добре.

— Е, добре — Лорън пусна хартиената кърпичка в кошчето за отпадъци и извади друга. — Виждам едно много мило лице, прекрасни очи с цвят на лешник и превъзходна фигура. Това ще ти помогне ли?

— О, Лорън, престани — Сюзън направи измъчена физиономия. — Виждаш само една ужасно нервна истеричка, която се кани да направи абсолютна щуротия.

— Да, тук наистина трябва да се съглася с теб, Сюзи. Във всеки случай, ти не си никаква актриса. И той ще го забележи от пръв поглед.

— Не говори така! — Сюзън завъртя очи. — Ако имам късмет, днес вече ще е видял прекалено много лоши актриси, че аз съвсем няма да му се сторя толкова ужасна и, преди да се усети, какво всъщност става, ще го имам там, където искам да го имам. Но това звучи твърде шокиращо, нали? — попита тя и намигна на приятелката си. — Нямам обаче никакъв друг избор — продължи Сюзън. — Мама е стигнала до там, че може да загуби къщата и затова се нуждаем от пари в най-скоро време. Ако днес нищо не стане, скачам в следващия самолет за Колумбия, щата Мисури и ще работя там като преподавателка. Но, ако всичко мине както трябва, ще получа работа като режисьорка и то за най-прочутия продуцент на Ню Йорк сити.

— Както изглежда, той по-скоро има лоша слава — промърмори неодобрително Лорън. — Погледни какво пише във вестника:

„Важна птица от Бродуей дели масата и леглото с руска порнозвезда.“

Тя разгърна, един вестник и посочи напечатаното с тлъсти, черни букви заглавие, под което се намираше снимката на Е. Чембърлейн.

— Мислиш ли, че е вярно? — попита неуверено Сюзън.

— Така пише. Но това може би не означава кой знае какво — добави Лорън и посочи друго заглавие:

„Извънземно се приземява пред Белия дом.“

— Лорън, знам малко повече за Е. Чембърлейн, отколкото ти разказах. У нас, в Колумбия той е много известен. Но естествено няма никаква представа, че и аз също съм оттам. Вече сме се срещали един път и дори сме танцували заедно… тук в Ню Йорк.

— Какво сте правили? — извика недоверчиво Лорън.

— Шш! Ще ни чуе някой — Сюзън погледна нервно към вратата.

— Добре, затварям си устата. Но какво каза току-що?

— Беше на едно парти — Сюзън шептеше, въпреки че все още бяха сами. — В дома на Кари Роджърс. Танцувахме съвсем… интимно. И дори се целунахме.

— Следващата! — извика нетърпеливо инспециентът от сцената.

— Това съм аз — каза Сюзън. — Ще ти разкажа после. Нали ще си тук, когато свърша?

— Разбира се. Ще съм заета едва след час. Покажи им на какво си способна, Сюзи!

Сюзън се втурна през вратата, но след секунда се върна отново.

— Бих могла да я използвам — обясни тя и взе чантата си. — Може би ще мога да прикрия петното с нея.

— Успех, Сюзи — пожела й усмихнато Лорън.

 

 

Сцената не беше далече. Сюзън спря за малко и си пое дълбоко въздух, преди да пристъпи решително на подиума. Тя замига, за да свикне с тъмнината.

В средата на сцената висеше една-единствена лампа и Сюзън загледа напрегнато в залата. Не можа да види нито продуцента, нито директора на театъра. След всеки шум отекваше звучно ехо и тя се усмихна малко нервно.

Постепенно свикна с приглушената светлина и можа да види като призрачни сенки двама мъже, седнали някъде към десетия ред. Това бяха единствените зрители в тази огромна зала.

— Извинете — промълви тя и се окашля.

От салона не се дочу никакъв звук. Сюзън се изкашля отново, този път малко по-високо.

— Вие… вие сте мис Джордън, нали? — попита някой със спокоен, звучен глас.

Тя не можа да разпознае мъжа, но несъмнено това беше неговият глас. Дали щеше да си спомни за нея? Вероятно не. Той беше „великият Чембърлейн“, прочутият продуцент, непоправимият женкар, известният мъж, Казанова на четиридесет и втора улица.

Сюзън се усмихна. След всичките тези месеци щеше да го види отново. Онзи тайнствен непознат, който бурно завладя сърцето й, и когото след това никога повече не видя.

— Трябва ли да прочета откъс от пиесата или само ще поговорим? Подготвила съм нещо, което…

Тя се запъна, когато забеляза, че никой от двамата не я слушаше. Напротив, господата се бяха задълбочили в разговор и то доста на висок глас. Изглежда, бяха забравили, че са извикали Сюзън. Също както Е.Чембърлейн навярно отдавна е забравил, че я е държал в обятията си. „Сигурно не си и спомня за всички жени, с които е танцувал някога, дори и за ония, с които вече е бил в леглото!“

— Мистър Чембърлейн! — Сюзън нетърпеливо сложи чантата си на един стол, който стоеше самотен и изоставен на сцената.

— Моля, мис Джордън — прозвуча присмехулно от залата. — Можете да правите каквото си искате, само да не пеете „Янки Дудъл“. Момичето преди вас вече успя да я докара донякъде.

— Колко жалко — отвърна Сюзън. — Моята интерпретация е абсолютно оригинална.

Известно време цареше мълчание.

— Виждал ли съм ви вече на тази сцена, мис Джордън? Изглеждате ми толкова позната — гласът издаваше леко любопитство. — По дяволите, мисля, че се познаваме отнякъде.

Мъжът стана и тръгна към сцената. Сюзън преглътна. Въпреки че стоеше на около метър по-ниско от нея, струваше й се, че стърчи над главата й. А близостта му пробуди спомена за уханието на одеколона му. Тежко и опияняващо ухание на мускус, което проникваше дълбоко в кожата и дълго време след това можеше да се усети наоколо.

— Ние наистина се познаваме — повтори той. — Съвсем съм сигурен — покатери се на сцената и заразглежда Сюзън от главата до петите.

Сърцето й затуптя лудо.

— Така ли? Че откъде?

Тя ли запита така? Сюзън дори се учуди, че толкова добре играе ролята си.

— При Кари Роджърс — сети се мъжът. — Сега си спомних — гласът му прозвуча някак чувствено и Сюзън закова поглед като омагьосана върху устните му. — Танцувахме заедно — добави той и пристъпи още по-близо.

„Само да не позволя да забележи нещо — мислеше си Сюзън. — Дали този мъж осъзнава необикновената си привлекателна сила? Или причината е в мен, че го намирам толкова покоряващ? Ако сега се наведе и ме целуне, няма да мога да направя нищо, абсолютно нищо против това.“

Тя съвсем беше забравила колко е висок. Очите й бавно се повдигнаха и погледът й се плъзна по фигурата му. С усилие се сдържа да не се втренчи в черните косъмчета по гърдите му, които се подаваха от разкопчаната риза. Загледа нерешително лицето и тъмносините му очи.

— Онази вечер танцувахме — продължи тихо той и дойде още по-близо до нея. — Танцувахме на верандата, само ние двамата. Всички други бяха в стаята. Спомняте ли си още песента?

Сюзън си пое дълбоко въздух и гърдите й се очертаха предизвикателно под блузата. Сякаш я разсъбличаше с поглед и тя вложи всички сили, за да се овладее.

— Мисля, че беше „И тогава дойде ти“ — отвърна му. — От „Фантазии“.

— Значи си спомняте? — устните му се отвориха примамливо.

— Вие също, нали?

Чембърлейн се наведе, взе ръката й и я постави внимателно върху рамото си. Едновременно с това обви нежно талията й и започнаха да танцуват. Въртяха се бавно в кръг. Той й пееше:

Нощта едва бе настъпила… и луната…

Сюзън се притисна до него и стъпките й като че ли сами последваха ритъма му. Танцуваха на огромната сцена унесено, докато внезапно Сюзън се препъна леко.

Тя отметна назад кичур коса и с почуда установи, че пръстите й трепереха. Стояха толкова близо един до друг, че можеше да усети дъха му по бузата си. За момент си представи, че всичко е както тогава, както в онази звездна нощ…

Чембърлейн продължаваше да пее, докато танцуваха. Той притискаше нежно главата й до рамото си и милваше дългата й, мека като кадифе коса.

— И тогава дойде ти… — прошепна й.

Когато песента свърши, за момент останаха плътно притиснати един до друг на сцената. След това той бавно отпусна ръцете си от талията й.

— Бис! — извика от залата директорът и бурно заръкопляска. — Вие сте толкова добри, колкото Фред Астер и Джинджър Роджърс.

На Сюзън й идеше да потъне в земята от срам и тя се изчерви. Беше като омагьосана и съвсем забрави, че в салона седеше още някой.

— Можеш да ни спестиш недомислиците си — смъмри Чембърлейн стария си приятел. — Не му обръщайте внимание, Сюзън, той завижда.

Продължаваха да стоят един пред друг като заковани.

— Да, ние танцувахме… — прошепна Чембърлейн. — А след това си отидохте. Без да кажете даже довиждане. Изчезнахте като Пепеляшка от приказките.

— Тогава навярно вие сте се чувствал принц — отвърна шеговито Сюзън.

Той не отговори веднага. Погледна я, а след това се усмихна.

— Наистина бих желал да е така. Но има един проблем.

— И какъв е той?

— Не оставихте след себе си никаква обувка, дори и визитна картичка.

Сюзън потисна смеха си и отстъпи малко назад. Ако не вярваше в любовта от пръв поглед, то какво можеше да каже за любовта след втория танц? Тя си спомни думите на майка си: „Съществуват два вида привличане. Едното има нещо общо с любовта, а другото — със страстта.“. И Сюзън трябваше да разбере, кое от двете имаше нещо общо с покоряващото излъчване на Елиът.

— Но това не е единственият проблем в нашата приказка, мистър Чембърлейн.

— А кой е другият? — той внимателно приглади един кичур от косата й и леко докосна бузата й.

— Веднъж вече намерих един принц. Но той пристигна, яхнал своя бял кон, при залез-слънце и похити не мен, а моята лоша доведена сестра.

Елиът се засмя тихо, но погледът му все още излъчваше страст.

— Виждате ли — продължи Сюзън, — нямам нужда да бъда откривана от някакъв принц, а и не се налага да бъда спасявана от нещо. Мога да се справям много добре и сама, така че благодаря.

Всъщност, тя искаше да каже това с шеговит тон, но съвсем не й се удаде да прикрие наранените си чувства. Беше претърпяла горчиво разочарование и трябваше да мине доста време, преди да успее да се съвземе.

Никога повече — беше се заклела — никога повече нямаше да бъде толкова глупава да се довери така безусловно на някой мъж, както бе повярвала на Франк!

Елиът я погледна втренчено и внимателно я хвана за раменете.

— Тук съвсем не става въпрос, от какво се нуждаете или какво искате. В приказките всичко се случва малко по-различно.

Сюзън въздъхна и се помъчи да го гледа право в очите.

— И така, как се случва в приказките?

— Изобщо няма значение, кой е спасителят и кой — спасеният. Дали вие сте загубила някаква обувка или аз пристигам на кон, това също не е важно.

— И после?

— Сигурно е само едно: героят и героинята все пак се събират в края на приказката.

Сюзън повдигна вежди и му отправи критичен, преценяващ поглед.

— Мисля, че сте твърде бърз, когато става въпрос за приказка и значително по-бавен, когато се касае просто да се обадите някой път.

Тя отстъпи бързо назад, обърна се и затвори очи. Но все още го виждаше ясно пред себе си. Привлекателната му външност направо се беше врязала в паметта й. Той имаше най-сините очи, които някога беше виждала и в тях блестеше нещо примамливо, някакво покоряващо привличане. Леки тръпки преминаха по гърба й.

Сюзън се обърна отново сърдито. По дяволите, какво означаваше всичко това? Тя не беше някаква си безпомощна, търпеливо чакаща Пепеляшка и трябваше да му покаже това най-категорично. Но лошото й настроение изглежда по-скоро го забавляваше, отколкото го впечатляваше. Като че със сигурност знаеше, какво става с нея!

Тя отново отстъпи назад, но приятното, възбуждащо вълнение, което близостта на този мъж предизвикваше, не искаше да изчезне. „Господи, би трябвало да се забрани на един мъж да изглежда толкова привлекателен!“

— Навярно тази сутрин сте бързала твърде много? — подхвърли той и се ухили широко.

— Защо?

— Мисля, че сте закусила много припряно. Блузата ви изглежда така, както повечето мои вратовръзки.

Сюзън проследи погледа му и стана червена като рак, когато си спомни за голямото петно от кафе. Тя се изкашля смутено.

— Помислих си, че така би било малко по-колоритно. Доста е отегчително всичко да е само червено.

— Нищо не може да бъде отегчително във вас.

Елиът скръсти ръце пред гърдите си и силните му мускули се очертаха ясно под спортното сако. Гледаше я вторачено и Сюзън я обляха едновременно горещи и студени вълни. Изведнъж се сети, че беше тук по определени причини.

— Сега можем ли отново да говорим по работа, мистър Чембърлейн?

— Ако желаете това, мис Джордън.

— Да, желая.

Погледът му като че я галеше.

— Е, добре тогава — той тръгна обратно към залата. — От коя пиеса искате да ни прочетете откъс?

Сюзън отново остана сама на сцената. Почувства неприятно усещане в стомаха си. Знаеше, че това беше последният й шанс. Естествено дойде, защото искаше да го види отново, но това не беше единствената причина. Финансовите проблеми на майка й я притесняваха много и, тя искаше непременно да й помогне.

Мина известно време, докато се съсредоточи. След това се изкашля тихо и започна текста.

— Аз го убих! — извика и се опита, доколкото можеше, да се вживее в представения характер. Силният й глас отекна. Сюзън се чувстваше малко неловко, тъй като нямаше нито образованието, нито таланта на актриса, но тя не искаше роля в пиесата, а работа като режисьорка.

— Убих Моргън, но едва след като той ме заплаши. Опитвах се да го избягна това, но…

— Спрете! — гръмна глас от залата. — Но това е моята нова пиеса! Откъде, по дяволите, я имате?

Сюзън усети как кръвта във вените й замръзна и се уплаши, че планът й няма да успее. Никога не бе очаквала, че Елиът би могъл да реагира така остро. Надяваше се само да възбуди вниманието му. Може би все пак трябваше просто да го заговори и да му обясни, какво всъщност искаше. А сега, навярно твърде късно, тя осъзна, че той беше не само продуцент, но и мъж със съвсем нормални чувства, включително и гняв.

— Това е текст, който все още никъде не се е появявал. Как, за Бога, сте се добрала до него?

— Е, добре — прекъсна го Сюзън и стисна нервно длани една в друга. — Както знаете, Кари Роджърс ще поставя тази пиеса, а той е мой много добър познат. Аз също съм режисьорка, мистър Чембърлейн. Не трябва да се сърдите твърде много на Кари, тъй като досега никой друг не е прочел пиесата…

Чувстваше се твърде глупаво така сама на подиума. Неприятното усещане в стомаха й се усили, когато Елиът изтича до сцената и се изправи застрашително пред нея.

— Означава ли това, че вие изобщо не сте актриса?

— Точно така.

— И как попаднахте тук?

— Секретарката ви имаше роля в една пиеса, която поставих като благотворително представление — призна тихо Сюзън и се приготви да издържи по някакъв начин на предстоящия ужасен изблик на гняв. Но вместо да започна да я ругае, Чембърлейн избухна в силен смях.

— Това не може да бъде истина.

Сюзън го погледна смаяно и се усмихна плахо.

— Моля да ми простите, но исках непременно да говоря с вас. Мога да ви се закълна, че секретарката ви всъщност съвсем не искаше да се замесва в тази история.

— Сара ли? — попита той. — Не се страхувайте, няма да й се карам. Но защо не ме заговорихте за това на партито у Кари, когато танцувахме?

Тя сви рамене.

— Тогава това не беше толкова важно за мен. А после се надявах, че ще ми се… е… това няма значение…

— Учудвам се на вашата смелост — каза тихо Елиът и Сюзън усети, че вече й беше простил. Тя изпрати една молитва за благодарност към небето.

— Мисля, че беше много неприятно за вас — забеляза тя.

— Да оставим всичко настрана — отвърна той. — Тази вечер трябва да вечеряме заедно.

Думите му прозвучаха като заповед, а не като покана.

Сюзън с удоволствие би казала да. Но това би било твърде опасно, тъй като в момента не знаеше, какво иска повече: да бъде режисьорка при мистър Е.Чембърлейн или да се хвърли в леглото с този невероятно привлекателен мъж. Изплашена от посоката на мислите си, тя поклати решително глава.

— Не мога.

Известно време той я гледаше недоверчиво.

— Защо не?

— С удоволствие бих вечеряла с вас, но сега не е време. В момента има само едно, което би могло да ме спре да взема следващия самолет към къщи и това е една наистина добра работа като режисьорка.

Той пъхна ръце в джобовете на панталона си и се заразхожда напред-назад.

— Бих могъл да ви предложа нещо, но не по-рано от половин година.

Сюзън въздъхна.

— Толкова дълго не мога да чакам. Но въпреки това, благодаря.

Обърна се да си тръгва, но Чембърлейн я хвана здраво за ръката.

— Моля ви, елате да вечеряте с мен. Какво ще стане, ако прекараме заедно една безобидна, приятна вечер?

Очите му издаваха настойчива, гореща молба, която накара дъха й да спре. Този мъж събуди такъв копнеж у нея, както никой друг преди. Копнеж, който заплашваше да помрачи разсъдъка й. Не трябваше да излиза с него. Трябваше да разсъждава трезво.

— Наистина, мистър Чембърлейн, не бива да изпускам самолета. Освен това, не ви вярвам изобщо. Имам си едно на ум, как изглежда при вас една „безобидна, приятна вечер“.

Изглежда думите й не впечатлиха много Чембърлейн. Можеше да се предположи, че доста често му се е случвало да слуша нещо такова.

— Ще ви накарам да ми се доверите — каза той и я хвана за брадичката. — Ще се видим отново, обещавам ви това.

Сюзън повдигна ядосано вежди.

— Ще е малко трудно, когато аз съм в Колумбия, а вие в Манхатън.

— Колумбия?

— Да. Тъй като нищо не се получи с работата ми тук, на първо време ще работя като преподавателка в колежа „Стефан“.

— Колумбия не е на края на света — Елиът се усмихна малко загадъчно. — Там също познавам няколко добри режисьора.

Сюзън отмести ръката му. Този мъж никога ли не се предаваше? Тя си спести отговора, хвана чантата си и се отправи към вратата.

— Мис Джордън — извика той след нея. — Почти винаги получавам това, което искам. Знаете ли това?

Очите му блестяха. Елиът скръсти ръце небрежно пред гърдите си.

— Не, не го знам — отвърна тя, забавяйки крачка. Горещи тръпки полазиха по гърба й. Когато напусна сцената, забеляза, че коленете й трепереха.

— Сюзън! — извика Лорън и изтича към приятелката си. — Какво стана? Беше там цяла вечност.

Сюзън се почувства като че ли хваната на местопрестъплението и напразно се опита да не обръща внимание на любопитните погледи на дамите наоколо, които бяха дошли за прослушването.

— Не можем ли да говорим по късно за това, Лорън?

— Получи ли работата?

Сюзън се изсмя тихо.

— Не, не я получих.

— Защо тогава сияеш така? Сюзън, никога досега не съм те виждала такава!

Сюзън само се усмихна, а приятелката й поклати загрижено глава.

— Направо не мога да разбера нищо. Защо изглеждаш толкова щастлива? Ако не си получила работата, трябва все пак да се върнеш обратно в Колумбия, нали?

— Страхувам се, че така трябва да направя.

Помъчи се да не мисли повече за обзелото я желание, което докосването на Чембърлейн и погледите му предизвикваха у нея. Край, трябваше да се върне в действителността. Тя въздъхна.

— Наистина ще ми липсваш, Лорън. И градът също ще ми липсва. Но е по-добре да работя като преподавателка в Колумбия, отколкото да оставя тук таланта ми да загине, като не правя нищо. А и мама се нуждае от пари. Освен това — добави, — в кухнята ти ще има повече място за съдовете ти, когато вече няма да съм там.

Тези думи съвсем не можаха да разсмеят Лорън. Тя по-скоро беше твърде загрижена за писмото, което държеше в ръка.

— Сюзън, изглежда, днес не ти върви твърде. Не исках да ти давам това писмо по-рано. Тази сутрин го намерих в пощенската кутия.

Сюзън взе плика, повъртя го в ръцете си и прочете адреса на подателя отзад.

— Франк… — промълви тя и затвори очи.

— Искаш ли да го прочета първо аз? — попита Лорън.

— Не — отвърна й с дрезгав глас. — Просто го изхвърли.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — потвърди Сюзън. — Когато преди една година си тръгна оттук, Франк нищо не ми каза и не мога да си представя, че междувременно се е променил много в това отношение.

— Може би, въпреки всичко, трябва да го прочетеш, Сюзън.

— Все ми е едно — отвърна троснато тя. — Нямам никакво време да се занимавам сега с Франк. Единственото, което в този момент има значение, е моята професия. А що се касае до мъжете, тази тема и без това за мен отдавна е приключила.

Изведнъж си спомни за Чембърлейн и за това, колко хубаво й беше в прегръдките му…