Крис Бънч
Кралят-воин (4)

4.
Излинялата земя

Тикането на количката със змиите ме превръщаше в идеалния хамалин — с много як гръб и изключително тъп. Едва забелязвах тълпите по улиците, бутах количката напред между мърморещи жреци, притеснени търговци, шляещи се ленивци — но мозъкът ми въртеше трескаво и се мъчеше да си обясни защо товиетите ми бяха помогнали. Ако можеше да се съди по думите на жената, това явно не беше индивидуален акт на милост, а решение на човек с високо положение в култа.

Нищо не разбирах. Отначало товиетите бяха анархистична секта, почитаща кристалния демон Так, душаха с жълтите си въжета всеки, който е извадил в живота си повече късмет от тях, и крадяха имота на жертвите си. Бяха потиснати с много кръв и тогава си мислех, че са унищожени, след бунтовете, преди Тенедос да вземе трона и да унищожи Так.

Десет години по-късно се бяха появили отново, но този път без божество и без водачи, така поне ми беше казал старши шпионинът на императора, Кутулу. Отново се заканваха да унищожат всички държави и да свалят богатите и властните, защото само така щели да възтържествуват свободата и справедливостта. Но втория път действаха без водачи, на малки клетки, и твърдяха, че може би някой ден ще се издигне истински водач. Само че такъв не им трябвал, докато не настъпел въпросният ден и не се появяло въпросното лице.

Два пъти се бяха опитали да ме убият. Първо във Водния палат. Вторият път беше в имението на бившата ми жена, в Иригон, когато убиха брата на Маран, контеса Амиел Калведон и нероденото ни дете — с което бракът ми с Маран приключи.

През войната с Майсир бях виждал знаците им — било простичкото изображение на въжето им за душене във вид на обърнатата буква „U“, било — по-често — червения кръг, изобразяващ мъчениците им с гнездото змии, надигащи се от локвата кръв.

След като Нуманция бе покорена от Майсир и двамата с императора бяхме пратени в затвора, не бях чувал нищо за тях, пазачите ми също не знаеха дали продължават да съществуват. Но явно продължаваха да действат, при това с много широка мрежа, иначе как онази грамадна жена щеше да знае кой съм, какви са навиците ми и на всичко отгоре — как може да ми помогне?

Не бях ли най-големият им враг след Тенедос?

При оттеглянето ни от Майсир, високо в планините на Спорните земи, един брадат старец ми беше припомнил за предсказанието при раждането ми, че съм момчето, яздещо тигъра, и че тигърът ще се обърне срещу мен, но животът ми ще продължи по-дълго, отколкото мога да си представя. Но цветът на жизнената ми нишка щял да стане яркожълт и тя щяла да е от коприна, като товиетските въжета за душене.

Беше завършил със загадъчното: „Защо злото да не може да се окаже добро, щом възприеманото като добро може да е зло?“ Само това пожела да ми каже и цинизмът му бе удовлетворил както чувството му за дълг, така и за хумор.

Никаква логика нямаше във всичко това.

Както беше предсказала жената товиети, кейовете на Латейн гъмжаха от стражи. Трима се бяха разположили пред мостчето за нашия кораб. Колкото повече се приближавахме, толкова повече мърмореше Якуб, кикотеше се, смееше се на себе си и галеше змиите си през клетките с едно дълго перо. Вече се чудех колко точно е луд.

Стигнахме челото на опашката и единият от стражите изръмжа:

— Имена, местожителство, за къде пътуваш?

Вдигна поглед от походната си маса, видя поклащащата се глава на една особено любопитна кобра само на педя от своята, писна като евнух, скочи и едва не падна във водата. Ядосан от проявената слабост, но и изплашен, заръмжа, а приятелят му ни се сопна:

— Качвай ги тези гадини на кораба и само да се отвори някоя клетка, главите ви ще хвръкнат!

Дори не погледна билетите, които Якуб се опита да му подаде.

Якуб си ги прибра в джоба, измърмори едно: „Какво пък, ще свършат работа на връщане“ и ми каза да тръгна след него с количката. Корабът беше претъпкан, но специално за нас отвориха доста място.

— Хубавиците ми обичат центъра. Центъра! — подпяваше весело Якуб. — Полека бутай, полека, да не тревожим сърчицата им, че ще забият зъбките си в някой, не го щем това, о, не… — и намерихме място за количката с опасния товар под надвисналия над главната палуба салон, с изглед към кърмата и колелетата, които движеха кораба. Ремъците им бяха изрязани от кожи на слонове и бикове, след това с магия надарени с тяхната сила, многократно увеличена, тъй че „истинска тяга“ не беше нужна.

Колелата на количката бяха на болтове и се смъкнаха лесно. Вързах я здраво за една скоба, докато Якуб продължаваше да бъбри:

— Кротка речица, добра рекичка, но няма да рискуваме, а, не, не, няма да ги оставим хубавиците да плъзнат и да си играят игриците.

Дръпна въжето да се увери, че е стегнато здраво, и кимна доволен.

— Е, дали да не влезем вътре да закусим, войниче?

Усетих глад, но видях четирима от Гвардията на мира — крачеха смръщени из тълпата.

— Мм… не. Ял съм. Не съм гладен.

Якуб ме изгледа невярващо.

— Войник да не е гладен? Когато папото е без пари? — и се изкиска. — Ах, ах. Лошо ти става от люшкането, а?

Направих се на смутен, а той продължи:

— Един моряк ме научи: най-доброто било да вземеш мръвка сурово свинско, по-тлъстичко. Вържеш му конец, глътнеш го, прокараш го нагоре-надолу, избълваш всичко, дето е за бълване, и кой като тебе! Ама като усетиш нещо кръгло и рунтаво, гълташ бързо, щото е гъзът ти — и така се разсмя, че едва не падна през парапета. — Все едно де. Ще гледам да ти донеса някаква каша, хем и хубавиците ни ще пазиш.

И заситни към стълбата.

Нямах никакво намерение да ям пред гвардейците: не бях сигурен колко е добра маскировката ми или заклинанието. Никак не ми харесваше възможността да ме хванат, докато си дъвча собствения „белег“.

Придадох си по-враждебен вид, почти на разбойник, увих колана си около клетката, после я запънах с крак, сложих извадения меч в скута си, придърпах качулката над главата си и се престорих, че дремя.

Близо до кейовете имаше каменни стъпала, слизащи във водата. Бяха пълни с къпещи се под топлото обедно слънце. Имаше една много красива гола жена, с няколко години по-млада от мен — пазеше си стадото от едно момче и пет също толкова голи негови сестрички, не повече от десетгодишни: търкаха се с калъпи сапун и се плискаха. Жената имаше златна верижка на кръста и си спомних как преди много години, когато тръгвах с „Таулър“ към първото си назначение в Седемнадесети пиконосци, имаше едно младо момиче, което се къпеше със същата златна верижка и ми се беше усмихнало подканящо. Зачудих се дали не е същата жена, ухилих се на глупавия си романтизъм, но ми се искаше да е така и голямата й челяд да е знак, че е щастлива, а златната верижка — че нищо не й липсва.

От капитанския мостик изсвириха рогове и пътниците се струпаха по перилата, щом лопатите на голямото колело забиха в кипналата вода. Гледах ги, удивен от овехтелите им облекла, и за пореден път си дадох сметка за последствията от войната. Не бяха същите хора, които пътуваха едно време. Имаше пътуващи търговци, както и преди, но повечето от тези тук се придружаваха от охранници и възрастта им беше или младежка, или доста над средната, не обичайната възраст на мъже, избрали опасността за препитание.

Имаше група танцьорки за празненства, които си бърбореха за далечните градове на Нуманция, но копринените им рокли бяха поизтъркани и с кройка отпреди десет години. Малко бяха семействата, тръгнали на празнична разходка, било то богати или бедни. Видях селяци от Делтата, с изнурени от тежък труд лица; говореха тихо и угрижено за оризовата реколта и бедните пазари.

До обутите ми в сандали крака изскърцаха ботушите на двама стражи и ръката ми се стегна на дръжката на камата на Перак. Ако ме познаеха, щях да убия единия, да блъсна другия настрана и да скоча през борда, преди някой да успее да реагира.

— Хубави приятелки за компания, а? — чух гласа на единия.

Надявах се, че не очаква да се събудя и да му отговарям, и извадих късмет, когато другият каза:

— Е, него поне не го притесняват, нали?

Засмяха се и продължиха по пътя си. Отново задишах спокойно.

 

 

Насред реката, докато никой не ме гледаше, извадих амулета, който ми беше дал Тенедос. Подържах го за миг, усетих как се затопля и го метнах през борда.

Нека да ме види при рибите.

 

 

Гвардейците слязоха на втората ни спирка. Казах на Якуб, че от кашата, която ми донесе, съм се оправил, и че мисля вече да хапна малко по-стабилна храна.

Като на повечето речни кораби, и на този хранеха добре, особено пътници като нас, закупили превоз през цялата Делта. Бях си представял, че ще си порадвам душата с разни печени меса или може би с нещо пушено, но се нахвърлих на купищата пресни плодове и зеленчуци, особено на бобовете, приготвени по всевъзможни рецепти на богатата нуманцийска кухня. Тялото ми само си казваше какво иска и от какво има нужда. След като страстта ми към растящи зелени неща се засити, ми станаха интересни и месата.

Якуб беше донякъде изумен от апетита ми и се зачуди що за демон е събудил в мен. Не му казах, че безкрайната монотонност на затворническата храна, колкото и добре да е приготвена, може да превърне и най-заклетия аскет в чревоугодник, стига да му се отвори възможност.

Той харчеше парите си — или товиетските пари? — пестеливо и не плати за каюта, а предпочете да спим на палубата. Това беше рисковано, защото след стъмване по палубата обикаляха крадци, най-вече от самия екипаж, и тези кораби имаха лоша слава с обирите, изнасилванията, а понякога — и убийствата, ако пътникът се окажеше особено упорит за кесията си.

Веднъж един се приближи крадешком, чу стърженето на меча ми, излизащ от ножницата, и свърна настрана. След малко чух боричкане наблизо, видях, че се борят двама, единият стар, другият — младок, младият с метален бокс на ръката. Не ме чу, докато го приближавах, и го смъкнах на пода с желязната топка в юмрука ми. Старецът замръзна на място. Метнах злощастния крадец през перилото и се върнах в сенките, преди старецът да се опомни.

Видях го на другия ден; обикаляше от човек на човек, заничаше в лицата им, опитваше се да намери благодетеля си… или да намери убиеца и да го издаде на корабните офицери. Но и той не беше склонен да се приближи до змиите ми и инцидентът приключи.

 

 

След пет дни стигнахме отвъдния бряг на Делтата, сложихме пак колелата на количката и слязохме в малкото пристанище Калди. Спряхме на пазара, купихме едно зебу и въжени такъми и натоварихме животното. Извън града пътят се простираше на север и на юг.

— Тук ще се разделим, войниче — каза Якуб. — Аз хващам на север, където императорът събира новата си армия. Ще си има магове, а на маговете им трябват заклинания, а за заклинанията трябват змии — изкиска се. — А имам и други неща, които му трябват.

Изгледах скептично количката и дрипите му.

— Да бе, да — изсмя се той. — Както ме гледаш, нищо няма, нали? А? Както количката може да скрие пътника, тъй и змиите, където дрискат, може да скрият… много, много неща.

— Много, много неща — повтори Якуб.

Сбогувах се с него с внезапен изблик на обич.

Гледах след него, докато не се превърна в точица по прашния път; чудех се какво ли крие под прахта в клетките със змиите. Злато? Диаманти? Тайни сведения? Не знаех… но знаех едно. Якуб изобщо не беше луд, дори сигурно беше много по-разумен от мен.

Накрая въздъхнах и тръгнах.

Към Симабю. Към родния ми дом.

 

 

Същата нощ до малкия огън, докато печах на въглените едно разсеяно зайче и няколкото картофа, които бях изровил от една нива, казах два пъти думите за махането на белега. Отначало изпаднах в паника, нищо не ми дойде наум, но после си ги спомних, „белегът“ падна в ръката ми и го захвърлих.

Колкото и да не ми харесваше, брадата, която бях решил да не бръсна, щеше да ме скрие не по-зле.

 

 

Пътят беше много дълъг, близо двеста левги. Но не вървях непрекъснато пеш. Често имаше кервани или селски коли, тръгнали за следващото село или към някое тържище. Щом се уверяха, че мечът ми няма да се насочи срещу тях, на драго сърце приемаха да ме повозят.

Но твърде често, щом видеха оръжието ми, или препускаха бързо покрай мен, или, ако имаха своя охрана, ми казваха да свърна встрани в нивята, иначе ще ме убият. Подчинявах се с тъга, защото си спомнях мирните времена под властта на императора, когато говореха, че девственица може да мине през цялото кралство с по кесия със злато във всяка ръка, без да пострада.

Бабини деветини, разбира се — горкото девойче щеше да извади късмет, ако стигнеше и една левга отвъд селото си, преди да го ограбят и да добие повечко плътски опит. Но все пак беше похвала, говореща много за миналото.

Войната не беше засегнала тези земи, или поне — не явно. Почвата беше все така черна и тучна, напоителните канали, плъзнали като паяжина от реките, все още носеха живот на земята.

Но шлюзовете бяха изгнили, много ниви бяха неизорани, бреговете на каналите се свличаха.

Плодните дръвчета вече разцъфваха — беше Времето на птиците, но необраните плодове от предишния сезон гниеха по земята или все още висяха по клонките.

Птици се вдигаха от дърветата и дрезгавият им грак се носеше в пустошта.

По пръснатите нивички се мяркаха, превили гръб в усилен труд, жени, старци, деца.

А мъжете къде бяха? Младите, на средна възраст?

Земята шепнеше: „Във войската отидоха, на война тръгнаха, с императора, в Майсир отидоха, на Колелото отидоха, няма да се върнат никога…“

 

 

Дните отминаваха, времето ставаше по-топло и дъждовете носеха освежителна благодат. Пътувах, без да бързам, за първи път в живота си не бях длъжен да стигна някъде в определен срок, било за да потушавам бунт, да поема нова команда, да се разправям с някой непокорен барон или да водя и обучавам войници.

Не срещах униформите на Гвардията на мира, което не ме изненада. Частта беше малка и трябваше да се задържа в градовете или да притеснява събиращата се на юг армия на Тенедос. Малобройната стража по селцата не се интересуваше от нищо друго освен от района си, още по-малко от въоръжен човек, който се държи настрана.

Спирах по пътя си, когато си поисках, понякога за да помогна в сеенето или в някоя по-тежка работа, с която поредната селска вдовица и децата й не можеха да се справят, и лека-полека си припомнях момчешките си умения, когато помагах на ратаите на татко в оранта, пасенето и грижата за животните. Работех за час-два или един ден и отново си тръгвах, с торба, пълна с храна — единственото отплащане, което приемах.

Спомних си и други свои умения, направих прашка от щавената кожа, която си намерих в едно запустяло селце, и по пътя се упражнявах с нея; убивах по някой самбур, заскитал се по оставената на угар пуста земя, диви прасенца, пилета или подивели патици за храна.

Бях сам и бях доволен.

 

 

В по-голямата си част пътуването ми беше спокойно и без произшествия. Но някои събития са се врязали в паметта ми…

 

 

Колата беше обърната, товарът й — разсипан, малко след завоя на пътя, врязващ се в дигата, идеално място за засада.

На пътя бяха проснати трима мъже, още един труп, женски, лежеше върху колата, със зейнала в гърдите рана и ужас, изписан на лицето.

Децата, три момчета и две момичета, бяха овързани заедно като патици, подкарани на пазара. На лицата на по-големите се четеше омраза, на по-малките — страх.

От другата страна на пътя седяха осем мъже и си подаваха мях с вино.

Приближих, с меча в ръка.

Един стана и тръгна към мен. Беше едър, брадат и с боен чук, увиснал на хълбока.

— Добър ти ден.

— Ваша работа ли е това? — посочих потрошената кола.

— Че как не. Проклетият глупак взе, че ни се опря. Нямаше много да му навредим, по дяволите. Мислехме да му пребъркаме малко стоката, с жена му да се повеселим, да речем, нищо повече. Ама той взе, че уби двама от нашите и жена си, преди да го пречукаме.

— Нищо свястно, само боклук — мъжът се изплю на земята. — Дребосъците ще ги вземем, да видим как е пазарът тия дни, макар че за търговците на роби малки пикльовци колкото щеш. Онова там ако беше на девет-десет, можеше да го задържим, да го понаучим, ама нямаме време и не ми се занимава. Искаш ли да купиш някое?

Поклатих глава. Едрият мъж ме огледа.

— На войник ми приличаш. Що не тръгнеш с нас? Оправяме се добре, друга банда по тия краища няма.

— Имам си друга работа — отвърнах твърдо.

— Ще ти кажа нещо — изсумтя мъжът. — Сам човек тия дни може да си докара белята, като няма кой да го пази, докато спи, или когато обърне гърба си.

— Това не ме притеснява. Имам си демон да ме пази.

Здравенякът ме изгледа стреснато. Двама от хората му се надигнаха и му дадоха някакви знаци.

— Добре, че ме предупреди — изсумтя едрият. — Хайде, върви си по пътя. И по-бързо.

Продължих, без да му отвърна. Същата нощ си направих бивака далече от пътя, без да паля огън.

Опитах се да залича лицата на онези деца от ума си, но не успях. Какво можех да направя? Бяха осем — риск, който никой разумен войник не би и помислил да поеме.

И все пак щом си го спомня, усещам в устата си вкус на пепел.

 

 

Личеше си, че фермата е била заможна, с трите обора за добитъка, кокошарника, езерцето за патиците, стобора около конюшнята, дългите пристройки за ратаите и здравата двуетажна къща за стопаните. Но сега нивите бяха запустели, оборите бяха празни и сградите — изоставени.

Кокошкарите бяха претършували всичко, взели бяха каквото им е харесало и бяха омърсили другото. Но не бяха съсипали всичко и успях да изровя в боклуците здрава мъжка блуза, която горе-долу ми ставаше, и едни торбести панталони и се почувствах едва ли не богат, след като нямах други дрехи за смяна.

Намерих и две котлета за готвене, едното за нещастната яребица, която бях ударил с камък малко по-рано, другото — за гъстата супа, която обмислях по пътя, докато скубех тук-там по някой див зеленчук. Имаше и подправки в малки гърненца в кухнята — плячкаджиите ги бяха оставили, — така че щях да се нахраня добре… а и да спя на сухо, защото гърмеше и щях да съм благодарен за подслона тази нощ.

В голямата стая на фермерската къща видях, че нещо блести, зачудих се дали крадците не са изтървали монета, наведох се и вдигнах омагьосания малък метален флаг на Нуманция. Знаех за какво служи, виждал бях такива стотици пъти.

Колкото и да беше глупаво, колкото и да знаех какво мога да очаквам, все пак потърках флага и във въздуха израснаха две фигури. Бяха младежи, всъщност момчета, едното може би на деветнайсет, другото — с две години по-малко, и явно бяха братя. Бяха с остригани глави и в униформата на редници в имперската армия.

Усмихнаха се свенливо и едното каза:

— Какво мислиш за нас, тате? Мамо? Не ни оставиха косите, но ни дадоха тези дрехи в замяна. Не ви ли приличаме на войници?

Другото се засмя.

— Той си мисли, че прилича на войник. Аз — не. Но се стараят да ни научат и се трудим здраво, и досега не сме имали неприятности.

Първото стана сериозно.

— Казват ни, че скоро ще заминем на юг, към границата, и после в Майсир, да помогнем на императора да унищожи злия им крал. Молете се за нас.

Второто кимна и каза:

— Молим ви. Но… не се тревожете. Ще се върнем здрави и читави. Обещаваме ви.

После се усмихнаха и изчезнаха…

Както казах, виждал бях такива омагьосани флагчета. Десетки заклинатели, всъщност не повече от селски шарлатани, се навъртаха из войнишките лагери въпреки усилията на дежурните офицери да ги прогонят. Канеха редника да застане и да каже нещо, правеха заклинание и запечатваха мига в такова флагче или в малко ножче, или конче, с капка от слюнката или кръвта на редника. Новобранецът естествено си плащаше добре за това и по някакъв начин предметът стигаше до близките му.

Зачудих се къде ли из Майсир са загинали тези момчета. При Пенда? Някъде в свебите? В Джарра? Или в Сидор? Или в някое безименно тресавище при ненадейна засада, след което са останали два-три трупа в тинята или в снега?

А техните татко и мама? Защо бяха оставили всичко? Дали до тях бе стигнала вестта, че синовете им са тежко ранени в някоя болница, оставили са си земята и са се заплели в мрежата на войната? Никой освен Айрису не знаеше, Айрису и Сайонджи, може би. Потръпнах. Отвън изгърмя още по-силно.

Взех котлетата и подправките и напуснах фермата — намерих си жалък подслон в една горичка на около миля по-нататък край пътя. В призраци не вярвам, но в тази ферма ги имаше.

 

 

Един ден се натъкнах на странна гледка. Десетина момчета, всички облечени в груби селяшки ризи, се тътреха по пътя зад някакъв мъж, облечен в старата, забранена със закон униформа на имперската армия. Учудих се на самозванеца, докато се приближаваха, а той се спря и ме поздрави бодро.

Много колебливо отвърнах на поздрава му и се представих с първото име, което ми хрумна.

— Аз съм старши сержант Тагагни, бивш Трети имперски корпус, сега служа пряко на императора — избоботи той.

— И как е възможно това?

— Изчакай малко, ще ти кажа — обърна се към момчетата. — Е, бойци, свободни сте. Тука ще си поемем дъх, преди да продължим.

Младежите с радост си намериха сянка под крайпътните дървета, достатъчно близо, за да чуват разговора ни.

— Старши сержант? — казах скептично. — Но императорската армия е разформирована и хората са пратени по домовете си.

— От кого? От онези говняри, които се наричат Велик съвет? От оня шибан тъпак зад тях, който седи на трона в Майсир? Че откога императорът слуша такива гъзолизци като тях?

Кимнах в знак на съгласие и на устните ми може да се е появила лека усмивка.

— Приличаш ми на човек, който е служил на императора — каза Тагагни.

— Служил съм.

— Колко време?

Можех да му кажа истината — че бях първият следовник на Лайш Тенедос.

— Доста.

— В Майсир?

Отново кимнах.

— Е, онова беше ужасно, да — въздъхна той. — Но кълна се в Сайонджи, бихме се добре.

Забелязах, че две от селячетата потръпнаха, като чуха името на богинята на смъртта.

— Така е. Но те се биха по-добре.

— Били са се, дръжки — отвърна той, малко ядосан. — Просто бяха повече, отколкото можехме да избием. Иначе щяхме да сме в Джарра, в униформи от коприна и всеки от нас щеше да си има провинция.

— Но не сме.

— Но пак ще сме — отсече Тагагни. — Затова взеха парата на императора тези юнаци, дето съм ги повел. Тръгнали сме за… закъде не мога да ти кажа, да се запишем в новата армия. Готвим се да се бием пак, под гордото знаме на императора Тенедос, и да прогоним ония смахнати съветници от Никиас, а мелезите, дето се наричат Гвардия на мира, да ги издавим в Латейн. Е, поне тия, които не обесим първо на най-близкото дърво.

Няколко хлапета се ухилиха и аз също се усмихнах.

— Тия кучи синове заслужават повече от бесило, съгласен съм.

— Тогава ела ни помогни — рече Тагагни. — Виждам, че не си сакат. Върни се във войската, момче, че още боеве ни чакат, да си върнем Нуманция.

— Не. Вече сам съм си господар и смятам да си остане така.

Тагагни поклати глава.

— Перце няма да вдигна, нито ще наругая мъж, който е служил в Майсир. Но силният вятър е задухал и никой мъж няма право да си клечи до зида или да си оре нивата, докато Нуманция не се освободи. Хайде с нас, приятел. Забрави трудните времена и изгубените другари и си спомни хубавото, другарството, гордостта на униформата и славата да биеш крак под знамената на императора. Тия момчета не го знаят това, не са си взели още дяла от славата, но за нея са тръгнали, истински нуманцийци са всички.

Честно казано, въпреки ужаса, който знаех, че носи войната, долових и малко истина в думите на Тагагни, спомних си дивата радост от това да си воин на Тенедос. Но си спомних също така и… други неща.

— Не, сержант. Но ще обмисля добре предложението ти.

— Е, няма да настоявам. Други ще дойдат при теб, по друго време, и може би ще си спомниш думите ми и ще се върнеш при нас. Ще се върнеш да освободим Нуманция.

Не изчака за отговор, а се обърна към подопечните си.

— Е, хайде да тръгваме, мъже, че дълъг път трябва да минем, докато се стъмни.

Момчетата послушно се надигнаха и тръгнаха. Погледах ги, докато се скрият зад хълма. На билото му последното се озърна през рамо и махна с ръка. Отвърнах му и продължих по пътя си.

Не, Нуманция не беше свободна и рано или късно бой щеше да има.

Но това не трябваше да ме интересува повече.

 

 

Селото, за разлика от много други, беше спретнато и от няколко комина се виеше дим. Нивите му бяха изорани, по тях пасяха тлъсти крави и зърнах жени, работещи при рибарника в единия му край.

Бях го забелязал случайно, доста далече от пътя, почти скрито зад възвишението, и тъй като ми беше омръзнало това, което си готвех сам, реших да помоля за подслон срещу един ден работа.

Черният път до селцето беше обрасъл с бурен, все едно че тук не бяха идвали пътници. След това видях, че селото е оградено грижливо с бамбукова ограда, а пътят беше затворен с дебел дънер, с набити по него бамбукови шипове.

— Ей! Здравейте! — провикнах се и от близката постройка притичаха две жени. Едната носеше лък и колчан, другата — копие.

— Стой!

Подчиних се. Знаех какво ще последва. Щяха да видят меча ми и дрипавата униформа и щяха да ми заповядат да си вървя по пътя, от страх, че съм разбойник.

От една от колибите излезе трета жена. Беше малко по-възрастна от мен, слаба и с осанка на благородничка.

— Кой си ти? — попита ме строго.

— Пътник съм — отвърнах. — Името ми е… Нури. Искам да помоля за храна и ще ви свърша работа за нея.

Изгледа ме твърдо, усетих как ме пронизва погледът й — като този на императора някога — и разбрах, че е ясновидка с голяма сила.

Другите две я изчакаха да реши.

— Не ни крои зло — рече тя. — Пуснете го.

Без да възразят, двете размотаха въжетата и издърпаха дънера от пътя.

— Благодаря ви.

— Аз съм Гунет — представи се тя. — Избрана съм за старейшина на селото.

— Благодаря, Гунет. Каква работа имате?

— Можеш да ни насечеш дърва.

— С удоволствие.

— А после… може да има и други задачи.

Усмихна се загадъчно, а едната от по-младите се изкикоти.

 

 

Обичам простичката работа като цепене на дърва, макар че ако много години не си въртял брадвата, тя не е толкова проста, колкото изглежда. Но с всеки удар си спомняш по нещо от предишното си умение и всеки път успяваш да удариш с острието точно където искаш, с точно подходящата сила… и без да си посечеш крака.

Дърва имаше много, но какво от това? Съблякох се до кръста, престанах да мисля за каквото и да било и заработих механично. Горд бях, че рядко ми се налагаше да взимам чука, за да доразцепя някой пън, а и си припомних цаката на цепенето с един удар.

Някъде към края на купчината забелязах, че си имам публика. Гледаха ме две момичета, малко над осемнайсетгодишни. Вече бях длъжен да се представя добре и отпратих последното парче във въздуха, за да кацне върху купа с нацепените дърва.

Поклоних се, те се засмяха и едната ми подхвърли кърпа.

— Аз съм Стефи — представи се. — Изпратиха ме да ти кажа, че наближава часът за храна. Приятелката ми е Мала — Стефи имаше дълга черна коса, вързана на опашка, много червени устни и очи, тъмни като косата й. Беше с домашнотъкана рокля с ушити цветя по нея и по сандали, и беше много, много хубавичка. Приятелката й Мала беше малко по-едричка, но с ослепителна усмивка и силно изчервена.

Изтрих потта от челото си и ги попитах къде мога да се измия. Двете момичета ме придружиха до една постройка, къпалнята на селцето. Вътре имаше каци, пълни с вода, и огромен котел върху тлеещия огън в огнището. Долях с гореща вода едната каца, намерих си сапун, съблякох се и се измих грижливо отвън, а после влязох в кацата да се понакисна.

Съжалих, че си нямам чисти дрехи за преобличане — и двата чифта се бяха оцапали. Изпрах ги всички, едната риза окачих да съхне, а другата си навлякох, след като я изстисках добре.

Видях огледало на стената, огледах се и се намръщих, щом забелязах, че корените на русата ми коса са израснали и изглеждам малко странно. Но нищо не можеше да се направи по въпроса.

Наблизо имаше маса с най-различни благовония и отвари. Намерих едно малко ножче за бръснене, каквито използват жените да си бръснат интимните части, ако поискат, наточих го на колана си, насапунисах се и започнах да се бръсна, докато оглеждах масата.

Тук всичко като че ли беше за женска употреба. Нямаше ли мъже в това село?

 

 

Имаше, както разбрах на трапезата. Но бяха само шестима и само един, малко тъпичък, макар и симпатичен, мускулест и дружелюбен, изглеждаше под четиридесетте. А дългата трапезария гъмжеше от деца — преброих поне двайсетина: колкото момичета, толкова и момчета, всички под десет години.

В селото имаше двайсет и шест жени, както ми каза Гунет: някои не бяха на масата, а стояха отвън да пазят.

— Разбойници се опитаха да ни изпитат силата — обясни тя. — Благословени да са Джайцини и Паноан, прогонихме ги.

— Толкова лошо ги ударихме, че според мен няма да се върнат — каза единият от по-възрастните мъже, суховат тип, приличащ на избягал от лицей; казваше се Едирни. — Кокошкарите предпочитат лесната плячка.

— Но няма да рискуваме вече — добави Гунет. — Винаги пазим.

— Това е добре. По-евтино е да зяпаш няколко часа в нищото, отколкото да загубиш живот.

— Говориш — и си облечен — като войник.

— Бях. Някога — и побързах да сменя темата. — Ако може да попитам… малко мъже има тук. Войната ли е виновна за това?

— Точно така — отвърна Едирни.

— Тежко пострадахме — каза Гунет горчиво. — Повечето дойдохме от градовете по времето на товиетите. Търсехме по-сигурен и щастлив живот за себе си и за децата. Но като знаем колко лесно може да се изолира човек, гледахме да сме в течение на всичко, което става.

— И като верни поданици на императора — продължи Едирни, — когато дойде призивът под оръжие, разбира се, откликнахме с жар и се събраха достатъчно мъже за половин рота, тъй че да могат да са заедно.

Изчаках.

— Никой не се върна — прошепна една от жените на дългата маса. — Не знаем какво е станало с тях, дали са умрели или поне кога са умрели. Но Гунет направи заклинания и казва, че е почти сигурна, че никой не е жив — изтри с пръст ъгълчето на едното си око и извърна глава.

Преглътнах с мъка. Животът на цяло село пометен, сигурно на някой безименен кръстопът из Майсир…

— Но не се дадохме — каза Гунет. — Ще продължим и ще живеем добре, нищо, че боговете са ни забравили за малко — и добави твърдо: — Само че това едва ли е подходяща тема за маса. Неприятностите и приказките за тях не помагат на храносмилането.

Съгласих се и се съсредоточихме върху яденето. Беше хубаво — горещи твърдо сварени яйца, поръсени със сол и пипер, някаква речна риба, сготвена в лютив сос, пресни картофи в топено масло с мента и хубаво опушено свинско в сос с горчица.

Гунет седеше от едната ми страна, а от другата — дребна червенокоса жена, малко над двадесетте. Казваше се Марминил, с късо подстригана коса и много лунички по носа. Имаше зелени очи, щръкнали гърдички и беше облечена в набрана ризка, донесена сигурно от града, и къса пола с копчета по бедрото.

Тя ме попита от град ли идвам и като последен глупак признах, че да, идвам от Никиас. Искаше да й разкажа как се обличат там хората, за какво си говорят, каква музика свирят в столицата.

Не мислех, че ще е уместно да й обяснявам колко малко съм видял от Никиас през процепа на затворническата кола или докато тичам по улиците с меч в ръката, и се боя, че й казах няколко нагли лъжи — изрових от паметта си моди отпреди войната. Но тя като че ли остана доволна от измишльотините ми. Другите си говореха за работата, за посевите и стоката и ги слушах с радост, защото точно сред такива приказки бях отраснал в Симабю — единственото споменаване за убийство беше дали да се заколи една от кравите на селцето, която вече не давала мляко.

Приключихме и няколко млади жени почистиха чиниите ни. Стефи и приятелката й Мала бяха сред тях. Стефи взе чинията ми, намигна ми и се усмихна, все едно че си имахме някоя обща тайна.

Десертът беше зимен пъпеш и плодова пита с нар.

— Добре ги запазих плодовете — каза гордо Гунет. — Със заклинание: съставих го от късове от работи на по-опитни магове. Едва бях започнала чиракуването си, когато… когато дойдох тука.

И двете блюда бяха чудесни.

— Имаме и малко бренди — продължи тя. — Продавахме го през войната. Посадили сме лози от калеми, но досега вино не сме могли да направим. Искате ли да ни опитате брендито?

— Не, благодаря — отвърнах. — Изобщо не пия.

— Хубаво — каза Марминил.

— И ти ли не одобряваш алкохола?

— А, не. Но прави вечерта по-къса.

Не я разбрах, но си замълчах.

След като свършихме, Гунет каза:

— Тук си живеем така, заедно, но не сме от тия, дето седят да си попеят или поприказват след ядене. Особено когато проклетите кокошки се разкудкудякат сутрин за храна.

Селяните се пръснаха по колибите си, а ние двамата с Марминил повървяхме до края на селцето.

Беше тихо, чуваше се само джавкането на лисица в далечината, а след него — ниският ловен призив на сова.

— Добре си направила, че си напуснала града — казах й.

— Не съм го знаела — отвърна Марминил. — Бях само на пет години, когато родителите ми ме доведоха тук от Цикогнара — загледа се към залязващото слънце и добави с лека тъга: — Сигурно си прав. Но е добре човек да знае и нещо за останалата част от света.

— Напоследък, според мен, е по-добре човек да си има своя личен свят и да остави големия да се търкаля по пътя си. По-безопасно е — надявах се, че думите ми не звучат надуто и глупаво.

— Може би. Но понякога този друг свят идва при теб, все едно дали го искаш, или не.

Понечих да й отвърна, но реших да си замълча.

— Ела да ти покажа къде ще спиш — каза тя.

Взех си торбата и още мокрите дрехи от къпалнята и тя ме отведе до една къщурка в края на селцето. Имаше едно прозорче, покрито с мрежа, а вратата се затваряше с двойна мрежа, която се развиваше отгоре. Нямаше почти никакви мебели освен изненадващо широкото легло и два скрина, които служеха и за маси. Марминил запали свещ; после настъпи малко неловка тишина. Разкърших рамене и усетих как мускулите ми са схванати след непривичната работа. Потърках врата си.

— Искаш ли аз да те разтрия? — попита Марминил и я погледнах с любопитство. — Много съм добра в отпускането на мускули.

Беше хубава, особено на пламъчето на свещта и в сумрачната светлина от прозорчето.

— С удоволствие.

— Тогава легни. По корем.

Послушах я, тя ме възседна и дланите й замачкаха врата и раменете ми. Беше много, много приятно.

— Би ли… свалил ризата си? — каза тя, този път по-тихо и малко гърлено.

Смъкна се от мен, съблякох се и легнах пак. Чух шумолене на плат и тя ме възседна отново. Но този път вместо тъканта усетих допира на копринена плът, мъничко влага, гъделичкане на косъмчета, а разтривката й беше повече ласка. Дъхът й — както и моят — се учести.

— Не бих казал, че така ми се отпускат мускулите. Особено един.

— Нима? — прошепна тя. — Навярно би могъл да се обърнеш и да видим какъв е проблемът.

Слезе от мен и се подчиних. Стоеше гола до мен, гърдите й се бяха втвърдили. Разкопча панталоните ми, вдигнах бедрата си и тя ги смъкна. Членът ми се изправи вкочанен.

— О, богове — промълви тя. — Колко си голям! Дали не можем да направим нещо с този мускул, за да се отпусне?

Притеглих я върху себе си и езикът ми се плъзна в устата й. Нейният заигра с него и ръцете й ме обгърнаха, късо подрязаните й нокътчета се впиха в мен. Целувахме се дълго, дланите ни се плъзгаха по телата ни.

— Да — изшепна тя. — Сега. Направи ми го сега.

— Още не — отвърнах й и зъбите ми заиграха с коравите й зрънца, по корема й, после езикът ми се впи във влагата между бедрата й и загали втвърдения клитор.

— Моля те! — проплака тя, разтвори широко крака и ги вдигна високо. — Сега! Моля те, сега!

Изправих се над нея, вкарах го с един тласък и тя изохка. Направих го още три пъти, канех се да го извадя и да я погаля, но тялото ми изневери, сгърчи се и усетих, че се изливам. След миг тя също свърши и бедрата й се стегнаха около мен.

Светът се завъртя, върна се на мястото си, а аз все още бях в нея, все още твърд.

— Извинявай — промълвих. — Не съм… толкова отдавна…

— И с мен е така — прошепна тя. — И не много често при това.

Бях любопитен как се оправят с любовта в селото при това неравновесие на половете, но ми беше някак срамно да попитам. А и все още беше топла и влажна около мен и започнах да се движа, бавно, и краката й се вдигнаха нагоре, стиснаха ме малко под раменете и хванах глезените й, разтворих широко бедрата й и го забих с все сила, и тя изохка, а после закрещя толкова силно, че се уплаших да не дотичат стражите им.

 

 

Заспах, после се събудих, усетил нечии меки пръсти, които ме галеха по топките и по члена, и се втвърдих отново. Свещта бе загаснала и нощното небе не хвърляше почти никаква светлина в стаичката. Зашарих с ръка, усетих топло задниче и крака, разтворени подканящо.

Изправих се на колене, преместих се полусънен между краката й и влязох в нея. Тя застена, притисна се в мен и бавно започнах да се движа и да излизам почти напълно с всеки тласък.

Стоновете й се усилиха и задничето й започна да се вдига и пада с мен, а главата й се изви назад. Притиснах я с тялото си, ръцете ми се плъзнаха под нея, стиснаха големите й гърди, главата ми се зарови в къдрава коса и разбрах, че жената, с която се любя, не е Марминил, а някоя друга, и тя се движеше с мен, и всякаква мисъл изчезна, земята се завъртя и изкрещях, щом тялото й се разтърси.

Излязох от нея, отдръпнах се, а тя бързо стана и тръгна към вратата.

— Благодаря ти — прошепна ми, дръпна мрежата настрани и си отиде.

Стъписан и вече съвсем буден, станах и огледах стаята. Никой друг нямаше. Зачудих се какво по дяволите става, къде е Марминил, но нямаше кого да попитам. Намерих кана с вода, напих се, използвах нощното гърне в ъгъла на стаята и легнах пак.

Много странно… Но не се чувствах застрашен, а и дърва бях сякъл… и други неща бях свършил, така че затворих очи и заспах.

 

 

Събудих се, усетил нечии устни да се движат около члена ми и зъбки да дразнят главичката му. Горяха две свещи и видях черна коса, покриваща слабините ми, зачудих се коя ли е този път, но слабата плът не позволи да спра любовницата си, ръцете ми сами се спуснаха към главата й, впиха се в меката й коса, загалиха я и тя започна да се движи малко по-бързо, пое ме целия и се сгърчих, излях се в устата й и се отпуснах.

Дъхът ми се успокои, но жената продължи да ме целува, езикът й продължи да гали топките и слабините ми, преди да вдигне глава.

Беше Стефи, съвсем гола. Надявам се, че съм успял да прикрия изненадата си.

— Никога не бях го правила това — промълви тя. — Само бях чела за него в книгите на Гунет. Надявам се, че го направих добре.

Усмихна се, облиза устни и прошепна:

— Не трябваше да съм тук.

Не биваше да оскърбявам местните обичаи и в главата ми пробягаха мисли за церемониална кастрация заради греха, че си спал с жена от селото, която смятат за твърде млада.

— Защо не? — прошепнах.

— Защото не ми е време.

— Не разбирам.

— Марминил и Кима… за тях сега е най-вероятно да заченат. Да имат дете от теб. Затова Гунет ги прати при теб.

— О!

Разбира се. Това беше другата задача, за която подхвърли Гунет, и затова се беше изкикотила една от жените. Беше логично. Как иначе можеше селото да се насели отново и бързо, освен с помощта на приемливи странници, тъй че следващото поколение да не се изроди от кръвосмесителни бракове?

— Но ми беше все едно — продължи Стефи. — Едирни свършва за минута и после иска да си говорим за това, а Джалак е прекалено тъп, за да си говориш с него — и добави гърлено: — А и исках да се начукам с някой нов.

— Само жалко, че не можех да съм първата — извърна очи. — Или може би единствената — овладя се и добави малко по-весело: — Но при нас не става така, затова си взимам каквото мога. Исках и Мала да дойде с мен, но тя реши, че може да ти се стори прекалено странно и да изхвърлиш и двете ни.

Помислих си, че тук всичко е малко странно, но си замълчах.

— Толкова хубаво спеше, почти не исках да те събудя.

— Успя да се справиш много добре.

— Може би прекалено добре — пръстът й пробяга по члена ми. — Все още не е направил каквото му се полага. Почакай. Но то е живо. Хайде, вдигни се, както се очаква от теб. Магията на Гунет действа.

— Тя ме е омагьосала? — възкликнах. Сигурно беше глупаво, но все пак изпитвам малко страх да прилагат магии по мен, особено по някои части от мен.

— Разбира се. Искахме да сме сигурни, че ще си заработиш вечерята — Стефи се изкикоти. — Харесвам ли ти?

— Разбира се.

— Тогава ме начукай. Веднага, моля те. И направи нещо специално, нещо, което да си спомням, след като си отидеш.

Помислих. Погледът ми се спря на скрина.

— Ела тук. Но първо искам да те нацелувам.

— Каквото пожелаеш.

И тя се плъзна върху мен, и се целувахме дълго-дълго, и се галехме. Целувах я по тялото и пръстите ми се движеха в нея, тя се извиваше и стенеше в ръцете ми. Вдигнах роклята й от пода, хвърлих я върху скрина и положих Стефи по гръб върху нея, със задничето й на самия ръб и стъпалата на пода. Коленичих между тях.

— Сложи краката си около кръста ми.

Тя се подчини. Галех я с члена си между разтворените бедра. Тя дишаше задъхано и мяташе глава.

— Моля те!

— Още не.

Отново я подразних с главичката по срамните устни, вкарах го съвсем мъничко и го извадих, и тя изруга като войник, и се притисна в мен, мъчеше се да ме вкара в себе си. Погалих я отново и дланите й се впиха в роклята, върху която лежеше, и този път й го вкарах целия, с един тласък, и тя изохка.

— Смъкни краката си на пода.

И започнах да се движа в нея, усещах клитора й притиснат в срамната ми кост, мачках гърдите й, после стъпалата й се вдигнаха и се сплетоха около врата ми и продължавах, продължавах, и тя свърши, мъчейки се да не изкрещи, но все още бях твърд, продължавах, и влагата й отново запулсира около мен.

 

 

Лежахме отново на леглото, сплетени един в друг, и тя ме галеше по гърдите.

— Може ли да попитам нещо?

— Може и да отговоря.

— Мисля, че не се казваш Нури.

— Не се.

— Ще ми кажеш ли истинското си име?

Поколебах се. После казах:

— Дамастес а̀ Симабю.

Тя поклати глава.

— Не го знам. Трябва ли?

Изсумтях уклончиво.

— Бягаш от нещо, нали?

— Какво те кара да мислиш така?

— Боядисал си си косата. Не мисля, че човек с руса коса ще иска да е тъмнокос.

— Защо не? Ти си с тъмна коса и си красива.

Усмихна ми се.

— Благодаря. Джалак е единственият, който ми го е казвал.

— В това село повечето мъже, изглежда, са слепи.

Стефи въздъхна.

— Не са. Просто са свикнали с мен. Всички сме си омръзнали. Иска ми се да… — поклати глава. — Все едно. Дамастес, щом бягаш от нещо, защо не останеш тук? С нас? Гунет ще се зарадва. Знам, че може да си щастлив с нас. А ни трябва някой силен като теб. Не само в леглото или с брадвата, но и с меча — ако се върнат разбойниците… или други лоши хора. Ще ни станеш нещо като крал може би, или примерно крал за всички останали, освен за Гунет, но тя е магьосница, така че не се брои, и е много добра жена, и ти няма да имаш нищо против да слушаш какво ти казва.

Нямаше да е лош такъв живот. И нямах предвид секса. Все едно, какво се очаква от един мъж в краткия промеждутък, преди да се върне на Колелото, освен да намери някого, за когото да се грижи, някой, който да го обича и да направи живота му колкото може по-хубав? Още по-добре ако може да помогне на повече от един човек, все едно дали семейство… или цяло село.

Може би ако направех това и останех с тези хора, Сайонджи щеше да смекчи наказанието за греховете ми, когато дойдеше време да ме съди.

Да, никак нямаше да е лош един такъв живот, в това село, с богатата му земя и обичливите хора.

Но поклатих глава, без да знам защо, и отказах.

— Съжалявам.

Стефи вдиша дълбоко.

— Длъжна бях да те попитам. Добре, Дамастес а̀ Симабю. Тогава ме наеби хубаво. Начукай ме навсякъде.

— Как бих могъл да откажа на една дама?

Придърпах я над себе си вкочанен, ръцете ми загалиха бедрата й, изпънах се нагоре, а тя изохка и зарови глава в шията ми.

 

 

Не знам дали беше заради магията на Гунет, или какво, но тази нощ повече не заспах, правих любов със Стефи по всички възможни начини, които знаех, тя винаги беше готова, все го искаше, телата ни се извиваха и гърчеха в леглото, сплитаха се душите ни, а после се облякохме и тя ме целуна целомъдрено, и се измъкнах, докато първите ранобудни селяни излизаха от колибите си под златния блясък на утрото.

 

 

Случиха се други неща, срещнах и се разправях и с други хора, кога с думи, кога с меч, но нищо не беше толкова паметно.

А след това един ден преминах тясната река и ми замириса на канела, на жасмин и карамфил и разбрах, че отново съм в Симабю.