Крис Бънч
Кралят-воин (20)

20.
Воините на Сайонджи

Ако това беше моето решително сражение и все още бях Първи трибун, щях да оставя противникът ми да атакува пръв. Бунтовниците — моите сили — имаха по-дълги съобщителни линии от тези на Тенедос и леко числено превъзходство.

Но неговият тил, по какъвто и начин да беше прехвърлил Латейн така тайно и бързо, може би не беше толкова подсигурен, колкото си мислех. До този момент нито хората на Кутулу, нито разузнавачите на Йонджи или магията ни не бяха могли да разберат как е постигнато това грандиозно начинание.

Час след провала на така наречените „преговори“ барабаните закънтяха отсечено и армията на Тенедос атакува.

Нямаше никакви хитрости — започна с фронтална атака на позициите ми. Не бях изненадан, нито си въобразявах, че Тенедос е невнимателен или некомпетентен. Магията му, каквато и да се окажеше, се нуждаеше от кръв и беше все едно дали ще е кръвта на моите, или на неговите войници.

Тръгнаха ходом, после затичаха въпреки виковете и усилията на сержантите да ги задържат в строй, минаха през открития терен, поеха нагоре по склона и нашият дъжд от стрели ги посрещна. Настъпваха, привели ниско глави и с вдигнати щитове. Първите редици паднаха почти до крак, вторите се приближиха и бяха разбити и третата вълна се изля срещу нас, като тъпчеше телата на своите убити и ранени.

Стигнаха фронтовата ни линия и боят се превърна в облаци прах, вихрещи се групи бойци, напиращи и отстъпващи, струпани около знамена или на някое възвишение, или съвсем неразличими, грохот на сечащи мечове и летящи копия, залпове стрели, търсещи и намиращи целта си.

Вторият клин на атаката на Тенедос дойде от десния му фланг. Развърна се широко, в опит да заобиколи лявото ми крило. Конницата му — с радост забелязах, че разполага с много по-малко конници от мен — запълваше празнините в редиците и фланговете му.

Стоях на командния хълм, най-високата точка на терена, и се мъчех да държа проклетата си уста затворена, да не кажа на някой домин да си пази дясното или лявото крило или да включи проклетите си от боговете резерви и да престане да ги държи като подарък за рожден ден. За мен това бе най-трудната част от битката — усилието да не се забъркам в дребните схватки, да се доверя на командирите си и да поддържам известна цялостна представа за положението, докато тук препускат конници, там притичва пехотна част, офицери крещят навсякъде и мъже залитат и падат, ранени или посечени на място.

Синаит видя, че конницата на Тенедос вляво премина в тръс, за да ме обкръжи по фланга.

— Това, мисля, ще им се стори интересно — рече тя и започна да пръска около себе си вода от един съд. Водата миришеше странно, наситена сякаш с непознати благовония, и падаше не на капки, а като цветна мъгла.

През цялото време мърмореше тихо, едва чуто. Когато спря, я попитах какво прави.

— Гледай конете им — отвърна ми тя унесено.

Кавалерията на Тенедос — препускаше вече почти в пълен галоп — изведнъж спря объркано. Присвих очи и се вгледах. Отначало не можах да разбера какво ги е стъписало, после видях стапящите се следи от илюзията на Синаит — огромно водно пространство. Беше създала мираж — предполагам, че така трябва да го нарече човек — само че беше достатъчно реален, за да уплаши препускащите коне и да ги накара да свърнат настрани. Малко е нужно, за да се разбие конна атака на скорост, особено ако конниците не са напълно обучени, за което са нужни години.

Объркването притъпи атаката им и пратих вестоносец до щурмоваците вляво и рота стрелци в резерва със заповед двете части да използват бъркотията и да атакуват конницата. Стрелците затичаха през редиците ни, понесли само оръжията си и оставили щитовете, за да догонят щурмоваците, които вече тичаха напред, за да избиват врагове и както се полага на щурмоваци — да плячкосват труповете им. В гражданска война рядко се предлагат и приемат откупи.

Заповядах лявото крило да тръгне напред. Бях любопитен да видя как ще се справят, защото ги водеше друг от старата гвардия, капитан, а сега — домин Пелим. Беше командвал ескадрон в Десети хусарски и беше бесен, че го направих пехотинец, което за него бе понижение, независимо от ранга. Ако се справеше добре и ако останеше жив, щеше да стане генерал и се чудех дали това щеше да му затвори най-сетне устата. Вероятно не. Кавалеристите са почти толкова тъпоглави, колкото овните за разбиване на крепостни порти.

Последва бъркотия и силите на Тенедос започнаха да се оттеглят към първоначалната линия. Не се разкъсаха обаче, а се придвижиха в добър ред.

Вражеските войници, невлезли в битка, все още бяха твърде много. До този момент картината нямаше нищо общо с решителното сражение, за което се бях надявал, сблъсъка, който да съкруши Тенедос, преди да е започнала същинската кампания.

Центърът ми под командата на Линърджис се държеше здраво и се престрояваше, когато първата атака на Тенедос прекъсна.

Някой извика, посочи и видях нова атакуваща вълна, отново срещу центъра ми.

Пратих вестоносец към лявото крило да каже на командира му, някой си Илкли, високопоставен товиети и един от шпионите им в Имперската армия, да тръгне предпазливо напред срещу новата атака, да се опита да я обкръжи по фланга, но да извие назад десния си фланг в случай, че Тенедос го атакува.

Със Синаит, Кимея, Свалбард и ротата ми лична охрана с барон Пилфрен препуснахме напред. Исках да разбера кои са новите нападатели.

Щом се приближиха, започнах да се безпокоя: носеха еднаква униформа: черни ботуши, кожени бричове и елеци с черни нагръдници. Носеха и старовремски плътни шлемове, с предпазител над носа и ушите. Зачудих се откъде е намерил Тенедос толкова пари за такова снаряжение, защото изглеждаха спретнати като кралска гвардия.

Бяха въоръжени с мечове и къси копия. И никой не носеше щит.

Още по-удивително: макар че бяха толкова добре снаряжени, тези многобройни войнишки редици се придвижваха като съвсем неопитни новобранци — залитаха, размахваха оръжията си, препъваха се, събаряха и повличаха със себе си съседите си.

Щом се приближиха, чух песента им — не толкова боен химн, колкото зверско ръмжене, като на разярен лъв, тръгнал към плячката си.

Врязаха се в първите ми редици и войниците ми се стъписаха за миг, след което отвърнаха на удара. И се започна ужасът: щом тези мрачни воини бъдеха ранени или убити, те се променяха, бронята им се стапяше, оръжията им — също, а самите воини се превръщаха в старци, в деца и жени. Отекнаха ужасени крясъци.

Само миг оставаше, преди да бъдем обзети от паника. Извиках на адютантите си да се върнат на билото, а на Пилфрен да ме последва, извадих меча, изправих се на стремената и изревах: „Атака!“

Между нас и вражеските редици имаше не повече от десетина разтега. Едва подкарахме в тръс и се врязахме в кипящата черна маса. Видях пред себе си един от воините в черно, мечът ми го промуши в гърдите и едва не повърнах, щом лицето се превърна в добродушна жена на средна възраст; кръвта швирна от гърлото й и тя се свлече на земята. Появи се друг и сега осъзнах, че лицата им са съвсем еднакви — издължени, невзрачни, с волева брадичка, убих и него и той се превърна в десетгодишно момче.

Усетих как битката за миг замря, после чух зова на тръбите и от десния фланг Седемнадесети удари безжалостно. Нечий меч ме перна по прасеца, посякох врата на войника, без да гледам дали е човешко същество, или някое от чудовищата.

Сражаваха се неумело, но с решимост. Изтласквахме ги все назад и назад и ги избивахме по пътя си. Някои от войнството на Тенедос започнаха да хвърлят оръжия, да развяват бяло, да се предават — но не и кошмарите в черни доспехи.

Битката вече кипеше с пълна ярост и каквото имаше да става щеше да стане. Всичко друго беше престанало да съществува за мен освен кървавата мъгла и святкащия в ръката ми меч, забиващ се в меката плът и стържещ в кости, освен бронирания ми лакът и щита ми. Отбивах удар след удар, убивах и убивах.

И накрая нямаше нищо за убиване. Стоях сред поле, осеяно с трупове, а армията на Тенедос отстъпваше в стегнат строй — дори малцината воини в черно следваха с покорство призива на тръбите.

Огледах струпаните тела, превъплътили се отново в мирни хора, и едва сега разбрах защо Тенедос беше подкарал всички тези селяци със себе си. Магията му ги бе превърнала в получовеци, в хомункули (мисля, че това е думата), и той ги беше пуснал напред с една мисъл — да убиват и да бъдат убивани за него.

Искаше ми се да рухна на земята. Да измия плувналото си в кръв тяло, да очистя мръсотията. Не можех.

Смених коня и дадох сигнал за нова атака. Тръгнахме бавно и с цялата си мощ напред. Изтласквахме Тенедос все назад и назад към реката, както той ни беше изтласкал преди няколко месеца.

Изкачихме се на билото на поредния хълм, видях река Латейн и разбрах как Тенедос я беше прехвърлил. Латейн беше осеяна с малки островчета и си спомних как преди години бях минал през тях, възхитен от ловкостта на корабния капитан.

Сега от остров до остров бяха изпънати мостове и силите на Тенедос се изтегляха към тях и по тях, оставяйки ариергард, за да ни задържи.

Щом се прехвърлеше и последният войник, мостовете щяха да изчезнат. Вече разбрах как бившият император бе успял толкова бързо с прехвърлянето. Мостовете явно бяха построени предварително, след това разглобени и възстановени от неговия магически корпус в часа на прехвърлянето.

Отново се беше наложило чародейството. Но тази хитрина можеше да свърши работа само веднъж.

Виж, воините в черно бяха съвсем друго нещо. Не знаех откъде бе дошла тази магия. Заклинание, изобретено от Тенедос? А дали това превъплъщение не беше допуснато от самата Сайонджи? Дали не възнаграждаваше своя слуга, въпреки че се смяташе за по-могъщ и от нея, богинята на смъртта?

Не знаех и се съмнявах, че дори Кимея и Синаит ще могат да го разберат със сигурност.

Но знаех едно.

С тази магия Тенедос можеше да превърне във воин всекиго — и най-немощния, едва кретащ старец. А войната, която се надявах да приключи лесно и бързо, едва започваше.