Крис Бънч
Кралят-воин (11)

11.
Среднощна среща

Обръщах малко внимание на сигурността си. Смятах, че единственият ми опасен враг е Тенедос, който странно защо все още не знаеше местопребиваването ми. Срещу него разчитах на изобретенията на Синаит и нейните магьосници — ако ги бяха изобретили — и си гледах своята работа.

Държах само един часови пред вратата на квартирата си на горния етаж на хана, но това беше само колкото да разкарва тъпаците, обсаждащи ме за най-дребни неща.

Една нощ се прибрах в хана много недоволен след едно нощно упражнение, което започна зле и свърши още по-зле. Часовоят не беше на поста си и си помислих, че е отишъл до клозета или дежурният по караул е забравил да го постави. Свих рамене и влязох в стаята си — дълга като коридор, с огромна маса, по която бях разхвърлял карти, чертежи и документи, баня и малък алков от едната страна, където беше леглото ми.

Стаята беше тъмна и оставих вратата отворена, да влиза светлина, докато запаля една от лампите. Бях стигнал до средата на помещението, когато вратата изщрака и изведнъж потънах в мрак. Една стена на затъмнен фенер се открехна и лъчът ме прикова на място. Мечът ми бе излязъл наполовина от ножницата, когато тихият глас стигна до ушите ми:

— Не мърдайте, а̀ Симабю, или сте мъртъв.

Пуснах оръжието. От мрака излезе някакъв мъж, извади огниво и запали двете лампи на масата.

— Моля разкопчайте колана си и го пуснете на пода — заповяда гласът и се подчиних.

— Можете вече да се обърнете — каза гласът. — Нямаме намерение да ви убиваме. Поне засега.

Видях в стаята си шестима души. Двама бяха в зелените униформени елеци, всички останали без един — в пъстри цивилни облекла, последният — в пътно наметало с качулка. Всички освен един бяха въоръжени с мечове и ками.

Предположих, че онзи с качулката трябва да е водачът им и че той ми беше заповядал, но един от мъжете в зелено проговори отново:

— Седнете.

Поколебах се и другият униформен ми посочи с оръжието си. Беше малко необичайно, поне за мъж: малък арбалет за една ръка, с приклад малко повече от една стъпка, без мерник. Хлапетата в Симабю стреляха по врабчета и зайци с подобни играчки.

Изгледах го скептично.

— Стрелата е с отрова — каза говорещият. — Ще вдишате не повече от десетина пъти, преди да ви порази.

Седнах, те също седнаха. Без онзи с качулката.

— Ами почвайте — казах.

— Можете да ме наричате… наричайте ме Джакунс.

Хитро… Джакунс беше шеговитото име на един фолклорен герой с хиляда лица, с чиято помощ будалка богатите и глупавите.

— Е, и какво искате от мен? — попитах. — Явно не е в моя полза. Иначе нямаше да дойдете като убийци.

— Такива сме. Понякога — отвърна Джакунс.

Изпъна ръка и около нея се зави жълто копринено въже — като оживяло.

Товиети!

— Последния път, когато се срещнах с ваш човек, ми помогнаха — казах му. — Виждам, че се връщате в облика си на убийци.

— Не непременно — отвърна Джакунс. — И в случай, че сте любопитен, онази помощ не беше индивидуално решение. Най-мъдрите сред нас го одобриха.

— Защо?

— Не е нужно да знаете подробности. Но се реши, че оцеляването ви е полезно за нас. Тогава.

— А сега?

— Сега може да се окаже друго… Зависи.

— Кажете си каузата.

— Изобщо не ви обичаме, Дамастес а̀ Симабю. Но още по-малко обичаме бившия ви водач. Бившият император Тенедос беше и продължава да е опасен човек. Не трябва да се допусне да си върне трона.

— Знам това… но вашите основания какви са?

— Той разтърси света веднъж, и за малко — втори път — отвърна ми закачулената фигура. Женски глас — нисък и властен. — Щеше да го направи отново, но вие го спряхте.

— Много знаете.

— Имаме си големи магьосници и те научиха много за случилото се при Камбиасо — каза жената. — Но това е минало. Не трябва да се допусне Тенедос отново да се върне на трона, защото ще вдигне от пъкъла за своите цели велики демони, демони, които няма да може да удържи под контрол и те могат да развихрят яростта си по цялата земя.

— И които също така ще всеят хаос във вашия култ — отвърнах язвително.

— Ще всеят хаос навсякъде — каза рязко Джакунс. — Смятате ли, че Тенедос ще се задоволи само с това да си върне Нуманция?

Знаех отговора.

— След това отново ще тръгне срещу Майсир — продължи Джакунс. — И ако успее — срещу други страни, за които дори не сме чували. Ще продължава да ламти за все повече власт и завоевания, защото жаждата му винаги ще си остава неутолена. А след като завладее целия този свят, тогава какво? Дали ще нападне света на демоните? На боговете, ако съществуват? А може би в тази вселена съществуват и други светове, населени с хора. Ако успее да ги зърне с магията си, няма да се примири, докато не измисли как да достигне до тях… и да сграбчи и тях в ноктите си.

Риториката на Джакунс не ме трогна. Знаех всичко това и той ми приличаше на жрец, редящ монотонната си проповед пред паството, което отдавна е повярвало.

— Той трябва да бъде спрян — повтори Джакунс, вече малко излишно натъртено. — А ние не сме сигурни дали имате достатъчно сила да го спрете, въпреки че сте най-подходящият. Дори с новите съюзници в Никиас.

— Шпионите ви са великолепни — подхвърлих.

— Така е — съгласи се жената.

— Тази нощ дойдохме не за да ви навредим, а за да ви предложим помощта си — каза Джакунс. — Всички товиети ще се обърнат срещу Тенедос, ако се съгласите с условията ни, от най-малкото дете, следящо съгледвачите му, от най-ниския храст в гората, от лавкаджията, който ще пробута на войниците му отровно питие, до могъщите ни магове. Хиляди и хиляди ще се превърнат в негов враг, без изобщо да го разбере, докато не стане твърде късно.

— Интересно — странно как изведнъж всички поискаха да се свържат с мен. — Казахте: „Всички товиети ще се обърнат срещу Тенедос.“ Преди време ми казаха, че след… изпаряването на Так и провала на вашето въстание сте се отказали от предаността си към един водач и действате на отделни групи, обединени от обща цел.

— Нищо не се е променило — отвърна ми жената. — Всичко е така, както казвате. Но унищожаването на Тенедос ще събере всичко.

— Аха. Е, и какви са условията?

— Първо — каза Джакунс, — като доказателство за вашата преданост, трябва да ни предадете Кутулу. Той е убил твърде много товиети, така че не можем да позволим да живее. Трябва да бъде премахнат. Второ…

Вдигнах ръка.

— Можете да спрете дотук. Отговарям ви, без да ми е необходимо да чуя другите ви условия. Кутулу е не само един от най-важните водачи в армията ми, но и мой приятел. Обикновено щях да се извиня за това, което ще кажа, мадам, но не и сега. Ебал съм ви! Ебал съм цялата ви мръсна пасмина!

— Убийте го! — изръмжа Джакунс и мъжът до него надигна малкия арбалет.

Ръката ми, пъхната под ризата, изхвърча мълниеносно и камата на Перак блесна на светлината на лампите, превъртя се веднъж, заби се в ръката му и я прикова за облегалката на стола. Преди така и не можех да мятам нож, въпреки усилията на ръмжащите сержанти, но скуката и безкрайните часове упражнения с Перак и други тъмничари ме бяха научили добре.

Мъжът изкрещя, изтърва оръжието си и кръвта плисна на тънка струя. Ръката ми се завъртя, мечът се озова в нея, а лявата вече стискаше камата на Йонджи.

— Да! — изревах с насмешка. Обзел ме беше познатият гняв, когато всеки момент може да те убият без най-малкия шанс да отвърнеш на удара. — Можете да се опитате да ме убиете.

Тъкмо се канех да скоча и да пронижа Джакунс, и след това да се справя с останалите, когато женският глас отсече:

— Спрете!

Четиримата застинаха като статуи. Само онзи с прободената ръка продължи да хленчи.

Жената пристъпи напред и смъкна качулката си.

Беше много млада, не повече от седемнайсет или осемнайсет години, нисичка, стройна и много красива. Имаше интелигентно лице, като на котка. И не знам как забелязах, че очите й блестяха зелени като смарагди.

— Никой няма да ви убие — каза тя. Товиетите може и да нямаха водачи, но забелязах, че четиримата моментално прибраха оръжията в ножниците. — Помните ли ме, Дамастес а̀ Симабю?

Изглеждаше ми позната. Но нито име, нито обстоятелства ми дойдоха наум.

— Аз съм Кимея Амбойна.

Боя се, че изгубих самообладание. Беше от род на опасни заклинатели, дъщерята на магьосника ландграф Амбойна, оглавил второто им въстание в Полиситара и убит от магията на Синаит, сестра на Яалон Амбойна, и той могъщ чародей, убит от войнишка стрела, когато се опитах да го задържа под арест заради това, че бе водач на тамошния заговор.

— Баща ми беше убит заради вас — каза тя. — Убихте и брат ми. Но сега времето е друго. Онова е минало.

Спомних си за Амиел. Как издъхна от товиетската стрела в гърдите, докато носеше моето дете. Тя отгатна чувствата ми.

— На свой ред ние… по-точно някои, които се смятаха за товиети, макар че пред външен човек няма да се отрека от тях… убиха човек, когото обичахте. Това не изравнява ли везните?

— Може ли кръвта изобщо да се изравни?

Тя кимна разбиращо.

— Не. Но сега въпросът е дали можем да се обединим срещу най-опасния човек, живял някога на този свят.

Потиснах симабюйския си гняв и помислих. Но отговорът бе само един.

— Не. Защото не мога да приема слуги на двама господари. И не мога да взема под своя команда хора, на които не мога да вярвам. Ако Тенедос не бъде победен без вас, проклети от боговете — и го казвам най-буквално — товиети… то тогава може би светът си го е заслужил!

Тя ме изгледа и отвърна рязко:

— Ти си глупак, Дамастес а̀ Симабю. Но благороден глупак.

Отиде при гърчещия се мъж, изтръгна от ръката му ножа на Перак и го захвърли в ъгъла. После докосна два пъти раната, кръвта спря да тече и мъжът млъкна. И тя беше магьосница — като цялата им фамилия. Обърна се към мен:

— Не ни преследвайте. Защото ще загинат хора. Пазача ви ще го намерите в другата стая. Сипахме упойваща смес във виното му за вечеря. Нека да поспи до утре, ще се събуди съвсем здрав.

Кимна и мъжете покорно тръгнаха към вратата. Тя ме изгледа отново.

— Глупак — но тонът й вече бе омекнал. — Дано само да не погубиш цяла Нуманция.

Трябваше да извикам за тревога, да извадя меча и да ги подгоня, но не го направих.

Кимея Амбойна бе избягала от тъмниците на Полиситара по време на бунта и бе изчезнала. Нищо чудно, че никой не бе успял да я намери. И сега бе станала… не знаех какво. Джакунс бе казал, че товиетите продължават да са без водачи.

Но когато тя заповядаше, й се подчиняваха.

Не знаех какво да мисля. Но бях убеден, че взех правилното решение, като им отказах.

 

 

Седмица по-късно агентите на Кутулу донесоха, че Лайш Тенедос и милионната му армия са тръгнали в марш през Новра към нас.