Крис Бънч
Кралят-воин (13)

13.
В капан

Реших се на военна хитрост — повеждам лъжлива атака с левия фланг, удрям силно с десния, изтласквам армията на Тенедос достатъчно, за да успеем да се измъкнем на север към Никиас, след което можехме да се съединим отново с Гвардията и да продължим офанзивата.

Но не стана.

Всичко вървеше добре до деня преди атаката. Дясното крило го бях поверил на един от новите си домини, бивш полкови командир в Курамската лека пехота, казваше се Чуваш. Бях с него, за да съм сигурен, че ако станат грешки, те ще са само мои. Изпратих вестоносец с точния час на атаката до командира на левия фланг Лецк, бивш капитан с добри качества. Изчезна, също както бе изчезнал пратеникът ми при Трерис. Разбрах го чак по-късно, така че продължих, все едно че всичко е наред.

Помолил бях Синаит и маговете й да вдигнат лятна буря, за да прикрие маневрите ни. Бурята започна по график, три часа преди разсъмване, със силни гръмотевици и виещ вятър, но без много дъжд, за да не разкаля пътищата, които ни трябваха.

Но бурята продължи да се усилва и ни заля пороен дъжд. Изругах — мислех си, че Синаит е изтървала заклинанието си… и в този момент съгледвачите съобщиха, че армията на Тенедос атакува!

Беше научил по някакъв начин за плановете ни и се задвижи пръв. Първите ми редици, още в походна колона, бяха пометени. Заповядах на Лецк бързо да се оттегли, да откаже боя и да отстъпи към Латейн и се съсредоточих върху катастрофата вдясно.

Спасение нямаше. Сивото утро настъпи, вятърът продължаваше да вие и дъждът да пердаши безмилостно, все едно че беше в началото на Бурното време, преди четиринадесет или повече дни. Тенедос продължаваше да ни нанася жилещи удари и да се оттегля, преди да съм успял да накарам залитащите ми полуобучени бойци да реагират.

Един от вестоносците ми препусна за домин Сендрака, друг — до най-близкия полк за две пехотни роти. Сендрака пристигна след час.

— Все едно, че отново ти заповядва императорът — казах му. — Искам да вземеш колкото можеш от разузнавачите си и да вдигнеш параван между нашите сили и Тенедос.

Сендрака не отговори. Зачака.

— Ще бъдеш подкрепен с две пехотни роти, числеността ми е неизвестна. Трябва да задържиш Тенедос колкото може по-дълго. Един час ще е добре, два — още по-добре.

— И ти заповядвам категорично — добавих. — Няма да се оставиш да те убият, нито искам да унищожат хората ти.

— Е, в това поне е разликата от императора. Колкото и малко да е.

— Тази шибана война едва сега започва. И ще ми трябвате. Тъй че ги задръж и се оттегли.

— Накъде?

— Към Латейн.

— Мамка му! — изруга Сендрака.

Широка река зад гърба ни, по-силен, несъкрушим засега атакуващ противник — това щеше да е последната ни съпротива.

Изчаках Тенедос да се отдръпне след поредния си жилещ удар и заповядах отстъпление. Пуснах офицерите си да тръгнат по колоната, за да не се стигне до паническо бягство. Тук-там се бяха огънали, но никъде повече от едно-две отделения, а и те не бяха захвърлили оръжията си в сляпа паника. Започнахме да се оттегляме бавно и предпазливо.

Сендрака ми осигури един час… после още един… после трети — разпръсвахме се и се отдръпвахме към Латейн. Поех назад със Свалбард и няколко кавалеристи към бойното поле и видях от билото на един хълм армията на Тенедос: отдръпваше се на предишните си позиции и като че ли се подготвяше за лагер.

Тук-там бяха останали малки групи мои бойци. Все още се държаха в отбрана — в някоя малка горичка, на билото на някой хълм, сред порутените колиби на някой кръстопът, откъснати едни от други.

Намерих Сендрака, жив, слава на боговете, в един селски плевник. Беше изтощен, окалян, но без рани.

— Какво стана?

— Проклет да съм, ако знам — изръмжа той. — Тенедос прати да ни обкръжат, после два полка пехота тръгнаха да ни срежат гърлата и реших, че е време да изпълня последната ти заповед и да се разкарам. Бяха много, с развети знамена. Мисля… не знам, беше далече… но Тенедос май беше с тях.

— Поговориха си, после офицерите изреваха заповеди и боговете да ме прокълнат, обаче обърнаха и се върнаха. Изобщо не го разбирам това — довърши той, все едно че беше разочарован, че не са го заклали.

— Аз също. Но съм се научил изобщо да не умувам за действията на един магьосник. Вдигай хората си и назад, към Латейн.

 

 

Тази нощ и следващият ден минаха без никакви сблъсъци. Все едно че бяхме станали невидими за Тенедос.

Изпратих назад разузнавачите на Сендрака, с тях тръгнаха и шпионите на Кутулу. Проникнаха през позициите на врага и към полунощ се върнаха с нещо като обяснение.

Позициите на Тенедос бяха разредени. Главните си сили беше изпратил след Гвардията на мира и към Никиас.

Беше безумно. Никой пълководец не раздвоява силите си и не атакува втора цел, преди да е съкрушил първата.

И все пак бяхме обречени.

Щял да унищожи, крещяха прокламациите из лагерите му на другия ден, изменника Дамастес и неговите бунтовници, без да изгуби нито един от своите.

До няколко дни щял да ни помете до последния човек с магия и цяла Нуманция щяла да затрепери и да се удиви на мощта на Лайш Тенедос, бившия и бъдещ император.

 

 

Настаних щаба си в една фермерска къща, а личната си квартира — в полусъборения обор отзад, изоставен от воловете не много отдавна — иначе щях да се окажа много по-далече от последната си баня, отколкото си мислех. Разпънах карти и почнах да се чудя какво да направя, освен да чакам кротко убийствения удар на Тенедос като говедата, живели доскоро тук.

Не исках да повярвам, че магията на Тенедос може да ни унищожи, въпреки че през годините бях виждал предостатъчно мощта му. Затова и нямах намерение да изоставя позициите ни и да побягна като тълпите бегълци на юг и север по речния бряг, макар че бях направил нужните приготовления за частична евакуация.

Но бях длъжен да приема, че може да ни нанесе големи щети с чародейството си и след това да хвърли войски, които да ни пометат със стомана.

Никакво решение не ми идваше наум, а за добро — да не говорим, затова много след полунощ, след като бях наредил на Свалбард да си ляга, реших да подишам чист въздух и да пийна глътка вода от меха, окачен пред вратата на обора.

Шмугнах се под дебелото платнище, спрях и вдишах дълбоко острата миризма от близката река, миризма, която трябваше да ми хареса, но сега с радост бях готов да я заменя с мириса на суровата пустиня и ветровете й, ако тази промяна щеше да ми отвори възможност за спасителна маневра.

Беше много тихо и тъмно. Свалбард лежеше проснат по гръб до тлеещия огън, до него спяха други двама войници, загърнати в наметалата си. Но един до мен все още беше буден. На пъна до Свалбард седеше загърната фигура.

— Добро утро.

— Едва ли, симабюецо — изстърга гласът му. — Щеше да си по-прав, ако беше измърморил нещо за говняния ден, който се задава.

Беше Йонджи.

— Какво правиш тук, по дяволите? — постарах се да скрия изненадата си. Знаех, че кучият му син се е спотайвал наоколо поне три дни, само за да ме стресне.

— Може да съм зажаднял за нуманцийско вино. Или за жени. Или да съм решил отново да понауча за честта.

— Моите извинения, крал Йонджи. Винаги сте добре дошъл.

— Свърши се с кралството — рече той. — Дали да не видим какво имаш за пиене в тоя твой обор?

— Нищо. Но ей сегичка ще има.

Сритах Свалбард, той се сепна и се надигна, с наполовина изваден меч.

— Кротко, тъпако. Виж какво е успяло да се промъкне покрай теб. Ако беше убиец, вече щеше да си търсиш нов господар.

Свалбард се вторачи в Йонджи, изпръхтя и се изправи.

— Няма да се извинявам, че тоя се е промъкнал. Хората са едно, демоните от Хълмовете — съвсем друго.

— Сега пък демон — изръмжа Йонджи. — Това да не е повишение? Надценявате ме.

— Свалбард — казах, — стига си се майтапил с тоя варварин, а тичай да намериш някоя бутилка от най-доброто ни, каквото и да е. А ти, Йонджи, с мен вътре.

Той влезе след мен в обора, намерих два светилника и ги запалих.

— Никой няма да може да каже, че съм дошъл да се възползвам от успехите ти — изсумтя Йонджи и се смъкна в стола ми.

— Защо по дяволите не си в Кайт и да си управляваш кралството? И между другото, благодарности, че се оправи с аким Фергана. Заради мен… и заради Нуманция.

— Нищо не ми дължиш — махна с ръка Йонджи. — Той беше и мой враг. И тая глупост с кралството дай вече да я зарежем. Не седя вече на трона. Да съм кралска особа престана да ме забавлява, а и ми помогнаха в решението да абдикирам.

— Свалил те е някой по-коварен и от тебе?

— Не по-коварен, но пък Сайонджи и Айрису винаги се бият на страната на по-силните. Изобщо не са ме свалили, само ме изгониха от Кайт.

— Кой?

— Крал Байран — сърдито отвърна Йонджи. — Преди две седмици превзе Саяна и я подпали.

Изпитах злорадство — спомних си как планинците ни бяха причаквали, докато бягахме от града. Можеше да е столицата на отечеството му, но едва ли щях да скърбя, дори да я сринат тухла по тухла и да натрошат тухлите за настилка. Докато се мъчех да измисля малко по-учтив отговор, Свалбард се върна с две бутилки и изръмжа:

— На. Нали си от Хълмовете — ще ти трябват поне две.

Йонджи взе едната и поклати глава.

— Само тая. Утре заран ще се бием и поне малко ум ще ми трябва.

Свалбард изсумтя и излезе. Йонджи отпуши брендито, наля чашата си до ръба, изгълта половината наведнъж и ме погледна.

— Знам, че няма да ти е много мъчно, че са сринали Саяна. Но ето ти нещо, което може да те разреве. Крал Байран влезе в Кайт преди два месеца, систематично унищожава всеки град и село в страната ми и се движи на север като напаст от скакалци. Моите джаски разбраха със заклинанията си, че Байран е решил Кайт никога вече да не може да прави набези извън границите си.

— Тъпак! Най-много да ни накара да се оттеглим в планините, където няма да посмее да дойде, да изчакаме, докато се махне, и да почнем отново — изсумтя той. — Това е ставало и преди в Хълмовете, и пак ще стане, докато мъжете знаят да коват стомана и да им текат лигите по тлъстото стадо добитък зад границата… или по жената на пастира му. Ще съградим отново всичко с плячката от неговото — и вашето — кралство. Но няма да е скоро.

— Я се върни на онова, дето щяло да ме разреве.

— Байран използва тази експедиция като димна завеса, за да се приближи до Нуманция — заговори нетърпеливо Йонджи. — Нещо, което и една плешива маймуна от джунглите ви трябва да разбере. Армията му скоро ще отпочине след завземането на Саяна, ще се възстанови и до седмица ще премине прохода Сулем и ще влезе в Ърей!

Зачудих се за миг защо Синаит и Кутулу не бяха открили това, но веднага се укорих. Всичките ни ресурси по необходимост бяха насочени в една посока, към Тенедос, и не обръщахме много внимание какво става другаде.

— Ще се прехвърли в Ърей — продължи Йонджи. — Ще се прегрупира грижливо, след което ще прати армията си на север, право срещу теб и онова говно Тенедос. И ако вие и онези олигавени тъпаци, дето се наричат Гвардия на мира… да, не ме гледай изненадано, може да съм варварин, но поне си държа ушите отпушени и знам какви сте ги забъркали. Ако вие и онези крачещи гъзове не успеете да забършете оная лигня, дето се наричаше император… ами, тогава Майсир ще го направи заради вас. При това Байран несъмнено ще вдигне цената за услугите си по-високо от последната си неделна разходка в Нуманция. Не че това ще има значение за теб, симабюецо, защото съм сигурен, че до ден-два Тенедос ще те унищожи, много преди майсирецът да нападне.

Казах му, че Тенедос се е заканил да ни унищожи само с магия, и той се ококори.

— Виж, това не го бях чул. Може би тогава има някакъв шанс.

Повдигнах вежда. Срещу най-могъщия магьосник, съществувал някога в историята?

— Боговете не обичат този, който се опитва да стигне до тях — каза Йонджи. — Тоя император е забравил не само какво значи чест, но и всякаква скромност и благоразумие. Това, че може да вдигне от ада едно чудовище, за да свали някакво си принцче и лакейчетата му, още не значи, че има сили да унищожи цяла армия. Е, може би има нищожен шанс да не умрем утре.

— Не е кой знае какъв.

— Да — съгласи се Йонджи и си наля още бренди. — Не е кой знае какъв. Имам един въпрос. Когато се съгласи да оглавиш тия парцаливи селяци, сети ли се поне да създадеш нещо като моите разузнавачи, да пазят тия тъпи съсиреци да не се спъват непрекъснато в засади?

— Сетих се.

— И кой тъп мазол си сложил да ги командва? Познавам ли го?

— Един от твоите капитани. Сендрака. Направих го домин.

— Хм. Не е толкова лош… за човек от равнините. Ще ида при него. Какви ще са ти заповедите?

— Най-напред един въпрос. Какво те доведе тук? Ама сериозно.

Йонджи разлюля остатъка от брендито в чашата си.

— Да речем, че ми омръзна в Кайт. Още преди половин година мислех да сдам трона и да се върна към разбойничеството. Много е досадно и тъпо, когато всеки ти се кланя и трябва да се грижиш само кой заговорничи срещу тебе — остава ти само да чакаш нож в гърба от ръката на човека, който иска да те наследи. Всичко друго са лъжи, глупости и гузна съвест.

— Защо оставих хубавичкото си скривалище няма и на два часа от развалините на Саяна, заобиколих тъпите майсирци, които в охраната са по-скапани и от вас нуманцийците и дойдох в това блато ли? По-добрият въпрос е, защо не? — гаврътна брендито наведнъж. — Стига сантименталности. Какви са ти заповедите?

— Планът ми е, че ще можем да издържим на каквато магия ни поднесе. Надявам се. След това с най-добрите, които са ми останали, ще задържим линията, докато останалата войска се прехвърли през Латейн. Изпратил съм хора на север и на юг за всички кораби, лодки и салове, които могат да намерят. Вече съм събрал при реката колкото за превоз на една десета на курс.

— Трябва ни време — продължих. — Бих искал да вземеш сто… по-малко, ако смяташ, че пет взвода ще са неудобство… от съгледвачите. Промъквате се през фронта и се опитвате да се доближите до лагера на императора. Ще пратя с теб магьосник. Щом усети, че Тенедос е започнал заклинанието си, удряте лагера му. Гледате да вдигнете достатъчно шум, за да го постреснете. Моите магове може би ще успеят да използват този миг и да развалят заклинанието на Тенедос, а докато се съвземе, за да го хвърли отново, ще минат дни. През това време повечето ми армия може да се прехвърли през Латейн, а аз да задържа тук Тенедос достатъчно дълго, за да се изтеглят в Кальо и да се прегрупират.

— Нападам лагера им със сто души? Великолепен начин да умре човек.

— Така е. Но защо един мъж от Хълмовете ще се интересува от лесна задачка?

— Никак не ми харесва — изръмжа Йонджи. — Но дойдох да видя какви си ги забъркал. Особено щом явно си решил да останеш отсам реката за благороден последен бой. Може пък да доживея да се бия в него, сигурно ще е забавно, но едва ли. Е, добре, симабюецо. Обясни ми само къде да намеря Сендрака и другите ми главорези и ще видя какво може да се направи. Кога искаш да тръгнем?

— Веднага щом сте готови.

Йонджи ме изгледа продължително, поклати глава и излезе в изсветляващата нощ. Нямаше нужда да ми казва нищо. И двамата знаехме, че нямаме шанс да се видим повече. Поне в този живот.

 

 

Утрото беше топло, тихо и влажно, като пред силна буря. Буря наистина идваше, но не донесена от Илиот или Джайцини. Магията на Тенедос набираше мощ.

Някъде към обед пристигна съгледвач, донесе поздравите на Йонджи — съмнявах се, че ги е казал наистина — и ми съобщи, че кайтецът с още петдесет души, сред които и Сендрака, е преминал през вражеските позиции. Предаде ми, че на Йонджи не му трябвали повече спънчовци, да издадат всичко.

Заповядах Синаит и маговете й да се съберат и да се подготвят за контразаклинанието.

На Чуваш, въпреки ръмженето му, че искал да се бие, а не да бяга, беше възложена евакуацията и му заповядах да се качи на последната лодка. Ако се отървеше жив, щеше да има поне един добър офицер от другата страна на Латейн.

Ако имах двайсет-трийсет хиляди души кавалерия, истинска опитна кавалерия, щях да заложа всичко на жалката си надежда и лично да поведа флангова атака срещу фронта на Тенедос, и проклети да са магическите му прегради. Но нямах. Нито пък можех да изоставя армията, защото изобщо нямаше друг, който да поеме командата на предстоящия разгром.

Очаквах, че Тенедос ще хвърли заклинанието си и Синаит с подчинените й неуспешно ще се опитат да го прекратят — но поне щяха да го забавят; Йонджи, когото трябваше да посрещна радушно, а не да го пратя да умре, щеше да направи точно това, но щеше да пообърка Тенедос и да го забави още; лодките на Чуваш трябваше да сноват напред-назад колкото може по-бързо; Тенедос щеше или да отвърне с още по-голяма магия, или да атакува с конвенционални сили, и ариергардът ми и аз щяхме да паднем, осигурявайки може би още малко време на моите бунтовници да избягат през Латейн и да се изпокрият в Кальо или където и да било.

Рано или късно щеше да се появи по-способен водач от мен, след година или столетие, от народа или дори от товиетите, и щеше да се опита да освободи Нуманция от бича на своя тиран.

Но за самия мен не се полагаше плен, нито поражение. Само съжалявах, че не можех лично да изпратя Тенедос и неговото неописуемо зло при Сайонджи и на Колелото.

Но хората са зарове в ръцете на играещите своя комар богове. Нищо повече.

По обед, когато слънцето се нажежи, почувствах първите тръпки по гръбнака си. Усетих, че заклинанието, което трябваше да ни унищожи до крак, вече е хвърлено.

Бях на предните позиции, с фронта на Тенедос на около пет мили разстояние. Над сухата земя запълзя гореща мараня и съсухри трева, горички и храсти. Зноят се усили, усетих как топлината му приижда на вълни. След няколко секунди осъзнах, че заклинанието е точно това; после тревата лумна в огън — не разпръснато като при горски пожар в Жаркото време, а наведнъж. Вятър нямаше, но пламъците се понесоха към нас.

От Синаит пристигна вестоносец и ми съобщи, че тя се мъчи да спре магията, но без успех.

Линията ми се заогъва и нямах друг избор, освен да заповядам да отстъпят към реката. Огънят забуча все по-близо, после примига като духната восъчна свещ, почти загасна и реших, че това е напразната, но благородна смърт на Йонджи. Пламъците зареваха още по-силно, изпитах скръб заради поредния край на добър приятел, но нямах време за траур, препусках по несъществуващото бойно поле и странно, но хората ми не се разсипаха, а започнаха да се оттеглят като опитни ветерани — прикриваха се едни други в движение.

От билото на поредния хълм видях как армията на Тенедос тръгва през почернялото поле зад пожара. Това бяха ударните му войски.

Не можехме да намерим място, на което да се бием, защото кой може да стои срещу огъня? Отстъпвахме все назад и назад, озовах се на последния хребет, с дългия склон под мен, през дърветата и до Латейн, на около две трети левга от мястото ми. Виждаха се лодките по тесните плажове и по реката — прехвърляха хората на отсрещния бряг.

— Ще държим тука! — изревах и около мен се струпаха бойци. Едните бяха ротата на Ласлейг, барон Пилфрен, четиридесет бойци. Пилфрен яздеше пред тях, раздаваше заповеди и забелязах, че гласът му е спокоен, уверен и че хората му са готови да загинат тук, на това прокълнато място, в което властваше черна магия.

Имаше и други укрепени пунктове — на кавалерията на Танет, друг под знамето на Лецк, и още, малки групи бойци, които нямаше повече да отстъпят и смятаха тази земя достойна, за да умрат на нея.

Кутулу беше до коня ми. Носеше ризница, малко възголяма за него, и коничен шлем, който се хлъзгаше от време на време от главата му. Но стискаше две дълги извити ками в двете си облечени в ръкавици ръце — знаех, че ръкавиците са утежнени с олово.

— Изобщо не съм мислил, че ще умра като войник — извика ми той. Гласът му бе весел, все едно се шегуваше.

Погледнах войнишката редица. Мястото бе не по-лошо за смърт от всяко друго.

Трябва да съм го казал на глас, защото Свалбард, яхнал коня си малко зад мен, изръмжа:

— Единствената хубава смърт е чуждата — мечът му беше готов за сеч.

Огънят се приближи и веждите ми запукаха, ноздрите ми се изпълниха с миризмата на изгоряло.

И тогава ни догониха писъци… иззад нас!

Обърнах вихрено коня си и видях същинското заклинание на Тенедос.

Так, товиетският демон, веднъж се беше скрил в река Латейн, преди да нападне Тенедос и мен, и ясновидецът може би го беше запомнил, защото Латейн оживяваше, кафявата вода се надигаше. Въртопите се втвърдяваха, извисяваха се, добиваха форма, израстваха им пръсти и нокти, променяха се до неузнаваемост и връхлитаха над водата към хората ми.

Крещяха войници, хвърляха копия, мятаха стрели — без полза. Изпаднали в паника, някои скачаха във водата, махаха с ръце и крака и течението ги повличаше в прегръдките на чудовищата.

Съвсем смътно чувах ужасените им писъци, щом лодките се завъртаха сред побеснелия воден вихър, обръщаха се и демонските нокти разкъсваха падащите хора, и водният бързей се понасяше надолу, почервенял от кръв. Кошмарните видения бушуваха между съдовете, разкъсваха бойците… а после се заобръщаха бавно и сякаш загазиха по водата — нещо съвсем отделно от самата Латейн — към заклещената в капан на песъчливия бряг армия.

Огънят пред мен се развихри още по-яростен и разбрах, че магията на Тенедос се храни със смъртта на бойците ми, както винаги се беше хранила с пролята кръв.

Демоните се приближаваха, доколкото наистина бяха демони, а не просто създадени от по-нищожна магия от самата вода, както по-низши магьосници могат да одухотворяват малките фигурки от кал.

„Умри храбро“, гавреше се умът ми. Но как да умреш храбро, ако единственият ти враг е вода и огън?

Трескаво си помислих да щурмувам през огъня, в сърцето на истинския враг, но в очите на хората ми това щеше да заприлича на бягство. Нищо не ми оставаше, освен да приема смъртта, да я прегърна бързо заради лекото връщане на Колелото — и все пак не можех да си отида, без да направя нищо.

Заслепен от гняв, изкрещях към небесата и се кълна, че на крясъка ми се отвърна с тътен, и за миг си помислих, че Джайцини, Земята, ще ни погълне със земетръс.

Но тътенът дойде отгоре и изведнъж по небето се понесоха облаци, подгонени от бурни ветрове, по-грамадни от всичко, което бях виждал — и все пак нямаше нищо друго освен огнената стихия и ужаса на водните чудовища, връхлитащи към брега.

Вятърът се понесе надолу, право към нас, но едва ни докосна и промени посоката си, задуха още по-силно по склона към реката и щом стигна до водата, се усили още повече, като истински ураган, разпръсна водните демони и туловищата им се разбиха на бяла пяна като вълни на морски прибой в скалистия бряг, каквито бях гледал на островния си затвор.

Вятърът запищя още по-силно и облаците се разтвориха, и се изляха пелените на поройния дъжд, а огънят задимя, запуши и зарева от болка.

Велико беше заклинанието на Синаит и се възхитих на могъществото й — не знаех, че го има. Дъждът се усили, чух ужасен писък, който отекна над целия свят, и видях как речните чудовища се завихриха като понесени от бързея въртопи, изчезнаха и заедно с тях огънят зад нас секна изведнъж, като свещ, угасена с два пръста преди сън.

Дъждът се изля над почернялата околност и се приготвих за атака през пепелищата, срещу редиците на Тенедос. Но не беше нужно. За миг дъждът спря и видях в далечината как войнството на Тенедос се тътри назад, разбито, като поразено от тежка конница.

Не разбирах какво става, бях съвсем объркан. Погледнах през рамо към реката и видях най-голямото чудо от всички.

През реещите се облаци на тласкания от вятъра дъжд видях идващи нагоре по течението лодки. Не знам колко бяха, стотици и стотици може би, хиляди, от всякакъв вид, от малките рибарски плоскодънки до речните търговски баржи, яхти и лодчици, с момчета и момичета на веслата, всички — прииждащи насам, към оцапания с кръв бряг, в който се беше вкопчила войската ми.

Нуманция беше дошла да ни спаси.

Поне така си помислих тогава.

 

 

Първото и най-важното беше да се измъкнем от неизбежната опасност.

Изпратих бързо конните си вестоносци, а с тях и Синаит и конемразеца Кутулу на гърба на един кротко пасящ наблизо товарен кон, да минат по бойната линия, да кажат на войниците, че сме оцелели, и да им предадат да се оттеглят в добър ред към реката, с оръжията и ранените.

Останах на билото, сам, и отправих благодарствени молитви към Айрису, Вачан, Танис и бога на войната Айса.

От раздраната от пожара, плувнала в мъгла земя пред мен изникнаха мъже, може би четиридесет на брой, и посегнах за меча си — помислих, че са от хората на Тенедос, откъснали се по време на бурята, или объркали посоката, или тръгнали да се предадат.

После ги познах по опърпаните кафяви униформи. Съгледвачите. Нещо повече, видях водача им Йонджи, подпрял на рамото си едва кретащия до него Сендрака.

Подкарах към тях, слязох и му помогнах да качим на седлото Сендрака — беше ударен с кривак по тила и все още замаян. Тръгнахме към реката.

— Реши да живееш все пак — казах.

— Да — отвърна Йонджи. — Денят беше лош за умиране, поне за мен. Е, не се ли справих добре с невъзможната си задача?

— Справи се. Магията му се вдигна за няколко секунди, когато го удари. Достатъчно, за да подейства контразаклинанието на Синаит.

— Идиот такъв! — изсумтя той. — Претендираш да командваш хора, а си мислиш, че стана това?

— Откъде да знам, по дяволите? — отвърнах ядосано. — Седях си на тоя шибан хълм като последния шибан благородник, докато такива като теб се забавляваха.

— Много забавно беше — Йонджи стана сериозен. — Жалко, че не съм по-добър стрелец.

— Много добре се справи ти — измърмори от седлото Сендрака, все още замаян. — Дано само да си улучил магическата ръка на Тенедос. Да му се сецне за малко магията на тоя кучи син.

— Чакай малко — прекъснах го. — Ти си улучил Тенедос?!

— Ами да де. Като врабец. Кучият син махаше с ръце, с всички ония мърморещи търтеи в халати зад него… Значи решихме, че всеки проклет от боговете глупак ще умре, ако атакува цяла армия, тъй че се промъкнахме в тила на тия свини, покрай шатрите на обоза и на курвите им. Каза ни да вдигнем шумотевица и взехме заповедта ти присърце.

— Огънят бушуваше и ставаше още нещо, щото Тенедос преливаше вода и някакви други прозрачни говна от купа в купа, разни пушеци се къдреха наоколо и те ми объркаха прицела, но го пернах хубаво малко под рамото. Изпищя като дърта коза и… симабюецо, нямаш ли пиене за човека, който за малко не уби цял император? — Йонджи се намръщи.

Това беше първата изненада.

Втората беше след четвърт час, на пристана, където ни чакаше Синаит. Понечих да й благодаря за разбиването на императорската магия, но тя ме прекъсна.

— Не, Дамастес. Тенедос помете жалките ни заклинания, все едно че ги изломоти някоя селска вещица. Бяхме наистина разбити, но тогава нещо се появи изневиделица, онези наистина велики чародейства с вятър и вода. Усетих борба между тях и Тенедос и неговата магия се разби и рухна, все едно че изобщо не беше хвърлена.

Трябваше да е станало, когато Йонджи бе поразил Тенедос.

Тогава откъде беше дошъл нашият спасител?

Отговорът можеше да е само един.

Лодките още не бяха спрели на брега — бяха на десетина крачки навътре във водата. Други съдове изваждаха плувци и оправяха обърнати съдове.

Големият сал беше най-близо и щом нагазих във водата, той се доближи още повече, мостчето се спусна и се опря в плитчината.

По него слязоха десетина мъже и жени, някои в церемониални халати, други — облечени като войници или простолюдие.

Всички носеха жълтото копринено въже за душене на товиетите, хлабаво увито на вратовете им.

Водеше ги Кимея Амбойна.

— Поздравявам те, Дамастес а̀ Симабю! — прокънтя гласът й над водата и стоновете на ранените. — Е, вярваш ли вече, че товиетите се сражават за теб и за Нуманция?

— Нашето заклинание изненада псето-император — продължи тя, щом се приближи, вече по-тихо. — И тъкмо изненадата до голяма степен предопредели успеха ни. Беше сътворено с волята на всички братя и сестри, до които успяхме да достигнем. Помолихме ги да отдадат волята си, както жрец призовава своите вярващи да отправят молитва към бога, на когото служи, и мощта ни го изненада.

— Съмнявам се, че ще може да бъде изненадан повторно така — добави тя и се усмихна. — Дали не прозвучах преди малко като стар брадат жрец, който бъхти с кривака си по пода? Извинявай, обаче хората все пак очакват определени неща от чародеите.

Отвърнах й с усмивка; после огледах касапницата наоколо и усмивката ми посърна.

— Благодарим ти, Кимея, и на твоите хора, за заклинанието. Но тези лодки откъде се взеха?

— Един нелегален орден трябва да познава много начини да се придвижва от едно място на друго. За предпочитане по-бързо — обясни тя. — Разбрахме преди седмица, че сте заклещени тук, в Амур, и накарахме верните си следовници да изпросят, да наемат или да приберат всяка лодка, която успеят, от Никиас до Делтата, и да дойдат на юг.

— Пристигането ви беше в най-добрата традиция на приключенските романи — подхвърли Синаит.

Кимея я изгледа хладно: мъчеше се да реши дали пред нея стои враг. Реши, че е приятел, и се засмя.

— Иска ми се да ви уверя, че беше нарочно, но не е. Два дни над реката се задържа гъста мъгла — увериха ни, че било нормално за тази промяна на сезоните.

— Ще поговорим по-късно — намесих се. — Хайде да прехвърлим армията, преди Тенедос да е измислил някое ново коварство.

— През реката? — възкликна Кутулу. — А после какво?

— После се готвим за следващата битка. Тази е загубена. Но войната тепърва започва.