Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о настоящем человеке, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Борис Полевой. Повест за истинския човек

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Библиотека: „Световна класика за деца и юноши“

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков. Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от руски: Кирила Георгиева

Редактор: Светлана Тодорова

Художник: Александър Денков

Художествено оформление: Стефан Груев

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Емилия Кожухарова

Руска. XII издание. Л.Г. VІІ. Тематичен №23 95376/6106–7–80

Дадена за набор на 15.Х.1979 година. Подписана за печат на 10.ІV.1980 година.

Излязла от печат на 25.VІ.1980 година. Поръчка №28. Формат 1/16 60/90

Печатни коли 18. Издателски коли 18. Усл. Изд. К. 20,05

Цена на книжното тяло 1,60 лева. Цена 2,29 лева.

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Фотонабор ДПК „Д. Благоев“. Печат ДП „Тодор Димитров“.

Подвързия СК „Георги Димитров“, София, 1980

 

Борис Полевой. Повесть о настоящем человеке

Государственное Издательство Художественной литератури, Москва, 1957

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от batekosta)

15

Следващите два-три дена бяха за Алексей обвити в гъста и гореща мъгла, в която неясно и призрачно виждаше онова, което ставаше наоколо. Действителността се смесваше с кошмарни сънища и едва много по-късно можа да възстанови истинските събития в цялата им последователност.

Избягалото-село живееше във вековна борова гора. Землянките, покрити с още неразтопен сняг и затрупани отгоре с борови клони, от пръв поглед трудно можеха да се забележат. От тях димът излизаше като от земята. В ден я, когато дойде Алексей, тук бе тихо и влажно, димът пълзеше по мъха, лепеше се по дърветата и на него му се струваше, че местността е обхваната от загасващ горски пожар.

Цялото население — предимно жени, деца и няколко старци. — като узна, че Михайла кара от гората незнайно откъде попаднал съветски летец, който, според разказите на Федка, прилича на „същински шкелег“, се втурна да го посрещне. Когато „тройката“ с шейната се замярка между стъблата На дърветата, жените я заобиколиха и като разпъждаха с плесници по бузите и тила децата, които сновяха между краката им, тръгнаха като стена, окръжили шейната, охкаха, нареждаха и плачеха. Всички бяха дрипави и всички изглеждаха еднакво възрастни. Саждите от землянките, които се отопляваха по прост начин, никога не се изтриваха от лицата им. Само по блясъка на очите, по усмивките и зъбите, които се открояваха с белината си върху тези кафяви лица, можеше да се различат булките от бабите.

— Жени, жени, ах, жени! А защо се събрахте, а, защо? Да не ви е това театър, спиктакъл? — караше се Михайла и сръчно натискаше върху хамута си. — Ама не се пъхайте под краката ми, за бога, полуумни овце, прости, господи!

А от тълпата на жените стигаше до Алексей:

— Ох, какъв е! Наистина шкелет! Не се мърда, жив ли е!

— В безсъзнание е… Какво му е? Ох, женички, съвсем слаб, съвсем слаб!

После вълната на учудване затихна. Неизвестната, но очевидно страшна съдба на тоя летец порази жените и докато шейната се влачеше по края на гората и се приближаваше бавно до подземното село, завърза се спор: у кого ще живее Алексей?

— Моята землянка е суха. И пясъкът й пясък, и въздух колкото щеш … Кюмбе имам — доказваше мъничка кръглолика жена, с бляскащи войнствено като на млад негър белини на очите.

— … „Кюмбе“! А колко души живеят у вас? Само от дъха ще умреш!… Михайла, дай го при мене, имам трима сина червеноармейци и брашънце ми е останало мъничко, ще му пека питки.

— Не, не, при мен, у дома е широко, двама души живеем, има място, питките ще носиш у дома, на него все едно му е къде ще ги яде. А ние с Косюха ще се грижим за него, имам замразена платика и връвчица бели гъбички … Рибена чорбица, супичка от гъби …

— Каква ти чорбица, той е с единия крак в гроба! При мене, чичо Мишо, ние имаме крава, млекце!

Но Михайла повлече шейната към своята землянка, която се намираше в средата на подземното селище.

… Алексей помни: лежи той в мъничка, тъмна земна дупка; забодена в стената, гори борина, тя леко пуши, пращи и рони искри. В нейната светлина от нара се виждат: масата, скована от сандък от германски мини и закрепена на забит в земята кол, и пънчетата около нея вместо столчета, и тънката жена, облечена по старчески с черна рокля, наведена над масата — по-малката снаха на дядо Михайла, Варвара — и главата на самия старец, покрита с побелели редки къдрици.

Алексей лежи на дюшек от домашна тъкан на райета, напълнен със слама. Той е завит все със същата овча шуба от разноцветни кръпки. От шубата приятно мирише на нещо кисело, такова едно всекидневно и домашно. И макар че цялото тяло го боли като пребито с камъни, а краката му горят, сякаш на стъпалата са сложени нажежени тухли, приятно е да се лежи така неподвижно, като знаеш, че никой няма да те мръдне, че не трябва нито да се движиш, нито да мислиш, нито да се криеш.

Димът от огнището, направено на земята в ъгъла, се стеле на сиви, преливащи се пластове и на Алексей му се струва, че не само тоя дим, но и масата, и сребърната глава на дядо Михайла, който винаги е зает с нещо, нещо майстори, и тънката фигура на Варя — всичко се разтапя, люлее се, разтяга се. Алексей затваря очи. Отваря ги, разбуден от притока на хладен въздух, който полъхва от вратата, обкована със зебло с черен германски орел. До масата стои някаква жена. Тя е сложила върху нея торбичка и още държи отгоре ръце, сякаш се колебае дали да я вземе обратно, въздиша и говори на Варвара:

— Грис е това … От мирно време сме го пазили за Костюнка. Сега на Костюнка нищо не му трябва. Вземете го, сварете на своя квартирант кашица. Тя е за деца, кашицата де, тъкмо за него е сега кашица.

Тя се обръща и тихо си отива, като облъхва всички със своята скръб. Някой донася замразена платика, друг — питки, изпечени върху камъните на огнището, от които из цялата землянка се разнася кисела, топла хлебна пара.

Пристигат Серьонка и Федка. Със селско почитание Серьонка снема на вратата пилотката от главата си и казва: „Здравейте“, поставя на масата две бучки рязана захар и полепнали по тях махорка и трици.

— Мама ги прати. Тя е полезна, захарта, яжте — казва той и деловито се обръща към дядото: — Пак ходихме на пепелището. Котле изровихме, две лопати, малко обгорели, брадва без дръжка. Донесохме ги, ще потрябват.

А Федка, който поглежда иззад брат си, жадно хвърля погледи към белеещите се на масата бучки захар и шумно преглъща слюнката си.

Едва много по-късно, когато обмисляше всичко това, Алексей можа да прецени подаръците, които му правеха в селището, където през тая зима загинаха от глад една трета от жителите, където нямаше семейство, непогребало един, а някои двама мъртъвци.

— Ех, жени, жени, цена нямате, жени! А? Чуваш ли, Альоха, казвам, руската жена, чуваш ли, цена няма. Само да й трогнеш сърцето, и последното си залъче ще даде, главицата си ще заложи, нашата жена де. А? Не е ли така? — бъбреше дядо Михайла, като приемаше всички тези подаръци за Алексей, отново се залавяше за някаква своя вечна работа — поправяше такъмите, зашиваше хамута или подкърпваше пробитите валенки. — И в работата си рядко, Альоха, тая същата жена ще ни се даде, ами току-виж, нарежда и мъжа на работа. Само езикът на тая жена, ох, езикът! Забъркаха ми, Альоха, тия същите дяволски жени главата, ами, просто съвсем ме забъркаха. Когато моята Анисия умря, аз, грешният човек, помислих: „Слава тебе, господи, ще поживея в тишина и мир!“ Ето че бог ме наказа. Нашите селяни, които останаха невзети в армията, всички избягаха от германците и станаха партизани и аз останах заради големите си грехове женски командир, като козел в овче стадо… Ох-хо-хо!

В това горско селище Алексей видя много неща, които дълбоко го поразиха. Германците бяха лишили жителите на Плавня от жилища, от имот, от инвентар, от добитък, от домашни дреболии, от облекло — от всичко, което бе събирано с труд от много поколения; хората живееха сега в гората, търпяха големи бедствия, страх от всекидневна заплаха, че германците ще ги открият, гладуваха, мряха, но колхозът, който прогресивните хора в тридесетата година след полугодишна борба и спорове най-после успяха да организират, не се разпадна. Напротив, тежките изпитания на войната още повече сплотиха хората. Дори землянките си копаха колективно и се заселиха в тях не по старому, на кого където попадне, а по бригади. Вместо убития зет председателските задължения пое върху себе си дядо Михайла. Той свято пазеше в гората колхозните обичаи и сега ръководеното от него пещерно село, забутано в гъсталаците на боровата гора, по бригади и звена се готвеше за пролетта.

Страдащите от глад селянки донесоха и изсипаха в общата землянка до последното зрънце кой каквото бе запазил след бягството. За телетата, своевременно укрити от германците в гората, се грижеха най-строго. Хората гладуваха, но не колеха общия добитък. Рискувайки да заплатят с живота си, момчетата ходеха при старите пепелища и от въглените на пожарищата изкопаваха посинелите от огъня плугове. На най-Добре запазените от тях правеха дървени дръжки. От кожи изработиха яреми, за да могат напролет да почнат да орат с кравите. Женски бригади ловяха по наряд риба в езерата и с нея се хранеше селото цяла зима.

И макар дядо Михайла да се караше на „своите жени“ и да запушваше уши, когато те започваха в землянката му зли и дълги спорове по някакви малко понятни за Алексей стопански работи, макар и да им крещеше със своя фалцет, изкараният понякога извън себе си старец умееше да ги цени и като се възползуваше от сговорчивостта на мълчаливия си слушател, неведнъж започваше да превъзнася до небето „женския род“.

— Ами че ти погледни, Альоха, приятелю мой любезен, какво се случи. Жената — тя от памтивека се държи с две ръце за най-малкото нещо. А? Не е ли така? А защо? Скъперница ли е? Не, а защото всяко залче й е скъпо, та тя храни децата и каквото и да приказваме, тя, жената, управлява семейството. Сега гледай какво стана. Живеем ние, сам виждащ как: трошичките пресмятаме. Е, да, глад! Но случи се значи това нещо през януари, попаднаха при нас партизани и не наши, от селото, не, нашите, чуваме, към Оленин се бият, а чужди, с някакви съдинки. Добре. Налетяха: „Умираме от глад“. И какво мислиш, на другия ден жениците пълни торби им натъпкаха, а техните дечица, виждаш, подпухнали, не се държат на крака. А? Не е ли така? Това е то! Ако бях някакъв командир, когато прогоним германците, щях да събера най-добрата си войска, щях да изведа напред жените и щях да заповядам на цялата си войска пред нея, пред руската жена, да марширува и чест да й отдаде, на жената де!…

Алексей сладко дремеше под старческото бъбрене. Понякога, като слушаше стареца, искаше му се да извади от джоба на рубашката си писмата, снимките на девойката и да му ги покаже, но не можеше да вдигне ръцете си, толкова бе слаб. Но когато дядо Михайла започваше да хвали своите жени, на Алексей му се струваше, че чувствува топлината на тия писма през сукното на рубашката.

Тук също, до масата, вечно заета с някаква работа, сръчна и мълчалива, работеше вечер снахата на дядо Михайла. Отначало Алексей я помисли за бабичка, за жена на дядото, но после видя, че нямаше повече от двадесет-двадесет и две години, че е лека, стройна, миловидна и че, като гледа Алексей някак си изплашено и тревожно, тя силно въздиша, сякаш преглъща някакъв заседнал на гърлото й камък. Понякога нощем, когато борината угасваше и в мъгливия мрак почваше замислено да стърже щурец, случайно открит от дядо Михайла на старото пепелище и донесен тук в ръкавица „за домашен дух“ заедно с обгорелите съдове, на Алексей се струваше, че чува някой тихичко да плаче на нара, като крие и хапе със зъби възглавницата.