Борис Полевой
Повест за истинския човек (19)

13

Настъпи ранно лято. В четиридесет и втора стая то поглеждаше все със същата клонка на тополата, чиито листа станаха твърди и лъскави. Те буйно шумоляха, сякаш си шепнеха, и привечер потъмняваха от вдигналия се от улицата прах. Красивите висулки на това клонче отдавна се превърнаха вече в кичурчета зелени блестящи зрънца, а сега зрънцата се пукаха и от тях излиташе лек пух. По обед, в най-голямата жега, тоя топъл тополов пух се носеше из Москва, той влизаше през отворените прозорци на стаята и на дебели розови пластове лежеше край вратата и по ъглите, където го стелеха топлите въздушни течения.

Бе прохладно, жълто и блестящо лятно утро, когато Клавдия Михайловна тържествено доведе в стаята възрастен човек с железни, привързани с връвчица очила, на когото дори новата, разперена от излишната кола престилка не променяше външността на стар майстор. Той донесе нещо загънато в бял парцал и като го сложи на пода до леглото на Мересиев, предпазливо и важно, също като фокусник започна да развързва възлите. Под ръцете му скриптеше кожа и в стаята се разнесе приятен и остър, възкисел дъх на дъбилни вещества.

В пакета на стареца се оказаха чифт нови жълти, скърцащи протези, изработени твърде сръчно и по мярка. Протезите — това беше едва ли не главната гордост на майстора — бяха обути в новички, жълти формени обувки. Обувките прилягаха толкова добре, че се създаваше впечатление на живи, обути крака.

— Да ти наденем галошки и хайде под венчило — каза майсторът, любувайки се над очилата си на произведението на своите ръце.

— Сам Василий Василиевич ми поръча: направи, казва, Зуев, такива протези, че да са по-добри и от крака. И ето ви, заповядайте, Зуев ги направи. Царски!

Сърцето на Мересиев, се сви тъжно при вида на изкуствените крака, сви се наистина, но жаждата по-скоро да пробва протезите, да тръгне, да тръгне самостоятелно победи всичко останало. Той измъкна изпод одеялото чуканчетата си и почна да подканя стареца с пробата. Но на стария протезист, който бе направил, според думите му още в „мирно време“ протези на някакъв „голям княз“, счупил крака си при надбягване, такова нетърпение не се хареса. Той беше много горд с изделието си и искаше колкото се може повече да продължи удоволствието от поднасянето му.

Той избърса протезите с ръкав, откърти с нокът някакво петънце от кожата, подухна на това място, избърса го с полата на белоснежната си престилка, после постави протезите на пода, спокойно сгъна парцала, скри го в джоба си.

— Е, старче, хайде — бързаше Мересиев, седнал на леглото.

Сега той погледна голите си отсечени крака с очите на страничен човек и остана доволен от тях. Те бяха здрави, жилести и не тлъстина, както бива винаги при принудена неподвижност, а стегнати мускули се преливаха под тъмната кожа, сякаш това бяха не остатъци, а истински крака на много и бързо ходещ човек.

— А защо хайде, защо хайде? … Който бърза, назад остава — мърмореше старецът. — Мен Василий Василиевич ми каза: отличи се, казва, Зуев, на тия протези; лейтенантът, казва, възнамерява да лети без крака. А аз какво, аз съм готов, моля — вземете. С такива протези не само ще ходиш, но и велосипед ще караш и с госпожиците от полка ще танцуваш… Екстра работа!

Той пъхна чуканчето на десния Алексеев крак в плъстеното и меко гнездо на протезата и здраво обвърза крака с ремъците за прикрепяне. Отдалечи се, порадва се, цъкна с език.

— Хубава обувка!… Не те ли убива? Така си е, по-добър майстор от Зуев май няма в Москва. Зуев има златни ръце.

Той сръчно надяна и втората протеза и едва успя да стегне каишите, Когато Мересиев неочаквано, със силно пружиниращо движение скочи от кревата на пода. Чу се глухо тракане, Мересиев извика от болка и още там, пред леглото, тежко се строполи.

От учудване очилата на стария майстор отскочиха на челото. Той не очакваше от клиента си такава пъргавина. Мересиев лежеше на пода безпомощен, поразен, разкрачил широко изкуствените си крака, обути в обувки. В очите му се четеше недоумение, обида, страх. Нима беше се измамил?

Клавдия Михайловна плесна с ръце и се спусна към него. Заедно със стария майстор тя повдигна Алексей и го сложи на леглото. Той седеше потиснат, отпуснат, с тъжен израз на лицето.

— Е-ее, мили човече, тя не става така тая работа, не става — мърмореше майсторът. — Гледай, скочи, сякаш наистина му сложиха живи крака. Няма защо да клюмваш нос, мили друже, само че твоята работа сега е такава — трябва да се почне всичко отначало. Сега забрави, че си войник, сега си малко дете, ще се учиш да ходиш крачка по крачка, първо с патерички и после по стеничките, после с тояжка. И не изведнъж, а по мъничко, а той — изведнъж! Краката са хубави, но не са твои. Такива, мили друже, каквито татко и мама ти бяха направили, вече никой не може да ти направи.

От неуспешния скок Мересиев страшно го боляха краката. Но той настояваше още сега, незабавно, да опита протезите. Донесоха му леки алуминиеви патерици. Той се подпря с тях, стисна възглавничките под мишниците и сега леко, предпазливо се плъзна от леглото и се изправи на крака. И наистина сега приличаше на дете, което не умее да ходи, което по инстинкт усеща, че може да тръгне, а се бои да се пусне от спасителната стена, която го крепи. Като дете, което майката или бабата извеждат на първо пътешествие, привързано под мишниците с кърпа. Клавдия Михайловна и старият протезист подкрепяха грижливо Мересиев от двете страни. Като постоя на място, чувствувайки от непривикналост остра болка на местата, където бяха прикрепени протезите, Мересиев несигурно премести първо едната, после другата патерица, пренесе на тях тежестта на тялото и прибра първо единия, после другия крак. Силно и остро заскърца кожата, чуха се два тежки удара по пода: бум, бум.

— Е, на добър час, на добър час — забъбра старият майстор.

Мересиев направи още няколко предпазливи крачки и тези първи крачки с протезите му се сториха толкова трудни, че като стигна до вратата и се върна, почувствува такава умора, сякаш бе изнесъл чувал брашно на петия етаж. Стигна до леглото и падна върху него по гърди, цял потънал в пот, нямайки сили дори да се обърне по гръб.

— Е, как са протезите? Така си е, благодари на бога, че има майстор Зуев — по старчески се хвалеше протезистът, като развързваше предпазливо ремъците и освобождаваше леко отеклите и подпухнали несвикнали крака на Алексей. — На такива не само ще летиш, но и до самия господ бог можеш да стигнеш. Екстра работа.

— Благодаря, благодаря, старче, работата е забележителна — бъбреше Алексей.

Майсторът мълчаливо се повъртя, сякаш искаше и не се решаваше да попита нещо или обратното, сам чакаше въпрос.

— Е, прощавайте, щом е така. Със здраве да ги носиш — каза той, въздъхна някак разочаровано и бавно тръгна към вратата.

— Хей, майсторе — повика го Стручков, — на, вземи да сръбнеш за „царските“ протези — и той мушна в ръката на стареца стиска едри банкноти.

— Е, благодаря, благодаря — оживи се старецът, — как да не сръбна по тоя случай. — Той солидно сложи парите някъде в задния джоб, като загъна престилката си с такъв жест, сякаш тя беше занаятчийска престилка. — Благодаря, ще сръбна, а колкото за протезите — бъди здрав, съвестно са изработени. Мен Василий Василиевич ми каза: нужни са особени, Зуев, да не сгрешиш. Е, а Зуев нима ще напакости сам на себе си? Вие нему, на Василий Василиевич, да отрапортувате значи, че сте доволни от работата.

И старецът си отиде, като се кланяше и мърмореше нещо. А Мересиев лежеше и разглеждаше своите нови крака, търкалящи се под леглото, и колкото повече ги гледаше, толкова повече му се харесваше остроумната им изработка, и майсторството в работата, и лекотата: на велисопед да язди, да танцува в полка, да лети на самолет чак до господа бога.

„Ще мога, всичко ще мога, непременно ще мога“ — мислеше си той.

Тоя ден до Оля бе изпратено дълго и весело писмо, в което съобщаваше: работата му по приемане самолетите вече се привършва и той се надява, че началството му го разбира и може би през есента, а в краен случай през зимата, ще го изпрати от омръзналата му работа в тила на фронта в полка, където другарите му не са го забравили и го чакат. Това бе първото му радостно писмо от деня на катастрофата, първото, в което пишеше на годеницата си, че през всичкото време мисли и тъгува за нея и наистина твърде страхливо изразяваше заветната мисъл, че може би ще се срещнат след войната и ако тя не промени решението си, ще заживеят заедно. Той прочете няколко пъти писмото и после, като въздъхна, грижливо задраска последните редове.

Затова пък за „метеорологичния сержант“ замина весело и закачливо писмо, с цветисто описание на този ден, за протезите, каквито не беше носил сам господарят император, с описание на самия него, Мересиев, с протези, който прави първите си крачки, и на стария мърморко майстор с неговите надежди Мересиев и на лисопед да язди, и полка да танцува, и да полети до самото небе. „Така че чакайте ме сега там, в полка, и не забравяйте да кажете на коменданта да ми остави непременно помещение на новото място“ — пишеше Мересиев и поглеждаше долу, на пода. Протезите така се бяха търкулнали, сякаш някой се бе скрил под леглото и лежеше там, широко разкрачил крака, обути в нови жълти обуща. Алексей се озърна, убеди се, че никой не му обръща внимание, и поглади хладната скриптяща кожа.

И още на едно място наскоро обсъдиха появяването на „царските протези“ в четиридесет и втора стая: в третия курс на Медицинския факултет на Московския държавен университет. Цялата женска половина, която по това време бе решително мнозинство в тоя курс, според думите на Анюта, бе отлично осведомена за събитията в четиридесет и втора стая. Анюта много се гордееше с кореспондента си и уви, писмата на лейтенант Гвоздев, макар и непредназначени за широка гласност, се четяха пред всички — на отделни пасажи или пък целите, с изключение на особено интимните места, които, право да си кажем, със засилването на преписката ставаха все повече й повече.

Целият трети курс на медиците начело с Анюта симпатизираше на героичния Гриша Гвоздев, не обичаше размирния Кукушкин, намираше, че съветският снайперист Степан Иванович прилича по нещо на толстоевския Платон Каратаев, прекланяше се пред несъкрушимия дух на Мересиев и прие като свое лично нещастие смъртта на Комисаря, когото след възторжените отзиви на Гвоздев всички можаха да оценят и истински да обикнат. Много от тях не можаха да сдържат сълзите си, като четяха писмото как бе напуснал живота тоя голям и жизнерадостен човек.

Все по-често и по-често се разменяха писма между болницата и университета. Младите хора не се задоволяваха с пощата, която работеше в тези дни доста бавно. Гвоздев спомена веднъж в писмото си думите на Комисаря, че писмата стигат сега до получателя както светлината на далечни звезди. Подателят може да угасне, а писмото му още дълго ще пълзи и ще пълзи, ще разказва на получателя за живота на отдавна умрял човек. Дейната и предприемчива Анюта почна да търси по-съвършени средства за връзка и ги намери в лицето на една стара сестра, която имаше две служби и работеше в университетската клиника и в болницата на Василий Василиевич.

Оттогава медицинският институт започна да научава за произшествията в четиридесет и втора стая на втория, най-много на третия ден и можеше бързо да откликва. Във връзка с „царските протези“ в столовата се завърза спор ще лети ли Мересиев, или не. Спор младежки, горещ, в който двете страни еднакво симпатизираха на летеца. Като имаха предвид голямата сложност в управлението на изтребителя, песимистите казваха: не. Оптимистите смятаха, че няма нищо невъзможно за човека, който, за да се измъкне от враговете, бе пълзял половин месец през горските гъсталаци и бе пропълзял бог знае колко километри. За да подкрепят доводите си, оптимистите припомняха примери от историята на книгите.

Анюта не участвуваше в тия спорове. Протезите на непознатия й летец не я занимаваха много. В редките свободни минути тя обмисляше отношенията си с Гриша Гвоздев, които, както й се струваше, все повече и повече се усложняваха. Отначало, като научи за командира герой с толкова героична биография, тя му писа, движима от безкористното желание да смекчи с нещо скръбта му. После, с укрепването на задочното им запознанство, фигурата на абстрактния герой от Отечествената война отстъпи място на истинския, жив младеж и тоя младеж все повече и повече я интересуваше. Тя забеляза, че се тревожи и тъгува, когато няма писмо от него. Това ново я радваше и плашеше. Какво е това, любов ли? Нима може да се обикне човек само по писмата, без да се види поне веднъж, без да се чуе дори гласът му? В писмата на танкиста ставаха все повече и повече местата, които не биваше да се четат пред съкурсистките. След като сам Гвоздев й призна веднъж, че същото чувство, както и той се изрази, на „задочна любов“ беше овладяло и него, Анюта се убеди, че се беше влюбила не по детски, както това се случваше в училище, а истински. Струваше й се, че животът ще загуби смисъл, ако престанат да идват тези писма, които чакаше сега с такова нетърпение.

Така, без да се виждат един друг, те се обясниха в любов. След това с Гвоздев почна да става нещо чудно. Писмата му станаха нервни, колебливи, пълни с недомлъвки. После, като се окуражи, той й писа, че не е хубаво, дето се обясниха, без да са се видели, че тя вероятно не си представя колко обгарянето го е обезобразило, че той съвсем не прилича на тази стара фотография, която й беше пратил. Той не иска да я мами и я моли да престане да пише за чувствата си, докато не види с очите си с кого има работа.

Девойката отначало се възмути, после се изплаши. Измъкна от джоба снимката. От нея я гледаше нежно младежко лице с упорити скули, с красив прав нос, с мънички мустачки и изящни устни. „А сега? Какъв си ти сега, мили мой, нещастни?“ — шепнеше тя, като гледаше портретчето. Като медичка тя знаеше, че обгарянето заздравява лошо и оставя дълбоки, незаличими следи. Изведнъж си представи модела на човешка глава на боледувал от кожна туберкулоза, който бе видяла в анатомическия музей. Лицето беше сякаш разорано от сини бразди и грапавини, с неравни изядени устни, с кичурчета от вежди и червени Клепки без ресници. Ами ако е такъв? Девойката се ужаси, дори побледня, но веднага мислено се нахока…Е, че какво, ако е така! Той се е бил с враговете върху горящ танк, защищавал е нейната свобода, правото й да се учи, честта и живота й. Той е герой, толкова пъти е рискувал във войната и се стреми да се върне, за да се бие пак и отново да рискува живота си. А тя? Какво е направила за войната? Копала е окопи, дежурила е на покрива, сега работи в евакуационната болница. Нима това може да се сравни с онова, което той е направил?! „Аз самата съм недостойна за него само заради тези съмнения!“ — ругаеше се тя, като отпъждаше неволно страшното видение на обезобразеното от белези лице.

Написа му писмо, най-нежното и най-дългото от цялата тяхна преписка. За тези нейни колебания, разбира се, Гвоздев нищо не узна. Като получи в отговор на своите тревоги хубаво писмо, той дълго го чете и препрочита, съобщи за него дори на Стручков, на което той, след като го изслуша благосклонно, отговори:

— Не бой се, танкист, „с лицето си вода не ще пием с грапавината можем да живеем“, това, братко, някога казано ли е? Това е то. А сега, братко, на всичко отгоре мъжете са съвсем дефицитни.

Това откритие, разбира се, не успокои Гвоздев. Колкото повече се приближаваше времето за изписването му, толкова по-често се гледаше в огледалото, разглеждаше се ту отдалече, тъй да се каже, с бегъл повърхностен поглед, ту приближаваше до самото стъкло обезобразеното си лице и с часове гледаше раните и белезите.

По негова молба Клавдия Михайловна му купи пудра и крем за лице. Но веднага се убеди, че белезите не могат да се заличат чрез никаква козметика. Нощем обаче, когато всички спяха, той тихичко влизаше в тоалетната и там дълго масажираше червените ръбове, посипваше ги с пудра и пак ги масажираше, а после с надежда се оглеждаше в огледалото. Отдалече изглеждаше отлично, силен, широкоплещест, с тесен таз, с прави жилести крака. Но отблизо! Червените белези по бузите и шията, ръбестата опъната кожа го довеждаха до отчаяние. Той мислеше със страх: а когато тя го види? Ако се ужаси, ако го погледне, обърне се и си отиде, като вдигне рамене. Или, което ще бъде най-лошото, поприказва с него от учтивост час-два, а после каже нещо толкова официално, хладно и — довиждане. Гвоздев се вълнуваше, бледнееше от обида, сякаш всичко това вече бе станало.

Тогава той изваждаше от джоба на халата си снимката и изпитателно гледаше пълната девойка с високо чело, с меки, разкошни коси, сресани назад, с пълничко, вирнато, истинско руско носле и нежни детски устни. На горната устна се тъмнееше едвам забележима бенка. Малко изпъкнали, сигурно сиви или сини очи го гледаха открито и честно от това простичко и мило лице.

„Каква ли си ти? Хайде кажи: няма ли да се изплашиш, няма ли да избягаш? Ще имаш ли сърце да не забележиш обезобразяването ми?“ — сякаш Я питаше, като гледаше изпитателно снимката.

През това време край него по коридора, потропвайки с патериците и скърцайки с протезите си, назад и напред равномерно и неуморно се движеше старши лейтенант Мересиев. Мина веднъж, два пъти, десет, петнадесет, двадесет пъти. Той се движеше по някаква своя програма сутрин и вечер, като си поставяше задачи и с всеки ден удължаваше пътя.

„Славно момче! — мислеше за него Гвоздев. — Упорит, неотстъпчив. Каква сила е това волята на човека! За една седмица се научи бързо и ловко да ходи на патериците. На други за това са нужни месеци. Вчера се отказа от носилката и сам тръгна за процедурата по стълбите. Отиде и се върна. Сълзи текат по лицето му, а той се качва. И дори нахока санитарката, която искаше да му помогне. А как сияеше, когато се изкачи сам на най-горната площадка! Сякаш бе се качил на Елбрус.“

Гвоздев се отмести от огледалото и погледна след Мересиев, който бързо местеше краката и патериците си. „Гледай, пердаши! А какво хубаво и симпатично лице има! Мъничкият белег, който пресича веждата му, съвсем не го загрозява, дори му придава някаква значителност. Да имаше Гвоздев сега такова лице. Какво са краката, краката не се виждат, той, разбира се, ще се научи и да ходи, и да лети. Но лицето (къде ще се дене с такава мутра), по което сякаш пияни дяволи през нощта са чукали грах…“

… Алексей Мересиев, който извършваше според пресмятането си двадесет и третия рейс на вечерното си упражнение по коридора, чувствуваше с цялото си изморено, измъчено тяло как са отекли и горят бедрата му, как силно го болят отмалелите от патериците плещи. Когато минаваше покрай Гвоздев, той хвърляше поглед към танкиста, изправен до стенното огледало: чуден човек, защо измъчва бедната си физиономия! Кинозвезда, разбира се, сега няма да става, а танкист преспокойно може… Голяма беда — лицето, нали главата е цяла, пък и ръцете, и краката… Да, да, краката, истински крака, а не тия чуканчета, които болят и горят, сякаш протезите са направени не от кожа, а от нажежено желязо.

Чук, чук. Скръц, скръц. Чук, чук. Скръц, скръц. Захапал устни, сдържайки сълзите, които въпреки всичко изкарваше от очите му острата болка, старши лейтенант Мересиев правеше с труд двадесет и деветия си рейс по коридора, като завършваше днешното упражнение.