Борис Полевой
Повест за истинския човек (13)

19

Той се върна на любимото летище в самия разгар на летателния ден, който беше претоварен до крайност, както и през всичките дни на тая бойна пролет.

Бръмченето на моторите не затихваше нито за минута! Една ескадрила, кацнала за ново зареждане, биваше сменена във въздуха от втора, трета. Всички, от летците до шофьорите на бензиновите цистерни и магазинерите, които раздаваха гориво, бяха капнали тоя ден от умора. Началникщабът бе загубил гласа си и сега издаваше някакво пискливо съскане.

Въпреки всеобщата заетост и извънредното напрежение всички в тоя ден живееха в очакването на Мересиев.

— Не са ли го докарали? — викаха пилотите на механиците през рева на моторите, преди още да са се спрели на своето място.

— А не се ли чува за него? — интересуваха се „бензиновите крале“, когато следващата бензинова кола приближаваше до вкопаните в земята цистерни.

И всички се ослушваха дали не бучи някъде над гора! познатият полкови санитарен самолет.

Когато Алексей се пробуди на гъвкаво поклащащата носилка, видя плътен кръг от познати лица. Той отвори очи. Тълпата радостно зашумя. До самата носилка той видя младото, неподвижно, сдържано усмихнато лице на командира на полка, до него широката, червена и потна физиономия на Началник щаба и дори кръглото, пълно и бледо лице на командира на БАО — баталиона за аеродрумно обслужване, — когото Алексей не можеше да понася заради формализма и скъперничеството му. Колко познати лица! Носилката носи малкият Юра. Той през всичкото време безуспешно се мъчи да се обърне назад, да погледне Алексей и затова се спъва на всяка крачка. До носилката тича червенокоса девойка сержантът от метеорологическата станция. По-рано на Алексей му се струваше, че тя нещо не го обича, старае се да не попада пред очите му, а всякога тайно го следи с някак странен поглед. Той я наричаше на шега „метеорологически сержант“. Наблизо ситни летецът Кукушкин, дребен човек, неприятно, злъчно лице, когото в ескадрилата не обичаха за ради сприхавия му характер. Той също се усмихва и се мъчи да попадне в такта на огромните крачки на Юра, Мересиев си спомни, че преди да отлети, той изложи зле Кукушкин пред голяма компания за неизплатения му дълг, и бе сигурен, че тоя злопаметен човек никога няма да му прости обидата. А ето сега той тича край носилката, предпазливо я подкрепя и свирепо разблъсква с лакти тълпата, за да я предпази от тласкане.

Алексей никога не подозираше, че има толкова приятели. Ето кога хората се разкриват! Стана му мъчно за „метеорологическия сержант“, който се страхуваше за нещо от него, бе му неудобно пред началника на БАО, за чието скъперничество бе пуснал в дивизията толкова шеги и анекдоти, поиска му се да се извини пред Кукушкин и да каже на момчетата, че той съвсем не е такъв неприятен и необщителен човек. Алексей имаше чувството, че сякаш след всичките си мъки бе попаднал най-после в родното си семейство, където всички искрено му се радват.

Носеха го предпазливо през полето към сребристия санитарен самолет, замаскиран в края на голата брезова горичка. Виждаше се как техниците вече пускат с помощта на каучуков амортизатор изстиналия мотор на „санитаря“.

— Другарю майор… — каза изведнъж Мересиев на командира на полка, като се мъчеше да говори колкото се може по-високо и уверено.

Командирът се наведе над него, усмихнат по навик тихо и загадъчно.

— Другарю майор, разрешете ми да не летя за Москва, а тук, при вас…

Командирът смъкна от главата си шлема, който му пречеше да чува.

— Не трябва в Москва, аз искам тук, в полковата лечебница.

Майорът сне кожената ръкавица, напипа под одеялото ръката на Алексей и я стисна:

— Чуден човек, вас трябва да ви лекуват сериозно, и истински.

Алексей заклати глава. Бе му добре, спокойно. Нито преживяното, нито болките в краката вече му се струваха страшни.

— Какво иска? — пресипнало попита началникщабът.

— Моли да го оставят тук при нас — отговори командирът усмихнат.

И усмивката му в този миг не бе загадъчна, както винаги, а топла и тъжна.

— Глупак! Романтика, пример за „Пионерска правда“ — Захриптя началник щабът. — Правят му чест, пращат за него самолет от Москва по разпореждане на самия командуващ армията, а той — виж го, моля ти се!…

Мересиев поиска да отговори, че той не е романтик, ч е просто сигурен, че тук, в палатката на полковата лечебница, където вече веднъж бе прекарал няколко дена, лекувайки навехнатия си крак след несполучливо кацване с повреден апарат, в родната атмосфера, той ще се поправи по-бързо отколкото сред непознатите удобства на московската клиника Той дори бе подбрал думите, за да отговори по-язвително на началник щаба, но не успя да ги произнесе. Тъжно зави сирена. Лицата на всички изведнъж станаха делови, загрижени. Майорът даде няколко кратки заповеди и, хората започнаха да се пръскат като мравки: кой към самолетите, прикрити в края на гората, кой към землянката на командния пункт, който като хълмче се издигаше в края на полето. Алексей ясно видя очертаната с дим и бавно разпръскваща се бяла следа на многозвездна ракета. Той разбра: „Въздушна!“ Сърцето му заби, ноздрите му се разшириха и той почувствува в цялото си тяло възбуждаща хладина, както винаги се случваше с него в минути на опасност. Леночка, механикът Юра и „метеорологическият сержант“, които нямаха какво да правят в обхваналата летището напрегната загриженост на бойната тревога, тримата хванаха носилката и бегом, като се мъчеха да вървят в крак и разбира се, от вълнение не успеваха, я понесоха към близкия край на гората.

Алексей запъшка. Те тръгнаха ходом. А в далечината често, трескаво тракаха автоматичните противовъздушни оръдия. Изпълзяваха вече на летателната площадка, понасяха се бързо и излитаха в небето едно след друго самолетните звена през познатия звън на своите мотори. Алексей вече чува долитащия иззад гората неравен, люлеещ се звук, от който мускулите му някак сами по себе си се свиваха на топки, напъваха се и той, този немощен човек, привързан за носилката, се видя в кабината на изтребителя да лети срещу врага, почувствувал се като хрътка, която е подушила дивеча.

Носилката не влезе в тясното укритие. Когато грижливият Юра и девойките поискаха да снемат Алексей долу на ръце, той запротестира и каза да оставят носилката в края, в сянката на голяма стара бреза. Като лежеше под нея, стана очевидец на събитията, които се разиграха стремително в следващите минути като лош сън. На летеца рядко му се случва да наблюдава от земята въздушен бой. На Мересиев, който беше в бойната авиация от първия ден на войната, не му се беше случвало нито веднъж да гледа въздушен бой от земята. И сега той, който бе свикнал с мълниеносната скорост на въздушната схватка, с учудване гледаше колко бавен и не особено страшен изглеждаше въздушният бой оттук, колко мудни бяха движенията на остарелите тъпоноси „ишачки“ и колко безобидно се чуваше отгоре трясъкът на картечниците им, който напомняше тук нещо домашно — нещо като тракане на шевна машина и пращене на бавно раздиращо се хасе.

Дванадесет германски бомбардировача в тилна колона заобиколиха летището отстрани и изчезнаха в светлите лъчи на високо издигналото се слънце. Оттам иззад облаците с пламнали от слънцето краища, които заслепяваха очите, се чуваше басовият, наподобяващ бръмчене на майски бръмбари рев на техните мотори. Още по-отчаяно забесняха и залаяха в гората автоматичните противовъздушни оръдия. Димът от изстрелите се пръскаше в небето като летящите семена на глухарче. Но нищо не се виждаше освен рядкото проблясване на крилете на изтребителите.

Все по-често и по-често бръмченето на гигантските бръмбари биваше прекъсвано от звука на раздиращо се хасе: гррр, гррр, гррр! В блясъка на слънчевите лъчи се водеше невидим от земята бой, но той съвсем не приличаше на онова, което вижда участникът във въздушната схватка, и отдолу изглеждаше толкова незначителен и неинтересен, че Алексей го следеше съвсем спокойно.

Дори когато отгоре се дочу пронизително свирещ, нарастващ писък и като черни капки, изтърсени от четка, се понесоха надолу, и стремително се увеличаваха серии от бомби, той не се изплаши, а дори леко повдигна глава, за да види къде ще паднат.

В тоя момент Алексей бе учуден от „метеорологическия сержант“. Когато писъкът на бомбите достигна най-високата нота, девойката, която седеше до пояс в окопа и която винаги тайно го наблюдаваше, изведнъж изскочи, хвърли се върху носилката, падна и с цялото си треперещо от вълнение й страх тяло го закри, като го притискаше към земята.

За миг той видя близо до очите си нейното загоряло, съвсем детско лице със сочни устни и тъпо, почнало да се бели носле. Някъде в гората изтрещя взрив. Изведнъж съвсем близо се чу втори, трети, четвърти. Петият тресна така, че земята подскочи и забуча и отсечената от парчетата широка корона на брезата, под която лежеше Алексей, падна със свистене. Още веднъж се мярна пред очите му бледото, изкривено от ужас лице на девойката, той почувствува на бузата си нейната хладна буза и в краткото затихване между Два бомбени взрива устните на девойката изплашено и пламенно пошепнаха:

— Мили!… Мили!…

Нови бомбени взривове разтърсиха земята. Над летището с грохот се издигаха към небето стълбовете на взривовете, сякаш от земята бе изскочила редица от дървета и техните корони за миг се разтвориха и после с гръм паднаха върху замръзналата почва и оставиха във въздуха задушлив, отровен миришещ на чесън дим.

Когато димът се разнесе, наоколо вече бе тихо. Звуци на въздушния бой едва се чуваха иззад гората. Девойката скочила вече на крака и нейните страни от бледозеленикави бяха станали червени, тя бе се зачервила до сълзи и без да гледа Алексей, се извиняваше:

— Не ви ли причиних болка? Глупава съм аз, глупава, господи, извинете ме!

— Защо се каеш сега? — бъбреше Юра, на когото срамно, че не той, а тая девойка от метеостанцията закри с тялото си приятеля му.

Той замърмори, изтърси комбинезона си, почеса се по тила, поклати глава, като гледаше назъбената рана на обезобразената от парчетата бреза, от стъблото на която бързо капеше прозрачен сок. Тоя сок от нараненото дърво блестеше, стичаше се по мъхнатата кора и капеше на земята, чист и прозрачен като сълза.

— Я гледайте, брезата плаче — рече Леночка, която във време на опасност не загубваше своя предизвикателно учуден вид.

— Ще заплачеш и ти! — мрачно отвърна Юра. — представлението се Свърши, носете. Цял ли е санитарят, не са ли го чукнали?

— Пролет — каза Мересиев, като погледна израненото стъбло на дървото, прозрачния, блестящ на слънцето сок, който на чести капки падаше на земята, и чипоносия „метеорологичен сержант“ с голям, не за ръста му шинел, името на когото той дори не знаеше.

Когато тримата — Юра напред, а момичетата отзад носеха носилката му към самолета през димящите още трапчинки, в които бе се събрала мътна вода, той с любопитство погледна мъничката здрава ръка, която бе се показала от грубия маншет на шинела, и силно стискаше носилката, какво се бе случило с нея? Или тия думи му се бяха причули в страха?

В тоя забележителен за Мересиев ден му се случи да бъде свидетел на още едно събитие. Вече сребристият самолет с червените кръстове на крилете и по тялото бе наблизо, виждаше се вече как, поклащайки глава, сновеше около него механикът, като оглеждаше не е ли ударен самолетът от парчетата и взривната вълна, когато един след друг почнаха да кацат изтребителите. Те се измъкваха иззад гората, плъзгаха се надолу, без да правят обикновения кръг, и кацаха, като пътем рулираха към края на гората, към закритията си.

Скоро небето утихна. Летището се очисти, замлъкна бръмченето на моторите в гората. Но в командния пункт още стояха хора и като закриваха от слънцето очите си с ръка, гледаха към небето.

— „Деветката“ не се е върнала! Кукушкин се забави! — съобщи Юра.

Алексей си спомни мъничкото злъчно личице на Кукушкин, което запазваше винаги избухливия си израз, спомни си и как тоя същият Кукушкин днес грижливо подкрепяше носилката му. Нима? Тая мисъл, толкова обикновена за летците през напрегнатите дни, сега, когато Алексей се бе откъснал от живота на летището, го накара да потрепери. В същото време в небето се чу бръмчене.

Юра радостно подскочи:

— Той е!

Около командния пункт се раздвижиха. Нещо се бе случило. „Деветката“ не кацаше, а минаваше над летището в широк кръг и когато прелиташе над главата на Алексей, той забеляза, че една част от крилото й е откъсната и което бе най-страшното — от тялото се подаваше само един „крак“. Една след друга прорязваха въздуха червени ракети. Кукушкин отново премина над главите. Самолетът му приличаше на птица, която се вие над разрушеното си гнездо и не знае къде ще кацне. Той правеше вече третия кръг.

— Кога ще скочи, бензинът се свършва, до капка, защо го изстисква! — прошепна Юра, като гледаше часовника.

В случаи, когато кацането бе невъзможно, на летеца се разрешаваше да вземе височина и да се хвърли с парашут. Вероятно такава заповед вече бе получила от земята и „деветката“. Но тя упорито летеше в кръг.

Юра гледаше ту самолета, ту часовника. Когато му се струваше, че моторът работи по-тихо, той сядаше, и се извръщаше. Нима мисли да спаси самолета? „Скачай, скачай де!“ — мислеше си всеки.

[#1 Придвижване на самолета по земята с работещ мотор. Б. пр.]

От летището се откъсна изтребител с цифрата едно на опашката, литна във въздуха и още в първия кръг майсторски се нареди до ранената „деветка“. По спокойния майсторски стил на полета Алексей позна, че това е самият командир на полка. Решил очевидно, че радиото на Кукушкин се е повредило или че той се е объркал, командирът тръгна до него, поклати криле, като сигнализираше „прави като мен“ и почна да се отстранява и да се издига нагоре. Заповядваше му да отлети настрана и да скочи, но точно в тоя момент Кукушкин намали газ и започна да слиза. Раненият самолет с пречупено крило премина над самата глава на Алексей, като бързо се приближаваше към земята. Ето, някъде недалеч близо до земята той рязко се наведе наляво, опря на здравия си „крак“, потича малко на едно колело, като намаляваше скоростта, после падна на дясната си страна, закачи се със здравото си крило за земята, и стремително се завъртя около оста, като вдигаше цели облаци сняг.

В последната минута самолетът се скри от погледите, когато снежният прах се разпръсна, всички видяха — не далеч от ранения самолет, наклонил се настрана, нещо се чернее върху снега. И към тая черна точка тичаха хората и като покрякваше със сирената си, с все сила летеше санитарният автомобил.

„Спаси, спаси самолета! Гледай го, Кукушкин! Кога бе се научил на това!“ — мислеше си Мересиев, като лежеше на носилката и дори завиждаше на другаря си.

На него самия му се поиска с всички сили да изтича там, където лежеше на снега тоя мъничък, от никого необичан човек, който изведнъж се оказа толкова издръжлив, такъв майстор! Но Алексей бе повит, притиснат до плата на носилката, смазан от огромната болка, която отново го хвана с всичка сила, щом бе спаднало нервното напрежение.

Всички тия произшествия станаха за около един час, но те бяха толкова много, че Алексей не можа изведнъж да се оправи сред тях. Едва когато носилката му бе закрепена в специалните гнезда на санитарния самолет и той неочаквано пак усети върху себе си втренчения поглед на „метеорологичния сержант“, наистина разбра значението на думите, който се бяха откъснали от побледнелите устни на девойката между взривовете на две бомбени серии. Стана му срамно, дори не знаеше името на тая чудна, самоотвержена девойка.

— Другарю сержант… — тихо рече той, като погледна благодарно към нея. Между рева на загретия мотор тия думи едва ли стигнаха до нея. Но тя пристъпи към него и му подаде пакетче.

— Другарю старши лейтенант, това са ваши писма, аз ги пазех, знаех, че сте жив, че ще се върнете. Знаех, чувствувах.

Тя сложи на гърдите му тъничко снопче писма. Между тях той позна триъгълничетата на майка си с надписан с неясен старчески почерк адрес и познатите пликове като ония, които винаги носеше със себе си в джоба на рубашката. Той засия, като видя тия писма, и направи движение да освободи ръката си изпод одеялото.

— Тия от девойка ли са? — тъжно попита „метеорологичният сержант“ и пак така се изчерви, че дългите бронзови ресници се намокриха със сълзи.

Мересиев разбра, че не му се бе счуло тогава във време на взрива, разбра и не се реши да каже истината.

— От омъжената ми сестра. Тя има друго презиме — каза той, като чувствуваше отвращение към себе си.

Сред бученето на загретите мотори се чуха гласове. Отвори се страничният люк^[1], в него се вмъкна непознат лекар с престилка върху шинела.

— Единият болен вече тук ли е? — попита той, като погледна Мересиев. — Отлично, внесете другия, веднага ще отлетим. А вие какво правите тук, мадам? — Той погледна през изпотените си очила „метеорологичния сержант“, който се мъчеше да се скрие зад гърба на Юра. — Моля, излезте, сега ще отлетим. Хей! Дайте носилката!

— Пишете, за бога, пишете, ще чакам! — чу Алексей шепота на девойката.

Лекарят с помощта на Юра внесе в самолета носилката, в която някой тихо и продължително пъшкаше. Когато я сложиха в гнездата, чаршафът падна и Мересиев видя върху нея изкривеното от страдание лице на Кукушкин. Докторът потри ръце, огледа кабината, потупа Мересиев по корема.

— Отлично, великолепно! И така, млади човече, ето ви компаньон, за да не ви е скучно, докато летим. Нали? Сега всички чужди хора вън! А тая Лорелай със сержантски чин изчезна ли? Много добре. Моля да се мръднете!…

Той изблъска закъснелия Юра. Затвориха вратите, самолетът трепна, тръгна, заподскача, после затихна и плавно полетя в родната стихия под спокойния шум на моторите. Лекарят, като се държеше за стената, се приближи до Мересиев.

— Как се чувствувате? Дайте пулса — той с любопитство погледна Алексей и поклати глава: — М-да. Силна личност. За вашите приключения приятелите ви разказват нещо такова съвсем невероятно, джеклондоновско.

Той седна в креслото си, помърда в него, като се наместваше по-удобно, и изведнъж се отпусна, клюмна и заспа. Ясно беше, че тоя немлад, бледен човек е изморен смъртно.

„Нещо джеклондоновско!“ — помисли Мересиев и в паметта му изникна далечен спомен от детинството — разказ за човека, който с премръзнали крака върви през пустинята, преследван от болен гладен звяр. Под приспивния спокоен рев на моторите всичко почна да плува, да губи очертанията си, да се разтапя в сива мъгла и последната мисъл на заспиващия Алексей бе странната мисъл, че няма нито война, нито бомбардировки, нито тая мъчителна, постоянно разкъсваща болка в краката, нито самолета, който лети към Москва всичко това е от чудната книжка, четена през детинството в далечния град Камишин.