Борис Полевой
Повест за истинския човек (22)

1

През 1942 година, в разгара на лятото, от тежката дъбова врата на една болница в Москва, подпирайки се на здрав бастун от черно дърво, излезе набит млад човек в отворено сако на военен летец, с дълъг панталон, с три квадратчета на старши лейтенант върху сините петлици. Изпращаше го жена с бяла престилка. Касинката с червен кръст, каквито носеха милосърдните сестри отминалата световна война, придаваше на доброто й миловидно лице малко тържествен израз. На площадката пред входа те се спряха. Летецът сне смачканото си, избеляло кепе и неловко поднесе до устните си ръката на сестрата а тя хвана с ръце главата му и го целуна по челото. После като се клатеше леко, той бързо се спусна по стъпалата и без да се обръща, тръгна по асфалта на крайбрежната улица край дългата сграда на болницата.

Ранените със сини, жълти, кафяви пижами му махаха през прозорците с ръце, с бастуни, с патерици, нещо му викаха нещо го съветваха, напътваха го. Той също им махаше с ръка, но се виждаше, че се стреми колкото е възможно да се отдалечи от тая голяма сива сграда и че се отвръщаше от прозорците, за да скрие вълнението си. Вървеше бързо, с странна, права, подскачаща походка, като се подпираше леко на бастуна. Ако не бе тихото скърцане, което придружава всяка негова крачка, никому не би минавало през ума, че на тоя строен и здраво сложен, подвижен човек са отрязани и двата крака.

След болничното лечение Алексей Мересиев бе изпратен да се лекува в санаториума на Военновъздушните сили до Москва. За там пътуваше и майор Стручков. От санаториума бяха изпратили за тях кола. Но Мересиев убеди болничната управа, че има в Москва роднини и че не може да замине, без да ги навести. Той остави на Стручков раницата си и излезе пешком от болницата, като обеща да отиде в санаториума вечерта с електрическия влак.

Той нямаше роднини в Москва. Но много му се искаше да погледне столицата, не можеше да се стърпи да не изпробва силите си в самостоятелен вървеж, да се поблъска сред шумната тълпа, която никак не се интересуваше от него. Обади се по телефона на Анюта и я помоли, ако е възможно, да се срещне с него в дванадесет часа. Къде? Та къде ли?… Е, до паметника на Пушкин, или… И ето сега той вървеше сам по крайбрежната улица, покрай величествената, скована в гранит река, която светеше на слънцето с люспестите си дребни вълни, и жадно вдишваше с цели гърди топлия летен въздух, лъхащ на нещо много познато, приятно, сладко.

Колко е хубаво наоколо!

Всички жени му се струваха красиви, зеленината на дърветата го поразяваше с яркостта си. Въздухът бе толкова чист, че от него като хмел се замайваше главата му, и толкова прозрачен, че перспективата изчезваше и ти се струваше, че ако протегнеш ръка, можеш да достигнеш тия стари зъбчати Кремълски стени, които не си виждал никога в действителност, да достигнеш купола на Иван Велики, грамадната полегата арка на моста, надвиснал с тежките си извивки над водата. Нежният, сладникав лъх, който се носеше над града, му напомняше детинството. Откъде ли иде? Защо така развълнувано бие сърцето му и защо си спомня майка си, не сегашната слабичка бабичка, а младата, висока, с разкошни коси жена? Нали те с нея никога не са идвали в Москва.

Досега Мересиев познаваше Москва по снимки, от списания и вестници, от книги, по разказите на ония, които бяха идвали тук, по протяжния звън на старинните часовници в полунощ, който се носеше над целия заспиващ свят, по пъстрия и ярък шум на демонстрациите, които бръмчаха в радиоапарата. И ето я пред него, проснала се, замряла под яркия летен зной, просторна и прекрасна.

Алексей премина по празната крайбрежна улица покрай Кремъл, отпочина си до прохладния гранитен парапет, като гледаше сивата, покрита с многоцветна пелена вода, която се плискаше в подножието на каменната стена, и се заизкачва бавно към Червения площад. Цъфтяха липи. Сред асфалта на улиците и площадите, в подрязаните корони на дърветата, пожълтели от скромни, приятно дъхащи цветчета, деловито бръмчаха пчели, без да обръщат внимание нито на клаксоните на преминаващите коли, нито на дрънченето и скърцането на трамваите, нито на горещата, миришеща на нефт мараня, която трептеше над нажежения асфалт.

Ето каква си била ти, Москва!

След четиримесечно лежане в болницата Алексей бе толкова поразен от нейното лятно великолепие, че изведнъж не можа да забележи: столицата бе облечена във военна униформа и се намираше, както казваха летците, в готовност номер едно, т.е. всяка минута можеше да се вдигне на борба с врага. Широката улица до моста бе преградена с голяма, безформена барикада, направена от дървени сандъци, пълни с пясък: като кубчета на дете, забравени на масата, се издигаха по ъглите на моста квадратите на бетонни укрепления с по четири амбразури^[1].

По сивата равнина на Червения площад бяха нарисувани с разноцветни бои къщи, полянки, алеи. Прозорците на магазините по улица „Горки“ бяха закрити с щитове, засипани с пясък. А в пресечките, също като играчки, оставени и забравени от непослушни деца, лежаха споени от релси ръждиви рогачки. За военния човек, попаднал тук от фронта, освен това не познаващ отпреди Москва, всичко това не се хвърляше много в очи. Учудваха го само странните рисунки по някои къщи и стени, които напомняха нескопосани футуристични картини, както и „прозорците на ТАСС“, които гледаха към минувачите от огради, от витрини, като че ли изскочили на улицата из страниците на Маяковски.

Като скърцаше с протезите си и вече тежко се подпираше на бастуна, доста измореният Мересиев вървеше нагоре по улица „Горки“ и с учудване търсеше с поглед ямите, трапищата, разрушените от бомбите къщи, зеещите празнини, строшените стъкла. Прекарвайки на едно от западните военни летища, той почти всяка нощ слушаше как над землянката ешелон след ешелон летяха на изток немски бомбардировачи. Преди да замлъкне в далечината една вълна, налиташе друга въздухът понякога бучеше цяла нощ. Летците знаеха, че фрицът отива към Москва. И си представяха какъв ад трябва да е в тоя момент там.

И сега, като разглеждаше военна Москва, Мересиев търсеше с поглед следите от нападенията, търсеше и не ги намираше. Главните асфалтови улици бяха гладки, в непрекъснати редици се издигаха къщите. Дори и стъклата на прозорците макар и облепени с мрежи от книжни ленти, с редки изключения не бяха цели. Но фронтът бе близо и това се усеща по загрижените лица на жителите, половината от които бяха военни, с прашни ботуши, с мокри от потта, залепени за гърбовете им рубашки, със „сидори“ през рамото, както те наричаха торбите. Ето по залятата от слънцето улица от пресечката излезе дълга колона прашни камиони със смачкани калници, с простреляни стъкла на кабините. Изправени бойци в платнища, които се развяваха на раменете им, в раздрънкани каросерии, с интерес се оглеждаха наоколо. Колоната се движеше, изпреварвайки тролейбусите, леките коли, трамваите, като живо напомняше, че неприятелят е тук, близо. Мересиев изпрати колоната с дълъг поглед. Да скочеше в тая прашна каросерия, виж, че до вечерта е стигнал вече фронта, на своето летище! Той си представи землянката, в която живееха заедно с Дегтяренко, наровете, сложени върху магарета от елови клони, острия мирис на смола, на бор, на бензин от саморъчно направената лампа, изработена от смачкана отгоре снарядна гилза, воя на загряващите се мотори сутрин и незатихващия ни денем, ни нощем шум на боровете над главите им. Тая землянка му се стори спокойна, уютна като истински дом! Ех, да можеше по-скоро да бъде там, сред тия блата, които летците проклинаха за влагата, за мочурливостта на терена, за непрекъснатото бръмчене на комарите.

Алексей едва стигна до паметника на Пушкин. По пътя той почива няколко пъти, като се подпираше с две ръце на бастуна, давайки си вид, че разглежда някакви дреболии, изложени в прашните витрини на манифактурните магазини. С какво удоволствие седна, не, не седна, а се строполи върху топлата, сгрята от слънцето зелена пейка близо до паметника, строполи се и протегна бодящите го, отекли, наранени от ремъците крака. Но въпреки умората радостното настроение не го напускаше. Наистина много хубав бе тоя светъл ден! Небето бе бездънно, проснало се над каменната жена, която се издигаше на ъгловата кула на крайната сграда. Лек, милващ вятър носеше надолу по булеварда пресния и сладък дъх на цъфналите липи. Закачливо звъняха и дрънчаха трамваите и весело се смееха мъничките, слаби и бледи московчанчета, които съсредоточено се ровеха в топлия и прашен пясък в подножието на паметника. Малко по-далече, навътре по булеварда, зад въжена ограда, под наблюдението на две румени моми с контешки рубашки, се сребрееше огромната пура на заградния балон и тоя военен атрибут се стори на Алексей не като нощен страж над московското небе, а като голям добродушен звяр, който бе избягал от зоологическата градина и сега дремеше на хладина под цъфналите дървета на булеварда.

Мересиев притвори очи и вдигна към слънцето усмихнатото си лице.

Отначало малчуганите не обърнаха внимание на летеца. Те приличаха на врабците по корниза на четиридесет и втора стая. Докато те чуруликаха весело, Алексей всмукваше с цялото си същество слънчевата топлина и уличния шум. Но, ето че един бос хлапак, като избяга от приятелите си, се спъна о протегнатите крака на летеца и полетя върху пясъка.

За миг валчестата му муцуна направи плачлива гримаса, после по нея се появи смайване, което се смени с истински ужас. Хлапакът извика и като погледна изплашено Алексей, хукна нататък. Цялото детско ято се събра около него и нещо дълго и тревожно чурулика, като поглеждаше отстрани летеца. После бавно и плахо започна да се приближава.

Погълнат от мислите си, Алексей не бе видял всичко това. Той забеляза малчуганите, които го гледаха учудено и страхливо, и едва тогава до съзнанието му стигна разговорът им.

— И все пак излъга, Витамин! Летец като летец, старши лейтенант — забеляза сериозно едно бледо и слабо девет-десетгодишно хлапе.

— Съвсем не лъжа. Да пукна, честна пионерска — дървени са! Казвам ви: не са истински, а дървени — оправдаваше се кръглоликият витамин.

Нещо бодна Мересиев право в сърцето. И изведнъж денят престана да му се струва толкова весел. Той изви глава и от погледа му децата отстъпиха назад, като продължаваха да гледат краката му. Засегнат силно, Витамин предизвикателно напираше върху слабичкия:

— Е, искаш ли да попитам? Мислиш, че ме е страх ли? Хайде на бас!

Той изведнъж се отдели от ятото и като пристъпваше предпазливо, готов всяка минута да хукне, както правеше врабецът Автоматчик, започна да се приближава отстрани към Мересиев.

— Чичко старши лейтенант … — рече той и цял се наежи като бегач на старта, преди да скочи. — Чичко, какви са, краката ви — истински или дървени? Инвалид ли сте?

И в тоя момент този приличен на врабче, малчуган забеляза, че кафявите очи на летеца са пълни със сълзи. Ако Мересиев бе скочил, бе се развикал по него и бе размахал чудния си бастун със златни букви, това не би му направило такова впечатление. Не с ума си — не, с врабешкото Си сърчице хлапето почувствува каква болка бе причинило на тоя мургав военен, като изрече думата „инвалид“. То отстъпи мълком към притихналата тълпа на приятелите си и те тихо изчезнаха, сякаш се стопиха в знойния ароматен въздух, който миришеше на мед и напечен асфалт.

Някой го повика по име. Той скочи изведнъж. Пред него бе Анюта. Веднага я позна, макар в действителност тя да бе така хубавичка, както на снимката. Имаше бледо, изморено лице, облечена бе полувоенно — с рубашка и ботуши. Извехтялото кепе лежеше като пирожка върху косите й. Но очите й, зеленикавите, изпъкнали очи, гледаха Мересиев така светло и просто, излъчваха такова дружелюбие, че тая неизвестна девойка му се стори отдавна позната, сякаш бяха порасли в един двор с нея.

Един миг те мълчаливо се изучаваха.

— Съвсем друга представа имах за вас.

— А като каква?… — Мересиев чувствуваше, че няма сили да изгони от лицето си не съвсем уместната усмивка.

— Ами че такъв, как да кажа, героичен, висок, силен, с ей такива челюсти и лула, непременно с лула… Гриша толкова ми е писал за вас!

— Виж, вашият Гриша, той е наистина герой — прекъсна я Алексей и като видя как девойката светна, продължи, подчертавайки думата „вашия“. — Той, вашият Гриша, е истински човек. Пък и аз какво съм, а той, вашият Гриша, навярно нищо не ви е разправял за себе си…

— Знаете ли какво, Альоша… Може ли да ви наричам Альоша? Така свикнах от писмата му… Вие нямате повече работа в Москва? Нали? Да отидем у дома, аз вече свърших дежурството си и цяло денонощие съм свободна. Да вървим! Имам водка. Обичате ли водка? Ще ви почерпя.

За миг някъде дълбоко в паметта му хитрото лице на майор Стручков погледна Алексей и му намигна: значи виждаш ли, живее сама, пък има ракия, а! Но Стручков така се беше изложил, че сега Алексей не му вярваше в нищо. До вечерта имаше още много време и те тръгнаха по булеварда, бъбрейки весело като стари другари. Бе му много приятно, че тая девойка едва се сдържаше, хапейки устни, когато й разказа какво нещастие бе постигнало Гвоздев в началото на войната. Зеленикавите й очи светеха, когато й описваше военните му приключения. Колко се гордееше с него! Как, цяла зачервена, го разпитваше за все нови и нови подробности! Колко негодуваше, когато му разказваше, че Гвоздев, ни в клин, ни в ръкав, й пратил неочаквано заплатата си! И защо така ненадейно се бе измъкнал и заминал? Не я предупредил, не й оставил бележка, не й дал адреса си! Военна тайна ли е? Но каква е тая военна тайна, когато човек заминава, без да се сбогува, и после нищо не пише?

— Тъкмо се сетих: защо вие по телефона така старателно ми подчертахте, че той си пуска брада? — попита Анюта, като гледаше изпитателно Алексей.

— Така, избъбрах глупост — опита се да се измъкне Мересиев.

— Не, не, кажете! Няма да отстъпя, кажете. Това също ли е военна тайна?

— Каква ти тайна! Така просто нашият професор Василий Василиевич му… предписа, за да се хареса на девойките… да се хареса повече на една девойка…

— Ах, ето какво било, сега разбирам всичко! Така! — Анюта сякаш изведнъж посърна, стана по-възрастна, сякаш светлината в зеленикавите й изпъкнали очи угасна, изведнъж започнаха да се виждат бледостта на лицето й, тъничките като с игличка начертани бръчици по челото й, край очите. И цялата тя, с извехтялата рубашка и с избелялото кепе на тъмнорусите си гладки коси, се видя на Алексей много изморена и отпаднала. Само червената й сочна мъничка уста с едва забележим мъх и дребната луничка на горната устна показваха, че девойката е още съвсем млада и има-няма двадесет години.

Понякога в Москва вървиш, вървиш по широката улица под сянката на красавици къщи, а после свиеш от тая улица, направиш встрани десетина крачки — и пред тебе е стара, схлупена къщичка, враснала в земята, която гледа с потъмнелите си от старост стъкла на мъничките прозорчета. Точно в такава къщурка живееше и Анюта. Те се изкачиха на втория етаж по ниска и тясна стълбичка, по която миришеше на котки и газ. Девойката отключи вратата. Като прескочиха стоящите на хлад между вратите чанти с провизии, паници и канчета, те влязоха в тъмна и празна кухня, а през нея — в коридорче, затъмнено и със спуснати завеси, и се спряха пред мъничка врата. Слабичка бабичка излезе от отсрещната врата.

— Ана Даниловна, там има писмо за вас — каза тя и като изпрати младите с любопитен поглед, се скри.

Бащата на Анюта бе преподавател. Заедно с института, където работеше, бяха се евакуирали в тила и родителите на Анюта. Двете мънички стаички, отрупани като в мебелен магазин със старинни мебели в платнени калъфи, бяха оставени на грижите на девойката. От мебелите, от старите вълнени завеси на вратите и пожълтелите пердета, от картините, от олеографиите^[2], от статуйките и вазичките, които стояха на пианото, лъхаше мирис на влага и запустение.

— Вие ще ме извините, аз съм на казармена нога, от болницата отивам направо в института, а тук само се отбивам — каза Анюта зачервена и бързо, заедно с покривката, смъкна от масата различни остатъци.

Тя излезе, върна се, постла покривката и грижливо опъна краищата.

— Ако се отскубнеш до в къщи, така си изморен, че едва стигаш канапето и заспиваш несъблечен. Къде има време за разтребване!

След няколко минути електрическият чайник вече пееше. На масата лъщяха стари, модерни на времето чашки с изтрити шарки. На порцеланова подложка имаше нарязан на филийки черен хляб, на самото дъно на захарницата се виждаше ситно-ситно натрошена захар. Под плетена покривка с вълнени пискюли, с бродерия също от миналия век, се запарваше чаят и изпускаше приятна миризма, която напомняше довоенното време, а по средата на масата светеше синкава неначената бутилка, придружена от две тънички чашки.

Мересиев бе настанен в дълбоко плюшено кресло. От зелената плюшена тапицерия стърчеше толкова морска трева, че не бяха в състояние да я скрият шитите с прежда килимчета, грижливо прикрепени към седалището и облегалото. Но то бе толкова удобно, тъй сръчно и ласкаво обгръщаше човека от всички страни, че Алексей изведнъж се отпусна в него, изтегна блажено отеклите си, пламнали крака.

Анюта седна до него на мъничка пейчица и като го гледаше от долу на горе, както гледат момичетата, отново почна да го разпитва за Гвоздев. После изведнъж се сепна, нахока се, разшъта се и задърпа Алексей към масата.

— Може би ще пийнете, а? Гриша казваше, че танкистите, е, разбира се, и летците …

Тя премести към него чашката. Водката светна синкаво на силните слънчеви лъчи, които пресичаха стаята. Миризмата на спирта напомни за далечното горско летище, за командирската столова, за веселия шум, който съпровождаше раздаването по обед на „нормата от гориво“. Като забеляза, че другата чашка е празна, той попита:

— А вие?

— Аз не пия — каза Анюта просто.

— Ами ако е за него, за Гриша?

Девойката се усмихна, мълчаливо си напълни чашата, като я държеше за тънката дръжка, и замислено се чукна с Алексей.

— За неговия успех! — решително каза тя, смело обърна чашката в устата си, но веднага се задави, закашля се, зачерви се и едва си пое дъх.

Мересиев почувствува как ракията го удари в главата — дълго време не беше пил, — разля се по тялото му като топлина и спокойствие. Той наля още. Анюта решително поклати глава:

— Не, не, не пия, нали видяхте.

— А за моя успех? — каза Алексей. — Анюта, само да знаете колко ми е нужен успех!

Като погледна някак много сериозно към него, девойката вдигна чашката, приветливо му кимна с глава, леко стисна лакътя на ръката му и отново пи. Задави се и едва си пое дъх.

— Какво правя? След денонощно дежурство? Това е само за вас, Альоша. Вие сте… Гриша много ми е писал за вас… Много, много ви желая успех! И вие ще успеете, непременно, чувате ли, непременно! — тя се засмя със звънлив кръшен смях. — Но защо не ядете? Яжте хляб. Не се стеснявайте, аз имам още. Тоя е вчерашният, а днешния — още не съм получила — тя премести усмихната към него порцелановата подложка с тъничките филийки хляб, нарязани като сирене. — Но яжте, яжте, чудако, защото иначе ще се напиете и какво ще правите?

Алексей отмести подложката с хлебните филийки, погледна Анюта право в зеленикавите очи и в мъничката й сочна уста с червени устни.

— А какво бихте направили, ако ви целуна сега? — попита той с глух глас.

Тя изплашено го погледна, сигурно изведнъж отрезняла, дори не гневно, не, а изпитателно и разочаровано, както човек гледа парчето обикновено стъкло, което преди миг е светело отдалеч и му се е струвало скъпоценен камък.

— Навярно бих ви изгонила и бих писала на Гриша, че лошо разбира хората — рече тя студено и отново настойчиво приближи към него хляба. — Хапнете, вие сте пиян.

Мересиев светна:

— Точно така, виж, за това съм ви благодарен, умнице! От цялата Червена армия ви благодаря! Ще пиша на Гриша, че чудесно разбира хората.

Те побъбраха до три часа, докато прашните светещи ивици, които пресичаха стаята напреко, почнаха да се катерят по стената. Време бе за влака. Алексей стана с известна тъга от удобното зелено кресло, като отнесе върху куртката си влакна от неговата морска трева. Анюта тръгна да го изпрати. Те вървяха под ръка. След почивката той стъпваше така уверено, че на девойката й мина мисълта: дали наистина е така, дали Гриша не бе се пошегувал, като казваше, че приятелят му няма крака. Анюта разказваше на Алексей за евакуационната болница, където тя заедно с други медички работи сега по разпределяне на ранените, колко им е трудно в тоя момент, защото всеки ден от юг пристигат по няколко ешелона, и колко тия ранени са всъщност чудесни хора, колко търпеливо понасят страданията. Изведнъж се спря на половин дума и попита:

— А вие сериозно ли казахте, че Гриша си пуска брада? — тя замълча, замисли се, после тихо прибави: — Разбрах всичко. Ще ви кажа честно, като на баща: наистина отначало е тежко да се гледат тия негови белези. Не, не е тежко, не може така да се каже, а малко е страшно, не, не е и страшно, и това не е… Не зная как да го кажа. Вие ме разбрахте, нали? Това… може би не е хубаво, но какво да се прави! Но да избяга, да избяга от мене — чудак, господи, какъв страшен чудак! Ако му пишете, кажете му, че с това много, да, много ме обиди.

Огромната зала на гарата бе почти празна. Изпълваха я военни, ту деловито забързани, ту мълчаливо седнали край стените на пейките, на торбите си и клекнали по пода, жени, намръщени, заети с някаква обща мисъл. Някога по тоя път ставаше главната връзка със Западна Европа. Сега врагът пресичаше пътя за Запад на около осемдесет километра от Москва и по слепия къс остатък ставаше съобщението с предградията. Минаваха само фронтови композиции, с които военните хора за два часа стигаха от столицата до вторите ешелони на дивизиите си, поддържащи, тук отбраната; освен това всеки половин час електрически влакчета изсипваха на площадката тълпа работници, които живееха в предградията, селянки с мляко, с ягоди, гъби и зеленчуци. Тяхната шумна вълна за миг заливаше гарата, но веднага рукваше по площада и отново на гарата оставаха само фронтоваците.

В централната зала висеше голяма, чак до тавана, карта на съветско-германския фронт. Бузеста, румена девойка във военна униформа бе стъпила на подвижна стълбичка и като държеше в ръка вестник с новото комюнике на съветското информ бюро, преместваше по картата с топлийки лентата, която отбелязваше линията на фронта.

В долната част на картата лентата рязко, под ъгъл, се преместваше вдясно. Немците настъпваха на юг. Те се бяха промъкнали през Изюмбарвенковската врата. Фронтът на шестата им армия, която като тъп клин се вдаваше навътре в страната, вече се протягаше към синкавата нишка на завой на Дон. Девойката забоде лентата плътно до Дон. Съвсем близко като дебела артерия се извиваше Волга с големия кръг на Сталинград и мъничката точка на Камишин над него. Ясно беше, че неприятелският клин, стигнал до Дон, се стреми към тази главна водна артерия и вече е близо до нея и до историческия град. Голямата тълпа, над която се издигаше девойката на стълбичката, гледаше с потиснато мълчание меките й ръце, които забождаха топлийките.

— Напира кучето… Гледай го как напира! — съкрушено помисли на глас млад войник, облян в пот, с нов още неомачкан шинел, който ъгловато стърчеше на него.

Слаб, беломустакат железничар с омазана фуражка намръщено погледна боеца от височината на ръста си.

— Напира? А ти защо го пускаш? Разбира се, че ще напира, ако ти бягаш от него! Воин! Виж докъде, до самата майчица Волга ги пуснаха — в гласа му се долавяше болка и скръб, сякаш укоряваше сина си за голяма, непростима грешка.

Боецът виновно се огледа и като намести на раменете си новичката шинелка, почна да се измъква из тълпата.

— Да, добре си повоювахме — въздъхна някой и тежко поклати глава. — Е-ех!

— Защо да го ругаем?… Какво е виновен той? Малко ли им дойде? Виж каква сила напира, май цяла Европа е на танкове. Как ще я удържиш изведнъж — застъпи се за боеца стар човек с брезентова винтяга, наглед селски учител или фелдшер. — Ако помислим добре, ние с вас би трябвало да се поклоним в краката на тоя войник, че сме живи и ходим свободни из Москва. Какви страни немецът прегазваше за една седмица с танковете си. А ние година и нещо воюваме — и пак добре, и го бием, и колко сме го пердашили вече. На него, на тоя боец, цял свят трябва да му се поклони, а вие — отстъпваш.

— Но зная, зная, не ме агитирай, за бога Умът знае, а сърцето боли, душата се разкъсва — намръщено се обади железничарят. — Нали по нашата земя върви немец, нашите жилища разсипва…

— А той там ли е? — попита Анюта, като посочи с ръка на юг.

— Там. И тя е там — отвърна Алексей.

До самата синя извивка на Волга, по-горе от Сталинград, той виждаше мъничко кръгче с надпис „Камишин“. За него това не беше проста географска точка. Зеленото градче, обраслите с трева улички на покрайнините, тополите, които шумят с лъскавите си прашни листа, мирисът на прах, на копър, на магданоз зад градинските плетове, шарените топки на дините, сякаш разхвърляни по черната и суха глинеста земя на бостаните сред изсъхналите листа, силно дъхащите на пелин ветрове, необгледната блестяща шир на реката и момичето, стройно, сивооко, почерняло, и майка му, побеляла, суетливо-безпомощна…

— И те са там — каза той още веднъж.

Електрическото влакче, което тракаше чевръсто с колелата си и ревеше сърдито със сирената си, тичаше бързо по Краймосковието. Алексей Мересиев седеше до прозореца, притиснат до самата стена от едно бръснато старче с широкопола горкиевска шапка, със златно пенсне на черно кордонче. Градинска брадва, лопата и вила, грижливо увити във вестник и завързани с канап, стърчаха между коленете му.

Както всички в тези тежки дни, и старчето живееше с войната. То енергично размахваше пред носа на Мересиев сухата си ръка и многозначително му шепнеше на ухото:

— Не гледайте, че съм цивилен — аз отлично разбрах нашия план: да помамим врага в крайволжките степи, да, и да му позволим да разгърне комуникациите си, както казват сега, да се откъсне от базите си, а после, ето оттук, от запад т и от север, раз-два — ще прережем комуникациите му и ще се разплатим с него. Даа, даа… И това е твърде разумно. Та против нас не е само Хитлер. С камшика си той насъсква срещу нас Европа. Та ние се сражаваме самсами срещу армиите на шест държави. Единоборствуваме. Трябва тоя страшен удар да се амортизира, па макар и с пространство, даа. Това е единственият разумен изход. Нали в края на краищата съюзниците мълчат… А? Как мислите вие?

— Мисля, че говорите глупости. Родната земя е твърде скъп материал за амортизаторите — отвърна неприветливо Мересиев, кой знае защо, спомнил си пепелището на мъртвото село, през което пълзя през зимата.

Но старецът продължаваше да бръмчи до самото му ухо, като заливаше летеца с мирис на тютюн и ечемичено кафе.

Алексей се подаде през прозореца. Той излагаше лицето си на подухванията на топлия прашен вятър и жадно гледаше бягащите край влака площадки с избелели зелени решетки, с кокетни будки, заковани с дъски, виличките, които Поглеждаха от горската зеленина, изумрудените лъки до пресъхналите корита на мъничките рекички, восъчните свещи на боровите стъбла, които се жълтееха като янтар сред боровите клони в лъчите на залеза, широките синеещи се вечерни далечини, откриващи се зад гората.

— … Не, ето вие сте военен, вие кажете: хубаво ли е? Ето ние повече от година се борим с фашизма самсами, а? А съюзничетата, а вторият фронт? Представете си тая картина. Разбойници са нападнали човека, който, без да подозира нещо си, работи с пот на челото. Но той не се е объркал, започнал с тях бой и се бие. Отмалява и пак се бие, удря по тях, с каквото му попадне. Той е сам, а те са много, те са въоръжени, отдавна са го дебнали. Даа. А съседите гледат тази сцена и си стоят в къщите и му съчувствуват: юнак значи, ах, какъв юнак! Така им се пада на разбойниците, бий ги, бий! Но вместо да му помогнат да се спаси от разбойниците, подават му камъчета и железца: на, значи удари го с това, с това по-здраво, а сами стоят настрана. Даа, даа, така правят сега съюзничетата … Пасажери …

Мересиев погледна с интерес старчето. Сега мнозина гледаха към тях и от всички краища на препълнения вагон се чуваше:

— Че какво, правилно е. Самсами воюваме. Къде е той, вторият фронт?

— Нищо, с работата и сами ще се справим, а за обеда май и те ще довтасат с втория фронт.

Влакът спря пред една курортна спирка. Във вагона влязоха няколко ранени в пижами, с патерици и бастуни, с пакетчета ягоди и семки. Сигурно бяха от някакъв санаториум за оздравяващи и бяха ходили на тукашния пазар. Старчето веднага скочи от мястото си:

— Седнете, гълъбчета, седнете — и едва ли не насила настани на мястото си червенокос момък с патерици и бинтован крак. — Нищо, нищо, седнете, не се безпокойте, аз ей сега ще сляза.

За да ги убеди в това, той дори пристъпи към вратата с лопатите и греблата си. Млекарките се постесниха на пейките, като отстъпиха място на ранените. Някъде отзад Алексей чу осъдителен женски глас:

— И не го ли е срам тоя човек? До осакатен воин седи, залисва се, съвсем го е притеснил, а той самият здрав, седи и си прави оглушки. Командир при това, летец.

Алексей пламна от тая незаслужена обида. Бясно трепнаха ноздрите му. Но изведнъж трепна и скочи от мястото си:

— Седни, братле.

Раненият се смути и се дръпна назад.

— Но защо, другарю старши лейтенант! Не се тревожете, аз ще постоя. Не е далеко оттук, две спирки.

— Седни, ти казвам! — викна Мересиев, като чувствуваше прилив на буйна радост.

Той се доближи до стената на вагона и като се облегна до нея, застана, като се подпираше с две ръце на бастуна. Стоеше и се усмихваше. Жената с карираната забрадка сигурно разбра грешката си.

— Какъв народ… По-близките, отстъпете място на командира с бастуна. Не ви ли е срам? Я ти с шапката: който е на война, на война е, а тя, като у дома си, разпуснала се!… Другарю командир, елате ей тука, на моето местенце. Но отдръпнете се за бога, пуснете командира да мине.

Алексей се престори, че не чува. Радостта, която го беше обхванала, угасна. В това време кондукторката спомена спирката му и влакът забави ход. Като се промъкваше през тълпата, Алексей пак се сблъска при вратата със старчето с пенснето. То му подмигна като на стар познат.

— А, как мислите, все пак ще отворят ли втори фронт? — попита той шепнешком.

— Няма да отворят, така, сами ще се справим — отговори Алексей, като слизаше на дървения перон.

Влакът затрака с колелата, гласовито изсвири със сирената си и се скри зад завоя, като остави след себе си лека, прашна следа. Площадката, на която слязоха само няколко пътници, изведнъж бе обгърната от ароматна вечерна тишина. Допреди войната тук вероятно е било много хубаво и спокойно. Боровата гора, която растеше съвсем близко до спирката, звънеше леко и успокояващо с върхарите си. Навярно преди година-две в ей такива тихи вечери по пътечките и пътищата, които водят под заслона на гората към вилите, са се пръскали слезлите от влака тълпи пременени жени в леки пъстри рокли, палави деца, весели, обгорели мъже, завръщащи се от града с пакети храна, бутилки вино — армагани за летовниците. Малкото пътници, които влакът остави сега, с лопати, брадви, вили и други градински инструменти, бързо слязоха от площадката и деловито закрачиха към гората, погълнати от грижите си. Само Мересиев, който с бастуна си приличаше на човек, тръгнал на излет, се любуваше на красотата на лятната вечер, дишайки с пълни гърди, и зажумяваше, чувствувайки върху кожата си топлото докосване на слънчевите лъчи, които се промъкваха между боровите клончета.

В Москва подробно му бяха обяснили пътя. Като същински военен по малкото ориентири той без труд откри пътя към санаториума, който се намираше на десет минути от спирката, на брега на малко, спокойно езеро. Някога, преди революцията, един руски милионер решил да построи до Москва летен дворец, но такъв, че като него да няма никой друг. Той заявил на архитекта, че няма да пожали пари, стига дворецът да бъде съвсем оригинален. Предугаждайки вкуса на шефа си, архитектът бе построил до езерото някакъв огромен, чудноват тухлен дворец с Тесни решетести прозорци, с кулички и стълби, с входове и проходи, с островърхи покриви. Като недодялана, грозна кръпка бе залепена тази постройка сред широкия пейзаж до самото езеро, обраснало с острица. А пейзажът бе хубав! До водата, стъкленогладка в тихо време, се тълпеше изящна и неспокойна група млади трепетлики с трептящи листа. Тук-там се белееха в буйната зеленина стъблата на брези. Синкавият пръстен на стара борова гора опасваше езерото с широк зъбчест кръг. И всичко това се повтаряше в обърнат вид във водното огледало, разтваряйки се в хладната синевина на тихата прозрачна вода.

Много прочути художници са прекарвали дълго време при тукашния стопанин, който се славел по цяла Русия със забележително гостоприемство, и този обширен пейзаж, изцяло и с отделни свои кътчета, бе навеки запечатан на много картини като образец на могъщата и скромна красота на великоруската природа.

Тъкмо в тоя дворец се помещаваше санаториумът на военновъздушните сили на РККА.^[3] В мирно време летците прекарваха тук с жените си, а понякога и с целите си семейства. През време на войната ги изпращаха тук да се доизлекуват след болницата. Алексей дойде в санаториума не по широкия асфалтиран, засаден с брези околен път, а по пътечката, прокарана направо от гарата през гората към езерото. Той пристигна, така да се каже, откъм тила и незабелязан от никого, се вмъкна в голяма шумна тълпа, заобиколила два натъпкани автобуса, които стояха до парадния вход.

От разговорите, от репликите, от напътствените подвиквания и пожелания Алексей схвана, че изпращат летци, които заминават за фронта направо от санаториума. Заминаващите бяха весели, възбудени, като че ли не отиваха там, където зад всяко облаче ги дебнеше смъртта, а в мирновременните си гарнизони; лицата на изпращачите изразяваха нетърпение, тъга. Алексей разбираше това. От започването на новото гигантско сражение, което се разигра на юг, той сам изпитваше същото непреодолимо влечение. Колкото повече нарастваха събитията и се усложняваше обстановката, толкова повече се разрастваше и това влечение. Когато във военните кръгове, макар и наистина още тихо и предпазливо, почна да се споменава думата „Сталинград“, това влечение се превърна в парлива тъга и принудителното болнично безделие стана непоносимо.

От прозорците на елегантните коли поглеждаха почернели, възбудени лица. Нисък, плешив арменец с пижама на райета, куц, един от тия общопризнати остроумци и доброволни комици, които непременно се намират във всяка група почиващи, като куцаше и се въртеше около автобуса и размахваше бастуна, напътствуваше някого от заминаващите:

— Хей, поздравете там във въздуха фрицовете! Федя! Разплати се с тях, дето не ти дадоха да завършиш курса по лунните бани. Федя, Федя! Докажи им във въздуха там, че не е прилично от тяхна страна, дето попречиха на съветските летци да си направят лунните бани.

Федя, почернял момък с валчеста глава, с голям белег, който пресичаше високото му чело се показа от прозореца, Ц като викаше, че лунният комитет на санаториума може да бъде спокоен.

Сред тълпата и в автобусите избухна смях и всред тоя смях потеглиха колите и бавно заплуваха към вратата.

— На добър час! Добър път! — чуваше се от тълпата.

— Федя, Федя! Изпрати по-скоро номера на военната поща! Зиночка ще ти върне сърцето в препоръчано писмо!…

Автобусите се скриха зад завоя на алеята. Улегна и позлатения от залеза прах. Почиващите в халати и раирани пижами бавно се пръснаха из парка. Мересиев влезе във вестибюла на санаториума, където на окачалката висяха фуражки със сини околожки, а на пода се търкаляха по ъглите кегли, волейболни топки, крокетни чукчета и тенисни ракети. До канцеларията го доведе куцият, когото преди малко бе видял. Разгледан отблизо, той имаше сериозно, умно лице, с големи красиви, тъжни очи. По пътя той се представи като председател на лунния комитет и заяви, че лунните бани, както е доказала медицината, са най-доброто средство за лекуване на всякакви наранявания, че той не допуска в тая работа стихийност и неорганизираност и сам предписва програмите за вечерните разходки. Той се шегуваше някак си машинално. През това време очите му запазваха все същото сериозно изражение и зорко, с любопитство изучаваха събеседника.

В канцеларията Мересиев бе посрещнат от една девойка с бяла Престилка и толкова червенокоса, че сякаш главата й бе обхваната от буйни пламъци.

— Мересиев? — строго попита тя, като отмести книжката, която четеше. — Мересиев, Алексей Петрович. — Тя обгърна летеца с критичен поглед. — Защо ме разигравате? Ето при мене е записано „Мересиев, старши лейтенант, от енската болница, без крака“, а вие…

Чак сега Алексей разгледа кръглото й бяло като у всички червенокоси личице, което съвсем се губеше в грамадата на медните коси. Ярка червенина избиваше през тънката кожа. Тя гледаше Алексей с весело учудване, с кръгли като на кукумявка, светли, малко дръзки очи.

— И въпреки това аз съм Мересиев Алексей и ето моето писмо. А вие сте Льоля?

— Не, откъде го измислихте? Аз съм Зина. Вие какво, протези ли имате — тя с недоверие гледаше краката на Алексей.

— Аха! Това ли е Зина, на която Федя би отдал сърцето си?

— Майор Бурназян ли ви изприказва това? Кога успя. Ух, как го мразя тоя Бурназяшка! Над всичко, над всичко се надсмива. Какво особено има в това, че съм учила Федя да танцува? Голяма работа!

— А сега мене ще учите, става ли? Бурназян обеща да ми напише открит лист за лунни бани.

Девойката с още по-голямо учудване погледна Алексей.

— Тоест как така да танцувате? Без крака? Е, стига, сигурно и вие на всичко се подигравате.

В това време в стаята влетя майор Стручков и сграбчи Алексей в обятията си.

— Зиночка, разбрахме се; старши лейтенантът в моята стая.

Хората, които са лежали дълго време в една болница, се срещат после като братя. Алексей се зарадва на майора, като че ли няколко години не бе го виждал. Раницата на майор Стручков се намираше вече в тоя санаториум и майорът се чувствуваше съвсем като у дома си, всички познаваше и всички го познаваха. За едно денонощие той бе успял да се запознае с тоя и оня и да се поскара с тоя и оня.

Мъничката стая, която двамата заеха, гледаше с прозорците си към парка, допрял се до самия дом с група стройни борове, със светлозелени храсталаци от черници и една тънка калинка, на която трептяха като на палма няколко изящно нарязани перести листа и се жълтееше един-единствен, затова пък много тежък грозд възчервени зърна. Веднага след вечерята Алексей си легна, протегна се в прохладните, влажни от вечерната мъгла чаршафи и моментално заспа.

И той видя в тая нощ странни тревожни сънища. Синкав сняг, Гората го покрива като мъхната мрежа и той трябва да се измъкне от тази мрежа, но снегът е сковал краката му. Алексей се мъчи, чувствувайки, че го настига неясна, но страшна беда, а краката му са замръзнали в снега и няма сили да ги измъкне оттам. Той пъшка, обръща се — и пред него вече не е гора, а летище. Дълговатият техник Юра е в кабината на чуден, мек и безкрил самолет. Той маха с ръка, смее се и полита вертикално към небето. Дядо Михайла взема Алексей на ръце и му говори като на дете: „Е, остави го, остави го, а ние с тебе ще се понапарим, костичките ще си посгреем хубаво, по мерак!“ Но той го поставя не на горещия, одър, а върху снега. Алексей иска да стане, а не може, земята го привлича силно. Не, не го привлича земята, а мечка се е надвесила над него с горещото си тяло, души го, мачка го, ръмжи. Наблизо пътуват автобуси с летци, но тия хора, весело надникнали през прозорците, не го забелязват. Алексей иска да им викне да му помогнат, иска да се спусне към тях или поне да им помаха с ръка, но не може. Устата му се отваря, но се чува само шепот. Алексей почва да се задушава той чувствува как спира сърцето му, прави последно усилие, кой знае защо, се мярка пред очите му засмяното лице на Зиночка с буйния пламък на червените коси и дръзките й любопитни очи насмешливо святкат.

Алексей се събужда с чувство на неосъзната тревога. Тихо е. Майорът спи, като похърква леко с нос. Призрачен лунен стълб пресича стаята и се разлива по пода. Но защо изведнъж се бяха върнали картините на страшните дни, които Алексей почти никога не си спомняше, ако пък почваше да си припомня, те му се струваха като бълнуване? Спокоен и тих звън, сънен шепот се лее заедно с ароматната прохлада на нощния въздух през ярко осветения от луната широко разтворен прозорец. Той ту нахлува развълнувано, ту заглъхва, като се отдалечава, ту тревожно застива на някаква скърцаща нота. Навън шуми боровата гора.

Седнал на леглото, летецът дълго слуша тайнствения звън на боровете, после рязко разтърсва глава, сякаш да отмахне халюцинацията, и отново го изпълва упоритата весела енергия В санаториума има право да прекара двадесет и осем дена. След това ще се реши ще воюва ли, ще лети ли, ще живее ли, или вечно ще му отстъпват място в трамвая и ще го изпращат със съчувствени погледи. Изглежда, че всяка минута от тия дълги и заедно с това кратки двадесет и осем дена трябва да се води борба, за да стане той истински човек.

Седнал на леглото в дрезгавата светлина на луната, дой, докато майорът хъркаше, Алексей състави план на упражненията. Той включи в него сутринната и вечерната гимнастика, ходенето, тичането, специалната тренировка на краката и което особено го увлече, което му обещаваше да развие всестранно изкуствените му крака, бе идеята, мярнала му се през време на разговора със Зиночка.

Той реши да се научи да танцува.

В едно тихо, прозрачно августовско пладне, когато всичко в природата светеше и лъщеше, но по някакви още незабележими признаци вече се чувствуваше в горещия въздух тихата тъга на повяхването, на брега на малката рекичка, която лъкатушеше с леко шуртене между храстите, на малък пясъчен плаж се печаха няколко летци.

Отпаднали от жегата, те дремеха и дори неуморимият Бурназян мълчеше, като заравяше в топлия пясък осакатения си, неправилно зараснал след раняването крак. Те лежаха, скрити от чужди погледи от сивия листак на леските, но виждаха утъпканата в зелената трева пътечка, която се спускаше по нанадолнището на мочурището. На тая именно пътечка Бурназян, зает с крака си, видя зрелище, което го учуди.

От горичката излезе пристигналият вчера с пъстър панталон от пижама, с обувки, но без риза. Огледа се, не видя никого и изведнъж хукна да тича със странни подскачания, притиснал лакти до гърдите си. Потича към двеста метра и премина ходом, като дишаше тежко, цял облян в пот. Отдъхна си и отново затича. Тялото му блестеше като хълбоците на изморен кон. Бурназян мълком посочи бегача на другарите си. Те го заследиха през храстите. От тия прости упражнения новодошлият се задъхваше, лицето му постоянно се гърчеше от болка, понякога той пъшкаше, но все тичаше и тичаше.

— Ей, приятелче! Лаврите на Знаменски ли не ти дават покой? — не се стърпя накрая Бурназян.

Новодошлият се спря. Умората и болката изчезнаха от лицето му. Той равнодушно погледна към храстите и без да отговори нещо, тръгна към гората със странна, несигурна походка.

— Кой е тоя циркаджия? Смахнат ли е? — учудено попита Бурназян.

Майор Стручков, който току-що се бе събудил от дрямката, поясни:

— Той няма крака. Тренира с протези, иска да се върне в изтребителната авиация.

Сякаш студена вода плисна върху тези отпуснали се хора. Те наскачаха и заговориха изведнъж. Всички бяха поразени от това, че момъкът, у когото не бяха забелязали нищо освен странната походка, е без крака. Мисълта му да лети без крака на изтребител им се стори глупава, невероятна, дори светотатствена. Спомниха си случаи, когато за дреболии, за загуба на два пръста от ръката, за разстроени нерви или открито плоско стъпало уволняваха от авиацията. Към здравето на пилота всякога, дори и във време на война, предявяваха изисквания много по-големи в сравнение с изискванията в другите родове войски. Стори им се най-после съвсем невъзможно да се управлява такава тънка и чувствителна машина като изтребителя с протези вместо с крака.

Разбира се, всички бяха съгласни, че мечтата на Мересиев е неосъществима, но тая смела, фанатична мечта на безкракия ги увлече.

— Твоят приятел е или безнадежден идиот, или велик човек — приключи спора Бурназян, за него няма средно положение.

Новината, че в санаториума се намира безкрак, който мечтае да лети на изтребител, моментално се пръсна из стаите. Към обед вече Алексей се намираше в центъра на всеобщо внимание. Впрочем самият той сякаш не забелязваше това внимание. И всички, които го наблюдаваха, които виждаха и слушаха как се смее гръмливо със съседите си по маса, как много и с апетит яде, как отправя по традиция необходимото количество комплименти към прислужниците, как се разхожда с компания из парка, как се учи да играе на крокет и дори попрехвърля топката на волейболното игрище, не забелязваха нищо освен мудната, подскачаща походка. Той бе много обикновен. С него свикнаха изведнъж и престанаха да му обръщат внимание.

На другия ден след пристигането си в санаториума Алексей се яви привечер в канцеларията на Зиночка. Той галантно и поднесе завитите в лист от репей обедни пирожки и като седна безцеремонно до масата, попита кога смята да изпълни обещанието си.

— Какво? — изненада се тя, вдигнала високо нарисуваните дъги на веждите си.

— Зиночка, вие обещахте да ме научите да танцувам.

— Но… — помъчи се да възрази тя.

— Казаха ми, че сте такава талантлива учителка, че безкраките при вас танцуват, а нормалните, обратно, губят не само краката си, но и главата си, както е станало с Федя. Кога ще започнем? Нека не губим време напразно.

Не, тоя новодошъл наистина й се харесваше. Без крака — и да го учи да танцува. А защо не? Той е много симпатичен, мургав, със спокойна червенина, която избива над тъмната кожа на страните, с хубави къдрави коси. Върви съвсем като здрав и очите му са чудесни, някак дяволити и мъничко като че ли тъжни. Танците заемаха в живота на Зиночка голямо място. Тя обичаше и наистина умееше да танцува … А Мересиев — положително си го бива!

С една дума, съгласи се. Тя съобщи, че е учила танци при прочутия по цялото Соколники Боб Горохов, който на свой ред е най-добрият ученик и последовател на много-известния из цяла Москва Пол Судаковски, който преподавал танци в някои военни академии и дори в клуба на Нар-коминдела^[4]; че е наследила от тия велики хора най-хубавите традиции на салонните танци и изглежда, тя ще го научи да танцува, макар, разбира се да не е много сигурна, че може да се танцува, когато човек няма истински крака. При това му бяха поставени сурови условия: да бъде послушен и прилежен, да се постарае да не се влюби в нея — това пречи на уроците, — а главното: да не ревнува, когато други кавалери я поканват да танцува, тъй като, танцувайки с един, може бързо да се дисквалифицира и това изобщо е скучно.

Мересиев прие условията без възражение. Зиночка тръсна пламъка на косите си и като движеше сръчно стройните си мънички крачка още тук, в канцеларията, му показа първите стъпки. Някога Мересиев буйно танцуваше „руската“ и старите танци, които оркестърът на пожарната команда свиреше в камишинската градска градина. Той притежаваше чувство за ритъм и лесно усвояваше веселата наука. Трудността за него се криеше в това, че трябваше да управлява, при това ловко, маневрено да управлява не живи, еластични, подвижни крака, а кожено приспособление, прикрепено за коленете му с помощта на ремъци. Необходими му бяха нечовешки усилия, напрежение на мускулите, на волята, така че чрез движението на коленете си да съживи тежките тромави протези.

И той ги накара да се подчинят. Всяка новоразучена фигура, всички тия глисади, паради, змии, точки — цялата сложна техника на салонния танц, теоретизирана от прочутия Пол Судаковски, снабдена с могъща и звучна терминология, му доставяше голяма радост. Всяка нова стъпка го развеселяваше като момченце. Като я научаваше, той вдигаше и почваше да върти учителката си, празнувайки победа над самия себе си. И никой, на първо място учителката му, не можеше и да подозира каква болка му причиняваше цялото това сложно, разновидно тропане, с цената на какво му се удаваше тая наука. Никой не забелязваше как понякога заедно с потта той изтриваше от лицето си с небрежно движение и усмивка и неволните сълзи.

Веднъж докуца в стаята си съвсем измъчен; разбит и весел.

— Уча се да танцувам! — тържествено обяви той на майор Стручков, замислено застанал до прозореца, зад който тихо догаряше летният ден и последните лъчи на слънцето жълтеникаво искряха между върховете на дърветата.

Майорът мълчеше.

— И ще се науча! — упорито добави Мересиев, като сваляше с удоволствие протезите от краката си и с всички сили чешеше с нокти отеклите от ремъците крака.

Стручков не се обърна, но издаде някакъв странен звук, сякаш изхълца, и раменете му при това потрепераха. Алексей се пъхна мълком под одеялото. Нещо странно ставаше с майора. Тоя възрастен човек, който доскоро забавляваше и възмущаваше стаята с веселия си цинизъм и шеговито пренебрежение към женския пол, изведнъж се бе влюбил като петокласник, безумно, всеотдайно и уви, сякаш безнадеждно. Той тичаше по няколко пъти до канцеларията на санаториума и се обаждаше по телефона в Москва на Клавдия Михайловна. По всеки заминаващ й пращаше цветя, ягоди, шоколади, пишеше й бележчици и безкрайни писма и се радваше, шегуваше, когато му подаваха познатия плик.

А тя не искаше да знае за него, не му вдъхваше надежда, дори не го жалеше. Пишеше му, че обича другия, мъртвия, а майора съветваше приятелски да я остави и забрави, като не се увлича И не губи времето си напразно. Ето тоя делови, сух тон, тон на приятелско съчувствие, така оскърбителен в любовните отношения, го правеше да излиза от кожата си.

Алексей вече бе легнал, бе се покрил с одеялото и дипломатически затихнал, когато майорът изведнъж отскочи от прозореца, задърпа го за рамото, развика се над него.

— Но какво, какво й трябва? Какво съм аз, треволяк в полето. Урод, старец, някаква дрипа ли? Ами че друга на нейно място би… Какво има да се приказва!

Той се хвърли в креслото, хвана главата си с ръце, заклати се така, че креслото заскърца.

— Та нали и тя е жена? Трябва да проявява към мене поне любопитство. Нали я обичат, дявол да го вземе, и как я обичат! … Е-ех, Льошка, Льошка. Ти То познаваш тоя вашия … Е, кажи: с какво той беше по-добър от мене, с какво се е впил в сърцето й? Умен ли беше, красавец ли? Какъв герой беше?

Алексей си спомни комисаря Воробьов, голямото му и подпухнало тяло, което се жълтееше върху белите покривки, и жената, застинала над него във вечната поза на женска скръб, и тоя неочакван разказ как червеноармейците вървели през пустинята.

— Той бе истински човек, майоре, болшевик. Дай боже и ние с тебе да станем Такива.

Из санаториума се пръсна новина, която изглеждаше, невероятна: безкракият летец… се увлякъл в танци.

Щом Зиночка свършваше работата си в канцеларията, в коридора вече я чакаше ученикът й. Той я посрещаше с китка горски ягоди, шоколад или портокал, запазени от обеда. Зиночка важно му подаваше ръка и те отиваха в запустялата през лятото зала, където прилежният ученик бе своевременно разместил към стената игралните масички и масата за пингпонг. Зиночка грациозно му показваше новата фигура. Смръщил вежди, летецът сериозно следеше плетениците, които мъничките изящни крачка чертаеха по пода. После девойката ставаше сериозна, пляскаше с ръце и почваше да брои:

— Едно, две, три, едно, две, три, плъзгане надясно… Едно, две, три, едно, две, три, плъзгане наляво… Завъртане. Така. Едно, две, три, едно, две, три, сега завиване. Да го изиграем заедно. Може би я увличаше задачата да научи безкракия да танцува, каквато задача не бе се случвало вероятно да разрешава нито Боб Горохов, нито дори самият Пол Судаковски. Може би се харесваше на девойката и нейният мургав, чернокос, почернял ученик с упорити „игриви“ очи, а вероятно и едното, и другото заедно, но тя отдаваше на упражненията всичкото си свободно време и цялата си душа.

Вечер, когато опустяваха плажовете, волейболните и крокетните площадки, любимите развлечения в санаториума бяха танците. Алексей винаги участвуваше във вечеринките, добре танцуваше, без да пропусне нито един танц, и учителката му неведнъж съжаляваше, че му бе поставила такива сурови условия при обучението. Хармониката свиреше, двойките се въртяха. Мересиев, разгорещен, с блеснали от възбуждение очи, правеше всички тия глисади, змии, обръщания, точки сръчно и както изглеждаше, без труд водеше своята лека и елегантна дама с огнените къдрици. И на никого от тия, които наблюдаваха разпаления танцьор, не можеше да му мине през ума какво прави той, когато изчезва понякога от залата.

С усмивка на пламналото си лице той излизаше навън, като небрежно си вееше с кърпичката, но щом пристъпеше прага и навлезеше в полутъмната нощна гора, усмивката веднага се сменяваше с израз на болка. Като се хващаше за перилата и се клатеше, той слизаше със стенание по стъпалата на стълбата, хвърляше се в мократа росна трева, притискаше се с цялото си тяло до влажната земя, която пазеше още дневната си топлина, и плачеше от парливата болка в наранените си, стегнати от ремъците крака.

Той отслабваше ремъците, даваше почивка на краката си. После отново измъкваше чуканчетата си, скачаше и бързо закрачваше към сградата. Влизаше незабелязано в залата, където, облян в пот, свиреше неуморимият хармонист инвалид, приближаваше се до червенокосата Зиночка, която вече го търсеше с поглед сред тълпата, усмихваше се широко, показвайки равните си, сякаш от порцелан зъби, и тая сръчна красива двойка отново се завъртваше в кръг. Зиночка го укоряваше, че я е оставил сама. Той весело се шегуваше. Те продължаваха да танцуват, като с нищо не се отличаваха от другите двойки.

Тежките танцови упражнения вече даваха своите резултати. Алексей все по-малко и по-малко усещаше сковаващото действие на протезите. Те сякаш постепенно се срастваха с него.

Той бе доволен. Само едно го тревожеше сега — нямаше писма от Оля. Преди повече от месец, при несполуката на Гвоздев, той й беше изпратил съдбоносното си, както му се струваше сега, и във всеки случай съвсем глупаво писмо. Отговор нямаше. Всяка сутрин след гимнастиката и тичането, маршрута на което всеки ден удължаваше със сто крачки, той изминаваше в канцеларията и гледаше пощенските кутии. В кутията с буква „М“ писмата биваха винаги повече, отколкото в другите. Но напразно многократно преглеждаше тая купчина.

Но ето че веднъж, когато се занимаваше с танците, през прозореца на стаята, където ставаше обучението, се показа черната глава на Бурназян. В ръцете си той държеше бастуна си и писмо. Преди той да успее да каже каквото и да било, Алексей грабна плика, надписан с едър, кръгъл, ученически почерк, и избяга, като остави при прозореца зачудения Бурназян, а сред стаята разсърдената учителка.

— Зиночка, сега всички са такива, тия… съвременните кавалери — с тон на леля сплетница изсъска Бурназян. — Не им вярвайте, момиче, пазете се от тях като дявол от свети мощи. Оставете него, поучете се по-добре от мене — и като хвърли бастуна си в стаята, Бурназян тежко запъшка и седна на прозореца, до който седеше слисаната, тъжна Зиночка.

А Алексей, стиснал в ръка скъпото писмо, тичаше бързо към езерото, сякаш се страхуваше, че го гонят и могат да отнемат богатството му. Промъкна се между шумящите тръстики, седна върху мъхнатия камък на пясъчната плитчина, скрит съвсем; от всички страни, от високата трева, и огледа скъпото писмо, което трепереше в ръцете му. Какво ли има в него? Каква ли присъда съдържа в себе си? Пликът беше смачкан и зацапан. Сигурно много беше скитало по страната, търсейки получателя. Алексей откъсна предпазливо ивичка от него и веднага погледна края на писмото. „Целувам те, мили. Оля“ — пишеше най-долу. Олекна му на сърцето. Вече спокойно разтвори на коленете си листовете от тетрадка, кой знае защо, изцапани с кал и нещо черно, накапани с лой от свещ. Какво ли беше се случило с грижливата Оличка? И сега той прочете, нещо такова, от което сърцето му трепна от гордост и тревога. Оказа се, че вече месец, откакто Оля е напуснала завода и сега живее някъде в степта, където камишинските момичета и жени копаят противотанкови ями и строят укрепления около „един голям град, чието име е свято за всички“ — пишеше тя. Никъде нито дума не беше споменато за Сталинград. Но и без това по грижата и любовта, по тревогата и надеждата, с които тя пишеше за тоя град, бе ясно, че става дума за него.

Оля пишеше, че хиляди от тия доброволци с лопати, с кирки, с колички ден и нощ работят в степта, копаят, носят пръст, бетонират и строят. Писмото беше бодро и само от отделни ред чета, които се бяха промъкнали в него, можеше да се долови колко им е трудно да живеят там, в степта. Едва след като му разказа за своите работи, които сигурно я бяха заангажирали изцяло, Оля му отговаряше на въпроса. Пишеше му сърдито, че е обидена от последното му писмо, което е получила там, „на окопите“, че ако не беше на война, където нервите толкова се изхабяват, тя никога не би му простила тая обида.

„Скъпи мой — пишеше тя, — каква ще е тая любов, ако се плаши от жертви? Такава любов няма, мили, ако пък има, то, според мен, това съвсем не е любов. Ето сега не съм се мила цяла седмица, ходя с панталон, с обуща, от които пръстите ми стърчат на разни страни. Изгоряла съм така, че кожата ми се бели на люспи, а под нея излиза някаква грапава и виолетова. Ако аз, изморена, изкаляна, отслабнала и грозна, бях дошла при тебе оттук, нима ти би ме отблъснал, би ме осъдил? Чудно човече си ти, чудно! Каквото и да се случи с тебе, ела и знай, че всякога и всякакъв те чакам… Мисля много за тебе и докато не бях попаднала при «окопите», където всички заспиваме мъртвешки сън, щом стигнем до наровете си, често те сънувах. И така, знай: докато съм жива, ти ще имаш място, където те чакат, всякога те чакат, чакат те, какъвто и да си… Ето ти пишеш, че с тебе може да се случи нещо през войната. Ами ако се случи на мене някакво нещастие при «окопите» или ако нещо ме осакати, нима ти би ме изоставил? Помниш ли, във фабричното училище решавахме алгебрични задачи с допускане? Ето допусни, че аз съм на твоето място и помисли. Ще се засрамиш от думите си…“

Мересиев седя дълго над писмото. Слънцето прежуряше, като се отразяваше ослепително в тъмната вода, тръстиката шумеше и синички кадифени водни кончета прелитаха безшумно от едно копие на острйцата на друго. Чевръсти буболечки с дълги, тънки крачка тичаха по гладката вода между стъблата на тръстиката, като оставяха зад себе си дантелена неясна следа. Мъничка вълна тихичко лижеше пясъчния бряг.

„Какво е това? — мислеше си Алексей. — Предчувствие, дар да предусеща ли?“ „Сърцето е ясновидец“ — казваше някога майка му. Или трудностите на окопната работа бяха направили девойката мъдра и тя с усета си бе разбрала онова, което той не бе се решил да й каже? Той прочете още веднъж писмото. Но не, никакво предчувствие, откъде го бе измислил! Тя просто отговаря на думите му. Но как отговаря!

Алексей въздъхна, съблече се бавно и сложи дрехите си на камъка. Той винаги се къпеше тук, в това известно само на него заливче при пясъчния нанос, закрито от шумящата стена на тръстиките. Като отвърза протезите си, той бавно се плъзна от камъка и макар винаги да му беше много мъчно да стъпва на отрязаните си крака по едрия пясък, не тръгна на четири крака. Мръщейки се от болка, той влезе в езерото и се отпусна в хладната дълбока вода. Отплува от брега, легна по гръб и замря. Видя небето, синьо и бездънно. Като суетлива тълпа плуваха, блъскайки се едно о друго, мънички облачета. Извърнал се, той видя брега, отразен във водата и сякаш повторен в синьото и прохладно огледало, видя жълтите водни рози, белите крилати точки на водните лилии, които плаваха върху кръглите, легнали върху водата листа. Изведнъж си представи Оля, седнала на мъхнатия камък, както я бе видял насън. Тя седеше с пъстрата си рокля, отпуснала крака. Само че краката й не докосваха водата. Две чуканчета се клатеха, без да достигнат повърхността. Алексей удари с юмрук по водата, за да пропъди видението. Не, начинът на допусканията, предложен от Оля, не му помогна!

Обстановката на юг се усложняваше. Отдавна вече вестниците не съобщаваха за боевете на Дон. Изведнъж в комюникето на информбюро се мярнаха имената на отвъддонски селища, които лежаха по пътя за Волга, към Сталинград. За тоя, който не познаваше тамошните краища, тия названия говореха малко. Но Алексей, израснал в тази местност, разбра, че линията на донските укрепления е пробита и войната се е прехвърлила до стените на Сталинград.

Сталинград! Това име още не се споменаваше в сведенията, но то бе в устата на всички. Произнасяха го през есента на 1942 г. с тревога, с болка, за него говореха дори не като за град, а като за близък човек, който се намира в смъртна опасност. За Мересиев тази обща тревога се увеличаваше и от това, че Оля се намираше някъде там, в степта, край града, и кой знае какви изпитания й предстоеше да преживее. Той й пишеше сега всеки ден. Но какво значеха писмата му, адресирани до някаква военна поща? Ще я намерят ли в бъркотията на отстъплението, в пъкъла на гигантската битка, която започваше в крайволжката степ?

Санаториумът на летците се вълнуваше като мравуняк, който са настъпили с крак. Бяха изоставени всички обикновени занятия: дамата, шахматът, волейболът, крокетът, неизменният фронтови „козел“^[5] и зарът, на който любителите на силни усещания по-рано тайно играеха в крайезерните храсти. Нищо не им идваше наум. Един час преди ставането за първото комюнике в 7 часа, предавано по радиото, се събираха дори най-ленивите. Когато в епизодите на съобщенията се споменаваха подвизи на летци, всички ходеха мрачни, сърдити, караха се със сестрите, мърмореха против реда и против храната, сякаш администрацията на санаториума бе виновна, че те трябваше в такова усилно време да стърчат тук, на слънце, сред горската тишина, край огледалното езеро, а не да се сражават там, над сталинградските степи. В края на краищата почиващите заявиха, че са сити на почивката, и поискаха да бъдат предсрочно изпратени в действуващите части.

Привечер пристигна комисия от отдела за комплектуване на ВВС^[6]. От прашната кола излязоха няколко командири с петлици на медицинската служба. От предното седалище се смъкна тежко, като се подпираше с ръце на облегалото, известният във военновъздушните сили лекар, полковник от медицинската служба Мироволски, тежък шишко, обичан от летците за бащинското му отношение към тях. След вечерята бе съобщено, че комисията започва сутринта прегледа; на оздравяващите, които желаят предсрочно да бъде прекратен отпускът им и да бъдат незабавно изпратени по частите.

Тоя ден Мересиев стана на разсъмване, не направи обикновените си упражнения, отиде в гората и скита там до закуската. Той не хапна нищо, нагруби прислужницата, която му се скара, че всичко е оставил в чиниите, а когато Стручков му забеляза, че няма защо да ругае девойката, която му желае само доброто, той скочи от масата и излезе от трапезарията. В коридора до комюникето на съветското информационно бюро, окачено на стената, стоеше Зина. Когато, Алексей мина край нея, тя се престори, че не го забелязва, а само гневно сви рамене. Но когато той отмина, наистина без да я забележи, девойката, обидена, почти разплакана, го повика. Алексей сърдито погледна през рамо.

— Е, какво искате? Какво ви трябва?

— Другарю старши лейтенант, защо вие… — тихо каза девойката, като почервеня така, че цветът на лицето й се сля с медта на косите й.

Алексей изведнъж дойде на себе си и някак клюмна:

— Днес се решава съдбата ми — глухо каза той. — Е, стиснете ми ръка за щастие…

Като куцаше повече, отколкото друг път, той се прибра и се затвори в стаята си.

Комисията се настани в залата. Тук довлякоха разни уреди — спирометри, силомери, таблици за проверка на зрението. Целият санаториум се струпа в съседното помещение й ония, които искаха предсрочно да заминат, т.е. почти всички почиващи, се наредиха в дълга редица. Но Зиночка им даде билет чета, на които бяха написани часът и минутите на явяване, и ги помоли да се разотидат. След като първите минаха през комисията, разнесе се слух, че гледат снизходително и не са придирчиви. И как можеше комисията да бъде придирчива, когато гигантската битка, която се разгаряше на Волга, изискваше нови и нови усилия. Алексей седеше на тухлената ограда пред кокетната тераса, клатеше краката си и когато някой излизаше от вратата, питаше, сякаш с не особен интерес:

— Е, как е?

— Ще воюваме — весело отговаряше излезлият, като пътем закопчаваше рубашката си или си пристягаше колана.

Преди Мересиев влезе Бурназян. При вратата той остави бастуна си и влезе, като се ободряваше и стараеше, да не се клати от една страна на друга и да не се наклонява към късия си крак. Държаха го дълго. Накрая през отворения прозорец долетяха до Алексей откъслеци от сърдити фрази.

После от вратата изхвъркна изпотеният Бурназян. Той стрелна Алексей с гневен поглед и без да се обръща, закуца към парка.

— Бюрократи, тилови плъхове! Какво ли разбират от авиация? Да не е балет това. Къс крак… Клизми, проклети спринцовки!

Нещо бодна Алексей под лъжичката, но той влезе в стаята с бодри стъпки, весел и усмихнат. Комисията седеше пред голяма маса. По средата като месеста грамада се издигаше полковникът от медицинската служба Мироволски. Настрана, зад мъничка маса с купчина досиета, седеше Зиночка, хубавичка, същинска кукличка, с медна букла, която кокетно се подаваше изпод марлената касинка. Тя подаде на Алексей неговото „дело“ и предавайки му го, скритом стисна ръката му.

— Е, млади човече — каза лекарят, като се взираше, — съблечете рубашката.

Не напразно Алексей бе се занимавал толкова с гимнастика и бе се пекъл на слънце. Лекарят се залюбува на якото му, здраво, набито тяло, под мургавата кожа на което се очертаваше всеки мускул.

— От вас Давид може да се извае — блесна с познанията си един от членовете на комисията.

Мересиев лесно премина всички изпитания, той стискаше с ръката си един и половина пъти повече от нормата, вдъхна толкова, че стрелката на измервателния апарат се докосна до крайния предел. Кръвното му налягане бе нормално, нервите му в отлично състояние. Отгоре на всичко това той се изхитри, та дръпна ръчката на крафтапарата^[7] толкова силно, че той се развали.

— Летец! — доволно попита лекарят, като се разположи в креслото и вече възнамеряваше да впише в ъгъла на „личното дело на старши лейтенант Мересиев А. П.“ резолюцията.

— Летец.

— Изтребител?

— Изтребител.

— Е, вървете да изтребвате. Сега, ох, колко са нужни там такива като вас!… Но вие от какво сте лежали в болницата?

Алексей се обърка, чувствувайки, че всичко внезапно пропада, но лекарят вече четеше личното му дело и широкото му добро лице се опъваше от учудване.

— Ампутация на краката… Какви са тия глупости. Да не е грешка? Е, защо мълчите?

— Не, не е грешка — тихо и много бавно, сякаш се качваше по стълбата на ешафода, изговори алексей.

Лекарят и цялата комисия се вгледаха подозрително в тоя здрав, отлично развит, бърз младеж, без да разбират каква е работата.

— Повдигнете панталоните! — нетърпеливо изкомандува лекарят.

Алексей побледня, погледна безпомощно Зиночка, бавно повдигна панталона и така си остана да стои пред масата на кожените, си протези, оклюмал, с отпуснати ръце.

— Тогава защо вие, братле, ни заблуждавате? Толкова време ни отнехте. Да не мислите без крака да отидете в авиацията — каза накрая лекарят.

— Аз не мисля: ще отида! — тихо каза Алексей и циганските му очи блеснаха с упорито предизвикателство.

— Полудели ли сте? Без крака?

— Да, без крака — и ще летя — вече не упорито, а много спокойно отговори Мересиев; той бръкна в джоба на авиаторското си сако, ушито по стара кройка, и измъкна оттам грижливо сгъната изрезка от списание. — Виждате ли, той е летял без един крак, защо аз да не мога да летя без два?

Лекарят прочете бележката и учудено, с уважение погледна летеца.

— Но за това е нужна дяволска тренировка. Виждате ли, той е тренирал няколко години. Трябва да се научите да действувате с протезите като с крака — каза лекарят омекнал.

В тоя момент Алексей неочаквано получи подкрепление. Зиночка изхвръкна иззад масичката си, молитвено сключи ръчички на гърдите си и като се зачерви така, че на слепите й очи изби бисерна пот, заговори:

— Другарю полковник от медицинската служба, вижте, само как той танцува! По-добре от всички здрави. Давам ви честна дума!

— Как танцува? Що за дяволия! — полковникът сви рамене и добродушно се спогледа с членовете на комисията.

Алексей радостно се залови за мисълта, подхвърлена от Зиночка:

— Вие не пишете нито „да“, нито „не“. Елате тая вечер на нашите танци. Ще се убедите, че аз мога да летя.

Когато отиваше към вратата, Мересиев видя в огледалото как членовете на комисията оживено разговаряха.

Преди обяд Зиночка намери Алексей в гъсталака на напуснатия парк. Тя му разказа, че когато излязъл, комисията още дълго разисквала неговия случай и полковникът заявил, че Мересиев е необикновен младеж и може би, кой знае, наистина ще лети. На какво ли не е способен руският човек! На това един от членовете на комисията възразил, че историята на авиацията не познава такива примери. Лекарят обаче му отговорил, че историята на авиацията много неща, още не е знаела и на много са я научили съветските хора през тази война.

Последната вечер, преди да изпратят избраните доброволци в действуващата армия, а такива бяха в санаториума двеста души, танците бяха устроени по разширена програма. От Москва пристигна с камион военен оркестър. Духовата музика разтърсваше решетъчните прозорци на стаичките и верандите и коридорите. Летците танцуваха без умора, потънали в пот. Сред тях жизнен, сръчен, подвижен, през всичкото време Танцуваше Мересиев със златокосата си дама. Двойката беше чудесна!

Полковникът от медицинската служба Мироволски, седнал до отворения прозорец с чаша студена бира в ръка, не снемаше очи от Мересиев и от огнекосата му партньорка. Той беше лекар, нещо повече: беше военен лекар. От безкрайно много примери знаеше колко се различават живите, крака от протезите. И ето сега, като гледаше мургавия набит летец, който водеше красиво мъничката и елегантна дама, никак не можеше да се освободи от мисълта, че всичко това е някаква сложна мистификация. Най-после, след като летецът сред кръг от пляскащи ръце изигра смело „бариня“ — заедно с подвикването, с пляскането с ръце по бедрата, по страните и после, изпотен и оживен, се промъкна до Мироволски, той с уважение му стисна ръката. Мересиев мълчеше, й очите му, като гледаха втренчено лекаря, молеха, искаха отговор.

— Аз, както разбирате, не мога да ви изпратя направо в частта. Но ще ви дам препоръка до управлението на дрите. Ще напиша нашето мнение, че след съответна тренировка вие ще летите. С една дума, във всеки случай разчитайте на моя глас „за“ — отговори лекарят.

Мироволски излезе от вилата под ръка с началника на санаториума, също опитен военен лекар. Двамата бяха възхитени, потресени. Преди да легнат, те запалиха цигари и още дълго разсъждаваха на какво ли не е способен съветският човек, щом здраво се заеме за нещо…

Докато долу още гърмеше музиката и в осветените от прозорците правоъгълници се мяркаха по земята сенките на танцуващите, Алексей Мересиев седеше горе, в здраво заключената баня, и захапал до кръв устните си, бе отпуснал в студената вода краката си. Като едва не губеше съзнание от болка, той киснеше сините кървави мазоли и големи рани, които се бяха образували от яростното движение на протезите.

А когато след един час майор Стручков влезе в стаята Мересиев, измит, свеж, решеше мокрите си къдрави коси пред огледалото.

— Търси те там Зиночка. Да бе се поразходил с нея преди раздялата. Жалко за момичето.

— Да идем заедно, Павел Иванович, хайде да идем какво ти струва? — замоли го Мересиев.

Беше му неудобно от мисълта да остане сам с тая чудесна, Смешна девойка, която така старателно го учеше да танцува. След Олиното писмо той се чувствуваше в нейно присъствие някак си особено тягостно. И сега Мересиев настойчиво се хвана за Стручков, докато последният, мърморейки, най-после взе фуражката си. Зиночка чакаше на балкона. В ръцете си държеше съвсем оръфан букет. Венчета и листенца от цветя, смачкани и изпокъсани, покриваха пода около нея. Щом чу стъпките на Алексей, тя-пристъпи напред, но, като видя, че не е сам, клюмна и се сви.

— Да отидем да се сбогуваме с гората! — с безгрижен тон предложи Алексей.

Те се хванаха под ръка и мълком тръгнаха по старата липова алея. Под краката им, по земята, покрита с петна от бледа лунна светлина, се движеха въгленочерни сенки и тук-таме като разпръснати златни монети светеха първите есенни листа. Алеята се свърши. Излязоха от парка и по мократа пожълтяла трева се запътиха към езерото. Пелена от гъста, парцалива мъгла покриваше долината като с бяла овнешка кожа. Тя пълзеше по земята, като стигаше до кръста им, тайнствено светеше и дишаше в студената лунна светлина. Въздухът бе влажен, просмукан от гъстите аромати на есента, и ту прохладен и дори студен, ту топъл и душен, сякаш в това езеро от мъгла имаше някакви особени извори, особени топли и студени течения.

— Сякаш сме великани и вървим над облаците, а? — замислено каза Алексей, неловко усещайки как силно се притиска до лакътя му мъничката силна ръка на девойката.

— Сякаш сме глупци, ще си намокрим краката и ще се простудим по пътя — промърмори Стручков, потънал в някакви свои невесели мисли.

— Аз имам предимство пред вас. Няма какво да ми се намокри и простуди — усмихна се Алексей.

Зиночка ги повлече към забуленото в мъглата езеро.

— Да вървим, да вървим, сигурно там сега е много хубаво.

Те едва не нагазиха във водата и учудено се спряха, когато тя изведнъж се зачерня под пухкавите фъндъци мъгла почти до краката им. Наблизо имаше мостче, а до него едва се очертаваше тъмният силует на лодка. Зиночка потъна в мъглата и се върна с весла. Затегнаха халките, Алексей седна да гребе, а Зина се настани до майора на пейката при кормилото. Лодката бавно се плъзна по тихата вода като ту потъваше в мъглата, ту се измъкваше сред откритата шир, чието полирано черно огледало бе щедро посребрено от луната. Всеки бе потънал в мислите си. Нощта бе тиха,! водата се пръскаше под веслата като капки живак и изглеждаше тежка като него. Глухо гърмяха халките, някъде цвъртеше пъдпъдък и съвсем отдалече идеше по водата острият отчаян вик на бухала.

— Не можеш и да повярваш, че съвсем наблизо се води война… — тихо рече Зиночка. — Ще ми пишете ли, другари? Ето вие например, Алексей Петрович, ще ми пишете ли поне мъничко? Искате ли? Ще ви дам пощенски картички с адреса си. Драснете: жив и здрав съм, поздравявам ви и в кутията, а?…

— Ех, братчета, с какво удоволствие заминавам! По дяволите, стига, по-скоро на работа, на работа! — викна Стручков.

И пак всички млъкнаха. Звънко се плискаше о борда мъничка и лъскава вълна, звучно и сънливо бълбукаше водата под лодката и се кълбеше на плътни, светещи вълни зад кърмата. Мъглата се вдигаше и вече се виждаше, от брега се проточи към лодката неясен, сивкав, блестящ лунен стълб и как се мяркат петната на водните рози и лилии.

— Хайде да попеем, а? — предложи Зиночка и без да дочака отговор, запя песента за калината.

Тя изпя тъжно само първия куплет и веднага с дълбок и силен баритон я последва майор Стручков. Той никога по-рано не беше пял и Алексей дори не подозираше, че има такъв хубав кадифен глас. И ето над водната шир заплува широко тая горестна и страстна песен. Два свежи гласа, мъжки и женски, тъгуваха, като се подкрепяха един друг. Алексей си спомни тъничката калинка със самотния червен грозд, която се издигаше под прозореца на стаята му, спомни си едрооката Варя от подземното селце; после всичко изчезна, езерото и тая вълшебна лунна светлина, и лодката, и певците — и той видя пред себе си в сребристата мъгла девойката от Камишин, но не оная Оля, която седеше на снимката сред маргаритките на цъфналата ливада, а някаква нова непозната, уморена, с петна от загар по бузите и напукани устни, с просмукана от пот рубашка и с лопата в ръце, някъде там, в степите край Сталинград.

Той остави веслата и вече тримата в един глас изпяха последния куплет.

Рано сутринта върволица от военни автобуси излезе от двора на санаториума. Още при входа майор Стручков, който седеше на Стъпалото на един от тях, запя любимата си песен за калината. Песента се прехвърли и в другите коли и прощалните приветствия и пожелания, остротите на Бурназян, напътствията на Зиночка, която нещо викаше на Алексей през прозореца на автобуса всичко потъна в простите и многозначителни думи на тая старинна песен, която дълги години бе забравена и отново бе възкръснала и завладяла сърцата в дните на Великата отечествена война. Така отпътуваха автобусите, като отнасяха със себе си дружните плътни акорди на мелодията. Когато песента беше изпята, пътниците млъкнаха и никой не каза нито дума, докато навън не се замяркаха първите заводи и квартали на столичните предградия.

Майор Стручков, който бе седнал на стъпалото с разкопчан кител, гледаше усмихнато краймосковските пейзажи. Бе му весело. Той бе в движение, пътуваше, този вечен военен скитник се чувствуваше в стихията си. Отиваше в някаква още неизвестна за него въздушна част, но като че ли си отиваше в къщи. Мересиев седеше мълчалив и разтревожен. Той чувствуваше, че най-трудното ще настъпи тепърва и кой знае ще успее ли да преодолее тези нови пречки.

Направо от автобуса, без да се отбива никъде, без да се погрижи дори и за нощуване, Мересиев се отправи към Мироволски. Но тук го чакаше първата несполука. Доброжелателят му, когото той с такова усилие бе разположил в своя полза, бе отлетял в бърза командировка и нямаше да се върне скоро. Предложиха на Алексей да подаде рапорт по общия ред. Мересиев седна още тук, в коридора, на перваза на прозореца, и написа рапорта. Предаде го на дребничкия и слаб, с уморени очи интендантски офицер. Той обеща да направи всичко каквото може и го помоли да мине след два-три дена. Напразно летецът иска, моли, дори заплашва. Притиснал до гърдите си слабите си юмручета, интендантът казваше, че такъв е общият ред и не е по силите му да го наруши. Сигурно всъщност той с нищо не можеше и да помогне. Мересиев махна с ръка и закрета навън.

Така започнаха скитанията му из военните канцеларии. Работите се усложняваха и от това, че в болницата го бяха изпратили набързо, без вещеви, продоволствен и паричен атестат, за възстановяването на който той не беше се погрижил навреме. Нямаше дори командировъчно. И макар любезният и услужлив интендант да обеща бързо да запита по телефона за необходимите му документи, Мересиев знаеше колко бавно става всичко това и разбра, че му предстои да живее известно време без пари, без квартира и без дажби в суровата военна Москва, където строго пресмятаха всеки килограм хляб, всеки грам захар.

Той телефонира в болницата на Анюта. Ако се съдеше, по гласа й, тя беше нещо загрижена или заета, но много, му се зарадва и го помоли през тия дни да се засели в квартирата й, още повече, че тя самата живее в болницата, на казармена нога, и той няма да притеснява никого.

Санаториумът бе снабдил болните си със суха храна за пет дена и Алексей, без да се колебае, бодро се запъти към познатата стара къща, която се бе прислонила навътре в двора зад могъщите гърбове на огромни постройки. ИМА покрив, има и храна — сега може да чака. Той се изкачи по познатата тъмна извита стълбичка, от която пак го лъхна миризма на котки, на петролни сажди и влажно бельо, напипа вратата и силно почука.

Остричко старческо личице се пъхна в пролуката на открехнатата врата, придържана от две дебели верижки. Алексей бе дълго разглеждан с недоверие и любопитство, попитаха го кой е, при кого идва и как е презимето му. Едва след това верижките задрънчаха и вратата се отвори.

— Ана Даниловна не е в къщи, но тя ми телефонира за вас. Влезте, аз ще ви отведа в нейната стая.

Бабичката все така местеше избелелите си, угаснали очи по лицето му, по сакото му, особено по раницата.

— Дали да ви стопля водица? Ето на печката е Аничкината газена печка, аз ще стопля…

Без да се стеснява ни най-малко, Алексей влезе в познатата стая. Сигурно способността на войника да се чувствува навсякъде у дома си, толкова развита у майор Стручков, беше започнала да заразява и него. Той почувствува познатия дъх на старо дърво, на прах, на нафталин от всички тия вехти, но и предано прослужили десетилетия стари неща и дори бе развълнуван, сякаш след дълго скитане се намираше под родния покрив.

Бабичката вървеше по петите му и все приказваше, приказваше за опашките в някаква хлебарница, където ако имащ късмет, можеш да получиш с картата си вместо черен хляб и пухкави хлебчета; за това, че скоро в трамвая бе чула много солиден военен, че германците са добре насолени при Сталинград, че от мъка Хитлер дори полудял и бил настанен в лудницата, а в Германия действува негов двойник, а че съседката й Алевтина Аркадиевна, която съвсем незаслужено получава работническа карта, е взела от нея великолепно емайлирано канче за мляко и не й го връща; че Ана Даниловна е дъщеря на много почтени родители, които сега са евакуирани — отлична девойка, кротка и сериозна, която, не прилича на някои, не скита, с който падне, и не води у дома си кавалери.

— А вие кой сте, годеникът й ли? Героят на Съветския съюз, танкистът ли сте?

— Не, аз съм обикновен летец — отговори Мересиев и едва ли не прихна, като видя как при тия думи недоумение, обида, недоверие и гняв се изписаха едновременно върху подвижното лице на бабичката.

л Тя сви устни, сърдито хлопна вратата и вече от коридора, без предишната загриженост и дружелюбие, обидено каза:

— Та, ако ви трябва топла вода, сгрейте си сам на синята газена печка. Анюта сигурно бе много заета в евакуационния пункт. Днес, в неприветливия есенен ден, квартирата имаше съвсем напуснат вид. Дебел слой прах лежеше върху всичко, по прозорците и масичките се жълтееха и вехнеха отдавна неполети цветя. На масата стоеше чайникът, търкаляха се корички хляб, позеленели вече по краищата. Пианото също бе покрито със сив и мек калъф От прах. И сякаш задушавайки се в спарения тежък въздух, бръмчеше самотно голяма, силна муха, която се блъскаше о мътното жълто стъкло.

Мересиев разтвори прозорците. Те гледаха към един склон, нашарен с тесните ивички на лехите. Пресният въздух нахлу в стаята, смете натрупания прах така, че се повдигна сива мъгла. Й тоя миг у Алексей се мярна веселата мисъл? да разтреби тая занемарена стая, да учуди и зарадва Анюта, ако се откъсне вечерта, за да се види с него. Той поиска от бабичката кофа, парцал и четка и с жар се зае с тая работа. Час и половина търка, мете, бърса, ми, радвайки се на своята проста работа.

Вечерта слезе към моста, където още по пътя за насам бе забелязал девойки да продават ярки, едри, есени астри. Купи няколко цветя, постави ги във вазите върху масата и пианото и седна в удобното зелено кресло, като почувствува по цялото си тяло приятна отпадналост, И жадно вдъхна вкусния мирис на топло ядене, което бабичката готвеше в кухнята от продуктите му.

Но Анюта се върна така изморена, че щом го поздрави, грохна на дивана, без да забележи, че всичко около нея блести и свети. Едва след няколко минути, като си почина и пи малко вода, тя учудено се огледа, разбра всичко, уморено се усмихна и благодарно стисна лакътя на Мересиев.

— Изглежда не току-така Гриша е толкова влюбен във вас, че аз дори малко ревнувам. Альошенка, нима вие направихте това … всичко сам? Колко сте добър! А от Гриша нищо ли нямате? Той е там. Завчера дойде писмо, късичко, две думи: в Сталинград е и — чуден човек — пише, че си пуска брада. Измислил го, намерил време! А там сигурно е много опасно? Е, кажете, Альоша, така ли е? … Толкова ужасни неща разправят за Сталинград!

— Там е война…

Алексей въздъхна и се намръщи. Той завиждаше на всеки, Който бе там, на Волга, където бе започнало гигантското сражение, за което толкова се приказваше сега.

Те говориха през цялата вечер, отлично, с апетит вечеряха с пържено филе и тъй като другата стая се оказа закована, сместиха се по братски в една — Анюта на леглото, а Алексей на дивана — и веднага заспаха със здрав младежки сън.

Когато Алексей отвори очи и скочи от постелята, прашни снопове слънчеви лъчи вече лежаха напреко по пода. Анюта я нямаше. На облегалото на неговия диван беше закачена бележка: Бързам за болницата. Чаят е на масата, хлябът в бюфета, захар няма. По-рано от събота няма да се измъкна.

През тия дни Алексей почти не излизаше от къщи. Понеже нямаше работа, той поправи на бабата всички примуси, газени печки, поправи й тенджерите, контактите и щепселите и дори по нейна молба поправи воденичката на злодейката Алевтина Аркадиевна, която впрочем още не бе върнала емайлираното канче. С всичко това той спечели истинското разположение на бабичката и нейния мъж, работник от Стройтръста^[8], активист на противовъздушната отбрана, който също по цял ден липсваше от къщи. Съпрузите стигнаха до заключението, че танкистите, разбира се, са добри хора, но летците съвсем не им отстъпват и ако се вгледаш в тях, по-добре — въпреки въздушната им професия, — са домакини, къщовници, сериозни хора.

Нощта, преди да се яви за резултата в отдел „Кадри“, Алексей прекара с отворени очи, легнал на дивана. На расъмване стана, обръсна се, изми се и точно в часа, когато учреждението се отваряше, се приближи пръв до масата на майора от административната служба, който трябваше да реши съдбата му. Майорът изведнъж не му се хареса. Сякаш без да забелязва Алексей, той дълго шета по масата си, изважда и подрежда пред себе си папки с книжа, звъни на някого по телефона и даде подробни нареждания на секретарката си как да се номерират личните дела, после излезе някъде и много се забави. През това време Алексей успя да намрази продълговатото му дългоносо лице с грижливо избръснати страни, с червени устни, с наклонено чело, което преминаваше незабелязано в лъскава плешивина. Най-после майорът обърна листа на календара и чак тогава повдигна очи към посетителя.

— При мене ли сте дошли, другарю старши лейтенант? — със солиден самоуверен бас попита той.

Мересиев обясни работата си. Майорът поиска от секретарката книжата му и докато, ги чакаше, седеше с протегнати крака и съсредоточено човъркаше с клечка за зъби в устата си, като учтиво я закриваше с лявата си ръка. Когато му донесоха книжата, той избърса клечката с кърпичката си, загъна я в книжка, сложи я в джоба на китела си и се залови да чете „личното дело“. Сигурно като стигна, до отрязаните крака, той бързешком посочи на Алексей стол: значи седнете, защо стоите прав — и отново потъна в четене на книжата. Като дочете последния лист, попита:

— Е, какво собствено искате вие?

— Искам да получа назначение в изтребителен полк. Майорът се облегна на гърба на стола, учудено се вгледа в летеца, който все още стоеше пред него, и сам приближи стола до него. Широките му вежди изпълзяха още по-високо по гладкото му мазно чело.

— Но вие не можете да летите?

— Мога, ще мога. Изпратете ме в тренировъчната школа за проверка — Мересиев почти крещеше и в тона му имаше такова страстно желание, че военните, които седяха на масите, повдигнаха глави, като че се мъчеха да разберат какво толкова настойчиво иска тоя мургав, красив момък.

— Но слушайте, как е възможно да летите без крака? Смешно е… Къде се е виждало такова нещо? И кой ще ви разреши? — майорът разбра, че пред него е някакъв фанатик, може би смахнат.

Поглеждайки сърдитото лице на Алексей, пламналите му „игриви“ очи, той се стараеше да говори колкото може по-меко.

— Не се е виждало, но ще се види — упорито повтаряше Мересиев; той измъкна от тефтерчето си загънатата в целофан изрезка от списанието и я сложи на масата пред майора. Военните от съседните маси вече бяха престанали да работят и с интерес се вслушваха в разговора. Един от тях уж по работа, дойде при майора, поиска кибрит и се вгледа в лицето на Алексей. Майорът хвърли поглед на статийката.

— Това не е документ за нас. Ние имаме инструкция. Там са определени всички степени на годност за авиацията. Не мога да допусна да управлявате самолет, дори ако ви липсваха два пръста, а не два крака. Приберете си списанието, това не е доказателство. Уважавам стремежа ви, но…

Като чувствуваше как в него всичко започва да кипи, че още миг и ще захвърли мастилницата върху това лъскаво голо чело, Мересиев глухо процеди:

— А това?

Той сложи на масата последния аргумент — листа с подписа на полковника от медицинската служба. Майорът пое бележката със съмнение. Тя бе съответно оформена с бланката на отдела за медицинско-санитарната служба, с печат, под него стоеше подписът на уважавания в авиацията лекар. Майорът я прочете и стана по-любезен. Не, пред него не стои смахнат. Наистина тоя необикновен момък се готви да лети без крака. Той дори някак си бе се изхитрил да убеди военния лекар, сериозния, авторитетния човек.

— И въпреки това при всичкото си желание не мога, въздъхна майорът, като отместваше „делото“ на Мересиев. да Полковникът от медицинската служба може да пише каквото си иска, но ние имаме ясна и определена инструкция, която не допуска отклонения… Ако я наруша, кой ще отговаря, военният лекар ли?

Мересиев погледна с омраза тоя охранен, самодоволен човек, такъв самоуверен, спокоен, вежлив, с чистичка яка на спретнатия си кител, погледна косматите му ръце с грижливо подрязани големи и грозни нокти. Е, как ще му обясниш? Нима ще разбере? Нима знае какво е въздушен бой? Може би не е чул изстрел в живота си. Като се сдържаше с всички сили, Мересиев глухо попита:

— А какво да правя?

— Ако непременно искате, мога да ви изпратя до комисията в отдела по сформирането — майорът сви рамене. — Само че ви предупреждавам: напразно ще се мъчите.

— Ех, дявол да го вземе, пишете до комисията! — промърмори Мересиев, като рухна тежко на стола.

Така започнаха скитанията му из учрежденията. Уморени, затънали до гуша в работа хора го изслушваха, учудваха се, съчувствуваха му, биваха поразени и свиваха рамене. И наистина какво можеха да направят? Имаше инструкция, съвсем правилна инструкция, утвърдена от командуването, имаше осветени от години наред традиции и как можеха да бъдат нарушени, и още повече за такъв случай, който не пораждаше никакво съмнение. Всички искрено съжаляваха неуморния инвалид, който мечтаеше за бойна дейност, езикът на никого не можеше да се обърне, за да каже решително „не“, и го отправяха от отдел „Кадри“ в отдела по сформирането, от маса на маса, съчувствуваха му и го изпращаха на комисия.

Мересиев не излизаше вече извън себе си нито от отказите, нито от поучителния тон, нито от унизителното съчувствие и снизхождение, против което се бунтуваше цялата му горда душа. Той се научи да се сдържа, усвои тона на молител и макар понякога дневно да получаваше по два, по три отказа, не искаше да губи надежда. Страничката от списанието и заключението на полковника от медицинската служба толкова се измачкаха от честото вадене от джоба, че се разкъсаха по гънките и му се наложи да ги подлепи с пергаментова хартия.

Тежестта на скитанията му се усложняваше и от това, че още не бе получен отговор от полка му и той, както и по-рано, живееше без заплата. Запасите, дадени му от санаториума, вече свършиха. Наистина съпрузите съседи, с които той бе се сдружил, като виждаха, че престана да си готви храна, усилено го канеха да обядва. Но той знаеше как треперят тия стари хорица над мъничката си градинка на склона под прозорците, където предварително бе пресметнато всяко перце лук, всяко морковче, знаеше как по братски, с детска грижливост всяка сутрин разделяха хлебната си дажба, знаеше и им отказваше, като заявяваше бодро, че за да не губи време с готвене, обядва сега в офицерската трапезария.

Дойде събота, денят, когато трябваше да се освободи Анюта, с която той всяка вечер си бъбреше надълго по телефона, докладваше й за тъжния ход на работите си. И се реши. В раницата си пазеше старата бащина сребърна табакера със стремглаво препускаща тройка, нарисувана върху капака с изящен черен емайл и с надпис: „От приятелите, в деня на сребърната сватба“. Алексей не пушеше, но майка му, изпращайки на фронта своя любимец, кой знае защо, му пъхна в джоба пазената в семейството бащина реликва; и така той носеше със себе си тая масивна, неудобна вещ, като я слагаше в джоба си за „щастие“ при полетите. Алексей намери в раницата си табакерата и тръгна с нея към заложната къща.

Мършава, вмирисана на нафталин жена повъртя табакерата в ръцете си, посочи с костеливите си пръсти надписа и заяви, че надписани вещи не се приемат за залог.

— Аз не искам скъпо, колкото дадете.

— Не, не, освен това, гражданино военен, струва ми се, че още е раничко да получавате подаръци по случай сребърната ви сватба — ядовито забеляза нафталиновата дама, като погледна Алексей с недружелюбните си безцветни очи. Летецът се зачерви силно, грабна табакерата от тезгяха и хукна към вратата. Някой го задържа за ръкава, като му дъхна в ухото с тежък винен дъх.

— Хубавичко изделие. И не е ли скъпо? — се осведоми косматата мутра със син нос, чийто притежател протягаше към табакерата жилестата си трепереща ръка. — Масивна. От уважение към героя от Отечествената война пет сиви дамички.

Без да се пазари, Алексей грабна петте стотарки и изскочи на чист въздух от това царство на стари, вонящи вехтории. От близкия пазар той купи парче месо, сланина, едно хлебче, картофи, лук. Не забрави дори и няколко стръкчета магданоз. Той се появи натоварен „у дома“, като си казваше, като дъвчеше парченце сланина по пътя.

— Реших се пак на пансион: лошо готвят — излъга той бабичката, като натрупа на кухненската маса продуктите си.

Вечерта Анюта завари разкошна вечеря. Картофена супа с бульон от месо, в чийто янтар плуваха зелени листчета магданоз, изпържено с лук месо и дори желе от боровинки: бабичката го бе сварила от скорбялната отвара на картофените люспи. Девойката се върна изморена, бледа. С явно усилие тя едва се изми и преоблече. Като изяде набързо първата и втората порция, тя се отпусна на вълшебното старо кресло, което сякаш обгръщаше уморения човек с добрите си плюшени лапи и му нашепваше на ухото сладки сънища. И заспа така, без да дочака да изстине на чешмата в канчето приготвеното от бабичката по всички правила желе.

Когато след кратка дрямка отвори очи, сивият сумрак вече се сгъстяваше в тая мъничка и пак чистичка стая, затрупана със стари уютни вещи. На масата за хранене светлееше матовия абажур на старата лампа, тя видя Алексей. Той спеше, като бе хванал главата си с две ръце и така я стискаше, сякаш искаше да я смаже между дланите си. Лицето му не се виждаше, но в цялата му поза имаше такова тежко отчаяние, че съжалението към този силен, упорит човек се надигна като топла вълна към гърлото на девойката. Тя стана тихо, приближи се до него, прегърна голямата му глава и почна да я милва, като прекарваше през пръстите си твърдите кичури на косата му. Той взе ръката й, целуна дланта й, после изведнъж скочи, весел и усмихнат:

— А желето? Гледай ги! Аз се старах, мъчих се, докарах го на чешмата до нужната температура — и моля ви се тя заспа. Как може да преживее това един готвач!

Те весело изядоха по чинийка от това „образцово“ оцетено-кисело желе, побъбраха, сякаш се бяха уговорили да не докосват двете теми: за Гвоздев и за работите на Мересиев. После почнаха да си приготвят леглата, всеки на своето място. Анюта излезе в коридора, почака, докато тропнаха на пода протезите на Алексей, след това загаси лампата, съблече се и си легна. Бе тъмно, те мълчаха, но по това, как понякога шумяха чаршафите и скърцаха пружините, тя се досещаше, че той не спи.

— Альоша, не спите ли? — не издържа накрая Анюта.

— Не спя.

— Мислите ли?

— Мисля, а вие?

— Също мисля.

Замълчаха. Навън изскърца на завоя трамвай. Синята искра над вилката му за миг освети стаята и всеки за миг видя лицето на другия. Двамата лежаха с отворени очи.

… Този ден Алексей не каза нито дума на Анюта за резултата от скитанията си и от това тя разбра, че работите му са лоши и може би вече угасва надеждата в тая неукротима душа. С женския си усет тя се досещаше колко тежко трябва да е на тоя човек, но разбра също, че колкото и тежко да му е сега, изразеното участие само ще разчопли болката му, а съчувствието ще го оскърби.

А той лежеше по гръб със сключени под главата ръце и мислеше, че ето, на три крачки от него, на леглото, в тъмното, лежи хубавичка девойка, годеница на приятеля му, прекрасния добър другар. До нея той трябва да направи две-три крачки в тъмната стая, но никога, за нищо на света ме би направил тези три крачки, сякаш тази малко позната, приютила го девойка бе собствената му сестра. Той мислеше, че майор Стручков навярно би го наругал, може би дори не би му повярвал. А впрочем, кой знае, като че ли сега тъкмо той би могъл да го разбере по-добре от всеки друг… А колко е прекрасна тая Анюта, колко се изморява бедната, но заедно с това се увлича от тежката си работа в евакуационната болница.

— Альоша — тихо го повика Анюта. От дивана на Мересиев се чуваше спокойно дишане. Летецът спеше. Девойката стана от леглото, предпазливо зашляпа с босите си крака, приближи се до него и като малко дете поправи възглавницата му и подпъхна под него одеялото.

Пред комисията извикаха пръв Мересиев. Грамадният пълен полковник от медицинската служба, който бе се върнал най-после от командировка, седеше на председателското място. Той веднага позна Алексей и дори стана от масата да го посрещне.

— Какво, не ви ли приемат? Да, драги мой, сложна е вашата работа. Ще трябва да се престъпва законът. А как ще прескочиш тоя закон? — добродушно му съчувствуваше той.

Дори не прегледаха Алексей. На документите му полковникът написа с черен молив: „До отдел «Кадри». Смятам за възможно да се изпрати в ТАП^[9] за изпитание.“

С тоя документ Алексей отиде направо при началника на отдел „Кадри“. Не го пуснаха при генерала. Мересиев се готвеше да избухне, но адютантът на генерала, строен, младичък капитан с черни мустачки, имаше такова весело, благодушно, дружелюбно лице, че Мересиев, който отдавна не търпеше, както той се изразяваше, „архангели“, седна до него на стола и неочаквано за себе си подробно разказа на капитана историята си. Разказът му често бе прекъсван от звъна на телефона. Налагаше се капитанът често да скача и да тича до кабинета на шефа. Но щом се върнеше, веднага сядаше срещу Мересиев и устремил в него детските си наивни очи, в които имаше едновременно и любопитство, и възхищение, дори и недоверие, подканяше:

— Аха, аха, а по-нататък! — или изведнъж разтваряше ръце и в недоумение питаше: — Не лъжеш ли? Ей, богу, не лъжеш ли? Хм, да, това, да!

Когато Мересиев му разказа за скитанията си из канцелариите, капитанът въпреки младежката си външност се оказа голям майстор по канцеларските работи и се развика възмутено:

— Ех, дяволи! Напразно са те разкарвали. Ти си забележителен, е, просто не зная как да го кажа, изключителен момък!… Само че те са прави: без крака не може да се лети.

— Може… Ето… — и Мересиев му показа изрезката от списанието, заключението на военния лекар и предписанието му.

— Но как ще полетиш без крака? Чуден човек! Но, братко, както казва пословицата: „Безкракият няма да стане танцьор“.

На друг навярно Мересиев щеше да се обиди, може би дори щеше да избухне, да го нагруби. Но живото лице на капитана излъчваше такова доброжелателство, че вместо това Алексей скочи и с момчешка закачливост извика:

— Не става ли? — и изведнъж се спусна да танцува из приемната.

Капитанът го наблюдаваше възхитен, после, без да каже нито дума, грабна книжата му и се скри в кабинета.

Той дълго не се показваше. Летецът, като се вълнуваше от долитащите иззад вратата глухи отзвуци на два гласа, чувствуваше как тялото му се свива в страшно напрежение, как остро и често бие сърцето му, сякаш пикираше стръмно със скоростен самолет.

Капитанът излезе от кабинета усмихнат и доволен.

— Ето какво — каза той, — разбира се, за летателния състав състав генералът дори не иска да чуе. Но той писа тук: да се изпрати в БАО^[10] на служба без намаляване размера на заплатата и продоволствието. Разбра ли? Без намаляване…

Капитанът беше поразен, като видя по лицето на Алексей вместо радост възмущение:

— В БАО? Никога! Но разберете вие всички: не за корема, не за заплатата се трудя. Аз съм летец, разбирате ли, искам да летя, да воювам… Защо никой не разбира това? Има ли нещо по-просто…

Капитанът бе учуден. Гледай какъв посетител, друг на негово място би почнал отново да танцува, а тоя… Някакъв Чудак. Но този чудак все повече се харесваше на капитана. Той беше се проникнал от съчувствие към него, искаше да му помогне на всяка цена в невероятното му предприятие. Изведнъж му хрумна една мисъл. Той смигна на Мересиев, повика го с пръст и му зашепна, озъртайки се към кабинета на шефа.

— Генералът направи всичко, което можеше. Повече не е в негова власт. Ей богу! Него самия биха го сметнали за смахнат: сакат — в летателния състав. Търчи направо при нашия началник, само той може.

След половин час Мересиев, за когото новият познат се беше погрижил да получи пропуск, се разхождаше нервно по килимите в приемната на по-големия началник. Как не беше се сетил по-рано! Е да, именно тук трябваше да се дойде още веднага, без да губи напразно толкова време. Или господар — или пъдар… Казваха, че началникът сам бил голям летец. Той трябва да разбере! Той няма да изпрати изтребител в БАО.

В приемната почтително седяха генерали и полковници. Те се разговаряха полугласно, някой явно се вълнуваха, много пушеха и само старши лейтенантът ходеше по килимите напред-назад със странната си подскачаща походка. Когато всички посетители минаха и дойде ред на Мересиев, той рязко приближи до масата, зад която седеше млад майор с кръгло, открито лице.

— Вие при него самия ли леките, другарю старши лейтенант?

— Да. Имам лично при него много важна работа.

— А може би и мене все пак бихте могли да запознаете с вашата работа. Но вие седнете, седнете. Пушите ли? — той подаде на Мересиев табакера.

Алексей не пушеше, но, кой знае защо, взе цигара, повъртя я в ръце, сложи я на масата и изведнъж, както и на капитана, изтърси всичките си злополучия. През тоя ден той решително промени мнението си за „архангелите“, които пазеха генералските „покои“, Майорът го слушаше не от учтивост, не, а някак си приятелски, с участие и внимание. Той прочете бележката в списанието, запозна се с решението, Въодушевен от участието, Мересиев скочи и забравил къде се намира, искаше пак да покаже как танцува … Но тук едва не рухна всичко. Вратата на кабинета бързо се отвори, оттам излезе висок, слаб, чернокос човек, когото Алексей веднага позна от снимките. Той закопчаваше шинела си пътем и говореше нещо на вървящия след него генерал. Беше много загрижен и дори не забеляза Мересиев.

— Аз съм в Кремъл — подхвърли той на майора, като погледна часовника. — Поръчайте за два часа нощен самолет; за Сталинград. Кацване в Горна Погромна — и замина така бързо, както се появи.

Майорът веднага поръча Самолета и като си спомни за Мересиев, разтвори ръце:

— Нямате късмет, ще отлетим. Ще трябва да чакате Имате ли къде да живеете?

На мургавото лице на необикновения посетител, което минута преди това му се струваше упорито и волево, майорът видя изведнъж такова разочарование и такава умора, че промени решението си:

— Добре… Познавам нашия шеф, той би постъпил също така.

Той написа няколко думи на официална бланка, пъхна записката в плик и го надписа: „За началника на отдел «Кадри»“, и като я предаде на Мересиев, стисна му ръката:

— Желая ви от все сърце успех!

На листчето бе Написано: „Лейтенант Мересиев А. бе приет от командуващия. Към него трябва да се отнесете с голямо внимание. Необходимо е с всичко, което е възможно, да му се помогне да се върне в бойната авиация.“

След час капитанът с черните мустачки въвеждаше Мересиев в кабинета на своя шеф. Старият генерал със сърдити рошави вежди прочете листчето, вдигна към летеца сините си весели очи и се усмихна:

— Били сте вече и там… Ама че сте бърз! Значи обиди се, че те пратих-в БАО? Хахаха! — той се разсмя звънливо и силно. — Юнак! Познавам чистокръвния летец. В БАО не иска, оскърби се… Да умреш от смях!… А какво да правя с тебе, танцьоре, а? Ще се разбиеш, а на мене ще ми отсекат главата, защо ти, стари глупако, си го пуснал? А впрочем кой те знае, през тая война нашите момчета и без това учудиха света… Дай преписката.

Със син молив, с неразбран почерк генералът небрежно, като не довършваше думите, написа напреко на листа: „Да се изпрати в школата за тренировъчно обучение,“ Мересиев грабна листа с треперещи ръце. Той го прочете още тук, до масата, после на стълбищната площадка, после долу до поста, който проверяваше пропуските при входа, после в трамвая и накрая, застанал под дъжда, на тротоара. От всички хора, които населяваха земното кълбо, само той единствен можеше да разбере какво означават и какво струват тия няколко небрежно надраскани думи.

В тоя радостен ден Алексей Мересиев продаде часовника си — подарък от командира на дивизията, — накупи от пазара всякакви лакомства и вино, помоли по телефона Анюта някак си да се смени за час-два там, покани на гости двамата старци и устрои пир по случай голямата си победа.