Джеймс Д. Уотсън, Андрю Бери
ДНК: Тайната на живота (9)

Шеста глава
Буря в кутия със зърнени храни: Генно модифицираното земеделие

През юни 1962 година книгата на Рейчъл Карсън „Мълчалива пролет“ предизвика сензация, когато бе публикувана в поредица на „Ню Йоркър“. Според ужасяващото й твърдение пестицидите тровят околната среда и дори храната ни. По това време бях консултант към Президентския научен консултативен комитет (ПНКК) на Джон Кенеди. Главната ми задача беше да преглеждам биологичната военна програма на армията, затова се зарадвах много на поканата да служа в подкомитета, натоварен да формулира отговора на администрацията на притесненията на Карсън. Самата Карсън даваше доказателства и аз бях впечатлен от грижливото й изложение и разумния подход към въпроса. И нямаше нищо общо с истеричната еко чудачка, както бе описана от носещите костюми защитници на интересите на пестицидната индустрия. Един от директорите на Американската цианамидна компания например настояваше, че „ако следвахме поученията на мис Карсън, щяхме да се върнем в Средновековието, а насекомите, болестите и паразитите отново ще населят Земята“. „Монсанто“, друг от големите производители на пестициди, публикува опровержение на „Мълчалива пролет“, наречено „Безнадеждната година“, и разпрати пет хиляди безплатни екземпляра до медиите.

Най-директният ми контакт с описания от Карсън свят се осъществи година по-късно, когато бях поставен начело на списъка на Президентския научен консултативен комитет, натоварен да разгледа каква заплаха представляват за реколтата от памук на нацията насекомите вредители, особено мексиканският хоботник. При обиколките си на памуковите полета по делтата на Мисисипи, Западен Тексас и Централната Калифорнийска долина, човек едва ли би могъл да не забележи изключителната зависимост на памукопроизводителите от химическите пестициди. На път за занимаващата се с изследвания на насекоми лаборатория близо до Браунсвил, Тексас, над нас прелетя селскостопански хеликоптер и буквално обля колата. Тук, вместо с обичайните реклами, билбордовете запознаваха с най-новите и най-сигурни съединения в борбата с насекомите. Отровните химикали очевидно участваха активно в живота на памукопроизводителите.

Независимо дали Карсън бе преценила правилно заплахата, сигурно имаше по-добър начин за справяне с шестокраките неприятели на памуковото растение от обливането на огромни пространства от страната с химикали. Една от възможностите, предлагана от учените към Министерството на земеделието на САЩ в Браунсвил бе да се мобилизират неприятелите на насекомите — например polyhedral virus, атакуващ bollworm (който скоро щеше да се превърне в по-страшна заплаха за памука от мексиканския хоботник), но подобни стратегии се оказаха непрактични. Тогава не бях в състояние да си представя решение, включващо създаването на растения с вградена резистентност към насекомите вредители: подобна идея би ми се сторила прекалено хубава, за да бъде истинска. Но днес фермерите се справят с паразитите именно по този начин и същевременно намаляват зависимостта от вредните за здравето химикали.

Генното инженерство създаде селскостопански растения с генетично заложена резистентност към вредителите. Най-много печели околната среда, защото употребата на пестициди намаля и въпреки това, колкото и да е парадоксално, посветилите се на опазването на околната среда организации са едни от най-гласовитите противници на въвеждането в практиката на тъй наречените генно модифицирани растения.

 

 

Както при генното инженерство при животните, проблемната първа стъпка в растителните биотехнологии е да вкараш желаната част от ДНК (гена-помощник) в растителната клетка и след това — в генома на растението. Както откриват често молекулярните биолози, природата е изобретила механизъм да извърши това милиони години преди биолозите дори да си помислят за него.

Болестта crown gall води до образуването на непривлекателен „тумор“, известен като шикалка, на стъблото на растението. Причинява се от разпространена почвена бактерия, получила названието Agrobacterium tumefaciens, която инфектира растенията там, където са наранени, например от растителноядно насекомо. Забележителен е начинът, по който бактериалният паразит осъществява атаката. Той изгражда тунел, по който изпраща „колет“ със собствен генетичен материал в клетката на растението. Колетът съдържа част от ДНК, грижливо изрязана от специален плазмид и след това увита в предпазен белтъчен слой, преди да отпътува по тунела. Веднъж пристигнала, пратката с ДНК се интегрира от ДНК на клетката-приемник така, както би се интегрирала ДНК на вирус. За разлика от вируса обаче, веднъж влязла и закрепена, частта от ДНК не започва да произвежда свои копия. Вместо това произвежда хормони на растежа и специализирани белтъци на растението, които служат за храна на бактерията. Това поощрява едновременното делене на клетките на растението и растежа на бактериите, като създава нещо като порочен кръг: хормоните на растежа карат клетките на растението да се размножават по-бързо, като бактериалният нашественик-ДНК се копира при всяко клетъчно делене заедно с клетката на приемника, така че се произвеждат все повече и повече растителни хормони на растежа и храна за бактериите.

Резултатът от този трескав, неконтролиран растеж, е създаването на клетъчна маса, шикалката, която служи на бактерията като фабрика, в която растението произвежда точно това, от което се нуждае бактерията във все по-големи и по-големи количества. Стратегията на Agrobacterium е блестяща: тя издига експлоатацията на растенията до нивото на изкуство.

Подробностите от паразитизма на Agrobacterium са доизяснени през седемдесетте години на XX век от Мери-Дел Чилтън от Вашингтонския университет в Сиатъл и от Марк ван Монтагю и Джеф Шел от Свободния университет в Гент, Белгия. По това време дебатите около рекомбинантната ДНК са в разгара си и не само в Азиломар. Чилтън и колегите й в Сиатъл по-късно отбелязват иронично, че трансферирайки ДНК от един в друг вид, без защитата на Затвор P4, Agrobacterium „оперира, без да се съобразява с инструкциите на Националните здравни институции“.

Скоро Чилтън, Ван Монтагю и Джеф Шел вече не са единствените, омаяни от Agrobacterium. В началото на осемдесетте години „Монсанто“, същата компания, която заклейми атаката на Рейчъл Карсън срещу пестицидите, осъзнава, че Agrobacterium е нещо повече от биологична чудатост. В странния й начин на паразитиране може би се криеше ключът към вкарването на гени в растенията. Когато се премества от Сиатъл във Вашингтонския университет в Сейнт Луис, града на „Монсанто“, Чилтън открива, че съседите й проявяват доста голям интерес към нейната работа. „Монсанто“ може и да се бе включил сравнително късно в изследването на Agrobacterium, но разполагаше с пари и други средства, за да настигне пионерите в тази област. Не след дълго лабораториите и на Чилтън, и на Монтагю/Шел се финансират от химическия гигант в замяна на обещанието да споделят откритията си със своя благодетел.

Успехът на „Монсанто“ се гради върху научната проницателност на трима души: Роб Хорш, Стив Роджърс и Роб Фрейли, които се присъединяват към компанията в началото на осемдесетте години. През следващите две десетилетия те предизвикват селскостопанска революция. Хорш винаги е „обичал миризмата на почва, топлината, която излъчва“ и още като момче е искал „винаги да отглежда нещата по-добре от това, което предлагаха в бакалията“. Той веднага вижда в работата в „Монсанто“ възможност да осъществи мечтата си, при това в големи мащаби. Затова пък Роджърс, молекулярен биолог в Университета в Индиана, първоначално отхвърля писмената покана на компанията, защото според него тази работа е равносилна на „продаване“ на индустрията. Когато я посещава обаче, открива не само стабилна изследователска атмосфера, а и изобилие от вечно недостигащия в академичните среди ключов елемент — парите. Мнението му се променя. Фрейли отрано е обсебен от вижданията си за селскостопанските биотехнологии. Той идва в компанията след срещата с Ърни Яворски, директора, чиито дръзки фантазии поставят началото на биотехнологичната програма на „Монсанто“. Яворски се оказва не само надарен с богато въображение, а и извънредно приветлив работодател. Той не се смущава ни най-малко от изявлението на новия човек при първата им среща, когато прекосяват Бостънското летище „Логан“; тогава Фрейли заявява, че една от целите му е да заеме мястото на Яворски.

И трите, изследващи Agrobacterium групи — на Чилтън, на Ван Монтагю и Шел, и на „Монсанто“, гледат на стратегията на бактерията като на подкана за манипулиране генетиката на растенията. Тогава вече не е трудно да се предвиди използването на стандартните инструменти рязане и лепене на молекулярната биология за осъществяването на сравнително лесното вкарване в плазмид на Agrobacterium на определен ген, който трябва да бъде трансфериран в клетката на съответното растение. И след това, когато инфектира даден приемник, генно модифицираната бактерия би трябвало да вкара избрания ген в хромозомата на растителната клетка. Agrobacterium е готова система за пренасяне на чужда ДНК в растенията; тя е природен генен инженер. През януари 1983 година, на историческата конференция в Маями, Чилтън, Хорш (за „Монсанто“) и Шел представят независимо получени резултати, потвърждаващи, че Agrobacterium е в състояние да изпълни тази задача. По това време всяка една от трите групи вече е кандидатствала за патент върху основаващите се върху Agrobacterium методи за генетична промяна. Патентът на Шел е признат в Европа, но в Съединените щати спречкването между Чилтън и „Монсанто“ ще отеква в съдебните зали до 2000 година, когато Чилтън и новият й работодател, Syngenta, най-после получават патента. Но този, който неведнъж е ставал свидетел на шоу в Дивия запад заради патентите за интелектуална собственост, не би трябвало да се изненада от новината, че историята не завършва чисто и ясно тук: докато пиша тези редове, Syngenta съди „Монсанто“ за имитация на патентован артикул.

 

 

В началото се смята, че Agrobacterium върши дяволската си магия само с определени растения. Към тях, уви, не можехме да причислим важни в селскостопанско отношение групи като зърнените храни, към които спадат царевицата, пшеницата и оризът. Но в годините, след като роди генното инженерство за растенията, Agrobacterium се превърна в един от фокусите на генните инженери и техническият напредък разшири империята й дори до най-своеволните земеделски култури. Преди тези нововъведения трябваше да разчитаме повече на по-случайния, но не и по-малко ефикасен начин за вкарване на нашия ДНК избор в клетката на царевицата, пшеницата или ориза. Желаният ген се прикрепва към миниатюрни златни или волфрамови сачмички, които се изстрелват буквално като куршуми в клетката. Номерът е сачмичката да се изстреля достатъчно силно, за да влезе в клетката, но не толкова силно, че да излезе от другия й край! Методът е лишен от финеса на Agrobacterium, но пък върши работа.

Тази „генна пушка“ е разработена в началото на осемдесетте години на XX век от Джон Санфърд в Селскостопанската изследователска станция на Корнел. Санфърд предпочита да експериментира с лук заради удобно големите му клетки; той си спомня, че от съчетанието на нарязан лук и барут лабораторията му миришела като франчайз на „Макдоналдс“. Първите реакции към неговата идея са изпълнени най-вече с недоверие, но през 1987 година Санфърд разкрива тайните на ботаническото си „огнестрелно оръжие“ на страниците на „Нейчър“. До 1990 година учените успяват, използвайки пушката, да изстрелят нови гени в царевица, най-важната хранителна култура на Америка, чиято стойност само през 2001 година е деветнайсет милиарда долара.

 

 

Царевицата е не само ценна хранителна култура; единствена сред американските посеви тя отдавна вече е ценна семенна култура. Бизнесът със семена за посев по традиция е в нещо като финансова безизходица: фермерът купува от вас семена, но за сеитбата на следващите реколти може да използва семена от собствения си урожай, следователно никога вече няма да има нужда от вашите семена. Американските компании за царевично зърно решават проблема през двайсетте години на XX век, като пускат на пазара хибридна царевица, получена от кръстоската между два сорта царевица. Характерните за хибрида високи добиви го правят привлекателен за фермерите. Поради Менделовата схема на развъждане, стратегията да се използват семена от личната реколта (тоест продукта от хибрида x хибридната кръстоска) се проваля, защото повечето семена няма да притежават потенциала за даване на високи добиви, характерен за първоначалния хибрид. Следователно фермерите трябва всяка година да се връщат при специализираните в това отношение компании, за да си набавят отново високодобивни семена за царевица.

Най-голямата американска компания за семена от хибридна царевица Pioneer Hi-Bred International (притежавана понастоящем от „Дю Пон“) е институция в средния запад. Днес тя контролира около 40% от американския пазар на семена за царевица с годишни продажби за 1 000 000 $. Основана през 1926 година от Хенри Уолъс, който става вицепрезидент на Франклин Д. Рузвелт, компанията наема всяко лято около четирийсет хиляди гимназисти, за да подсигури хибридността на хибридната си царевица. Двата родителски сорта растат в съседство и учениците отделят ръчно мъжките, произвеждащи прашец цветове (косите) от единия сорт, преди да са съзрели. Така само другият сорт може да бъде евентуален източник на прашец и полученото зърно със сигурност е хибрид. Дори и сега тази процедура осигурява работа за хиляди хора през лятото: през юни 2002 година Pioneer Hi-Bred International нае трийсет и пет хиляди човека за тази цел.

Един от първите клиенти на Pioneer е Розуел Гарст, фермер от Айова, който, впечатлен от хибридите на Уолъс, купува лиценз за продажбата на царевицата на Pioneer. На 23 септември 1959 година, през един от не толкова мразовитите мигове на Студената война, съветският лидер Никита Хрушчов посещава фермата на Гарст, за да научи нещо повече за американското селскостопанско чудо и по-специално за хибридната царевица. Нацията, която Хрушчов наследява след Сталин, е пренебрегвала селското стопанство в името на индустриализацията, и новият премиер възнамерява да поправи този пропуск. През 1961 година новопостъпилата администрация на Кенеди одобрява продажбата за Съветския съюз на семена от царевица, земеделско оборудване и изкуствени торове, които заедно допринасят за удвояването на съветското производство на царевица само след две години.

Докато около нас се водят дебати за генно модифицираните растения, важно е да не забравяме, че ние всъщност консумираме генно модифицирана храна от хилядолетия. И домашните ни животни, източникът ни на месо, и посевите, които ни дават зърнени храни, плодове и зеленчуци, се различават значително в генетично отношение от дивите си прародители.

Земеделието не възниква изведнъж, напълно развито, преди десет хиляди години. Много от дивите праотци на използваните от нас растителни видове дават доста слаби добиви на първите фермери: те се отглеждат трудно, а дават малко. Необходими са били известни промени, иначе земеделието не е имало шанс да успее. Първите фермери разбират, че модификацията трябва да се предава („генетично“, както бихме казали днес); само по този начин желаните характеристики също ще се предават от поколение на поколение. Така се ражда мащабната програма на нашите аграрни предци за генна модификация. И, поради липсата на генни пушки и други от този род, тази активност зависи от изкуствения подбор — фермерите развъждат само екземплярите, проявяващи желаните качества — кравите с най-голям млеконадой, например. Всъщност фермерите правят това, което природата осъществява при естествения подбор: от съществуващите генетични варианти се подбират само онези, които могат да обогатят следващото поколение с най-желаните от гледна точка на консумацията характеристики при фермерите; и най-адаптираните за оцеляване в случая с природата. Биотехнологиите ни дават начин да генерираме желаните варианти, вместо да чакаме естественото им възникване; като такива те са просто последният от дълга поредица методи, използвани за генно модифициране на нашата храна.

Елиминирането на плевелите е трудна задача. Проблемът е там, че и отглежданите култури, и плевелите са растения. Как тогава да убиеш едните, без да убиеш другите? В идеалния случай би трябвало да има някаква предаваща се система, и всяко растение без „защитен белег“ — в този случай плевелите — да бъде убивано, докато притежаващите въпросния белег, култивираните растения, да бъдат пощадявани. Генното инженерство даде на фермерите и градинарите точно такава система под формата на технологията „Раундъп реди“ на „Монсанто“. „Раундъп“ е широкоспектърен хербицид, в състояние да убие почти всяко растение. Но чрез генетични промени учените на „Монсанто“ произведоха също така „Раундъп реди“ посеви, които имат вградена резистентност към хербицида и си живеят чудесно, докато плевелите около тях умират. Разбира се, в интерес на компанията е, че фермерите, купили адаптираното семе на „Монсанто“, ще си купят също така и хербицида на „Монсанто“. Но този подход е също така благотворен за околната среда. Обикновено фермерът трябва да използва поредица от различни унищожители за плевели, всеки от които е токсичен за определена група бурени, но безопасен за посевите. А групите плевели, представляващи потенциална опасност, са доста. Използването само на един хербицид за всички плевели всъщност намалява нивото на тези химикали в околната среда, а „Раундъп“ се разгражда бързо в почвата.

За жалост, възходът на земеделието носи предимства не само за нашите предци, а и за растителноядните насекоми. Представете си, че сте насекомо, което консумира пшеница и родствено свързаните с нея диви треви. Преди хиляди години би трябвало да кръстосвате надлъж и нашир, за да си осигурите вечерята. Тогава възниква земеделието и хората започват да ви сервират вечерята върху концентрирани пространства. Нищо чудно, че посевите е трябвало да бъдат защитавани от набезите на насекомите. Когато става въпрос поне за унищожаване, насекомите не са толкова голям проблем, колкото плевелите, защото е възможно да се измисли отрова, чиято цел са животните, а не растенията. Проблемът е, че хората и другите създания, които ценим, също са животни.

Пълният мащаб на риска, свързан с употребата на пестициди, не е напълно очевиден, преди Рейчъл Карсън да го документира за първи път. Ефектът върху околната среда на съдържащите хлор пестициди с дълъг живот като ДДТ (забранен в Европа и Северна Америка от 1968 година) е опустошителен. Освен това съществува опасност остатъци от пестицидите да се окажат в нашата храна. И дори в малки дози те да не са смъртоносни — все пак са предназначени да убиват животни на далече по-ниско стъпало на развитие от нас — остава притеснението за възможно мутагенно въздействие, водещо до рак при хората и до вродени дефекти. Алтернативата на ДДТ идва под формата на органофосфатни пестициди като паратион. Техен плюс е бързото им разлагане след прилагане, така че не остават дълго в околното пространство. От друга страна, те са дори още по-токсични от ДДТ — нервнопаралитичният газ зарин, използван при терористичната атака в Токийското метро през 1995 година например, е също член на органофосфатната група.

Разтворите, получени от природни химикали, предизвикват други реакции. В средата на шейсетте години например, химическите компании започнаха да разработват синтетични варианти на един естествен инсектицид, пиретрин, получен от малка, подобна на маргаритка, хризантема. С негова помощ държаха настрана вредителите на посевите в продължение на повече от десетилетие, докато, и в това няма нищо изненадващо, широката му употреба доведе до създаването на резистентна популация сред насекомите. Още по-смущаващ обаче бе фактът, че пиретринът, макар и с естествен произход, не е непременно безвреден за хората; подобно на много, получени от растения вещества, той също може да бъде силно токсичен. При експериментите с пиретрин върху плъхове бе установено, че той предизвиква симптоми, напомнящи Паркинсонова болест, а епидемиолозите забелязаха, че това заболяване се среща по-често в селските, отколкото в градските райони. Агенцията за опазване на околната среда (АООС) смята (а достоверните факти са оскъдни), че ежегодно сред работещите във фермите се наблюдават около 300 000 заболявания, свързани с пестицидите.

Екологично ориентираните фермери винаги са имали начини да избягват употребата на пестициди. Един изобретателен екологично чист метод разчита на токсин, извличан от бактерия, или често на самата бактерия, за да защитава растенията от атаките на насекомите. Bacillus thuringiensis (Бт) естествено щурмува чревните клетки на насекомите и се храни с веществата, отделени от увредените клетки. Изложена на въздействието на бактериите, чревната им система се парализира и те умират от комбинираното въздействие на глада и увреждането на тъкани. За първи път идентифицирана през 1901 година, когато погубва една десета от популацията от японска копринена пеперуда, Bacillus thuringiensis получава името си едва през 1911 година, при един пробив сред брашнените пеперуди в немската провинция Тюрингия. Бактерията е използвана за първи път като пестицид във Франция през 1938 година и в началото се смята, че действа само срещу гъсениците на пеперудите, но впоследствие се доказва, че различните щамове са ефикасни срещу ларвите на бръмбарите и мухите. Най-хубавото от всичко е, че бактерията въздейства конкретно върху насекоми: чревният тракт на повечето животни е киселинен, тоест с ниско pH, но червата на ларвите на насекомите са високо алкални, тоест с високо pH — средата, в която се активира гибелният токсин на Bacillus thuringiensis.

В епохата на технологиите на рекомбинантната ДНК успехът на Bacillus thuringiensis като пестицид вдъхнови генните инженери. Какво ще стане, ако, вместо да се прилага напосоки бактерията при посевите, генът за въпросния токсин се вкара в генома на самите посеви? На фермера нямаше да му се налага никога повече да пръска растенията, защото всяка хапка от тях би била гибелна за насекомите (и безвредна за нас). Методът има поне две очевидни предимства пред традиционното ръсене на посевите с пестициди. Първо, на въздействието на пестицида ще бъдат подлагани само ядящите съответното растение насекоми, а останалите няма да пострадат, както става при външно приложение. Второ, имплантирането на гена за токсина на Bacillus thuringiensis в генома на растението ще доведе до произвеждането му от всяка негова клетка; традиционните пестициди се прилагат само върху листата и дръжките. И така насекомите, които се хранят с корените или проникват във вътрешните тъкани и досега бяха имунизирани срещу външно прилаганите пестициди, вече също ще бъдат обречени на Бт смърт.

Днес разполагаме с цяла гама от Бт посеви, включително „Бт царевица“, „Бт картофи“, „Бт памук“ и „Бт соя“ и резултатът е значителното намаляване на употребата на пестициди. През 1995 година памукопроизводителите по делтата на Мисисипи пръскаха нивите си средно 4,5 пъти на сезон. Само година по-късно, когато Бт памукът е засаден, тази средна цифра — за всички ферми, в това число и засадилите други сортове памук — пада до 2,5 пъти. Смята се, че от 1996 година използването на Бт посеви се измерва с ежегодно намаляване с два милиона галона на пестицидите в Съединените щати. Напоследък не съм посещавал памукопроизводителни региони, но съм готов да се обзаложа, че билбордовете там вече не рекламират химическите убийци на насекоми. Същата тенденция вече се забелязва и в други страни: през 1999 година засаждането на Бт памук в Китай намалява употребата на пестициди с 1 300 тона.

Биотехнологиите също така направиха растенията по-устойчиви срещу други традиционни неприятели в изненадващата форма на профилактика срещу болестите, повърхностно подобна на ваксинирането. Ние инжектираме на нашите деца меки форми на различни патогени, за да предизвикаме имунна реакция, която ще ги предпази от инфекцията, когато впоследствие влязат в контакт със съответната болест. Забележителното е, че когато едно растение, непритежаващо имунна система в истинския смисъл на тази дума, бъде изложено на даден вирус, често развива резистентност към други щамове на същия вирус. Роджър Бийчи от Вашингтонския университет в Сейнт Луис осъзнава, че този феномен може да позволи на генните инженери да „имунизират“ растенията срещу заплашващите ги болести. Той опитва да вкара гена на белтъчната обвивка на вируса в растението, за да види дали това би могло да създаде защита без излагане на самия вирус. И то наистина я създава. Присъствието в клетката на белтъчната обвивка на вируса предпазва клетката от нахлуването на вируси.

Методът на Бийчи спасява бизнеса с папая на Хаваите. Между 1993 и 1997 година производството намалява с 40% в резултат на нашествието на papaya ringspot virus, който заплашва да унищожи едно от основните производства на острова. Като вкарват ген само за част от протеиновия слой на вируса в генома на папаята, учените успяват да създадат устойчиви срещу атаките на вируса растения. Хавайската папая е спасена.

По-късно учените в „Монсанто“ прилагат същия безвреден метод, за да се справят с разпространеното заболяване, причинявано от картофения вирус X. (Имената на картофените вируси са създадени без проява на въображение. Съществува също така картофен вирус Y.) За жалост „Макдоналдс“ и други големи играчи в бизнеса с бургери се страхуват, че използването на подобни модифицирани картофи ще доведе до бойкоти, организирани от поборниците на генно немодифицираните храни. В резултат сервираните сега от тях пържени картофки струват повече, отколкото би трябвало.

 

 

Природата замисля „вградените“ защитни системи стотици милиони години преди генните инженери от човешкия род да започнат да вкарват Бт гени в посевите. Биохимиците са разпознали цял клас растителни вещества, тъй наречените „вторични продукти“, които сега участват в общия метаболизъм на растението. Те са произведени, за да защитават срещу тревопасните и другите евентуални нападатели. В действителност повечето днешни растения са натъпкани с химически токсини, разработени от еволюцията. Естественият подбор, напълно разбираемо, е бил по-благосклонен към растенията с най-опасните вторични продукти, защото те са най-малко уязвими от растителноядните животни. Всъщност много от веществата, които хората са се научили да извличат от растенията и да използват като лекарства (дигиталинът от напръстника например, използван в точни дози, може да лекува страдащи от сърдечни заболявания), стимуланти (кокаинът от коката) или пестициди (пиретринът от хризантемите), влизат в тази категория от вторични продукти. Отровни за естествените неприятели на растението, те осигуряват грижливо еволюиралата му система за реагиране.

Брус Еймс, изобретил теста на Еймс, процедура, на която се разчита много, когато се определя дали дадено растение е канцерогенно, забелязва, че естествените химикали в нашата храна са също толкова смъртоносни, колкото и вредните химикали, за които се тревожим. Прибягвайки до помощта на плъховете, той взема за пример кафето:

В една чаша кафе има повече карциногени за гризачите, отколкото остатъци от пестициди, които приемаме за една година. А все още хиляди от химикалите, намиращи се в една чаша кафе, не са тествани. Всичко това просто показва за пореден път двойния ни стандарт: ако е синтетично, започваме да си въобразяваме всевъзможни ужасии, ако е естествено, забравяме за тях.

Един изобретателен комплекс от химически защити при растенията включва фуранокумарините — група химикали, които стават токсични само при директно излагане на ултравиолетова светлина. Чрез тази естествена адаптация, токсините се активират, само когато растителноядното създание започне да дъвче растението, като отваря клетките и излага съдържанието им на слънчевата светлина. Съдържащите се в кората на зеления лимон (лайм) фуранокумарини са отговорни за странната напаст, поразила един курорт на Карибите. По бедрата на всички гости, участвали в игра, при която лимонът се предава от човек на човек, без да се използват ръцете, главата или стъпалата, се появили грозни обриви. На ярката слънчева светлина на Карибските острови, активираните фуранокумарини в унизения лимон си отмъстили жестоко.

Растенията и растителноядните животни са въвлечени в еволюционна надпревара във въоръжаването: природата подбира все по-токсичните растения и на тревопасните животни им се налага да се справят все по-ефективно със защитните вещества на растенията при метаболизма на храната. Изправени пред фуранокумарините, в някои растителноядни животни се проявяват съответни контрамерки. Някои гъсеници например, завиват листа на руло, преди да започнат да го ядат. Слънчевата светлина не прониква в намиращите се на сянка части на листа и фуранокумарините не се активират.

Добавянето на определен Бт ген е само един от начините, по които човешкият вид, като заинтересувана страна, може да помогне на растенията в тази еволюционна надпревара във въоръжаването. И не би трябвало да се изненадваме, когато видим как насекомите в крайна сметка развиват резистентност към въпросния токсин. Тази реакция е следващият стадий в стария като света конфликт. Когато стане това, фермерите най-вероятно ще могат да разчитат, че други щамове с Бт токсини ще бъдат в състояние да им предложат отново изход от порочния еволюционен кръг: когато резистентността към даден тип стане масова, те ще могат просто да засаждат посеви с „вграден“ алтернативен Бт щам.

 

 

Освен че са в състояние да защитят дадено растение от неговите врагове, биотехнологиите могат също така да спомогнат за появата на по-желани продукти на пазара. За нещастие понякога най-умните биотехнолози може да не видят гората заради дърветата (или посева заради плодовете). Такъв беше случаят с новаторски настроената Калифорнийска компания Calgene. Тя остава в историята като първия производител, чийто генно модифициран продукт стига до рафтовете на супермаркета. Това става през 1994 година. Calgene решава голям проблем около отглеждането на домати: как да се докарат зрели до пазара, вместо да се берат зелени както обикновено. Но в техническия си триумф те забравят нещо основно: техният домат, който наричат Flavr-Savr, не е нито вкусен, нито достатъчно евтин, за да има успех. Така продуктът им става и една от първите генно модифицирани храни, които изчезват от рафтовете на супермаркета.

Въпреки това технологията е действително находчива. Узряването на домата естествено се съпровожда от омекване, благодарение на гена, кодиращ ензима полигалактуроназа (ПГ), който омекотява плода, като разгражда клетъчните стени. Тъй като меките домати не понасят добре пътуването, обикновено ги берат още зелени (и твърди) и след това ги правят червени с помощта на газ етилен, спомагащ за съзряването агент. Изследователите на Calgene си дават сметка, че избавянето от гена ПГ ще доведе до създаването на плод, който остава по-дълго твърд, дори след като е узрял на корена. Те вкарват обратно копие на гена ПГ и това, в резултат на афинитета между допълващите се базови двойки, става причина произвежданата от гена ПГ от РНК да се „обвързва“ с РНК, произведена от огледалния ген, и по този начин да неутрализира способността на първия да създава омекотяващия ензим. Освободеният от функциониращ ПГ домат остава по-твърд по-дълго и така става възможно в супермаркетите да се доставят по-пресни, по-зрели домати. Но в триумфа от своята молекулярна мъдрост, Calgene подценява някои от тънкостите, свързани с отглеждането на домати. (Както казва един от наетите от компанията доматопроизводители: „Остави молекулярния биолог в която и да е ферма и ще умре от глад.“) Избраният от Calgene сорт е особено безвкусен. Така доматът се превръща в технологичен триумф и комерсиален провал.

Потенциално най-важният принос на растителните биотехнологии за доброто на човечеството може би ще бъде увеличаването на хранителната стойност на културите, която естествено е сравнително неголяма. Тъй като растенията като цяло са бедни на жизненоважните за човешкия живот аминокиселини, пълните вегетарианци, сред които са и почти всички хора от развиващия се свят, са заплашени от недостиг на аминокиселини. Генното инженерство е в състояние да се погрижи посевите да съдържат по-пълен набор от хранителни вещества, в това число и аминокиселини, от немодифицираните им варианти.

Ето един пример. По преценка на УНИЦЕФ през 1992 година 124 000 000 деца по света са изложени на застрашителен недостиг на витамин A. В резултат на това всяка година около половин милион от тези деца ослепяват, а много от тях дори умират поради недостиг на въпросния витамин. Тъй като оризът не съдържа витамин A или химическите му прекурсори или предшественици, страдащото от споменатата липса население е концентрирано в тези части на света, където оризът е основната храна.

С международни усилия, финансирани от фондация „Рокфелер“ (организация с идеална цел, следователно защитена от обвиненията за комерсиалност или експлоатация, често отправяни към производителите на генно модифицирани храни), бе разработен ориз, който получи името „златен“. Макар да не съдържа витамин A, той доставя критично важния му предшественик, бета каротина (който придава на морковите яркооранжевия цвят, а на златния ориз — по-слабия оранжев оттенък, вдъхновил даването на това име). Известно е обаче, че недохранването обикновено не се ограничава с недостига на една-единствена хранителна съставка: абсорбирането на предшествениците на витамин A в червата се осъществява най-добре при наличието на мазнини, които обаче са доста ограничени или липсват напълно в менюто на недохранените хора, в помощ на които е създаден златният ориз. Въпреки това златният ориз е резултат от осъществяването поне на една стъпка в правилната посока. В това виждаме широкия потенциал на генно модифицираните храни за намаляване на човешкото страдание.

Ние сме едва в началото на велика революция, предизвикана от създаването на генно модифицирани растения, и тепърва ще се убедим в изумително широкия обхват на тяхното приложение. Освен че ще доставят хранителни съставки там, където са нужни, растенията може би един ден ще се превърнат в ключа за разпространяването на приеманите през устата белтъци на ваксини. Представете си банан, произвеждащ, да речем, протеина за ваксината срещу полиомиелит. Протеинът се запазва добре в плода, който понася добре пътуването и най-често се яде суров; това би ни позволило един ден да разпространяваме ваксината и в части на света, лишени от инфраструктурата на общественото здравеопазване. Растенията могат да служат и за други, също толкова полезни, макар и не така жизненоважни цели. Една компания например успя да „придума“ памуковото растение да произвежда вид полиестер и така създава естествена смес от памук и полиестер. С потенциала си да намали зависимостта ни от химическите производствени процеси (един от които е създаването на полиестер) и замърсяващите им околната среда вторични продукти, генното инженерство при растенията ще ни даде възможности за опазване на природата, за които засега дори не можем да се досетим.

„Монсанто“ определено става лидер сред производителите на генно модифицирани храни, но, естествено, първенството му се оспорва непрестанно. Немската фармацевтична компания „Хьохст“ разработва свой еквивалент на „Раундъп“, хербицид, наречен „Баста“ (или „Либърти“ в Съединените щати), с който пуска на пазара своите посеви „ЛибъртиЛинк“, генно пригодени да бъдат устойчиви срещу него. Друг европейски фармацевтичен гигант, „Авентис“, произвежда вариант на Бт царевица, наречен „Старлинк“.

Но „Монсанто“, чиято цел е да бъде пръв и най-голям, агресивно опитва да повлияе на големите компании за производство на семена, в това число и на „Пайъниър“, да лицензират продуктите на „Монсанто“. „Пайъниър“ обаче все още е верен на отдавна установените си методи за създаване на хибридна царевица, така че реакцията му на разгорещеното ухажване е обезсърчаващо хладна и в сделките, осъществени през 1992 и 1993 година, „Монсанто“ изглежда нелепо, когато съумява да вземе от гиганта в семенната индустрия само някакви си 500 000 $ за правото за Раундъп Реди соя и 38 000 000 $ за Бт царевица. Когато става главен изпълнителен директор на „Монсанто“ през 1995 година, Робърт Шапиро има за цел да поправи това поражение, като превърне компанията в доминираща сила на пазара на семена. За начало прави още по-мащабна атаката върху стария проблем в бизнеса със семена, породен от факта, че фермерите използват за посев семена от последната реколта, вместо да го купуват от специализираните в тази област компании. Хибридното решение, свършило толкова добра работа при царевицата, е неприложимо при другите култури. Шапиро предлага фермерите, използващи Бт семена, да подпишат „технологично споразумение“ с „Монсанто“, което ги задължава да плащат за използването на гена и да се въздържат да сеят семена от собствената си реколта. Замисълът на Шапиро е изключително ефективен начин да накара фермерската общност да анатемоса „Монсанто“.

Шапиро се оказва необещаващ главен изпълнителен директор за селскостопанска химическа компания в средните западни щати. Като адвокат на фармацевтичната организация „Сърл“, той преживява пазарния еквивалент на момента „Еврика!“ в науката. Като принуждава „Пепси“ и „Кока-кола“ да поставят името на химическия подсладител на „Сърл“ на бутилките си с диетични напитки, Шапиро превръща „Нутрасуит“ в синоним на нискокалоричния начин на живот. През 1985 година „Монсанто“ се сдобива със „Сърл“ и Шапиро започва да се изкачва по корпоративната стълбица на родителската компания. Естествено, щом го назначават за главен изпълнителен директор, мистър Нутрасуит решава да докаже, че с него не могат да си играят.

В треската за харчене от 1997–1998 година „Монсанто“ влага осем милиарда долара, за да купи няколко големи компании за семена, в това число „Декалб“, най-сериозния конкурент на „Пайъниър“, защото Шапиро планира да превърне „Монсанто“ в „Майкрософт“ на семената. Една от покупките, които възнамерява да направи, е на компанията „Делта енд Пайн Ленд“, контролираща 70% от пазара на семена за памукови растения в Съединените щати. „Делта енд Пайн“ притежават също така правата за интересно биотехническо нововъведение, направено в една от изследователските лаборатории на Министерството на земеделието на САЩ в Лъбок, Тексас: техника, която не позволява на посевите да създават плодовито семе. Находчивият молекулярен трик се постига чрез натискането на няколко генетични бутона в семената, преди да бъдат продадени на фермерите. Реколтата се развива нормално, но семената й не могат да покълват. Ето тук се намира истинският ключ към правенето на пари в бизнеса със семена! Фермерите ще бъдат принудени да купуват всяка година семена за посев от компанията.

Дори да изглежда привидно непродуктивно и противоречиво, създаването на непокълващото семе е благотворно за земеделието като цяло. Ако фермерите купуват семена всяка година (както правят и без това в случая с хибридната царевица), по-доброто икономическо състояние на семепроизводството ще поощрява създаването на нови (и по-добри) варианти. Обикновените (покълващи) форми винаги ще съществуват за тези, които ги предпочитат. Фермерите биха купували непокълващите сортове, само ако дават по-големи добиви и имат по-добри характеристики. С две думи, макар и да отнемат една от възможностите, „непокълващите“ технологии дават на фермерите непрекъснато увеличаващи се и подобряващи се възможности за избор на семена.

Тази технология обаче ускорява катастрофата във връзките с обществеността за „Монсанто“. Активистите й дават прякор „генът-терминатор“. Те създават картини на унизения и потъпкан фермер от третия свят, свикнал по традиция да разчита на последната си реколта за осигуряването на семената за сеитбата на следващата. Открил внезапно безполезността на собствените си семена, той няма да има друг избор, освен да се върне при алчната мултинационална компания и, също като Оливър Туист, да умолява патетично за още. „Монсанто“ отстъпва, унизеният Шапиро публично се отказва от технологията и генът-терминатор остава неизползван и до днес. Поради провала във връзките с обществеността, единственото в което се проявява наистина като терминатор, е слагането на край на грандиозните амбиции на „Монсанто“ от края на деветдесетте години на XX век.

В голяма степен враждебността към генно модифицираните храни, както видяхме от последната глава и случая с волския хормон на растежа, се оркестрира от професионални биячи на тревога като Джереми Рифкин. Неговият двойник в Обединеното кралство, лорд Питър Мелчет, губи авторитета си сред екологичното движение, като напуска „Грийнпийс“, за да се присъедини към фирма за връзки с обществеността, работила в миналото за „Монсанто“. Рифкин, син на самоизградил се производител на найлонови торбички от Чикаго, може и да има различен стил от този на Мелчет, бивш възпитаник на „Итън“ и наследник на аристократичен род, но споделя същите подозрения, че корпоративна Америка е главен участник в конспирацията за унищожаване на беззащитния обикновен човек.

Приемането на генно модифицираните храни не се улеснява и от рефлекторното политическо поведение и дори научна некомпетентност, типични за държавните регулаторни агенции (в САЩ — Агенцията по опазване на околната среда (АООС) и Администрацията по храните и лекарствата) при сблъсъка им с тези нови технологии. Роджър Бийчи, идентифицирал пръв феномена на „кръстосаната защита“, спасил хавайските фермери на папая от разорение, си спомня как АООС реагира на неговия пробив:

Наивно си мислех, че на създаването на устойчиви срещу вируса растения с цел намаляването на употребата на инсектициди, ще се погледне като на положителен напредък. АООС обаче каза нещо от рода на: „Ако използваш ген, който предпазва растението от вирус, на този ген трябва да се гледа като на пестицид.“ Явно АООС гледаше на генно трансформираните растения като на пестицидни. Тази история показва, че развитието на генетичните науки и биотехнологиите свари неподготвени и изненада държавните агенции. Те не притежаваха нужната експертиза, за да регулират новоразработваните варианти на култивираните растения, нито имаха опит за регулирането на евентуалното отражение върху околната среда, което биха оказвали трансгенните култури в земеделието.

Още по-ярък пример за неспособността на държавните регулаторни системи е тъй нареченият „епизод Старлинк“. Старлинк, вид Бт царевица, произведена от европейската мултинационална компания „Авентис“, е объркана от АООС, когато се открива, че нейният Бт протеин не се разлага така лесно, както другите Бт протеини в киселинна среда, каквато съществува в човешкия стомах. Следователно консумацията на царевицата Старлинк би могла да предизвиква алергични реакции, макар така и да не са намерени доказателства за това. АООС се колебае дълго. Най-сетне решава да одобри Старлинк за употреба като храна на добитъка, но не и на хората. Така, в резултат на „нулевата толерантност“ на регулациите на АООС, присъствието дори на една молекула от Старлинк в хранителен продукт представлява незаконно замърсяване. Фермерите отглеждат в съседство царевица от вида Старлинк и от други видове и другите видове неизбежно се „замърсяват“: дори едно-единствено растение Старлинк, поникнало случайно сред цели поля от не-Старлинкови посеви, е достатъчно. Нищо чудно, че започват да откриват Старлинк в хранителните продукти. Абсолютните количества са микроскопични, но генетичното тестване за откриване на наличието на Старлинк е свръхчувствително. В края на септември 2000 година „Крафт фудс“ започва проверка на корите за тако, обявени за „замърсени“ със Старлинк и седмица по-късно „Авентис“ стартира програма за изкупуване обратно от фермерите на купените от тях семена Старлинк. Стойността на „почистващата“ програма е около сто милиона долара.

Вината за това се дължи на прекалено старателната и ирационална АООС. Разрешаването царевицата да се използва за една цел (хранене на животните), но не и за друга (консумация от хората), и същевременно изискването за абсолютна чистота на храната, е, както стана очевидно, абсурдно. Трябва да бъде ясно, че ако „замърсяването“ се дефинира като присъствието на една-единствена молекула чуждо вещество, тогава всяка хапка от нашата храна е замърсена! С олово, с ДДТ, с бактериални токсини и с още много други ужасяващи неща. Това, което има значение, когато става дума за здравето на обществото, е концентрацията на тези вещества, която може да варира от пренебрежимо ниска до смъртоносна. Разумно изискване е също така на дадена храна да се лепва етикет „замърсена“, ако съществуват поне минимални доказателства за демонстрирано увреждане на здравето. Никога не е доказано Старлинк да е навредил на някого, дори на лабораторен плъх. Единственият положителен изход от целия този злощастен епизод е промяната на политиката на АООС, изразена с премахването на „половинчатите“ разрешения: даден селскостопански продукт ще се одобрява напълно, за всички видове употреба, свързани с храната, или изобщо няма да се одобрява.

 

 

Не е случайно, че настроеното срещу генно модифицираната храна лоби е най-силно в Европа. Европейците, особено англичаните, имат основателна причина да проявяват подозрителност както към съдържанието на своята храна, така и към онова, което им се казва за нея. През 1984 година един фермер в южната част на Англия пръв забелязва, че една от кравите му се държи странно; през 1993 година 100 000 глави едър добитък във Великобритания умират от ново мозъчно заболяване — говежда спонгиформена енцефалопатия (ГСЕ) — известно като „луда крава“. Министрите от правителството правят всичко възможно да уверят обществеността, че болестта, вероятно предавана чрез фуража от остатъци от заклани животни, не е опасна за хората. До февруари 2002 година 106 англичани умират от човешка форма на ГСЕ. Те се заразяват от консумацията на заразено с ГСЕ месо.

Несигурността и недоверието, породено от ГСЕ, се пренасят и върху дискусията за генно модифицираните храни, наречени „Франкенхрана“ от английската преса. Както обявяват „Приятели на Земята“ в едно изявление в пресата от април 1997 година: „Нормално е да се предположи, че след ГСЕ хранителната индустрия повече не би и помислила да пъха скрити съставки в гърлата на хората“. Но именно това, в по-голяма или по-малка степен, възнамерява да направи „Монсанто“ в Европа. Убедено, че кампанията срещу генно модифицираните храни е просто мимолетно развлечение, нейното ръководство не се отказва от плановете си да напълни с тях рафтовете и на европейските супермаркети. Моментът обаче е изключително неудачно подбран: през 1998 година отпорът на консуматора достига върховата си точка. В пресата могат да се видят заглавия от рода на: „Генно модифицираните храни са равносилни на игра с природата: ще бъдем щастливи, ако ракът е единственият страничен ефект“, „Изумителна измама на гигант в областта на генно модифицираните храни“, „Посеви-мутанти“. Неубедителната защита на премиер-министъра Тони Блеър, предизвиква следната реакция от страна на булевардната преса: „Премиер-чудовището^[1] се разбесня“, докато Тони Блеър казваше: „Аз ям «Франкенщайнова храна» и гарантирам, че е безопасна“. През март 1999 година британската верига супермаркети „Маркс енд Спенсър“ обявява, че няма да предлага продукти от генно модифицирани храни и скоро европейските биотехнологични мечти на „Монсанто“ са изправени пред сериозна заплаха. Не е изненадващо, че и други фирми за разпространение на хранителни продукти предприемат подобни действия: разумно е да проявяваш свръхчувствителност към тревогите на консуматора, а не да си чупиш врата, за да подкрепиш някаква непопулярна многонационална компания.

По това време на „Франкенхранителния водовъртеж“ в тила започва да циркулира новината за гена-терминатор и плана на „Монсанто“ да доминира глобалния пазар за семена за посев. Опитите на компанията да се защити от нападките, в голяма част инспирирани от екологичните групировки, се подкопават от собственото й минало. Започнал кариерата си като производител на пестициди, „Монсанто“ няма желание да си наложи непечелившия във финансово отношение категоричен отказ от тези химикали, защото представляват заплаха за околната среда. Но едно от най-важните достойнства на Раундъп Реди и Бт технологиите е, че намаляват в значителна степен необходимостта от инсектициди и хербициди. Официалната линия на поведение на индустрията от петдесетте години нататък е, че правилното използване на подходящите пестициди няма да навреди нито на околната среда, нито на използващия ги фермер: „Монсанто“ не можеше да признае дори днес, че Рейчъл Карсън е била права. Тъй като нямаше как да заклейми пестицидите и същевременно да ги продава, компанията не можеше да се възползва от един от най-непреодолимите аргументи в полза на употребата на биотехнологиите във фермите.

„Монсанто“ така и не успя да преобърне злощастния за нея ход на събитията. През април 2000 година компанията се обедини с фармацевтичния гигант „Фармация и Ъпджон“, който обаче се интересуваше най-вече от лекарственото й подразделение, „Сърл“. Селскостопанският бизнес, по-късно обособен като независима единица, все още съществува под името „Монсанто“. Но вече няма и следа от пионерската самоувереност и убеденост в собствената непоклатимост на компанията.

 

 

Дебатите за генно модифицираните храни обединяват две отделни групи въпроси. Първо, това са чисто научните въпроси дали тези храни представляват опасност за нашето здраве или за околната среда. Второ, съществуват икономически и политически въпроси, концентрирани върху агресивната практика на някои многонационални компании и ефекта от глобализацията. В голяма степен те са съсредоточени върху селскостопанския бизнес, в частност — върху „Монсанто“. Тъй като през деветдесетте години очевидно на технологиите се гледаше като на нещо повече от средство за доминиране на световния пазар за хранителни продукти, компанията може би действително е хранила болни амбиции да стане „Майкрософт“ в хранителната индустрия, но след изумителния обрат, при който съдбата очевидно й обърна гръб, този аспект от полемиките стана неоснователен. Малко вероятно е друга компания, която има да губи толкова много, да тръгне по същото минно поле.

Оценката на генно модифицираните храни би трябвало да се основава върху научни, а не върху политически или икономически съображения. Затова нека направим преглед на някои от най-разпространените от тях.

Не са естествени. Нито едно човешко същество, с извънредно редките изключения на все още препитаващите се изключително от това, което събират в готов вид от природата, не консумира строго „естествена“ храна. Въпреки известното заявление на принц Чарлз от 1998 година, че „този тип генно модифициране отвежда човешкия род в сфери, принадлежащи на Господ“, нашите предци всъщност действат в тези сфери от хилядолетия.

Ранните растениевъди често кръстосват различни видове, създавайки съвсем нови, несъществуващи в природата. Пшеницата например, е резултат от поредица кръстоски. Хлебната пшеница, която използваме днес, е комбинация — може би природата никога нямаше да я създаде — от характеристиките на всички свои предшественици.

Нещо повече, кръстосването на растенията по този начин води до различни новости в генетично отношение: всеки ген е засегнат по някакъв начин, често с непредвидими последствия. Затова пък биотехнологиите ни позволяват да бъдем далеч по-точни при въвеждането на нов генетичен материал в даден растителен вид — само по един ген. В това се състои разликата между тежкия ковашки чук, биещ наред, на традиционното селско стопанство, и генетичните пинсети на биотехнологията.

Ще доведат до поява на алергени и токсини в храната ни. Отново голямото предимство на съвременните трансгенетични технологии е точността, с която ни позволяват да определяме как да променим растението. Когато знаем, че някои вещества предизвикват алергични реакции, ние сме в състояние да ги избягваме. Но тази тревога си остава, породена до известна степен от често повтаряната история за прибавянето на един протеин от бразилски орех към соя. То е направено с най-добри намерения: западноафриканската храна често е бедна на метионин — аминокиселина, която се среща в изобилие в белтъка, произвеждан от бразилския орех. Изглежда разумно решението да се вкара гена за протеина в западноафриканската соя, но тогава някой се сеща за често срещаната алергична реакция към протеините на бразилския орех, която може да доведе до сериозни последствия, и проектът потъва в забвение. Очевидно включените в проекта учени не са имали намерение да създадат нова храна, която да причини анафилактичен шок на хиляди хора; те спират проекта, след като правят преценка на сериозния му недостатък. За повечето коментатори обаче това е пример как молекулярното инженерство си играе с огъня, без да се интересува от последствията. По принцип генното инженерство е в състояние да доведе до намаляване на алергените в храната: може би един ден бразилският орех ще се предлага без белтъка, преценен като опасен за вкарване в соята.

Действа се на сляпо и ще причинят вреда и на видовете, за които не са предназначени. През 1999 година едно вече известно изследване показва, че гъсениците на пеперудата монарх, които се хранят със силно напрашени с прашец от Бт царевица листа, загиват. И в това няма нищо изненадващо: Бт прашецът съдържа Бт гена и следователно — Бт токсина, който, макар и не по предназначение, е смъртоносен за насекомите. Всички обаче, обичат пеперудите и противопоставящите се на генно модифицираните храни еколози си намират знаме. И започват да задават въпроса дали монарх няма да бъде само първата от множеството непредвидени жертви на технологиите за генно модифициране? При огледа се оказва, че експерименталните условия, при които са тествани гъсениците, са били екстремни — нивото на Бт прашеца е прекалено високо — и няма как да се направят изводи за евентуалната смъртност на гъсениците в природата. И действително следващите изследвания показват, че въздействието на Бт растенията върху пеперудата монарх (и другите насекоми, които не са техни цели) е тривиално. Но дори да не беше, остава въпросът: как то би могло да се сравнява с ефекта от традиционната, неподложена на генна модификация алтернатива: пестицидите. Както видяхме, при липсата на методите за генно модифициране, тези вещества трябва да се прилагат обилно, ако искаме да получаваме високите добиви, изисквани от съвременното общество. И докато вграденият в Бт растенията токсин въздейства само на хранещите се със съответното растение насекоми (и, по-слабо на влизащите в контакт с Бт прашеца насекоми), пестицидите определено влияят върху всички изложени на въздействието им насекоми, вредни или не. Ако имаше възможност да изрази мнението си в дебатите, пеперудата монарх със сигурност щеше да гласува за Бт царевицата.

Ще предизвикат екологична катастрофа с появата на „суперплевели“. Притеснението е, че гените за хербицидна резистентност (като тези в растенията от типа Раундъп Реди) ще мигрират от генома на посева в геномите на плевелите чрез междинни хибридни видове. Това не е невъзможно, но е малко вероятно да се случи масово поради следните причини: междинните хибридни видове обикновено са слаби, неустойчиви създания, недобре екипирани за оцеляване, особено когато единият вид е домашен вариант, процъфтяващ само когато някой се грижи за него. Но да предположим, че резистентният ген влезе в плевеловата популация и остане там. Това определено няма да бъде краят на света, нито дори на земеделието, а по-скоро пример за нещо, което се е случвало често в историята на растениевъдството: възникване на резистентност в един или друг паразитен вид в отговор на опитите да бъде елиминиран. Най-известният пример е еволюцията в устойчивостта към ДДТ при насекомите вредители. Като използва пестицид, фермерът осъществява силна форма на естествен подбор в полза на устойчивостта, а еволюцията, както знаем, е гъвкав и способен неприятел: резистентност се поражда с лекота. В резултат учените трябва да измислят нов пестицид или хербицид, към който въпросните видове не проявяват устойчивост; целият еволюционен цикъл ще се извърти отново и кулминацията ще бъде достигането на резистентност при видовете-цели. Следователно, придобиването на резистентност е мощно средство, противостоящо на всички опити за справяне с вредителите; то в никакъв случай не е свойствено единствено на стратегиите за генно модифициране. Това е просто гонгът, оповестяващ началото на следващия рунд, и призоваващ човешката изобретателност да измисли нещо ново.

Въпреки притесненията си за въздействието, което ще окажат многонационалните компании върху страни като Индия, Сумън Сахаи от акция „Ген“, чиято база се намира в Ню Делхи, отбеляза, че споровете около генно модифицираните храни са характерни за обществата, където храната не е въпрос на живот и смърт. В Индия, където хората буквално умират от глад, както отбелязва Сахаи, до 60% от плодовете, отглеждани в хълмистите региони, изгниват преди да стигнат до пазара. Представете си ползата от изобретяването на технология, забавяща съзряването, като използваната за създаването на домата Flavr-Savr. Най-важната роля на генно модифицираните храни може би е спасението, което предлагат за развиващите се части на света, където високата раждаемост и ограничената орна земя водят до свръхупотреба на пестициди и хербициди с опустошителни последствия както за околната среда, така и за използващите ги фермери; където недостигът на определени хранителни съставки е начин на живот и, твърде често — на смърт; и където унищожаването на даден посев от вредители може да означава буквално смъртна присъда за фермерите и техните семейства.

Както видяхме, изобретяването на методите на рекомбинантната ДНК в началото на седемдесетте години на XX век води до избухване на вълна от спорове и ровене в душата, чиято кулминация е конференцията в Азиломар. Сега това се повтаря отново. По времето на Азиломар поне можеше да се каже, че бяхме изправени пред няколко големи неизвестности: тогава не можехме да кажем със сигурност дали генетичните манипулации с живеещата в човешките черва бактерия E.coli няма да доведат до появата на нови щамове болестотворни бактерии. Но нашите търсения и стремежът ни към потенциалното добро, което можеше да се получи, продължаваха, макар и с прекъсвания. При сегашните спорове обаче, тревогите са пак налице въпреки далеч по-пълното ни разбиране на това, което правим. И докато значителна част от участниците в Азиломар настояваха да бъдем предпазливи, днес трудно би могло да се намери учен, противопоставящ се по принцип срещу генно модифицираните храни. Признавайки потенциала на технологиите за генно модифициране да донесат добро както за човешкия род, така и за околната среда, дори известният еколог Е. О. Уилсън ги подкрепя: „Получените по генетичен път сортове, които са доказали хранителната си стойност и са безопасни за околната среда при грижливо проучване и регулация… трябва да се използват.“

Опозицията на генно модифицираните растения е предимно обществено-политическо движение, чиито аргументи, макар и изразени с езика на науката, са предимно ненаучни. Понякога насочената срещу генно модифицираните храни псевдонаука, пропагандирана от медиите — независимо дали в търсене на сензации или в резултат на добронамерена, но неправилно преценена загриженост — би била дори забавна, ако не се превръщаше в ефикасно оръжие в тази битка. Роб Хорш от „Монсанто“ има доста богат опит от спречкванията си с протестиращи:

Веднъж по време на пресконференция във Вашингтон, някакъв активист ме обвини, че подкупвам фермерите. Попитах какво има предвид. Активистът отговори, че фермерите печелят, като използват нашите продукти, които им вършат по-добра работа и които им даваме на по-ниски цени. Просто го гледах с увиснала челюст.

Ще бъда съвсем директен и ще заявя, че е пълен абсурд да се лишаваме от всички плюсове на генно модифицираните храни, като им приписваме демонични качества; а като знаем колко са необходими в развиващия се свят, би било престъпление да се ръководим от ирационалните предположения на принц Чарлз и другите.

След няколко години, когато неизбежно възвърне здравия си разум и захвърли оковите на лудитската^[2] параноя, Западът може да установи, че изостава сериозно в областта на селското стопанство. Производството на хранителни продукти в Европа и Съединените щати ще стане по-скъпо и по-малко ефективно от където и да било другаде по света. Междувременно страни като Китай, които не могат да си позволят да се ръководят от лишени от логика опасения, ще се движат напред. Отношението на Китай е абсолютно прагматично. Със своите 23% от населението на Земята, но едва 7% от обработваемите й площи, тази страна се нуждае от увеличените добиви и хранителната стойност на генно модифицираните земеделски култури, за да изхрани населението си.

Отклонихме се достатъчно по посока на предпазливостта в Азиломар, изтръпнали от страх пред неокачествими (действително неокачествими) притеснения за незнайни и непредвидими опасности. Но след това ненужно и скъпоструващо отлагане се отдадохме отново на висшето морално задължение на науката: да прилага известното за възможно най-голяма полза на човечеството. При сегашното противопоставяне, докато нашето общество забавя научния прогрес в престорена неосведоменост, би било добре да си припомним колко голям е залогът: здравето на гладуващите хора и запазването на най-скъпото ни наследство — околната среда.

През юли 2000 година протестиращи срещу генно модифицираните храни унищожиха засято с експериментална царевица поле към лабораторията на Колд Спринг Харбър. На него всъщност нямаше генно модифицирани растения; вандалите успяха да унищожат само двегодишния усилен труд на двама млади учени към лабораторията. Но историята все пак е поучителна. Сега, когато унищожаването на генно модифицирани посеви е станало определено модерно в някои части на Европа, когато дори стремежът към знание в тази област както на единия, така и на другия континент може да се превърне в обект на атака, би било добре намиращите се в челните редици на това движение да се запитат за какво се борят.