Джеймс Д. Уотсън, Андрю Бери
ДНК: Тайната на живота (13)

Десета глава
Генетични отпечатъци: Времето на ДНК в съдебната зала

През 1998 година трийсет и четиригодишният Марвин Леймънт Андерсън е пуснат от изправителния затвор на Вирджиния. Той е прекарал там петнайсет години, почти целия си живот като зрял човек, осъден заради ужасно престъпление: бруталното изнасилване на млада жена през юли 1982 година. Обвинението представя неоспоримо доказателство: жертвата разпознава Андерсън на снимка, избира го сред наредените в редица няколко млади мъже и го идентифицира в съда. Признат за виновен, той получава присъда лишаване от свобода в продължение на повече от двеста години.

Абсолютно ясен и недвусмислен съдебен случай. Един по-добър адвокат обаче може би щеше да се справи с опитите на обвинението да представи заподозрения за виновен. Андерсън е осъден изключително върху твърдението на жертвата (бяла), че нападателят й (негър) се хвалел, задето „имал бяла жена“; доколкото бяха запознати властите, Андерсън бил единственият негър с бяла приятелка. От представените на жертвата паспортни снимки, цветна е единствено снимката на Андерсън. И той единствен от мъжете, чиито снимки са й били дадени за разглеждане, е поставен сред редицата от младежи. И макар да се доказва, че друг човек, Джон Оутис Линкълн, е откраднал трийсетина минути преди нападението използвания от изнасилвача велосипед, адвокатът на Андерсън не призовава Линкълн като свидетел.

Пет години след осъждането на Андерсън, Линкълн признава под клетва, че е извършил престъплението, но го обявяват за лъжец и не предприемат нищо. Междувременно Андерсън продължава да твърди, че е невинен и да настоява да се направи ДНК анализ на физическите доказателства, намерени на местопрестъплението. Отговарят му, че всичко е унищожено съгласно стандартната процедура. Тогава Андерсън се свързва с адвокатите от Проект „Невинност“ — група, привлякла вниманието на нацията, използвайки анализа на ДНК за окончателното установяване вината или невинността на обвинените в дадено престъпление. Докато Проект „Невинност“ работи по молба на Андерсън, той самият е освободен при условие, че няма да направи опит за бягство. Ако не допусне никакви правонарушения, може да остане на свобода до 2088 година, тоест до края на живота си.

В крайна сметка Андерсън дължи спасението си на небрежността на полицейската служителка, извършила анализа на кръвната група въз основа на намерения на местопрестъплението материал през 1982 година. Тя не връща мострите където трябва за рутинното им унищожаване и се оказва, че те все още съществуват, когато Андерсън поисква ново тестване. Директорът на отдел „Криминално право“ за Вирджиния отказва да удовлетвори молбата под предлог, че това може да се превърне в „нежелателен прецедент“. Адвокатите на Проект „Невинност“ обаче успяват да издействат съдебно нареждане за осъществяване на анализа и през декември 2001 година резултатите доказват категорично, че Андерсън не е нападателят. ДНК „отпечатъците“ отговарят на ДНК на Линкълн. Линкълн е осъден, а Андерсън е пуснат на свобода от губернатора на Вирджиния Марк Уорнър.

ДНК отпечатъците — техниката, спасила Андерсън от незаслужената доживотна присъда, е открита случайно от британския генетик Алек Джефрис. От първите дни на революцията на рекомбинантната ДНК Джефрис се интересува от генетичните различия между видовете. Изследванията му в Лестърския институт се фокусират върху гена на миоглобина, който произвежда белтък, подобен на хемоглобина, намиращ се предимно в мускулите. Именно при тази „молекулярна дисекция“ Джефрис открива нещо много странно: къса част ДНК, която се повтаря многократно. Подобен феномен е наблюдаван през 1980 година от Рей Уайт и Арлин Уаймън, които показват, чрез друг ген, че подобни повторения варират по брой при различните индивиди. Джефрис решава, че наблюдаваните в неговия случай повторения са лоша ДНК, неучастваща в кодирането на протеини, но скоро открива, че в този случай тя може би върши добра работа.

Джефрис открива, че тази кратка част повтаряща се ДНК съществува не само в миоглобинния ген, но е пръсната из целия геном. И макар въпросните части да варират в известна степен при различните повторения, всички притежават една кратка, буквално идентична последователност от петнайсетина нуклеотида. Джефрис решава да използва тази последователност като „сонда“: с помощта на пречистена мостра на последователността, към която е прикачена радиоактивна молекула, той започва да търси въпросната последователност из целия геном. ДНК от генома се разполага върху специален найлонов лист и сондата се задържа чрез свързването на базовите двойки там, където се натъкне на допълващата я последователност. След това, като поставя найлона върху рентгенов филм, Джефрис успява да запише схемата на радиоактивните места. Когато проявява филма от експеримента, остава силно учуден от видяното. Сондата е установила наличието на много подобни последователности върху различни мостри ДНК. Но вариантите при различните мостри са толкова много, че човек може да посочи коя на кого принадлежи, дори ако са взети от членове на едно семейство. Както пише той самият за това в списание „Нейчър“ през 1985 година, „профилът дава специфичен, индивидуален ДНК отпечатък“.

Джефрис избира напълно умишлено названието „ДНК отпечатъци“. Тази технология очевидно има потенциала да идентифицира даден индивид, също като отпечатъците от пръстите. Джефрис и неговият екип вземат мостри от собствената си кръв и ги подлагат на същата процедура. Образите върху рентгеновия филм, както може да се очаква, дават възможност да се разбере без сянка от съмнение коя от кого е. Джефрис осъзнава, че тази техника има широко поле за употреба:

На теория знаехме, че тя може да се използва в съдебната медицина и при определяне на бащинство. Може да се използва и когато се налага да се разбере дали дадени близнаци са еднояйчни — важна информация при трансплантиране на органи. Възможно е да се прилага и при трансплантация на костен мозък, за да се разбере дали се е прихванал. Ще видим също дали тази техника ще действа при животни и птици. Бихме могли да разберем какви са родствените връзки между съществата — това е основна информация за разбирането на естествената история на даден вид. Може да се използва и в консервационната биология. Списъкът с приложенията изглежда безкраен.

Но първото практическо приложение на процедурата излиза извън дадения от Джефрис списък с възможни приложения.

Лятото на 1985 година се оказва много тежко за Кристиана Сарба. Две години по-рано синът й Андрю се връща в Англия след като посещава баща си в Гана. Но на летището английските имигрантски власти отказват да пуснат момчето, макар да е родено във Великобритания и да е английски гражданин. Според тях Андрю е син на една от сестрите на Сарба и опитва да влезе в страната нелегално с фалшив паспорт. След като прочита във вестниците репортаж за работата на Джефрис, един от запознатите със случая адвокати се обръща към генетика с молба за помощ. Възможно ли е новият ДНК тест да докаже, че Андрю е син, а не племенник на мисис Сарба?

Анализът се усложнява от факта, че нито бащата на момчето, нито сестрите на Сарба присъстват, за да дадат мостри. Джефрис приготвя ДНК от мострите, взети от майката и три от неоспорваните й деца. Анализът показва, че Андрю има същия баща като останалите деца и че Сарба е негова майка. Или, по-точно, вероятността майката да е някоя от нейните сестри е 1 на 6 000 000. Имиграционните служби не оспорват резултатите на Джефрис, но, за да не се налага да признаят официално грешката си, просто изоставят случая. Андрю се връща при майка си. Джефрис ги вижда след това: „Облекчението, изписано върху лицето й, беше невероятно!“

Но дали техниката щеше да действа при кръв, сперма и косми, телесни тъкани, откривани най-вече на мястото на престъплението? Джефрис бързо доказва, че процедурата върши и тази работа и скоро неговите ДНК отпечатъци привличат внимание в световен мащаб, предизвиквайки революция в криминалистиката.

 

 

През една ноемврийска сутрин на 1983 година тялото на петнайсетгодишната ученичка Линда Ман е открито на алея край село Нарбъро, близо до Лестър в Англия. По всичко личи, че е била изнасилена. Минават три години, без никой да бъде арестуван по случая. Тогава историята се повтаря: в един съботен ден през август 1986 година тялото на Дон Ашуърт, също ученичка, е открито на друга алея край същото село. Полицията е убедена, че извършителят е един и същ, седемнайсетгодишен помощник в кухня. Но, макар да признава вината си за убийството на Ашуърт, заподозреният отрича да има нещо общо с предишния случай. Тогава полицията се обръща към Алек Джефрис.

Новините от анализа на отпечатъците на Джефрис са едновременно добри и лоши. Сравняването на мострите от двете жертви показва, че и двете убийства действително са извършени от един и същ човек, както смята полицията. За нещастие (за полицията) обаче, въпросният тест доказва, че задържаният кухненски работник не е убил нито едно от момичетата. Резултатите са потвърдени и от другите специалисти, към които се обръща полицията. Заподозреният е освободен.

Тъй като притеснението сред общността нараства, полицията предприема извънредна стъпка. Убедена, че ключът към успеха е пак в ДНК отпечатъците, тя решава да поиска мостри от цялото възрастно мъжко население в селото и околностите. Откриват няколко пункта за вземане на кръвни проби и успяват да елиминират доста кандидати с традиционния и по-евтин тест за определяне на кръвната група. Останалите мостри са изпратени за вземане на ДНК отпечатъци. Ако това бе вълнуваща холивудска история, Джефрис непременно щеше да идентифицира истинския убиец. И действително става така, но не без още едно извъртане на фабулата. Първоначално виновникът успява да избегне генетичната цедка. Когато идва неговият ред да даде задължителната мостра, Колин Пичуърк, под претекст, че изпитва ужас от забиване на игла във вената, убеждава един приятел да даде мостра вместо него. Едва по-късно, когато дочуват случайно как приятелят разказва какво е направил, Пичуърк е хванат и така има честта да се превърне в първия престъпник, чиято вина е установена въз основа на ДНК отпечатъци.

Този случай показва на правозащитните сили по целия свят, че ДНК отпечатъците действително са бъдещето на криминалистиката. И няма да мине много, преди това доказателство да започне да се привежда на първо място в американското съдопроизводство.

 

 

Може би самата национална култура прави англичаните по-възприемчиви към закона или пък американците смятат, че неясните молекулярни дрънканици не им обещават нищо добро, но въвеждането на ДНК отпечатъците в Съединените щати предизвика доста спорове.

Законът винаги е имал трудности при асимилирането, ако не и при самата идея за представянето на научни доказателства. Дори на най-интелигентните адвокати, съдии и съдебни заседатели им е трудно да проумеят в началото. В един от по-ранните прочути примери за прилагането на науката в съдебната драма, чрез определянето на кръвната група бе доказано недвусмислено, че Чарли Чаплин не може да е баща на детето, чиято майка държеше да докаже точно това. Въпреки това съдебните заседатели гласуваха в полза на майката.

Американският съд отдавна прилага теста на Фрай като стандарт за допустимостта на научни доказателства. При едно от първите дела, в които се използват научни доказателства, се прави опит да не се вземе под внимание надежден доказателствен материал с изискването науката, върху която се опира, „да бъде достатъчно утвърдена, за да бъде приета от всички в сферата, към която принадлежи“. Но, тъй като се основава върху неправилно разбиране за това какво е „достатъчно утвърдена наука“, тестът се оказва неефективен начин за определяне достоверността на доказателствения материал. Едва през 1993 година, в делото „Доубърт“ срещу „Меръл Доу Фармасютикълс“, Върховният съд постановява съдията на съответното дело да определя дали на представените доказателства може да се разчита (тоест може да им се вярва като на научно валидни).

Днес, когато Court TV е вече установена част от телевизионния пейзаж, а в най-гледаното телевизионно време се излъчват сериали, фокусиращи се върху изнамирането на научен доказателствен материал, на човек вероятно ще му бъде трудно да предположи с какво усилие Американската правна система преглътна ДНК. Макар да няма човек, който да не е чувал за ДНК след нашето откритие през 1953 година, тя все още е заобиколена от непроницаема научна аура. Всъщност генетичната сфера изглежда дори още по-мистериозна при всяко следващо провъзгласяване от медиите на поредния напредък в тази област. Може би най-неприятен от всичко е фактът, че поддържаните чрез ДНК обвинения се представят не като абсолютна сигурност, а като вероятност. И какви вероятности само! С цифри като „1 на 50 000 000 000“, генетиците, облечени в авторитета на властта, биха могли да разрешават делата, затова не е чудно, че се поставя под въпрос необходимостта от адвокати, съдии, съдебни заседатели и скъпоструващи процеси.

За разрешаването на повечето дела обаче, не е достатъчно само сравняването на две мостри ДНК. Междувременно приемането на новите методи напредва бавно, но неизбежно. В известен смисъл по-масовото разбиране и приемане е подпомогнато от правистите, станали известни като предизвикват съдебните процеси, зависещи от ДНК доказателства. Умели адвокати като Бари Шек и Питър Ньофелд придобиват почти същите познания в тази област като експертите, които подлагат на кръстосан разпит. Шек, нисък, разпилян и свадлив, и Ньофелд, висок, спретнат и свадлив, привличат вниманието, докато търсят технически недостатъци в делата, представени през ранните дни на генетичните отпечатъци. Двамата се запознават през 1977 година като колеги в офиса на Общество на Бронкс за правна помощ, местен център за правна защита на бедните. Син на успяващ импресарио на звезди като Кони Франсис, израснал в Ню Йорк, Шек открива политическото си призвание, когато отива да учи в Йейл и взема участие в националната студентска стачка, последвала след събитията в Кент Стейт през 1970 година. Вечно подозрителен към злоупотребите с властта, той се включва доброволно към защитния екип на Боби Сийл по време на процеса на Черната пантера в Ню Хейвън. Питър Ньофелд израства в Лонг Айлънд, където майка му живее и до днес, недалеч от лабораторията в Колд Спринг Харбър. Той също проявява левичарските си наклонности от доста ранна възраст и в единайсети клас е мъмрен заради организирането на антивоенни протести.

Затова не е чудно, че двамата млади мъже, ратуващи за обществения прогрес, се превръщат във войнстващи адвокати по барикадите на правната помощ в Ню Йорк, при това в един бурен период от живота на града, когато нарастващата престъпност кара в очите на някои мотото „справедливост за всички“ да изглежда като идеал, заплашен в преследването на обществената безопасност. Десетилетие по-късно Шек става професор по право, а Ньофелд се отдава на частна практика.

Запознах се с двамата на една историческа конференция за ДНК отпечатъците, проведена в лабораторията в Колд Спринг Харбър. Полемиките бяха в кулминационната си точка отчасти и защото научните технологии се прилагаха все повече и повече в криминалистиката, макар все още да се използваше нерафинираната оригинална техника на Джефрис, загадъчно звучащият анализ „ограничаващ дължината на фрагментите полиморфизъм“ или ОДФП. Неизбежно някои от резултатите беше трудно да се тълкуват и ДНК отпечатъците се оспорваха както на техническо, така и на правно основание. Срещата в Колд Спринг Харбър бе всъщност първата възможност за молекулярните генетици, включително и за самия Алек Джефрис, да разговарят със специалистите и адвокатите, които вече използваха ДНК в съдебната зала. Дискусиите бяха разгорещени. Молекулярните генетици обвиняваха учените-криминалисти за небрежните им лабораторни техники, тоест, че просто не извършват тестването достатъчно внимателно. Действително в онези дни боравенето с ДНК отпечатъци в специализираните за тази цел лаборатории се извършва без каквато и да било регулация или контрол. Не липсват проблеми и относно статистическите предположения; те също не са стандартизирани, но, поради липса на алтернатива, се използват при пресмятането на налагащите се цифри, говорещи за сигурност на извода. Генетикът Ерик Ландър изказа мнението на не един от загрижените участници, когато заяви прямо: „Прилагането [на ДНК отпечатъците] се въведе прекалено прибързано.“

Тези практически проблеми се наблюдаваха в един от процесите, върху които работеха Шек и Ньофелд в Ню Йорк. Джоузеф Кастро е обвинен в убийството на бременна жена и двегодишната й дъщеричка. ОДФП анализът, извършен от компанията „Лайфкоудс“ установява, че кръвта по верижката на ръчния му часовник е на убитата майка. След подробно изучаване на ДНК фактите обаче, експертите свидетели както на защитата, така и на обвинението информират съдията в предварителното разглеждане, че според тях ДНК тестовете не са извършени компетентно. Съдията изключва ДНК доказателствата като недопустими. Така и не се стига до дело, защото Кастро признава вината си за двойното убийство в края на 1989 година.

Въпреки изключването на ДНК доказателствата, делото Кастро помага за установяване на правните стандарти за намесата на генетичния анализ в криминалистиката. Тези стандарти се прилагат в значително по-известния съдебен процес, с който се заемат Шек и Ньофелд и който превръща в нещо рутинно използването на ДНК отпечатъците в Америка и навсякъде, където може да се открие телевизия — процесът на О. Дж. Симпсън от 1994 година. Някогашната спортна звезда е заплашена от смъртна присъда, ако бъде призната за виновна за ужасните престъпления, в които го обвинява областният прокурор на Лос Анджелис: потресаващото убийство на бившата му съпруга Никол Браун Симпсън и приятеля й Роналд Голдман. Като част от правния „екип мечта“, събран от обвинения, Шек и Ньофелд допринасят изключително много за неговото оневиняване. Детективите вземат проби от кървавите петна от мястото на престъплението в дома на Никол Браун Симпсън, от къщата на О. Дж. Симпсън, от една ръкавица и един чорап, и от луксозния бял автомобил на Симпсън. ДНК доказателството, общо 45 кръвни образци, според обвинението не оставя и сянка от съмнение за вината на Симпсън. Но той привлича на своя страна най-изкусните представители в бранша, които могат да се купят с пари. Защитата отвръща на предизвикателствата незабавно и целият свят наблюдава по телевизията излизането на преден план на някои от централните противоречия, набирани в продължение на години по повод намесата на науката в криминалистиката.

Едно десетилетие преди делото Симпсън, когато прокурорите за първи път започват да представят ДНК доказателства и само те имат право да разрешават прилагането на генетичната технология, адвокатите на защитата не закъсняват да повдигнат един очевиден въпрос: по какъв стандарт може да бъде обявено съответствие между намерената на местопрестъплението ДНК мостра и мострата от взетата от заподозрения кръв? Той е особено спорен, докато технологията все още зависи от ОДФП. При този метод ДНК отпечатъкът се появява като поредица ленти върху рентгенов филм. Ако лентите, произведени от намерената на местопрестъплението ДНК не са идентични на лентите, получени от ДНК на заподозрения, при каква степен на разлика се изключва възможността да става въпрос за една и съща ДНК. Тоест, доколко трябва да бъде приликата, за да се обявят мострите за произхождащи от един и същ източник? Под въпрос се поставя и техническата компетентност. Първоначално, когато ДНК отпечатъците се вземат при липсата на достатъчно експертиза в боравенето с ДНК и нейното анализиране, допускането на критично важни грешки не е изключение. Става ясно, че, за да бъде използвано това мощно ново оръжие, на тези въпроси трябва да се отговори. ОДФП е заменен от нова форма генетичен маркер, къси свързани повторения (КСП). Размерите на тези генетични маркери КСП могат да се измерят извънредно точно и така се слага край на субективната оценка на ОДФП лентите върху рентгеновия филм. Научната общност в областта на криминалистиката се справя с проблема поради различната техническа компетентност, като оформя еднакъв правилник за процедурите, извършвани при работата с ДНК отпечатъци, както и система за установяване на достоверността на получените резултати.

Може би най-масираната атака обаче е насочена срещу числата. Адвокатите започват да оспорват, че с пресмятането на вероятността едно на един или повече милиарда се правят тенденциозни предположения. Ако разполагате с ДНК отпечатък от местопрестъплението, на каква база изчислявате вероятността (или, по-често, невероятността) да принадлежи на някой друг, освен на главния заподозрян А? Трябва ли да се сравни ДНК от мострата с ДНК на случайно избрани хора? Или, ако А е представител на европеидната раса (тъй като генетичното подобие обикновено е по-голямо между членовете на една и съща расова група, отколкото сред група произволно избрани хора)? Различията ще варират в зависимост от това какво се смята за разумно предположение.

А опитите да се защити заключението, направено въз основа на мистериозните генетични принципи на населението, обърква или приспива съдебните заседатели. Гледката, която представлява мъжествено опитващият се да нахлузи ръкавица, която просто не му е по мярка, струва повече, много повече според натрупания опит, отколкото планина от статистика.

Представените при делото Симпсън ДНК отпечатъци сочат към обвинения. За капката кръв, взета близо край трупа на Никол Браун Симпсън, както и за други капки, открити по алеята, водеща до местопрестъплението, се доказва, буквално с пълна сигурност, че са негови. Все така без всякакво съмнение е решено, че кръвта по ръкавицата, взета от дома му, е смес от неговата собствена и кръвта на двете жертви; кръвта по чорапите и в колата му отговаря на кръвта на Симпсън и на бившата му съпруга.

В крайна сметка, в очите на съдебните заседатели, провалът на тези доказателства се дължи в много по-малка степен на липсата на обяснение за загадъчността на генетиката на популацията, колкото на старото обвинение на полицията в некомпетентност. ДНК е толкова стабилна молекула, че може да се извлече от петна от семенна течност с неколкогодишна давност или от петънцата кръв, изстъргани от алеи или от кормилата на автомобили. Вярно е обаче и че ДНК може да се разлага, особено при наличие на влага. Както при всяко доказателство, и нейната достоверност зависи от процедурите за събиране, разпределяне и представяне. При криминалните дела винаги присъства тъй нареченото „установяване на поредицата от доказателства“, потвърждаващи, че всичко, което според полицията е било намерено на това и това място, наистина е било там, преди да се озове в някоя от специално предназначените за съхранение на доказателствения материал торбички. Съхранението на молекулярните доказателства може да бъде още по-проблемно от запазването на ножове и пистолети например; изстърганото от алеята по външен вид може да не се различава от изстърганото от стълба на входната врата към двора и извлечените от тях мостри ДНК ще изглеждат дори още по-еднакви, след като бъдат разпределени в малки пластмасови епруветки. Защитата на Симпсън успява да посочи доста примери, при които изглежда поне възможно, ако не и вероятно мострите да са били объркани или даже, още по-зле — замърсени.

Да вземем един от въпросите: кървавото петънце на задната врата в къщата на Никол Браун Симпсън. То е пропуснато при първоначалния оглед на местопрестъплението и е взето едва три седмици след убийствата. Ученият-криминалист Денис Фънг представя снимка на петънцето, но Бари Шек отвръща с друга снимка, направена ден след престъплението, на която няма никакво петънце. „Къде е то, мистър Фънг?“ — задава риторичния си въпрос Шек с красноречив жест, достоен за Пери Мейсън. Така и не получава отговор. Защитата успява да породи достатъчно съмнения в умовете на съдебните заседатели за боравенето и източниците на ДНК мострите, така че ДНК доказателствата губят стойността си.

Както видяхме в последната глава, замърсяването на мострите е един от основните проблеми при опитите за установяване на дадена идентичност чрез генетични методи. Тъй като е в състояние да осигури ДНК отпечатък дори от най-миниатюрната проба, ДНК полимеразната верижна реакция е предпочитана от съвременния научен метод за умножаване на даден участък от ДНК. В делото Симпсън например, изключително важен доказателствен материал представлява единствената капчица кръв, изстъргана от тротоара. Достатъчно ДНК за полимеразната верижна реакция може да се извлече от слюнката, останала по угарка от цигара. Всъщност полимеразната верижна реакция може да умножи с успех ДНК от една-единствена молекула, така че дори най-малкото количество ДНК от друг източник, например на боравещия с мострата, да замърси проба доказателство, резултатите в най-добрия случай са объркващи, а в най-лошия — безполезни.

 

 

През изминалото десетилетие, с все по-широката употреба и приемане на ДНК отпечатъците като доказателство за самоличност, правозащитната общност бе вдъхновена от следната идея: не е ли разумно да се вземат ДНК отпечатъци от всички, поне от всички, които биха могли да извършат престъпление? Според привържениците на този аргумент ФБР би трябвало да разполага с централна база данни с ДНК отпечатъци така, както притежава и обикновените отпечатъци. Няколко щата приеха закон, изискващ вземането на ДНК мостри от всеки, осъден за извършване на насилие като изнасилване или убийство. През 1994 година Северна Каролина например прие закон за вземане на кръвна проба от всеки намиращ се в затвора углавен престъпник, ако е необходимо насила. А някои щати разшириха този кръг, като включиха в него всеки, който е бил арестуван, независимо дали в крайна сметка е бил оправдан или признат за виновен.

Протестите на привържениците на свободата на личността бяха мощни и не без основание: ДНК отпечатъците не са като отпечатъците от пръстите. Мострата ДНК, взета да служи като отпечатък, по принцип може да се използва за още много неща: тя може да ви разкаже извънредно много за мен, дали нося мутации за заболявания като кистозна фиброза, сърповидно-клетъчна анемия или болест на Тей-Сакс. След време, и може би не чак в толкова далечно бъдеще, той вероятно ще разкаже и дали генетичните ми варианти ме предразполагат към шизофрения или алкохолизъм, или други характеристики, в състояние да нарушат дори в още по-голяма степен вътрешния ми мир. Възможно е властите един ден да ме подложат на още по-щателна проверка, само защото имам мутации в гена на моноаминовата оксидаза, намаляващ активността на ензима. Според някои изследвания тази мутация при определени обстоятелства може да ме предразположи към антисоциално поведение. Възможно ли е създаването на генетични профили да се превърне в ново средство за извършването на предварителни действия от страна на правозащитните органи? Историята на Филип К. Дик от 1956 година (вдъхновила създаването на филм през 2002 година) „Доклад за малцинствата“ може би не е чак толкова невероятна научна фантастика, колкото ни се иска.

Какъвто и да бъде изходът от водените дебати по въпроса кой трябва да бъде заставян да дава ДНК проба и под каква закрила трябва да се намира тя, факт е, че сега, докато пиша тези редове, се вземат огромно количество ДНК отпечатъци. През 1990 година ФБР създаде своя ДНК база данни, СКИД (Система за комбинирано индексиране на ДНК), която през юни 2002 година съдържаше 1 013 746 ДНК отпечатъка. От тях 977 895 са от осъдени нарушители на закона и 35 851 са мостри от местопрестъплението на неразрешени случаи. От своето създаване СКИД е използвана за осъществяването на 4 500 идентифицирания, които иначе нямаше как да бъдат направени.

Едно от главните основания за съществуването на национална база данни е потенциалът за осъществяването на следното. Да предположим, че детективите са намерили известно количество ДНК — кръв по счупен прозорец, сперма в бельо — на мястото на престъплението и се прави отпечатък. Да предположим също така, че нямат никакви традиционни улики, които биха могли да ги насочат нанякъде. Но когато отпечатъкът бъде вкаран в СКИД, се открива неговият аналог. Точно така става в Сейнт Луис през 1996 година. Полицията разследва изнасилването на две млади момичета в противоположни краища на града и макар да става ясно при ОДФП анализа, че двете мостри със сперма са от един и същ мъж, извършителят не може да бъде идентифициран. Три години по-късно мострите се подлагат отново на анализ, като вече се използва КСП и резултатът се сравнява със съхраняваните в СКИД отпечатъци. През 2001 година откриват извършителя на двете изнасилвания, Доминик Мур, чийто ДНК отпечатък се намира в СКИД, защото признава, че е извършил други три изнасилвания през 1999 година.

Интервалът между извършването на престъплението и установяването по такъв начин на идентичността на извършителя, може да бъде дори още по-впечатляващ и някои престъпници са шокирани от внезапно прозвучалото „аз обвинявам“ на отдавна погребаните им жертви. Във Великобритания четиринайсетгодишната Марион Крофтс е изнасилена и убита през 1981 година, дълго преди ДНК отпечатъците да започнат да се използват. За щастие е запазен доказателствен материал от физически характер и така става възможно през 1999 година да се направи ДНК отпечатък. Властите и опечаленото семейство на момичето са отново разочаровани, този път от новината, че в Националната ДНК база данни на Обединеното кралство няма аналог на въпросния отпечатък. През април 2001 година обаче, Тони Джасински е арестуван заради убийството на своята съпруга и му вземат ДНК отпечатък като част от станалата вече рутинна процедура. Когато той е вкаран в базата данни става ясно, че там вече има негов аналог: Джасински се оказва неизвестният изнасилвач отпреди двайсет години.

В много щати на Съединените щати престъпления като изнасилване обикновено имат пределен срок на давност. В Уисконсин например не може да се издаде съдебна заповед за арестуването на предполагаем изнасилвач след като изминат шест години от извършването на престъплението. Подобен закон вероятно изглежда непоносимо несправедлив на жертвите — нима ужасът от преживяното просто изчезва след изтичането на тези шест години — но служи на интересите на правилното протичане на процеса. Особено ненадеждни са разказите на свидетелите на случилото се, а с времето спомените стават още по-неясни; подобни ограничения във времето имат за цел да намалят именно тези неминуеми неточности. ДНК обаче е свидетел от съвсем друг тип. Правилно съхраняваните мостри остават стабилни години наред, а самите ДНК отпечатъци не губят нищо от правдоподобността си като обективен обвиняващ фактор.

През 1997 година Уисконсинската лаборатория по престъпленията създава регистър с ДНК отпечатъци и същата година полицията в Милуоки започва да преразглежда всички неразрешени случаи на изнасилване, използвайки доказателствения материал от физически характер за установяване на евентуални съвпадения. Откриват петдесет и три съвпадения на ДНК отпечатъци и за шест месеца установяват вината на осем углавни престъпници, които вече излежават присъди за друго извършено престъпление. В един от случаите идентифицирането е направено толкова късно, че заповедта за арестуването на виновника е издадена само осем часа преди изтичането на шестгодишната давност.

При едно от тези попадения полицията трябва да представи доказателства срещу сериен изнасилвач — три отделни случая, три отделни мостри сперма, като извлечените от тях ДНК отпечатъци сочат един и същ мъж. Тъй като шестгодишната давност скоро изтича, помощник областният прокурор Норм Ган е изправен пред сериозна дилема. Оставащото време не е достатъчно за идентифициране на извършителя в базата данни, но не може да издаде нареждане за арестуване, без да знае името на заподозрения. Ган измисля умна стратегия. Според наказателния кодекс на Уисконсин, ако името на заподозрения не е известно, валидно нареждане за арестуване може да се издаде на базата на „описание, чрез което арестуваният може да бъде идентифициран с разумна сигурност“. Ган разчита, че, съгласно този стандарт, всеки съд би приел ДНК отпечатъка като сигурен идентифициращ признак. И съставя така съдебното нареждане: „Щатът Уисконсин срещу Джон Доу, неизвестен мъж със съвпадащ дезоксирибонуклеинов (ДНК) профил в генетичните участъци D1S7, D2S44, D5S110, D10S28 и D17S79“. Въпреки изобретателността на Ган, въпросният Джон Доу не е заловен.

Междувременно, първото предизвикателство в съда във връзка със съдебно нареждане за арестуване на друг Джон Доу според ДНК отпечатък, възниква в Сакраменто, където се смята, че един мъж, наречен „изнасилвача от втората история“, е извършил три изнасилвания в рамките на няколко години. Ан Мари Шуберт, местен прокурор, последва примера на Ган и издава съдебно нареждане срещу Джон Доу въз основа на ДНК отпечатък само три дни преди изтичане срока на давност. Но освен това тя трябва да удовлетвори изискванията на законодателството на своя щат, в частност задължението нареждането за арест да идентифицира заподозрения с „разумна точност“. С тази цел тя уточнява, че „неизвестният мъж… има уникален ДНК профил, който може да се срещне веднъж на приблизително двайсет и един секстилиона^[1] представители на европеидната популация, веднъж на 650 квадрилиона^[2] представители от афроамериканската популация и веднъж на 420 секстилиона от латиноамериканската популация“. Малко след издаването на съдебната заповед, когато отпечатъкът на ДНК е вкаран в щатската база данни, се оказва, че съвпада с ДНК отпечатъка на някой си Пол Юджин Робинсън, арестуван през 1998 година за нарушаване на условието, при което е пуснат на свобода. На мястото на Джон Доу в нареждането за арестуване е поставено името Пол Юджин Робинсън и неговия КСП маркер и Робинсън е арестуван. Адвокатът му оспорва валидността на първото съдебно нареждане, защото в него не фигурира името Робинсън. За щастие съдията признава валидността на въпросното нареждане, като отбелязва, че „ДНК е най-сигурният фактор за идентифициране, с който разполагаме засега“.

В резултат на вълнението, породено от тези съдебни нареждания въз основа на „ДНК на Джон Доу“, много щати променят законите си за давността на извършеното изнасилване така, че да се допуска изключение при наличие на ДНК доказателства.

 

 

ДНК отпечатъците прескачат дори отвъд гробната могила. През 1973 година подрастващите Сандра Нютън, Полин Флойд и Джералдин Хюз са изнасилени и убити в Южен Уелс. Двайсет и шест години по-късно от запазените от мястото на престъплението мостри са изготвени ДНК отпечатъци, но за жалост Националната ДНК база данни не разполага със съвпадащ с тях ДНК отпечатък. Затова, вместо да търсят точен аналог, учените-криминалисти започват да търсят индивиди, чиито ДНК отпечатъци навеждат на мисълта, че може би са роднини на убиеца. Така идентифицират сто човека и снабдяват полицията с множество възможности за осветляване на събраната при първоначалното разследване информация. Чрез комбинацията от най-новите достижения в ДНК криминалистиката и старомодната детективска работа се стига до един заподозрян — Джо Капен. Единственият проблем е, че въпросният мистър Капен е починал през 1991 година от рак.

През 1999 година правят ексхумация на трупа на Капен и вземат ДНК отпечатъци. И те действително съвпадат с отпечатъците, извлечени от доказателствения материал, намерен на местопрестъплението. Тежката болест явно изпреварва човешкото правосъдие, като издава своята присъда, но поне семействата на момичетата получават дълго отложеното във времето удовлетворение да узнаят името на извършителя.

 

 

ДНК отпечатъците разрешават мистерии, свързани и с тела на значително по-известни личности от Джо Капен. Да вземем невероятната история на руското императорско семейство, Романови.

През юли 1991 година групичка детективи, учени криминалисти и полицаи се събират на една кална, превърната в блато от дъжда поляна в гората край Коптяки, Сибир. Тук, през юли 1918 година набързо са заровени единайсет тела. Това са останките на цар Николай II и царица Александра, сина им Алексей, наследник на трона, четирите им дъщери Олга, Татяна, Мария и Анастасия и четирима компаньони, всичките избити брутално няколко дни преди това. Анастасия все още държи Джеми, любимата си болонка, когато среща края си под дъжд от куршуми. Убийците хвърлят първоначално телата в една мина, но, страхувайки се да не бъдат открити, на другия ден ги изваждат оттам и най-накрая ги заравят в яма на въпросната горска поляна.

Гробът е открит за първи път през 1979 година благодарение на „детективската работа“ на геолога Александър Авдонин, обзет от непреодолимо желание да узнае каква е съдбата на царското семейство, и на кинодееца Джели Рябов, който, заслужил привилегията да направи документален филм за революцията, получава достъп до съответните секретни архиви. До мястото на гроба Авдонин и Рябов са заведени от отчета, който главатарят на убийците написва до своите шефове. Там откриват три черепа и други кости. Но тъй като по онова време комунистическата партия все още държи здраво всичко в свои ръце, те си дават съвсем правилно сметка, че ще си направят много лоша услуга, ако привлекат вниманието към клането на царското семейство, извършено от болшевиките. Затова погребват отново останките.

С подобряването на политическия климат, чиято кулминация е разпадането на Съветския съюз, се представя очакваната толкова отдавна от Авдонин и Рябов възможност. И тогава на поляната отново се размахват мотики и лопати.

Ексхумираните останки, общо повече от хиляда отделни части — кости и черепи — са отнесени в Московската морга, където започва мъчителният процес на събирането и идентифицирането на скелетите. И почти веднага възниква голямата изненада. Знае се, че убитите са единайсет, шест жени и петима мъже, но в гроба има кости само от девет тела — пет от женски и четири от мъжки пол. Става ясно, че липсват останките на Алексей (четиринайсетгодишен по това време) и Анастасия (седемнайсетгодишна).

Твърденията за идентифицирането на скелетите са посрещнати с известен скептицизъм, особено поради съществуващите несъгласия между руските учени и дошлия да помогне американски екип. И така, през септември 1992 година, доктор Павел Иванов отнася девет костни мостри в лабораторията на Питър Жил към Британската служба по научна криминалистика. Жил и колегата му Дейвид Уерет са съавтори на първия доклад, публикуван от Алек Джефрис в тази област, и създават Службата по научна криминалистика на Обединеното кралство като главната лаборатория за ДНК отпечатъци.

Жил разработва метод за извличане на ДНК отпечатъци, използвайки митохондриална ДНК (мДНК), който, както видяхме от случая с анализа на мДНК на неандерталците, има предимство, когато ДНК е стара или е трудно да се набави: тя е много повече от намиращата се в ядрото ДНК.

Първата задача на Жил и Иванов е извънредно деликатна: да извлекат митохондриална и ядрена ДНК от костните мостри. Анализът показва, че пет от телата са в роднински взаимоотношения, като три от тях са на сестри. Но дали това са действително костите на семейство Романови? В случая с императрица Александра поне може да се намери отговор, като се сравнят мДНК отпечатъци от смятаните за нейни кости, с мДНК отпечатък от нейния праплеменник, принц Филип, херцог на Единбург. Отпечатъците доказват недвусмислено наличието на роднински взаимоотношения.

Доста по-трудно е да се намери роднина на царя. Тялото на по-малкия му брат, великия херцог Георгий Романов, се намира във великолепен мраморен саркофаг, който е прекалено ценен, за да бъде отворен. Племенникът на царя отказва да помогне, все още обиден от отказа на британското правителство да даде убежище на семейството в началото на революцията. Знае се, че в Япония се пази напоена с кръв носна кърпа, използвана от царя, когато през 1892 година е нападнат от размахващ сабя убиец. Жил и Иванов успяват да се снабдят с лентичка от нея, но откриват, че с времето реликвата е била замърсена с ДНК на други хора, така че е станала безполезна. Едва когато най-сетне са открити двама далечни роднини, се потвърждава, че мДНК е действително на царя.

Анализът обаче поднася още една изненада: последователностите мДНК от предполагаемия цар са подобни, но не еднакви с мДНК на съвременните му роднини. На позиция 16 169, където мДНК на царя има Ц, мДНК на двамата роднини е с Т. По-нататъшното тестване разкрива все нови и нови усложнения. Царската мДНК е всъщност смес от два типа, Ц и Т. Необичайното състояние се нарича „хетероплазмия“ — съвместно съществуване в един индивид на повече от един тип мДНК.

Няколко години по-късно идва краят на притесненията на всички освен най-всеотдайните теоретици на конспирацията. Руското правителство най-сетне се съгласява да отвори саркофага и да даде на Иванов тъканна мостра от Георгий Романов, брата на царя. Митохондриите на великия херцог проявяват същата хетероплазмия като откритата в костите от горската яма. Вече никой не се съмнява, че въпросните кости са принадлежали на царя.

А легендарната Анастасия, чиито кости така и не са намерени в гроба в гората? Не липсват претенденти и сред тях най-настоятелна е Ана Андерсън, която цял живот настоява, че е изгубената велика херцогиня. Тя предявява тази претенция за първи път още през 1920 година и се превръща в обект на много книги, както и на филма „Анастасия“, където ролята на изчезналата княгиня се играе от Ингрид Бергман и според който тя наистина се оказва великата херцогиня. Когато Андерсън умира през 1984 година, самоличността й все още е обект на спорове, но средството за тяхното разрешаване вече е налице.

Ана Манахън (името на Ана Андерсън след като се омъжва) е кремирана, което прави невъзможно вземане на тъкани от останките. Открит е обаче алтернативен източник на нейната ДНК: през август 1970 година й е направена спешна коремна операция в болницата „Марта Джеферсън“ в Шарлотсвил. Извадените при операцията тъкани са изпратени в патологична лаборатория, за да бъдат подготвени за микроскопско изследване, и където се пазят все още двайсет и четири години по-късно. След поредица дела от византийски тип за достъпа до пробата, Питър Жил отива в Шарлотсвил през юни 1994 година и си тръгва с малко запазена тъкан от Ана Манахън.

Резултатите са кристално ясни. Ана Андерсън не е роднина нито на цар Александър, нито на императрица Александра. Но след цялата тази дълга одисея може би не е учудващо, че някои предпочитат да не обръщат внимание на ДНК и да вярват на това, което им се иска: митът, че Ана е била Анастасия, все още е жив.

 

 

Съдбата на Романови и на Ана Андерсън би могла да бъде част от приказка — толкова е далечна от съдбата на повечето хора — но ДНК отпечатъците се използват обикновено при доста мрачни случки от реалността, прекалено подобни една на друга. Сред най-ужасните задачи след голяма трагедия като самолетна катастрофа е идентифицирането на телата. Законът изисква това да се прави поради различни причини, една от които е издаването на смъртен акт. И никой не трябва да подценява отчаяната емоционална нужда на семействата да погребат любимите си хора с подходящите церемонии; за повечето от нас засвидетелстваното на уважението към мъртвите е тясно свързано с наличието на тленните им останки, дори на малка част от тях, а в такива случаи това зависи от идентифицирането.

През 1972 година американски военен самолет, за който се смята, че е пилотиран от Майкъл Бласи, е свален по време на битката за Ан Лок във Виетнам. Останките от мястото на катастрофата са прибрани, но неадекватният анализ през 1978 година, базиращ се на кръвната група и анализа на костите показва, че те не са на Майкъл Бласи. На анонимните кости се поставя етикет „X-26, случай 1853“ и на тържествената церемония, на която присъства президентът Рейгън, са оставени да почиват в мир в Гроба на незнайния воин в Арлингтънското национално гробище. През 1994 година в новините на Си Би Ес се излъчва историята на Тед Сампли в „Ю Ес Ветеран Диспач“, според която X-26 е Бласи. Когато, при последвалите разследвания, Си Би Ес откриват доказателства, подкрепящи твърдението на Сампли, семейството на Бласи пуска петиция до Министерството на отбраната да ги огледа. Така се открива, че мДНК от неидентифицираните кости съвпада с мДНК на майката и сестрата на Бласи. Двайсет години след смъртта си Бласи се завръща в Сейнт Луис. Застаналата край надгробния камък майка намира сили да промълви: „Синът ми се върна. Синът ми най-после се върна у дома.“

Оттогава Министерството на отбраната създаде Банка с проби за идентифициране на останки на Въоръжените сили. От всички нови членове на армията се взема кръв и се изолира ДНК, независимо дали са на активна служба или от запаса. През март 2001 година банката съдържа повече от 3 000 000 проби.

 

 

Пътувах към офиса си, когато чух, че някакъв самолет се е блъснал в един от небостъргачите на Световния търговски център. Както много други, в началото реших, че става дума за злополука; всичко друго изглеждаше немислимо. Но съвсем скоро, когато и вторият самолет се блъсна в другия небостъргач, стана ясно, че става дума за престъпен акт от най-ужасен вид, извършен срещу хиляди невинни хора. Никой от хората, които са гледали излъчените сцени от този ден, няма да забрави надвесените от прозорците хора и тези, които се хвърляха през тях. Не бяхме защитени от трагедията дори в спокойното академично градче, където се намираше лабораторията на Колд Спринг Харбър, на трийсет мили от Манхатън, тъй като двама от работещите там хора през този ден загубиха синовете си.

Според окончателните изчисления броят на погубените така безсмислено хора възлиза на цифрата 2 792, невероятно малко, като се има предвид, че в момента на атаката в двата небостъргача е имало около 50 000 души. Но като се има предвид катаклизъма на случилото се, очакванията бяха, че малко тела ще бъдат намерени без сериозни увреждания, а още по-малко — живи. И така, търсенето на оцелели премина с трагична неизбежност в издирването на останки; милиони тонове стомана, смесена със стрит на прах бетон и натрошено стъкло бяха пресети с надеждата да бъде открита някоя част от човешко тяло. Бяха открити около 20 000 и отнесени до двайсетте хладилни камиона, подредени в близост до кабинетите за медицински оглед. От началото на тези херкулесови усилия учените криминалисти осъществиха множество идентифицирания чрез сравняване на зъбите с водената от съответния зъболекар на загиналия документация и чрез традиционни отпечатъци, но след приключването на лесните случаи товарът се премести във все по-голяма степен към анализа на ДНК. За да се осигури база за сравнение, роднините даваха или проба от своята кръв или лични вещи като четки за зъби и гребени на мъртвите, всякакви предмети, по които биха могли да се задържат поне няколко клетки от техните собственици и от които да се извлече ДНК. Задачата по установяването на ДНК отпечатъците бе възложена на Myriad Genetics в Солт Лейк сити и на Celera Genomics, свикнали да анализират ДНК в огромни мащаби. Но дори при използването на най-новите технологии, този процес е бавен и трудоемък.

 

 

Всеобщо е човешкото желание да знаем кои са нашите предци и откъде идват. В Съединените щати нацията е изградена от поколение след поколение пристигащи имигранти и този копнеж е особено ярко изразен. През последните години генеалогичната мания се увеличи от Интернет, който придаде нови измерения на въпросния феномен. Сравняването на ДНК отпечатъците прави възможно извънредно конкретното генеалогично разследване, осъществено от Жил и Иванов например, за откриване на връзката (или по-точно липсата на такава) между Ана Андерсън и семейство Романови. Но генеалогичните дървета може да се изграждат и на по-широка основа, за да се намират връзките при сравняването на ДНК отпечатъци на даден индивид и на цяла популация.

Брайън Сайкс в Оксфорд използва анализа на ДНК, за да проникне в своята генетична история. Знаейки, че както фамилното име, така и Y хромозомата се предават по мъжка линия, той изказва предположението, че всички мъже с еднаква фамилия би трябвало да имат и една и съща Y хромозома, принадлежала на първия мъж, взел това име. Разбира се, връзката между Y хромозомата и фамилното име се прекъсва, когато някой мъж си смени фамилията поради една или друга причина или ако много момчета вземат фамилията на мъж, който не им е биологичен баща (например заченатото от тайна връзка с млекаря момче най-вероятно ще носи името на съпруга на своята майка).

След като се свързва с 269 мъже с името Сайкс, професор Сайкс успява да се снабди с 48 проби за анализ. И открива, че около 50% от Y хромозомите са действително идентични на неговата собствена „Сайкс“ хромозома; останалите носят доказателство за брачните забежки на не една мисис Сайкс от миналите поколения. Тъй като възникването на името е документирано и може да бъде датирано отпреди около 700 години, възможно е да се пресметне средният процент на изневерите за всяко поколение. Той възлиза на съвсем почтения 1% и навежда на мисълта, че 99% от съпругите на мъжете Сайкс от всяка генерация са съумели да устоят на извънбрачните изкушения.

Когато Сайкс основава компания за извършване на услугата извличане на ДНК отпечатъци, един от първите му клиенти е дружеството „Джон Клоу“, чиито членове успяват да проследят своите предци до един англичанин със същото име, емигрирал в Масачузетс през 1635 година. Дружеството знае дори, че Ричард, един от неговите предци по уелска линия, е получил рицарско звание заради заслуги при кръстоносен поход до Светите земи. Те обаче нямат никакво историческо доказателство, за да свържат семействата си с тези от другата страна на Атлантическия океан. Компанията на Сайкс анализира ДНК от Y хромозомата на Масачузетските Клоу с ДНК от Y хромозома на директен наследник на сър Ричард; оказва се, че са идентични — реабилитация за Масачузетския клон. Но не всички американски Клоу са такива късметлии; установява се, че членовете на дружеството от Алабама и Северна Каролина нямат роднинска връзка не само със сър Ричард, ами и с Масачузетските Клоу.

 

 

В различни телевизионни предавания могат да се видят нервни млади жени и мъже. Водещият отваря плик, поглежда многозначително двойката и прочита картичката. Жената покрива лице с длани и избухва в сълзи, а мъжът скача и свива юмруци. Или пък жената скача на крака и посочва триумфално мъжа, останал да седи на мястото си с увиснали рамене и сведена глава. И в двата случая сме свидетели просто на един от най-странните начини на използване на ДНК отпечатъците.

Дневните телевизионни предавания може да превръщат тази тема в театър, но тестването за бащинство е сериозен бизнес с дълга традиция. От самото начало на човешката история, животът на човека до голяма степен — в психологическо, социално и правно отношение — зависи от идентичността на бащата. Затова е напълно естествено, че науката е привлечена незабавно в услуга на тестването за бащинство от самото разработване на генетичните техники за установяване самоличността на отделните хора. До зараждането на молекулярната генетика, кръвта е най-научният ключ към установяване на бащинство. Моделите на предаване на наследствеността са сигурни и добре разяснени, но кръвните групи са много малко и това ограничава неимоверно възможностите за различаване. Тестването на кръвната група има ограничената сила да отрече бащинството на несправедливо обвинен мъж, но не и да докаже категорично бащинство. Ако кръвните ни групи са несъвместими, аз със сигурност не съм ваш баща, но ако са, това в никакъв случай не доказва, че бащата съм аз… както и всички останали мъже със същата кръвна група като мен. Използването и на други маркери освен познатите кръвни групи увеличава разграничаващата мощ на този тип тестове, но все още не може да се сравнява със статистическата сигурност на основаващото се върху КСП вземане на генетични отпечатъци: то е в състояние да докаже бащинството без съмнение. А в ерата на полимеразната верижна реакция е достатъчно удобно, за да се използва.

Толкова удобно, че компаниите за определяне на бащинство, приемащи поръчки по пощата, процъфтяват. В някои градове по улиците могат да се видят огромни билбордове с не особено деликатни надписи от рода на: „Кой е таткото?“ Срещу определена сума тези компании ще ви изпратят комплект за определяне на ДНК, включващ тампон за отделяне на няколко клетки от вътрешността на устата. (Такива проби не се признават в съда. За да бъде признат, ДНК отпечатъкът трябва да се базира върху проба, взета в притежаваща сертификат лаборатория и даваща възможност да се проследи веригата от доказателства, за да се предотврати евентуалната подмяна.) Взетите по този начин проби след това се изпращат по куриер до съответната лаборатория, където се извлича ДНК.

ДНК отпечатъкът на детето се сравнява с майчиния; всяко късо свързано повторение при майката, което отсъства при детето, би трябвало да идва от бащата, който и да е той. Ако в отпечатъка на предполагаемия баща липсва някое от тези повторения, той се изключва като възможен родител. Ако не липсва нито едно, броят на повторенията дава възможност да се квалифицира вероятността аналогията да е пълна с помощта на тъй наречения „индекс за бащинство“ (ИБ). Така се изчислява вероятността някой друг мъж да е допринесъл за дадено КСП; той варира в зависимост от това доколко разпространено сред популацията е дадено КСП. Индексите за бащинство за всички КСП се умножават, за да дадат комбинирания индекс за бащинство.

Повечето тестове за бащинство, разбира се, се правят напълно дискретно (освен ако не участвате в телевизионно шоу), но един неотдавна направен анализ се спря върху големия исторически интерес към набедения баща. Отдавна се подозира, че Томас Джеферсън, третият президент на Съединените щати и главен автор на Декларацията на независимостта, не е само „баща на нацията“; смята се, че е имал едно или повече деца от робинята си Сали Хемингс. Първото обвинение е направено през 1802 година, дванайсет години след раждането на едно момче, Том, което по-късно приема фамилията на един от своите господари, Удсън. Освен това е налице силна прилика между последния син на Хемингс, Естън, и Джеферсън. ДНК е предопределена да разреши този въпрос.

Джеферсън няма законни наследници от мъжки пол, така че е невъзможно да бъдат определени маркерите на неговата Y хромозома. Затова изследователите вземат ДНК проби от наследниците на чичото на Джеферсън по бащина линия, Филд Джеферсън (чиято Y хромозома трябва да е идентична с Y хромозомата на президента) и ги сравняват с проби от наследници от мъжки пол на Том и Естън. Резултатите показват определен Джеферсънов отпечатък за Y хромозомата, но този ДНК отпечатък не присъства при наследниците на Том Удсън. При наследниците на Естън Хемингс обаче Джеферсъновата Y хромозома присъства съвсем определено. ДНК обаче не може да докаже извън всякакво съмнение кой е източникът на тази хромозома. Не можем да кажем със сигурност дали бащата на Естън е Томас Джеферсън или друг мъж от рода Джеферсън, който може би също е имал достъп до Сали Хемингс. Съществуват подозрения, че това е бил Айшъм Джеферсън, племенникът на президента.

Очевидно дори вековното уважение не е в състояние да защити от ярката, разкриваща всичко, светлина на ДНК. Нито пък парите или славата, колкото и да са големи. Когато бразилската манекенка Лусиана Морад заявява, че Мик Джагър е баща на сина й (когото нарича Лукас Морад Джагър), вокалистът на Ролинг Стоун отрича и настоява да се направи ДНК тест. Може би Джагър е блъфирал с надеждата, че заплахата от използване на типична за криминалистиката техника ще отслаби решимостта на мис Морад и ще я убеди да се откаже. Но не става така. Резултатът от теста е позитивен и Джагър е задължен по законов път да се грижи за своя син. Борис Бекер също се подлага на тест за бащинство заради момиченцето, родено от руския модел Анжела Ермакова. Таблоидите се наслаждават на чудесен ден, изпълнен с истории за това как тенис звездата се смята за жертва на изнудване, замислено от руската мафия. Най-добре е да оставим мрачните подробности за точното осъществяване на този замисъл на таблоидите, които увековечават всичко без изключение. Достатъчно е да кажем, че когато ДНК резултатите пристигат, Бекер признава стореното и дава тържествено обещание да издържа дъщеря си.

ДНК отпечатъците се използват за идентифициране биологическите роднини на деца и в значително по-възвишени случаи от вече споменатите, свързани с господата Джагър и Бекер. Между 1975 и 1983 година 15 000 души в Аржентина са елиминирани тихомълком, защото мнението им не се цени от управляващата военна хунта. Много от децата на „изчезналите“ са дадени в сиропиталища или са осиновени незаконно от офицери. Изгубилите децата си майки след това се заемат да издирят децата на своите деца, да изискат внуците си. Las Abuelas (бабите) привличат вниманието на нацията към своята кауза, като всеки четвъртък организират шествие на централния площад в Буенос Айрес. Те продължават и до днес издирванията си. Когато дадено дете бъде открито, се използват ДНК отпечатъци за определяне на роднинските му връзки. През 1984 година Мери-Клер Кинг, която вече бе спомената във връзка с установяване на роднинските взаимоотношения между хората и шимпанзетата, даде на Las Abuelas генетичния анализ, необходим за събирането на семействата, пръснати през осемте кошмарни години на управление.

 

 

ДНК отпечатъците изминаха дълъг път от първите случаи на приложение в криминалистиката. Сега те са неизменна част от популярната ни култура, стока за изпитващите генеалогично любопитство клиенти, миши капан в спектакъла, който играем с известните особи и с обикновените хора, които искат само да се покажат по телевизията. Най-сериозното им приложение обаче остава в сферата на разрешаването на правни въпроси, свързани с живота и смъртта. Съединените щати са единствената държава в Западния свят, която все още налага смъртно наказание. Между 1976 година, когато Върховният съд възвърна смъртното наказание след десетгодишно прекъсване, и 2001 година са изпълнени смъртните присъди на 749 човека, а в края на същия този период 3 593 затворници очакват своя ред. И на фона на това трябва да изследваме работата на Проект „Невинност“ и неговите основатели Бари Шек и Питър Ньофелд, едни от първите и най-непоколебими критици на ДНК отпечатъците, поне такива, каквито се използваха в началото. Но междувременно Шек, Ньофелд и други адвокати осъзнаха, че технологията, срещу която се съпротивляваха, е всъщност мощен инструмент на справедливостта, и е по-способна да оневини невинните, отколкото да осъди виновните. За да се докаже нечия невинност е достатъчно да се открие едно несъответствие между ДНК отпечатъците на обвиняемия и извлечените от намерения на местопрестъплението доказателствен материал; за доказването на нечия вина, от друга страна, трябва да се демонстрира статистически, че вероятността някой друг освен обвиняемия да има същите отпечатъци е пренебрежимо малка.

От ноември 2002 година работата на адвокатите и студентите от Проект „Невинност“ (вече съществува мрежа, чиято основа са университетите по право в цялата страна) доведе до реабилитирането на 117 несправедливо осъдени човека. Шестима от тези погрешно осъдени в Илинойс бяха получили смъртни присъди и това накара губернатор Джордж Райън да предприеме забележителната и, като се има предвид всеобщата подкрепа за налагащите ред и законност палиативи като смъртното наказание, политически опасна стъпка, налагаща мораториум върху екзекуциите в щата. Освен това Райън назначи специална комисия за преразглеждане на делата, завършили с присъждане на смъртно наказание. Най-настоятелната препоръка на публикувания през април 2002 година доклад на тази комисия е да се улесни ДНК тестването на всички обвиняеми и осъдени в правозащитната система на щата.

В нито един случай ДНК тестването на настояващите, че са невинни, не доведе до опровергаване на правилността на присъдата им. Джеймс Ханрати бе осъден за едно от получилите най-голяма известност убийства във Великобритания през XX век. Той се приближава до млада двойка, прострелва мъжа фатално и изнасилва жената, преди да я простреля пет пъти и да я изостави, мислейки я за мъртва. Въпреки настояванията му, че се е намирал на мили разстояние от мястото на престъплението, когато то е извършено, той е признат за виновен и осъден на смърт чрез обесване. Присъдата му, изпълнена през 1962 година, е едно от последните смъртни наказания на престъпници във Великобритания.

До последния момент Ханрати настоява, че е невинен, и след неговата смърт семейството му започва кампания за доказване правотата на думите му. Усилията им се прочуват; те успяват да накарат властите да извлекат ДНК от изцапаното със сперма бельо на изнасилената жертва и от носната кърпичка, прикривала лицето на нападателя; след това двете проби се сравняват с ДНК отпечатъци, взети от брата и майката на Ханрати. За тяхно съжаление се установява, че ДНК от местопрестъплението действително е от член на семейство Ханрати. Все още неубедени, те настояват тялото на сина им да бъде ексхумирано през 2000 година, за да се вземат тъкани, от които да се извлече ДНК. Този по-директен анализ показва недвусмислено, че по бельото на жертвата и носната кърпичка действително се намира ДНК на Ханрати. Най-накрая семейството се хваща за сламката и, следвайки примера на неотдавнашния успех на защитата на Симпсън настоява, че с пробите е боравено недостатъчно внимателно и в резултат на това те са били замърсени. Оказва се обаче невъзможно вниманието на съдията да бъде отвлечено така лесно, както вниманието на съдебните заседатели в делото „Симпсън“. Той отхвърля това твърдение: „Доказателственият материал на базата на ДНК показва без никакво съмнение, че убиецът е Джеймс Ханрати.“

Обикновено срещу възобновяването на дадено съдебно дело най-силно възразява областният прокурор; разбираема е неохотата му, извоюваната с толкова усилия присъда да бъде подложена на нов критичен оглед. Но ако вече са се убедили, че генетичните доказателства могат да доведат до разрешаването на даден случай, прокурорите несъмнено признават също, че ДНК е най-сигурният начин дадено дело да бъде оставено завинаги в миналото. Това се илюстрира от примера с Бенджамин Лагуер. Осъден през 1984 година на четирийсет години затвор за извършено в Устър, Масачузетс изнасилване, той не престава да настоява, че е невинен. Също като Ханрати, Лагуер си спечелва богати и известни симпатизанти, които през 2001 година уреждат и плащат за анализирането на ДНК проби. Резултатите сигурно са изненадали всички привърженици: Лагуер действително е изнасилвачът. Лесно можем да си представим как изправеният пред алтернативата да прекара четирийсет години зад решетките човек е решил, че няма да изгуби нищо, ако настои все пак да се опита и с ДНК. Ироничното в случая е, че са били необходими две години, докато областният прокурор се съгласи да му се направят ДНК отпечатъци. Както се отбелязва разумно в една статия във вестник „Сейнт Питърсбърг Таймс“: „Прокурорът можеше да изгуби по-малко време в спорове и да получи удоволствието да заяви: «Аз ви казах!» значително по-рано, ако се бе съгласил с ДНК тестването.“

 

 

Защитниците на гражданските свободи винаги ще бъдат против широкото приложение на ДНК отпечатъците в обществото като цяло. Трудно обаче би могла да се оспорва ползата за обществото от прилагането на технологията за тези, които, независимо поради каква причина, преминават през съдебната система, тъй като опитът показва, че в повечето случаи те преминават отново през нея. Фактите сочат, че е твърде вероятно осъдените за дребно престъпление да извършат след това по-сериозно деяние; 28% от убийствата и 12% от сексуалните насилия във Флорида са извършени от хора, вече осъдени за кражба с взлом. Подобен рецидивистичен модел се забелязва и при фалшификаторите: от двайсет и двамата, осъдени за фалшифициране във Вирджиния, при десет се установява връзка с убийство или сексуално насилие чрез използването на ДНК отпечатъци. Като че ли най-разумно е да се накарат корпоративните шефове на „Енрон“, ImClone и Adelphia Communications да ни снабдяват с ДНК проби.

В момента се правят опити за разширяване на базата данни с ДНК отпечатъци. Неотдавна британското правителство предложи да се разреши на полицията да пази ДНК пробите не само от признатите за виновни обвиняеми, но и от тези, които са били арестувани, но така и не са били осъдени. Същото правило би позволило на властите да пазят дадените доброволно проби (например, когато полицията тества всички в дадено населено място, както при случая в Нарбъро). Тези промени в правилника само за три години ще утроят броя на пробите в полицейската база данни. В деветнайсет от Съединените щати се събират ДНК проби от всички закононарушители, а не само от замесените в някакво насилие.

Аз мисля, че всеки би трябвало да даде ДНК проба. Не защото съм безчувствен към правото на тайна на личността или не си давам сметка, че генетичната информация може да се използва не по предназначение; както вече стана дума, в ролята си на първи директор на Проекта за изучаване на човешкия геном отделих значителна част от нашите открития, за да огледам подобните на тези въпроси във връзка с клиничното приложение на генетичната информация. Но правораздаването е нещо съвсем друго. Според мен тук потенциалът за по-голямо обществено добруване е несравнимо по-голям от риска от злоупотреби. И, тъй като всеки трябва да даде нещо за правото да живее в свободно общество, жертването на тази форма анонимност не изглежда неразумно висока цена, стига нашите закони да се погрижат да осигурят стриктен и определян единствено от здравия разум достъп до базата данни. Честно казано, вероятността един ден някой да се вторачи в генетичните ми отпечатъци с някаква мрачна цел ме тревожи по-малко от мисълта, че утре някой опасен престъпник може да бъде освободен, може би само, за да извърши още по-голяма злина, или че някой невинен човек може да изгние в затвора поради липсата на ДНК проба, която да се изследва.

Но възраженията срещу събирането на ДНК продължават и често могат да се чуят оттам, откъдето се очаква най-малко. В град Ню Йорк и австралийския щат Тасмания законодателите предложиха да се вземат отпечатъци от всички полицейски служители. Логиката е проста: нека ДНК на полицията бъде документирана, така че предполагаемото й участие в разследваните от нея престъпления да може да се отрича с лекота. Забележително е обаче, че това предложение е отхвърлено и в двата случая: тези, за които се смята, че са най-големите поддръжници на закона сред гражданите, тези, чиято работа само ще бъде улеснена от предприемането на подобна мярка, не искат и да чуят за ДНК база данни, що се отнася до тяхната собствена ДНК. Подозирам, че в този случай става дума за нещо ирационално. Както при генно модифицираните храни, в масовото въображение ДНК притежава някакви вуду качества: в нея има нещо страшно, нещо мистериозно. А неразбирането на генетичната сложност прави човека податлив на всевъзможни мрачни тревоги и теории за конспирации. Надявам се, след като тези важни въпроси бъдат разбрани, колебанието ни да се възползваме максимално от тази нова и изключително ползотворна технология да изчезне.

Бари Шек и Питър Ньофелд изразяват това чудесно в предговора на книгата си „Действителна невинност“: „ДНК тестването е за правосъдието това, което е телескопът за звездите; не урок по биохимия, не показване на чудесата, на които е способно увеличителното стъкло, а начин да се видят нещата такива, каквито са в действителност.“ Какво лошо би могло да има в това?