Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (15)
Оригинално заглавие
Тень победы, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Сянката на победата

Руска, първо издание

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2006 г.

ISBN: 954-9395-32-4

 

Александър Белов. Похищението на Европа

Руска, първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2006 г.

ISBN: 954-9395-48-0

История

  1. — Добавяне

3.

В американското посолство, където Белов отиде направо от летището, го посрещнаха топло и радушно. Все пак беше световноизвестен предприемач. Каквото и да дрънкаха американците за свободата и демокрацията, при тях бизнесът винаги беше на първо място.

Чиновникът зад дебелото стъкло се наведе и каза нещо по микрофона. След две минути при Белов дойде вицеконсулът, който приличаше на манекен от витрина на магазин, и го покани в съседна стая, където секретарката им донесе по чаша кафе. Саша седна в креслото до малката масичка.

— С визата няма проблеми — увери го американецът на руски, изговаряйки старателно гласните, — но ще я получите едва утре. Днес няма да успеем. Елате утре в самото начало на работния ден и веднага ще я получите. Полетът до Ню Йорк е в шест часа вечерта. Няма начин да не успеете.

Той се понамести на креслото и попита, променил тона си в неофициален:

— С каква цел се каните да посетите Съединените щати?

Пред погледа на Белов се появи лицето на Лайза — толкова мило и нежно.

— По работа — отвърна, без да се впуска в подробности.

„Да, разбира се — помисли си дипломатът, — на бизнесмен от такъв мащаб не му остава време за личен живот.“

— Можете смело да си поръчате билет, Александър Николаевич. — Вицеконсулът произнесе бащиното му име като Николаевишч. — Утре визата ви ще е готова.

Белов благодари, стана и излезе. Беше горещ московски юли. Или, по-точно, краят на юли. Асфалтът беше побелял и напукан от слънцето, а листата на дърветата бяха пожълтели от прах. Нищо ново. Нищо, което да не е виждал преди това.

Отначало искаше да отиде в дома на родителите си, но се отказа. Нямаше защо да разравя миналото и да човърка старите рани. Чувството му към Лайза се разгаряше все повече и повече. Тя го очакваше в Ню Йорк — градът, където всичко беше възможно…

От посолството отиде право в хотела. Нае си стая, получи от администратора ключ, окачен на масивна цилиндрична круша, и тръгна към асансьора, който дойде точно в този момент. Подсмихвайки се, той се заслуша в шушукането на две силно гримирани жени зад гърба му:

— Я виж какъв хубавец! Колко ли ще му смъкнем за една нощ?

— Успокой се, миличка! Нищо няма да излезе с него.

— Защо пък да не излезе?

— На челото му е изписано. Човекът е влюбен.

— А-а-а… Е, тогава, прав му път.

— Прав му път. Сега е голяма рядкост да видиш истински влюбен мъж. И то на такава възраст! Е, не е на осемдесет.

Асансьорът спря на четвъртия етаж, пръв излезе Белов, а момичетата тръгнаха след него и продължиха да си приказват:

— Точно така. Принцовете май изчезнаха. Както и да е, за сметка на това всички останали са наши. Недей да блееш, миличка!

И те се преориентираха към възрастен кавказец, който разпръскваше полумрака във фоайето с блясъка на изкуствените си зъби. Този със сигурност не беше влюбен в никого…

 

 

Вечерта Белов седеше в хотелската си стая и гледаше телевизия. Не можеше да понася дългото чакане и му се струваше, че часовете, които оставаха до срещата му с Лайза, се точат като години. Не беше гладен, но все пак си поръча вечеря в стаята. Избра си пиле по шотландски — шишчета от нежно обезкостено пилешко месо, и плодова салата, със заливка от обезмаслено кисело мляко. В минибара имаше цяла батарея от напитки — коняк, водка, уиски, джин, но той не ги докосна. Извади от хладилника бутилка минерална вода „Перие“, наля си една чаша и пусна в нея парченце лимон и лист мента.

Така му беше по-лесно да понася горещината, която привечер ставаше още по-тежка. Климатикът работеше, но задушливият лепкав зной, който се надигаше от нажежения асфалт, сякаш проникваше през стените на хотела. Белов хапна, сложи чиниите на масичката за сервиране и я избута в коридора, като не забрави да остави бакшиш на сервитьора. Вечерята влизаше в цената на стаята, но той обичаше да помага на хората да припечелват по нещо отгоре.

Настани се на дълбокия кожен фотьойл и включи телевизора. Отдавна вече се отнасяше към телевизионните новини като към нещо неестествено, почти като към анимационни филми. Животът, който течеше навън, изобщо не съответстваше на картинките, които се мяркаха на екрана. Саша започна да превключва каналите с надеждата да намери приличен филм. И когато за пореден път натисна копчето, видя на екрана ринг… Ринг с червен тепих, а в ъгъла му — фигурката на боксьор с червени ръкавици…

Това му напомни за сутрешния му сън в самолета, сякаш гледаше неговото продължение, но от друг ракурс. Камерата се приближи до боксьора и Белов се вцепени. Какво ли очакваше да види, когато операторът го покаже в близък план? Лицето на Фил? Но… това дори не беше смешно. „Още не съм полудял.“ И все пак…

У него се породи чувството, че всеки момент ще види нещо, което не бива да пропуска. Нещо, което по естествен начин щеше да продължи поредицата последни събития. И дори не последните събития, а събитията в собствения му живот. Камерата показа в едър план лицето на боксьора. Той разтъркваше носа и ушите си, затова в този момент лицето му не се виждаше. Но горната му част: челото, линията на косата му и дори самата му коса — тъмноруса и права, изумително напомняше за Фил.

Белов замря в очакване да види какво ще стане по-нататък. Боксьорът разтърка енергично носа си и махна ръкавиците от лицето си. Саша си пое дъх с облекчение. Да, момчето донякъде приличаше на Фил — дотолкова, доколкото всички боксьори си приличаха, но не повече. Дори ако се загледаше човек, носът му беше изкривен на другата страна. Белов посегна машинално към чашата с минерална вода. Ситните капчици кондензат, избили по кристала, се смесиха с капките гореща пот, която се стичаше по дланите му. Той взе чашата и я притисна до челото си. Какво ли имаше предвид Фил?

— … руският боксьор Сергей Степанцов, който се състезава в полутежка категория — обясняваше коментаторът зад кадър. — След две седмици му предстои двубой с американеца Норман Хюит в Лас Вегас. Искам да припомня на нашите зрители, че победителят ще бъде обявен за претендент за титлата шампион на света и през есента ще се състезава със сегашния шампион Харис Бредън, известен също като Бронирания Харис.

Белов се вгледа в лицето на Степанцов. Беше млад, на около двайсет и пет години. За професионалния бокс това се смяташе за начало на кариерата. Имаше широки скули и светлосиви очи. Лявата му вежда беше разсечена на две от някогашна рана, а там, където белегът преминаваше, космите липсваха. Брадичката му беше яка…

„Чугунена челюст — бе споменал веднъж Фил. — Добрият боксьор трябва да има чугунена челюст и ребра от арматура.“

На това момче като че ли всичко му беше наред. Имаше плоски гръдни мускули, но за сметка на това гръдният му кош беше много широк, което увеличаваше замаха на и без това дългите му ръце. Не можеше да се похвали и с релефни бицепси — боксьорът нямаше и нужда от тях, защото имаше много добре очертани мускули на гърба и излети рамене. А това беше най-важното. „Истинският майстор нанася удара с ръка, но напорът идва от цялото му тяло“ — обичаше да казва Фил.

След това картинките започнаха бързо да се сменят. Завъртяха се няколко кадъра от най-известните мачове на руснака, както и финалният, когато реферът вдигна над главата си ръката на победителя с червена ръкавица. Краткият материал бе заменен от новини за синхронното плуване. Но Белов изобщо не се интересуваше от русалките с щипки на носа. Пред очите му още стоеше последният кадър: вдигнатите ръце и усмивката на подпухналото от удари лице — измъчена и като че ли някак… виновна?

Саша познаваше това чувство — глупавата вина, че успяваш да постигнеш всичко. Когато в момента на триумфа забравяш всички мъки и лишения, които ти се е наложило да понесеш, и ти остава само лекото недоумение: „Защо тъкмо аз? Та нали на мое място би могъл да се окаже всеки друг?“

„Всеки друг ли? — замисли се Белов. — Не, не е така. Може да се окаже само онзи, който е в състояние да измине сам този път. Да го измине докрай.“

Дали непознатият боксьор беше момче, готово да стигне докрай? Кой знае, може би беше точно такова момче.