Александър Белов
Сянката на победата (23)

22.

През този ден той малко удължи втората тренировка, която започваше след дванайсет часа. Вместо да тичат, Сергей заведе възпитаниците си в съседния двор на хокейната площадка и им даде една футболна топка. Имаше съвсем бегла представа от футбола и затова свиреше почти без правила. Най-важното за него беше не да вкарат гол, а да тичат, докато имат сили, и да се мобилизират.

След един час непрекъсната игра (по това време резултатът беше 16:18, но Степанцов така и не можеше да си спомни в чия полза) той наду свирката и нареди на всички да се строят. Разгорещените от играта момченца се строиха в две редици, спорейки и шумейки.

— Връщаме се в залата — обяви Сергей и поведе колоната към спортната школа.

В залата им нареди да се заемат със силови упражнения. Целта беше да се наблегне на издръжливостта, която беше толкова необходима за бокса. Разделени на двойки, момчетата качваха своя партньор на раменете си, хванати за пръчките на шведската стена, клякаха бавно, а след това се изправяха. След това момчетата си сменяха местата: номер едно хващаше другия за краката, а той трябваше да тича, местейки бързо ръцете си по пода. Сетне дойде ред на лицевите опори. Първо по една обикновена серия, след това серия с пляскане на ръце, а след това серия, в която си притискаха ръцете взаимно.

Сетне Степанцов им показа как трябва да укрепят костите и сухожилията на китките си. И започна да прави лицеви опори на свити юмруци, на пръсти (на пет, на три и накрая на един — на палец), на китка, на обърната с дланта нагоре ръка. Момченцата го наблюдаваха внимателно. Почти никой не успяваше да повтори упражненията след треньора. Но Степанцов не разчиташе на това. Той знаеше, че силата и ловкостта не се появяват веднага. След общофизическата подготовка преминаха към техническата част. Показа им как трябва да се нанася прав удар, който беше базов елемент в техниката и освен това бе най-простият за изпълнение.

— Изтласкваме напред юмрука по най-късата траектория — наставляваше ги той. — Изнасяме рамото напред и подсилваме допълнително удара, като завъртаме тялото. Заставаме на пръсти със съответния на ръката, с която удряме, крак и обръщаме петата навън. Това ни дава още три-четири сантиметра. А сега запомнете най-важното. Ударът не се нанася с ръката, а с цялото тяло. В момента, в който докоснете противника си, трябва да дадете импулс на цялото си тяло. Той идва оттук — удари се по бедрото Степанцов. — Ясно ли е? Да се научиш да удряш правилно е истинска наука! Защото това не е улично сбиване, а благородното изкуство на бокса. Показвам още веднъж…

Той застана срещу голямата боксова круша. Изопна отпуснатата си ръка и показа, че едва докосва с върха на пръстите си изкуствената черна кожа.

— Сега вижте какво правя… — Краката му започнаха да пружинират. Той ги присви леко в коленете и стисна юмруци. — Ударът започва от основен гард. В това време другата ръка предпазва грижливо брадичката, а лакътят прикрива слънчевия сплит. — Бавно „наби“, както се казва на треньорски жаргон, дясната си ръка, като в същото време леко се наведе напред. Илюстрирайки всичко казано до този момент, левият му крак остана неподвижен, а десният започна да се обръща на пръсти с петата навън. Дясното му рамо се изнесе малко напред. — Вижте, стоя на едно място. Не съм направил нито една крачка, но сега вече мога да нанеса добър насочен удар.

И наистина, ако преди това можеше да докосне боксовата круша само с пръстите на ръцете си, сега уверено заби юмрук в нея.

— И накрая — най-важното. — Сергей отдръпна леко ръката си назад, само на някакви си пет-десет сантиметра. — Истинският майстор удря с ръка, но нанася удара с цялото си тяло. Ето какво означава това. Импулсът ще дойде от тук — от съответното бедро. Гледайте внимателно, защото ще го направя бързо.

Направи почти неуловимо движение отдолу нагоре, сякаш по тялото му премина вълна. Тя бързо се понесе от бедрото му, усили се от завъртането на тялото му, чрез рамото се предаде на ръката му и стигна до юмрука му. И в същия миг юмрукът му се заби в боксовата круша, а тя отлетя встрани на повече от половин метър.

— Видяхте ли, че задържах ръката си след удара — коментира Степанцов. — Затова боксовата круша отлетя толкова далеч. Общо взето, това е неправилно. Щом удариш, ръката трябва веднага да се върне назад, за да е готова за защита. Ударът трябва да е рязък и отривист. Тогава боксовата круша ще остане на мястото си, но ще получи същия импулс. Не забравяйте това. Сега се опитайте да го направите сами, а аз ще ви наблюдавам.

Посветиха последния половин час от заниманията си на гарда и отработването на правия удар. Когато Степанцов забеляза, че ентусиазмът на момчетата намаля, а движенията им станаха вяли и забавени, погледна часовника си. Беше два и половина. Той плесна три пъти с ръце.

— Край! Стига за днес! Правите още три серии с по десет лицеви опори й отивате в съблекалнята!

Момчетата се хвърлиха на пода и започнаха да правят лицеви опори. Степанцов следеше внимателно никой да не хитрува и всички да направят нужните лицеви опори. А след това отиде при Вадим и сложи ръка на рамото му.

— В момента майка ти вкъщи ли е? — попита Сергей.

— Да. Днес е нощна смяна. А сега си е вкъщи. Оправя това-онова.

— Добре. След като се изкъпеш и се преоблечеш, ме изчакай. Искам да ви дойда на гости, за да обсъдим някои неща.

Вадим го погледна изпитателно. Това не му приличаше на някакъв номер срещу него. Пък и той се държеше образцово, дори не беше палил цигара. Не, треньорът нямаше от какво да се оплаче. Тогава… защо се канеше да им дойде на гости?

— Добре — каза момчето и хукна към съблекалнята.

— И да се изкъпеш хубаво — подвикна подире му Степанцов.

Съветът му беше много правилен, защото момчето нямаше у дома нито душ, нито баня.

Сергей отиде в треньорската стая и дълго обмисля какво иска да каже на Светлана. С какво да започне. И дали това беше прилично, тъй като те почти не се познаваха.

От кратките разговори с Вадим научи, че Светлана е медицинска сестра в местната болница и че взема много дежурства, та поне някак да върже двата края. В крайна сметка реши, че все някога трябва да започне. Дори с нещо малко. Защо не?

 

 

По пътя Сергей се отби в магазина и избра най-хубавата торта. Вадим се отнесе с недоверие към тортата, но в същото време едва прикриваше радостта си. Личеше му, че страшно му се ще да опита поне едно парченце от рядкото лакомство, но гордостта не му позволяваше да си признае. Той се намуси и направи презрителна физиономия в смисъл: „Ние какви неща сме виждали. Не можеш да ни вземеш акъла с една торта.“

— Вадим — каза Степанцов. — Искам да те попитам нещо. Само че не ми се обиждай, разбери ме правилно.

— Какво? — наежи се палавникът.

— Къде е баща ти?

— Че кой го знае? — отвърна равнодушно момченцето.

— Ясно, значи тя е самот… тоест, добра майка… — Сергей с всички сили се стараеше да подбира подходящите думи, но ораторският талант, с който веднъж блесна, беше изчезнал. — Тя е толкова красива. Има ли си някого?

Изведнъж лицето на Вадим се промени — не физиономията, а лицето му и той заприлича на малко сериозно старче.

— Ние живеем сами. Мама казва, че всички мъже са говеда.

Степанцов се почувства несправедливо оскърбен, защото самият той не беше направил нищо в живота си, заради което можеше да бъде наречен по този начин.

— Не бива да се обобщава така — каза наставнически. — Първо, в говедата няма нищо лошо. Те са полезни животни, бият се добре и, второ… — Той се замисли, защото не знаеше какво да каже по-нататък, но Вадим спаси положението:

— Мама казва, че всички са говеда! — рече и завъртя глава. — Всички без изключение.

— Добре де — не започна да спори Сергей. — С теб трябва да се постараем да я разубедим…

Известно време двамата вървяха мълчаливо. Степанцов се опитваше да прави по-малки крачки, та Вадим да не подтичва подире му.

— А защо питате? — не се стърпя момченцето.

Сергей не намери веднага какво да му отговори. Честно казано, самият той не знаеше защо питаше. Просто го интересуваше всичко, което по един или друг начин беше свързано с тази жена.

— Ами, общо взето, за да зная — отвърна уклончиво.

— А-а-а… — проточи подозрително Вадим. — Тъй, тъй…

Двамата минаха през запуснатата ябълкова градина и се озоваха пред счупената портичка.

— Трябва да се смени — каза Сергей. — Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се!

— Браво! — потупа го по рамото Сергей. — Иди да кажеш на майка си, че съм ви дошъл на гости.

Вадим се втурна да съобщи за посещението на треньора, а той го чакаше навън със свито сърце. В къщата се разнесе шум от стъпки и се хлопна врата. След това Светлана се появи на пруста. Тя изглеждаше леко сънена, но това не я правеше по-малко красива.

Младият мъж не издържа и се усмихна широко. Светлана оправи косите си и го покани с жест да влезе. Приглади същото избеляло от пране сукманче и се отдръпна, за да направи път на госта.

— Здравейте, Светлана Александровна! — Той вдигна високо тортата. — Ще ме почерпите ли с чай?

— Разбира се — отвърна домакинята.

Степанцов се озова в малко антренце. На стената му беше монтирана мивка, а под нея имаше кофа. Подът на антренцето беше наклонен, а линолеумът — почернял от времето. Под масата беше зареден капан за мишки. Светлана бутна вратата към стаята.

— Насам, моля. Влизайте.

В голямата стая имаше камина, до нея — кухненска маса, а върху масата — два електрически котлона. Светлана взе един месингов чайник, каквито използваха в армията, и отиде в антренцето. Чу се шум на вода, която се преливаше от някакъв голям съд — най-вероятно от кофа. Сетне тя се върна и сложи чайника на котлона.

— Седнете — посочи домакинята продънения диван, застлан с вехта, но чиста кувертюра.

— Благодаря. — Гостът остави тортата на масата и се огледа.

Близо до масата имаше шкаф. Ако се съдеше по вида му, той беше най-малко с десет години по-стар от самия Сергей. Вместо крака под него бяха напъхани дървени трупчета с най-различна форма и големина. Степанцов улови притеснения поглед на Светлана и сърцето му се сви от жал.

Личеше си, че тази жена отдавна вече не чака подаръци от живота. И възприемаше появата на непознатия мъж с торта в ръце като поредната динена кора от страна на съдбата. Затова се постара моментално да разсее съмненията й и премина към целта на посещението си.

— Светлана Александровна! Зная, че сте медицинска сестра. Синът ви ми каза. В спортната школа имаме нужда от медицинско лице. Най-вероятно няма да има кой знае каква работа, но просто трябва да стоите там за всеки случай. Школата има добро финансиране и получава пари от комбината за алуминий. Познавам се с неговия директор… Тъй че ще се съгласите ли да работите при нас?

Предложението му я изненада. Тя смутено мачкаше сукманчето си. След това стана, отиде до котлона, заслуша се в завиращия чайник и отново се върна на мястото си.

— Не зная — отвърна тихо тя. — А как ще плащате? Редовно ли?

— Разбира се! — увери я Степанцов. — В комбината плащат редовно. Спортната школа се води към него, така че не се очертават никакви проблеми.

— А колко ще ми плащате? — попита плахо Светлана. — С всички дежурства и надбавки в болницата вземам почти три хиляди.

Степанцов се ужаси — нима можеше да се живее с толкова пари? Той също беше имал тежки моменти, но за щастие всичко това вече бе останало зад гърба му. Макар парите, които получаваше за мачовете, да не бяха много големи и от тях да трябваше да плаща на треньора, на лекаря и на мениджъра си, все пак му позволяваха да не се замисля за това какво ще яде утре. А Светлана най-вероятно мислеше за това всеки ден.

— При нас ще получавате десет хиляди — каза Сергей.

Честно казано, той преувеличи. Естествено, двамата с Белов бяха обсъждали въпроса да поканят на работа в спортната школа медицинско лице, но за заплатата му не беше ставало дума. „Нищо, в крайна сметка ще й доплащам от моите пари“ — реши.

Светлана едва чуто възкликна. За нея десет хиляди изглеждаха като нещо нереално, като баснословна и почти невъобразима сума.

— Можете да не ми отговаряте веднага. Елате утре при нас, за да видите за какво става дума. Ако ви хареса — заповядайте. — Той се поколеба, изкашля се и каза: — Бих искал тази работа да вършите точно вие… — Сетне си помисли, че е казал нещо излишно, и бързо добави: — Освен това синът ви тренира там и нещата се нареждат…

Светлана се изчерви. Скочи от стола и метна кърпата на рамото си.

— Ей сега ще дойда. Само минутка.

Степанцов чу как трака с чашите в съседната стая. Най-сетне тя се появи на прага, понесла три чаши с чинийки. Чашите бяха фини, от порцелан. Красиви, но ужасно старомодни. Сякаш най-малко половия век бяха стояли и чакали своето време. Светлана избърса всички чаши с кърпата и попита с извинителен тон:

— Ще извикам сина си, нали може? Нека и той също да…

— Разбира се, разбира се — съгласи се Степанцов. — Аз ще го повикам. — И хукна към изхода.

На вратата се сблъска със Светлана, усети със слънчевия си сплит гърдите и твърдите й зърна и неизвестно защо отскочи встрани, сякаш се опари, като в същото време удари болезнено лакътя си в рамката на вратата. И двамата се изчервиха като ученици и се заковаха на място. Жената се окопити първа:

— Какво правите, Серьожа — каза шеговито тя, винаги ли нарушавате така правилата за улично движение?

Той се засмя и продължи в същия дух:

— Виноват, забравих, че дамите винаги имат предимство. Няма да правя повече така. По-добре вие идете да повикате момчето, а пък аз ще наглеждам чайника.

Той си мислеше, че ще се отбие у Вадим само за пет минути, но остана до вечерта. Тримата пиха чай, ядоха торта, говориха си и се шегуваха. Светлана вече не свеждаше очи всеки път, когато той й казваше нещо или я питаше за нещо. Изчезна и напрегнатостта й. Сергей си помисли, че тази жена често е била лъгана и че в началото на общуването им тя се е ръководела от този отрицателен опит. Но също така му се стори, че лека-полека започва да се отпуска.

Времето измина неусетно, пък и тортата почти свърши. В шест часа Светлана започна да се приготвя за работа. Той й предложи да я изпрати и тя не му отказа. Когато излезе през портичката, жената се обърна, погледна къщата и ядосано каза:

— Нали виждате колко е запуснато всичко? Срам ме е от хората, честна дума!

Степанцов я хвана деликатно под ръка. Беше трудно да се изрече с думи какво изпитваше към тази жена — искаше му се да я носи на ръце, да я пази, да се грижи за нея, всъщност просто му се искаше да я направи щастлива!

— Какво говорите? Няма страшно — изрече той с преливащ от нежност глас. — Това… това няма да е за дълго. Много скоро всичко ще се промени, ще видите!

Сергей изпрати Светлана до болницата. През целия път двамата си бъбриха за разни глупости и всичко това сякаш се случваше през онези блажени дни, когато бяха на шестнайсет години и не се налагаше да мислят за бъдещето…