Александър Белов
Сянката на победата (11)

10.

Към полунощ до казино „Тадж Махал“ се приближи черна лимузина. Спря на стотина метра от входа на хотела. Шофьорът не изгаси мотора и от никелирания ауспух продължи да се издига лека пара. На задната седалка в купето седеше намазан с брилянтин красавец в бяло. Разкошната му широкопола шапка беше до него. Буцаев я галеше нежно с върховете на тънките си пръсти, сякаш беше живо същество.

Насреща му седеше оплешивял възрастен човек с квадратна челюст. Белите коси над ушите му бяха грижливо подстригани, а по тях проблясваха капчици пот. От едната страна на мъжа седеше Гога, а от другата — Хасан. Те го държаха здраво за лактите и не му позволяваха да помръдне. Роман Остапович погледна навън през затъмненото стъкло. Всичко беше спокойно.

— Такива ми ти работи, Вадим Анатолиевич — въздъхна Буцаев. — Нали разбирате, всички искаме да стане на нашата. И вие, и аз. Дори те. — Той посочи към помощниците си. — Така е. Всеки от нас иска поне малко да промени света в своя полза. По този въпрос няма две мнения. Проблемът е в друго — че имаме различни възможности. Вие вече го разбрахте, нали така?

Той изчака Савин да му кимне в знак на съгласие и продължи.

— Трябва да ви призная, че дълбоко ме засегнахте с вашата несговорчивост. А аз се надявах, че ще можем да уредим нещата с добро. Без всичката тази излишна грубост и насилие. Но вие не пожелахте… — Буцаев направи пауза.

Хасан съзря в това някакъв сигнал и сръга силно треньора с лакът в ребрата. Макар отдавна да бе свикнал с болката, Савин без да иска се смръщи, от очите му бликнаха сълзи, а лицето му помръкна и се покри с пот. Той затаи дъха си… а от гърдите му се изтръгна стон.

— Вие не пожелахте — повтори Буцаев — и аз бях принуден да приложа крайни мерки. Съгласете се, че сега те вече ви изглеждат ефективни, нали?

Савин кимна.

— Ето, виждате ли! На пръв поглед Хасан не е разговорчив, но все пак има дарбата да убеждава. Нали така?

Хасан се ухили. А Гога се засмя с глас.

— Много добре ви разбирам. — Гласът на Буцаев звучеше любезно и дори нежно. — Вие се грижите за доброто, за щастието и за здравето на вашия питомник. Това предизвиква моето уважение към вас. Но просто не сте преценили правилно ситуацията и не сте разбрали в какво се състои неговото добро. Но се надявам, че сега вече разбирате как трябва да постъпите, нали така? Направете онова, което ви казах, и всички ще спечелим. Опитвам се да ви обясня една проста истина — че или ще стане както го искам аз, или ви очакват много лоши неща. И двамата, имам предвид и вашия възпитаник. Това ясно ли ви е, уважаеми господин Савин? Ясно ли ви е или не?

Треньорът отново кимна. Не искаше да отвори стиснатите си устни, за да не застене.

— Това е много добре. Сега ще се приберете в хотелската си стая и повече няма да допускате фатални грешки. А ако, не дай си боже, ви се прище да спретнете някой номер или финт… Имайте предвид, че аз пръв ще науча за това. И не си правете илюзии — тук вашият живот не струва пукнат грош. Лично аз не бих заложил на него нито цент. Затова се дръжте разумно.

Буцаев отвори вратата на лимузината. Хасан и Гога избутаха Савин към изхода.

Треньорът стисна зъби и превивайки се от болка, излезе от колата. Вратата след него се захлопна. Савин залитна и за да не падне, се подпря с две ръце на кадилака. Лицето на Буцаев се озова точно пред очите му, буквално на трийсетина сантиметра. Роман Остапович го гледаше над спуснатото стъкло, без да сваля поглед от него. След това се усмихна едва забележимо и протегна ръка към бутона за затваряне. Огледалното стъкло бавно се плъзна нагоре. Лимузината плавно потегли, набра скорост и зашумоля по асфалта с широките си гуми. Савин се завъртя и едва не падна под колелата. След няколко мига кадилакът се сля с потока коли.

— Мръсник! — прошепна треньорът и тръгна към входа на хотела.

Вслушвайки се в съвета на лекаря, Степанцов легна да спи. Но сънят все не идваше. Той непрекъснато се въртеше в широкото легло. От съседната стая се разнасяше приглушеното тътрене на крака. Назимов си имаше своя стая, но след като Савин изчезна, той се премести при Степанцов. Очевидно лекарят също не можеше да заспи.

В хола се разнесе звънът на телефона. Сергей скочи като ужилен от леглото и хукна натам. В огромния хол беше тъмно и той едва не се сблъска с Назимов, който вече се бе озовал до масичката. Телефонът продължаваше настойчиво да звъни. Сергей вдигна слушалката.

Беше дежурният администратор. Оскъдните знания по английски език на Сергей все пак помогнаха да разбере основната мисъл, която администраторът се опитваше да му втълпи: на рецепцията имало човек, чийто външен вид не внушавал никакво доверие. Но човекът твърдял, че е Вадим Анатолиевич Савин, треньорът на Степанцов.

— Дайте му слушалката! — извика Сергей.

— Здрасти, Серьога! — чу след известна пауза познатия глас. — Нали ти обещах, че ще се върна. Ето че се върнах. Но не ме пускат. Ще слезеш ли долу?

Степанцов не го изчака да довърши. Грабна си атлазения халат, който обличаше винаги, преди да излезе на ринга, и хукна по коридора. Стори му се, че се наложи да чака асансьора катастрофално дълго. Най-сетне вратите на кабинката се отвориха и той се втурна вътре, като накара една дама в дълга вечерна рокля с дълбоко деколте да изпищи от уплаха. Придружителят й — невъзмутим белокос джентълмен в смокинг, каза на английски:

— Успокой се, скъпа! Какво очакваш — руски боксьор.

На Степанцов не му беше до добри обноски. Обърна се с гръб към него и натисна силно бутона за първия етаж. Дори не забелязваше, че от нетърпение потропва на място, сякаш е на ринга по време на мач. Веднага зърна Савин във фоайето на първия етаж и хукна към него, без да забелязва, че полите на халата му се развяват и разголват мускулестите му крака и тяло. Мършава старица с виолетова перука и брилянтово колие, което прикриваше сбръчканата й шия, се спря и започна да разглежда Сергей с наивно учудване.

Степанцов дотича до треньора. Той изглеждаше зле. Цветът на лицето му беше сивкав, а под очите му имаше тъмносини кръгове. Савин изглеждаше напрегнат, сякаш изпитваше силна болка, но Степанцов не забеляза никакви външни увреждания. Подхвана внимателно треньора си през кръста, а Савин извика от докосването му.

— Анатолич, какво ти е? — попита със съчувствие Степанцов.

— Нищо, нищо… Всичко е наред. Ударих се малко — отвърна той.

Сергей го хвана внимателно под ръка и го поведе към асансьора.

— Да извикаме ли лекар? — поинтересува се любезно администраторът.

Савин рязко се извърна.

— Няма нужда! — ядоса се той. — Ние си имаме лекар. Освен това не е станало нищо страшно.

Но тонът му само доказа, че нещата стоят точно обратното. Сега вече Сергей беше убеден, че нещо се е случило.

В стаята Назимов поиска да прегледа Савин, но той само махна с ръка:

— Остави ме на мира! Само ти ми липсваш.

— Анатолич — опитваше се настойчиво да улови погледа на треньора си Сергей, защото Савин непрекъснато отместваше очи. — Анатолич, какво има? Кажи какво се е случило? Ние тука два дни…

— Казах ти всичко по телефона. Срещнах едни земляци и… се заседях при тях.

— Много добре знаеш, че говориш глупости! — избухна Сергей. — Защо не искаш да ни разкажеш нищо?

— Защото няма нищо за разказване. На теб нямам какво да ти разказвам!

Савин отиде до прозореца и се загледа в лазурната повърхност на басейна, осветен отдолу с разноцветни светлини. Сергей се приближи и застана до него.

— Анатолич… — започна неуверено. — Онзи ли беше? Буцаев?

Савин мълчеше.

— Какво ти е направил, да не би… — Степанцов не намери нужната дума и имитира удар в челюстта с дясната си ръка.

— Не искам да говоря за това! — отсече треньорът и прокара ръка по четината си, която бе набола за два дни. — Сега трябва малко да се пооправя и да си почина. — Той се обърна и тръгна към банята.

— Анатолич! — спря го Сергей. — Нещо… променило ли се е?

Савин потрепна. На Степанцов дори му се стори, че вратът му хлътна в раменете.

— Нищо не се е променило — отвърна треньорът, без да се обръща. — Всичко си е както преди. Ще действаме по предварителния план. Утре е последната тренировка преди мача и искам да я проведеш както трябва. Затова лягай да спиш!

Влезе в банята и затръшна вратата след себе си. Ключалката изщрака. На Сергей му се стори, че чува сподавени стонове. Приближи се до вратата, ала шумът на течащата вода заглушаваше всички останали звуци. Но сега поне малко се поуспокои. Мисълта за предстоящия мач отново излезе на преден план. Сергей се върна в спалнята и се стовари на леглото. Напрежението от последните два дни постепенно изчезваше. Няколко минути се взира в тъмнината и постепенно потъна в сън.

На другия ден направиха тренировката. Както се полагаше преди мач, работеха в щадящ режим и обръщаха специално внимание на техниката и на тактическите тънкости. Съперникът на Степанцов — Норман Хюит, беше висок чернокож атлет с изключително дълги ръце. Освен това беше левичар.

При тези обстоятелства се налагаше да изграждат тактиката на боя по следния начин — да избягва ударите, отдръпвайки се вляво със завъртащо движение по часовниковата стрелка, в никакъв случай да не отстъпва назад и да го удря по-често в тялото. Коронният удар на левичаря беше в черния дроб. И точно от това трябваше да се страхува най-много. В бокса ударът в черния дроб беше най-болезненият, а когато се нанасяше целенасочено, това означаваше стопроцентов нокаут.

— Той непрекъснато ще те притиска — нареждаше Савин. — Физиката му е добра, превъзхожда те по бързина, но ти водиш по издръжливост. Ако успееш да го изтощиш до шестия рунд, смятай, че победата ти е в кърпа вързана.

По време на тренировката треньорът остана зад въжетата на ринга. Дори не си сложи ръкавиците и помоли Назимов да го смени. Докторът, който никога досега не го бе правил, едва поемаше ударите на Сергей. Макар да бяха омекотени от двойния слой поролон, все пак когато те удря боксьор от полутежка категория, изобщо не ти е до смях.

— Запомни, нямаш шанс на дистанция — втълпяваше му Савин. — Приближавай се, но само когато замахва към теб. Започвай всички атаки с дясната ръка. Прилагай тройната комбинация — с дясната ръка в главата, с лявата — в тялото, с дясната — в главата, приклякане и отстъпване вдясно. Ако му нанесеш няколко добри удара в тялото, той волю-неволю ще се укроти. И тогава ще се вкопчиш в него ще го заклещиш. Най-вероятно ще завършим с удари в главата. Макар че може и да не стане така. Ще се ориентираме в движение, аз ще ти подскажа.

Степанцов се съгласяваше. През годините на съвместната им работа той се бе научил безрезервно да вярва на треньора си, защото знаеше, че колкото и спорна да изглежда, всяка постановка на Анатолич задължително сработваше в разгара на битката.

След това Назимов качи боеца на кантара и откри, че теглото му е достигнало най-горната граница. Сергей навлече няколко тениски, сложи отгоре им дебело ватирано яке с качулка и започна да скача на въже и да кляка. Потта се лееше на потоци от него и попиваше в дрехите. Трябваше да отслабне, та когато го претеглят сутринта, да не възникнат усложнения. Сергей се измори и започна да се разхожда по ринга, за да си почине. Издебна един момент, когато покрай Савин нямаше никого, приближи се до него и попита:

— Анатолич! Кажи ми все пак какво ти се случи?

Треньорът погледна някъде в далечината над главата му.

— Утре ще ти кажа, Сергей. Съгласен ли си? След мача. А сега по-добре не ми задавай никакви въпроси. Работи.

Степанцов сви рамене, взе въжето и се зае с упражненията…