Александър Беляев
Скок в нищото (30)

Епископът сменя боговете

На заранта се събудиха сред опалова мъгла.

— Мирише на парфюм! — възкликна Мадлен, поемайки въздух. — Да не сте си разлели парфюма, Елен?…

— Аз нямам парфюм…

— Може би вие, Амели?… Но откъде е тая силна миризма?

Вятърът поразсея мъглата. Сиво-жълт вчера, днес полуостровът бе покрит с ярки разноцветни багри.

— Цветя. Ами разбира се, те миришат така. За една нощ са поникнали и нацъфтели. Изумително, нали?

— В тоя парник — нищо чудно.

— Чудното е друго — замислено каза Ханс. — Земните учени предполагаха, че животът на Венера се намира приблизително в карбона. А ето че тук има толкова цветя.

— Учените могат и да грешат — забеляза Текер. — Дори Венера да е по-млада планета, вероятно тук процесите на развитие протичат с по-голяма скорост, отколкото едно време на Земята. Ние видяхме доста растения и животни, които може да се причислят към така наречения карбонски период. Значи той още не е свършил. Но еволюцията е продължила нататък. Защото преминаването от един период в друг не става изведнъж. Тези хвощове, „птеродактили“, панцерни риби и прочие, които са представители на карбона, ще съществуват още хиляди години заедно с по-късните, по-усъвършенствувани представители от растителния и животинския свят.

— Да, пролетта е в пълен разгар. Не бива да губим нито ден. От пещерите до нашите бъдещи плантации има доста път. Така че ще трябва да се преселим на острова. Ще построим колиби. Следобед тръгваме.

Ханс поведе групата към Тихото заливче, където щяха да бъдат по-далече от оглушителния прибой и тежката миризма на разлагащи се морски животни.

Щом стигнаха на мястото, „пътниците“ започнаха да спорят помежду си кой да вземе най-хубавия участък земя. Всеки искаше да притежава крайбрежната ивица с плодородна тинеста почва. Пък и в съседство имаше сред скалите голям естествен водоем, който постоянно се пълнеше от дъждовете. Нямаше да липсва прясна вода.

Между барона и Стормър избухна кавга. Всеки миг можеше да пламне първата война на Венера. Наложи се Ханс и Винклер да се намесят, за да се ликвидира този конфликт. Но той бе последван от нови спречквания. Стормър се скара с Уелър, Пинч — с барона… Всеки искаше с малко труд да събере богата реколта.

— Омръзнаха ми безкрайните им кавги — каза Ханс на Винклер. — Трябва веднъж завинаги да се сложи край на тая работа.

— Недоволствувате от моя деспотизъм, нали? — обърна се той към „пътниците“. — Добре. Живейте както щете, но и не разчитайте на помощ или че ще ви даваме от нашата храна и реколта. Винклер, Мери, Жак! Елате! Ние ще работим отделно.

Баронът и лейди Хинтън протестираха, че отвежда слугите им. Но на Венера нямаше вече слуги, както нямаше и господари.

„Пътниците“ оклюмаха глави, но скоро се успокоиха! С мисълта, че има достатъчно храна и вода. Гориво също. Какво повече им трябва? Само да си направят една колиба, за да не спят на дъжда.

Стормър презрително нарече групата на Ханс „плебеите“.

„Пътниците“ отдалече наблюдаваха как „плебеите“ строят колиби и криво-ляво успяха и те да си построят. След това поискаха от „плебеите“ семена, тъй като набързо бяха изяли всичките си запаси, оставени за семе.

Единствен Шнирер си ги пазеше. Осъществяваше се мечтата му за нов живот на нова земя. И той сериозно се зае със земеделската работа. Но още първия ден се увери, че му е по-лесно да гради философски системи, отколкото да разкопава лехи. След един час физическа работа той се почувствува капнал, взе да пъшка, да охка, дори не можа да заспи и потъна в мисли. Във философската му система имаше някаква грешка, която не можеше да открие. Откри я едва призори: за щастливия живот на новата земя му липсваха… роби, които да вършат всичко вместо него, докато той се отдава на сложни философски размисли. Уви, Ханс завинаги бе провалил философската му система. На сутринта философът мрачно каза на дъщеря си:

— Изсуши житото на слънце, стрий го с камъни и изпечи питки.

— А наесен какво ще ядем, татко? — попита Амели.

— „Погледнете птиците небесни — те нито сеят, нито жънат, а пълнят житници догоре. Забравете грижата за утрешния ден“ — изрецитира той вместо отговор.

Дори епископ Йов Уелър нямаше да намери по-хубав отговор.

Не се осъществи и мечтата на Шнирер за самостоятелните чифлици, в които „чифликчиите“ да седят като лалугери в дупките си. Самият живот ги принуди да предприемат социално рискована стъпка към концентрация на населението: дори „вечните врагове“ — Англия и Франция — в лицето на Маршал и Стормър се решиха на съжителство в една колиба. Лейди Хинтън се настани с Елен, Шнирер с дъщеря си. Ханс и Винклер — с Жак. Мери зае съседната колиба. „Пътниците“ имаха свое селище, а „плебеите“ — свое. Но във всяко селце колибите бяха плътно една до друга.

Ханс, Винклер, Мери и Жак работеха в дъжд и в пладнешка жега: разкопаваха плодородната почва, ограждаха колибите си от неканени гости — най-различните опасни гадини.

Един ден на Ханс му дойде остроумната идея да направи „пингвините“ домашни животни. Той върза два „пингвина“ за ралото — поодялан корен с чудновата форма — и ги подкара. Птиците се оказаха доста силни и послушни и вършеха добра работа.

Женската половина от „пътниците“ се оказа по-трудоспособна от мъжката. Най-тежко бе на лейди Хинтън и Елен, които никога през живота си не бяха работили. Но малко по малко Елен свикна. Жените събираха риба, „стриди“, готвеха, перяха бельото и дрехите, които бяха започнали да се превръщат в жалки дрипи.

Ханс реквизира расото на Уелър за бебето на Текер и епископът доби съвсем мирски вид. Заедно с дългите одежди сякаш отнеха и авторитета на духовния му сан. Вече не водеше душеспасителни разговори с лейди Хинтън и отбягваше укорителния й поглед. Един ден тя не се сдържа и му каза:

— Не мога да ви позная, стари приятелю. Струва ми се, че започвате да пренебрегвате бога.

— Преди всичко аз изобщо не съм стар — възрази той, засуквайки порасналите си мустаци. — А що се отнася до бога, то всяка планета има свой бог.

— Или може би богиня? — хапливо попита лейди Хинтън.

— Точно така. Венера е богиня на любовта.

— И вие доста ревностно започвате да й служите…

След богохулствените думи на Уелър лейди Хинтън разбра, че бог навеки е загубил епископа, епископът — бога, а тя — един приятел…

Пинч усилено ухажваше Амели. Стормър все по-често и изразително се заглеждаше в Мери, която обаче не му обръщаше никакво внимание.

Лейди Хинтън опита да се оплаче на племенницата си, но и Елен се беше променила, отвръщаше й сопнато, пък и нямаше желание за разговори. Нежните й ръце отдавна бяха загрубели от работа. Тя бе намразила всичко и всички.

Стормър и Маршал все още мечтаеха за връщане на Земята. Често си шушукаха и всяка сутрин ходеха на разходка в планината.

Един ден, когато отиваше на обичайното си посещение при Цандер и гледаше да не сбърка пътя в мъглата, Ханс неочаквано чу познати гласове. Баронът и Стормър си приказваха колко богати ще се върнат на Земята.

Момъкът разбра, че двамата ходят да събират злато и скъпоценни камъни, които вероятно крият някъде близо до ракетата.

При всяка среща Ханс и Цандер си разменяха новини.

— Изобилието от влага, топлина, въглероден двуокис, извънредно плодородната почва вършат чудеса — каза Ханс на Цандер този ден. — Зеленчуците добиват чудовищни размери. Картофите наедряха колкото диня, зелето стана по-високо от човешки бой, пшеницата е като бамбукова горичка. Въпреки късото лято тук може да се събират по три-четири реколти. Опушваме и сушим риба. Ще осигурим храна и за зимата, и за обратния полет… А какво става с радиото, мълчи ли?

— Мълчи — тъжно отговори Цандер. — Може би сигналите ми стигат до Земята, но не мога да установя никаква връзка.

Една нощ се случи неприятно произшествие. От Тихото заливче изпълзяха на брега студенокръвни безформени същества, подобни на гигантски амеби. Дори движенията им бяха същите: от желеобразната маса се оформяха израстъци, които „амебата“ движеше като крака… Тя ту се разтягаше като червей, ту отново се събираше в безформена пихтия. Гнусни същества, лигави, студени, без уста, без очи, без кости.

Една от тези живи пихтии се вмъкна в женската колиба и предизвика ужасна паника. Не причини никакво зло, само дето до смърт изплаши лейди Хинтън със студеното си лигаво докосване.

Този случай ги наведе на мисълта, че може би в Тихото заливче живеят и по-опасни същества.

Винклер предложи да си построят колиби върху въздушните корени на дърветата.

— Това са готови пилони — каза той, — остава само да направим под и покрив.

Предложението бе одобрено. Започна преселването върху дърветата.

Баронът мърмореше:

— Ннн… направо регресираме. От каютите на звездолета — в пещерите, от пещерите — по дърветата… Скоро ще тръгнем голи и нн… ччч…

— … четири крака! — нетърпеливо довърши Стормър. — Много ще ви прилича, бароне.

Лейди Хинтън денонощно трепереше от страх, че при някоя буря ще падне заедно с колибата в Тихото заливче, „където, разбира се, ще я разкъсат крокодилите“.

Ханс често поглеждаше към гората на отсрещния бряг. Съвсем лесно беше да се стигне до там по преплетените въздушни корени. В гората може би щяха да открият плодове или дори птици, които да се ядат. На „нивите“ всичко беше наред: бяха разчистили от плевели всички насаждения. Защо да не направят една експедиция?

На другия ден, въоръжени с пушки, пистолети и ножове, Ханс, Винклер, Текер, Амели и „нейната сянка“ Пинч залазиха по въздушните корени и клоните, както някога са лазили далечните им маймуноподобни предци.

Никой не предполагаше какви приключения ги очакват при това рисковано пътешествие.