Александър Беляев
Скок в нищото (24)

„С пълна пара“ към Венера

— Какво се случи? — попита Пинч, когато влезе в каюткомпанията.

— Ами случи се това, че едва не загинахме — отговори Стормър. — Но защо и по чия вина, още никой не знае. Факт е, че в бронята на ракетата, точно на онова място, където е съединителната тръба с оранжерията, се образува пукнатина, през която започна да излиза въздухът. Ако Цандер не беше взел незабавни мерки, след няколко секунди щяхме да станем на ледени висулки.

— Но коя е причината за тая пукнатина? — невинно попита Пинч.

— Ами вие къде бяхте през това време? — попита Стормър и втренчено го погледна.

— Аз ли… в тоалетната…

— Добре де, ще видим. Причината е, че ракетата внезапно промени движението си и се получи много силен тласък. Настъпи страшна бъркотия. Цандер предполага, че оранжерията е унищожена. Щом пукнатина се е образувала при тръбата, през която се вкарва газ в оранжерията — значи, че самата тръба се е скъсала в основата си, пък и дали само тя? Сега ще излезем да огледаме повредите. Нима нашата реколта е загинала?…

След половин час Цандер, Ханс, Винклер, Стормър, Маршал и Блотън излязоха от ракетата.

Оранжерията беше в окаяно състояние. Главната петстотинметрова тръба, бе увиснала, като се крепеше само на единия си край. В оранжерията бе проникнал космически студ, който тутакси бе унищожил цялата растителност. От зреещите плодове нямаше и помен. Очевидно от вътрешното налягане на газовете ягодите и картофите се бяха пръснали като малки шрапнели. Листата и стъблата на всички растения бяха овъглени и при най-лек допир ставаха на прах.

Така очакваната реколта бе изцяло унищожена. Но нямаше ли начин да се спаси поне оранжерията, някак да се ремонтира?

Огледът доведе до най-неутешителни заключения. Част от оранжерията — стотина метра — изобщо бе изчезнала. Стъклата бяха изпочупени. Все пак оранжерията може да остане по-къса. Но стъклата с нищо не могат да се заменят. А без тях няма топлина, няма живот за растенията.

Върнаха се с потиснато настроение в каюткомпанията. Веднага бе свикано спешно съвещание между всички обитатели на ракетата, без да се делят по рангове и класи. Въпросът бе изключително важен и засягаше абсолютно всички.

Но се оказа, че това всъщност не е съвещание. Никой не смееше да предложи свой план или идея как да се излезе от положението. Времето и обстоятелствата бяха превърнали Цандер в безспорен авторитет и вече без да роптаят от неговия „деспотизъм“, всички впериха поглед в него, очаквайки какво ще каже. Думите му бяха кратки и ясни:

— Тук няма какво да се мисли. Провизиите няма да ни стигнат за дълго. Да се храним със „сините“ консерви, е невъзможно. Остава само един изход: да потеглим, както се казва, с пълна пара към Венера и да кацнем там.

— И все пак какво предизвика тая катастрофа? — попита Стормър.

— Сега за нас е по-важен въпросът как да избегнем опасните и последици — отговори Цандер. — Не е време да търсим виновниците.

Пинч облекчено въздъхна и с благодарност погледна Цандер. Все пак не е толкова лош човек тоя инженер.

Започна нова работа. Цандер се усамоти в командната кабина да прави изчисления. Винклер и Ханс му помагаха, отбелязваха данните, наблюдаваха небесните светила.

В каютите цареше оживление, каквото настъпва в презокеанските параходи в края на пътуването, когато вече се покаже брегът. Такъв бряг за „ковчега“ стана Венера. Никой вече не мислеше за Земята, още повече че връзката с нея отдавна се прекъсна.

Цандер не искаше да създава на пътниците излишни неприятни усещания с промяна на скоростта и затова не спря ракетата, а я насочи към Венера с широк полукръг, без да намалява скоростта.

Наближаваше най-отговорният и рисков момент от междупланетните пътешествия — кацането. Цандер намаляваше скоростта на полета и стигна до единайсет-дванайсет километра в секунда. Венера сияеше в пространството като огромно светло кълбо. „Ковчегът“ се приближаваше по парабола. Още няколко „часа“ полет и ракетата започна да описва елипса около Венера — ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от нея. Според изчисленията на Цандер цялото спускане трябваше да стане в рамките на едно земно денонощие. При първата обиколка по елипса ракетата дотолкова се приближи до Венера, че навлезе в стратосферата й, след което започна да се отдалечава. Когато се озова на единия край на голямата полуос на елипсата, разстоянието до най-близката точка бе почти двайсет и пет хиляди километра. Тази първа обиколка продължи почти десет земни часа и пътниците, които все още не бяха легнали в хидроамортизаторите, имаха възможност да наблюдават интересната гледка как Венера ту се уголемява, изпълвайки почти цялото видимо през илюминатора пространство, ту се смалява. При втората обиколка ракетата отново навлезе в стратосферата й, след което се отдалечи само на двайсет хиляди километра. Тази обиколка отне приблизително пет часа. При всяка нова обиколка голямата полуос на елипсата се съкращаваше и елипсата постепенно се превръщаше в кръг. При петата обиколка полетът продължи само един час и десет минути. Оставаше последната обиколка — по кръг — на разстояние седемдесет и пет километра от повърхността, и спускането по полегата линия през атмосферата — около три хиляди и петстотин километра, за което се изискваше малко повече от половин час. Пътниците бяха настанени в хидроамортизаторите си. Цандер, Винклер и Ханс бяха на местата си в командните кабини в предната и задната част на ракетата.

Всеки път, когато ракетата навлизаше в горните слоеве на атмосферата, се чувствуваше силен тласък. Атмосферата забавяше полета.

Когато „ковчегът“ за последен път се вряза в гъстата атмосфера на Венера, за да я прекоси по допирателна и да се спусне на повърхността, скоростта му бе стигнала почти до скоростта на изстрелян артилерийски снаряд.

Цандер можеше по два начина още повече да намали скоростта преди кацането: да използува огромния парашут или да пусне в ход дюзите, обърнати към повърхността на планетата. Излитащите газове ще тласкат ракетата нагоре, което ще забави падането.

Възможна бе и комбинация — и с парашута, и с двигателите. При втория начин се изискваше особено умение. А Цандер бе свикнал да преодолява и най-големите трудности. И той реши да спусне ракетата с помощта на двигателите.

Но преди това трябваше да се направят извънредно сложни изчисления. Никога досега Цандер не бе работил така старателно — по няколко пъти провери всички резултати. Рискът бе изключително голям. Спускането щеше да стане без ориентировка, само според данните от уредите и изчисленията, тъй като Венера бе закрита с гъсти облаци. Пък и всички илюминатори бяха херметически затворени, понеже не можеше с точност да се предвиди на коя страна „ще кацне“ ракетата. С хронометъра и графика на скоростите Цандер трябваше да определи в кой момент да засили или намали работата на двигателите.

Той щеше да бъде съвсем спокоен за благополучния край на кацането, ако при изчисленията си не бе използувал една неизвестна, или по-точно само приблизително известна величина — данните за плътността на атмосферата на планетата. От нея зависеше степента на забавянето, а тази величина внасяше несигурност при пресмятането на другите две сили.

Цандер бе запознат с всички оскъдни сведения за плътността на венерианската атмосфера, с които разполагаха земните астрономи. Знаеше, че тя е почти два пъти по-плътна от земната. А за промените в плътността на различна височина над планетата могат да се правят само предположения.

И легнал в своя хидроамортизатор, Цандер с необикновено вълнение чакаше да изтекат тези минути, всяка от които можеше да струва живота на всички пътници. Той добре виждаше хронометъра и графика на таблото, осветени с електрическа лампичка. Точно в определената секунда ракетата навлезе в атмосферата и започна да се спуска по допирателна. Доста осезаемото засилване на тежестта потвърждаваше, че „ковчегът“ е навлязъл в атмосферата.

Равномерно се местеше секундната стрелка, Цандер я следеше и натискаше съответния лост за управление.

Дори в хидроамортизатора се усещаше каква титанична борба води ракетата в преодоляването на притегателната сила чрез дюзите си. Цандер възприемаше тази борба във вид на формули от механиката и на математически знаци. Дюзите ревяха, бучаха и като малки вулкани изхвърляха огнени пламъци. Цандер ясно си представяше тази гледка. Въпреки дебелата броня и разредения въздух в „ковчега“ този грохот глухо се чуваше дори в хидроамортизатора: гъстата атмосфера на Венера не „поглъщаше“ звуците, както празнотата на космическото пространство.

Наближаваха последните най-мъчителни секунди. Трийсет и седмата минута свършваше. Сега трябва да се усети удар… Трийсет и седем минути, една секунда, две, три… няма удар… Атмосферата е по-плътна, отколкото бе изчислил. Трябва да позабави работата на двигателите.

Започна трийсет и осмата минута… Вероятно ракетата се спуска над някакъв океан… Още няколко секунди… Слаб удар. И внезапно съвсем силен, от който почти изгуби съзнание. Хронометърът, графикът и лампичката изчезнаха нанякъде. Още един удар… Усети как ракетата силно се наклони и спря…

„Ковчегът“ бе кацнал на новата земя — крайната спирка в пътуването на „бегълците от революцията“…