Александър Беляев
Скок в нищото (12)

Първият „ковчег“ напуска Земята

Всички подготвителни работи, експерименти и пробни полети приключиха. Блотън извърши няколко полета с „Пиколо“, като всеки път се издигаше на по-голяма височина. Акционерите станаха повече от сто. Това бе доста внушителна цифра, като се вземе предвид, че всеки акционер влагаше милиони. По съседните плата се издигаха вече корпусите на нови ракети. Трескаво се строеше цяла ескадра „ковчези“. Стормър сити гъмжеше от пристигналите да се спасят милионери, техните семейства, кучета и слуги. Хотели, магазини, сладкарници, ресторанти, кина никнеха като гъби, покрили цялото плато, плъзнали по склоновете на урвите и деретата. Дружеството процъфтяваше.

Това предприятие приличаше на огромна гъба, подхранвана от плесента на всеобщото загниване. Обезумели от страх, членовете на управата горяха от нетърпение час по-скоро да напуснат Земята, за да спасят живота си.

Всяка сутрин вестниците публикуваха съобщения, от които промишлените крале и диктатори на борсата се обливаха в студена пот. Революциите, последвали вече в три страни, след кратки, но кръвопролитни боеве окончателно сломиха някогашното могъщество на капитала. Скоро никъде по света нямаше да остане място за жалката шепа бивши магнати, за които „ковчегът“ бе последното убежище. Никаква сила не можеше да спре колелото на историята, нито златото, нито армиите от военни и учени, нито заговорите на „мохиканите“. В страните, където засега все още не бе избухнала революция, имаше размирици. Бе настъпило време на повсеместна анархия. Борсата не се подчиняваше на доскорошните си господари. Довчерашните владетели на света изпадаха почти в мистичен ужас, сякаш бяха връхлетени от невидими зли духове и демони, срещу които бяха безсилни правителствените постановления, цялата мощ на държавния апарат. Този ужас пълзеше като чумна епидемия. Всеки ден поглъщаше все нови и нови жертви, донасяше все нови опустошения. Милионни богатства се разпадаха като картонени кубчета на вятър. От банките бяха оцелели единици, но и те бяха пред фалит и водеха помежду си последната ожесточена борба за съществуване. Инфлация като „всемирен потоп“ заля оцелелите капиталистически страни. Империалистическата система бе разтърсена из основи. Ужасите на безработицата надминаваха всякаква представа. Безработните се обединяваха, саботираха работата на военните предприятия, разрушаваха трудовите борси.

„Общественият ред“ се пукаше по всички шевове. „С бързи крачки отиваме към гибел“ — пишеха изпадналите в паника буржоазни вестници.

Не беше чудно, че „ковчегът“ имаше вече такъв голям успех.

И всички — лейди Хинтън, Маршал, Стормър, — обезумели от страх за живота си, караха Цандер да бърза, настояваха, заплашваха го.

Най-сетне настъпи денят, когато Цандер им съобщи, че „Ноевият ковчег“ е готов за излитане.

Докато се извършваше монтажът на ракетата и вътрешното обзавеждане, Цандер не допускаше никого наблизо. И сега пътниците с нетърпение се устремиха да видят новото си жилище, в което може би щяха да прекарат доста дни.

Рано сутринта на стартовата площадка дойдоха лейди Хинтън, Елен, Блотън, епископът, Текер, Маршал, Стормър, Пинч и Шнирер с дъщеря си.

Цандер, Винклер и Ханс вече ги очакваха. Вретенообразната ракета бе поставена на широки релси точно в началото на нагорнището. Едната половина на бронята и бе черна, другата — покрита с бял блестящ метал, който отразяваше като огледало лъчите на утринното слънце. Пред „Ноевия ковчег“ на същите релси имаше две буксирни ракети — те трябваше да улеснят излитането, след което щяха да се отделят и върнат на Земята. Вратата на „ковчега“ се отваряше навън.

— Колко дебела врата! — забеляза Елен. — Сякаш влизаш в огнеупорна каса.

— Всъщност е така. По огнеупорност нито един сейф не може да се сравни с „ковчега“.

— Ссс… сейф зз… за… с… скъпоценности! — иронично добави Маршал:

Лейди Хинтън — „скъпоценност номер едно“, — почти легнала върху рамото на Елен и подкрепяна под ръка от Блотън, първа се качи по стълбичката и влезе в ракетата. Озова се в средното, най-просторно помещение. То беше двайсет метра дълго и четири широко. На отсрещната стена имаше пет илюминатора, през които слънчевите лъчи хвърляха на пода ярки петна. Цялото помещение бе облицовано с тънка сива материя. В двата ъгъла, над илюминаторите, се виждаха два кръгли отвора с метална мрежа. От единия постъпваше кислород под ниско налягане, другият служеше за вентилация. По всички стени, по „пода“ и „тавана“ имаше кожени дръжки, разположени на такова разстояние, че хващайки се за една, човек да достигне с ръка друга. На „пода“ имаше няколко сандъка, от които работниците вадеха мебели: масите и столовете бяха с нормален размер, но с не съвсем обичайна форма. Всичко бе изработено от алфа-сплав и изглеждаше твърде ефирно и крехко, за да се ползва. Седалките на столовете бяха от фини пластинки, наредени на известно разстояние помежду им, както при градинската мебел; краката и облегалките бяха от тръби с диаметър не повече от един сантиметър.

Амели попита за какво служат ремъчетата. Цандер започна да й обяснява. През това време Стормър, вдигнал един стол, лек като перце, каза:

— На тия столчета могат да седят само безплътни духове!

Цандер се извини за пропуска си да осведоми пътниците и каза, че мебелите не са предназначени за земна употреба.

— Не смятам на небето да се превръщам в безплътен дух — възрази Стормър. — И какво, през цялото време ще стоим прави и ще се любуваме на тия играчки, така ли?

— Бъдете спокоен, ще седите колкото си щете, без да счупите нито един стол.

— За пътуване тази жилищна площ е достатъчна — продължи да оглежда наоколо лейди Хинтън. — И всеки ли ще получи такава каюта?

Цандер я разочарова. Това е най-голямото помещение в ракетата, определено за общ салон, каюткомпания. Остава обем във всеки отсек трийсет и два кубически метра, но едната половина ще бъде заета от най-различен багаж, гориво и прочие. Така че „чистото“ жилищно пространство е шестнайсет кубически метра. Каютите, разположени най-близо до салона, имат малко по-голям размер — около двайсет кубически метра, към края на ракетата кубатурата намалява.

— Естествено ние ще заемем съседните купета — каза лейди Хинтън. — За жалост, само купета! Това не е презокеански параход, в който каютите не отстъпват по размери и удобства на стая в най-реномиран хотел. Бъдете така добър да ни покажете каютите!

За да отидат в съседната каюта, трябваше да излязат през една вътрешна врата и да минат по извънредно тясното коридорче между отвесната стена на каютата и овалната — на корпуса на ракетата.

— Тук човек не може да се размине! — мърмореше Стормър, като с усилие провираше напред едрото си тяло.

Каютата бе пълно копие на първото помещение, но по-малка и само с един илюминатор.

— Срещат се и по-лоши — утеши се Стормър.

Започнаха да избират каюти. И този път Стормър искаше да се наложи, но лейди Хинтън категорично се възпротиви. Стига толкоз, достатъчно му е правила отстъпки на Земята и дори се бе съгласила да нарекат града на негово име. И старата лейди решително се зае с разпределянето на каютата.

— Пишете — каза тя с тон, който не търпеше възражение. — Първата каюта надясно от салона е за мен; втората — за Елен; третата — за лорд епископа; четвъртата — за Блотън; следващите три за Текерови — три каюти само за тях! — ами това е прекалено много. Може би ще ви взема едната, докторе, нали нямате нищо против? — И преди той да отвори уста да й отговори, тя продължи: — После за Мери. Е, това са всичките ми каюти… А сега пишете нататък, но гледайте да не сбъркате, защото сте много разсеян. Наляво от салона: първата каюта за Стормър; втората за барон Маршал; следват Шнирер, дъщеря му; е, и по-нататък вие. И кой още? Готвачът китаец?

— Трябва да ви предупредя — каза Цандер, — че най-предната каюта ще бъде за мен, тъй като там е командният пулт; последните две, в задната част на ракетата, са за Винклер и Ханс Фингер. Те ще следят работата на управляващите дюзи. Така че като капитан аз резервирам тези каюти за екипажа си.

— Но за тях няма претенции! — отговори лейди Хинтън. — Смятам, че никой от пътниците няма да има ни най-малко желание да пълзи като къртица почти петдесет метра по тоя тунел, за да стигне до каюткомпанията?

— Разбира се! — каза Цандер. — Мистър Пинч, впишете го в протокола.

— Остават три свободни каюти, предназначени за Хохфелер и жена му и за Ричардсън.

— Закъсняват, карат ни да ги чакаме — отбеляза Стормър.

— Закъснелите ядат само кокалите! — цитира Маршал латинската поговорка.

— Значи тази вечер тръгваме? — попита Блотън.

— Пристигнат или не — излитаме, няма да се бавим.

Всички се отправиха към изхода.

— А… а… а може би ще ми отстъпите ссс… своята каюта? Ще ви кк… компенсирам! — обърна се Маршал към Стормър.

— Нямам ни най-малко намерение! — отговори Стормър необичайно грубо. — Лейди Хинтън ги разпредели правилно. Вие сте по-слаб от мене и по-лесно ще ви бъде да се промушите по коридора.

— Нн… ноо все пак… Аз имам язва…

— А аз затлъстяло сърце, склероза, подагра.

— Нн… ноо… бих ви предложил сто хиляди…

— Дръжте ги за себе си. Както е тръгнало, мисля, че скоро и на Земята ще струват толкова, колкото на небето.

Лицето на барона стана моравочервено от яд. Той прошушна нещо през дебелите си устни и се отдалечи.

До стълбичката на ракетата стоеше разтревожен търговският директор. Той подаде на Цандер току-що получена телеграма.

„В три и четиридесет сутринта Ричардсън се самоуби. Хохфелер се отказва“ — Прочете на глас Цандер.

Чуха се възклицания.

— Глупаво постъпиха Ричардсън и Хохфелер — каза Стормър.

— Щом като не можеш да запазиш капиталите си, трябва да се бориш поне за живота си — дълбокомислено каза Маршал.

Маршал и Стормър бяха потресени от това съобщение. Имаха натрапчивото усещане, че е наближила собствената им смърт. Земята е загубена… Трябва да излетят, час по-скоро да излетят!…

И същата вечер в седем часа и трийсет минути всички се събраха в ракетата.

Във всяка каюта имаше вече хидроамортизатор и специален костюм.

Лейди Хинтън се опита да протестира, но Цандер неочаквано й заговори с толкова повелителен тон, че тя се вцепени от изненада и позволи да я облекат в костюма и сложат в сандъка със солена вода. Ханс, Винклер и Цандер собственоръчно „опаковаха“ всички пътници.

— Включен ли е телефонът от главната буксирна ракета? — попита Цандер.

— Да! — отговори Винклер.

— Тогава да затворим входната врата! — Цандер отиде до изхода на ракетата. Огромна тълпа се бе събрала да гледа излитането. Полицията на Стормър сити я държеше на доста голямо разстояние. До ракетата бяха останали само търговският директор, Пучи и инженерите, които след излитането на Цандер щяха да продължат строителството на „ковчези“.

Започнаха да се сбогуват.

Изведнъж от тълпата се чу женски писък:

— Пуснете ме при него! Пуснете ме!

Слаба, стройна брюнетка с елегантен пътнически костюм и куфар в ръка спореше с началника на полицията.

— Но аз съм му съпруга! Имам важна работа с него! — чу Цандер сред настъпилата тишина. Заинтригувана от инцидента, тълпата бе притихнала.

Жената мина през полицейския кордон и бързо притича до ракетата, като викаше:

— Трябва лично да го видя и да му кажа нещо много важно!

След жената тичаше млада прислужница, почти дете, с три огромни кутии за дамски шапки.

— По-бързо, Полит, по-бързо! — подвикваше й брюнетката.

— Ама разбирате ли, едва не закъснях! Ох, божичко, не се представих! Мадлен Делкро, личната секретарка на барон Маршал дьо Терлонж.

— Позволете, госпожо — опита се да овладее положението Цандер, зашеметен от тази атака, — но след няколко минути ние излитаме! И изобщо…

— И изобщо без повече приказки. Аз също летя и точка!

Цандер сви рамене и с недоумение погледна приближилия се Винклер.

— Какво да правим?

Винклер се засмя.

Цандер отчаяно погледна ръчния си часовник. До излитането оставаха пет минути.

— Не жена, а фурия! Бързо я настанете! Каюта номер четири. Незабавно я сложете в сандъка. Опитайте се да я придумате, да й обяснително не губете много време в обяснения.

Ханс и Винклер тръгнаха след жертвата. От едната кутия се чу жално мяукане.

— Само това ни липсваше!

Цандер се втурна да затвори вратата. Автоматичната ключалка така добре пасваше, че всичко му отне само няколко секунди. Почти толкова време загуби и да сложи металните капаци на илюминаторите. Запали осветлението, бързо изтича в каютата си, трескаво облече костюма, легна в сандъка, затвори го и грабна телефонната слушалка, съединена вече със скафандъра.

— Ало, Полит, готови ли сте?

— Ало! — отговори пилотът на челната буксирна ракета инженер Полит. — Готови сме!

— Да тръгваме!

— Слушам!

Това бяха последните думи, които се размениха преди излитането. Тълпата, отдалечила се от „ковчега“, нададе вик, но той бе погълнат от страшен взрив, сякаш наведнъж бяха стреляли десетки далекобойни оръдия. Огнени струи с чудовищна сила излизаха от дюзите на буксирните ракети.

Ракетите трепнаха, плъзнаха се по релсите нагоре и излетяха. Околиите възвишения се озариха от ярка светлина, сякаш изригваше вулкан. Скоро грохотът започна да чезне в небесните простори, но ехото му дълго още се носеше сред планините. Няколко минути въздухът трепереше от този непрекъснат оглушителен бумтеж.

Прорязвайки с ужасно свистене земната атмосфера, кометата, създадена от човешки ръце, се устремяваше към бездънната бездна на космоса. Огнените дири на трите ракети се сляха в една златиста нишка сред нощното небе, очертала параболата на полета.

За миг кометата се превърна в искряща точка, която ставаше все по-малка и по-малка и накрая съвсем угасна.

Известно време някои от зрителите все още различаваха с бинокъл една трепкаща звезда, която се движеше сред другите, но скоро и те я изгубиха от поглед.

Първият „Ноев ковчег“ напусна Земята…