Александър Беляев
Скок в нищото (1)

Големите знания могат да станат причина за големи неприятности

Цандер^[1] рязко отмести чертежа, стана от писалището и се разходи из кабинета. Извади цигулката от калъфа и засвири. Дългите му тънки пръсти леко и ефирно танцуваха по грифа. Но мелодията, която извличаше от струните, съвсем не беше весела.

„Шефът е нещо разтревожен! — помисли си Винклер, слушайки от съседната стая тази импровизация. — Я виж! Каква тъга! Как плаче цигулката!…“

Плачът премина в гняв, в пламенен протест. Звуците се засилваха, укрепваха, но неочаквано секнаха в неясен акорд.

„Да, Цандер е преживял нещо необикновено!“ — отново си помисли Винклер, докато чертаеше някаква крива с тушовката.

От кабинета се чуха бързите стъпки на Цандер, приглушени от килима.

— Винклер, елате при мен!

Когато Винклер влезе, Цандер седеше вече на писалището си.

— Седнете.

Винклер седна срещу него. Известно време двамата мълчаливо се гледаха, сякаш се опитваха да прочетат нещо ново в отдавна познатите черти.

Върху лявата буза на Цандер изпъкна малък белег — стара следа от студентска рапира; лицето на инженер Цандер, лице на художник, с големи мечтателни очи, беше по-бледо от обикновено.

— Винклер, колко години работим заедно?

— Дванайсет, господин Цандер.

— Да, дванайсет. Доста време… Вие бяхте добър помощник, Винклер, моя дясна ръка, приятел…

— Още не съм умрял, господин Цандер…

Цандер се намръщи:

— Трябва да се разделим.

Винклер припряно бръкна в джоба си, извади лула, натъпка я с тютюн и запали.

— Но защо така… неочаквано?

— Заминавам. Напускам родината задълго, може би завинаги.

— „Мохиканите?“ — кратко запита Винклер.

— Да… Предполагате, че съм застрашен от заточение Винклер, нали? Нещо по-лошо. Много по-лошо. Те дойдоха не с меч, а с дарове.

— „Бой се от данайците, когато дойдат с дарове“ — кимна Винклер. — И в какво се изразяват техните дарове?

— Готови са снизходително да забравят нечистата ми кръв — тъжно отговори Цандер. — Да ми върнат катедрата, добре да заплащат труда ми.

— От средствата на… военното ведомство?

— Познахте, Винклер. Предлагаха ми — нали знаете, какво означават техните предложения? — да работя във военното ведомство… Стратосферни радиоуправляеми бомбардировъчни ракети. Чували ли сте за тях? Вече в много райони на страната са построени съоръжения за изстрелване на такива ракети. От тези бази за няколко минути могат да бъдат разрушени Париж, Брюксел, Прага, Варшава с градушка от взривни и газови ракети. Но това им се струва недостатъчно. Искат „ракетни снаряди“ с обхват от хиляди километри. Не само Лондон, Рим, Неапол, Мадрид, Москва, Ленинград, но дори Ню Йорк и Вашингтон са обект на новите им оръжия за унищожение. Столиците на съседните държави, индустриалните градове, пристанищата, летищата могат за няколко минути да бъдат унищожени заедно с цялото население. Да убивам деца, да разкъсвам телата на техните бащи и майки — в името на какво? — това ми предлагат, Винклер. За това ли е мислел моят учител Циолковски, за това ли мечтаех аз, когато посветих живота си на реактивните двигатели, на ракетите и космонавтиката?…

От вълнение по високото чело на Цандер бяха избили ситни капчици пот.

— И какво им отговорихте?

Цандер сви рамене:

— Ако им бях казал „не“, човек лесно би могъл да си представи какви щяха да бъдат последиците. Ако им бях отговорил „ще си помисля“, в най-добрия случай сега щях да бъда арестуван.

— И сте отговорили „да“?

— За да имам възможност веднага незабавно да избягам. Още днес заминавам за Швейцария. Моля ви, Винклер, съберете всичките ми документи и чертежи. Папка номер две — „Ракета Пиколо“, номер седем, номер девет…

— А какво ще правим с това? — попита Винклер, като посочи с глава чертежите на някаква ракета.

— Очевидно нищо — отговори Цандер. — Познавате лорд Блотън, нали? За него полетът с ракета в стратосферата е само спортна страст. Но и той вече започва да охладнява. Преди няколко дни ми телеграфира, че днес ще пристигне, но както виждате, го няма. Пък и мисля, че сър Хенри има финансови затруднения. Впрочем вече ми бе направена забележка за „моята странна връзка“ с чужденец.

Винклер пухкаше с лулата.

— И какво ще правите в Швейцария?

— Ще свиря на цигулка, ще се отдам на мечти — тъжно се усмихна Цандер. — Имам скромни спестявания в чужбина.

— А когато ги изразходвате? Ще свирите по дворовете и ще събирате милостиня? „Подарете, добри хора, един сантим на професор Цандер, инженера със световна слава…“ Гледка, достойна за нашето време.

Цандер изпука тънките си пръсти. Главата му се свеждаше все по-ниско под тежестта на тези думи.

— И какво да правя, Винклер? — тихо попита той.

— Трябва да се измисли нещо, господин Цандер. Целият свят е в навечерието на големи промени, готви се за война. Сега навсякъде се гледа на ракетите само като стратегическа възможност. — Винклер пусна няколко кълба дим и продължи: — Швейцария се посещава от доста туристи. Те пътуват с автомобили. А автомобилите имат нужда от ремонт. Ние ще отворим ремонтна работилница.

— Ние ли?… Но кой?

— Ами вие и аз. Името Цандер не е за фирма на ремонтна работилница. Ще я отворя на мое име. „Винклер и Ко“. Имам предвид един оправен момък — Ханс. Вие ще продължите научната си работа, а аз ще помагам на вас и на Ханс. Така че чудесно ще преживяваме. „Ремонт на автомобили, велосипеди и примуси“. Разбира се, това е лишено от романтиката на вашите звездни сонати, но е по-практично.

— Винклер — развълнувано стана Цандер и му подаде ръка, — приятел в нужда се познава. Вашето добро сърце…

Винклер здраво стисна ръката на Цандер и усмихнато прекъсна излиянията му:

— Сърцето и другите вътрешни органи нямат нищо общо с тая работа, господин Цандер. Аз се ръководя само от сметка, макар и не от личен характер. Предполагам, че това обяснение ви е достатъчно, за да не се смятате задължен в каквото и да било отношение?

Във вестибюла се чу звънец.

Винклер излезе и след секунда на вратата на кабинета се появи висок и строен трийсетинагодишен мъж в сив пътнически костюм.

— Може ли да вляза?

— Сър Хенри! — възкликна Цандер. — Радвам се да ви видя.

— Здравейте, драги Цандер. Извинете ме за късното посещение. Задържа ме работата. А в крайна сметка всяка работа се свежда до пари. — Той се засмя: — Пари! Гориво за всички двигатели в света, дори сърдечният не прави изключение. Без пари и към звездите не можеш да литнеш, нали, драги Цандер?

Жестовете и движенията на Блотън бяха леки и свободни. Той удобно се намести в едно кресло, сложи крак върху крак, извади от външния си джоб цигаре, костенуркова табакера с платинен монограм и коронка, прехвърли я с ловкостта на фокусник от едната си ръка в другата, извади от нея тънка египетска цигара и запали. Сладникавият тютюнев дим се смеси с аромата на силен френски парфюм. С идването си Блотън бе внесъл някаква атмосфера на безгрижна разглезеност.

— Ликувайте, Цандер. Нося ви хубава порция гориво. Не знаех, че пътят към звездите минава през олтара.

— Какъв олтар?

Блотън пак се засмя, но не отговори на въпроса.

— Мисля, че сега ще имаме достатъчно средства за завършването на първата стратосферна ракета.

Лицето на Цандер поруменя.

— Много се радвам. Но няма да я строим тук. На разсъмване заминавам за Швейцария.

— Не се разбирате с „мохиканите“? — Цандер кимна. — Швейцария ли?… Може би така е по-добре. Там ще работите по-спокойно. Ще ви дам чек за лионски кредит. Съобщете адреса си. В пет сутринта отлитам за Лондон. А как върви работата ви?

Цандер разтвори чертежа и започна да му обяснява. Няколко минути Блотън разсеяно го слуша, като се преструваше, че разбира, поблагодари, остави чека, разказа някои от последните спортни новини и си отиде.

Цандер извика Винклер и му показа чека.

— Очевидно лорд Блотън е успял да получи пари за годеницата — усмихна се Винклер.

— Как така „за годеницата“?

— Наскоро „Таймс“ пусна съобщение за годежа му с Елен Хинтън. Мис Елен е племенница и единствена наследница на милионерката лейди Хинтън. Изглежда, Блотън разполага с голям кредит.

— Ето защо каза, че пътят към звездите минавал през олтара! — сети се Цандер.

— Значи засега можем да се откажем от ремонтната работилница. Ще ни я замести спортната суетност на Блотън. Толкоз по-добре. Заминавайте, господин Цандер. Очаква ни напрегната работа. Дано само…

— Какво?

— Дано само успеете да се измъкнете. Имате ли план как да заминете? Нямате ли? Ще трябва да ви помогна.

И двамата сведоха глави над картата на страната, която някога бе тяхна родина.