Нора Робъртс
Фатално привличане (7)

Седма глава

Ашър се страхуваше от Лондон. Тук бе живяла като лейди Уикертън, която даваше приеми в елегантната си триетажна къща на „Гроувнър Скуеър“, ходеше на балет в „Кралския балетен театър“, на театрални постановки в „Друри Лейн“ и пазаруваше в Уест Енд. Играеше бридж с членове на парламента и пиеше чай в Бъкингамския дворец. Лейди Уикертън беше спокойна, уравновесена, интелигентна, добре възпитана и сдържана. Тя почти се беше задушила в Лондон.

Може би ако между дъщерята на Джим Улф и съпругата на лорд Уикертън не стоеше Тай, Ашър щеше да се примири с ролята си. Беше се борила, беше искала това. Това бе една от целите в живота й. Ала месеците, преживени с Тай, я бяха променили. Да сдържаш нещо скрито беше по-трудно, отколкото да впрегнеш нещо, изпълнено с живот. Освен професията й нямаше нищо друго, чрез което да пусне на свобода кипящата в нея енергия.

Завръщането в Лондон беше най-трудната й стъпка. Тук трябваше да се сблъска не само със спомените си, но и с духа на жената, която претендираше, че бе. Всичко й беше толкова познато — Трафалгар Скуеър, Уестминското Абатство, миризмата на града, звуците, гласовете. Дори неприязънта й към „Уимбълдън“ не можеше да надделее над спомените. В Лондон все още имаше хора, които щяха да си спомнят елегантната и хладна лейди Уикертън. И неминуемо щяха да завалят въпроси.

Пред обществеността тя щеше да остане дискретна, сдържана и отчуждена. Смяташе, че дължи на Ерик поне това. Просто щеше да отхвърли каквито и да било въпроси за брака й и неговия провал. Цялото й възпитание, годините, през които бе следвала съветите и правилата, наложени от баща й, сега щяха да й бъдат от голяма полза.

Вместо отговори щеше да предложи тениса. С две спечелени една след друга шампионски титли щеше да бъде в центъра на вниманието им. Щеше да успее да преориентира интереса на пресата от личния й живот към професионалните й успехи. А това, което беше станало между нея и Тай, все още бе прекалено крехко, за да бъде обсъждано публично.

Щастие. Почти бе забравила колко обикновено и всепоглъщащо чувство бе то. Спокойни среднощни разговори, луда любов, бавни разходки ръка за ръка. Те споделяха хотелската стая и я превръщаха в свой дом денем и нощем. Чувстваше се като циганка, номадка, като него. И беше доволна, че е такава. Преди беше търсила корени, стабилност, сигурност. И беше научила, че те не означават нищо без любов. Спонтанността на Тай непрекъснато я очароваше. Този път тя бе решила да преодолее страха си от нея и да й се наслаждава.

— Още ли не си се облякла?

При този въпрос Ашър спря да връзва тенис обувките си и вдигна глава. Тай стоеше на вратата между спалнята и малката дневна. Напълно облечен и нетърпелив, той се усмихваше. Косата му все още беше мокра от душа и падаше в безпорядък на челото. От него се излъчваха вълни на любов.

— Почти — наведе се пак тя. — Не всеки може да се справи бързо сутрин особено след като е спал само шест часа.

Тай се усмихна широко.

— Някой да ти е пречил?

Той хвана обувката, която Ашър запрати по него с една ръка, а очите му не се откъсваха от нейните. Очевидно безсънието не му се отразяваше ни най-малко. Изглеждаше бодър, отпочинал и изпълнен с енергия.

— Можеш да подремнеш след сутрешната тренировка.

— Благодаря за съвета. Много си любезен.

— Така ли? — Все още усмихнат, Тай приближи и й подаде обувката. — Сигурно защото свърших още една работа, след като набих онова английско хлапе вчера на четвъртфиналите.

Тя вдигна вежди.

— Това ли те прави толкова щастлив?

— Че какво друго?

— Я ми дай обувката — рече Ашър. — Така ще мога да я запратя още веднъж по теб.

— Знаеш ли, че настроението ти сутрин е криво? — попита той и скри обувката зад гърба си.

— А ти знаеш ли, че си нетърпим, откакто би французина? — сладко му отговори тя. — Трябва да ти напомня, че има още един четвъртфинал до „Големия Шлем“.

Тай премести обувката в другата си ръка, защото Ашър се опита да я вземе.

— За теб също — припомни й той.

— Последният е на трева. — В опита си да вземе обувката, тя го хвана за крачола на анцуга и леко го смъкна надолу.

— Винаги съм казвал, че жените са ненаситни — въздъхна Тай. Наведе се и я притисна върху леглото.

— Тай! Престани! — отблъсна го със смях Ашър. — Ще закъснеем за тренировка.

— О, да, права си. — Той я целуна бързо и се обърна по гръб до нея.

— Е, слава Богу — въздъхна тя и седна. — Не трябваше да те убеждавам много дълго. — Ала когато започна да оправя косата си, Тай отново я прегърна.

Протестите й бяха задушени от устните му.

Целувката бе дълга, нежна, дълбока, изпиваща, страстна. Ръцете му я прегръщаха. Ашър почувства, че се размеква и след минута ще се предаде. Главата й падна назад, приканвайки го да продължи. Той знаеше какво ще стане. И това го възбуди и накара да се разсмее. Това беше животът. И точно такъв му харесваше.

— Е, събуди ли се вече? — попита, като прекара ръка по гърдите й.

— Ъ-хъ.

— Тогава да вървим. — Изправи я на крака и я тупна приятелски по рамото.

— Ще ти го върна, да знаеш — обеща тя. Желанията се бореха вътре в нея.

— Надявам се — отговори Тай с усмивка и я прегърна през раменете. — Трябва да поработиш върху волето си от бекхенд — подзе той на излизане от стаята.

— За какво говориш? — попита обидена Ашър.

— Ако скъсиш малко размаха…

— Ти по-добре скъси собствения си размах — прекъсна го ядосано тя. — И понеже си дойдохме на думата, ще ти кажа, че вчера скоростта ти не беше на висота.

— Пазя силите си за финалите.

Ашър презрително изсумтя, докато чакаха асансьора.

— Самомнението ти никога няма да се промени.

— Това е убеденост — отвърна й Тай. Обичаше да я гледа точно такава. Спокойна, но готова да спори или да се смее. За миг си помисли дали изобщо осъзнаваше колко е красива, когато изостави предубежденията и съмненията си.

— Какво ще кажеш за една закуска?

— Какво имаш предвид?

— Да хапнем по няколко яйца след тренировка?

Тя плъзна очи към него, докато вратата на асансьора се отваряше.

— Това ли е най-доброто ти предложение?

Той повдигна вежди и я последва в асансьора. Ашър кимна за поздрав на възрастната двойка, която беше вътре.

— Или може би искаш да продължим оттам, където спряхме снощи? — Тай се подпря нехайно на стената, докато Ашър го зяпна изненадано. — Как каза, че ти е името?

Тя почувства два чифта шокирани и изпълнени с любопитство очи и веднага влезе в тона му.

— Мисти — отговори закачливо, като преправи акцента си на кокни. — А вие ще поръчате ли пак шампанско, господин Старбък? Снощното беше направо великолепно.

Той зърна предизвикателното пламъче в очите й и се усмихна.

— Ти също беше великолепна, кукличке!

Когато вратите на асансьора се отвориха, възрастната двойка се измъкна тихомълком и с явно изразено възмущение. Ашър смушка Тай в ребрата, преди да ги последват.

За по-малко от час и двамата бяха заети единствено с тренировката. Формата, скоростта, финтовете, замахът, всичко, от което зависеше победата. Дали беше наистина по-добра, помисли си Ашър, докато отбиваше топката на Мадж. Чувстваше се затруднена. Всъщност чувстваше се така, сякаш загубата не съществуваше като възможност. Трябваше да забрави, че бе в Лондон. Трябваше да мисли само за „Уимбълдън“.

Или по-добре да си спомни квалификациите на „Роухамптън“. Там имаше груб език и лоши ракети. В пълен контраст с елегантността и славата на „Уимбълдън“. Тук и публиката, и играчите се подчиняваха на традицията. Хортензии, свежа зелена трева, покрити с бръшлян стени, лимузини с шофьори. Цветовете бяха пастелни, бежово и зелено. Сякаш самото време беше пастелно, въздухът също.

Тук публиката бе добре възпитана, тиха и съсредоточена по време на игра и възторжено ръкопляскаща при обявяване на резултатите. Дори правостоящите бяха възпитани, инак съдията учтиво щеше да им направи забележка. Никой не висеше върху таблото за резултати на „Уимбълдън“. Беше нещо традиционно и установено, както смяната на караула пред Бъкингамския дворец и толкова английско като двуетажните автобуси.

Нямаше съмнение. Човек трябваше само да погледне безупречно опънатите сенници, подредените лехи с рози, кукленските павилиончета и пейките, които можеха да поберат повече от двадесет и пет хиляди души, за да осъзнае, че „Уимбълдън“ всъщност бе самият тенис. Тук се връщаха старите играчи. За него мечтаеха младите. Тя си спомни разказа на Тай. Как наблюдавал мачовете в оня далечен Четвърти юли у дома си и дал клетва. Той я бе изпълнил тази своя клетва, и то неведнъж, а цели четири пъти. Този път повече от всичко й се искаше двамата заедно да преминат по корта като шампиони.

Застанала зад базовата линия, Ашър гледаше пред себе си с ракета и топка в ръце.

— Стига ли вече? — извика от другата страна на мрежата Мадж.

— А… Моля? — Тя вдигна глава. Зърна Мадж, застанала с разтворени крака и ръце на кръста, и й се усмихна. — Знаеш ли, май че нещо се бях размечтала.

Те тръгнаха към саковете и якетата, оставени на близките пейки.

— Няма смисъл да те питам дали си щастлива — започна Мадж. — Изглеждаш като розово облаче, плуващо два метра над земята.

— Толкова ли ми личи?

— Няма да си изкривя душата и да кажа, че не се радвам за теб. Винаги съм мислела, че двамата сте страхотна двойка. Ще я узаконите ли? Имам пред вид връзката.

— Аз… Ние просто сме заедно. — Ашър сведе очи, докато прибираше ракетата си. — Бракът е само една формалност, в края на краищата, нали така? Отживелица от миналото.

— Да, да, на куково лято — контрира я Мадж и когато Ашър я погледна, продължи. — За някои да, ала не и за теб. Защо остана омъжена цели три години, въпреки че беше нещастна? — Когато Ашър се опита да отговори, Мадж махна с ръка. — Защото за теб бракът е обещание, обет. А ти спазваш обещанията и не нарушаваш обетите, които даваш.

— Вече се провалих веднъж — тихо рече Ашър.

— И ти ли беше единствената виновна? — Мадж отново сложи ръце на хълбоците си. — Слушай, да не би заради една грешка да си готова цял живот да плащаш и да си нещастна?

— Но аз съм щастлива — увери я Ашър и я потупа по рамото. — Тай е всичко, което съм искала да имам в живота си. Няма да рискувам да го загубя отново.

Мадж сви вежди.

— Ала тогава ти го остави, Ашър.

— Защото вече го бях загубила — тихо отговори тя.

— Не разбирам какво…

— Почакай. Сега започваме отначало — прекъсна я Ашър. — Това е ново начало, нов ден. Давам си сметка за всички грешки, които направих, и нямам намерение да ги повтарям. Беше време, когато мислех, че трябва да бъда на първо място в живота му. Преди това. — Тя посочи малката бяла топка в ръката си. — Преди всичко. Смятах тениса за свой съперник, а семейството му за пречка, за врагове. Беше глупаво. — Ашър пусна топката в тръбата и я затвори.

— Смешна работа — намуси се Мадж. — Имаше дни и в моя живот, когато смятах, че Декана поставя на първо място работата си. А той си мислел същото за мен. Не беше вярно нито за единия, нито за другия.

Ашър метна сака си на рамо.

— Тай никога няма да забрави, че тенисът го е измъкнал от мизерията. Това е причината за пламенността, с която играе.

Тя го познава много добре и по много различни начини, помисли си Мадж.

— А коя е причината за леда в твоята игра?

— Страхът — отговори Ашър, без да се замисли. За миг погледна невиждащо Мадж, сетне сви рамене. Истината, произнесена на глас, не изглеждаше като нещо важно. — Страхът от провала или излагането. — Те се разсмяха и тръгнаха. — Слава Богу, че не си репортер. Както съм се раздрънкала!

Камъчетата под краката им скърцаха. Звукът им подсети Ашър за неизменната традиция на английските кортове.

— Напомни ми някой път да ти кажа какво ми минава през ума пет минути преди началото на всеки мач — каза Мадж.

С въздишка Ашър преметна ръка през раменете на старата си приятелка.

— Да вървим да вземем по един душ.

 

 

Не беше сън. Ашър спеше дълбоко като дете, без тревоги или ужасяващи страхове. Завесите бяха плътно спуснати, така че следобедното слънце почти не се промъкваше през тях. Звуците от уличното движение достигаха в стаята приглушени.

Беше облякла само една по-дълга памучна тениска и си беше легнала направо върху завивките. Тай щеше да дойде и да я събуди. Щяха да се разходят за малко преди падането на нощта. И тъй като и двамата имаха мачове на следващия ден, щяха да си легнат рано.

Почукването на вратата я стресна. Тя седна в леглото и прекара ръка през косата си. Сигурно си е забравил ключа, помисли си сънено. Пристъпи в полумрачната стая и примижа с очи, когато светна лампата. За миг се зачуди колко ли е часът, преди да отвори вратата. Трябваше й една секунда, за да се осъзнае.

— Ерик? — прошепна удивено Ашър.

— Аз съм. — Той направи нещо като поклон, преди да я избута с лакът и да влезе в стаята. — Събудих ли те?

— Бях задрямала. — Тя затвори вратата и се опита да се съвземе. Изглежда същия, непроменен, помисли си Ашър. Ами естествено, нямаше причини да се променя. Беше висок, строен, елегантен, с военна стойка. Имаше сурово изсечено лице на европеец, високомерно и аристократично. Тъмнорусата му коса беше добре подстригана и показваше добро здраве и консерватизъм. Очите му бяха светли, лицето бледо, романтично, интелигентно и надменно. Тя знаеше, че устните му могат да се извиват в тънка презрителна усмивка. Като ухажор беше очарователен, като любовник — точен до педантизъм. Като съпруг беше непоносим. Но повече не беше неин съпруг.

— Не очаквах да те видя тук, Ерик.

— Така ли? — Той се усмихна. — Нима си мислела, че няма да те навестя, докато си в Лондон? Отслабнала си, Ашър.

— Естествено, от шампионата е. — Доброто възпитание си каза думата и тя с жест го покани да седне. — Моля. Ще ти направя нещо за пиене.

Нямаше причина да бъде разстроена или да се притеснява от него сега. Нямаше причина да чувства страх или вина. Разведените двойки могат да се държат и цивилизовано, дори повече, отколкото когато са женени. А Ерик, помисли си с горчива усмивка Ашър, беше прекалено цивилизован мъж.

— Добре ли си? — Тя му наля уиски, след което наля за себе си чаша минерална вода с лед.

— Съвсем. А ти?

— Да. Как е семейството ти?

— Чудесно. — Той прие чашата от ръката й и я погледна. — Как е баща ти? — Очакваше да зърне болка в очите й и бе доволен от това, което видя.

— Доколкото знам, добре. — Ашър си сложи отново маската на безразличие и седна.

— Все още ли не ти е простил, че заряза кариерата си?

Сега очите й бяха безразлични и празни.

— Ти със сигурност знаеш, че не е.

Като приглади гънката на панталона си, Ерик кръстоса крак връз крак.

— Мислех си, че сега, когато отново се върна в тениса… — Той не довърши изречението си.

Тя наблюдаваше мехурчетата в чашата си.

— Татко никога няма да ми прости — отговори равно. — Все още си плащам, Ерик. — Ашър вдигна очи. — Това задоволява ли те?

Той отпи.

— Това беше твоят избор, скъпа. Кариерата ти срещу титлата ми.

— Срещу мълчанието ти — поправи го тя. — Вече носех титлата ти.

— И чуждото дете в корема си.

Ръцете й трепнаха и ледчетата се удариха в стените на чашата. Ашър обаче бързо се съвзе.

— Мислех, че загубата на детето беше достатъчна за теб. За това ли си бил целия този път, за да ми напомниш?

— Дойдох, за да видя как се чувства бившата ми съпруга — отговори Ерик и се облегна на стола. Тя нищо не каза, докато той огледа стаята. — Както виждам, не си си губила времето и отново си се събрала със стария си любовник.

— Грешката ми бе, че го оставих. И двамата го знаем много добре.

Ерик я изгледа ледено.

— Грешката ти беше, че се опита да припишеш копелето му на мен.

Вбесена и цялата трепереща, Ашър скочи на крака.

— Това не е вярно! Никога не съм те лъгала! И за Бога, няма да ти се извинявам повече.

— Той знае ли вече?

Лицето й почервеня без да иска и Ерик злобно се усмихна. Омразата го изяждаше. Ала той дори не я криеше.

— Аха, както виждам, не знае. Колко интересно!

— Аз спазвам думата си. — Въпреки че ръцете й все още трепереха, гласът й беше спокоен. — Докато бях твоя жена, правих всичко, което ти искаше.

Ерик кимна в знак на съгласие. Честността й не му беше достатъчна. Нито трите години мъчение и самонаказание, които си бе наложила.

— Но вече не си моя жена.

— Нали се споразумяхме? Бракът ни беше непоносим. И за двамата. И освен това беше безсмислен.

— От какво се страхуваш? — попита Ерик и погледна към тавана. — Той наистина е силен физически и, доколкото си спомням, с доста примитивен и необуздан темперамент. — После сведе очи и се усмихна. — Да не се страхуваш, че ще те бие?

Тя се засмя.

— Не.

— Много си сигурна — промърмори Ерик. — Тогава от какво те е страх?

Ашър пусна ръце.

— Няма да ми прости. Не повече от теб. Загубих детето, загубих баща си. Загубих самоуважението си. Ала никога няма да изкупя вината си. Нищо не съм ти направила. Нараних единствено гордостта ти. Не страдах ли достатъчно за това?

— Вероятно… Вероятно не. — Ерик стана и пристъпи към нея. Тя си спомняше аромата на одеколона му много добре. — Може би най-доброто наказание е никога да не си сигурна, че тайната ти ще бъде запазена. Аз не съм ти давал обещания, нали, Ашър?

— Учудвам се как съм могла да бъда толкова наивна да се заблуждавам, че си благороден човек. Не е задължително да си благородник, за да си благороден — тъжно промълви тя.

— Въпрос на справедливост — отговори в самозащита Ерик.

— Отмъщението няма нищо общо със справедливостта.

Той сви рамене с елегантен жест.

— Това е твоето мнение, скъпа моя.

Нямаше да му достави удоволствието да се счупи, нито да се предаде. Да заплаче, да се разкрещи или да се моли. Вместо това застана пред него безстрастна като статуя.

— Ако каза всичко, което искаше да кажеш и за което беше дошъл, моля те да си вървиш.

— Разбира се. — Ерик изпи остатъка от питието си и остави чашата. — Спи спокойно, скъпа. Не се тревожи, ще си отида.

Отвори вратата и се сблъска с Тай. И това ако не беше късмет! Нищо не би го зарадвало повече.

Тай забеляза студената му, доволна усмивка, преди да обърне очи към Ашър. Тя стоеше в средата на стаята и изглеждаше като вкаменена. Имаше болка в очите й и страх. Лицето й беше мъртвешки бледо и безизразно. Въпреки че се учуди от какво може да се бои, умът му бе завладян от външния й вид. Разрошената коса, късата тениска и голите й крака накараха ревността му да избухне.

Той се обърна яростно към Ерик. В очите му имаше смъртна заплаха.

— Изчезвай, по дяволите!

— Точно това правех — отвърна спокойно Ерик, но отстъпи една крачка назад. След като затвори вратата зад себе си помисли, че Ашър сигурно щеше да отнесе яростта. Само това беше достатъчно, за да е доволен. Струваше си труда да дойде дотук.

Въздухът в стаята трептеше от напрежение. Като че ли всеки миг щеше да избухне буря. Ашър не помръдна.

Тай стоеше и сякаш щеше да я гледа вечно. Беше й трудно да овладее треперенето, ала се помъчи. Ако се опиташе да обясни случката, той може би щеше да я разбере.

— Какво, по дяволите, търсеше този тук?

— Просто мина… Предполагам да ми пожелае късмет. — Лъжата изгори езика й.

— Хайде де! — Тай прекоси стаята и докосна тениската й. — Ти не се ли обличаш, когато ще имаш гости? Или това не се отнася за бившите съпрузи?

— Тай, моля те, недей…

— Какво? — Въпреки че се бореше със себе си, с думите, които напираха, и с чувствата, които го изгаряха, Тай знаеше, че бе безсмислено. — Не смяташ ли, че би било по-подходящо да се видиш с него някъде другаде? Тук мирише силно на любов.

Студеният сарказъм беше по-болезнен от яростта му. Тя само поклати глава.

— Тай, знаеш, че между нас няма нищо. Знаеш, че…

— Какво, по дяволите, знам? — извика той, като я хвана за раменете. — Знам единствено твоето „Не ме питай, не ми задавай въпроси“. И после влизам тук и те намирам да се забавляваш с копелето, заради което ме изостави.

— Не знаех, че ще дойде. — Ашър се хвана за ръцете му, за да не падне, защото Тай почти я вдигна във въздуха. — Ако се беше обадил по телефона, нямаше да го приема.

— Но си го пуснала да влезе! — Той я разтърси. — Защо?

Обзе я повече отчаяние, отколкото страх.

— Щеше ли да бъдеш по-доволен, ако бях треснала вратата под носа му?

— Да, по дяволите.

— Е, не го направих. — Тя го отблъсна. Вече беше ядосана колкото него. — Пуснах го да влезе, дори му налях едно питие. Мисли каквото си искаш. Не мога да ти забраня.

— Да не иска да се върнеш при него? — попита Тай, без да забелязва борбата, която Ашър водеше в себе си. — За това ли дойде?

— Какво значение има? Дори и да иска, аз не искам. — Тя отметна глава, очите й горяха.

— Тогава защо се омъжи за него? — Ашър се опита да се отдръпне, ала той я хвана отново. — Искам отговор, Ашър, и го искам сега. Веднага.

— Защото мислех, че той е това, от което имам нужда — извика тя. В ушите й кънтеше.

— А беше ли? — Въпросът бе изречен с неподозирана ярост.

— Не! — Ашър се опита, но не успя да се освободи от ръцете му. — Не! Бях нещастна с него. Бях като хваната в капан. — Гласът й беше висок и трошлив. — Затова платих така, както не можеш да си представиш. Нямаше един ден, в който да бъда щастлива. Това задоволява ли те?

Изведнъж се случи нещо, което Тай никога не беше виждал. Тя се разплака. Когато видя очите й, пълни със сълзи, които започнаха бавно да се стичат по бузите й, той пусна ръцете й. През годините, през които бяха живели заедно, нито веднъж не бе видял подобна болка и страдание, изписани на лицето й.

Ашър се отскубна от него, влезе в спалнята и тръшна вратата.

Искаше да остане сама. Искаше тишина, спокойствие, самота.

Преди миг я обзе толкова силна скръб, че не успя да се пребори с нея. Ако сълзите не бяха се качили и запушили гърлото й, сигурно щеше да му каже за бебето. Думите бяха на езика й. И все още бяха там, готови да излязат с гняв и обвинение. Сетне рукнаха сълзите и стана невъзможно да говори. Сега искаше да се наплаче. Сама.

Тай дълго гледа затворената врата. До ушите му достигаха сподавени хълцания и ридания. Такава реакция не беше очаквал. Беше сигурен, че гневът му бе справедлив, както и въпросите. Поне така мислеше. Тя също беше ядосана. Е, естествено. Ала болката, която чуваше от другата страна на вратата, беше съвсем различна. Тъй като в семейството му имаше само жени, той добре познаваше женските сълзи. През годините бе видял много женски сълзи. Но тези, които чуваше сега, бяха горещи и горчиви. А и Ашър никога не плачеше.

Джес плачеше лесно, тихо, по женски. Майка му плачеше от радост или от тъга. Това го разбираше. Можеше да предложи приятелско рамо, да каже няколко успокоителни думи, да направи някакъв закачлив коментар, с който да успокои топката. Ала сега знаеше, че нищо от тези номера нямаше да подейства. Просто нямаше лекарство за истинската скръб.

Тай все още имаше въпроси. Все още беше ядосан. Но звуците, които идеха откъм спалнята, го накараха да ги остави за друг път. Можеше да разпознае кога жените използват сълзите като оръжие или за защита. Тези сълзи не бяха такива. Прекара пръсти през косата си и се замисли кой беше виновен и отговорен за тях. Ерик или той самият. Или може би нещо, за което не знаеше. Изруга тихо, отиде до вратата на спалнята и я отвори.

Тя лежеше на леглото, свита на топка. Тялото й трепереше. Когато я докосна, се отдръпна като ужилена. Без да каже нито дума, Тай легна до нея и я прегърна. За миг Ашър се опита да се бори. Искаше да бъде сама. Не искаше никой да вижда сълзите й, нито да ги споделя. Искаше да бъде сама. Да се справи сама с болката и отчаянието.

Той я прегърна още по-силно. Ръцете му бяха уверени и спокойни.

— Никъде няма да ходя, дори и да ме гониш — промърмори.

Без да се дърпа повече, тя се сгуши в него. Стана тъмно. Чувстваше се слаба и безтегловна. Повече нямаше сълзи. Тай я прегръщаше силно. Под мократа си буза можеше да чуе ударите на сърцето му. Внимателно, дори малко неуверено, той докосна врата й и започна да я гали.

Господи! Какво щеше да направи! Едва не му каза. Ашър затвори очи. Беше прекалено слаба, за да чувства страх или съжаление. Ако можеше да се стегне, вероятно би била благодарна на сълзите, че възпрепятстваха признанието й.

„Загубих твоето дете.“ Дали щеше да я прегръща, ако беше изрекла тези думи преди малко? Какво щеше да стане, ако беше се изтървала, помисли си тя. По-добре или по-зле? Защо да го разстройва за нещо, което не знаеше? Изведнъж осъзна, че не само страхът я бе възпирал да му каже истината. Ашър не искаше Тай да страда като нея.

Как можеше да му обясни всичко за Ерик, без да предизвика старата горчивина? Без да разрови старите рани?

Тогава беше сигурна, че Тай повече не я иска. Джес й го бе казала съвършено ясно в очите. А Ерик я искаше. И гордостта я накара да отиде при него, а после чувството й за отговорност я задържа. Защото ако беше по-силна след нещастието, никога не би дала онези обещания…

 

 

Ашър се носеше безсъзнателно по вълните на болката. Какъв беше смисълът да се събужда и да я боли? Толкова хубаво и безболезнено бе да спи. Да спи, да спи.

Спомняше си удара, падането, потъването в мрака. Бебето… Нейното бебе, бебето на Тай… Паниката. Паниката бе по-силна от болката. Клепачите й тежаха като напълнени с олово, ала тя се насили да ги отвори и сложи ръка на корема си. Видя над себе си лицето на Ерик. Студено и мрачно. Плуваше пред очите й.

— Бебето… — опита се да прошепне Ашър.

— Е мъртво.

Раздираща скръб надви болката.

— Не! — От устните й се откъсна стенание и тя отново затвори очи. — О, Боже, не! Моето бебе! Тай…

— Чуй ме, Ашър! — Това бе гласът на Ерик. От три дни я чакаше да дойде в съзнание. Беше загубила бебето и много кръв. В един момент почти си беше отишла, но той искаше тя да живее. Любовта, която бе изпитвал към нея, се беше превърнала в омраза. Беше го измамила, беше го направила на глупак. Сега лорд Уикертън искаше отмъщение. Тя трябваше да си плати.

— Бебето ми…

— Твоето бебе е мъртво — повтори безсърдечно Ерик и взе ръката й. — Погледни ме. — Ашър се опита да го погледне. — Намираш се в частна клиника. Никой няма да научи причината, поради която си тук. Ако правиш това, което аз искам.

— Ерик… — В очите й проблесна надежда. С цялата сила, която успя да събере, тя стисна пръстите му. — Те сигурни ли са? Може би има грешка? Моля те…

— Ти направи аборт. Те ще си държат устата затворена. Ние ще заминем за известно време.

— Не разбирам. — Ашър притисна с ръка корема си, сякаш искаше да промени истината. — Аз паднах… Паднах по стълбите. Но…

— Беше нещастен случай — рече той. Прозвуча така, сякаш загубата на бебето бе нещо като счупването на чаша.

Без да я вика, болката се върна с нечовешка сила.

— Тай… — една промълви Ашър.

— Ти си моя жена. И ще останеш такава, докато аз не кажа нещо друго. — Ерик изчака, докато тя успя да фокусира погледа си върху него. — Искаш ли да се обадя на любовника ти и да му кажа, че си се омъжила за мен, след като вече си била бременна от него?

— Не — едва успя да прошепне Ашър. „О, Господи, Тай!“ Болеше я за него. Ала той беше загубен завинаги. Така, както бебето, което бяха създали заедно.

— Тогава ще правиш това, което кажа. Ще се оттеглиш от професионалния тенис. Не искам пресата непрекъснато да спекулира с имената ви, като намесва и моето и го цапа с кал. Ще се държиш така, както се очаква от една лейди Уикертън. Аз няма да те докосвам — продължи с безстрастния си глас Ерик. — Физическото желание, което изпитвах към теб, е минало. Ще продължим да живеем така, както аз кажа. В противен случай любовникът ти ще научи лично от мен за номера, който му изигра. Ясен ли съм?

Какво значение имаше как ще живее, запита се тя като в мъгла. Нали вече беше мъртва?

— Да. Ще направя каквото поискаш. Моля те, остави ме сама.

— Както желаеш. — Той стана. — Когато се почувстваш по-силна, ще дадем официална пресконференция за твоето оттегляне от тениса. Мотивите ти ще бъдат, че повече нямаш нито време, нито желание да играеш и да правиш кариера, която ще те откъсне от съпруга, новата ти родина и светските ти задължения.

— Мислиш ли, че за мен има някакво значение? — прошепна Ашър. — Просто ме остави сама. Искам да спя.

— Искам честната ти дума, Ашър — настоя Ерик, Тя го изгледа дълго, преди отново да затвори очи.

— Имаш честната ми дума.

И Ашър я спази. Достави му огромно удоволствие, когато баща й се отказа от нея. Тя не обръщаше внимание на дискретните му, но многобройни любовни авантюри. Месеци наред живя като полумъртва, като същество от друг свят, като зомби, без да се интересува от нищо и от никого. Когато скръбта й започна полека-лека да поутихва, той продължи да я държи в подчинение чрез заплахи. Когато отново започна да се връща към живота, Ашър трябваше да се пазари за свободата си. За Ерик нямаше нищо по-важно от репутацията му. На едната везна стояха всички жени и любовници, които беше имал, на другата детето на Тай. Така двамата постигнаха нелесно споразумение.

А сега той се беше върнал. Вероятно защото отново бе постигнала успех в живота си. Ерик все още щеше да пази тайната, ако можеше да я държи по някакъв начин в подчинение. Ако проговореше, всички връзки щяха да бъдат отрязани. Или ако тя проговореше…

Ашър си спомни изражението върху лицето на Тай, когато видя Ерик. Никакво обяснение нямаше да свърши работа. Може би някога щеше да дойде денят, в който щяха да си вярват напълно. Когато споменът за предателството щеше да бъде забравен.

По равното й дишане човек можеше да реши, че бе заспала. Тай знаеше, че бе будна и мислеше. Какви ли тайни имаше от него, измъчваше се той. И колко ли време трябваше да мине, докато въздухът между тях се избистри? Искаше да я разпита, ала слабостта й го спря. Не искаше да я накара да се скрие отново зад стената, която толкова лесно издигаше помежду им.

— По-добре ли си? — попита я тихо Тай.

Тя въздъхна, преди да кимне с глава. Имаше поне едно нещо, което можеше да му каже и което сигурно можеше да разбере.

— Тай, между мен и него няма нищо. Вярваш ли ми?

— Искам да ти вярвам.

— Вярвай ми. — Неочаквано Ашър се изправи и се наведе над гърдите му. Ако не можеше да му даде друго, това можеше. — Не изпитвам нищо към Ерик, освен омраза. Бракът ми с него беше грешка. От самото начало нямаше нищо друго, освен една фасада.

— Тогава защо…

— Винаги си бил ти — прекъсна го тя, преди да сложи устни върху неговите. — Само ти. — Притисна устните си и желанието се надигна в нея както преди малко сълзите. — Бях престанала да живея и сега… — Устните й се движеха жадно по лицето му. — Сега те искам. Само теб. Само теб.

Устните й говореха повече от думите. Повече нямаше нито нужда, нито смисъл от въпроси. И от отговори.

Ашър измъкна ризата му, нетърпелива да го докосва. Докато ръцете й го събличаха, устните й продължаваха да го възбуждат, като го довеждаха до безумно нетърпение.

Тялото му й доставяше неописуемо удоволствие. Твърдо, силно, мускулесто, с дълги кости и твърда плът. Като се наслаждаваше, тя откри, че когато целуваше гърдите му и слизаше надолу, дишането му ставаше накъсано, а пръстите му сграбчваха косите й. Когато прокара ръка по бедрото му, дишането му се превърна в стон.

Тай се опита да свали тениската й и никой не чу как тя се скъса по шева.

— Сега — прошепна в изнемога той и хвана бедрата й. — Ашър, за Бога!

— Не, не, не! — промърмори тя и отново покри устните му с целувка. Тялото й изгаряше от желание, но Ашър искаше да го удължи. Когато ръцете му се плъзнаха по влажната й кожа, тя се изви и се отдаде на ласките му. Принадлежеше и винаги щеше да принадлежи на мъжа, който можеше да разпали този огън в нея.

Не искаше нищо друго, освен да бъде едно цяло с него. Тук. В тази тъмна стая, изпълнена със звуците на неговото и нейното дишане, което блъскаше в ухото й. Завинаги.

Под нея тялото му бе горещо, влажно и подвижно. Ритъмът му я влудяваше. Всичко беше огън, всичко беше движение. Всяка клетка даваше, и получаваше, и плуваше, и летеше. Изчезнаха мисли, спомени, угризения. Сега. Съществуваше само сега. Невероятното, ненаситното, непосилното настояще.

Когато Тай хвана бедрата й, Ашър не се възпротиви. Главата й падна назад в пълно отдаване. Двамата се сляха. Стенанието бе дълбоко, изпълнено със задоволство и изтръгнато от две гърла едновременно. И двамата като едно цяло се гмурнаха в тъмната бездна на нетърпението, преминаха през удоволствието, за да стигнат до екстаза.