Нора Робъртс
Фатално привличане (2)

Втора глава

Рим. Колизеумът. Фонтанът „Треви“. Ватикана. Древна история, трагедии и триумфи. Гладиатори и борби. Куртизанки и отрова. Великата империя, нейният възход и падение.

На шампионата „Форо Италико“ слънцето безмилостно грееше върху арената, където се провеждаше състезание, както е било и в онези древни времена. Да се играе тук бе едва ли не театрално изживяване. Имаше много светлина и въздух. Имаше вековни дървета, разперили сочни корони, и големи бели статуи, които ограждаха форума. Зад статуите, като че ли направо от река Тибър, се издигаха дървените трибуни. В пространството, оградено от тях, десет хиляди души викаха, пееха и свиреха. Италианските почитатели на тениса винаги са били емоционални, ентусиазирани и силно патриотично настроени. Ашър не беше го забравила.

Както не бе забравила, че на „Форо Италико“ бяха настъпили двете най-важни събития в живота й — нейната изгряваща любов към тениса и нейната всепоглъщаща любов към Тай Старбък.

Беше на седем години, когато за пръв път гледа баща си да печели шампионата на Италия в прочутия „Кампо централ“. Разбира се, беше го виждала да играе и преди. Един от най-ранните й спомени бе точно той. Нейният висок, загорял баща, как тича по корта, облечен в бяло. Джим Улф бе шампион още преди тя да се роди и имаше намерение дълго след това да бъде.

Нейните собствени уроци започнаха, когато бе на три годинки. С мъничката си ракета Ашър биеше топки срещу най-известните играчи от поколението на баща си.

Детското й спокойствие и невъзмутимото, неприсъщо за възрастта й самообладание, я направиха любимка на играчите. Тя растеше и не виждаше нищо необикновено в това, да среща снимката си по кориците на списанията или да седи върху коленете на носителя на купата „Дейвис“. Нейният свят беше подчинен на тениса и на пътуванията. Дремеше, увита в одеяло, на задната седалка на лимузините и прекосяваше с мъничките си крачета копринената трева на Уимбълдън. Представяха я на губернатори и министри. Целуваха я по бузките президенти. Още преди да започне училище, бе прекосила океана пет-шест пъти.

Но точно в Рим, една година след смъртта на майка си, Ашър откри любовта на своя живот и своите амбиции.

Баща й все още беше мокър и зачервен от победата, белите му шорти бяха изцапани от червения прах на корта, когато тя му заяви, че един ден ще играе на „Кампо централ“. И ще спечели.

Вероятно това детинско самоуверено изявление предизвика снизхождение у баща й или разпали собствените му амбиции към нея. А може би той бе разпознал твърдото, решително посвещение на едно седемгодишно дете. Кой знае. Важното бе, че от този ден започна голямото пътуване на Ашър към върховете. И в това пътуване баща й беше нейният водач и покровител.

Четиринадесет години по-късно, след собственото й отпадане на полуфиналите, на същия този корт тя бе наблюдавала победата на Тай Старбък. Нямаше нищо общо между играта на баща й и тази на новия шампион. Джим Улф играеше изключително педантичен тенис — хладен, добре овладян, с ударение върху формата. Старбък играеше като огнена топка — целият беше изтъкан от емоции и амбиции. Ашър често си мислеше какво ли би станало, ако двамата мъже се срещнеха от двете страни на мрежата. Там, където баща й бе предизвиквал нейната гордост, а Тай вълнението й. Когато го наблюдаваше, можеше да разбере особеното сексуалното чувство, което изпитваше публиката по време на борба с бикове. Наистина, в стила на Тай имаше някаква жажда за кръв, която плашеше и омагьосваше.

Той я преследваше ревностно вече от няколко месеца, ала тя го държеше на разстояние. Репутацията му на женкар бе всеизвестна, както бяха всеизвестни буйният му нрав, непокорният му характер, избухливостта и странностите му, които я привличаха и отблъскваха едновременно. Въпреки че привличането бе по-силно и Ашър вече бе изгубила сърцето си по него, продължаваше да се вслушва в гласа на разума. До онзи фатален майски ден в Рим.

Тай приличаше на бог. Един митически воин, надарен със сила и могъщество, на които дори предубедените италианци не можеха да устоят. Някои го обожаваха, други го проклинаха. Но той им доставяше удоволствието, за което бяха дошли. И правеше шоуто, което искаха от него.

Тай спечели шампионата в седем безумни сета. Същата нощ Ашър му подари своята невинност и любов. За пръв път в живота си досега позволи на сърцето си пълна свобода. Като цвете, което е било държано на топло, в сигурната атмосфера на дома, тя излезе навън и се остави на изгарящото слънце и дивия вятър.

Дните й бяха горещи и страстни, а нощите нежни и луди. След това сезонът свърши.

Сега, докато в ранната утрин тренираше на четвърти корт, спомените се връщаха сладки и горчиви като старо вино. Откраднати мигове, горещи летни плажове, полутъмни хотелски стаи, безгрижни смехове, луда любов. Накрая предателство. Измяна.

— Ако днес следобед продължиш да мечтаеш, както сега, Кингстън със сигурност ще те отстрани на четвъртфиналите.

Стресната, Ашър вдигна глава.

— Съжалявам.

— Със сигурност би трябвало да съжаляваш, защото старата ти приятелка е вдигнала немощните си кокали в шест сутринта, за да хвърля срещу теб.

Ашър се разсмя. На тридесет и три години, Мадж Хевърбек беше все още сила, с която човек трябваше да се съобразява край мрежата. Дребна и подвижна, с развята кестенява коса и много приятни черти, тя изглеждаше като реклама за домашни курабийки. Всъщност беше първокласен тенисист с два „Уимбълдъна“ и много победи, включително и купата „Уитман“. Имаше страхотен форхенд. Две години Ашър й беше партньорка в двойките. За взаимно удоволствие и успех и на двете. Съпругът й бе професор в Йейлския университет и Мадж шеговито и с любов го наричаше Декана.

— Може би ще е по-добре, ако седнеш и изпиеш чаша чай — предложи Ашър, като й се изплези. — Тази игра е доста непосилна за дами на средна възраст.

Мадж отвърна нещо кратко и неразбрано и изпрати топката над мрежата. Лека и подвижна, Ашър се хвърли след нея. Концентрацията й бе възвърната. Мускулите й работеха безотказно. В сънливата утрин ехото от ударите на топката върху настилката на корта и стените се връщаше като музика в ушите й. Мадж не беше от жените, които смятаха, че победите идват случайно. Тя се движеше бързо и енергично по корта, връщаше Ашър обратно на базовата линия, после при мрежата, сменяше скоростта и силата на ударите, докато тя се съсредоточи и приспособи темпото си към настилката.

За един бърз и агресивен играч този вид настилка беше убийствена. Изискваше повече сила и издръжливост, отколкото скорост. Ашър с благодарност си спомни за безкрайните часове, през които бе вдигала тежести. Сега, когато отново и отново замахваше с ракетата, мускулите в тънките й ръце бяха здрави и силни.

След като изгледа с одобрение един удар на Ашър, Мадж прехвърли ракетата в лявата си ръка.

— Ти си в отлична форма след три години прекъсване, момиче.

Ашър напълни дробовете си с въздух.

— Поддържах я.

Въпреки че много й се искаше да разбере повече за неочакваната женитба и тригодишното оттегляне от големия спорт, Мадж отлично познаваше своята някогашна партньорка, за да й задава въпроси.

— Кингстън мрази да играе близо до мрежата. Това е най-голямата й слабост.

— Знам. — Ашър мушна топката в джоба си. — Изчетох и изучих всичко за нея. Днес ще я принудя да играе както аз искам.

— Тя е по-добра върху червен корт, отколкото върху трева.

Това бе дипломатично напомняне за собствената й слабост. Тя се усмихна на Мадж с открита искрена усмивка.

— Няма значение. Следващата неделя ще играя на трева.

Мадж облече топлото си яке и се разсмя.

— Не си се променила много, а?

— Само малко. — Ашър избърса лицето си с лентата. — А ти? Как ще биеш Фортини?

— Скъпа моя! — Мадж прибра косата си. — Аз просто я превъзхождам.

— А ти изобщо не си се променила — рече Ашър на излизане от корта.

— Ако ми беше съобщила, че се завръщаш, можеше да играем на двойки. Фишър е добра и аз я харесвам, но…

— Не можех да вземам решения, докато не бях сигурна, че няма да направя някоя глупост. — Ашър замислено погали ракетата си. — Три години, Мадж. Заболя ме. — Тя въздъхна. — Не си спомням да ме е боляло толкова много. Никога.

— Можем да си разменим краката по всяко време, скъпа.

Спомнила си за проблемите на приятелката си, Ашър се обърна загрижено към нея.

— Как е коляното ти?

— По-добре след операцията миналата година — сви рамене Мадж. — Ала все още мога да предсказвам времето с повече сигурност и от метеоролозите. Засега тук се очертава слънчево. Няма да вали.

— Извинявай, че не бях с теб.

Мадж я хвана за рамото с истинско приятелско стискане.

— Е, аз все очаквах да прелетиш десет хиляди километра, за да държиш ръката ми, но…

— Щях да го направя, ако… — Ашър спря, спомнила си състоянието на брака си по времето, когато Мадж оперираше крака си.

Разпознала чувството за вина, Мадж приятелски я сръга в ребрата.

— Не беше кой знае колко страшно, както тръбеше пресата. Пък аз се преструвах малко повече, за да спечеля симпатии. Деканът ми носеше закуската в леглото цели два месеца. Бог да го благослови за доброто му сърце.

— А сетне се върна и съсипа Рейски в Ню Йорк.

— Аха — разсмя се Мадж. — Страхотно беше! Ашър огледа спокойната арена, откъдето се чуваха само ударите на топки и жуженето на пчели.

— А аз трябва да спечеля това тук, Мадж. Нуждая се от победа. Имам да доказвам толкова много неща.

— На кого?

— Първо на себе си. — Тя разкърши рамене и премести сака в другата си ръка. — И на някои други.

— На Старбък? Не, не ми отговаряй — бързо рече Мадж, като зърна с крайчеца на окото си изражението върху лицето й. — Изтървах се, без да искам.

— Това, което беше между мен и Тай, свърши преди три години — отбеляза Ашър, като отпусна мускули.

— Жалко — отвърна искрено Мадж. — Аз го харесвам.

— Защо?

Мадж спря и погледна директно към Ашър.

— Защото е един от най-живите и истински хора, които познавам. Дори сега, когато започна да владее емоциите си, пак носи толкова много радост на корта. А това е чудесно за играта. Когато Тай е наблизо, винаги с интересно. Той внася тази своя емоционалност както в тениса, така и в отношенията си с хората.

— Да — съгласи се Ашър. — За някои това може да бъде смайващо и доста вълнуващо.

— Не казвам, че е лесен — отвърна Мадж. — Казах, че го харесвам. Той е точно това, което е. Мисля, че причината е във вашето участие във веригата онази година. Тогава нещо се случи, ала само ти си знаеш какво. Аз го наблюдавах как от наперено момче с бърз ум и остър език се превръща в мъж, който успява да контролира темперамента си и да потиска емоциите си.

— Ти го харесваш заради темперамента му?

— Донякъде. — Меката, изглеждаща като домакиня женичка, се усмихна. — Старбък е като опъната струна, Ашър. За него не можеш да се колебаещ. Или си с него, или си против него.

Това прозвуча повече като въпрос, отколкото като констатация. Без да отговори, Ашър продължи да върви. Никога не се беше колебала в отношенията си с Тай.

Той ги наблюдаваше отдалеч. И по-точно наблюдаваше Ашър. Тъй като тя не знаеше, можеше да си я разглежда подробно и колкото си иска. Ранното слънце светеше в косата й. Раменете й бяха силни и елегантни, а походката уверена и грациозна. Беше доволен, че може да я наблюдава с известна безпристрастност.

Когато преди две седмици хвърли око по трибуните, и я видя там, все едно го удариха с неочаквано силна топка в стомаха. Заляха го вълни от болка, изненада, шок, гняв. Емоциите следваха една след друга и го поглъщаха.

И тогава загуби първия сет.

Сетне направи невероятни усилия, за да се концентрира. Всъщност насочи емоциите, които нейното присъствие предизвикаха, към противника си. Така че французинът нямаше никакъв шанс срещу способностите на Тай, съчетани със събираната три години ярост. Всъщност винаги беше играл най-добре и успешно, когато бе под напрежение или стрес. Те го подклаждаха, разпалваха, подхранваха спортната му злоба. Присъствието на Ашър сред публиката се превърна във въпрос на живот и смърт. Когато го бе напуснала, сякаш ограби нещо от него. Тогава победите, които печелеше, му помогнаха да си възвърне отнетото.

Да върви по дяволите, изруга на ум Тай, Мислите му натежаха, докато разстоянието помежду им намаляваше. Достатъчно бе само да я гледа, за да я иска.

Беше я желал още когато бе на седемнадесет. Това силно, неочаквано желание към една хлапачка изненада тогава двадесет и три годишния Тай. Той спазваше определена дистанция през целия сезон. Но не престана да я желае. Затова реши, че ще е най-добре, ако загаси желанието си, прекарвайки нощите с други жени, които смяташе, че повече му подхождат — пламенни, опитни, безразсъдни. Когато Ашър стана на двадесет и една, Тай окончателно изостави разумното си поведение и започна определено маниакално преследване. Колкото повече тя го избягваше, колкото повече го отблъскваше, толкова повече желанието му растеше. Дори победата, която спечели в Рим, не задоволи желанието и необходимостта, които изпитваше. Животът му, който бе посветен само на едно нещо и в който имаше само една цел, се раздели на две. Тенисът и Ашър. Не можеше да каже, че обича тениса, ала той бе животът му. Не би могъл да каже, че обича Ашър, но не можеше да живее без нея.

И все още продължаваше. Дори когато тя го изостави и се ожени за друг. Прие името, титлата и пухеното му легло, помисли си намръщен Тай. Беше решил да я накара да си плати за болката, която му причини, и каквато не бе очаквал, че ще изпита.

Като смени посоката и крачката си, той прекоси пътя на двете жени сякаш случайно.

— Здравей, Мадж. — Тай се усмихна на тъмнокосата жена и стисна пръстите й, след което се обърна към Ашър.

— Здрасти, Старбък. — Мадж погледна към него, после към нея и реши, че присъствието й е излишно. — О, закъснявам. Деканът ме чака — рече бързо тя и се отдалечи. Нито Тай, нито Ашър възразиха.

Някъде от клоните долиташе песен на птица. По-наблизо се чуваше жуженето на топки и пчели. На трети корт някои усилено тренираше. Ала Ашър бе погълната единствено от присъствието на Тай.

— Точно както някога — промърмори той и се усмихна. — Ти и Мадж, имам пред вид.

Ашър само сви рамене, защото думите му събудиха прекалено много спомени.

— Тя ме победи днес сутринта. Надявам се да не се изправя срещу нея на финала.

— Днес ще играеш с Кингстън.

— Да.

Тай пристъпи една крачка. С периферното си зрение Ашър мерна оградата до нея. Той стоеше на пътя й и бягството беше невъзможно. Но тя никога не бягаше от бойното поле. Стисна пръсти, после ги отпусна.

— А ти ще играеш срещу Девъро.

Тай кимна.

— Баща ти тук ли е?

— Не — отговори кратко и хладно Ашър.

— Защо?

— Зает е. — Тя се опита да тръгне, ала единственото, което постигна бе, че скъси още повече разстоянието помежду им. Така си беше. Маневрирането бе едно от най-добрите оръжия на Тай и на корта.

— Не си спомням да е пропуснал някое твое състезание. — По стар навик, от който не можеше да избяга, той протегна ръка и погали косата й. — Ти винаги си била на първо място в живота му.

— Всичко тече, всичко се променя — отговори хладно Ашър. — Нещата, хората също.

— Така изглежда. — Усмивката му бе хлапашка. — А съпругът ти ще дойде ли?

— Бившият ми съпруг — поправи го тя и се отдръпна, за да се освободи от ръката му. — Не.

— Интересно. Бяха ми казали, че бил много запален по тениса. — Тай остави сака си. — И това ли се е променило?

— Трябва да взема душ. — Ашър се опита да се промъкне покрай него, преди да успее да я спре. Но ръката му се плъзна около кръста й бързо и естествено.

— Какво ще кажеш за един сет в памет на доброто старо време?

Очите му бяха напрегнати. И с оня странен цвят, който можеше да се определи като сумрачен. Ашър си спомни какви ставаха. Целите само зеници, тъмни и пълни със страст, когато се любеха. Ръката на кръста й беше с широка длан и дълги пръсти. Ръка на пианист, ала корава и с мазоли. Всъщност приличаше на ръката на работник. Силата в нея би задоволила всеки победител.

— Нямам време. — Тя се опита да се освободи и почувства здравите мускули на бицепса му. Отдръпна се бързо, сякаш се бе опарила от огън.

— Страхуваш ли се? — В гласа му имаше лека подигравка, заплаха и скрито предизвикателство. Кръвта й кипна до градус, който трудно би могла да потуши.

— Никога не съм се страхувала от теб. — И това беше почти вярно. Защото беше запленена от него.

— Така ли? — Той я придърпа по-близо до себе си. — Страхът е една от най-популярните причини човек да бяга.

— Аз не избягах — поправи го Ашър. — Аз те напуснах. — Преди ти да го направиш, добави на ума си тя. Поне веднъж го бе изпреварила с маневрата си.

— Все още има няколко въпроса, на които трябва да ми отговориш, Ашър. — Ръката му се плъзна по гърба й, преди тя да успее да реагира. — От доста време чакам отговорите.

— Ще продължиш да чакаш.

— За някои, да — промърмори Тай. — Но за едно нещо ще получа отговор веднага.

Ашър видя как свежда глава и стига до устните й. И изобщо не направи нищо. После щеше да се упреква за пасивността си. Ала сега, когато намери устните й, тя посрещна неговите, без да се замисли. И времето спря.

Той я целуваше както първия път, бавно, внимателно, нежно. Това бе другата част на загадката. Как можеше мъж, изпълнен с такава енергия и страст, да излъчва толкова чувственост. Устата му бе същата, каквато си я спомняше. Гореща, настояваща, искаща. Може би не бе оценила първата им целувка, объркана от нежността, заслепена от желанието. Дори когато я притисна по-плътно към себе си и задълбочи контакта, сладостта не изчезна.

Тай беше страхотен любовник, защото под сприхавата и избухлива повърхност се криеше истинско преклонение пред женствеността. Той се наслаждаваше на мекотата, формите и красотата на жените и инстинктивно се стараеше да им достави удоволствие в любовта. Тъй като беше самотник по природа, това бе поредното противоречие. Защото Тай приемаше любовницата до себе си като равностойна партньорка и никога нея използваше.

Ашър го почувства още първия път, при първото му докосване преди толкова години. Сега се остави на целувката с една определена мисъл. Всичко беше толкова отдавна. Трябваше да го изпита отново.

Ръката й, която би трябвало да го отблъсне, се обви около врата и стигна до раменете му. Пръстите й се вкопчиха в тях. Без колебание тя притисна тялото си към неговото. Той беше единственият мъж, с който можеше да пусне на воля страстите, които така внимателно държеше заключени в себе си. Единственият, който достигаше без никакво усилие до сърцевината й и постигаше истинска и неподправена интимност. Среща и сливане, както на мислите, така и на телата.

Зажадняла за удоволствието, което все още беше живо в нея, Ашър се остави на устните му. Желанието да получи повече затъмни всичко. И резервите, и обещанията, които си беше дала, и клетвите.

О, да обича и да бъде обичана отново, истински! И никога повече да не почувства онази празнота, която изпълваше живота й толкова дълго време. Да отдаде себе си, да вземе, да усети чистото, изгарящо щастие да му принадлежи! Мислите се въртяха в главата й като объркани сънища и пробудени мечти. И тя се притисна към него със стон, жадна за всичко, което бе била и отново щеше да бъде.

Първоначалната цел на целувката му бе да я накаже. Но Тай вече я беше забравил. Огнената страст, която се излъчваше от тази, студена и безчувствена на вид жена, издуха от главата му всички мисли, освен желанието. Той я искаше, нуждаеше се от нея и беше бесен от откритието си. Ако бяха сами, сигурно щеше да я обладае и после да мисли за последствията. Когато беше с нея, все още трудно владееше импулсивните си желания.

Само част от съзнанието му бе будно. Ашър беше в ръцете му и беше готова. Това бе всичко, което някога бе искал. И всичко, от което бе лишен. Неочаквано и за самия себе си Тай откри, че всъщност получи повече отговори, отколкото искаше.

Отдръпна я от себе си и се вгледа в лицето й. Имаше ли същество, което да устои на могъщата, унищожителна сила на урагана? Или на дивото, примитивно избухване на вулкана? Ашър го гледаше, люшкайки се между разума и лудото желание.

Очите й бяха огромни и пълни с очакване. Устните й леко разтворени. Това беше поглед, който Тай помнеше. През дългите нощи, забързаните следобеди или мързеливите утрини в хотелските стаи по всички краища на света, тя го беше гледала по този начин, преди да правят любов. И след това. Горещо, настойчиво, с нескрито желание и подкана. Желанието го блъсна като стоманен юмрук в корема. И той отстъпи така, че повече да не я докосва.

— Някои неща се променят — промърмори Тай. — Ала някои не — добави и тръгна.

 

 

Ашър си пое дълбоко въздух, преди да заеме позиция за своя първи сервис. Нервите й бяха изопнати докрай, но не защото хиляди очи бяха заковани в нея. В момента я интересуваха само две очи — тъмни и напрегнати, на около двайсет и пет метра от нея. Стейси Кингстън, двадесетгодишна, изгряваща звезда в големия тенис отпреди два сезона. Беше енергична, подвижна и силна, с хъс за победа. Ашър познаваше това чувство много добре.

Тъй като знаеше колко важно бе да укроти нервите и кипналата си кръв, продължи да вдишва дълбоко. Стиснала малката бяла топка, тя осъзна истинското значение на израза изпитание с огън. Ако спечелеше сега, тук, на този корт, където никога не бе печелила, след три години оттегляне от професионалния тенис, щеше да е издържала изпитанието. Рим, както изглежда, винаги щеше да бъде повратна точка в живота й.

Тъй като имаше само един-единствен път, Ашър реши да блокира всички спомени, свързани с миналото, всички надежди, свързани с бъдещето, и да се фокусира единствено върху настоящето.

Като подхвърли топката, тя загледа полета й, после я удари. Дъхът й излезе като въздишка на облекчение.

Кингстън играеше твърд тенис. Стратегията й беше изградена върху защита. Добре трениран, точен до педантичност играч, тя осъзнаваше и използваше предимството на настилката на корта в своя полза и принуждаваше противничката си да играе близо до базовата линия. Ашър мразеше този тип настилка. Тя й пречеше и намаляваше скоростта й. Мисълта за това само влошаваше положението. Топката прелетя над главата й и падна в предната част на корта, близо до мрежата. Нервирана от неуспеха, Ашър сбърка още веднъж. Кингстън спечели първия гейм, като й позволи да вземе само една точка.

Тълпата крещеше, слънцето беше безмилостно. Въздухът бе изпълнен с влага. От другата страна на оградата можеше да се чуят смеховете и закачките на учениците. Идеше й да захвърли ракетата и да си тръгне. Това беше грешка, грешка, повтаряше си Ашър. Да се завърне отново. Защо бе решила така? Да се върне към усилията, болката и самомъчението?

Лицето й не изразяваше нищо. Беше безстрастно като маска. Нито следа от обърканите мисли, които я измъчваха. Като стисна здраво ракетата, тя прогони слабостта. Беше играла лошо, защото позволи на Кингстън да наложи своето темпо. Трябваха й по-малко от шест минути от началния сервис, за да възвърне самообладанието си. Потта изсъхна по кожата й. Не беше се върнала, за да се предаде след една игра, нито пък да бъде унижавана. Пейките бяха пълни с хора, които я гледаха и чакаха. А Ашър беше сама със себе си.

Като изтри ръка в късата си поличка, тя се върна към базовата линия. Претегли топката в ръка. Прехвърли тежестта на тялото си върху другия крак. Гневът бе прогонен. Страхът преодолян и победен. Хладният ум винаги бе едно от най-добрите й оръжия и през първия гейм Ашър не беше го използвала. Този път обаче… Този път играта щеше да се играе така, както тя я диктува.

И Ашър удари топката, която падна толкова близо до мрежата, че Кингстън загуби равновесие. Тълпата изрева своето одобрение.

Петнайсет на нула. Пресметна на ум точките и остана доволна. Заради страха загуби първия гейм. Сега се съсредоточи по начина, по който само тя можеше. Кингстън вече беше само име, а не противник.

Продължи да я държи близо до мрежата. Направи едно воле, което накара публиката да скочи на крака. Ала Ашър не чуваше нито шума, нито виковете на различни езици. Виждаше само топката и чуваше единствено собственото си накъсано дишане.

Нещо в нея се събуди. Горещото, бълбукащо усещане за победа. Тя си позволи да вкуси от него, като се върна на първоначална позиция. Лицето й беше мокро и Ашър го избърса с лентата. Това бе само началото. Всяка игра си имаше начало, нали?

В края на първия сет повърхността на корта бе цялата нашарена от зигзагообразни следи. Червеният прах бе попил в снежнобелия плат на поличката и тениската й и бе изцапал обувките й. По лицето й течаха струйки пот след тридесет и двеминутната игра. Но тя спечели първия сет с шест на три.

Кръвта биеше в слепоочията й, като че ще ги пръсне, макар че на външен вид изглеждаше като дама, която всеки момент ще посрещне усмихната гостите, поканени на вечеря. С шестото си чувство усети, че Старбък я наблюдава. Ала той повече не я интересуваше. В този момент си помисли, че дори да застане точно срещу нея, ще може най-приятелски да му протегне ръка. Когато Кингстън върна топката дълбоко назад, Ашър я посрещна със завъртане на ръката и я изби така, че удари мрежата.

След това спортните журналисти сигурно щяха да коментират, че точно в този момент, когато двете жени са били очи в очи край мрежата, Ашър е спечелила мача. Това продължи само няколко секунди. Беше без думи, но комуникацията бе осъществена. Оттук нататък на корта доминираше Улф, принуждавайки Кингстън да играе в зашита. Ашър наложи безмилостно темпо. Когато загубеше една точка, веднага печелеше две: И отново беше агресивната, хладнокръвна и безмилостна Ашър Улф, която спортните коментатори помнеха и възхваляваха още от първите й години в тениса.

Там, където Старбък беше огън и пламъци, Ашър Улф беше лед и самоконтрол. Никога по време на професионален мач не бе губила желязното си самообладание. Дори журналистите се обзалагаха помежду си — дали „Лицето“ ще покаже слабост.

Само два пъти по време на този мач тя задоволи любопитството им. Първият път поради грешка на съдията, втория поради неправилна преценка на удара. И двата пъти гледа мълчаливо ракетата си, докато желанието да ругае или да я запрати встрани преминеха. Когато отново заемаше позиция, в очите й светеше само хладна преценка на ситуацията и безпристрастно присъствие.

Ашър спечели мача с шест на едно и шест на две за четиридесет и една минути. На два пъти улови сервиса на Кингстън на нула. Три пъти спечели точки от сервис, нещо, което Кингстън със своя супер сервис не беше в състояние да предотврати. Ашър Улф щеше да продължи на полуфиналите. Тя се бе завърнала успешно в големия тенис.

Мадж сложи хавлиената кърпа на раменете й, когато изтощена се отпусна на стола.

— Мили Боже, ти беше направо страшна! Разби я! — Ашър не отговори, само покри лице с кърпата, за да попие потта. — Кълна се, сега си по-добра от преди!

— Тя искаше да спечели — прошепна тихо Ашър и остави кърпата да падне в коленете й. — Аз трябваше да спечеля.

— И го показа на всички — съгласи се Мадж, докато разтриваше раменете й. — Никой не вярва, че не си играла три години. Аз самата трудно го вярвам.

Ашър бавно вдигна ръка към старата си партньорка.

— Все още не съм във форма, Мадж — рече тя едва чуто сред виковете на публиката. — Мускулите на прасците ми са схванати. Не съм сигурна дали ще мога да се изправя.

Мадж изгледа критично приятелката си. Не видя нито следа от болка. Наведе се и взе якето на Ашър, за да я завие.

— Ще ти помогна до съблекалнята. До моя мач има още половин час. Трябват ти само няколко минути масаж.

Изтощена и измъчена от болката, Ашър се съгласи. Сетне забеляза, че Тай я наблюдава. Усмивката му можеше да се приеме като поздрав за победата. Ала той я познаваше, познаваше много добре всичко в нея. Така, както никой друг на света.

— Не, благодаря, ще се оправя сама. — Тя стана и затвори ципа на калъфа на ракетата си. — Ще те видя, след като биеш Фортини.

— Ашър…

— Спокойно, наистина съм добре. — С високо вирната глава и мускули, пищящи от болка, прекоси пътеката и тунела, водещ към съблекалните и душовете.

Чак когато остана сама под течащата вода, даде воля на сълзите си и плака дълго и безутешно, без сама да знае защо.