Нора Робъртс
Фатално привличане (4)

Четвърта глава

Ашър имаше време да се наслади на титлата си по време на полета Рим — Париж. След срещата беше толкова изтощена от почти двучасовата игра, че нямаше сили дори да реагира. Спомняше си, че Мадж я прегръщаше, че тълпата възторжено я поздравяваше. Спомняше си светлините на светкавиците, които я заслепяваха, и водопада от въпроси, на които се насили да отговори, преди да припадне от изтощение върху масата за масаж.

После започна празнуването. Един калейдоскоп от цветове и звуци, интервюта и шампанско. Много лица, ръкостискания и прегръдки. Много репортери. Сега, когато самолетът я отнасяше към Париж, тя най-после имаше време да осъзнае стореното. Да, беше го направила.

През цялата й професионална кариера Шампионатът на Италия с неговата настилка я беше провалял. Сега завръщането й бе победоносно. Ашър доказа себе си. Всеки час, всяка минута тренировка и нечовешки усилия през последните шест месеца си заслужаваха цената. Най-накрая можеше да се освободи от съмненията дали бе взела правилното решение, или не.

Макар да нямаше съмнения за избора си да напусне Ерик, все пак чувстваше известна вина за разбиването на брака си. Нейният брак, който, напомни си тя, просто беше една учтива игра на нерви след първите два месеца. Ако беше направила някаква непростима грешка, тя беше, че изобщо се бе омъжила за лорд Ерик Уикертън.

Защото си имаше достатъчно причини, каза си Ашър и се облегна на седалката със затворени очи. Въпреки горчивите мисли, не можеше да потисне чувството си за отговорност при вземането на решението и стъпката, която ги обвърза законно пред целия свят. Той знаеше, че тя не го обича. Ала за него това нямаше значение. Ашър знаеше, че Ерик иска тя да носи титлата лейди. Тогава й беше все едно. По онова време необходимостта да избяга, да изчезне и да се скрие беше толкова голяма и всепоглъщаща, че всяко решение бе добре дошло. И Ашър му даде онова, което той искаше — привлекателната, прочута съпруга и аристократична домакиня. Мислеше си, че ще получи в замяна това, от което се нуждаеше. Любов и разбиране. Действителността се оказа много по-различна и толкова болезнена, че отново пожела да избяга. Споровете са много трудни, дори невъзможни, когато двама души нямат общи позиции, основа, настройка. Когато единият напусне кораба, другият обикновено потъва.

Не искаше да мисли за това. Не искаше да мисли за онова време в живота, което й бе донесло толкова болка и разбити илюзии. Щеше да мисли за победата.

Майкъл беше прав в оценката си за Тайя на корта. Тя беше един подвижен дявол, който играеше твърдо и нямаше умора. Имаше страхотен нюх да открива пропуски и дупки в защитата на съперника си и веднага да се възползва от тях. Носеше много злато — тънка верижка около врата, големи, люлеещи се обеци на ушите и дебела шнола, с която поддържаше косата си. Дрехата й бе в ярки тонове и с много панделки и финтифлюшки. Играеше като разярена тигрица. И двете сигурно бяха изминали повече от два километра по време на мача, който продължи пълни пет сета. Последният бе от десет дълги, променливи гейма, през които водещият се сменяше както се сменя топката. Приказката, че играта не е свършила, докато наистина не свърши, никога не бе била толкова вярна.

А когато наистина свърши, и двете напуснаха корта мокри до кости, изтощени до изнемога и измъчени до болка. Но Ашър си тръгна с титла и победа. Нищо друго нямаше значение.

Сега, като гледаше назад, тя си помисли, че беше дори по-добре, че победата бе трудна. Трябваше да има нещо, за което репортерите да пишат. Нещо, което ще се запомни повече от три дни. Винаги бе голяма новина, когато някой неочаквано спечелеше световна титла. Нейното минало правеше новината още по-гореща. Нуждаеше се от това сега, за да преодолее проблемите.

Италия вече бе останала в миналото. Предстоеше Париж. Първата крачка към „Големия Шлем“. Беше побеждавала тук, върху същата настилка, в годината, когато бе с Тай.

„Ще го вземем с нас в Париж.“ Думите звучаха като ехо в главата. Наполовина като обещание, наполовина като заплаха. Ашър го познаваше много добре, за да се съмнява, че говори празни приказки. Щеше да се наложи да се сблъска с това, когато му дойде времето. Ала тя вече не беше нито наивна, нито невинна. Животът я бе научил, че няма лесни отговори, нито приказки с щастлив край. Беше загубила достатъчно много време да вярва, че щастието увенчава края на всяка любовна история. Така, както някога беше вярвала и бе чакала щастие за себе си и Тай. Те повече не бяха принцът и принцесата на корта. Бяха по-възрастни, и както Ашър се надяваше, по-мъдри.

Беше сигурна, че той ще потърси начин да задоволи гордостта си, като се опита отново да я спечели. Поне тялото, ако не сърцето. Като си спомни дълбочината и пълното сливане, които постигаха, когато правеха любов, тя си каза, че няма да й бъде лесно да устои. Ако можеше да го направи, без да рискува отново чувствата си, щеше да даде на Тай онова, което искаше. След трите безцветни години, които преживя, без страстта, която той разкри в живота й. И точно заради тях. Заради тези три празни години, през които се криеше, искаше го и го желаеше до болка.

Но чувствата й към него бяха живи. Не бяха си отишли. Ашър все още го обичаше. Не беше от жените, които се самозаблуждаваха. Знаете, че обича Тай и никога не бе преставала да го обича. Беше по-силно от нея. Дълбоко в себе си носеше спомена за тази любов. А това я караше да се чувства виновна.

Какво щеше да стане, ако той научеше, помисли си панически тя. Как можеше да му каже? Ашър отвори очи и се загледа невиждащо към слънцето през илюминатора. Беше непоносимо и изгарящо, като чувствата, които я вълнуваха. Щеше ли Тай да й повярва? Дали щеше да приеме любовта й? Преди въпросите да се оформят напълно в главата й, тя се помъчи да ги отхвърли. Той никога нямаше да узнае, че се бе омъжила за друг мъж, носейки неговото дете под сърцето си. Или че в огромната си скръб и отчаяние бе загубила това доказателство за любовта й към него.

Ашър затвори очи с надеждата да поспи. Париж беше твърде близо.

 

 

— Тай! Тай!

Той спря да затваря ципа на калъфа за ракетата си и се обърна. В очите му проблесна радост. Хвърли ракетата и сграбчи жената, която тичаше към него. Както я държеше, я завъртя три пъти в кръг, преди да я притисне към себе си. Тя се разсмя, като се мъчеше да си поеме дъх в здравата му прегръдка.

— Ще ме счупиш! — извика и се притисна силно към него. Тай прекъсна протеста й с целувка, а сетне я пусна на земята. Беше дребна жена, почти тридесет сантиметра по-ниска от него, приятно закръглена, без да е дебела. Сиво-зелените й очи блестяха, а устните бяха целите в усмивка. Беше красива, помисли си той. Винаги е била красива. Почувства в сърцето си любов. Докосна косата й, тъмна като неговата, ала късо подстригана, едва достигаща, до раменете й.

— Джес, какво правиш тук?

Усмихната, тя дръпна със сестрински жест ухото му.

— Току-що бях смачкана от световния шампион по тенис.

Тай обгърна раменете й с ръка и едва тогава забеляза мъжа, който стоеше на крачка от тях и ги наблюдаваше.

— Мак? — Като продължаваше да прегръща Джес, той му подаде ръка.

— Как си, Тай?

— Добре. Дори чудесно.

Мак прие ръкостискането и отговори с усмивка. Знаеше отношението на Тай към неговата малка сестричка. Малката сестричка вече бе на двадесет и седем години и беше майка на сина му. Когато се ожени преди две години за Джесика Старбък, Мак разбра, че между брата и сестрата съществуваше връзка, която не можеше да бъде прекъсната. Като единствено дете в своето семейство, той едновременно завиждаше и се възхищаваше на това. Двете години брак с Джес намалиха предубеждението и предпазливостта на Тай към него, но не я изтриха. За това, разбира се, допринасяше и фактът, че Мак бе с петнадесет години по-стар от Джес и че я отведе далеч от дома чак на другото крайбрежие на континента, в Калифорния, където ръководеше голяма и успешна фирма за научни изследвания и разработки. И освен това предпочиташе шаха пред тениса. Сигурно нямаше да може да припари и на десет крачки до Джесика Старбък, ако не беше племенник на Мартин Дерик.

Добрият чичо Мартин, помисли си Мак и погледна любимата си жена, която обожаваше. Тай забеляза погледа и отпусна прегръдката си.

— Къде е Пит? — попита той зет си, а не сестра си.

— С баба си. Те много се разбират и си прекарват чудесно.

Джес се разсмя. И двамата мъже обичаха този смях, като ромолящо планинско поточе.

— Вече се движи със скоростта на светлината, представяш ли си? А е само на една годинка. Мама се съгласи да се занимава с него няколко седмици. Изпраща ти целувки — рече тя на Тай. — Знаеш как се чувства, когато някой от семейството лети със самолет.

— Да. — Той пусна сестра си и взе чантата и ракетата си. — Снощи говорих с нея. Не обели нито дума за вашето идване.

— Искахме да те изненадаме. — Джес пъхна ръката си в ръката на съпруга си. — Мак смята, че Париж е най-доброто място за втори меден месец. — Тя погледна мъжа си доста интимно. Пръстите им се сплетоха.

— Въпросът бе да я откъсна от Пит за две седмици — усмихна се заговорнически Мак на Тай. — Ти беше по-привлекателната причина, отколкото Париж. — Той наведе глава и целуна жена си по косата. — Тя е полудяла по Пит.

— Не съм — опита се да възрази Джес, ала се разсмя.

— Добре, де, съм, но какво да направя, когато той е толкова умно бебе.

Мак извади старата си любима лула.

— Вече е готова да го изпрати в Харвард.

— Догодина — отвърна сериозно Джес. — А ти, както виждам, си отново в елита — продължи тя и насочи изцяло вниманието си към брат си. Сякаш има напрежение в очите му, помисли си Джесика. — Мартин е толкова горд, че ще се пръсне.

— Надявах се, че ще успее да дойде. — Тай погледна към празните пейки. — Интересно, все още имам навика да го търся сред публиката преди всеки мач.

— Много искаше да е тук. Ако имаше начин да отложи този процес. Но… — Тя се усмихна. — Мак и аз ще представляваме семейството. Ще трябва да се задоволиш с нас.

Тай метна сака си през рамо.

— Стигате ми. Къде сте отседнали?

— Във… — Сестра му спря насред думата, защото зърна високата тънка блондинка, която прекосяваше корта на известно разстояние от тях. Объркана, тя вдигна ръка, сякаш да отметне кичур коса, залепнал на очите й. — Това Ашър ли е?

Тай кимна с глава. Тя не ги забелязваше, тъй като в момента Чък най-подробно й описваше току-що завършилата среща.

— Да — отговори меко той. — Ашър е. — Проследи я с поглед, като се наслаждаваше на движенията на тялото й под анцуга, с който бе бягала. — Не знаеше ли, че е тук?

— Знаех, но… — Джес безпомощно спря. Как можеше да обясни чувствата, които изпита, когато отново видя Ашър Улф? Годините сякаш се върнаха за секунда. Можеше да види хладните сини очи и да чуе сдържания школуван глас. Тя обаче вече се съмняваше в това, кое бе правилно, и кое не. Дори верижната реакция, която предизвика в онзи мъглив септемврийски следобед и която затвърди убедеността й, че бе права, не бе достатъчно доказателство.

Сега Ашър се беше развела и завърнала. Правилно и неправилно повече не бяха така отчетливо определени.

Чувството й за вина се засили, когато се обърна и погледна брат си. Той продължаваше да следи Ашър с очи. Обичаше ли я още? Какво щеше да направи, ако научеше каква роля бе изиграла сестра му в онова, което се бе случило преди три години? Джес почувства как езикът я сърби да зададе въпроса и се уплаши от отговора.

— Тай…

Очите му потъмняха. Те винаги бяха безпогрешен барометър за чувствата му. Нещо в тях накараха Джес да замълчи и да запази въпроса в себе си. Сигурно щеше да дойде по-подходящо време да говорят за миналото. Имаше чувството, че над главата й виси присъда, която само бе отложена за неопределено време. И освен това я измъчваше огромна вина.

— Хубава е, нали? — попита Тай. — Та къде казахте, че сте отседнали?

 

 

— И понеже е на осемнадесет и играе като фурия в квалификациите, говорят за решителен обрат. — Чък подхвърли ядно топката и я стисна, когато отново я хвана в ръката си. — Нямаше да ми пука, ако не беше такъв тип.

Ашър се разсмя и хвана топката, която Чък отново хвърли.

— И освен това на осемнадесет години — добави тя. Чък изсумтя.

— Знаеш ли, че носи модно бельо, моля ти се! Майка му го дава на химическо.

— Ти си едно лошо и заядливо момче! Ще се почувстваш по-добре, когато го смачкаш на четвъртфиналите. Ще гледаме среща на младостта срещу опита — добави закачливо Ашър, защото не можеше да спре да го заяжда.

Чък нави кичур от косата и на пръста си и я дръпна.

— А ти ще се мъчиш срещу Рейски — рече той. — Вашето ще е мач между ветеранки.

Ашър се намръщи.

— Едно на нула за теб — реши тя. — Е, каква е твоята стратегия за днес следобед?

— Да изкарам катрана от дробовете му — отговори, без да се замисли Чък и се засмя. — Ако пък има късмет, ще го оставя на Тай да го направи на пух и прах на полуфинала. Може и на финала.

Ашър тупна топката по настилката на корта. Хвана я и отново я тупна.

— Много си сигурен, че Тай ще играе на финала.

— Дори съм заложил на него. Тази година е негова. Кълна се, не съм го виждал да играе по-добре. — В думите му имаше истинско удоволствие и радост за приятеля, както и лека завист. Затова звучаха съвсем искрено. — Тръгнал е да взема титлите, сякаш са плочките на домино.

Тя не отговори нищо. Дори не кимна в знак на съгласие. Вятърът разпиляваше цветчета по корта и в краката й. Беше ранна утрин и на стадиона „Ролан Гарос“ беше все още тихо и спокойно. Ударите на топките звучаха приглушено. Само след няколко часа четиринадесетте хиляди места около корта щяха да се напълнят до краен предел с ентусиасти. Тогава шумът щеше да бъде човешки, емоционален, изпълнен със звуците на ръкопляскания и викове, а също така примесен с вой на коли и стържене на спирачки от близката магистрала, отделяща стадиона от Булонския лес.

Ашър гледаше как вятърът си играе с клоните на върбата, докато Чък продължаваше да говори. През първата седмица тенис се играеше по единадесет часа дневно, така че дори загубилите още на първия тур използваха кортовете, за да оползотворят пътуването си. Повечето професионалисти смятаха „Ролан Гарос“ за най-труден. Ашър имаше намерение да го спечели. Да спечели своята втора победа.

Париж. Тай. Имаше ли място на света, което да бе така силно свързано със спомените й за него? В Париж те седнаха на последния ред в едно тъмно кино и се целуваха до забрава, докато филмът на Бергман премина незабелязано по екрана. В Париж бе лекувала мускула в прасеца си, за да спечели, въпреки болката. В Париж бяха правили любов. И пак, и пак, и пак, докато повече нямаха сили за това. В Париж тя все още вярваше в щастливия край на приказките.

Като се бореше със спомените си, Ашър се огледа из стадиона. И веднага забеляза Джес. Очите на двете жени се срещнаха за секунда. Разделени от около стотина метра, те се гледаха, неспособни да откъснат поглед една от друга.

— Ами че това е Джес! — извика изненадано Чък. Той махна с ръка, сграбчи Ашър и я помъкна със себе си. — Ела да й кажем здравей.

— Не… Аз трябва да се видя с… — Паникьосана, тя спря непоколебимо. Не можеше да измисли никакво оправдание, затова издърпа решително ръката си. — Ти върви, аз ще дойда по-късно. — И въпреки неговите възражения се обърна и тръгна в обратна посока.

Останала без сили и дъх, Ашър вървеше и вървеше, докато стигна до „Градината на кестените“, изпълнена със сладкия аромат на цъфнали дървета. Изглеждаше точно като място за успокояване на разбити нерви. Тя забави крачка.

Тъпо е да бягам, рече си сама. Не, направо е глупаво, поправи се безмилостно. Ала не беше подготвена да види сестрата на Тай. Която знаеше всичко. Всички причини за раздялата. Да се изправи сега срещу Джес, когато цялото й съзнание беше обзето от Тай, щеше да бъде пълна катастрофа. Трябваше й време, за да се подготви. Освен това беше очевидно, че самата Джес бе объркана, също като нея. В този момент обаче Ашър бе прекалено заета да подреди мислите и да успокои нервите си, за да се запита защо.

Не можеше и не искаше да си спомня последния път, когато видя Джесика Старбък. През онзи горещ следобед в края на циганското лято. Всяка дума, изказана с безгрижна суровост в хотелската стая, която обитаваха двамата с Тай, бе жива в паметта й. Спомняше си болката, отчаяното нахвърляне на багажа и безумното решение да отиде при Ерик.

О, Тай беше прав. Наистина беше избягала, но не беше го напуснала. Толкова малко неща се бяха променили през тези три години. И толкова много. Сърцето й бе останало непроменено. С въздишка тя осъзна колко глупаво би било да вярва, че може да върне онова, което бе загубила. Тай Старбък беше нейният първи любовник. И винаги щеше да остане мъжът, когото обича.

Беше заченала дете от него. После го бе загубила, преди то да се роди. Никога нямаше да си прости инцидента, причинил загубата на крехкия скъпоценен живот, който носеше. Може би не толкова липсата на любов и разбиране, колкото загубата на детето бе причината да загуби всяка надежда за бъдещето на брака си.

А ако детето бе останало живо, запита се за кой ли път Ашър. Тогава какво? Щеше ли да го скрие? Щеше ли да остане жена на един мъж, когато имаше дете от друг? Тя поклати глава. Не, повече не биваше да разсъждава върху възможностите. Беше загубила Тай, неговото дете и подкрепата на баща си. По-голяма мъка нямаше. Не съществуваха други изтезания.

Ала Ашър щеше да изгради живота си отново. Сама.

Почувства докосването на нечия ръка по рамото си и стреснато се обърна. Когато видя пред себе си Тай, мозъкът й се изпразни от всякаква мисъл, а чувствата се оплетоха в болезнено кълбо. Вятърът сякаш спря и тя можеше да чуе дишането на дърветата, трепета на всеки лист и цвят. Ароматът бе силен и упойващ, като първа целувка. Той не каза нищо, нито пък Ашър. Ръката му се плъзна, хвана нейната и те тръгнаха заедно.

— Тревожиш се за мача ли?

Почти сигурна, че ще прочете мислите й, тя се опита да ги прогони.

— Загрижена съм — отвърна Ашър и се опита да се усмихне. — Рейски е в отлична форма.

— Побеждавала си я и преди.

— И тя мен. — Дори не се сети да издърпа ръката си от неговата или да скрие съмненията си. Постепенно напрежението й отслабна. Тай го почувства в пръстите й. Бяха стояли тук, в тази градина, преди години. Колко хубави спомени бяха това!

— Играй с нея, както с Конуей — посъветва я той. — Техните стилове по принцип са еднакви.

Ашър със смях прекара свободната си ръка през косата.

— Мислиш ли, че това ме успокоява?

— Ти си по-добра от нея — просто каза Тай и отвърна на изумения й поглед, като погали нежно с ръка лицето й. — По-плътна си — обясни той. — Тя е по-бърза, но ти си по-силна. Това ти дава предимство на тази настилка, въпреки че не е най-добрата ти възможност.

Ашър направи гримаса на изненада.

— А-ха…

— Подобрила си много неща. Бекхендът ти не е толкова силен, колкото трябва, но…

— Но свърши добра работа срещу Конуей — прекъсна го тя.

— Можеше и по-добре.

— Не мога по-добре! — извика ядосано Ашър, като се хвана на въдицата. После забеляза усмивката му. — Винаги си знаел как да ме подведеш. А ти ще играеш с Килрой. Нищо не съм чувала за него.

— Защото е в тениса само от две години. Миналият сезон изненада всички в Мелбърн. — Тай я прегърна през раменете с толкова естествен жест, че никой от двамата не го забеляза. — Какви са тези цветя?

— Чехълчета. Салеп. Калцеолария.

— Глупави имена.

— Грозни.

Той сви рамене.

— Аз обичам рози.

— Защото е единственото цвете, което можеш да разпознаеш. — Без да се замисли, тя сложи глава на рамото му. — Спомням си как една нощ отидох да си взема вана, а ти я беше напълнил с рози. Стотици рози плуваха във водата.

Ароматът на косата й му напомни още много други неща.

— Докато ги изчистим, мина повече от час.

Въздишката й бе тъжна и замислена.

— Беше прекрасно. Винаги си можел да ме изненадаш с нещо неочаквано и абсурдно.

— Вана, пълна с чехълчета, наистина е абсурдно — поправи я Тай. — Виж, една вана пълна с рози, това е класика.

Смехът й бе кратък и пълен с разбиране. Главата й все още лежеше на рамото му.

— Тогава напълнихме с цветя всичко в стаята, което имаше отвор и можеше да мине за ваза, с изключение на бутилката с бира. Понякога, когато… — Ашър спря, осъзнала какво искаше да каже.

— Когато какво? — настоя Тай и обърна лицето й към себе си. Тя поклати глава и той стисна пръсти. — Спомняш ли си понякога? Събуждаш ли се посред нощ? Боли ли те, защото не можеш да забравиш?

Истината стегна мускулите й. Чак я заболя. Защитавайки се, Ашър сложи ръце на гърдите му.

— Моля те!

— Защото аз да. — Тай я разтърси. — О, Господи, никога не престанах да мисля за теб и да те искам. Дори когато те мразех, пак те исках. Знаеш ли какво е да се събудиш в три часа през нощта и да имаш нужда от някого! И да знаеш, че тя е в леглото на някой друг?

— Недей… — Ашър се наклони към него, бузата й докосна неговата, очите й бяха затворени. — Недей, моля те…

— Недей какво? — попита той и отново отдръпна главата й. — Не ме мрази? Не ме искай? По дяволите, не мога да направя нищо повече.

Очите му бяха приковани в нейните, потъмнели от гняв, горещи от страст. Можеше да почувства ритъма на сърцето му, което биеше в унисон с нейното. Забравила всякаква гордост, тя притисна устни към неговите.

В този миг Тай остана неподвижен. Ашър го притегли със стон към себе си, а устните й търсеха пътя си. През тялото му премина трепет. За секунда си спомни клетвата, която си беше дал. После всичко свърши. Защо трябваше да се съпротивлява? Защо трябваше да отхвърля нещо, което искаше толкова много? Нищо друго не искаше, освен нейните сладки устни върху лицето си. Да я има отново, да докаже, че може. Не беше ли това всичко, за което мечтаеше? Ала мотивите изчезнаха и се стопиха в желанието, което го изпълваше. Съществуваше единствено и само Ашър. Сладкият й вкус, миризмата й, много по-съблазнителна от цветята в градината. Не можеше да диша, а искаше да изпълни дробовете си само с нея. Беше обгърнат от търсещи устни и тяло, изпълнено с желания. И това бе осъществяването на мечтите му.

Като отдръпна устни от нейните само за секунда, той я привлече под клоните на върбата. Слънцето се промушваше през листенцата и светлината му бе невероятна, изпъстрена с точки, като картина на импресионист. Устата му отново намери нейната и се впи в нея. Кръвта му биеше в слепоочията.

Трябваше да знае, че тялото й бе същото. Че през тези години нищо не беше се променило. Когато ръката му намери гръдта й, тя простена. Беше малка, твърда и толкова позната. До болка позната. През плата на якето й Тай почувства как зърното се втвърди. Нетърпеливо свали ципа, сетне издърпа ризата й и докосна кожата.

Беше толкова нежна, че винаги го бе карала да се срамува от ръцете си. Бяха толкова груби в сравнение с нейната кожа. Но Ашър не се отдръпна. Напротив, притисна се към него и стона, който издаде, не беше израз на неприятно усещане, а на удоволствие.

Цялата тръпнеща, тя зарови пръсти в косата му. Той можеше да почувства нетърпението й, както можеше да го вкуси в устните й. Прекъсна целувката само за да промени ъгъла и отново продължи, като позволи на езика й да проникне дълбоко в него. Под ръцете му сърцето й биеше диво и забързано.

Ръката му бавно се спусна надолу и обхвана дългото стройно бедро. Беше се загубил някъде между миналото и настоящето. Между вчера и днес. Тежкият аромат на цветята, все още мокри от утринната роса, бе изкусителен като парфюм. Като в просъница Тай сведе устни към шията й. Чувстваше пулса й.

Дали Ашър също сънуваше? Като него? Дали миналото се връщаше и в нейните спомени, както ставаше с него? Мислите се въртяха в главата му без отговор. Нищо нямаше значение. Само това, че отново я държеше в прегръдките си.

Някъде отдалеч долетя смях. Той откъсна устни и чу някой да говори на френски. Притисна я по-близо до себе си. Телата им сякаш се сляха. Чу стъпки и смях. Той промърмори едно проклятие през зъби и я отдръпна от себе си.

Когато дойде на себе си, тя бе останала без дъх и без чувство за време. Без да продума нищо, стоеше и го гледаше, а очите й изглеждаха почти черни. Устните й бяха леко разтворени и толкова примамливи, че Тай отново се наведе и ги целуна. Този път бавно, сякаш искаше да изпие всяка капка сладост, която те му предлагаха. Ашър задиша като гмуркач, който е достигнал повърхността след дълго престояване под водата. Объркана, сграбчи ръката му.

Колко ли време бяха стояли така, зачуди се тя. Може би няколко секунди. А можеше би дни. Единственото, за което бе сигурна, беше, че копнежът й към него бе по-силен от чувството за самоконтрол. Кръвта бушуваше във вените й, а сърцето й щеше да се спука от вълнение. Беше жива. Съвсем жива. И вече не бе сигурна за пътя, по който трябваше да върви.

— Тази нощ — прошепна той, като сложи ръка на устните й.

Разтърси я тръпка чак до сърцевината на тялото й.

— Тай… — Ашър тръсна глава, сякаш се опита да махне ръката му.

— Тази нощ — повтори той.

— Не мога. — Забелязала в очите му познатото чувство, тя покри ръката му със своята. — Страхувам се.

Тези думи стопиха гнева му. Тай въздъхна нещастно.

— По дяволите, Ашър.

Без да каже нищо, тя обви с ръце кръста му и сложи буза на гърдите му. Машинално той започна да гали косата й. Очите му бяха затворени.

— Извинявай — прошепна Ашър. — Боях се от теб и преди. Това изглежда непрекъснато ще ми се случва. — И това, че те обичам, каза си на ум тя. Толкова много и силно, както винаги. Не! Повече. Повече, защото вече бе жена.

— Ашър… — Той я отдръпна от себе си. — Не ти обещавам, че ще те чакам да дойдеш при мен този път. Не мога да ти обещая, че ще бъда внимателен и търпелив. Нещата не са вече същите.

Тя поклати глава в знак на съгласие.

— Да, нещата не са същите. Може би ще е по-добре, може би ще е по-добре и за двама ни, ако останем разделени за известно време.

Тай се засмя кратко.

— Не можем.

— Ако опитаме? — предложи колебливо Ашър.

— Аз не искам.

— Ти ме насилваш.

— Точно така. — Преди да реши дали да се смее, или да вика, тя отново се озова в прегръдките му. — А не мислиш ли, че аз също се чувствам насилен? — попита той така разпалено, че Ашър не посмя да отговори. — Всеки път, когато те погледна, си спомням за всичко и полудявам, защото се опитвам да проумея защо ме напусна. Знаеш ли какво беше това за мен?

Тя хвана ръката му.

— Трябва да ме разбереш. Аз не се връщам. Каквото и да се случва с нас сега, то е начало. Никакви въпроси, никакво защо. — Видя как в очите му кипна ярост. — Така мисля аз, Тай. Не мога да ти дам обяснения. Не искам да се ровя в миналото.

— И очакваш да се съглася?

— Нищо не очаквам — отвърна кротко Ашър. Тонът й го накара още повече да желае да чуе отговорите. — И нямам намерение да споря. Не, все още не.

— Искаш прекалено много! — Той я пусна. — Прекалено много.

Как копнееше да тръгне с него, да върви до нето и да забрави миналото! Вероятно беше възможно да се живее за момента, стига да искаш някого толкова силно. Възпря я само гордостта и дълбоко скрития инстинкт за самосъхранение, който бе развила след онзи далечен септемврийски следобед, когато бе избягала панически от него и от болката. Тя сплете пръсти.

— Да, знам. Извинявай, Тай, ала само ще се нараним взаимно.

Той се обърна към нея с измъчено лице.

— Никога не съм искал да те нараня, Ашър. Дори и когато съм мислел да го направя.

През тялото й премина болка, така жива и осезаема, че тя едва не извика. Не беше ли казала Джес същите думи в оня далечен ден?

„Той не иска да те нарани… Той не иска да те нарани…“ Направо чуваше думите й в ушите си.

— Никой от нас не го е искал — прошепна Ашър. — Никой. Не е ли глупаво, ако го направим отново?

— Погледни ме! — Прозвуча като заповед. Тя вдигна очи. Неговите я гледаха съсредоточено. Две тъмни очи, които изискваха и молеха едновременно. Тай докосна лицето й. Без колебание Ашър вдигна ръка и я сложи върху неговата.

— Сега — прошепна той. — Помоли ме отново.

— О, Тай, бях сигурна, че мога да предотвратя това. Бях толкова сигурна, че ще мога да ти се противопоставя.

— А сега?

— Сега не съм сигурна в нищо. — Тя поклати глава, когато той се опита да каже нещо. — Не ме питай. Дай ми малко време.

Тай понечи да спори, но спря. Беше чакал цели три години, малко повече едва ли щеше да има някакво значение.

— Малко време — повтори с лека ирония и отпусна ръка. Ала изведнъж хвана китката й. И хватката не бе нито нежна, нито внимателна. — Следващият път, Ашър, няма да моля.

Тя кимна.

— Значи се разбираме?

Усмивката му повече приличаше на гримаса.

— Точно така. Сега ще те изпратя.

И двамата тръгнаха сред завесата от пролетни листа.