Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Opposites Attract, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Таня Виронова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 79 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ?
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
Издание:
Нора Робъртс. Фатално привличане
ИК „Коломбина“, София, 1999
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954–732–0116–5
История
- — Добавяне
Десета глава
— Ашър, как се чувстваш, когато само три мача те делят от „Големия шлем“?
— Опитвам се да не мисля за това.
— На четвъртфинала ще играеш срещу Стейси Кингстън. Досега си я била пет пъти. Това повишава ли увереността ти?
— Стейси е силен и умен играч. Никога не излизам да играя срещу нея, надценявайки себе си.
Ашър седеше зад масата с лице към светкавиците и репортерите. Микрофонът пред нея усилваше гласа й. Беше облякла старото си яке, свободни панталони и маратонки. Косата й беше влажна и се къдреше около лицето. Бяха й дали време само да си вземе един душ след последната победа на „Форест Хилс“ и я засипаха с въпроси. Камерата се въртеше около нея и запечатваше всеки миг, всяко нейно изражение и дума. Един от журналистите отбеляза в бележника си, че не носи нито бижута, нито грим.
— Очакваше ли завръщането ти да бъде толкова успешно?
Тя се усмихна и обърна лице към двата фотоапарата — нещо, което не би направила преди два месеца.
— Работих здраво — отговори Ашър.
— Още ли вдигаш тежести?
— Всеки ден.
— Промени ли стила си?
— Мисля, че промених някои неща. — Отпусна се и обмисли отговора си. От всички присъстващи в залата единствено тя си знаеше какво точно се бе променило. Гърлото й повече не се стягаше, когато говореше. В мозъка й не звъняха никакви предупредителни звънчета. — Подобрих сервиса си. Съотношението между успешните и неуспешните ми сервиси е доста по-добро, отколкото преди три-четири години.
— Колко често играеше по време на оттеглянето си?
— Не много често.
— Баща ти отново ли ще ти бъде треньор? Колебанието й беше кратко и едва ли някой го забеляза.
— Не официално — отговори Ашър.
— Реши ли да приемеш предложението за корицата на списанието „Елегантност“?
Тя прибра косата си зад ухото.
— Нищо не остава скрито от вас. Новините се разпространяват много бързо. — В залата се разнесе смях.
— Не, все още не съм решила. В момента мисля повече за шампионата на САЩ.
— Кого би искала да срещнеш на финалите?
— Първо трябва да мина през четвърт и полуфиналите.
— Добре, да кажем, кой мислиш, че ще бъде най-силният ти съперник?
— Тайя Конуей — отговори Ашър, без да се замисли. Мачът им все още беше пресен като спомен в главата й. Три изтощителни сета с три продължения за два безкрайни часа. — Тя е най-добрата в женския тенис днес.
— Какво те кара да го кажеш?
— Тайя има чувство за корт, скорост, бързина, сила и страхотен сервис.
— Все пак ти я биеш непрекъснато този сезон.
— Но не лесно.
— Какво ще кажеш за мъжете? Мислиш ли, че победителите в „Големия шлем“ тази година ще бъдат двама американци?
Ашър посрещна въпроса с усмивка.
— Някой спомена, че има още три мача. Ала все пак мога да кажа, че ако Старбък продължи да играе както досега, никой няма да го победи. Особено на трева, където е непобедим.
— Повлияно ли е мнението ти от личните ви отношения?
— В статистиката няма отношения, нито чувства — отговори остро тя. — Каквито и да са те. — После стана, като даде по този начин знак, че пресконференцията е приключила. Имаше още няколко подхвърлени въпроса, на които Ашър изобщо не обърна внимание, но се наведе към микрофона и благодари за вниманието. Когато се обърна и тръгна към задната врата, се сблъска с Чък.
— Добри отговори.
— Слава Богу, че свършиха — въздъхна тя. — Ти какво правиш тук?
— Пазя гаджето на най-добрия ми приятел — рече той и я прегърна през раменете. — Тай реши, че ще бъде по-добре, ако остана встрани докато трае твоето тет-а-тет с пресата.
— За Бога! — извика Ашър. — Не се нуждая от пазачи!
— Няма нужда да ми го казваш. — Чък се усмихна с лъчезарната си усмивка. — Тай обаче мисли, че пресата може да ти извади душата.
Тя обърна лице и го загледа с любопитство.
— А ти какво щеше да направиш, ако наистина се беше случило?
— Щях да вляза в бой, мадам — рече Чък и показа мускула на ръката си. — Макар че доста се изкушавах да те хвърля на лъвовете, когато им каза, че бил непобедим.
Ашър го прегърна през кръста.
— Извинявай, приятел. Казах им това, което мисля.
Чък спря, сложи ръце на раменете й и я разгледа. Изражението му остана сериозно, въпреки че тя му се усмихна.
— Знаеш ли какво, ти наистина изглеждаш чудесно.
Ашър се разсмя.
— Я, стига… Благодаря все пак. Да не искаш да кажеш, че преди съм изглеждала зле?
— Нямам пред вид красотата ти. Винаги си била красива. Искам да кажа, че изглеждаш щастлива.
Тя сложи едната си ръка на рамото му и се усмихна.
— Аз наистина съм щастлива.
— Личи си. На Тай също му личи. — След кратко колебание той продължи. — Слушай, не знам какво стана помежду ви тогава, но…
— Чък — прекъсна го Ашър и поклати глава.
— Но искам да знаеш, че се надявам този път да не сбъркаш — продължи, без да я изслуша Чък.
— О, Чък! — Тя затвори очи. — Аз също се надявам.
— Помолих те да я наглеждаш — чуха гласа на Тай зад гърба си двамата. — А не да я сваляш.
— По дяволите! — Чък я притисна още по-силно. — Вторите също имат нужда от любов. — Той се усмихна и погледна към Ашър. — Ще те заинтересува ли поканата ми за вечеря със сьомга и шампанско?
— О, извинявай — целуна го по носа тя. — Вече ме поканиха на пица и евтино вино.
— Отново втори в класацията. — Чък я пусна с въздишка. — Искам да се сбия утре с някой — обърна се той към Тай.
— На твое разположение съм.
— В шест часа, на трети корт.
— Кафето от тебе.
— Ще трябва да се поизпотиш, за да го заслужиш.
Чък се отдалечи.
Останали сами, Ашър и Тай стояха и се гледаха. През тези няколко секунди мълчание и двамата осъзнаха, че скоро, съвсем скоро цялата истина ще трябва да бъде казана. Ала никой не знаеше какво щеше да стане след това.
— Е? — попита Тай. — Как мина?
— Лесно — отвърна Ашър и се повдигна на пръсти, за да го целуне. — Нямаше нужда от бодигард.
— Знам как се чувстваш по време на пресконференции.
— Как?
— Ами… — Той оправи косата й с пръсти. — Да речем „ужасена“ е доста подходяща дума.
Тя хвана ръката му със смях и тръгна.
— Беше подходяща. Сега се чудя как съм могла да се страхувам от тях. Но имах един друг проблем.
— Какъв?
— Боях се, че ще припадна от глад. — Ашър го изгледа изпод мигли. — Някой спомена преди малко пица, нали?
— Да. И евтино вино — засмя се Тай.
— Знаеш как да сваляш жените, Старбък — прошепна тя.
— Да вървим — рече той и я поведе към колата.
След двадесет минути двамата седяха край малка кръгла маса. Във въздуха се носеха аромати на пикантен сос, свещи и подправки. От джубокса в ъгъла се разнасяше популярна кънтри музика, но тихо и ненатрапчиво. Сервитьорките носеха престилки, на които имаше щампирани усмихнати пици. Ашър подпря лице с ръка и се загледа в Тай.
— Знаеш как да избереш най-доброто, нали?
— Стой до мене и няма да сбъркаш — посъветва я той. — За утре съм планирал цяла планина от хамбургери. Ще си имаш собствено шише кетчуп.
Устните й се присвиха и на Тай му се прииска да ги целуне. Наведе се напред и масата заплашително се разклати.
— Готови ли сте с поръчката? — Като премести дъвката в устата си, сервитьорката застана до масата им.
— Пица и бутилка „Кианти“ — отговори Тай и отново целуна Ашър.
— Малка, средна или голяма?
— Какво малка, средна или голяма?
— Пица, разбира се — нетърпеливо отвърна сервитьорката.
— Средна ще свърши работа — реши Тай и отправи такава усмивка към момичето, че то машинално изправи рамене. — Благодаря.
— Е, поне подобри обслужването — отбеляза Ашър, докато гледаше как сервитьорката се отдалечава, поклащайки бедра.
— Какво?
Тя го изгледа със смеещи се очи.
— Няма значение. Твоето самочувствие не се нуждае от повече поощрение. Имаш го в изобилие.
Той сведе главата си към нейната.
— И така, ще ми кажеш ли какви въпроси ти задаваха?
— Най-обикновени. Споменаха дори и за списание „Елегантност“.
— Ще се съгласиш ли?
Ашър сви рамене.
— Не знам. Може да се окаже приятно. Пък и не мисля, че ако снимката на една състезателка по тенис се появи на корицата на най-четеното модно списание, това ще навреди по някакъв начин на женския тенис.
— И други са го правили.
Тя вдигна учудено вежди.
— Нима четеш модни списания?
— Разбира се. Обичам да гледам красиви жени.
— Винаги съм мислела, че мъжете предпочитат друг тип списания с жени.
Тай я погледна с невинен поглед.
— Какъв?
Ашър пренебрегна въпроса му и се върна към първоначалния.
— Непрекъснато ме разпитваха за „Големия шлем“.
— Това притеснява ли те?
Той сплете пръстите си с нейните и загледа ръцете им. Винаги се бе удивлявал на разликата в размерите и структурата. И винаги се беше чудил как такава малка, фина и елегантна ръка можеше да бъде толкова силна. И колко добре прилягаше на неговата.
— Малко — отговори Ашър, като се наслаждаваше на допира на ръцете им. — Трудно ми е да играя и да мисля непрекъснато за това. А ти? Знам, че си подложен на същия натиск.
Сервитьорката донесе виното и се усмихна на Тай, докато оставяше чашите. За голямо учудване на Ашър, той отвърна на усмивката й. Ама че дявол, рече си тя. И отлично си дава сметка какво прави.
— Винаги мисля само за настоящата игра. За точката, която трябва да взема. — Тай наля вино в чашата. — Три мача, това са много точки.
— Но ти искаш да спечелиш „Големия шлем“, нали!
Той вдигна чашата си.
— Разбира се, че искам, дявол го взел! — Засмя се, докато отпиваше. — Мартин вече смята, че съм го спечелил.
— Изненадана съм, че не е тук, за да анализира всяка твоя топка.
— Пристига утре заедно с цялото семейство.
Ашър стисна чашата.
— Цялото ли?
— Мама и Джес със сигурност. А Мат и Пит, ако могат. — Виното беше ароматно и тежко. — Пит ще ти хареса. Той е много сладко бебе.
Ашър промърмори нещо неразбрано, преди да отпие от чашата си. Мартин беше тук и преди три години, отново с майка му и сестра му. Двамата с Тай тогава останаха втори на откритото първенство на САЩ. И пресата свърза имената им. Тогава отново споделяха едно и също легло. И вечеряха заедно. Също както сега, абсолютно същото. А между тези събития имаше толкова много други.
Тогава малкото момченце, което толкова приличаше на Тай, го нямаше. Нямаше какво да й напомня какво бе загубила. Ашър се почувства празна. После почувства болка, както всеки път, когато мислеше за загубеното си дете.
Тай взе ръката й.
— Ашър, ти все още не си говорила с баща си.
— Какво? — Тя го загледа объркано за миг, после се осъзна. — Не, все още не… Откакто съм се върнала в тениса, не съм говорила с него.
— Но защо не му се обадиш?
— Не мога.
— Та това е смешно. Той ти е баща!
Ашър въздъхна. Щеше й се наистина да бъде толкова просто.
— Тай, ти го познаваш. Татко е изключително праволинеен човек. Винаги е абсолютно убеден кое е добро и кое лошо. За него няма средно положение. Или, или. Когато напуснах тениса, всъщност направих много повече от това, да го разочаровам. Аз изоставих всичко, което ми беше дал. На което беше посветил живота си.
Тай изръмжа и това я накара да се усмихне.
— От негова гледна точка е така. Като дъщеря на Джим Улф аз трябва да имам отговорности. Когато се ожених за Ерик и изоставих тениса, всъщност изоставих своите отговорности. И той не може да ми го прости.
— Ти откъде знаеш? — попита Тай. Гласът му бе нисък, ала настоятелен. — Ако не си говорила с него, как може да си сигурна какво мисли и чувства?
— Ако мислеше различно, ако нещо се бе променило, щеше да бъде тук, нали? — О, по-добре да не бяха започвали тази тема! — Отначало мислех, че когато отново започна да играя, нещата ще се променят. Но не стана така.
— Той ти липсва.
Дори и това не беше толкова просто. За Тай семейството означаваше нещо топло, любещо и вечно. Той никога нямаше да разбере, че за Ашър сега не бе толкова важна любовта на баща й или неговото присъствие тук, а прошката му.
— Иска ми се да е тук — рече тя. — Ала разбирам причините, поради които не идва. — За миг очите й потъмняха от мисълта, която мина през ума й. — Преди играех за него. Заради него, за да възнаградя усилията и времето, които ми беше посветил. Сега играя заради себе си.
— И играеш по-добре — добави Тай. — Може би това също е една от причините.
— Може би. — Ашър вдигна ръката му към устните си.
— Заповядайте пицата! — Сервитьорката постави тавичката, от която се вдигаше пара, помежду им.
Ядоха и говориха. Дори предстоящият мач не беше в състояние да помрачи настроението им. Кашкавалът бе горещ и се точеше като конец, което караше Тай да се смее, докато се бори с него. Съдържанието на бутилката намаляваше. Тенисът беше забравен. Говориха за всичко и за нищо важно. В пицарията нахлу група тийнейджъри, които веднага смениха музиката на джубокса.
Защо съм толкова щастлива в тази шумна и пълна с непознати хора стая, запита се Ашър. Изстиващата пица и евтиното вино бяха толкова вкусни, колкото шампанското и черният хайвер, които ядоха в Париж. Защото беше с Тай. Мястото нямаше никакво значение, когато беше с него. Тя беше самата себе си. Нямаше нужда от нищо друго. Тай бе единственият мъж, с когото бе толкова спокойна и който не искаше нищо от нея.
Баща й винаги бе искал да бъде идеална. Да бъде неговата прекрасна и недостижима принцеса. Всичко, което правеше през детството и младостта си, бе за да бъде доволен той. Когато беше с Ерик, трябваше да бъде добре възпитаната, сдържана лейди Уикертън. Съпругата, която да води интелигентни разговори за политика, изкуство и други подобни теми. Трябваше да бъде като кристал, добре шлифован, много скъп и леденостуден.
Единствено Тай очакваше от нея да бъде Ашър. Той приемаше недостатъците й, дори им се възхищаваше. Защото искаше да бъде тя, самата тя. Неведнъж през времето, през което бяха заедно, й беше казвал да се съобразява единствено със своите желания и стандартите, които сама си поставя. Импулсивно Ашър протегна ръка и хвана неговата. Сетне я притисна към бузата си. Беше топла като лицето й.
— Какво правиш? — попита Тай.
— Нещо, което често искам да направя. Не е, за да ти се подмажа.
Веждите му се събраха.
— Може ли да науча какво означава това?
— Не. — Усмихната, тя се наведе към него. — Пи ли достатъчно вино? Така че да не се дърпаш, когато те прелъстявам?
— Повече от достатъчно — усмихна се той.
— Да вървим тогава.
Беше късна нощ, а Тай все още лежеше до Ашър, без да може да заспи. Притисната до него, с ръка върху гърдите му, тя спеше дълбоко, упоена от любовта и умората. Ароматът й беше напоил въздуха в стаята, така че дори в тъмнината можеше да си я представи. На нощното шкафче тиктакаше малък будилник. Циферблатът му светеше. Дванадесет и половина.
Беше възбуден и не можеше да заспи. Чувстваше, че идилията им е към своя край. И знаеше, че Ашър също го чувства. Бяха стигнали отново там, където вече бяха веднъж. Въпросите повече не можеха да чакат. Нетърпението го измъчваше. Неизвестността също. За разлика от Ашър, Тай очакваше края на сезона с нетърпение. Едва тогава щеше да има време за въпроси и отговори. Не беше свикнал да отлага, нито да си губи времето и това напрежение го изнервяше. Дори тази вечер можеше да почувства неизказаната й молба да не задава въпроси.
Например въпросът за баща й, помисли си той, и придърпа възглавницата под главата си. Беше по-нещастна заради отчуждаването си с него, отколкото признаваше. Можеше да го види в очите й. За него бе непонятно как членове на едно семейство могат да се скарат, да се разделят и отчуждят. Мислите му се насочиха към собствената му майка и към Джес. Нямаше нещо, което те да направят и Тай да не им прости. Не можеше да понесе мисълта да е виновен, ако те са нещастни. Дали бащите чувстваха същото по отношение на дъщерите си? Една-единствена дъщеря, любимата, помисли си Тай.
Спомняше си колко горд беше Джим Улф от дъщеря си. Често бе сядал до него, докато Ашър играеше първите си мачове в професионалната лига. А през последните години беше непрекъснато до него. Дори такъв затворен човек като Джим не можеше да скрие обожанието си. Не беше възможно да повярва, че възторгът на бащата бе единствено от спортистката, а не от жената, която виждаше пред себе си на корта.
Изненадващо, но Джим Улф прие благосклонно връзката на дъщеря си с него. И я одобри. Сякаш беше доволен, когато ги виждаше заедно. Веднъж дори, спомни си Тай, отиде толкова далеч, че сподели очакванията си за него и Ашър, за тяхното бъдеще. Тогава Тай беше едновременно учуден и изненадан. Каквито и планове да бе имал за бъдещето си с Ашър, те бяха смътни и неясни. А после, когато се изясниха, беше станало прекалено късно. Той се намръщи и погледна спящата Ашър.
На бледата лунна светлина лицето й изглеждаше крехко. Косата й беше като сребърна, като един лунен облак около лицето. Вълната от желание го обзе толкова силно, че трябваше да се пребори със себе си, за да не я събуди и да задоволи това желание. Чувствата му към нея винаги бяха смесени, объркани и противоречиви. Диво желание, непоносима нежност, страх. Нямаше друга жена, която да бе събуждала подобни силни и болезнени емоции. Докато я наблюдаваше как спи, чувстваше необходимостта да я защитава. Не искаше в очите й да има и сянка от тъга, когато ги отвореше.
Колко ли препятствия трябваше да преодолеят, за да бъдат заедно, наистина заедно, помисли си Тай. Имаше едно, което можеше сам да отстрани. Може би беше дошло времето да направи първата стъпка. Без да се замисли, той стана от леглото и отиде в малкото холче.
Мина около една минута, докато осъществи връзката от едното до другото крайбрежие на континента. Седна на стола и се заслуша в звъна на телефона.
— Домът на Улф.
Тай позна гласа на прислужника.
— Джим Улф, моля. Тай Старбък е на телефона.
— Един момент.
Тай седеше и с едно ухо се ослушваше към съседната стая. После дочу две щраквания. Едната слушалка бе затворена и беше отворена друга.
— Да?
Позна спокойния глас.
— Здравей Джим. Как си?
— Добре. — Леко изненадан от късното нощно обаждане, Джим Улф седна зад бюрото си. — Напоследък четох доста за теб.
— Имам добра година. Липсваше ни на „Уимбълдън“.
— Взе цели пет точки.
— А Ашър три — отговори Тай.
Настъпи минута тишина.
— Волето ти е по-чисто от преди.
— Джим, обаждам се да поговорим за Ашър.
— Тогава няма какво да си кажем.
За миг студеният, спокоен отговор остави Тай без думи.
— Само една минутка. Чуй ме! Дъщеря ти се пребори успешно и отново е на върха. Направи го без теб.
— Очаквах го. И какво?
— Не съм виждал човек, който да работи така упорито през последните няколко месеци. И не й беше никак лесно. Да се справи с пресата, с постоянните въпроси къде е баща й, защо не е на пейките, докато тя печели шампионат след шампионат.
— Ашър знае защо — отговори безизразно Джим. — Чувствата ми към нея не те засягат.
— Всичко, което засяга нея, засяга и мен.
— Тогава… — Джим взе един молив от бюрото си и го заразглежда. — Ако си решил да възстановиш връзката си с нея, това си е твоя работа. А това, че аз не искам, си е моя.
— Джим, почакай! В името на Бога! Та тя ти е дъщеря! Не можеш да обърнеш гръб на собственото си дете.
— Каквато дъщерята, такъв и бащата.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — Разгневен, Тай стана и взе телефона в ръка.
— Ашър жертва детето си. Както и аз своето.
— Какво дете?
Всичко спря. Времето, въздухът. Тай почувства как нещо в него замръзва, а ръката му побеля от стискане на слушалката.
— Тя обърна гръб на всичко, на което я бях учил — продължи Джим, без да отговори на въпроса. — Дъщерята, която познавах, не може да го направи. — Думите и гневът, с който бяха произнесени, бяха събирани с години. Сега излизаха като огнената лава на вулкан. — Опитах се да разбера защо се ожени за онова бледо подобие на мъж и дори се опитах да приема оттеглянето й от кариерата. Ала някои неща не мога да забравя, нито да простя. Ако животът, който си избра, струваше живота на моя внук, да прави каквото ще.
Неспособен да издържа повече, Джим затвори телефона.
На пет хиляди километра далеч от него Тай стоеше и гледаше в нищото. Остави телефонната слушалка обратно. В главата му се въртяха объркани мисли. И много въпроси и полуотговори. Трябваше да помисли. Да помисли. Той влезе тихо в спалнята и започна да се облича.
Искаше да я разтърси, да я събуди и да поиска обяснение. Но трябваше да почака, докато се съвземеше. Затова седна на стола и загледа спящото тяло. Ашър спеше така спокойно, така невинно, дори дишането й не се чуваше.
Дете? Детето на Ашър? Нямаше никакво дете, напомни си Тай. Ако лорд и лейди Уикертън бяха направили наследник, пресата веднага щеше да го раздуха. Един подобен наследник никога не остава в тайна. Той прекара пръсти през косата си и стана. Освен това, ако беше имала дете, къде бе то сега?
Като се мъчеше да се пребори с ревността, че е имала дете от друг мъж, Тай се върна към разговора си с Джим Улф. Та какво беше казал той?
„Ашър пожертва детето си.“
Пръстите му стиснаха рамката на стола, когато осъзна смисъла. Аборт? В него се надигна буря от чувства и едва не го задуши. Усилията му да мисли за това безпристрастно бяха напразни. Не можеше, когато ставаше дума за Ашър, за детето, което беше част от нея. Нима жената, която мислеше, че познава, беше способна да извърши подобно нещо? И с каква цел? Нима беше възможно да избере светския живот, животът на висшето общество пред детето? Нима това беше по-важно за нея?
Изпълни го горчивина и той поклати глава. Не, не вярваше. Тя не беше такава. Владееше се — да. Имаше моменти, когато можеше да се владее страхотно. Да си заповядва и да изпълнява онова, което бе решила. Ала никога не правеше сметки. Джим беше говорил така, защото бе ядосан, реши Тай. Нямаше никакво дете. Не можеше да има.
Тай загледа как Ашър се размърда. С мърморене тя го потърси в леглото. Не го намери и той почувства мига, в който се събуди.
Луната освети рамото й, когато се надигна и отмести косата от лицето си. После сложи ръка върху неговата възглавница, сякаш да почувства топлината й.
— Тай?
Понеже не беше сигурен в гласа си, той не отговори. Най-добре щеше да стане, ако заспеше отново, докато се справи с мислите си. Все още усещаше горчив вкус в устата си.
Но Ашър не заспа. Защото почувства, че във въздуха нещо витае. Нещо като тревога, напрежение, смътен страх. Чувствата на Тай винаги бяха толкова силни, че сякаш се излъчваха от него и обземаха и останалите.
Нещо лошо се е случило, помисли си тя. Нещо много лошо.
— Тай? — повика го отново и в гласа й прозвуча страх. Изправи се, седна в леглото и едва тогава го забеляза.
Лунната светлина беше оскъдна, ала достатъчна, за да види, че очите му бяха тъмни и приковани в нея. Пулсът й се ускори.
— Не можеш ли да спиш? — попита го Ашър, като си каза, че всичко е плод на развинтеното й въображение.
— Не.
Тя едва преглътна.
— Трябваше да ме събудиш.
— Защо?
— Можеше… Да поговорим.
— Нима? — Към гърлото му се надигна студена ярост. — Да поговорим до мига, в който аз започна да ти задавам въпроси, а ти откажеш да ми отговаряш? На това ли му викаш разговор?
Очакваше нещо подобно. Да, той имаше право да пита, а Ашър забави отговорите прекалено дълго.
— Тай, ако искаш да ме попиташ нещо, готова съм да отговарям.
— Така ли? Само това ли? Аз ще питам, ти ще ми отговаряш. Вече няма нищо за криене, така ли, Ашър? Разтревожена от тона му, тя го загледа.
— Не е въпрос на криене. Просто ми трябваше време. И на двамата ни трябваше.
— И защо, Ашър? — попита още по-възбудено той. Тя почувства студена пот по гърба си. — Защо времето бе толкова важно?
— Има неща, за които не бях сигурна, че ще ги разбереш.
— Като например бебето?
Ако беше я ударил, нямаше да бъде по-изненадана. Дори в полумрака на стаята Тай видя как лицето й побеля. Очите й станаха огромни, беззащитни и тъжни.
— Как… — Думите не излязоха от устните й. Макар да бяха на езика й, не можеше да ги произнесе. Как беше научил? Кой му беше казал? Откога знаеше? — Ерик — промърмори Ашър. — Той ти е казал.
Болката го преряза като меч. Кой знае защо се бе надявал, че не бе истина. Че тя не бе заченала и абортирала детето на някой друг.
— Значи е вярно — рече Тай и погледна през прозореца в тъмнината. Откри, че не можеше да бъде нито логичен, нито обективен. Да разбере избора й и да го свърже с нея бяха две различни неща.
— Тай, аз… — опита се да заговори Ашър. Всичките й най-ужасни страхове се бяха сбъднали и превърнали в действителност. Пропастта между тях се беше отворила и ставаше все по-широка. Ех, ако беше успяла да му го каже сама. — Тай, исках да ти кажа. Отначало имаше причини, за да не го направя… — Тя затвори очи. — После си намерих извинения.
— Предполагам, че си мислела, че не е моя работа.
— Как можеш да го кажеш?
— Това, което правиш с живота си, когато си женена за друг, не е работа на други хора, дори и да те обичат.
Неочаквана болка разкъса сърцето й.
— Ти не.
— Какво не?
— Ти не ме обичаше.
Той се изсмя кратко, но не се обърна към нея.
— Разбира се, не те обичах. Точно затова не можех да стоя далеч от теб. Точно затова всяка минута мислех само за теб.
Ашър притисна с ръка очите си.
Защо сега, помисли си тъжно тя. Защо всичко това се случва сега?
— Никога не ми го каза.
— Така е.
Ала Ашър разярено поклати глава.
— Ти никога не ми го каза. Нито веднъж. Дори само един път щеше да бъде достатъчно.
Да, тя беше права, помисли си Тай. Той никога не произнесе тези думи. Показваше й го всякак, така както знаеше и умееше, но нито веднъж не ги каза.
— Нито пък ти — ненадейно за себе си рече Тай.
Ашър въздъхна, ала въздишката приличаше повече на ридание.
— Защото се страхувах.
— По дяволите, Ашър! Аз също се страхувах!
Те дълго се гледаха напрегнато. Нима е била толкова сляпа? Нима бе искала да чуе само думите, и то толкова много, че не беше забелязала какво й дава? Тай не произнасяше лесно думи, защото те означаваха много за него. Една декларация за любов не беше празна фраза, изтъркана от обръщение и употреба, а клетва.
Ашър преглътна и се опита да успокои гласа си.
— Обичам те, Тай. Винаги съм те обичала. И все още се страхувам. — Вдигна ръка към него, но той само я погледна, без да направи жест да я поеме. — Не си отивай от мен. — Мислеше за детето, което бе загубила. — Моля те, не ме мрази за това, което направих.
Тай не можеше да разбере, ала можеше да почувства. Затова отиде към леглото, взе протегната й ръка и я целуна.
— Ще бъде по-добре, ако си кажем всичко. Трябва да започнем съвсем на чисто, Ашър.
— Да. — Тя сложи другата си ръка върху неговата. — И аз искам същото. О, Тай, толкова съжалявам за бебето. — Със свободната си ръка тя го прегърна през кръста и сложи глава на гърдите му. Господи, какво облекчение, помисли си Ашър. Облекчението най-сетне да му го каже. — Не можех да ти призная преди. Не знаех какво да правя. Не знаех как ще реагираш.
— И аз не знам — отговори Тай.
— Чувствах се толкова виновна. — Тя затвори очи. — Когато Джес ми показа снимката на твоя племенник, почти видях как щеше да изглежда нашето бебе. Винаги съм знаела, че ще има твоите коси и очи.
— Моите? — За миг мозъкът му спря да работи. Мозъкът, сърцето, дробовете. Тялото му придоби безтегловност, той престана да съществува. — Моето бебе?
— Ашър извика, защото стисна пръстите й до болка. Сетне я сграбчи за раменете и впи нокти в кожата й. — Детето е било мое?
Устните й се опитаха да оформят думи, но нищо не излезе. Страхът и вината надделяха. Ала той би трябвало да знае, помисли си замаяно тя. А явно не знаеше. Мислил си е, че бебето е на Ерик!
— Отговори ми, по дяволите! — извика Тай и я разтърси. Ашър се люшна като парцалена кукла в ръцете му, но не протестира, нито се опита да се съпротивлява.
— Това мое дете ли беше? Тя само кимна.
Искаше да я счупи. Гледаше лицето й и искаше да я блъска, докато задуши мъката, като не можеше да понесе. Прочела мислите в очите му, Ашър дори не направи опит да се защити. За миг пръстите му стиснаха раменете й. Той я отхвърли с ръмжене. Едва дишаща, тя падна на леглото.
— Кучка! Значи си носела моето дете, когато си се оженила за него! — Думите прозвучаха като удар е камшик. — Той ли те накара да го махнеш? Или ти сама реши, защото щеше да ти пречи да играеш ролята на дама от висшето общество?
Ашър не беше сигурна дали изобщо осъзнава и половината на онова, което казва. Единствено разбираше, че бе много ядосан, че беше бесен.
— Не знаех. Когато се ожених за Ерик, не знаех че съм бременна.
— Нямала си право да криеш от мен! — Тай се наведе над нея и я вдигна така, че да седне на колене. — Нямала си право да вземеш подобно решение, след като детето е било мое!
— Тай…
— Млъкни! Върви по дяволите! Не искам да те слушам! — Той се отдръпна, защото чувстваше, че никой не е в безопасност, когато са близо един до друг. — Няма какво повече да казваш. Нищо не може да ме накара да те погледна още веднъж. Край!
И излезе от стаята. Звукът от трясъка на вратата дълго ехтя в главата на Ашър.