Робърт Асприн
Още един прекрасен мит (5)

Глава пета

Само непрекъснатото и добросъвестно упражняване на бойните изкуства осигурява дълъг и щастлив живот.

Б. Лий

— Момче, струва ми се, че го измислих.

Щом заговори, Аахз престана да точи меча си и провери остротата му. Откакто започнахме нашето пътешествие, бе използвал всяка възможност да се труди над оръжията си. Дори и когато просто спирахме на почивка край някой поток, той се заемаше да шлифова или балансира. Чувствах, че през последната седмица само от гледане съм научил за тях повече, отколкото през целия ми предишен живот.

— Какво си измислил?

— Защо хората от този свят се обучават да владеят или оръжие, или магия, но не и двете заедно?!

— Е, защо?

— Ами веднага мога да видя чифт причини. Първо това си е въпрос на вътрешна настройка. На рефлекс бих казал. Човек реагира тъй, както са го възпитали. Ако възпитанието ти включва разни там оръжия, при кризисно положение ще се спасяваш с тях. Ако пък са те учили на магьосничество, ще търсиш неговата чародейна помощ. Когато си обучаван и по двата начина, проблемът е, че ще се колебаеш, докато решиш кой точно да използваш, и междувременно ще те напердашат. Така че, за да опрости нещата, Гаркин ти е преподавал все магия. Вероятно и той самият е бил запознат единствено с нея.

Поразсъдих няколко секунди.

— Има смисъл — рекох. — А каква е втората причина?

Демонът ми се ухили.

— Кривата на усвояемостта. Ако онова, което ми каза за очакваната продължителност на живота във вашия свят, е дори отчасти вярно, и ако ти си пример колко бързо се учат хората тук, ще имаш време да усвоиш или само едното, или само другото.

— Май предпочитам първото обяснение.

Той захихика под нос и пак взе да точи меча си.

По-рано иронията му щеше да ме докачи, но сега я приех мимоходом. Изглежда, че му беше навик да бъде критичен към всичко в нашето измерение и особено към мен. След седмица непрекъснато общуване с него единственото, което можеше да ме обезпокои, бе да престане да мърмори.

Всъщност аз бях съвсем доволен от напредъка си в магията. Под Аахзовото опекунство всеки ден силите ми нарастваха все повече. Сред най-ценните уроци, които получих, бе как да черпя мощ директно от земята. Номерът е да си представиш енергията като осезаема величина (подобно на водата, да речем) и да я теглиш нагоре по единия крак към ума, докато отделяш изразходваното по другия крак обратно надолу. Вече можех напълно да се презаредя след цял ден яко ходене, само като застана за няколко минути със затворени очи и по този начин задействам кръговрата. Както винаги, Аахз не се впечатли. Според него би трябвало да извършвам обмена на енергия вървешком, обаче аз не позволих мърморенето му да потуши моя ентусиазъм. Учех се, и то по-бързо, отколкото съм мечтал, че е възможно.

— Хей, момче! Би ли ми донесъл някое дръвце?

Усмихнах се вътрешно и се озърнах. На десетина фута встрани имаше малък изсъхнал клон, дълъг около три педи. Бавно протегнах пръст — ето че клонът излетя, понесе се плавно над поляната и увисна във въздуха пред Аахз.

— Не е зле, чирако — призна той. Сетне мечът му проблясна и клъцна дръвцето на две парчета, които тупнаха на земята. Демонът вдигна едното, заоглежда среза.

— Хмммм… може би за тази калъчка още има надежда. Защо ги остави да паднат?

Туй бе отправено към моя милост.

— Не знам. Предполагам, че си ме стреснал, когато размаха меча.

— О, наистина ли?

Изведнъж той запокити пръчката към мен. Изпищях и се помъчих да се отместя от пътя й, ала тя болезнено ме перна по рамото.

— Ей! Това пък кому е нужно?

Люспестият отвърна твърдо:

— Наречи го практически урок. Знаеш, че можеш да контролираш пръчката, понеже току-що го направи, когато ми я докара. Е, защо сега се опита да се отклониш от нея? Защо просто не я спря с твоята магия?

— Смятам, че изобщо не ми е хрумнало. Ти не ми остави много време за мислене.

— Добре, тогава размишлявай! Този път си предупреден, че идва.

Той вдигна втория къс дърво и зачака, усмихвайки се злобно — лесна работа, ако имаш заострени зъби. Аз го игнорирах и дадох на ума си възможност да успокои; после кимнах, че съм готов.

Пръчката ме удари право в гърдите.

— Оу! — изкоментирах.

— Ето тук, млади ми приятелю, е разликата между класната стая и живия живот. Класната стая ти дава чудесния шанс да разбереш, че нещата са постижими и че ти можеш да ги вършиш, но в действителност никога няма да ти позволят лукса да събираш силите си на спокойствие. И твърде рядко ще разполагаш с неподвижна мишена.

— Слушай бе, Аахз. Ако наистина се стараеш да изградиш у мен самоувереност, защо всеки път, щом започна да мисля, че съм стигнал донякъде, ми издърпваш чергата под краката?

Той се изправи и запаса меча.

— Вярата в собствените сили е нещо великолепно, Скийв, но не и когато е неоправдана. Един ден ще заложим живота на някого от нас (или и на двамка ни) на твоите способности и хич няма да ни е от полза, ако през цялото обучение си се самозаблуждавал. Сега да се залавяме за работа!

— Ъ-ъ… имаме ли време?

— Спокойно, момче. Имповете са упорити, обаче пътуват бавно.

Нашата стратегия след напускането на колибата беше проста. Тъй като нямахме определена посока, в която да вървим, щяхме да следим силовите линии на света, докато намерим Исстван или пък напипаме друг майстор, способен да ни ориентира към него.

Тук човек може да запита какво ще рече силови линии. Аз например запитах. Това, както го обясни Аахз, са ония пътечки, по които енергиите на едно измерение текат най-свободно. В много отношения те не се различават особено от магнитните си „посестрими“ и са съюзник, а понякога и враг на магьосника. Хората, дето умеят да се зареждат от тях, обикновено се заселват върху или близо до някой от тези вълшебни източници.

Теорията на демона беше, че местоположението на Гаркин е било открито чрез въпросната незрима плетеница. Ето защо бе логично да търсим и Исстван по същия начин.

Разбира се, аз не знаех нищо за силовия лабиринт, нито как да го изследвам — поне докато Аахз не ме научи. Техниката не беше трудна, което се оказа истински късмет, понеже бях затънал до гуша да поемам всички други уроци, с които ме заливаше люспестият.

Човек просто затваря очи и се отпуска. После се опитва да си представи едно двувърхо копие в сияйно жълто и червено, увиснало във въздуха. Интензивността на сиянието е белег за близост до съответна линия; насочеността на върховете указва потока на енергията. Също като стрелката на компаса, каквото и да означава тя.

Щом установихме, че Гаркин се е настанил тъкмо върху такава пътечка, както беше подозирал Аахз, и определихме направлението на енергийния ръкав, се сблъскахме с нов проблем. Накъде да тръгнем?

Решението бе от особена важност, защото (ако демонът излезеше прав) в едната посока щяха да очакват група импове убийци и твърде вероятно точно това да бе пътят, по който искахме да потеглим.

Разчепкахме проблема, като вървяхме цял ден перпендикулярно на силовата линия, сетне два дни успоредно на нея в избраната от нас страна и накрая стъпихме пак върху линията, преди да продължим пътешествието си. Надявахме се, че по този начин напълно ще заобиколим убийците.

Това хем свърши работа, хем не.

Свърши работа, доколкото не попаднахме на засада Въобще не я свърши, защото сега, изглежда, имповете бяха подир нас, макар да не се знаеше дали наистина са ни проследили… или просто са тръгнали обратно към своя господар.

— Нека повторя, момче — настоя Аахз, — туй е добър нишан. Означава, че сме избрали правилната посока и че ще стигнем до Исстван, преди неговите убийци да му докладват.

— Ами ако сме хванали погрешния път, господине? — заспорих аз. — Ами ако действително са ни надушили? Колко време трябва да се движим в тази насока докато се откажем и си го признаем?

— Хм… Колко време мислиш, че ще ти отнеме да научиш достатъчно магията, за да се изправиш срещу една банда катили, накичени с оръжия от друго измерение?

— Хайде да се хващаме на хорото — твърдо предложих аз.

Той се огледа и кимна към изкорубено овощно дърво оттатък поляната, цялото заобиколено с изпопадали от вятъра плодове:

— Ясно. Ето какво искам да направиш. Зяпай небето, съзерцавай пъпа си или каквото там щеш. После, щом ти кажа, използвай своята мощ, та да сграбчиш някой от онези плодове и да ми го хвърлиш.

Не зная колко часа похарчихме за това упражнение. Да мобилизираш силите си в неочакван момент е по-трудно, отколкото изглежда. Таман взех да си мисля, че съм се изпедепсал, и коварният Аахз смени тактиката. Започваше разговор, като преднамерено ме разсейваше и изведнъж ме прекъсваше насред думата със своя сигнал. Няма защо да ви разправям, че отчайващо се издънвах.

— Почини си, момче. Слушай, я пробвай по друг ничии. Вместо всеки път да събираш сили от нула, отдели някакво пространство вътре в себе си и натрупай там малко енергия. Създай си навик да държиш тази резерва, вързана нейде на късо и готова да ти осигури прикритие, докато не насочиш големите оръдия.

— Какво е това оръдие?

— Няма значение. Просто изгради резервата и пак ще опитаме.

С тоя допълнителен съвет на мое разположение упражнението тръгна значително по-добре. Най-накрая Аахз заряза практическите уроци и ме привлече да му помагам в неговите тренировки с ножовете. Всъщност тази история ми се нравеше доста. Тя изискваше от мен да левитирам някой от плодовете и да го карам да хвърчи над поляната, докато демонът забучи острие в него. Като добавъчен хитър щрих изваждах ножа и го изпращах обратно за нов опит. Задачата бе монотонна, но никога не ми дотягаше. Изглеждаше почти свръхестествено как пробляскващият, премятащ се къс стомана се стрелва да засече плода, а Аахз тренира първо мятане отгоре, сетне отдолу, сега и бекхенд.

— Спри го, Скийв!

Викът на люспестия рязко ме изтръгна от моя унес. Без да мисля, посегнах с ума си и… и ножът увисна насред въздушното пространство! Аз примигнах, обаче го задържах там — искрящ на фут от яркия плод, който също висеше, застинал на място.

— Так-ка! Ей туй е номерът, драги ми Скийв! Вече имаме нещо, в което да сме уверени!

— Направих го! — измрънках, не вярвайки на очите си.

— И още как! Това дребно късче магия един ден ще ти спаси живота.

По навик върнах ножа към него. Той го сграбчи във въздуха и се зае да го намества в колана си, но спря и наклони глава настрани.

— Ау, точно навреме. Някой идва.

— Откъде знаеш?

— Нищо особено, освен че слухът ми е малко по-остър от твоя. Не се паникьосвай. Не са имповете. Ако се съди по звука — копитна твар. Само че никое диво животно не се движи по толкова права линия, нито пък тъй очебийно.

— Какво имаше предвид с това „точно навреме“? Няма ли да се скрием?

— Не и този път — Аахз ми се ухили. — Добре се развиваш. Моментът е подходящ да научиш една нова магия. Разполагаме с няколко дни, преди онзи, който и да е той, се добере дотук.

— Дни?

Демонът ловко се пригаждаше към нашето измерение, обаче отделни подробности все още го затрудняваха.

— Я пак изброй напълно тия мерки за време — изръмжа навъсен.

— Секунди, минути, часове…

— Разбрах! Имаме няколко минути.

— Ама аз не мога да науча нова магия толкова бързо!

— Ще можеш и оттатък ще минеш. Тази е лесна. Чисто и просто трябва така да преобразиш моите черти, че да изглеждам съвсем като човек.

— Как да го направя?

— По същия начин, по който вършиш останалите работи — с ума си. Първо си затвори очите… затвори ги… добре, после си спомни нечие лице.

Всичко, за което успях да се сетя, беше Гаркин, тъй че си представих физиономиите им една до друга.

— Сега премести новото лице върху моето… и ги слей или изгради необходимите черти. Като пластилин… здраво задръж това вдън акъла си и отвори очи.

Погледнах и се разочаровах.

— Не действа!

— Действа и още как.

Той се взираше в помътнялото огледало, което бе измъкнал от кесията на своя шарен пояс.

— Но ти не си се променил!

— О, напротив, момче. Ти не улавяш никаква разлика, понеже си направил магията. Това е илюзия и тъй като знае истината, твоят ум не може да бъде подведен, ала всички други ще се заблудят. Гаркин, а? Хубаво де, засега ще свърши работа.

Фактът, че Аахз разпозна новата си физиономия, ме слиса.

— Наистина ли успяваш да видиш лицето на майстор Гаркин?

— Естествено. Искаш ли да погледнеш?

Предложи ми лъскавото стъкло и се захили. Шегата беше лоша. Едно от първите неща по отношение на съмнителното му положение в този свят, което открихме, бе, че докато той можеше да се вижда в огледало, никой от нас не смогваше да го съзре. Аз поне не бях способен.

Ето че дочух шума от приближаващия ездач.

— Аахз, сигурен ли си…

— Вярвай ми, Скийв. Няма за какво да се кахъриш.

Кахърях се. Конникът вече се забелязваше. Бе висок мускулест мъж с вид на войн. Това се подчертаваше от масивния боен еднорог, който той яздеше, натоварен с оръжия и броня.

— Хей, приятелю. Не е ли…

— Отпусни се, момче. Виж сега.

Моят партньор пристъпи чевръсто и вдигна десница.

— Здравей, страннико! Колко има до следващия град?

Мъжът насочи животното си към нас. На свой ред вдигна до половина ръката си за поздрав, но сетне изведнъж се вцепени. Наклони се напред, присви очи към Аахз, после ужасен се дръпна назад.

— О, богове! Демон!