Робърт Асприн
Още един прекрасен мит (14)

Глава четиринадесета

По-добре да получиш малко помощ навреме, отколкото много помощ, когато не ти трябва.

Тевие

— Давай, Аахз! — ревнах отчаяно, като преобърнах една сергия с плодове пред нозете на тълпата.

Сега, когато изглеждаше, че той не може да навреди на моите събратя хора, аз взех да се тревожа те да не му навредят.

— Направо е непостижимо! — изкрещя демонът, после пак се стрелна напред.

— Какво? — обадих се, спринтирайки подире му.

— В един и същ ден повярвах и на девол, и на имп. Слушай к’во, Скийв. Ако се измъкнем от тая каша, ще ти позволя здравата да ме ритнеш. Два пъти, право в задника.

— Става! — изпухтях аз.

Нашето търчане започна да подлага на изпитание издръжливостта ми. За беда тълпата хич не даваше признаци на умора. Това бе достатъчно да ме накара да продължа да бягам.

— Гледай, момче! — възбудено посочи Аахз. — Спасени сме.

Проследих накъде стърчи пръстът му. Местен униформен патрул маршируваше… е, добре де, шляеше се по улицата пред нас.

— Крайно време беше — измърморих недоволно, но въпреки всичко с облекчение.

Тълпата също видя войниците. Преследвачите се развикаха някак по-диво и удвоиха усилията си да ни догонят.

— Хайде, младок! Дай газ! — кресна ми Аахз. — Все още не сме в безопасност.

— Какво да дам? — попитах аз, като го задминах.

Приближаването ни към патрула беше твърде шумно, така че докато се доберем до тях, всички аскери бяха спрели на място и наблюдаваха гонитбата. Един от групата, малко по-слабо размъкнат от останалите, си бе пробил с лакти път в челото й и стоеше там, скръстил ръце с подигравателна усмивка. Заради поведението му предположих, че е началство. Нямаше никакво друго обяснение униформените да му позволяват да действа по този начин. Хързулнах се и спрях пред него.

— П-преследват ни! — изстенах отмалял.

— Нима? — ухили се той.

— Остави ме аз да се оправям с това, момче — избуча демонът, като ме бутна настрани. — Вие ли сте дежурният офицер, господине?

— Точно така — отговори мъжът.

— Ами, изглежда, че тия… граждани — посочи с отвращение Аахз нашите преследвачи — възнамеряват да ни причинят телесни увреждания. Крещящо неуважение към вашия авторитет… господине!

Тълпата беше на някакви си десет фута и зяпаше ту нас, ту войниците. Със задоволство забелязах, че поне някои от тях дишат тежко.

— Струва ми се, че си прав — прозина се офицерът. — Ще трябва да се намесим.

— Сега само гледай, момче — прошепна Аахз и ме сръга в ребрата, когато началството пристъпи напред, за да се обърне към хората.

— Така. Всички вие помните, че държавата не разрешава на гражданите да си причиняват вреди един на друг — започна той.

Сганта начена мрачно да роптае, но офицерът им махна с ръка да млъкнат и продължи:

— Знам, знам. И ние също не ги харесваме. Ако зависеше от нас, щяхме да ви позволим сами да си уреждате разправиите и да си прекарваме времето в пиене. Да, обаче не зависи от нас. Налага ни се да се подчиняваме на законите досущ както обикновения народ, а законите гласят, че единствено военните могат да съдят и наказват гражданството.

— Видя ли? — прошепнах. — Цивилизацията си има някакви предимства.

— Мълчи, момче — изсъска в отговор Аахз.

— Така че макар да зная, че ви се иска да смажете тия двамата от бой, не можем да ви оставим да го направите. Те трябва да бъдат обесени в съгласие със закона!

— Какво?!

Не съм сигурен дали го произнесох аз или люспестият, или пък извикахме в хор. Независимо чий беше, нашият вопъл бе почти заглушен от ентусиазирания рев на тълпата.

Един войник сграбчи китките ми и болезнено ги изви зад гърба ми. Поогледах се и видях, че същото се случи и на Аахз. Няма защо да ви разправям, че не това беше подкрепата, на която се бяхме надявали.

— А вие какво очаквахте? — подигра ни се офицерът. — Ако сте искали помощ от военните, да не ни бяхте включвали в списъка на вашите клиенти. Да беше останало на нас, щяхте да увиснете още преди седмица. Единствената причина да не предприемем нещо е, че тия селяндури ви бяха отпуснали допълнително време и ние се бояхме от бунт, речем ли да се намесим.

Китките ни вече бяха стегнати с ремъци. Бавно ни изблъскваха към близкото самотно дърво пред един от ресторантите на открито.

— Някой да има въже? — викна туикският офицер към тълпата.

За наш „късмет“ някой имаше. Бързичко го подадоха на военния, който много церемонно започна да връзва клупове.

— Псст! Момче! — прошепна Аахз.

— Сега пък какво? — измърморих горчиво.

Вярата ми в съветите на первекта бе спаднала на рекордно ниско равнище.

— Когато вземат да те бесят, литни!

— Ка-кво?

Напук на самия мен ме завладя нова надежда.

— Хайде, Скийв. Събуди се! Подхвръкни. Както те учих по пътя.

— Те направо ще ме застрелят.

— Не да отлитнеш, глупако. Чисто и просто подхвръкни. Рей се на края на въжето и се гърчи. Хората ще си помислят, че са те обесили.

Аз си напрегнах ума… здравата. Би трябвало да получи, обаче… Забелязах, че премятат клуповете през по-нисък клон на дървото.

— Аахз! Не мога да го направя. Не мога да левитирам и двама ни. Все още не съм толкова добър.

— Не двама ни, момче. Само себе си. За мен не бери грижа.

— Но… друже…

— Внимавай да не изпуснеш маскировката ми. Ако разберат, че съм демон, ще изгорят телата. И моето, и твоето.

— Но, Аахз…

Времето ни бе изтекло. Груби ръце ни изблъскаха напред и започнаха да нагласят примките на главите ни. С уплаха осъзнах, че нямам сили да мисля за люспестия. Нуждаех се от цялата своя концентрация, за да спася себе си — ако съществуваше шанс дори и за това.

Затворих очи и отчаяно затърсих силова линия във въздуха. Имаше една… слабичка, ала я имаше. Взех да се съсредоточавам в нея.

Клупът се затегна около моя врат; почувствах, че нозете ми напускат земята. Долових как паниката се раздвижва у мен и я потиснах.

Всъщност така беше по-добре. Докато ме вдигат нагоре, би трябвало да усещат тежестта в края на въжето. Отново се концентрирах върху силовата линия… фокусирай… черпи мощ… пренасочи я. Отбелязах леко охлабване на смъртоносната яка. Като си спомних Аахзовите лекции за контрола, задържах енергията на това равнище и пробвах едно експериментално вдишване. Можех да си поема въздух! Не много наистина, но достатъчно, та да оцелея.

Какво още трябваше да сторя? О, да, трябваше да се гърча. Припомних си как реагираше някой катерицопор, когато го уловях в примка. Полека ритнах с крака и направих опит за тремор^[1]. Общият ефект беше затягане на клупа. Реших да приложа друга тактика. Оставих главата ми да увисне настрани и проточих език от ъгъла на устата.

Това свърши работа. Подвикванията и подсвиркванията на тълпата изведнъж нараснаха, за да възнаградят моите артистични старания.

Задържах позата.

Езикът ми бързо съхнеше, но аз се насилих да не мисля за него. Дано избягна някое неволно преглъщане, опитах да се фокусирам върху по-различни неща от живота.

Бедният Аахз. Въпреки цялото му грубо критикарство и твърденията му, че не го е грижа за никого другиго освен за себе си, последното му деяние беше да помисли за моето добро. Обещах си, че когато сляза оттук…

Какво ли щеше да се случи, когато слезех от дървото? Как ли постъпват с телата в тоя град? Дали ги заравят? Дойде ми наум, че може би е по за предпочитане да те обесят, отколкото да те погребат жив.

— Законът казва, че се полагат те да висят тук, докато изгният!

Гласът на офицера сякаш отговори на моите въпроси и върна акъла ми към настоящето.

— Да-а, ама не е според закона да висят точно пред този ресторант! — долетя в ответ един гневен вик.

— Слушай какво ще ти кажа. На залез слънце ще дойдем пак и ще им срежем въжетата.

— На залез слънце? Ти разбираш ли от колко пари мога да се лиша дотогава? Никой не ще да яде на място, където някакъв труп си плацика пръстите в супата му. Вече загубих сума ти мангизи от обедния наплив.

— Хмм… Сетих се, че щом дневната печалба е толкова важна за теб, сигурно ще поискаш да отцепиш малко от нея.

— Значи тъй ставало, така ли? Ох, добре. Ето… за безпокойството.

Чу се звук от броене на монети.

— Това не е много. Нали разбираш, трябва да ги разделя с моите хора.

— Тежки условия налагаш! Не знаех, че бандитите си имат офицери.

Отброяване на още монети, придружено от хихикането на военния. Хрумна ми, че вместо да изучам магия, можех да си посветя времето на подкупи и рушвети. Те комай действаха по-ефективно.

— Войници! — викна началството. — Смъкнете тоя леш долу и го извлечете вън от града. Оставете го близо до пътя като предупреждение към всеки, който би се опитал да измами жителите на Туикст.

— Много сте мил — в гласа на собственика на ресторанта се прокрадваше сарказъм.

— Няма нищо, гражданино — подигра се офицерът.

За малко да забравя… да спра своя полет, преди да прережат въжето. Като се ударих в земята, си прехапах езика и рискувах да си го прибера обратно в устата. Никой не забеляза.

Невидими ръце ме сграбчиха под мишниците и за глезените и пътешествието към покрайнините на града започна.

Сега, когато знаех, че няма да ме погребат, мислите ми се върнаха към моето бъдеще.

Най-напред трябваше да направя нещо на Фръмпъл. Не бях убеден какво, но нещо. Поне толкова дължах на Аахз. Да речем, че щях да успея да съживя Куигли-статуята и да си осигуря подкрепата му. Предполагаше се, че той е ловец на демони. Вероятно бе по-способен да се пребори с един девол, отколкото бях аз. Все пак като се сетих за Куигли, може би това предположение не беше вярно. Или…?

После идваше Исстван. Какво щях да правя с него? Не бях сигурен, че мога да го победя дори с помощта на Аахз. Без нея пък не бих разполагал с никакъв шанс.

— Туй трябва да е достатъчно далеч. Да ги обесим ли отново?

Смръзнах се от подобно предложение. За щастие гласът откъм краката ми имаше различни идеи:

— Защо да си създаваме грижи? Още не съм виждал офицер, който да шавне и на сто крачки от бара. Дай просто да ги захвърлим тук.

Отекна общ хор на съгласие и в следващия миг пак хвърчах в пространството. Опитах се да се отпусна за удара, но земята бездруго ми изкара въздуха.

Ако смятах да продължа усилията си, за да усъвършенствам летенето, щеше да се наложи да посветя повече време за изкуството на тежките приземявания.

Лежах на място, без да мърдам. Вече не чувах войниците, ала не исках да рискувам да седна и да разкрия факта, че не съм мъртъв.

— Цял ден ли се каниш да плуеш там, или ще ми помогнеш да се развържа?

Очите ми се отвориха от само себе си. Аахз бе приседнал и ми се хилеше отвисоко.

Можех да направя едно-единствено разумно нещо и аз го сторих. Припаднах.