Робърт Асприн
Още един прекрасен мит (1)

Глава първа

Хорацио, небето и земята крият тайни, коит’ човеку не са дадени да знае.

Хамлет^[1]

Една от малкото спасяващи ги от вечно проклятие черти на инструкторите е, че от време на време можеш да ги измамиш. Това беше вярно, когато майка ми ме учеше да чета, беше вярно, докато татко се опитваше да ме обучи за фермер, и е вярно сега, когато изучавам магия.

— Ти не си практикувал! — острата забележка на Гаркин прекъсна моите размишления.

— Ами, къде ще хо-одя! — възразих аз. — Просто упражнението е трудно.

Сякаш в отговор перцето, което левитирах, започна да потрепва и да се поклаща във въздуха.

— Не се концентрираш! — обвини ме той.

— Всичко е от вятъра — заспорих. Искаше ми се да добавя: „от кресливата ти уста“, но не посмях. Още в началото на уроците ни Гаркин бе показал, че хич не одобрява цапнатите чираци.

— От вятъра… — озъби се магьосникът, имитирайки гласа ми. — Като този, глупако!

Мисловният ми контакт с предмета на моята концентрация бе прекъснат и перцето изневиделица се стрелна към тавана. Сетне рязко спря, сякаш се втъкна в нещо, при все че бе на трийсет сантиметра от дървените греди, след туй бавно се раздвижи сред хоризонталната равнина. Също така бавно се врътна около оста си, преобърна се и започна да се пързаля в невидим кръг като попаднал във въртоп лист.

Престраших се да хвърля око към Гаркин. Беше се отпуснал върху стола си и клатеше крака; цялото му внимание явно бе заето с нагъването на една печена кълка от гущероптица — твар, която аз бях уловил, ако мога да добавя. Няма що, хубава концентрация!

Той внезапно вдигна глава и погледите ни се срещнаха. Беше прекалено късно да зяпна встрани, така че просто отвърнах на втренчването му.

— Гладен ли си? — омазнената му, тук-там прошарена брада изведнъж се разтегли около вълча усмивка. — Тогава ми покажи колко си се упражнявал.

Трябваше ми едничък сърцетуп, за да осъзная какво имаше предвид; после погледнах без надежда нагоре. Перцето се люшкаше ту насам, ту натам и падаше към пода. Тъкмо бе стигнало до височината на раменете ми. Като прогоних неочакваното напрежение от тялото си, аз се пресегнах с моя ум… Нежно… образувай мека възглавничка… не го побутвай настрани…

Обектът спря на не повече от две педи от земята.

Чух тихото кискане на Гаркин, но не го оставих да наруши концентрацията ми. От три години не бях позволявал на перцето да докосне пода и не смятах да му разреша точно сега.

Повдигнах го бавно, докато заплува наравно с очите ми. Обвих мисълта си около него, завъртях го около оста и му заповядах да се преобърне. Водейки го през етапите на упражнението, забелязах, че то не се движи тъй плавно и сигурно, както когато Гаркин натоварваше своя мозък с тази задача, ала въпреки това се носеше без колебание по предначертания си курс.

Макар да не бях тренирал наскоро с перца, аз все пак бях практикувал. Щом магьосникът не бе наблизо или пък го погълнеха личните му занимания, посвещавах повечето от свободното си време да левитирам други късчета — ключове, казано по-точно. Всеки вид левитация се отличава със собствените си вродени проблеми. С метала се работеше трудно, понеже е инертен материал. Перото, тъй като някога е било част от живо същество, беше далеч по-откликващо… дори прекалено откликващо. За да повдигнеш желязо или бронз, са необходими усилия; за да боравиш с перушина, е нужен финес. Ако трябваше да отсявам между двете, бих предпочел металите. Виждах много по-пряко приложение на това изкуство в избраната от мен професия.

— Достатъчно добре, юнак. Хайде, пъхни го обратно в книгата.

Усмихнах се на себе си. Вече бях отработвал тая задачка — не поради възможната й полза, а защото беше забавна.

Томът лежеше отворен до ръба на тезгяха. Поведох перото надолу по една дълга ленива спирала, като го оставих да мине леко край новата цел. Сетне го вдигнах, в устремна дъга; спрях го и го върнах назад. Докато приближаваше за втори път към книгата, освободих част от моя мозък да се стрелне към нея. Щом перцето се понесе над страниците, томът се хлопна досущ челюстите на някой гладен хищник и залови управляваното снарядче.

— Хмммм… — проточи Гаркин. — Малко фукляво наистина, но пък ефективно.

— Просто нещо дребно, което разработих за удоволствие, докато се упражнявах — небрежно подметнах аз, после се пресегнах с ума си за второто бутче от гущероптицата. То обаче (вместо да долети грациозно в моята очакваща длан) си остана на дървения поднос, все едно че бе пуснало корени.

— Не бързай толкоз, мъничкото ми кокошкарче. Значи си практикувал, а? — и замислен поглади брада с полуоглозганата кост в ръка.

— Разбира се. Не си ли личи? — Стори ми се, че не е съвсем лесно да излъжеш учителя, както понякога изглежда.

— В такъв случай ми се ще да видя как ще запалиш твоята свещ. Ако си се упражнявал толкова много, колкото казваш, не би трябвало да те затрудни.

— Нямам нищо против да пробвам, но ти самият си изтъквал неведнъж, че някои уроци ти се удават по-леко от другите…

Макар гласът ми да звучеше уверено, когато в отговор на повикването на Гаркин голямата свещ доплава до работния тезгях, паднах духом. Четири години опити — и все още тепърва се налагаше да постигам някакъв напредък в това упражнение. Ако магьосникът се канеше да ме лишава от храна, докато не успея, можех доста да погладувам.

— Знаеш ли, а-а, Гаркин, мисля си, че сигурно ще се съсредоточа по-добре на пълен стомах.

— Аз пък си мисля, че шикалкавиш.

— Не мога ли…

— Действай, Скийв. Сега!

Наречеше ли ме с истинското ми име, нямаше начин да го разколебая. Това поне го бях научил през тия съвместни години. Юнак, крадец, идиот, лукова глава може и да са унизителни прозвища, ала докато използваше някое от тях, акълът му бе още отворен. Но започнеше ли да се обръща към мен инак, работата ставаше безнадеждна. Наистина е много неприятно, когато произнасянето на името ти се превръща в погребален звън.

Е, щом не виждах чалъм да се измъкна, просто трябваше да направя всичко, което умея. Затова не бих могъл да се отърва нито с частични усилия, нито с престорено съсредоточаване. Щеше да ми се наложи да оползотворя всяка унция от моята сила и знание, за да призова мощта…

Вече изучавах тази свещ с безпристрастен ум, като моментално заличих от съзнанието си мисълта за предстоящото изпитание. Стаята, претрупаният тезгях, Гаркин, дори и собственият ми глад се изгубиха от взора ми, докато се фокусирах върху мишената, при все че отдавна бях запомнил всичките й отличителни белези.

Беше дебела, почти шест инча в диаметър, така че да стабилизира десетинчовата си височина. На повърхността й бях гравирал разни мистични символи ревностно изкопирани от Гаркиновите книги в тая област, макар много от тях да бяха частично заличени от втвърдени поточета лой. Тлъстата свещ бе горяла дълги, дълги часове, за да свети при моето учение, но досега винаги беше съживявана с някое въгленче от огъня за готвене, а не благодарение на вълшебните ми усилия.

Отрицателна мисъл. Спри я.

Този път ще се справя със свещта. Ще я запаля, понеже няма никаква причина да не го сторя.

Нарочно взех да поемам по-дълбоко дъх и да събирам сила. Ето че моите усещания се стесниха още повече, докато всичко, което съзнавах, бе извитият, почернял фитил на мишената.

Аз съм Скийв. Татко притежаваше оная здрава фермерска връзка със земята. Майка ми беше образована жена. Моят инструктор е майстор магьосник. Наричам се Скийв. Ще я запаля тази пущина.

Чувствах как самият започвам да се сгорещявам от енергиите, натрупващи се у мен. Побързах да концентрирам топлината върху фитила.

Също както баща ми, и аз черпех сила от земята. Знанието, което мама ми даде, е като леща — позволява на сина й да фокусира придобитото. Мъдростта на добрия учител Гаркин насочва усилията ми към онези точки от света, които е най-вероятно да се подчинят на моята воля. Аз съм Скийв.

Но свещта си стоеше незапалена. По челото ми изби пот, разтреперах се от вълнение. Не, това е грешка, не бива да се стягам. Успокой се. Не се опитвай да го направиш силом. Напрежението пречи на потока. Остави енергиите да минават свободно, действай като пасивен проводник. Реших да се отпусна и удвоил усилията си, съзнателно разхлабих мускулите на лицето и гърба.

Сега потокът бе забележимо по-интензивен. Почти виждах чудните вълни, които струяха от мен към целта ми. Протегнах пръст напред, което допълнително фокусира енергийното поле. Свещта обаче си остана мъртва.

Не мога да я запаля. Отрицателна мисъл. Спри я. Аз съм Скийв. Все ще се справя някак. Баща ми… Не. Пак отрицателно съждение. Не разчитай на другите за собствената си сила. Ще запаля тази свещ, понеже съм Скийв.

Ето че при новата мисъл бях възнаграден с внезапен прилив на енергия. Последвах го, опиянявайки се от мощта. Да, наричам се Скийв и съм по-силен от всеки един от тях. Избягнах опитите на татко да ме прикове за плуга, както прикова брат ми. Мама умря от своя идеализъм, но аз използвах поученията й, та да оцелея. Учителят ми тук се оказа лековерен глупак, който си е взел крадец за чирак. Всички ги ударих в земята. Без съмнение.

Понесох се. Съзнавах как моите способности правят околните да изглеждат като джуджета. Всъщност дали дебелата свещ ще се запали, или не, няма значение. Аз съм Скийв. Аз съм могъщ.

Почти презрително се пресегнах с ума си и докоснах фитила. Сякаш в отговор на моята воля се появи малко ярко кехлибарено въгленче.

Стреснат, приседнах и примигвах срещу свещта. Щом замижах за момент, въгленчето изчезна, оставяйки бял стълбец дим, за да отбележи оттеглянето си. Прекалено късно схванах, че съм нарушил своята концентрация.

— Отлично, юнак!

Гаркин изведнъж се озова до мен, като ентусиазирано ме бъхтеше по рамото. Колко време е стоял там, нито знаех, нито ме интересуваше.

— Угасна — оплаках се аз.

— Изобщо да не ти пука. Ти я запали. Сега вече имаш увереност. Следващия път ще бъде по-лесно. Кълна се в звездите, все пак ще те направим магьосник. Ей, ама ти трябва да си гладен.

Едва успях да вдигна ръката си навреме, та да докопам останалата кълка от гущероптицата, преди да ме плесне през лицето. Беше изстинала.

— Да ти призная, момче, бях почнал да се отчайвам. Защо тоя урок излезе тъй труден, кажи? Да ти е хрумвало, че би могъл да използваш тази магия, за да си осигуриш помощно осветление, когато отваряш някоя ключалка с шперц, или дори да запалиш огън, дето да отклони вниманието в друга посока?

— Помислих си го, но допълнителната светлина може да привлече нечий поглед. А колкото до започването на диверсия, бих се боял да не нараня някого. Разбираш ли, не желая да причинявам вреда никому, просто…

И млъкнах, понеже осъзнах какво съм казал. За съжаление твърде късно. Един як шамар на Гаркин ме смъкна от табуретката на земята.

— Така си и мислех! Значи все още си правиш сметката да станеш крадец? Искаш да приложиш моите магии, за да кокошкарстваш!

Яростта му беше страховита, ала по изключение аз му се опънах.

— Е, и? — озъбих се. — По-хубаво е, отколкото да гладуваш. Впрочем какво пък му е толкоз скъпоценното да бъдеш магьосник? Имам предвид, че твоят начин на живот ми подсказва ужасно много неща, към които трябва да се стремя.

Махнах с ръка околовръст из претъпканата стая, която обемаше цялата вътрешност на колибата.

— Вий, вий, вълченце, за краставо магаренце — подигра ми се Гаркин. — Когато оная зима те изкара от гората, за да крадеш, моят дом беше достатъчно гостоприемен за теб. „По-добре е, отколкото да спиш под някой храст“, така ми рече.

— И продължава да е по-добре. Затова съм ти още подръка. Само че нямам намерение да профукам тук остатъка от дните си. Моята представа за желаното бъдеще не включва криенето в някаква малка колиба сред дърветата. Докато аз не се появих и не започнах да поставям ловни капани, ти караше на коренчета и ягодки. Може би това е твоят идеал за прекрасен живот, Гаркин, но — забележи — не и моят!

Доста време се мерихме един друг с погледи. Сега, след като бях дал воля на гнева си, се поуплаших… че и нещо отгоре. Макар да нямах обширни наблюдения в тази област, подозирах, че заяждането с магьосници не е най-сполучливият начин да си осигуриш дълго и здравословно бъдеще.

Твърде изненадващо, ала той отстъпи пръв. Изведнъж впи взор в пода и сведе глава, дарявайки ме с рядката гледка на неподдържаната купчина коса върху нея.

— Навярно си прав, Скийв — гласът му бе странно мек. — Може би съм ти показвал целия труд в магията, но не и наградите. Постоянно забравям колко потискано е нашето изкуство из тия краища.

Гаркин вдигна очи, за да срещне пак моя поглед, и аз потръпнах от сблъсъка. Не бяха гневни, обаче дълбоко в тях гореше сияние, каквото досега не бях забелязвал.

Мъжът се прокашля.

— Знай тогава, Скийв, че не всички страни по света са като тази; нито пък аз винаги съм бил същият, какъвто ме виждаш днес. В земите, където магията я приемат, а не се боят от нея, както е тук, тя е уважавана и използвана от хората с власт. Там един изкусен магьосник, който си опича акъла, може да заграби сто пъти по-голямо богатство от някой крадец, плюс такова влияние, че…

Внезапно млъкна и тръсна глава, сякаш да я прочисти. Щом отвори пак очи, сиянието, което по-рано бях мярнал да гори в тях, се бе смалило до въгленче.

— Само че теб, юнак, думите не те впечатляват, нали? Ето, ще ти направя лека демонстрацийка на част от мощта, която някога можеш да си извоюваш — ако, разбира се, упражняваш наученото.

Добродушието в гласа му беше насилено. Кимнах в съгласие, стараейки се да отвърна на този изгарящ поглед. Честно казано, не ми трябваха никакви манипулации. Краткото му и кротко слово ме бе изпълнило със страхопочитание далеч по-успешно, отколкото би го сторила някоя гневна тирада или демонстрация, но сега аз не пожелах да му противореча.

Не мисля, че той наистина забеляза моята реакция. Гаркин вече крачеше към голямата пентаграма, изписана за постоянно върху пода на колибата. Пътем отнесено изжестикулира и окаденото медно котле припна от мястото си в ъгъла, за да го посрещне в центъра на пентаграмата.

Имах време да се сетя, че май точно това бакърче ме бе привлякло за сефте към магьосника. Спомних си първия си набег, когато надникнах през прозореца на дома му, та да идентифицирам по-ценните предмети и да определя разположението им, ако реша после да ги открадна. И видях Гаркин тъй, както толкова пъти по-късно съм го виждал — да крачи неспокойно напред-назад из стаята, забил нос в дебела книга. Това и само по себе си беше изненадваща гледка, понеже в тази област хората рядко прекарват свободното си време в четене, ала най-много ме заинтригува котлето. То куцукаше наоколо, следвайки своя господар досущ като нетърпеливо пале, което просто е прекалено възпитано, за да скочи върху него и да привлече вниманието му. Сетне Гаркин се взря замислен в тезгяха, изведнъж кимна решително, направи някакъв жест. Издигнало се от камарата натрупани вещи, гърненце с неясно съдържание се понесе към очакващата го ръка. Домакинът го улови, пак се обърна за справка към книгата и без да гледа, изтръска от него една бучка. С котешка бързина бакърчето се промуши под дланта му и улови бучката, преди тя да стигне пода. Това бе моето запознанство с магията.

Нещо върна вниманието ми към настоящето. Какво ли беше? Погледнах да видя докъде е стигнал Гаркин. Не, той все още работеше, наполовина скрит зад реещ се облак от мускалчета и бурканчета, като си мърмореше под носа и току хващаше някое от тях, добавяйки малко от съдържанието му в котлето. Каквото и да правеше, то обещаваше да бъде зрелищно.

После я чух отново — приглушена стъпка отвъд колибата. Но туй бе невъзможно! Магьосникът винаги издигаше… взех да ровичкам из паметта си. Не можех да си спомня Гаркин да е поставил защитните прегради, преди да почне да работи. Странно. Предпазливостта бе първото и най-важно условие, което той ми наблъска в главата, а част от тази предпазливост бе всякога да се ограждаш с щитове, преди да подхванеш заниманията си. Не допусках, че е забравил… но пък тогава беше доста напрегнат и отнесен.

Все още се чудех дали трябва да се опитам да прекъсна работата на Гаркин, когато той внезапно отстъпи крачка назад от котлето. Прикова ме с погледа си и моето предупреждение замря в гърлото ми. Не беше време да вкарвам насила действителността в ситуацията. Блясъкът в очите му се бе възвърнал — още по-силен отпреди.

— Дори демонстрациите трябва да ни дават поука — изрече напевно. — Контролът, Скийв, това са устоите на магията. Мощ без юзди е цяло нещастие. Ето защо ти се упражняваш с перо, макар да си в състояние да придвижваш много по-големи и по-тежки предмети. Даже твоите оскъдни силици могат да станат опасни, ако не бъдат направлявани, и аз няма да те уча на нищо друго, докато не усвоиш този урок.

Гаркин внимателно излезе от пентаграмата.

— За да ти покажа колко е важен контролът, днес ще призова един демон, същество от различно измерение. Той е могъщ, жесток, злобен и стига да му се удаде възможност, ще ни убие и двамата. И въпреки това ние няма защо да се боим от него, понеже гостът ще бъде контролиран. Докато го удържаме в нашия петоъгълник, демонът не може да причини вреда нито на нас, нито на когото и да било другиго в този свят. Гледай сега, драги Скийв. Гледай и се учи…

Щом го рече, пак се обърна към медното котле. Разпери ръце и петте свещи във върховете на пентаграмата оживяха, а очертанията й започнаха да блестят с призрачна синя светлина. Няколко минути царува тишина, сетне той взе тихо да си напява под нос. От съдинката се изви стълбче дим, но вместо да се вдигне към тавана, се заизлива на пода и начена да оформя малко облаче, което кипна и запулсира. Сега магьосникът заприпява по-високо; образуванието набъбна, потъмня. Котлето почти се скри от погледа, ала там… в дълбините на облака… се появиха някакви контури…

— Исстван ти изпраща поздрави, Гаркин!

При тези думи сърцето ми едва не слезе в петите. Бяха се разнесли от вътрешността на колибата, но не и откъм границите на пентаграмата! Светкавично се извърнах към техния източник. Току пред вратата бе застанала нечия фигура, заслепяваща очите с блестящия си златен плащ. За един побъркващ миг си помислих, че това е демонът, който се е отзовал на призива на моя инструктор. После видях арбалета. Вярно, бе човек, обаче оръжието — заредено и със запънат спусък — не спомагаше за душевното ми спокойствие.

Гаркин дори не си направи труда да погледне.

— Не сега, глупако! — озъби се той.

— Това беше доста дълго преследване, господине — продължи мъжът, сякаш не бе го чул. — Добре се беше скрил, но наистина ли се надяваше да избягаш…

— Как смееш!?! — Гаркин обърна гръб на работата си, а гневът му бе ужасяващ.

Човекът съзря чертите на магьосника и ето че неговото собствено лице се разкриви в гротескна маска на страх. Той рефлекторно пусна стрелата от арбалета, ала бе прекалено късно. Не видях какво стори Гаркин — нещата се развиваха твърде бързо, — но гостът внезапно изчезна сред море от пламък, изпищя в агония и падна долу. Пламъкът се стопи също тъй неочаквано, както се бе появил, оставяйки единствено димящия труп вместо свидетелство, че изобщо го е имало.

Няколко мига стоях като вкоренен на място, преди да успея да помръдна или дори да проговоря.

— Учителю — рекох най-подир, — аз… Гаркин!

Тялото на магьосника лежеше върху пода досущ набръчкана купчинка. С един скок се озовах до него, обаче бях закъснял доста много. От гърдите му с мълчалива окончателност стърчеше арбалетната стрела. Гаркин ми бе дал последния си урок.

Когато се приведох, за да докосна неговото чело, забелязах нещо, което смрази кръвта във вените ми. Полускритата от торса му свещ откъм северния връх на пентаграмата беше угаснала. Линиите на фигурата вече не сияеха в синьо. Защитната магия бе отпаднала.

С мъчително усилие вдигнах глава и открих, че се взирам в чифт жълти, опръскани със злато очи, които не бяха от този свят.